Михаил Пухов
Точка за правата

1.

Креслото под Рибкин се олюля; ръцете му се впиха в облегалките. Пейзажът зад Василиев подскочи и увисна накриво. Висящите полюлеи се разлюляха като махала, само че по-бавно.

— За първи път ли сте тук? — хладнокръвно каза Василиев. — Не се страхувайте, не е станало нищо страшно. Луната е сеизмично мъртва. Това означава, че наблизо е паднал метеорит. Но… Извинете ме. Дежурният по Системата — каза той с друг тон, включвайки приемника.

От дълбината на креслото си Рибкин наблюдаваше как Василиев, прилепвайки към ухото си наушника, изслушва донесението! „Нищо страшно“… А Рибкин наистина се беше изплашил. Тук и без това не усещаш креслото под себе си, а при тласъка отдолу сякаш го бяха измъкнали изпод него и именно поради това се изплаши. Чудесно е, когато можеш да си обясниш всичко. Да, виновна е гравитацията.

Те седяха в централната зала на Лунния метеоритен пост. Полюлеи и килими; стените са окичени с картини, сега вече наклонени на различни страни. Вероятно са оригинали. Поне тази, която е зад гърба на Василиев: метеоритен дъжд в хиляда и не знам коя си година. Падащи звезди, изплашени лица, острите върхове на църквите… Средновековие. Странно е, че само преди половин век са смятали, че на лунните станции ще бъде тясно като в кладенци.

Рибкин не виждаше какво става върху екрана за хипервръзка. Текстът на донесението постъпваше само в наушниците на Василиев, но всичко беше ясно, защото той не слушаше мълчаливо.

— Да — каза той. — Радостен съм да ви поздравя. Разбрах, че е избухване. Благодаря, приех. Разбрах, че е седем бала. Добре, поздрави.

Той постави наушниците върху пулта и откъсна поглед от екрана.

— Така. Когато има избухване на Слънцето, ти докладват. Но ако нещо се строполи върху главата ти… Главното е да се предупредят другите. Иначе ще има скандал. Но нека се върнем към звездните цивилизации. Не разбирам защо метеоритната служба да е длъжна едва ли не от днес да започне да следи за вашите неидентифицирани обекти.

— Не ни бъркайте с уфолозите — усмихна се Рибкин. — Ксенологията е наука за чуждия разум и представлява сериозна дисциплина със свое математическо и експериментално осигуряване.

— Което внезапно е станало недостатъчно — подхвана Василиев — и са станали необходими нашите радари. Но единственото достояние на чуждите цивилизации, което има някакъв смисъл да се търси, е информацията. За целта са необходими не локатори, а радиотелескопи. И вие строите такива все повече и по-добри. На Земята, на Луната, а сега и в космоса. Нима не е така?

— Струва ми се, че те няма да са необходими. Ние търсихме сигнали от свръхцивилизации, намиращи се изключително далеч. Изглежда, че сме търсили не където трябва. Твърде вероятно е просто да не съществуват свръхцивилизации. „Мълчанието на вселената“, този термин познат ли ви е?

— Чел съм. Ако съществуват такива цивилизации, би трябвало и да има сигнали. Не е ли така? Значи не съществуват свръхцивилизации. Изводът е ясен, а основанието е стабилно. През една експериментална точка могат да се прекарат произволен брой прави линии.

— Не е така. Има и други точки — обясни Рибкин. — Наблюдаваната честота на мутациите не може да обясни темповете на еволюцията. Следователно от време на време броят на мутациите нараства скокообразно.

— Чел съм и за това — кимна Василиев. — Веднаж на един милион години близо до нас избухва Свръхнова звезда. В резултат на това се появява разум. Или пък динозаври. Или напротив, динозаврите измират, не си спомням точно. Това ли имате предвид?

— Да. Но има два вида излъчване на една Свръхнова. На първо място е твърдото електромагнитно излъчване. То представлява краткотраен, но мощен мутагенен фактор, действуващ на разстояние до няколко десетки парсека от мястото на взрива. Той предизвиква в биосферата мутации, които могат да доведат до появата на динозаври. Или до възникването на разум.

— А на второ място?

— Вторият вид излъчване са космическите лъчи. Радиоактивната обвивка на избухналата звезда се разпръсква много по-бавно. Това излъчване изостава от електромагнитното и достига вече облъчените от първата звезда планети едва след много хиляди години. Ето и това е втората мутагенна вълна. За стотици векове планетите потъват в радиоактивна мъглявина.

