Джей Уилямс
Някой, с когото да си поиграеш

Обикновено преди училище децата се събираха близо до запасния шлюз, зад планината от каси, пълни с резервни части. През замъглената пластмаса на купола виждаха песъчливия пейзаж, увенчан от ерозирани хълмове, и близките гъбести горни клони на гората, която растеше в дълбоката долина — бяха я нарекли „Големия каньон“ по името на една местност на Земята, за която бяха учили в час по „Развитие на обществото“.

Ник винаги идваше пръв. Приближи се на кратки прибежки, като непрекъснато се оглеждаше за „враговете“, които днес бяха команчите. Втурна се зад една каса с надпис „УРЕДИ CHF IPT X–8852 ЧУПЛИВО“ и пльоснал се по корем, извърна глава, за да погледне едрите букви, които пред погледа му се претопиха в надписа „Форт Остин, 8 мили“. Стрела с кремъчно острие бръмна над него, заби се в надписа и затрептя; когато присви силно очи, стрелата стана почти истинска. Бавно започна да се измъква от сянката на касите към ярката, червеникава слънчева светлина, която се процеждаше през купола. Огледа се бързо наляво, надясно и се увери, че може да излезе на открито.

Някой викна:

— Бум! Улучих те!

Беше Снуки. Изкачил се върху планината от каси, от върха й насочваше пушката си към Ник. Пушката беше направена от парче алуминиева тръба и малко стиропор.

Ник се скри.

— Не успя — отвърна той. — Бум! Аз те улучих!

Снуки падна мъртъв. После стана, спусна се по планината, като скачаше от каса на каса. Беше издал напред долната си устна.

— Не е честно — оплака се той. — Всеки път, когато някой стреля по тебе, винаги казваш, че не те е улучил. Защо някога да не мога и аз да те убия?

— По дяволите — възкликна Ник. — Пет пари не давам? Пък и на кого му се играе на такава детинска игра?

Снуки, който наскоро бе навършил седем години, го погледна с възхищение.

— По дяволите, така е — заяви той.

Ник се облегна върху изпънатата, гъвкава облицовка на купола и се загледа навън.

— След училище ще изляза навън — рече той.

— Така ли? Наистина ли ще излезеш, Ник?

— Разбира се. Защо не? Никой никога не узнава нищо.

— Какво да узнае? — попита Джудит. Докато момчетата разговаряха, тя се бе приближила, хваната за ръка с О-Сато.

— Че излизаме навън.

— О, за това ли?

— Ще дойдеш ли с мене? — попита Ник.

— Може би. Ами, ако О-Сато иска.

Япончето повдигна рамене.

— Днес следобед трябва да се упражнявам със сметачната линийка. Може би утре ще излезем.

— Аха! Сметачната линийка. Глупости — направи гримаса Ник. — Тя е за начинаещите.

— На мене ми харесва — каза О-Сато с широката си, белозъба усмивка. Тя никога не се обиждаше.

Започнаха да идват и другите: близнаците Даглейш, деветгодишният Джон Бесъмър, който беше само един месец по-млад от Ник, братът и сестрата Фирдуси и малкият Джустиниън Бтандейс, който беше на пет години и живееше в някакъв свой свят.

Джути прегърна Сали Фирдуси, нежно бялата й буза се открои върху кафявата кожа на другото момиче — също като камея и сардоникс, съчетани в пръстен.

— Къде е Виржини? — заинтересува се тя.

— В леглото. Подули са й се жлезите.

— Ще умре ли? — попита Джустиниън, като я погледна с кръглите си сини и ясни очи.

— Разбира се, че не, глупчо. Никой никога не умира от подути жлези, освен големите.

— Да, затова ги наричат големи — обясни Ник. — Големите се подуват, падат и умират.

Отвърна се от другите и мрачно се загледа през пластмасовия купол. Джудит се приближи зад него и леко постави ръка на рамото му.

— Какво има, Ники? — попита го тя.

— Нищо.

— Ако искаш, ще дойда с тебе навън. И другите ще дойдат.

