Михаил Грешнов
Надежда

Увлекателно нещо е да можеш да измисляш географски названия: Нос на разсъмването. Езеро на слънчевите петна… А ние само това и правехме, измисляхме, измисляхме. Не само ние, а и Северната станция също. Цялата планета беше на разположение на пришълците от Земята, на наше разположение.

— Момчета! — ентусиазирано крещеше Майя Забелина. — Хълмове на очакването, харесва ли ви?

— Река на размисъла?

— Клисура на мълчанието?…

— Добре е — отвръщахме ние. Хвалехме сами себе си: тази работа ни харесваше, а и самата планета ни харесваше. Харесваха ни и нашата младост и находчивост. Давахме имена дори на овразите: Сенчест, Замислен…

Генади Фаготин, началник на станцията и на нашата картографска група, ни възпираше:

— Не се изсилвайте…

— Старче — отвръщахме му ние, — а защо ни са тези глави на раменете?…

Генади беше с пет години по-стар и от най-големия сред нас, но и той нямаше тридесет. Картографията е наука на младостта и на младежта.

Харесваше ни и името на планетата. Бяхме я кръстили Надежда.

Името й не бяхме измислили ние, а нейните откриватели. Планетата беше открита от експедицията на Жарски. Това беше успех. Вече стотици години как космическите кораби напускат пределите на Слънчевата система. Търсят планети от земен тип. Звездите са много и планетите са предостатъчно. Всички търсят обаче сестра на Земята. Провървя на Жарски. И колкото и да е странно, това стана край една синя звезда. Предполагаше се, че планети от земен тип може да има само край жълтите слънца. И изведнаж — край синя звезда…

Това беше шестата и при това последна планета на слънце-джудже. Петте по-близки до звездата бяха изпепелени и разтопени. Шестата представляваше райска градина: реки и езера като сините очи на младо момиче!… Кислородът е двадесет и един процента, азотът е седемдесет и осем… Вярно е, че във въздуха имаше много естествено електричество, което се пораждаше от свръхкороната на звездата. В замяна на това нямаше нито заводи, нито градове. Напълно необитаема планета!

— Как ще я наречем — Находка, Перла?… — запитвали тогава Жарски.

Командирът на кораба мълчал.

Каталогът на откритията наброявал осемдесет и девет планети с органичен живот. Дори с разумен живот. Макар и неизмеримо по-нисък от земния, необикновен и непривичен. Но тези планети били заселени. Щедрата земя, стелеща се под звездолета, не само привличала, но и подтиквала към предпазливост: за кого е предназначена цялата тази щедрост?

Има планети-тресавища без нито едно късче твърда почва. Планети-фугаси, на които беше достатъчно да кацнеш, за да започне почвата да избухва. Планети-тайни, покрити с паяжини от капиляри, по които струи лимфа. Паяжината живее и мисли…

Находка и Перла са чудесни имена. Но всяка находка предполага, че някой я е изгубил и всеки момент нейният стопанин може да се намери. Перла? Кой не би се съблазнил от нейната красота?

На позивните сигнали по всички диапазони на скалата не отвръщал никой.

— Находка, Роберт Андреевич?…

— Надежда — отвърнал Жарски и стъпил върху зелената земна трева.

Съгласили се с него. Имало надежда, че планетата ще стане за земните хора втора родина.

Океанът заема седемдесет процента от нейната повърхност. Двата й континента се простират от двете страни на екватора. Самото им разположение е определило имената им: Северен и Южен. Между континентите из океана са разхвърляни като шепи изумруди многобройни острови — има къде да поработят сериозно картографите… Разбира се, нямало възможност да се посетят и огледат всички. На петнадесетия ден Жарски изпратил телеграма до Земята: открита е планета-двойник, която е необитаема, ако не се броят насекомите на сушата и молюските по крайбрежните плитчини по шелфа. И молел да се утвърди името на планетата — Надежда.

Земята го утвърди. Изпратиха две групи картографи. Две, защото бяха утвърдени и две изследователски станции — Северна и Южна, по една на всеки от континентите на планетата. Южната станция се ръководи от Фаготин, а Северната — от Виктор Серенга. Те поддържат връзка с помощта на спътници, изстреляни от кораба-майка „Юнона“. Корабът е отлетял по-нататък, а на групите е дадена една година време.