— И еволюцията прави нов скок — вметна предположение Василиев.

— Не. Високото ниво на мутациите в едно толкова продължително време води до деградация. Именно поради това са загинали и динозаврите на Земята. Именно поради това от могъщата древна цивилизация на насекомите са останали само едни мравуняци.

— А човечеството? Също ли само едно остатъчно островче от нещо си?

— Ние живеем между вълните — каза Рибкин. — Първата вълна е преминала преди милиони години. До идването на втората са останали само броени столетия.

Те замълчаха. След това Василиев каза:

— Все пак се надявам, че се шегувате. Както и да е. Какво отношение има тази печална перспектива към проблема за извънземните цивилизации?

— Това изменя изцяло всичко. Ако развитието на културите трае само късо време, то те не успяват да достигнат до нивото на свръхцивилизации. По този начин „Мълчанието на вселената“ получава логично обяснение.

— А вие ще останете без работа.

— Не — възрази Рибкин. — Има една интересна възможност. Близките звезди, както и Слънцето, вече са преживели първата вълна, а втората още не е достигнала до тях. Разбирате ли? Само там има смисъл да се търси разумен живот и при това приблизително на нашето ниво.

— И за тази работа са необходими радари? Но те няма да видят нищо. Подобни разстояния само на вас ви се струват не много големи.

— Една цивилизация, която е способна да осъзнае предстоящата опасност, непременно ще търси изход — каза Рибкин. — И тя ще започне по-специално да изстрелва автоматични сонди до най-близките планетни системи, в това число и до Слънцето. Поради това шансовете да бъде открита нечия сонда се увеличават. Ето защо са ни необходими вашите хора и вашата съвършена техника.

Рибкин изтри челото си. В помещението беше хладно, но потта му се лееше като ручей.

— Разбирам — каза Василиев. — Но ако би се появило нещо такова, ние щяхме да забележим. Наистина нашите локатори работят в диапазона, съответствуващ на скоростите на небесните тела и космическите кораби. Разбира се, на земните кораби… Извинете ме за момент. Дежурният по Системата. Фобос ли е? Приятно ми е да ви чуя. Записвам. Времето известно ли е? Отлично. Значи десет часа. Взимаме скоростта на ракетата, умножаваме по времето, отразяваме резултата с пергела и очертаваме сфера с планетката в центъра. В рамките на сферата би трябвало да се намира откраднатата ракета. Няма нищо? Не може да бъде. Прошарете всички астероиди, всяко скално парче. Трябва да е там. Търсете. Добре, поздрави… Ето какво представляват нашите локатори. Разбрахте ли всичко?

— Някои неща, да — каза Рибкин. — Мисля че е открадната нечия ракета. Някъде в пояса на астероидите.

— Да — каза Василиев. — И това е абсурдното, подобно нещо никога не е ставало. Някакъв геолог си оставя ракетата в космоса и се качва на модул. Изведнаж гледа — ракетата я няма. Отмъкнали я. Разбирате ли? На какво са разчитали? В пояса се преглежда всичко от край до край. Техните локатори са отлични, дори са по-добри от нашите. И какво намират с помощта на тези локатори? Отново извинявайте. Дежурният по Системата. Главната ли е? Приятно ми е да те поздравя. При Алексей има кражба, чу ли вече? А при теб как е? Магнитна буря? Зная. Дежурният знае всичко. Когато на Слънцето има избухване, на Земята винаги има буря. Добре, всичко хубаво. Сега можете да разберете каква ни е работата. Всички тези избухвания, магнитни бури и метеоритни дъждове… Информацията се подава на компютрите. Те правят всичко сами и сами предупреждават когото трябва. Да вземем този метеорит. Разбира се, нашите локатори са го съпровождали. Компютрите са предупредили всички, които са сметнали за необходимо. Но мене — не. Значи аз не съм предвиден в програмата. А вие искате да търсим другопланетни сонди! Как бих могъл аз да ги търся?…

— Всъщност аз имах предвид друго нещо. Понякога стават странни неща. Никой всъщност не се занимава с тях както трябва. Тайнствено ехо, ефирни гласове… С една дума, загадъчни събития.

— Доколкото зная, в основата на всичко това стоят празни приказки. Работя от десет години, но през това време никакви подобни събития…

Той млъкна и скочи, изпънал ръце по шевовете на комбинезона си. Погледът му беше втренчен край Рибкин, към входната врата.