— Пет пари не давам. — Той се обърна и я погледна с прехапани устни. — Повръща ми се от това, всеки ден все същото. Училище, задълженията, същите стари игри, все същите досадни съвети — „Никога не излизай навън без възрастен“, „Носи маската си“, „Не забравяй, че си от Земята“. По дяволите! — Той внезапно ритна стената на купола над херметизиращата ивица, зад която дебнеше ръждивият пясък. — Омръзнаха ми видеозаписите, всичките тези каубои, индианци и разбойници от Шерудската гора, всички тия глупости. Навън…

Отново погледна червените и кафявите клони, които се подаваха над долината само на няколкостотин метра от тях.

— Там навън всичко е действително — пошепна той. — Не е като вехтата триизмерна телевизия, старите филми или глупавите книги. Прочел съм всичките книги. Искам някой, с когото да си играя.

Джудит се отдръпна оскърбена.

— Имаш мене. И всичките други.

— Аха. Банда сополанковци. А вие останалите — Джон и ти, О-Сато, Вирджини — вечно се тревожите за излизането навън.

— Но ако ни хванат, Ники?…

— И какво? Какво могат да ни направят? Да не би да ни върнат на пепелището?

— Но нали понякога излизаме с тебе. А пък ти говориш, сякаш никога не сме излизали.

— И не е ли забавно? Не е ли? Много по-забавно, отколкото под куполите?

Тя кимна с глава.

— Разбира се, забавно е. Само да ни оставеха на мира. Да ни позволяха да ходим където си искаме. Но толкова ги е страх…

Той повдигна рамене.

— Господи! Големите се страхуват от всичко.

— Девет и тридесет е — прекъсна ги О-Сато. — Ще трябва да се размърдаме. Аруите икимашо.

Джустиниън я хвана за ръката.

— Какво означава това? — попита той.

— Хайде да вървим — отвърна му тя. — Научаваш ли френски от Виржини?

— Аха — каза Джустиниън. — Жьо фе дьо мон миьо.^[1]

Ник пъхна ръце дълбоко в джобовете на гащиризона си.

— Джон — подхвана той, — какво ще кажеш? Да излезем навън след училище?

Джон се почеса по главата — косата му едва започваше отново да расте след зараза със сини гъбички.

— Ще трябва да попитам баща си дали няма нужда от мене — отвърна той. — Вчера ми каза, че иска да му помогна да почисти обсерваторията.

Ник повтори присмехулно:

— Ще трябва да попитам баща си. Добре, синко. Не забравяй да си сложиш маската.

Не можеше да каже защо е толкова озлобен. Все пак днешният ден не се различаваше от другите. Но може би именно в това беше бедата. Също като онези къщички, които правеше от кубчета като малък; поставяш едно кубче върху друго, после още едно и още едно, докато внезапно става твърде високо и всичко се срива. Прекалено много еднакви помежду си дни. В него се разгаряше някакво безпокойство; нуждата от повече пространство, за да бъде сам, за да играе някъде извън тесните пространства на града от куполи. Беше най-възрастният сред децата; може би затова го усещаше най-силно. И особено сега, през топлия сезон между пясъчните бури и мразовете, времето, когато навън нещата се размърдваха, когато заслонените долини се съживяваха и имаше толкова много неща за гледане, толкова много места да се изследват, можеше толкова много да си въобразява.

Джон и другите също го усещаха, но те си имаха други, не по-малко увлекателни занимания. Джон и О-Сато изпитваха дълбоко задоволство от математиката и задълженията, които им определяха — Джон обожаваше да работи в обсерваторията с нейните лъскави уреди, редовната, отмерена и спокойна работа, а О-Сато можеше да прекарва с часове над сложни задачи и логаритмични таблици. Що се отнася до Джуди, тя беше добра като момче при измислянето на различни игри, а навън беше бърза като него сред подвижните пясъци, проявяваше храброст в изследванията, но след това дълго време се заседяваше над книгите в библиотеката, увличаше се от едни и същи стари истории и изглеждаше напълно доволна. По-малките хлапета — Ник повдигна рамене. — Те още не знаеха какво искат.

