Лаксман Лонде
Факторът саламандер

„Кавги сред хирурзите“, заглавието се набиваше в очи. Новината се разпространи като горски пожар. Никога досега в хирургическото отделение на една от известните болници в Бомбай по-младши хирург не бе издиган над главата на по-старшия си колега — досега там повишенията се основаваха винаги върху старшинството.

Вестниците не изпуснаха възможността да хвърлят повече светлина върху „пререждането“. Колона след колона се посвещаваха на спора. Някои хвалеха надарения доктор Анил Вишвас. Приветствуваха неговото издигане като прогресивно решение. Защото в нашата страна прекалено голям брой стари хора заемат твърде много места много дълго време. Какво трябва да правят талантливите младежи? Да чакат на „опашка“, докато по-възрастните се пенсионират или умрат? Доктор Вишвас се смяташе за медицинския чудотворец на Индия. Името му се придружаваше от поредица титли. Но и съперникът му, доктор Буджбал ги притежаваше същите. Всъщност до неотдавна Буджбал бе учил Вишвас. Но привържениците на Вишвас отвръщаха, че в почти всички професии, и особено в медицината, титлите имат твърде ограничена стойност. Те рядко бяха израз на истинския талант. Но не биваше да се забравя, че на тридесет и шест години доктор Вишвас бе назначен за личен лекар на президента на Индия. Това беше голяма чест. Също така първата операция за присаждане на бели дробове беше извършена под негово ръководство. Беше направена в Ню Йорк само защото в Индия нямаше необходимите сложни съоръжения. Статия, възхваляваща епичната операция, описваше доктор Вишвас като „хирурга, който ампутира с ръцете на Яма“.

Но „момчето чудо“ си имаше и противници. Те характеризираха издигането му като неправилно и позорно. Не оспорваха способностите на Вишвас, признаваха му ги, макар и неохотно. Но изтъкваха, че доктор Буджбал е също така квалифициран. Тъй като беше по-възрастен — на 52 години, — трябваше да се зачете неговият опит, когато ставаше дума за по-високата длъжност. Все пак в медицината опитът беше съществен фактор. Освен това — изтъкваха те — щеше да бъде правилно след блестящата му кариера да бъде издигнат Буджбал. Защото му оставаха само шест години, преди да се пенсионира. Тогава мястото му със сигурност щеше да заеме доктор Вишвас. А що се отнася до широко рекламираната операция за присаждане на бели дробове, вестниците, поддържащи Буджбал, изтъкваха, че той също можеше да я извърши успешно (ако не беше злополучният траур в семейството му, който му бе попречил да отпътува). Те изтъкваха също, че статията, описваща метода, която бе станала причина за поканата в САЩ, бе публикувана в „Индиън медикъл джърнал“ с имената и на Буджбал и на Вишвас.

Външно двамата съперници не даваха никакъв израз на чувствата си. Дори Меда, съпругата на Вишвас, самата тя практикуващ лекар, не можеше да проникне в мислите на мъжа си. Всеки път, когато заговаряше за повишението, той променяше темата на разговора. Неизменно се засмиваше и казваше:

— Меда, според мен ти си по-добър хирург и от двама ни…

Първият път Меда остана озадачена.

— … Ти направи напълно безкръвна операция. Създаде място за себе си в сърцето ми — без да го отваряш! Това е същинско чудо!

Тя се усмихваше и поглеждаше с любов съпруга си. Очите й блясваха, но беше трудно да се разбере дали отразяват гордост, или задоволство от милото признание на мъжа й или учудване от умелия му отговор.

Спорът постепенно затихна. Вестниците се заеха да глозгат нови кокали. Но в хирургичното отделение на болницата настъпи неловко мълчание.

И тогава стана страхотното произшествие. Доктор Вишвас оживя сякаш по чудо. Той се разхождаше по тротоара в гъстонаселения квартал Гиргаум и внезапно част от един балкон падна точно върху него. Вишвас загуби съзнание. За нещастие голямо парче от падналия бетонен блок улучи протегнатата му дясна ръка и смаза напълно красивите му чувствителни пръсти!

Веднага закараха доктор Вишвас в болницата, повикаха Меда и доктор Буджбал. Нараняванията по главата бяха значителни, но не се оказаха опасни. За щастие нямаше увреждания на мозъка. Бяха необходими само няколко шева. Но ръката му представляваше трагична гледка — бетонният блок, който падна върху нея, беше пълен с остри парчета ръждясало желязо. А при удара пръстите се бяха превърнали в пихтия. Анил бе изгубил голямо количество кръв. Съществуваше опасност от гангрена. Оставаше само една възможност — ампутация.