От коридора нахлу течение. Рибкин се обърна. В рамката на вратата стоеше знаменитият някога космонавт, а сега началник на Лунния комплекс Озерски.

— Здравейте, Виктор — ласкаво каза той на Василиев. — Добре си прекарвате работното време. Виждам, че добре си приказвате…

— Ние по работа, Николай Лвович — виновно каза Василиев. — Това е другарят Рибкин. Той въобще не ми пречи.

— Така ли смятате? — ласкаво се заинтересува Озерски. — Наистина ли не пречи?

— Ама какво е станало? — тревожно запита Василиев.

— Вие трябва да знаете по-добре. Нали вие сте дежурен по Системата.

Отговорът беше мълчание.

— Нима за този метеорит? Станало ли е нещо?

— Този път нищо — хладно каза Озерски. — Но аз не получих предупреждение. За щастие падна от другата страна.

— Наистина ли? — каза Василиев с облекчение. — Тогава става ясно. Но как така? Защо тогава имаше такъв тласък?…

— А вие знаете ли какво е паднало там? — внезапно изрева Озерски, като цял пламна. — Цяла планина! Да! Една истинска планина! Хиляди тонове! Хиляди! Истинско щастие е, че е на другата страна! Щастие! А ако беше тук?…

Озерски махна с ръка към залата и повтори тихо:

— А ако беше паднала тук?…

Мълча известно време, след това махна ядосано с ръка и излезе.

2.

Залата за обработка на информацията беше в съседство по коридора. Ако в централната зала не беше горещо, то тук почти беше студено. Машината не е човек и топлината й е противопоказана. Двама оператори в цветни якета играеха на шах пред огромния дисплей. Телетайпите мълчаха.

— Здравейте, момчета — каза Василиев. — Добре си прекарвате работното време.

Играчите скочиха, като спряха часовниците. Василиев, следван от Рибкин, се приближиха. Рибкин се ръкува с тях.

— Рибкин. Александър Петрович.

— Губенко. Саша.

— Вадим.

— Имаме работа — каза Василиев. — Току-що идва Озерски. Със сериозни упреци. Ние сме пропуснали нещо като астероид.

— Ако е прелитал край нас, то бихме могли — каза Губенко.

— Да, ако е прелитал край нас — каза Василиев. — Почувствувахте ли тласъка?

— А къде е паднал?

— На обратната страна — каза Василиев. Губенко подсвирна. — Така каза Озерски. А ние не сме подали предупреждение.

— Не е възможно — каза Губенко. Вадим седна пред пулта и затрака с клавишите. — Разбира се, ако той е падал на другата страна, причини за тревога не е имало. Но ако това наистина е астероид…

— Няколко хиляди тона — обясни Василиев. — Така са определили те по взрива.

— Не е възможно — повтори Губенко. — Някъде има грешка.

Настъпи мълчание. Чуваше се само тракането на клавишите.

— Кажете ми — Рибкин подръпна Василиев за ръкава — винаги ли са такива дежурствата при вас? Тук съм от половин час, а станаха толкова много работи. И избухване на Слънцето, и магнитна буря, и този метеорит, и някъде си откраднали ракета…

— Най-различно — каза Василиев. — Обикновено е спокойно. Но когато има метеоритен поток, става и по-лошо. Тревога, тревога, тревога…

Върху екрана на дисплея се появи бял кръг. Редом с него върху екрана бяха разхвърляни светещи точки с различна яркост.

— Луната — каза Вадим. — А това са спътниците. Всичко е изместено в плоскостта на екватора. Дължината е истинска, а пренебрегваме ширината. Времето отговаря на отпреди половин час, две минути преди взрива. Да започвам ли?

— Почакайте — помоли Рибкин. — Какъв е този ярък обект?

— Сега ще видим. — Вадим докосна с показалката светлинката върху екрана. В долната част на дисплея се появиха думи и цифри.

— О, та това е новият радиотелескоп! — зарадва се Василиев. — Диаметърът му е двадесет метра, а масата — хиляда тона.

— Гледай ти — каза Губенко. — Двадесет метра, а как отразява.

— Това е Люнебергова леща — обясни Рибкин. — Поради сечението на разсейването е голямо във всички посоки.

— Добре, започвай — каза Василиев. — Къде е мястото на падането?

