Жак Мондолони
Свиря на акустичен камък

Ако си спомням добре, тази история започна през един студен и дъждовен следобед. Април не преставаше да капе също като носа ми, обещаваните от изкуствените спътници изяснявания ни показваха свенливия идиотски лик на слънцето само за по няколко минути на ден. Пролетта непрестанно подготвяше някакво предателство. Парижани трепераха и хората по мокрите тротоари гледаха намръщени небето.

От моя страна леко настинал, малко болнав, с подтиснато сърце от нерешителността и тъгата на дните, с още един рожден ден, трупнат на главата, прекарвах повече време да ругая измамния месец, отколкото да се занимавам със задълженията си в службата. Вярно е всъщност, че работата беше толкова зиморничава, колкото и времето; изборният спектакъл изместваше обикновените представления. Импресариото, какъвто съм аз, продуцентът на спектакли не трябва да се безпокои — всеки път става същото. Директорите на театри и на спортни зали ги даваха под наем на политическите звезди, а текущите договори, проектите за турнета на моите артисти почиваха пред клавиатурата на компютъра. Визиофонът не избухваше в гневни изблици като батарея оръдия, а телексът мърмореше в ъгъла като пенсионер. Работя в занаята от тридесет години; при наближаването на избори винаги си казвам, че трябва да отида на почивка. Но оставам. Винаги се надявам, че някой от моите съдружници в чужбина ще ми се обади.

Но никога не се случваше. Всички използуваха антракта. Светът, така възторжено напрегнат обикновено, сега миришеше на провинция, зад стъклата на прозорците се разнасяше миризмата на уединение. Замислих се за моите шестдесет години, обхващани от недостойния израз „хората от третата възраст“, който звучи като фалшив тон. Преднамереността, с която кандидатите говорят за тях (за мене), за да спечелят гласовете им, ми напомня снизхождението на директора на училището към безнадеждните ученици. Макар да съм все още млад и привилегирован — продължавам да работя, — изборните подстрекателства към възрастните хора ми звучат като предупреждение. Политическите коментатори, оракулите на малкия екран използуват такива думи! Завършек, падеж, край на царуването… които сякаш са създадени нарочно, за да ме довършат. Но аз съм динамична личност; бягам от огледалата и часовниците, като без почивка прескачам от един континент на друг. Животът ми се поддържа от липсата на почивка. Когато човек остарее, макар да притежава власт и слава, всички се стремят да го поставят на легло. Най-напред кратката почивка, после следобедния сън, а накрая дрямката пред светналия телевизионен екран. Отбягвам огледалата и часовниците, защото не желая да броя нито бръчките, нито дните. Искам да догоня утрешния ден. Вързан с въже за времето, аз се стремя като ранен кит към далечната линия на хоризонта, към линията на смъртта. И въобще не става въпрос да се забавя, да се обърна назад! Пенсиониране? Вече не попълвам дори формулярите на социалното осигуряване — става въпрос за живота ми!

Уви, по време на политическите турнири времето спира само; на сцената се появяват партиите с техните диви животни. Моят цирк е в почивка. В телевизионните студии приличам на случайно попаднал там скитник. А моите артисти се крият по екзотични курорти от страх да не ги накарат да участвуват в освиркващия панаир.

В бюрото си няма какво да правя. Отложени са всичките ми пътувания. Вече не мога да прескачам от един концерт на друг, да прекосявам като светкавица гримьорните на артистите. Секретарките ми отговарят неохотно на повикванията по визиофона, новини почти няма. Обаждат се само сутеньорите на политическите партии, за да пусна в афишите и техните мутри. Винаги отказвам, като изтъквам някаква пречка — връзките си оставям на почивка, защото не желая да изразходвам звездите си за еснафите. Истинският талант няма такива задължения. А присъединяването няма цена. Сумите от техните съревнования никога няма да бъдат достатъчно привлекателни, за да ме накарат да отстъпя.