Положението беше толкова сериозно, че не позволяваше никакво бавене. Доктор Буджбал обясни на Меда всички възможни усложнения. Меда Вишвас също беше лекар. Тя едва сдържаше сълзите си, когато подписа декларацията за съгласие с операцията.

Този следобед доктор Анил Вишвас загуби четири пръста от дясната си ръка.

Когато на следващия ден доктор Вишвас се съвзе, до леглото му стоеше доктор Буджбал. Той му обясни цялото положение. Меда държеше лявата ръка на съпруга си и потръпна от болка, когато той я стисна неволно.

— Много съжалявам, доктор Вишвас, но съм уверен, че дори и без пръсти вие ще можете да ни давате ценни съвети — каза доктор Буджбал.

Доктор Вишвас се взираше в тавана. Лицето му беше напълно безчувствено. Очите му бяха като изпразнени. Помисли си доколко думите на Буджбал изразяваха действително съчувствие и доколко — садистично удоволствие?

След инцидента ръководството на болницата остави доктор Вишвас за ръководител на хирургичното отделение, но той сам си подаде оставката.

„Не можеш да учиш другите да плуват, докато сам стоиш на брега на реката. Хирург, който не може да оперира, няма правото да учи други“, писа той в писмото, с което подаде оставка.

Естествено, оставката му привлече вниманието на вестниците. Те не пестяха думи да възхваляват неговата искреност. Но това беше последното нещо, което се писа за доктор Вишвас. Скоро го забравиха напълно.

Така започна дългият период на анонимност в живота на доктор Анил Вишвас. Никакви предизвикателства. Никакви почести. Притокът на пари намаля до тънка струйка. Меда Вишвас трябваше да поеме тежестта на домашното огнище. Но нейните приходи бяха твърде скромни. Тя ходеше два пъти на ден в амбулаторията и беше много заета. Тъй като доктор Вишвас нямаше какво да прави, освен да мисли за миналото, с всеки изминал ден настроението му се влошаваше. Стана мрачен, мълчалив и по цели дни не проговаряше нито дума. Веднъж, изпаднал в отчаяние, той каза на жена си:

— Сигурен съм, че Буджбал нарочно е ампутирал пръстите ми. Той ми завиждаше. Възползувал се е от това, че бях в безсъзнание.

Макар да го съжаляваше, Меда се ядоса. Самата тя беше лекар и бе дала съгласие за операцията. В нейния случай да даде съгласие за операция на роднина, изпаднал в безсъзнание, не беше нещо обичайно. Поради това твърдението на Анил беше обидно и за нея.

— Моля те, не говори така. Помисли логично. Смяташ ли, че щях да се съглася на операция, ако не ставаше въпрос да се спаси животът ти? Може би мислиш, че и аз съм ти завиждала? — рече тя.

Доктор Вишвас се взираше безмълвно в нея.

С течение на времето ставаше все по-трудно да се грижи за Анил. Задълженията в амбулаторията оставяха малко свободно време на Меда. Тя се връщаше на обяд у дома, за да хапне набързо. Посрещаше я мрачното изражение върху лицето на съпруга й. Тя очакваше той да се храни с нея, но понякога Анил беше вече привършил обеда. И в деня, когато не бе обядвал, отказваше и да вечеря. Промърморваше:

— Яж си обеда навреме. Всеки, който работи, трябва да се храни добре, да яде навреме. Но не и мързеливите прахосници като мен. Аз не работя и обедът е лукс за мен! Дали трябва да се храня всеки ден? — питаше той саркастично.

Меда се опитваше някак да го понася. Междувременно доктор Вишвас се увлече в четене. Преди четеше само медицинска литература. Сега се интересуваше от различни теми, включително философия и метафизика.

Един ден, когато се бе върнала от амбулаторията и се хранеше сама на обяд, Анил се втурна в кухнята.

— Меда, днес случайно четох нещо от Тукарам. Знаеш ли какво пише? „Умрях преди очите си и само каква гледка беше!“ Аз също съм мъртъв, доколкото се отнася до пръстите ми. Може да се нарече поне частична смърт и съм много нещастен от това. Но Тукарам е бил велик. Той е успял да види собствената си смърт и въпреки това непредубедено и спокойно да говори за нея. Бил е наистина велик. Изключителен. Аз съм нищо в сравнение с него.