Вадим докосна с показалката една точка в кръга.

— Както виждате, наоколо няма нищо.

Всички мълчаливо се взираха в екрана. Внезапно от току-що докоснатата точка излетя сноп от искри.

— Това са отчупени парчета — каза Василиев. — Но аз не забелязах нищо, което да напомня астероид. Нима все пак е изригване? Да не забравя, че това съвпада с избухването на Слънцето.

— Извинете — каза Рибкин. — Вероятно не разбирам нищо, но къде все пак се дяна антената?…

Всички погледнаха към мястото, което той показваше. На това място върху дисплея, където току-що гореше ярката светлинка на радиотелескопа, сега нямаше нищо. Само гладката повърхност на екрана.

3.

Стартът беше къс, но осезателен. Претоварването беше голямо дори и според земните норми. Мястото на пилота се заемаше от Василиев, а Рибкин седеше до него. Лунолетът с нищо не напомняше самолет, макар да изпълняваше сходни функции. Той дори нямаше шаси. Магнитна монорелса го засилваше до необходимата скорост от близо четири хиляди километра в час. При стартирането мълчеше дори двигателят на апарата — единственото нещо, останало у него от самолета.

Траекторията извеждаше лунолета към ръба на лунния сърп. Постройките на градчето по повърхността се скриха зад хоризонта и под тях, под прозрачното дъно сега се простираше пустиня, още недокосната от човешка дейност. Безкрайни кратери от различен калибър. Лунният парадокс е в това, че откъдето и да я наблюдаваш, Луната изглежда еднакво.

Рибкин се размърда, настанявайки се по-удобно. В тясната кабина дори и лекият скафандър изглеждаше като рицарски доспехи. Усещането беше прекрасно. Безтегловност, безмълвие, неголяма височина и усещането, че всеки момент можеш да се врежеш в нещо.

— Не, това е невероятно — каза Василиев. — Нека телескопът да е паднал на Луната. Нека да се е движил така бързо, че да е излязъл от скоростния диапазон на локаторите. Не говоря за причините за всичко това. Става дума за несъответствието във времето! Защо най-напред избухва взрив на Луната, а телескопът изчезва едва след това?…

— Това въобще не е хипотеза — каза Рибкин. — Вас ви тласка към нея само едно: тялото, паднало на Луната, е тежало хиляди тонове, а телескопът също има такава тежест. Но това не е съвпадение, а недоразумение. Откъде е известна масата на падналия обект?

— Тя е определена от селенолозите по силата на взрива. Подобни оценки обикновено са много точни.

— Разбира се — каза Рибкин. — При това те са взели за скорост на обекта обичайната скорост на един метеорит. Нещо около двадесет километра в секунда. Те не са знаели, че локаторите са го изпуснали. Но ние знаем това. Доколкото съм разбрал, вашите радари фиксират всички цели, чиято скорост не надхвърля хиляда километра в секунда. И ако те не са видели нищо, това „нещо“ е летяло с по-голяма скорост. Това означава, че неговата маса не е била хиляди тонове, а с няколко степени по-малко.

Лунолетът достигна върха на траекторията, приближавайки се до границата на деня и нощта. Под тях се виждаха дългите сенки, протегнали се от стените на кратерите. Далеч пред тях те ставаха по-гъсти и се сливаха една в друга. Обратната страна на Луната беше залята от мрак. Грамадният огнен диск на Земята и по-малкият диск на Слънцето редом с нея бързо се спускаха към хоризонта. След това настана мрак.

— Скоро ли ще стигнем? — запита Рибкин.

— След петнадесет минути — отвърна Василиев. — Ще ни посрещнат селенолозите. Невероятно е, но тях никак не ги интересуват нашите грижи. Падането на метеорит за тях винаги е празник.

— Науката иска жертви — каза Рибкин. — Да вземем този радиотелескоп. Да допуснем, че той би започнал да работи и с негова помощ вие се бяхте натъкнали на някаква важна тайна. При това би се считало, че инструментът е оправдал възлаганите му надежди и вложените средства. Така ли е?

— Да. Но това никога няма да стане. Та нали той загина.

— Няма да стане? Та телескопът изчезна; ние се сблъскахме с някаква тайна. А защо да не се сметне, че приборът е оправдал надеждите и средствата?…

— Имате някаква извратена логика — каза Василиев.