„Само да си имах собствен скутер — помисли си той. — Или хеликоптер. Щях да пътувам, да пътувам…“

В училище се поуспокои. Бърнстейн беше добър учител и с него никога не скучаеха.

— Аз преподавам живота — казваше той, така че децата никога не бяха напълно сигурни с какво ще се сблъскат в определен ден. Говореше пет езика без никаква следа от чужд акцент и една от любимите му игри, с които правеше разнообразни часовете, беше да преминава от един на втори, на трети език, за да види как децата успяват да го следят.

— Ник! — подхвърляше той. — Дитмоа ки ете Платон? Репонде ан рюс, сил ву пле.^[2]

— Греческий философ, товарищ професор.

— Ерцелен зи етвас мер юбер ин. Ста а вой — синьор Джанино.^[3]

По същия начин понякога неочаквано прескачаше от една тема на друга, както тази сутрин един случаен въпрос го отведе от обсъждането на Платон през гръцките градове-държави до Питагор и магията на цифрите, до магията изобщо, до животинските тотеми, примитивните общества, изчезването на тасманците и накрая до кратко обсъждане на екологията. Никое от децата не разбра всичко, което каза, но често опитите да го следят ги забавляваха и дори най-малките, дори Джустиниън се мъкнеха на опашката с широко разтворени очи и долавяха някакъв голям и възбудителен смисъл, а това беше добра информация; може би по-добра от обичайната.

— Вероятно истинският отговор на онова, което се случи с нашата планета, се крие в екологията — рече той доста тъжно. — Разбирате ли, мили мои, аз говоря за планетата Земя, не за тази планета. Човекът е експлозивна сила. Когато се почувствува застрашен, той избухва във всички посоки. Когато обществените му структури станаха по-сложни, той не можеше да живее повече заедно с хищниците… зверовете, които заплашваха добитъка му. Той трябваше да изтреби хищниците. После дойде редът на всичко с остри зъби, което можеше да бъде заподозряно. Койотът например, който би могъл да изяде едно агне, трябваше да бъде унищожен, въпреки че еколозите доказаха, че койотът за фермерите е по-ценен от златото, понеже поддържа природното равновесие, като изяжда мишките, които в противен случай биха се размножили страхотно. Естествено, след като нямаше койоти, мишките се размножиха. Това доведе до огромна кампания на тровене с една мила, неселективна отрова, наречена „1080“, за която нямаше противоотрова; много мишки измряха, но заедно с тях загинаха и много птици, които се хранят с мишки, различни животни като кучета и котки, които ядат мишки, елени, хранили се с отровените примамки, дори и някои хора, яли месо от отровени елени. Човекът се обгради с кръгове на смъртта. Страхът, омразата и маниакалният стремеж към сигурност — сякаш в сигурността се крие абсолютното щастие! — разпростряха около него райони на разруха. Същото се случи и между едни хора и други хора. Заплахата на острите зъби можеше да се посреща само с кампании на разрушения, все по-широки кръгове на убийства, докато накрая не остана нищо. И всичко това в името на сигурността.

Джон смръщи чело и попита:

— Искате да кажете, маестро, че сигурността не е нещо добро? Защото…, ами нали цялата работа по куполите е с тази цел? И нали затова непрекъснато си повтарят „Носете ни маските“ и „Не излизайте навън без възрастен“ и други такива.

— Зная — кимна Бърнстейн. — Така реши Комитетът. Опасявам се, че съм в малцинство. И все пак може би няма нищо да ви стане, ако ви го кажа. Мисля, че подобна сигурност е само мит. Ако можеше да съществува пълна сигурност за всичко, животът нямаше да съществува. Самият живот е непрекъсната борба на протоплазмата да не се превърне в локвичка течност. Не, не! Единственото напълно сигурно място е в гроба.

Конън Даглейш, облегнал брадичка на дланите си, попита:

— Маестро Бърнстейн, останали ли са индианци на Земята?

Учителят се усмихна нерадостно.

— Не, миличък — отвърна той.

Ник се обърна на стола си и изгледа презрително Конън. Всеки знаеше, че там са останали само пепелища, кратери и радиоактивни джунгли, но понякога по-малките не можеха да го разберат, още повече, че в книжките с картинки, филмите и триизмерния театър виждаха съвсем различни сцени.