Работата се изпълняваше предимно чрез метода на заснимането. Континентите бяха заснети от спътниците и нанесени на картата. Уточненията и обработката на подробностите бяха предоставени на картографите. Всяка група разполагаше с по три авиетки. Те се издигаха над определената местност и след квадрат заснимаха парцели със страни от по шест километра. Детайлите на повърхността се обхващаха релефно и се пренасяха върху картата. Оставаше само да им се измислят имена. При необходимост авиетката можеше да се спусне в квадрата, да се огледа всичко на самото място и да се опипа с ръце — най-древният, но и най-сигурен начин на изследване.

Така беше намерен и първият кристал — чрез пипане. Натъкна се на него Ивана Скар. Кристалът не даваше нито сянка, нито отблясъци, или с други думи, беше направо невидим.

Ивана правела снимки по своя паралел. Щрак и върху лентата се фиксирал поредният квадрат. След една минута още веднаж щрак и отново щрак. Под нея се носели храсталаци и блата. Сред блатата се мернала „педя“ гора. Ивана не знае с какво я заинтересувала тази „педя“. И сега дори, след толкова събития, тя не знае. Спуснала се с авиетката на наклонения бряг и тръгнала да изследва гората.

Измъкнала се от храсталаците на една мъничка полянка и когато тръгнала да я пресече, се натъкнала на нещо твърдо. Ударила си коляното и спряла. Пред себе си видяла плитка яма. Ръцете й обаче напипали студените полирани ръбове на камъка. Да, това било камък или кристал, шлифован и изправен с острото нагоре. Прокарвайки ръцете си отгоре надолу, Ивана успяла да долови, че кристалът представлява правилен шестоъгълник. Камъкът бил висок до гърдите й, студен, прозрачен и през него се виждала растящата под него трева. Ивана постояла пред него цяла минута, питайки се откъде може да се е взел и когато болката в удареното коляно попреминала, заобиколила камъка и тръгнала по-нататък. Запомнила вдлъбнатината в почвата: камъкът или бил зарит в земята, или бил потънал в нея от собствената си тежест. На островчето нямало нищо повече и Ивана като го обиколила по южния му бряг, седнала в авиетката и излетяла.

В лагера разказа за невидимия камък, но всеки ден носеше на групата нови и нови впечатления и никой не обърна внимание на Иваниния разказ. Момичето нанесе острова на картата, нарече го Кристал и предаде картата към общия атлас.

На втория камък се натъкна в планините Игор Блан и това стана също случайно. Камъкът бил полузатрупан с пясък и се издигал на края на една урва. Игор нямало да го забележи, ако не била странната конфигурация на наноса: пясъкът сякаш се бил изкатерил по някаква стена и замръзнал така. Кристалът се издигал колкото човешки ръст и бил толкова прозрачен, че всяка песъчинка по него се виждала отчетливо.

— Не съм виждал подобна прозрачност — споделяше Игор. — И важното е, че също е шестоъгълник!

— И какво от това — му възразяваха някои. — Василий намери жила самородно злато.

— А Самдар — диаманти.

— И то големи като орехи! — кимаше Самдар.

— На тази планета находките няма да имат край.

Поговориха си и се успокоиха.

Третият камък беше намерен от Василий Фин — този, който беше открил самородната златна жила.

— Момчета! — извика той, когато се върна в базата. — Има какво да се види!

Всички, които можеха, отлетяха с Василий на трите авиетки.

Камъкът беше в гората сред една поляна и се издигаше наравно с върховете на най-високите дървета. През нощта имаше буря, която беше откъснала многобройни листа от дърветата и ги налепила по кристала. Само поради това гигантският прозрачен стълб беше станал видим.

— Сили небесни! — каза Самда, след като измери стълба. — Четири обхвата!

— А колко ли тежи?

— И кой ли го е поставил тук?…

За първи път дойде мисълта за изкуствения произход на камъка. Камъните. Това беше третият.