Лунолетът се спускаше, макар това да не се усещаше. Наоколо цареше мрак. Над тях наистина горяха звездите, но долу нямаше нищо. Лунолетът сякаш висеше в центъра на този асиметричен мрак.

— Имам една идея — каза Василиев. — Нека допуснем, че това наистина е бил свръхбърз метеорит. Или нечия сонда — в това няма принципна разлика. Тя е разрушила телескопа и се е врязала в лунната повърхност.

— А къде са останките на телескопа?

— Сблъскването е било такова, че той се е разпаднал на атоми.

— Така. Масата на телескопа е била хиляда тона. Той се е разпаднал на атоми. Вашият свръхбърз обект обаче не се е разпаднал на атоми. Следователно той е бил много по-голям. Ние обаче вече стигнахме до извода, че е бил много по-малък. В това има сериозно противоречие.

— Жалко — въздъхна Василиев. — А ако пък са били два?…

Лунолетът зави с кърмата напред. Апаратът се затресе — беше заработил двигателят, изригвайки огнена струя, която раздра нощта като прожектор. След това под тях се появи осветена площадка. След секунда тя се скри от очите им, но в паметта им останаха надувните гърбове на палатките и няколкото блестящи фигурки, суетящи се около една дълбока яма с диаметър от стотина метра.

След това лунолетът кацна върху кърмата си сред грамадните скали и Рибкин и Василиев започнаха да се взират в мрака. В далечината от тъмното се подаваше висока скала, озарена от прожектори. Лагерът и осветената площадка не се виждаха, но на тях им беше ясно в каква посока трябва да тръгнат.

Те започнаха да се промъкват напред през купищата от големи остроъгълни камъни, осветявайки пътя си с фенерчета. Не след дълго човек в тежък скафандър с висока защита прегради пътя им.

— По-нататък не може — каза той. — Има радиация.

— Полага се за двама — каза селенологът. — Но ще се поберем. Вие сте с толкова лекомислено облекло…

Когато се отвори вътрешният люк, те влязоха в палатката и свалиха скафандрите. Селенологът — наричаше се Черешин — неочаквано се оказа миниатюрен. Просто да не повярваш, че точно той току-що беше заемал повече място от всички. Рибкин беше много по-едър, а да не говорим за Василиев.

— Уморен съм като куче — призна си Черешин. — Шест часа в тази черупка без прекъсване. Но е интересно.

— Знаете ли, аз също съм уморен — съобщи Василиев. — Бях на вахта — истински кошмар. Трето извънредно произшествие за един час.

— Нашето обаче си е първото — каза Черешин. — При нас не стават изключителни произшествия. Дори не знаем кого да повикаме, за да се ориентират. Ядрен взрив, но без верижна реакция. Да. После ще ви дадат скафандри и вие сами ще разгледате кратера.

— Видяхме го отгоре — каза Рибкин. — Бихте могли да ни забележите, преди да кацнем. Минахме точно над главите ви.

— Е, ние не гледахме нагоре. И не видяхме нищо. Та вие сте летели беззвучно. И сте преминали много бързо.

— Просто е забавно — каза Рибкин. — Не сте ни видели, защото сме преминали много бързо. Но макар да сме летели много бързо, можахме да разгледаме всичко отлично.

— Можахте ли да определите що за взрив е било това? — запита Василиев.

— Не. Картината е следната. Има кратер, който сравнително не е голям, но е дълбок. Няма никакви следи от падналото тяло. Всичко изглежда така, сякаш въобще е нямало такова. Химическият състав на веществата в кратера се различава коренно от обичайния. Пълно е с остатъци от разцепени ядра и поради това казах, че взривът е бил атомен. Впечатлението е такова, сякаш почвата е била облъчена с ускорител. И не с нещо друго, а с тежки ядра. Да повикаме физици и те ще умрат от радост.

— Като с ускорител — замислено повтори Рибкин. — А не биха ли могли атомите на падналото тяло да разрушат атомите на почвата? Не е ли все едно как ще се засилят тези атоми, с ускорител или по друг начин?

— Какво значи по „друг начин“? — запита Черешин.

— Другарят Рибкин смята, че на огромна скорост в Луната се е врязала нечия междузвездна сонда — обясни Василиев. — Другарят Рибкин е експерт по въпросите на извънземните цивилизации.

— Ясно — каза Черешин. — Ами… по принцип… Разбира се, аз не съм специалист… Но ако скоростта е била наистина огромна. Да речем, хиляда километра в секунда… Възможно е това наистина да обяснява нещата. Друго решение аз не виждам.