Синът ми Артур се беше опитал да ме намери, докато празнувах с няколко приятели в един ресторант. Артур е голям учен, уважаван геолог, много ценен минералог в Изследователския център за космически принос (ИЦКП). Той лющи мострите от скали, които донасят космонавтите от междупланетните си походи. За него това е занимателно, въпреки че камъните много приличат на нашите си. Все още чакам да ми каже кога ще стане възможно да се организират спектакли върху звездите. Все пак нали съм създал специален отдел за тази цел — нарича се ГАЛАКТИКА и се надявам, че няма още дълго да го вземат на подбив. Вероятно стотината колонисти, които работят на Луната под огромни похлупаци, имат желание да се поразвлекат…

Убедих тайно няколко певци да съставят програма за тези зрители горе, когато това стане възможно. Разбира се, подадох молба в Космическата агенция, но прекалено боязливите чиновници от Административния съвет ми отговориха, че било прекалено опасно, следователно твърде скъпо, макар всъщност космическите кораби да си пътуват из космоса без никакви спънки. Накратко пълна безизходица, а за област, която описват като безкрайна, това е доста любопитно.

Когато защищавам пред него проекта си, Артур винаги се усмихва. „С хиперпространството ще стане по-лесно, татко“, ми обещава той. Хиперпространство? Каква мечта… Щракваш с пръсти и фуй, намираш се в края на космоса на много светлинни години от Париж, в началото на вселената. И без нито една бръчка по лицето — времето е неподвижно. Човек би могъл да се върне на Земята, без да създава впечатлението, че идва от предисторията. Математиците твърдят: хиперпространството съществува, изчислили са го, това е неоспорима действителност. Инженерите не могат да ги следват, те са хипернервирани. По време на почивките на научните конгреси те вървят подире им и им додяват… Поне така разправя синът ми Артур. Но когато се появи върху екрана на визиофона в бюрото ми, не го направи, за да ме развлича с нови анекдоти.

— Татко, искаш ли да чуеш музикални камъни?

— Какво?

Вероятно изражението ми е било напълно тъпо, защото синът ми се обезпокои.

— Добре ли си?

— Да. Само малко хрема… това е всичко.

— Не е всичко!

— Освен това се отегчавам. Всичко ще тръгне по-добре, когато отминат изборите.

— Ела да ме видиш, ще те представя на музикалните камъни.

— Кои са те?

— Скали, които при допир с въздуха издават звуци.

— А приятни ли са?

— О, да! Много хармонични. Донесоха ми ги миналата седмица. Произхождат от един астероид близо до Сатурн.

Това беше повод да попътувам. Предупредих жена си. Взех самолета и прекосих Атлантическия океан. Времето беше топло и Артур беше почернял.

— Как протича изборната кампания при вас?

Артур не беше осведомен, или поне не го показа, за да не влезе в спор с мене; той гласува с либералите, а аз клоня към консерваторите като хората на моята възраст — онова социологично явление, за което се говори във всички анкети. А кога ли ще настъпи социологичната безтегловност, достойна за ерата на завладяването на космическото пространство, която ще промени политическите ни рефлекси?

— Щом не желаеш да дразниш твоя баща-реакционер, кажи ми поне какво става с хиперпространството.

— Всичко е нормално. Този въпрос вълнува нашия малък свят — политическите кавги не са нищо в сравнение с нашите; математиците се чувствуват толкова нападани, че ще поискат правото да носят оръжие.

— А какво е твоето мнение?

— Не вярвам в него. Но математическите науки винаги са били с двадесет години пред другите, или поне се ползуват с такава слава. Не съм много силен в абстракциите… По-добре се чувствувам с моите камъни.

Неговите камъни бяха поставени в херметични контейнери със скромни размери — също като в банка. Те се намираха в дъното на лабораторията. Той ми ги показа през предпазното стъкло — бяха малки сини парченца и блестяха като слюда. Артур извадил няколко от вакуума в пластмасова торбичка, за да ги анализира, и с изненада установил, че при досега с атмосферата се получили звукови вибрации. Артур ме повикал, защото сметнал, че явлението надхвърля границите на неговите изследвания. Вероятно беше запознал с наблюденията колегите си акустици, но аз бях поканен в качеството на музикален критик.

— А в оригиналното си местонаходище твоите камъни издавали ли са звуци?

— Как да ги чуеш? — отвърна Артур. — Космонавтът събира проби в доста зловеща среда и вниманието му е насочено предимно към заповедите по радиото, които се разнасят в шлема му. Не е като да береш гъби по полята на Франция.

— Там има ли някаква атмосфера?