— Зарежете тази работа! — каза Бърни Скат. — Кой би могъл да го постави тук?

— И все пак?…

Вечерта в работната зала на станцията се състоя дискусия. Като най-транспортабилен камъкът на Ивана беше докаран и поставен в центъра на залата. За него ходиха Ивана, Самдар и Василий Фин. Част от камъка оцветиха синьо с опрашителя и изглеждаше сякаш някакво разлято синьо петно виси във въздуха без никаква опора.

— Какво значи всичко това? — Самдар почука с нокът по него и камъкът зазвъня.

Беше време за почивка и около камъка се бяха струпали обитателите на станцията.

— Изказвайте се — предложи Самдар. — Кой какво мисли?

— Дали той е естествено или изкуствено образувание? — подкрепи го Ивана.

— Ако е естествено — сподели Бърни, — да речем планински кристал, би било по-естествено да го срещаме в планините, където следва да се очаква, че е месторождението му. Вярно е, че намерихме един в планините, но другите в гора и дори в блато. На такива места не би могъл да израсне планински кристал.

— Защо да не може?

— Защото самото му име — планински — говори само за себе си.

— Но това е друга планета!

— Точно така… — съгласиха се Ивана и Самдар.

— Може би камъкът се е родил в планините, но е преместен в гората?

— От кого?

Труден въпрос. Кристалът би могъл да бъде преместен от някого. А именно „някой“ на планетата нямаше.

— Ако предположим, че камъкът е създаден изкуствено, то какво представлява той? Нима е някакъв фар?

— Или пък акумулатор на енергия?

— Може би паметник?… — посипаха се въпроси от всички страни.

— Почакайте — каза Самдар. — Това са вече фантазии.

— Ти сам казваше — възрази Симона Ронге — всеки да сподели какво мисли.

— Това е един нов свят — отбеляза Фаготин. — Тук всичко е възможно.

От тази мисъл на някои им полазиха тръпки по гърба.

— Може ли всъщност планетата да си има стопани?…

— Оставете! — възрази с любимата си дума Берни. — Какви стопани? Работим вече четвърти месец и не сме срещнали никого.

Това звучеше успокоително, а може би на всички им се искаше да се отделят от загадката с някакъв щит и поради това всички започнаха да търсят естествени причини за обяснение.

— И на Земята се срещат изумруди и исландски шпат. Дори много големи кристали!…

— Най-големите ги отглеждат изкуствено.

Отново се върнаха към първоначалните предположения — към изкуствения произход на камъка. Нещо тайнствено лъхаше от кристала, изправен в залата.

— Сетих се — каза Фаготин — за тайната на каменните кълба в Бразилия и Коста Рика. Тези кълба бяха идеално издялани и с размери от няколко сантиметра до четири метра в диаметър. И също в селвата и блатата. Кой и защо беше ги направил? Или са се образували сами?…

Всички го слушаха. Генади умееше да внесе своеобразие в разсъжденията.

— Съществува един принцип, наречен на името на средновековния японски монах Окама — продължи Генади, — който гласи: „Не увеличавай броя на същините над необходимото.“ Може би този принцип да е бил добър за средновековието, но през двадесетия век от него са се ползували при сблъскване с труднообясними факти. Дали му името „Бръсначът на Окама“. И още нещо: от „бръснача“ се ползували енергично преизпълнилите плана си дървосекачи.

Генади поспря за секунда и остави молива, който въртеше в ръцете си.

— Както всеки принцип — продължи той, — принципът на Окама е едностранен: каквото и да става, неясният факт трябва да бъде обяснен с естествени причини… Същото важи и по отношение на кълбата. Вулканичната пепел по време на изригване се е търкаляла по планинските склонове. Тя кристализирала около песъчинките и образувала монолитни каменни кълба. Пръстта ги облепвала, консервирала ги в себе си, а когато времето и бурите размивали обвивката, кълбата се появявали на бял свят в завършен вид.

Не вярвате ли? — Генади беше забелязал ироничните усмивки. — Аз също не вярвам напълно. За кълбата, големи колкото вишна, бих могъл да го допусна. Но за тези, които са колкото двуетажен дом!!! Принципът на Окама допуска и друго обяснение — че кълбата са издялани от човека през доисторическата епоха. С каменни брадви. И то идеално. С точност на радиуса до един микрон.