И той бе изпаднал в същата обърканост, но я бе надраснал. Знаеше, че думата Земя е само някаква представа. Измислено място, с което възрастните илюстрираха собствените си желания и опасения.

— А какво ще ни кажете за тук? Затова ли на тази планета няма друг освен нас? Заради тази еко… екология?

— Не знаем — обясни му Бърнстейн. — Засега просто не сме установили нищо. На вас, младите, десет години ви се струват много време, но когато се установявате в напълно ново място, това не е чак толкова продължителен срок. Поне пет години ни бяха необходими, за да си уредим стопанство, което да ни изхранва: хидропонните инсталации, експерименталните насаждения в различни области навън, електроцентралата, нови уреди и инструменти, хиляди различни неща. Ние сме шепа хора, а планетата е много голяма. През последните пет години започнахме да чоплим повърхността, да изследваме съвсем малка част от нея, едва сега започнахме да научаваме нещо за живота на планетата, за нейната екология. — Той се изсмя. — Ето отново тази дума. Струва ми се, че трябва да й посветим малко време. Чакайте да помисля… утре по-младите ще имате урок по четене. А по-възрастните прочетете нещо по въпроса в библиотеката и елате готови да ми разправите каква е според вас екологията на нашите куполи.

Той разпусна класа и децата се отправиха да обядват в стола. След обяда по-малките трябваше да поспят. О-Сато се настани в къта за учебни занимания с изчислителната си линийка, Джон се отправи към обсерваторията, Джудит и Сали Фирдузи решиха да отидат в библиотеката, а Снуки и Камил Фирдузи се заеха с химическите опити, които все по-често привличаха вниманието им. Ник отново се видя изоставен. Прегърби се мрачно и се отправи към големия купол, където се завъртя около шлюз номер едно.

Един мъж на кормилото на скутер, натоварен с ламарина, му викна:

— Хей, синко, не се мотай из краката ни!

Двама мъже, понесли дълга пластмасова тръба, едва не го закачиха с нея и единият каза:

— Внимавай, дечко. Не се заплесвай къде да е.

Ник се приближи към шлюза, а друг мъж, който отчиташе някакви показания на уредите, му подметна:

— Не излизай без маска, момко. Нито пък сам.

Ник се отдалечи. Синко, дечко, момко. Всичките бяха толкова големи, толкова уверени в себе си и толкова се безпокояха. Искаше му се да им се озъби. Направи се на невидим, както можеха да го правят само децата, движеше се като малка сянка покрай стените, отбягваше зоните на активна дейност и стигна до складовете; там се провря сред касите, сандъците и контейнерите. Стигна до запасния шлюз. Захвърли торбата с маската си и пакета с хапчета. Завъртя колелото, влезе в камерата и след това излезе навън.

Почвата край купола беше суха, камениста и се ронеше като захар под меките подметки на мокасините му. Бързо се плъзна встрани, като сега се оглеждаше за действителния неприятел, който можеше внезапно да му викне да се връща или да го попита защо е без маска. Въздухът беше рядък, чист и освежаващ. Засмя се от щастие, като си помисли за миризмата на дезинфекционното средство в маската, която бе оставил. Плъзна се като невестулка по брега на клисурата и се залута сред червените стволове.

Клисурата беше широка близо осемстотин метра и се простираше чак до далечните хълмове — голяма пукнатина в крехката кора на планетата. Не беше много дълбока, но кипеше от живот. Различен беше и въздухът, който се дишаше там — ароматизиран от мириса на растящи неща, на бледосиньото ресничесто растение, на жълтите цветя, които се спущаха от неимоверно високи тънки стъбла на малките купчинки виолетови и зелени листа, наподобяващи марули, и дори на гладките гумени стволове на гъбестите дървета. Дребни крилати животинки летяха, бръмчаха и подсвиркваха. Там никой не можеше да го види. Завъртя се като луд и препусна пощръклял надолу по стръмния склон към нишката на реката в дъното, където в розовообагрената от кал вода плуваха съчленени бронирани червеи.