— На Синия астероид има малко хелий, незначителни количества метан, но налягането е толкова ниско, че едва ли ще бъде лесно да се регистрира разпространение на звука. Обикновено в космоса бурите са напълно безшумни за нашите уши…

Направих знак на сина ми, че съм готов да чуя неговите малки протежета.

— Носиш ли формуляри за договор? — попита Артур, като се усмихна. Отвори един от контейнерите и извади една запечатана торбичка. В ръката му приличаше на пластмасова кесийка за подаръци, в която някои магазини предлагат на децата червени рибки.

Артур разкъса външната обвивка и извади пробата. Веднага стаята се изпълни със звуците на монотонна мелодия: вибрато на човешки глас, тръбни звуци на орган, вой на синтезатор… неволно говоря с термини, познати за човешкото ухо. Над всичко с остри, кристални и неподредени тонове се наслагаше някаква мелодия. Това продължи около четвърт час. Когато камъкът се насити или разпадна — не зная (не съм химик), музикалните тонове се сляха в сложен слаб звук — металическо скърцане, повторение на основната тема в ниска гама, провлечени, оплакващи се въздишки — това се оказа най-интересната част на този невероятен рецитал, защото долавях някакъв порядък, подредена структура, претенции за изкуство.

Не можех да твърдя, че тоновете, които издаваше камъкът, са напълно оригинални; свикнали сме машините да издават шумове, които не съществуват в природата… Все пак не забравих, че съм импресарио на „Квазар“, групата, изобретила стохастичната музика, усъвършенствувала някои електронни инструменти и отдала се на изучаване на модерния солфеж.

— След време камъните замлъкват ли? — осведомих се аз.

— Да, насищат се с въглерод и се разпадат.

— При досег с въздуха всички ли издават същата мелодия?

— Не. Нямам музикален слух, за да го твърдя, но няколкото проби, които извадих в нашата атмосфера, имаха доста различни спектри.

— Какво искаш да кажеш?

— Смятам, че продължителността на акустичните вибрации зависи най-напред от размера на камъните. Що се отнася до структурата на тоновете, тя варира съобразно химическия им състав.

Бях озадачен; случаят можеше да се окаже стока, ако успееш да го овладееш според теорията на вероятностите. Но случайният случай не ме интересува — оставям го доброволно на учените. Да се свири на акустичните камъни би ме увлякло, ако можех да създам нещо, което при желание да се прослушва отново.

— За какво мислиш, татко? — попита ме Артур.

— Как да се използуват твоите камъни в концерт… Нали за това ме повика да дойда?

— Изкушава ли те?

— Трябва да размисля.

Вечеряхме семейно. Бяха Артур, жена му Силвия и една канадка с приятен глас, с която моят син се бе запознал в Нюйоркския университет, и внучката ми Доротея на шест години; тя искаше да й кажа дали са ми симпатични идолите, налепени по стените на нейната стая. Не я разочаровах, защото дори пред близките си не държа да развенчавам митовете в света на представленията, на които дължа богатството си. Всеки артист сам изгражда своя рекламен образ и публиката го приема или не. Парите променят хората и големците във високите сфери на музиката променят дори най-бунтовно настроените новаци. А аз ги познавам всички и никога не съм бил толкова наивен, че да съчетавам поривите на сърцето си с работата.

Откровеността, щедростта, благодарността, професионалната етичност — накратко целият симпатичен ореол, който обкръжава звездата на върха на кариерата й — са само създадени по поръчка качества за рекламите по списанията. Глупаците не се задържат дълго по страниците им или върху телевизионния екран. Още отрано научих правилата на играта и затова имам малко приятели в професията. Единствените са от началото на кариерата ми, когато съставях малки оркестри и те свиреха из провинциалните селища.

Гледахме по телевизията последните перипетии на предизборната кампания и тъй като денят на гласуването, който щеше да сложи край на моето безделие, ми се виждаше доста далечен, отидох да си легна. Спах неспокойно, чувах насън сладникави гласове, които ми обещаваха изтънчени мъчения.

На другия ден отидох със сина си до неговото бюро — бях решил да се заема с акустичните камъни. Но чии бяха те в правно отношение? На държавата? На Конфедерацията? Спомените ми от неприятностите в Космическата агенция бяха все още твърде пресни, за да отида да ги питам!

— Тези камъни под твой надзор ли са оставени, Артур? — попитах аз сина си.