Някой от картографите се изсмя. Генади вдигна рамене:

— С принципа на Окама може да се обясни всичко: стартовите площадки в долината Наска в Андите, фигурите на космонавти по скалите на Тасили…

— Какъв успокояващ принцип — не издържа Ивана. — Баалбек с каменни брадви, чела съм за това…

— Да не обсъждаме двадесетия век… — примирително каза Симона.

— Но „бръсначът“ — възкликна Фин — не е много прецизен хирургически инструмент. С „бръснач“ може да се заколи някой!

— Клали са — вметна Генади. — Изключително точния календар на маите, Антарктида на древните карти с нейните планински вериги, скрити под километровия пласт лед — всичко са обяснявали, изхождайки от принципа на монаха Окама…

— От позициите на каменоделната техника — добави Фин.

— Ето и кристала — кимна на репликата му Генади. — Нека предположим, че е израсъл сам или го е породила светкавица, която е стопила земните пластове. Обяснение ли е това? Обяснение. Приемете го и се успокойте… Виждам обаче, че не ви се иска да се успокоите — Генади с жест спря готовите им възражения. — Не съм свършил! Искам да илюстрирам казаното. За щастие имам за илюстрация един съвременен пример. Знаете, че човечеството се сблъска с планетата на блатата Алдера, която е населена с аборигени от епохата на палеолита, с пещерна свирепа организация. Построихме там космодром от плочи, по-големи от тези в Баалбек. И няма защо да крием, че след това изоставихме планетата. Може би е съвпадение, че алдите със своите каменни топори и досега рушат напуснатия космодром. Надстройките вече са превърнати в прах… След сто хиляди години сред алдите ще се роди техният Нютон и техният Окама. Ще са останали само плочите от основите на космодрома. Някой ще се опитва да разгадае техния произход и ще види по тях следите от каменните топори. Тогава „Бръсначът на Окама“ ще пререже всякаква мисъл за възможността те да са дело на другопланетни разузнавачи.

Към какво водя нещата? — завърши Генади. — Кристалът ми напомня атомна решетка. Точките, в които се пресичат ръбовете, са възли, в които електроните си взаимодействуват. Напомня на атом. Прилича на някакъв символ. Ще кажете, че това е безумна идея. Може би ще трябва да я прережем с бръснача?…

Никой не прояви желание да си послужи с бръснача. Ако на Земята все още имаше загадки — тези каменни кълба, — какво би могло да се очаква на една неизвестна планета.

Все пак си поговориха още и Фаготин предложи:

— Да свършваме с дискусиите. Утре ни чака работа. И в други ден — също.

Кристала оставиха в залата на подставката както си беше. Само го приближиха до прозореца, за да освободят средата на залата.

Работата продължаваше. Всичко беше просто и ежедневно: лентите се получаваха една след друга и се копираха в едър план. Хората даваха имена на планините и долините, завършваха работата върху картите, като оживяваха непознатата земя със своята фантазия и топлина.

Имената се записваха на изчислителните машини и се предаваха от едната станция на другата, за да не се повтарят.

Но повторения ставаха.

Симона Ронге нарече едно езеро в планинската верига на южното полукълбо Утринно. Изчислителната машина замига с жълтата си лампа: такова име е избрала и Гала Синоза в северната група.

Симона повика Гала по видеото:

— Отстъпи ми това име.

— Дори и не мисля! — отвърна Гала.

— То ми харесва много — настоя Симона.

— На мен също ми харесва.

Симона започва да хитрува:

— Аз си го измислих по-рано от тебе.

— Кога? — пита Гала. В очите и бляскат искрици на смях.

— В седем часа.

— А аз в седем без пет! — възразява Гала.

— Гала… — на Симона ужасно се иска да запази името за себе си.

— Хич и не ме моли! — Очите на Гала са големи и сини. Красиви очи. Симона се взира в тях и се любува на момичето. Гала е най-младата в експедицията, почти момиче. Името й доставя удоволствие. Гала дори се изчервява от обстоятелството, че трябва да спори със Симона.