Той замълча.

— Скоро ще трябва да се връщаме — каза Василиев. — Нека обобщим. Първият вариант: това е атомен взрив с неизяснена природа. При втория вариант ние попадаме автоматично във ведомството на другаря Рибкин. С което можем и да го поздравим.

— Да ме поздравявате е рано — каза Рибкин. — Работата е там, че мен не ме устройва подобна сонда.

— О — каза Василиев. — Това вече е интересно. Защо?

— Сега ще ви обясня. От долната граница на скоростта на сондата лесно можем да получим стойността на масата, паднала „отгоре“. И тя е не повече от няколко тона. Това е твърде малко за сонда. И освен това защо тя се е врязала в Луната? Нима е летяла сляпо? Що за сонда е това? Нима е само парче метал?…

— Все пак е щастие, че се е сблъскала с Луната — каза Черешин. — А ако беше със Земята…

— Със Земята? Че какво? Отлична мисъл. Направо отлична.

След връщането си в градчето Рибкин се освободи от скафандъра с наслаждение. Романтиката си е романтика, но да работиш с тази дреха цели денонощия като селенолозите…

На мястото на дежурния седеше операторът Губенко от групата за обработка. Когато те влязоха, той стана, отстъпвайки мястото на титуляра.

— Как са нещата, Саша? — запита Василиев. — Намерихте ли ракетата?

— Не още. Продължават да я търсят.

Губенко излезе. Запъти се към шаха, компютрите и своя партньор Вадим.

— А вие предсказвахте маса нови събития — каза Василиев. — Но не се е случило нищо. Не е чак толкова просто да се правят прогнози.

— Прав сте — съгласи се Рибкин, настанявайки се в креслото. — Ще почакаме. Възможно е да съобщят все пак нещо.

— Всъщност какви съобщения очаквате?

— Например за магнитна буря на Юпитер.

— Защо? Вярно е, че има избухване на Слънцето. Но за буря още е рано. Буря предизвикват не избухванията, а заредените частици. Докато те достигат до Юпитер… Те и до Земята не могат да стигнат веднага.

— Точно така. Но вие приехте съобщението за магнитна буря на Земята веднага след избухването, без каквото и да е закъснение.

— Вярно е — каза Василиев. — Истинско чудо! А аз не му обърнах внимание. Значи вие смятате, че и на Юпитер… Сега ще проверим.

Той прилепи наушниците към ушите си.

— Алматея? Дежурният по Системата. Приятно ми е да ви поздравя. Кажете, как е там на Юпитер? Прието. Така си и мислехме. Ами… имаше такова предположение. Какво казвате? Добре, поздрави… Вие сте просто вълшебник! Там наистина има магнитна буря. Най-поразяващото е, че тя е започнала още преди избухването на Слънцето!… Какво още искате да научите?

— Свържете се с Марс. Поинтересувайте се дали върху планетата не е падало преди това денонощие нещо по-едро.

Василиев се подчини безпрекословно.

— Фобос? Дежурният по Системата. Как са работите? Да. Приех. Вижте, има предположение, че при вас на Марс е паднало нещо. Пет хиляди тона? Прието. Дежурният знае всичко. Добре, всичко хубаво.

Той се вгледа в Рибкин с ново изражение.

— Прехвърлете се на работа при нас. Казвам ви го сериозно. Та вие бихте могли да ни помогнете! Например при случая с тази ракета. Или с телескопа. Къде се е дянал той? Него не може да го е похитила същата тази терористична група! Впрочем обстоятелствата са сходни. Ракетата е изчезнала безследно и телескопът — също. И дори времето съвпада приблизително, само десет часа разлика. Защо ме гледате така?…

— Еврика! — провикна се Рибкин. Той скочи и изтича по коридора.

6.

Върна се след половин час, имайки желание да подскача на един крак. Чудесно е, когато можеш да обясниш всичко. Носеше със себе си три листа хартия. На тях беше всичко. Абсолютно всичко.

Той дори не седна в креслото.

— Изчезнахте така внезапно — каза Василиев. — Честно казано, не мислех, че ще се върнете. Къде се бяхте дянали?

— В съседство, в залата за обработка. Вие имате чудесен компютър! Ние с него решихме една задачка.

— И какво? Съгласува ли се с отговора?