— Зная за какво мислиш, татко. Явно ще трябва да убедиш хората от Космическата агенция да ти отстъпят няколко от тях. Но междувременно, като се има предвид промеждутъкът във властта и проектите на опозиционния кандидат да денационализира някои сектори на космическата икономика, все пак можеш да вземеш няколко парчета.

— Нима кандидатът на опозицията наистина твърди подобно нещо?

— Да. Но съм сигурен, че въобще не си го слушал снощи.

— Нима иска да даде свободен достъп до почвата на планетите?

— При условие, естествено, че под тях няма скъпоценни материали.

— А твоите сини камъни не са ли скъпоценни?

— Не, не попадат в тази категория; те не са сапфири.

— Благодарение на мене може би ще станат скъпоценни.

— Доволен съм, татко, че дадох храна на фантазията ти. Ще видиш — ти ще организираш първите спектакли в космическото пространство.

— Престани да се шегуваш. Сериозно, няма ли да ти причиня неприятности?

— Не, разполагам с килограми от тях.

Малко след това отлетях за Нови Орлеан с два малки контейнера, в които се намираха акустични камъни във вакуум — бяха всичко дванадесет парчета, резултат от усилията на Артур да натроши един по-голям скален къс.

В Нови Орлеан живее Джеймс, ръководителят на групата „Квазари“, станала известна с песента „Аз и далечния космос“, която заедно с тях обиколи света.

В европейската част на Конфедерацията поех риска да уредя първото турне на групата по сцените на най-известните театри и опери в стария континент, докато те искаха да свирят само по стадионите и парковете, също като рок-групите, с които всъщност нямат нищо общо — нито по дух, нито по техника или вдъхновение. Но младите акули са еднакви — искат незабавно да получат максимални печалби и аплодисменти от публиката. Какво значение има сметта, когато ги боготворят?

Благодарение на Джеймс успях да ги убедя да дават концерти в залите, създадени за тази цел. Много обичам залите за спектакли на стария континент; те са удобни, пригодени за хора, а интелигенцията търси именно такива условия. Броят на местата е между 2000 и 4000. Вярно, всяка вечер в касата не се събират огромни суми пари, но в тях се привличат постоянни посетители. А и музиката на „Квазарите“ не е достатъчно модерна, за да пълни винаги залите. Добре ще бъде, ако се задържат поне няколко години. Тяхната музика е родствена на старите авангардисти — носещи се из въздуха електроакустични тонове, омесени добре от електрониката. Нарекоха я стохастична музика, защото комбинациите се извършват от компютър. С помощта на електронната машина те експериментират с темпото и тоновете. Чудесно е, защото всяка вечер има нещо ново.

Успехът все още не е развратил Джеймс; той си събира парите, за да може по-късно да се отдаде на пътешествия по галактиките. Записал се е в списъка на чакащите в едно пътническо бюро и когато първият кораб се отправи към Марс, той ще се настани на най-доброто място. Разбираме се добре с него, и то не само поради общия ни вкус към космически пътешествия. Той ми напомня за моите първи стъпки, поривите ми, финансовата незаинтересованост, когато бях на тридесет години и слаб като испански танцьор.

Джеймс се „запали“ по акустичните камъни, както казваме на нашия жаргон. Винаги се е интересувал от разни машинки, винаги дебне последните открития. Сега подскочи от радост, когато чу първите акорди на тази музика, наистина дошла от далечното космическо пространство.

— Виждам само едно неудобство — възкликна той накрая. — Дублират компютъра, а две променливи величини стават много.

— Съгласен съм, но тоновете са нови и при това няма нужда от сложни съоръжения, за да се чуят.

— Вярно е, но аз ги виждам по-скоро като ефект. Между другото на какво се основава този ефект?

— Изглежда, че акустичните камъни излъчват вълни, когато се насищат с въглерод — нещо като горене.

— Имам добра идея. Ще ги наречем „Въглероден цикъл“.

Идеята му беше отлична, същинска мечта. Представих си афиша: „Въглеродният цикъл“, пресъздаден пряко от групата „Квазари“. Какви приходи само щяха да донесат!

Но къде бяха неговите луди?

— Пръснаха се да почиват по островите — ми съобщи Джеймс по време на нашия разговор.