— Добре — отстъпва Симона. — Следващия път…

— Аз ще ти отстъпя! — кима радостно с глава Гала.

Симона посяга да загаси видеото, но се приближава Фаготин.

— Серенга там ли е — казва той, като кимва на Гала.

Гала се провиква:

— Виктор Андреевич!

В рамката се появява Виктор.

— Здравей — поздравява го Генади. — Какви са новините?

— Ами всичко е нормално — отвръща Виктор. — Работим.

— Питам за новините — подчертава Генади.

— А… — Виктор премества рамката на видеото върху подставката в ъгъла на стаята. — Четири ей такива призми — се чува гласът му. — Едната е голяма колкото бъчва. В гората са.

— Дискутирахте ли? — пита Генади, като показва своята призма върху масичката до прозореца.

— Имаше нещо такова — отвръща Серенга.

— И до какво стигнахте?

— Неясни неща.

— Ти имаш двама химици — напомня Генади.

— Казват, че е стъкло. Прилича на органично.

— Изкуствено?…

— Има електропроводимост като метал. Момчетата още работят в лабораторията. Ако има нещо интересно, ще ви съобщя.

— Съобщи.

Две-три седмици минаха спокойно. Бяха намерени още призми и вече никой не се изненадваше от тяхната прозрачност, нито от местата, където се намираха — в клисури и равнини.

В замяна на това, както Фаготин беше предвидил, фантазията на картографите започна да секва. По-рано, отбеляза Генади, отколкото би следвало, защото пред тях имаше още половин година работа. Хората започнаха да се замислят, да се повтарят, налегна ги и апатия.

— Нос Хатерас — предложи Берни.

— Има такъв на Земята.

— И какво от това? — започна спор. — Нали вече приехме да наречем полуострова Рибарски.

— Да, но после го сменихме.

Веднаж в подобен момент Симона каза:

— Реката в квадрат седемстотин и девет на деветстотин нарекох Аунауна.

Всички се обърнаха към нея.

— Аунауна — повтори тя.

— На нищо не прилича — протестира Игор.

— Не прилича — съгласи се Симона, — но затова пък звучи хубаво.

— Ами, звучи! — възрази Майя. — Аунауна…

— Не е по нашенски — стана от мястото си Самдар.

— Дълго ли го мисли? — запита Майя.

— Мислих… — неопределено каза Симона… — Не толкова мислих, а просто ми звучеше в ушите, и то непрекъснато. Сякаш някой ми го нашепва.

— И при мен се получават странни имена — намеси се в разговора Ивана. — Аз тук съм си извадила Зуулу, Роа…

Заобиколиха я.

— Зеее… — продължаваше Ивана.

— Откъде си ги взела?

— От тавана! — разсърди се Ивана. — Откъде ги взимаме всички?

Но в този момент се сепна и каза спокойно:

— Сами се появяват. Просто ми влизат в главата сами.

— Ето, хрумна ми! — извика Берни, който минута преди това предлагаше носът да бъде наречен Хатерас. — Нос Моо!

— Момчета, и на мене… — Обади се Василий Фин. — Като някакво хавайско наречие: река Пееке…

Берни вече нанасяше на картата нос Моо.

— Не, стига! — възрази Ивана и написа край планинската верига, над която от половин час си блъскаше главата: Зуулу.

Хвърли молива и каза:

— Не мога!

— И аз не мога! — Берни бутна картата настрана. — Магия!

— Просто ми бучи в ушите!…

Хвърлиха моливите. Ставаше нещо странно и всички го чувствуваха.

— Почивка! — обяви Генади.

Когато всички излязоха навън, Генади повика Северната станция. В рамката се появи Серенга, чиито очи блестяха възбудено.

— Какво става при вас? — запита Генади.

— Паника — отвърна Серенга.

— Във връзка с имената ли?…

— Да, с имената.

Вечерта избухна буря.

И преди на планетата имаше бузи. Те радваха обитателите на станциите, защото светкавиците и гръмотевиците бяха също както на Земята.

— Гледайте, гледайте — възкликваше някой. — Каква голяма светкавица.