Меда се обърка. Не знаеше как да реагира. Уплаши се да не би нейният Анил да развива психоза. Започна да се безпокои сериозно. Доктор Вишвас не каза нито дума повече.

След кратка дрямка, когато тръгна отново следобеда към амбулаторията, съпругът й я спря. Той отново спомена Тукарам и каза, като отбягваше погледа й:

— Не, Меда, няма да умра така позорно. Не приемам поражението. Ще покажа на Буджбал, че пръстите ми не са мъртви. Ще се преродя. Прераждането ми ще бъде величествено… събитие, достойно да бъде възпято. Никога досега не се е случвало, но трябва да стане с мен… трябва!

Видът му беше тържествуващ, сякаш е изпаднал в еуфория. Меда се обезпокои още повече. Дали накрая не е откачил? Когато на другия ден вечерта Меда се върна от амбулаторията, тя намери къщата заключена. В дупката на ключалката беше пъхната сгъната бележка. „Аз съм в библиотеката на болницата, оставих ключа у съседите, целувам те, Анил.“

Библиотекарят остана изненадан, когато видя доктор Вишвас. Като ръководител на хирургичното отделение никога не бе посещавал библиотеката, а изпращаше някой от прислужниците за необходимите му книги. Библиотекарят го виждаше за първи път.

— Не бива да се изненадвате. Вече не съм началник на отделението… сега съм обикновен читател — подхвърли доктор Вишвас.

През следващите няколко дни доктор Вишвас и съпругата му не се виждаха. Когато след тежкия трудов ден Меда се връщаше у дома, Анил беше в библиотеката. Тя вечеряше сама и си лягаше. Докторът се връщаше около полунощ. На сутринта Меда тръгваше за амбулаторията, а той още спеше. Тя му оставяше закуската на масата и излизаше. Когато се връщаше вечерта, доктор Вишвас го нямаше.

Срещнаха се една неделя на закуска.

— Меда, след три месеца ще трябва да се откажеш от следобедната си практика — каза й доктор Вишвас. Имаше ликуващ вид, беше в добро настроение.

Меда изпита облекчение. През последните месеци никога не бе виждала съпруга си толкова щастлив. Но беше и предпазлива. Не можеше да отгатне причината за повишеното му настроение. Освен това да се откажеше от следобедната си практика щеше да означава да загуби повече от половината си доходи. Но тя се опита да не покаже никакви признаци на неудоволствие и го попита:

— Защо? Какво има? Нещо специално ли?

— Да… нещо изключително. Но сега няма да ти кажа… Все още проучвам. До три месеца ще привърша и тогава ще започна експериментите — експерименти, които ще предизвикат революция в медицината. Те не само ще ме преродят, но ще поставят начало на нова епоха. Тогава ще се нуждая от теб като асистентка, като сътрудник. Не се безпокой за дреболии като твоята лекарска практика.

— Добре, но ме уведоми за какво става дума.

— Ще победя доктор Буджбал, ще заработя отново като хирург.

— … без пръстите на дясната ти ръка?

— … кой твърди това? Разбира се, с пръсти на дясната ръка!

Меда не успя да сдържи смеха си.

— Чувала съм да даряват роговица, кръв и дори бъбреци — рече тя, — но пръсти? Дори и да намериш такъв донор, как ще ги залепиш на ръката си? С лепило ли?

— Моля те, Меда, не се смей, говоря сериозно — отвърна доктор Вишвас.

— Но човешкото тяло не е дърво, невъзможно е да порасне отново отрязаното.

— Добре… добре. На всеки новатор са се подигравали, осмивали са всяко изобретение. Дори и Айнщайн не е бил пощаден. Имам вяра в себе си и ще променя историята. Не те карам да вярваш, но поне ме изслушай. — Вишвас заразказва своята хипотеза: — Човешкото тяло се състои от безброй клетки, но животът започва само от една — клетката, образувана от съединението на яйце и сперматозоид. Тази първа клетка получава еднакъв брой хромозоми от двамата родители. Тя съдържа пълния генетичен код — план за бъдещото развитие на индивида, който ще израсне от тази клетка. Процесът на делене на клетките започва в геометрична прогресия. С увеличаване броя на клетките настъпва диференциране на функциите. Всяка нова клетка е предназначена да изпълнява определена функция в зрелия организъм. На всяка клетка се нарежда да поеме определена функция и да стане част от някой орган. На една клетка се нарежда да стане част от кожата, на друга от окото и така нататък. Кой дава нареждания на клетките? Кой е диригентът на клетъчната симфония? Учените го откриха и назоваха. Нарекоха го фактор на растежа. Той е подобен на веществото, което произвеждат малка група гени. Обикновено този фактор на растежа се произвежда от специализирани кръвни клетки и стимулира растежа на някои специфични тъкани. Той изпраща сигнал до новопроизведените клетки. Как се предава това нареждане? Чрез електрически импулс? Дали е така? Следиш ли мисълта ми, Меда? Сигурен съм, че това ти е известно… Клетките се развиват, а група клетки се подчиняват на сигнала и се превръщат в определен орган на тялото. Фетусът започва да расте. Безформената бучка придобива превъзходна форма…

Всичко това звучи като метафизика или дори фантастика, но е доказано научно!