Двамата с Джеймс веднага тръгнахме да се присъединим към тях. Открихме ги и четиримата в една сламена колиба край морския бряг на остров Санта Пусия в Антилско море. Беше доста трудно да им обясним причините за нашето нашествие; те се смееха на всичко, което им разправяхме. Инструментите им не бяха дори разопаковани и нямаха намерение да слушат нашите камъни.

Без желание се включих в техния гуляй, изпуших няколко цигари, които ми замаяха главата, и зачаках да ни обърнат внимание. След като си пийнаха доста пунш, Джеймс се опита да им обясни какво сме открили. Накара ги да изслушат касетката, която бе записал предната вечер, когато пред него извадих от вакуума част от съкровището си. Изпълнението беше кратко — около три минути. Но три минути щастие и тръпки, поне според Джеймс. Никой от групата не се влюби от първото прослушване; всеки правеше сравнения с известни неща… Беше вярно, че с помощта на синтезатори и безкрайни манипулации беше възможно да се получи същият музикален резултат, но тук всичко беше спонтанно, можеше да се използува направо на сцената. Акустичните камъни щяха да ги освободят от безкрайните и толкова мъчителни сеанси в студиото, които бяха необходими, за да се запишат всичките им ефекти. След като акустичният камък беше някаква изненада, защо да не си послужат с него по такъв начин?

Успяхме да ги убедим. Накрая разопаковаха няколко инструмента: една китара, един контрабас, един ритмостимулатор и, естествено, терминала на микрокомпютъра, който винаги ги придружаваше. Започнаха лениво да подрънкват акорди със странна модулация, краткотрайният откъс от огромната космическа симфония. Още веднъж си представих вулканична феерия, изпълнена със серни искри и разкъсващ тътен. Най-омайващи бяха нервните оплаквания, преминаващи през целия звуков спектър — плътни в ниския регистър, пискливи във високия, които се наслагваха върху основната мелодия. „Квазарите“ се забавляваха, като импровизираха някакво почти втечнено глисандо, после пламващи прашения; след около един час четиримата музиканти започнаха да се вдъхновяват.

На сеанса му липсваше публика. Допълнителен подтик. Предложих предпремиерно изпълнение в истинска зала и със зрители; за да се види каква ще бъде реакцията им.

Джеймс се обади на Университета в Батон руж край Нови Орлеан и нае театралната зала за същата вечер. Всички студенти бяха поканени най-сърдечно да дойдат на концерта.

Присъствувахме на празник и огромна изненада — изваденият акустичен камък, хвърлен като граната посред концерта, започна да реагира по непредвиден начин. Тоновете, които издаваше, варираха като функция от промените в музиката на групата. Записът от касетката издаваше определени тонове. Камъните, извадени направо на сцената, сякаш се потапяха в инструменталната буря на „Квазарите“, търсеха съответни диапазони и хармония в тоновете, които ги шибаха като камшици. Още една изненада — малкото синьо камъче, което вибрираше само в продължение на три минути, когато се изваждаше в спокойна среда, продължи да осцилира повече от четвърт час. Беше безспорно, че другата музика и другите звукови сигнали продължават тяхното акустично съществуване.

Кариерата на акустичните камъни можеше да започне. Тъй като не желаех конкуренцията да ми подложи динена кора, реших да уредя световната премиера при мене в Европа. Една седмица преди изборите, като се съобразих с препоръките на моите съдружници, съобщих, че „Квазарите“ ще свирят „Въглеродния цикъл“ в „Роял хол“ в Лондон. Защо Лондон? Защото английската критика има най-голяма тежест. И защото англичаните са единствената нация в Конфедерацията, която не се ентусиазира много от изборите.

„Роял хол“ беше свободен, тъй като политическите светила не го обсаждаха. Опасяваха се да не изцапат стените му с виковете си. Въпреки предизборните дрънканици по телевизионните програми успях да уредя една пресконференция; дойдоха няколко специализирани журналисти. Получихме правото на две съобщения по ефира; „Въглеродният цикъл“ още не се бе превърнал в събитие.

Английската критика се отзова триумфално за моите момчета — акустичният камък си отмъсти и внезапно речите на кандидатите престанаха да бъдат толкова вълнуващи. Какво представляваше този син камък? И каква беше програмата му?