Многоклонест пламък обхващаше небето и всичко избухваше в синьо или оранжево.

— А ето една кълбовидна.

— Ето още, още…

Кълбовидни мълнии се появяваха пред всяка буря. Те се носеха над гората и над станцията, предизвиквайки всеобщ възторг:

Истинско чудо…

Сега във въздуха кръжаха цели хороводи от кълбовидни мълнии, цели гирлянди от огнени кълба. Но никой не викаше: „Гледайте.“ В танца на кълбата можеше да се види закономерност. Те се появяваха от облаците — бурята беше суха, без нито капка дъжд — и падаха над сградата на станцията и изглеждаше, че ще докоснат покрива. Въпреки стремителното си падане обаче те не го докосваха. Издигаха се отвесно, кръжаха във верига около постройките и дори се изпреварваха една друга.

Обитателите на станцията бяха се струпали на прозорците. Ударите на гръмотевиците разтърсваха не само въздуха, но и сградата. Клонестите мълнии се издигаха над облаците и избухваха почти непрекъснато; пламъците на белия и виолетов огън надзъртаха през облаците, обхващайки ги ту от единия, ту от другия край, сякаш заплашваха да ги подпалят.

— Изключете осветлението — нареди Генади.

Електричеството беше изключено. Тъмата нахлу в залата, а зад стъклата бушуваха пламъците.

— Всичко става около станцията… — каза някой.

— Така ти се струва.

— Не, не ми се струва. Станцията е в центъра на бурята.

В редицата срещуположни прозорци пламваха едни и същи светкавици и се сипеха огнени кълба.

— Не ни чака добро днес — мрачно подхвърли Василий.

— Е де, е де… — възразиха, но в гласовете се долавяше тревога.

Междувременно танцът на кълбата ставаше бесен.

— Видеото… — помоли Генади, надявайки се да се свърже със Серенга.

Видеото не работеше.

— Защитното поле!

Синята завеса не пламна. Самдар включваше и изключваше шалтера.

— Няма ток…

— Спуснете щорите на прозорците!

Капаците обаче не мръднаха. Генади беше забравил, че няма ток.

— Вълнуваш ли се, командире? — запита Василий.

Генади вдигна рамена. Хората бяха напълно беззащитни пред стихията.

Водовъртежът на огнените кълба внезапно се забави.

— Гледайте…

В отговор се разнесе звънът на счупен прозорец. Парчетата на стъклото се посипаха по рамката и хората се дръпнаха от прозореца.

Огнено кълбо с големината на диня се вмъкна през счупения отвор, за секунда се полюля на едно място, сякаш се отърсваше, за да провери дали не е полепнала някоя прашинка по него от металната рамка…

— Стойте и не мърдайте! — каза Генади.

Кълбото се повъртя под тавана и се спусна към масата. Задържа се над картата на Симона — картата беше почти изпълнена — и след това бавно тръгна към сейфа. Държеше се като обикновена кълбовидна мълния, която може да обиколи стаята, да се полюлее над металните предмети и да си излезе през същото счупено стъкло, през което е влязло. Главното при подобни случаи е да не се мърда и да не се създава въздушен поток, който може да привлече към тебе мълнията. Генади повтори още веднъж:

— Не мърдайте.

Кълбото се задържа над сейфа, правейки едновременно кръгови и колебателни движения. В стаята се почувствува миризма на планински сняг и на озон.

— Дълго ли ще продължава това? — запита Самдар.

— Тихо! — каза Симона.

Кълбото продължаваше да пулсира над сейфа.

— Какво го е привлякло там? — запита шепнешком Майя.

— Тихо…

Кълбото се откъсна от сейфа и се понесе към прозореца.

— Така е по-добре… — каза някой иронично.

Хората не изпитваха страх — вече бяха свикнали. А освен това кълбото не се приближаваше към никой от тях.

— Иди, иди навън — подканваше го Берни. — Какво търсиш тук?

Кълбото пресече стаята и се озова до прозореца.

— Така — каза пак Берни. — Довиждане.