Всички тези неща си имаха трудни имена, дадени им от възрастните, имена като аквилегиа и хризомелида, но те не означаваха нищо. Той, Джудит и другите ги бяха нарекли с истинските им названия: ресничесто растение, жълто кихавиче, трошляк, кикотещия се храст — имена, които означаваха какво представляват тези създания. Приклекнал край водата, той внимателно подразни един от трошляците с дълга сламка и се изсмя буйно, когато животинката се размърда, строши се на две и частите му отплуваха в противоположни посоки.

Изправи се, протегна се силно и приятно. Тръгна надолу по течението, като се оглеждаше да види нещо ново, някаква промяна от последния път, когато бе идвал. Цялата му горчивина се бе изпарила, сякаш въобще не я бе изпитвал; беше в свое място, сред приятели.

Нашарените със светлокафяво червени гъбести дървета оредяха и отстъпиха пред кривогледчетата, нежни перести растения, които растяха нагъсто край водата, свели двойните си твърди плодове, всеки от тях украсен с по две смешни бели очи. Проправи си път сред влакнестите им стъбла и внезапно се закова на място. Една сребърна змия се хранеше с плодовете на кривогледчетата. Със сребърните змии трябваше да се внимава; дългите им човки бяха пълни с остри мънички зъби и макар да се държаха боязливо, можеха да те ръфнат неприятно. Джон беше хапан веднъж, когато се опита да хване лъскавото красиво същество, проснато върху едно паднало гъбесто дърво, и раничката бе загнояла. Децата трябваше да измислят някаква случка, при която той си бил одраскал ръката в един метален сандък в склада.

Ник се загледа в нея, искаше му се да съществува някакъв начин да я укроти. Ръцете го сърбяха да хване това многокрако създание, да погали странната му смешновата глава и блестящите синкавобели люспи.

Той откъсна внимателно два плода от кривогледче и започна да се примъква напред. Змията го видя и подозрително се наежи. Ник приклекна и протегна ръката си с плода върху дланта. С къси, внимателни стъпки се приближи към животното.

Животинката надигна глава върху тънката си шия и отначало с едното, а после и с другото око изгледа ръката, плода и момчето. Внезапно над тях се разнесе плясък на крила, шумата на дърветата затрептя, а змията блесна с люспите си, гмурна се във водата и изчезна надолу по течението. Ник изпусна плода, изправи се и зяпна.

Създанието, кацнало на земята пред него, имаше изненадан израз на лицето, също като бухала в учебника му по естествена история, с големи, обкръжени от пера очи, и меко, пухесто тяло. Горните му крайници с широки ципести крила бяха прегънати също като на човек, вдигнал ръце от изненада; под тях имаше втори чифт ръце с малки като на маймуна пръсти и те бяха скръстени върху дебеличкия му корем. Ставите на краката му бяха съчленени обратно, така че можеше да стои на тях също като изправен заек или мишка. Под кръглите очи се виеше черно пипало, подобно на часовникова пружина.

И преди беше виждал такива същества, но отдалеч. Беше наблюдавал по-отблизо как едно от тях бе изхвърлило дългото си пипало и бе убило някакъв едър охлюв; Ник бе излязъл иззад прикритието си, за да го разгледа по-добре, но бухалоподобното същество бе отлетяло.

Този бухльо обаче изглеждаше съвсем кротък. Гледаше го невъзмутимо, завъртя глава встрани, а след това изкудкудяка тихичко.

Ник се захили. Стоеше напълно неподвижен, за да не уплаши бухльото, и му каза:

— Здравей.

— Здравей — повтори бухльото и след това издаде някакъв чуруликащ звук — тк, тк, тцп.

Ник наподоби същите звуци.

— Тк, тк, тцп. Здравей.

Бухльото подскочи малко по-наблизо. Изведнъж изсипа цял водопад от кудкудякалия, чуруликалия и цъкания. После внезапно каза:

— Не забравяй да си сложиш маска.

Ник зяпна. Избухна в буен смях.

При неочаквания шум бухльото отскочи назад, застана, като потрепваше, а пипалото му се навиваше и развиваше неспокойно. Но Ник преглътна смеха си и остана неподвижен, докато съществото отново се приближи към него.