В чантата ми оставаха девет камъка. С тях можех да организирам девет спектакъла. Отведох „Квазарите“ в Париж, Рим, Мадрид, Амстердам, Стокхолм, Брюксел, Бон. Исках да завърша това полутурне с Ню Йорк и Сан Франциско. Междувременно кандидатът на опозицията спечели и предаването на властта се извършваше нормално. Артур приветствува неговата победа, като ми напомни едно от предизборните му обещания — денационализация на почвата на планетите. Но аз си казах, че това е само обещание. Бих предпочел Артур да ме снабдява с акустични камъни, но той отказа. Тайната беше вече издадена и съответните служби ме чакаха зад ъгъла.

Главният ми конкурент също — компанията „Бронсън и син“ правеше различни маневри, за да ми забранят достъпа до американските сцени. Трябваше да се преговаря. Опортюнизмът не ме отвращаваше, особено когато се споделяше от противниците му. Но Бронсън не приемаше компромис; изглежда не го интересуваха половината права, които бях готов да му отстъпя. Той ме обяви публично за крадец. Крадец на земя, подобен на скватерите от американската история.

Трябваше да получа разрешение да закупя камъни от Синия астероид. Но бе наложено ембарго. Няколко чиновници от Космическата агенция се съгласиха да ме приемат, за да изложа молбата си; но камъните паднаха в моята градина, както се казва, защото преговорите се превърнаха в критика на действията ми. Стигна се дори до съд; намерих на бюрото си срочна призовка. Адвокатите ми хукнаха да изясняват нещата — искаха ми астрономична сума.

Бях спечелил доста пари с акустичните камъни, но не смятах, че съм измамил държавата, а още по-малко, че съм отнел част от наследството на човечеството. Тъй като новият президент имаше намерението да либерализира основните закони, засягащи териториите в космоса, аз представих случая пред съда и пред общественото мнение. Имах повече доверие в последното. В съгласие с Джеймс ние се обърнахме към общественото мнение по доста особен начин — поканихме хората (особено младежите) да изразят мнението си по време на голям безплатен концерт една седмица след като новият ръководител на правителството пое властта. И то не къде да е; в Монреал, където по това време протичаше работата на двадесетия симпозиум по космически науки — искахме да привлечем към нашата кауза учените от целия свят. Това означаваше да убиеш с един куршум два заека, както казват някои.

Артур беше член на една делегация и се намираше наблизо. Петдесет хиляди души зареваха от възторг, когато „Квазарите“ се появиха на сцената сред холографския блясък на лазерите.

— Беше превъзходно, татко — увери ме Артур, когато концертът свърши. — Но…

— Какво но? Не хвърляй камъни по главата ми, синко.

— Татко, спести ми твоите поговорки… Искам да те предупредя само, че не си спечелил битката.

— Смяташ, че няма да се спогодя с новия президент?

— Не става въпрос за него, а за някои от колегите ми.

— Доколкото зная, камъните не са тяхна собственост!

— Няма нищо общо с това. Правителството блокира решението на въпроса, защото в една друга лаборатория са направили значително откритие.

— Какво?

— Камъните от Синия астероид са живи организми.

— Шегуваш ли се?

— Не! Като лиофилизирали въпросните минерали, установили, че не са инертни.

— Разбира се, че не са инертни, след като свирят!

— Точно така, те свирят, защото умират. Те живеят във вакуум. Поточните анализи откриха у тях бактерии, зародиши…

Бях смаян — песента на акустичния камък представляваше предсмъртен вопъл, неразбран протест. Джеймс се бе излъгал, като транспонира едно от обясненията на явлението с намека за въглероден цикъл; по-сполучлив щеше да бъде изразът „лебедова песен“. А може би ставаше дума за моята лебедова песен. Последният ми спектакъл. Завеса. Край.

След концерта вечерях с жена ми, която бе пристигнала за случая, и с Артур. Семейната среща беше доста мрачна. Нямах никакви оправдания — съпругата ми не прозвуча убедително с историите за раците, потапяни във вряла вода, за планктона, който събираха, за да правят питки, за стридите, които ядехме сурови… Според нея това бяха примери на непростими престъпления. А горивото, което горим, а минералите, които нагряваме — продължи тя, за да ми вдъхне смелост. Артур се съгласяваше, като не смееше да възрази на майка си.

Двамата с жена ми се върнахме в Париж. Беше лято. Щяха да започнат гала представленията на открито; визиофонът в бюрото ми едва не прегоря, толкова беше претоварен от повиквания. Правех се на много внимателен.