Кълбото не излезе навън. То се приближи до призмата и докосна горната й плоскост. Трябваше да настъпи експлозия — кълбото за първи път беше докоснало някакъв предмет… Обаче взрив не последва. Призмата пламна отвътре, пронизаха я искри, които се повъртяха и замръзнаха като грозд френско грозде или едър хайвер.

— Акумулатор! — каза Самдар.

— Инкубатор… — поправи го Симона.

Кълбото още веднъж докосна повърхността и още една шепа хайверени зрънца замръзна в призмата.

— Симона е права! — каза Генади.

Кълбото се издигна към пробитата пролука, замря, като че се сбогуваше или искаше нещо да каже. „Сякаш се усмихна“ — щеше да забележи по-късно Самдар. По-късно, когато вече всичко беше станало ясно. А сега всички бяха вперили очи в мълнията и им се искаше само едно: тя да си отиде.

Кълбото си отиде, като че се разтвори във въздуха.

Лампите светнаха.

— Отмина! — отдъхнаха си картографите.

Всички заговориха едновременно.

— Какво беше това?

— Празненство?…

— Не съм виждала нищо подобно в живота си — обясняваше Симона. — Нищо подобно.

Тя се наклони над картата.

— Момчета… — Тя отскочи назад, а лицето й беше побеляло.

— Какво ти е? — втурнаха се останалите към нея.

— Картата… — шепнешком промълви Симона и се отпусна върху стола.

Картата се беше изменила. Имената, измислени от тях за планините и хълмовете, бяха други. Планините вместо Диамантени се наричаха Тахее, хълмовете от Закръглени се бяха превърнали в Баата. Същото беше станало с ручеите в гората. Само реката със странното име Аунауна си беше останала както и преди…

— Нима това е направило кълбото?…

Хората се струпаха със затаен дъх около картата.

— Кълбото ли?… — питаше Симона.

Фаготин отиде до сейфа и дръпна вратата. Извади атласа — ръцете му трепереха и той го хвърли върху масата. Всички имена до едно бяха променени върху картите.

— Електронен живот — каза Генади. — Ето кой е господар на планетата, а не ние.

Василий въздъхна силно, а Самдар се обърна към прозореца:

— Сили небесни!…

Зад прозореца беше нощ — черна и чужда. В зиг-зага на счупеното стъкло блестеше почеркът, който беше зачертал както работата, така и присъствието на хората на планетата.

— Ето и тук… — посочи Майя титулния лист, до който беше стигнала, прелиствайки страниците на атласа.

Върху първия лист беше останала думата НАДЕЖДА и тя беше единственото нещо, написано на руски. Беше изчезнала само голямата буква и в началото на думата стоеше малка буква…

Колкото и поразяващи да бяха събитията през последния час, промяната на буквата от главна на малка порази всички като гръм. Цяла минута в залата цареше обърканост. Търсеха обяснение и не намираха думи да се изразят. Самдар дойде на себе си най-бързо.

— Нима това е шанс?…

Фаготин въртеше копчетата на предавателя, викайки кораба:

— „Юнона“ — повтаряше той. — „Юнона“…

Момчетата все още разглеждаха титулния лист.

— Може би те търсят контакт с нас? — продължаваше да задава въпроси Самдар.

— „Юнона“… — повтаряше Генади.

— Слушам — обади се корабът.

По гласа картографите познаха капитан Гулаев.

— Ликвидирам работите по картографирането. Обявявам евакуация — каза Фаготин.

— Каква е причината? — видео връзката се беше възстановила и сега от екрана ги гледаха разтревожените очи на Гулаев.

Генади му доложи кратко за произшествието. Показа му и няколко от картите с непознатите названия. Гулаев слушаше и кимаше с глава.

Във видеото се включи и Виктор Серенга, който посочи към станцията с думите:

— Призмите са пълни с хайвер. Прекратявам работата.

Капитанът на „Юнона“ се съгласи с двамата ръководители:

— Променям курса. Чакайте ме.

След като помълча за секунда, запита:

— А сега какво ще правим с Надежда?

— Надеждата остава — отвърна Генади. — Истинска надежда за диалог с господарите на планетата. Тук трябва да дойде комисията по контактите.