Ник бавно се отпусна на земята и се настани по-удобно. След миг бухльото разтърси крила, сгъна ги отново и сякаш също се разположи по-добре.

Протегна сбръчканата си ръка и повдигна един от кафявите й пръсти. Ник се подхили; заприлича му на учителя Бърнстейн, когато искаше да изтъкне нещо.

Съществото пропищя:

— Иъъъъ!

— Ясно, разбрах те — рече му Ник с тих и кротък глас. — Искаш да кажеш „едно“.

— Едно — обади се бухльото. — Иъъъъ!

— Иъъъъ! — изквича Ник.

Бухльото вдигна два пръста.

— Иъъъъ-иъъъъ.

— Две — рече Ник.

— Две. — И отново се разнесе самодивското подхилване, весело гъргорене.

И веднага след това, почти като негово ехо, потапяйки го в гръм, проехтя пистолетен изстрел.

Тялото на бухльото се разлетя в дъжд от пера и черна мъгла. Ник усети нещо мокро по лицето и ръцете си. Пухестото тяло се бе проснало сред кривогледчетата, едното крило се бе разгънало като счупен чадър, а нежните крачета виреха тънките си нокътчета към небето.

Бащата на Ник се спусна със скокове по склона, стискаше в ръка пистолета си, лицето му беше бяло. Ник се взираше в него и успя само да каже задавено:

— Защо?… Защо?…

Баща му го грабна за рамото.

— Добре ли си? — викна той с приглушен от маската глас. Без да чака отговор, издърпа момчето да се изправи на крака. — Да не си луд? Не знаеш ли, че тия същества са смъртоносни? Бедният доктор Мирски се опита да хване едно от тях и отровата от пипалото му… А дори не си си сложил маската!

— Не е такова — задъхано отвърна Ник. — Татко! Защо го направи… Аз разговарях с него!

Баща му го разтърси нетърпеливо, гневно.

— Добре стана, че разбрах къде си — рече той. — Откога излизаш така навън?

— Винаги го правим — изхленчи Ник. — Ох! Татко! Престани!

— Да престана ли? Ще те престана аз! Какво, по дяволите, става с теб? Тичаш навсякъде, сякаш си в собствения си двор… спокоен, безопасен двор някъде в Илинойс…

Гласът му секна. В очите му блеснаха сълзи. За миг продължи да държи рамото на Ник, после въздъхна дълбоко и обърса очите си с опакото на ръката. Извади от джоба си още една маска и я подаде на Ник.

— Сложи си я — каза му с по-кротък глас.

Ник плачеше толкова силно, че почти нищо не виждаше, но взе маската и я нахлузи на лицето си. Острата миризма на дезинфекционни средства погъделичка ноздрите му.

— Съжалявам, Ники — подхвърли баща му. — Бях се разтревожил за теб. Ние сме толкова малко. Трябва да внимаваме. Само ние сме останали.

Пръстите му се впиха в рамото на Ник.

— Не исках да те плаша, синко — рече той, като се опита да се усмихне.

Ник се вгледа в лицето му със замъглен и враждебен поглед. Дълбоко в себе си, там, където никой не можеше да го чуе, той помисли: „Мразя те, мразя те“.

Възрастният мъж прибра пистолета в кобура.

— Хайде, сине, да се връщаме в купола — подкани го той. Протегна ръка към момчето, но Ник се отдръпна от нея.

Върху комбинезона на Ник беше залепнало едно-единствено перо — златистооранжево с червени нишки, също като цвета на гъбестите дървета. Той го отлепи и го стисна здраво във влажната си длан. „Ще се върна — рече той мислено. — Ще намеря начин.“

След това тръгна нагоре по склона с чуждия човек, неговия баща.

Бележки

[1] Правя каквото мога (френ.) Б.пр. ↑

[2] Кажете ми, кой беше Платон. Отговорете на руски, ако обичате, (френ.) Б.пр. ↑

[3] Разкажете нещо повече за него. (нем.). Ваш ред е синьор Джанино. (ит.). Б.пр. ↑