Сега нека си зададем въпроса, защо животното не „възстановява“ загубените или повредените си органи? Вярно е, че хората не могат да регенерират крайниците си, но съществуват животни, които притежават такава способност. Нека вземем например обикновения гущер, който лази там по стената. Той може да възстанови отрязаната си опашка. Саламандерът успешно възстановява до една трета от тялото си! Меда, знаеш ли, че саламандрата е митично чудовище в гръцката митология? Тя възпира огъня с магическия си хлад. Саламандерът е символ на величествената регенерация… победа на живота над смъртта…

— Макар всеки студент по биология да знае това, никому не е известно как или защо става чудото.

— Вярно е, че повечето животни, запазили тази си способност, са на най-ниското стъпало на еволюцията. Човекът стои на върха на развитието. Дали той е загубил тази си способност през еволюцията? Възможно ли е да си я възвърне? През последните шест месеца се измъчвах в търсене на отговори за тези въпроси. И мисля, че съм ги намерил. Сега съм уверен, че човекът може да си възвърне чудотворната способност за регенерация.

Меда започна да проявява интерес. Докато Анил размахваше ръка, подчертавайки думите си с жестове, тя с нарастващо изумление се взираше в остатъците от отрязаните му пръсти.

— Цялото явление се състои от два етапа — продължи Анил. — Нека видим какво става с кръвните клетки в мястото на нараняване. У хората факторът на растежа не се активизира при нараняване. Дори всъщност се разрушава. Умиращите клетки образуват слой в мястото на нараняването. Въпросът е как да се поддържа активността на този фактор въпреки нараняването. Ако успеем да го направим, ще сме постигнали петдесет процента успех…

Доктор Вишвас се взираше напрегнато в жена си.

— Моля те, не се смей, не говоря глупости. И други учени подкрепят моето становище. Пионер в това отношение е доктор Бейкър от „Ветеране администрейшън хоспитъл“ в гр. Сиракуза, щата Ню Йорк. Той е разработил тази теория още през 1945 г. Опити в тази насока са правили доктор Бесет и сътрудниците му. Засега те са успели по този начин да съединяват кости.

Но аз отивам значително по-надалеч. Трябва да направя само две неща. Да нараня клетките в мястото на ампутацията и да се погрижа факторът на растежа да не бъде разрушен. Открих един вирус, който ще се справи със задачата. Веднага след нараняването ще трябва да инжектираме вируса в мястото на нараняване. След това ще е необходим много слаб електрически импулс. Той ще активизира фактора на растежа. Тогава клетките ще продължават да се размножават и да поемат специфичните си функции, като се превръщат в нови пръсти за ръката ми.

Нямам търпение. Трябва да започна опитите върху себе си. Казах ти, че не искам ръката ми да умре. Желая ръката ми да възкръсне ида отраснат отново любимите ми пръсти. Това е искал да изрази Туракам, когато е казал, че е бил свидетел на собствената си смърт и че изживяването е било въодушевяващо. Аз ще изживея възкръсването и съм уверен, че то ще бъде възторжено — а ти ще участвуваш в този велик експеримент в човешката история.

След две години доктор Анил Вишвас срещна доктор Буджбал в неговия кабинет.

— Здравейте, сър! — поздрави го той и му протегна дясната си ръка.

Доктор Буджбал се вгледа изненадано в ръката. Не можеше да повярва на очите си. Ръката беше цяла! Дори със здрави нокти. Доктор Вишвас го потупа по гърба и продължи:

— Май се обезпокоихте, доктор Буджбал. Няма да загубите мястото си като началник на хирургичното отделение. Няма защо да се тревожите по този повод. А ако искате да узнаете нещо повече за възстановените ми пръсти, прочетете поредния брой на „Джърнъл ъв индиън медисин“. Дайте да си стиснем ръце… — и доктор Вишвас отново му протегна ръка.