Артур се върна в лабораторията си; кариерата му, изглежда, беше пострадала след скандала.

„Квазарите“ се затвориха в едно студио на Балеарските острови, за да намерят отново вдъхновението на акустичния камък. Но ми липсваше вяра; според Джеймс от инструментите им течала само мъртва материя. Бяха в траур, без да го съзнават; последният от групата, с най-големи творчески възможности, най-жизненият, сам част от вселената, бе замлъкнал.

За да го накара да възкръсне, Джеймс разпиля цяло състояние за отмъстителни телевизионни предавания — обвини правителството в лицемерие и в саботаж. Почитателите на „Квазарите“ манифестираха и настояваха да се сложи край на ембаргото. Беше вълнуващо, но нищо повече. Раждаха се други групи, по-смели, готови да чупят всичко с напълно земни средства. Разбрах, че настъпва упадъкът на „Квазарите“.

През октомври, след доста приятен от финансова гледна точка сезон, в бюрото ме очакваше изненада — специалната служба на президента ме канеше да присъствувам на завръщането на мисията „Сатурн плюс“, което щеше да се наблюдава по техните екрани. Защо? Предаването беше ограничено… Губех се в догадки по повод целта на операцията; нима президентът искаше да ме види? Да се посъветва с мене за реформата на основните закони? Да ми даде без много шум торбичка сини камъни? Или да ме хвърли в затвора?

Свързах се с началника на кабинета му — оказа се, че поканата не е претекст да ме подмамят в капан. Ставаше въпрос за една възможност — корабите от мисията „Сатурн плюс“ на връщане към Земята щяха да минат покрай Синия астероид и ако бях съгласен, можеха да използуват случая, за да се отбият на него. Малко споразумение преди парламентарната сесия. Що се отнася до цената: „Участие в разноските за гориво, награда за екипажа и всичко ще бъде наред!“ — се провикна доста свойски началникът на кабинета.

Този поврат в отношенията ме подтикна и аз приех поканата, като реших твърдо, че трябва да постигна решение в моя полза. И да си осигуря монопола върху акустичните камъни.

Началникът на кабинета ме прие много любезно и както бе обещал, ме придружи до контролните екрани в президентския салон. По тях предаваха монотонната, стереотипната програма на завръщането на мисията. Както винаги, се виждаха големи мъжаги в бели дрехи да плуват в кабината, като мърморят непонятни за обикновените хора термини. От време на време някоя от външните панорамни камери на корабите показваше обсипания със звезди мрак, разкошните отблясъци на вселената.

— След един час ще минат покрай астероида — уведоми ме началникът на кабинета. — По този повод какво мислите за подобна сума?

Подаде ми картонче, върху което беше написана цената на сделката, придружена от въпросителна. Очаквах повече. Потупах го по ръката.

— Ето, че уредихме въпроса… Ще наредя да се отбият.

Той изчезна, а аз заспах в креслото. Скоро след това ме събудиха, защото една малка ракета се готвеше да кацне на Синия астероид. От нея излязоха двама души, като се превиваха от смях.

— Виждам само синьо! — подвикваха те на всяка крачка.

С вперени в екрана очи, изпитвах желанието да ги насърча с викове — мечтата ми добиваше точни очертания, акустичните камъни щяха да залеят света, щяха да нарушат музикалния ни покой и да предизвикат революция в музикалните инструменти…

Двамата космонавти продължаваха да се шегуват и започнаха да къртят скалите. Събраните камъни подскачаха в голямата, херметизирана торба. Камерата на ракетата показваше усилията на двамата мъже, които сякаш танцуваха.

По едно време чух обезпокоения глас на единия от тях.

— Какво става, Фреди?

Обективът на камерата приближи образите на двамата космонавти и операторите на земята видяха причината за тяхното безпокойство. Фреди бе паднал в една пукнатина и потъваше в нея доста бързо. Колегата му се опита прекалено рязко да го извади; препъна се, завъртя се с главата надолу над човека, на когото искаше да помогне, и след това падна. Камерата показа в едър план мястото на произшествието; всички видяха как тъмносините камъни се затъркаляха към хванатите в капан хора и как счупиха стъклата на шлемовете им. Разнесе се шумът от експлозивно излетелия въздух и смъртоносното задъхване на хората. Стори ми се, че сините камъни се забавляваха пред обектива на камерата.