— Разбира се — каза Рибкин. — Според мен още от самото начало всички ние заподозряхме, че днешните събития са свързани с междузвездна сонда, появила се в Слънчевата система. Постепенно съставих определена схема, в която се вписва всичко станало. Знаех какво именно е паднало на Луната и каква връзка има между избухването и бурята в магнитосферата на Земята. Знаех защо бурята е започнала много по-рано, отколкото се очакваше. Представях си къде се е дянал радиотелескопът. След това и предположих някои работи и моите предположения се потвърдиха. Но това е всичко. Както съвсем правилно казахте, през една експериментална точка могат да се прекарат произволно количество прави. Аз не разполагах с втора точка. След това се появи и тя.

— Та ние не сме получавали нито едно ново донесение.

— Точно така. Просто аз направих грешка, като не придадох значение на вашите думи, че открадването на ракетата е нещо абсурдно. Но когато сравнихте изчезването на ракетата с пропадането на радиотелескопа, всичко ми стана ясно. Знаете ли какво правихме досега с компютъра? Прекарвахме права през две точки. През точката, в която изчезна телескопът, и точката, в която пропадна ракетата. Резултатът е показан на схемата.

Рибкин постави на бюрото своя първи лист хартия. Василиев стана и те двамата наведоха глави на бюрото.

— Това е планът на Слънчевата система. Ето я правата, която прокарахме. Както виждате, тя пресича орбитите на планетите, но преминава далеч от всички, с изключение на Земята и астероида, на който е работел геологът. Това е пътят на междузвездната сонда, пронизала Слънчевата система. Когато имах само една точка, аз не знаех нищо. Сега вече можах да изчисля скоростта на сондата: двадесет и пет хиляди километра в секунда. Онези, които са изпратили сондата, са се интересували главно от Земята. Но и другите планети също са ги интересували. При приближаването до Слънчевата система от сондата са се отделили малки субсонди. Те са били много — десет или повече. Два такива апарата са се сблъскали с Луната и Марс. Взривовете са се фиксирали от другите субсонди: изучавал се е химическият състав на планетите. Още две са прелетели през атмосферата на Земята и Юпитер. От това са произлезли и магнитните бури, и полярните сияния, и другите явления. Една от сондите се е врязала в Слънцето и това е причинило избухване.

Рибкин сложи върху бюрото втория лист хартия.

— След това компютърът ми даде ето тази схема на звездното небе. Това е карта на областта, откъдето е долетяла сондата. В центъра й е звездата Ипсилон Еридан със спектрален клас K2. За щастие склонението й не е голямо и поради това траекторията на сондата лежи почти в плоскостта на еклиптиката. В противен случай сондата не би преминала през пояса на астероидите и ние нямаше да разполагаме с втора точка.

Рибкин си пое дъх и сложи върху бюрото своя трети лист.

— Ето картата на противоположния участък от звездното небе. Сондата е отлетяла в тази посока. Сега предава събраната информация и ако в тази посока се насочи антена, ние ще хванем тези сигнали. Ако насочим антената обратно, ще чуем командите до сондата. С една дума, космическите лингвисти няма да останат без работа.

— Но все пак какво се е случило с радиотелескопа? — запита Василиев. — И с ракетата на геолога?

— Това също е елементарно. Тук върху стената има една картина. Тя ни показва метеоритен дъжд, рой от частици, нахлули в атмосферата. Как биха могли да се предпазят междузвездните кораби от метеоритите? Още през миналия век е било намерено едно остроумно решение. Пред кораба, на разстояние няколкостотин километра, се създава облак от микроскопични прашинки. Той разчиства пътя, унищожавайки всичко, което се изпречи на пътя му. Очевидно ериданците са стигнали до аналогично решение. Техният защитен облак е унищожил ракетата на геолога и е направил точно същото с телескопа. Няма съмнение, че са били пометени и стотици истински метеорити, но това не е било забелязано от никого.

— Да — каза Василиев. — Просто няма какво да се възрази и логиката е безупречна. Само жалко за радиотелескопа. Сега би ни свършил голяма работа, след като вече е известно от коя посока да се търсят сигналите…

— Не съжалявайте. Вече казах, че науката иска жертви. Задачата на този телескоп беше да улови сигнали от друга цивилизация. И той изпълни тази задача: пое своята порция от информация.

Рибкин помълча и след това добави:

— Тя просто се оказа прекалено много за него.