Владимир Григориев
По собствени пътища към слънцето

Като тропаше с токовете си, професорът се спусна по стълбата върху пистата и тръгна след рулона. Безшумно килимената пътека се хвърли надалеч. Хвърли се, но веднага удари спирачки и се пригоди към скорост, достъпна за човек и отвикнал от истинското си, определено от земното притегляне тегло.

— Надясно, наляво, напред — диктуваше някой от диспечерския пункт и професорът, без да го вижда, му се подчиняваше с удоволствие, плъзгайки се леко сред разтварящата се пред рулона тълпа.

Беше приятно да имаш тегло! Приятно беше и да се подчиняваш! Година и половина той беше командувал всички наведнъж, тъгувайки за времето, когато можеше да командува само себе си. Ах, приятно е да командуваш само себе си! Ето тук, на Земята, го посрещат всички. Той се връща. Всички искат да заговори, да започне да жестикулира. А в гърлото му сякаш е натъпкана някаква топка памук. Какво да им каже? Каква реч да произнесе? За това не можеш да разкажеш, нито да напишеш…

(Само да бяха видели лицето му тогава, когато гравитоновият щит трепна и се огъна. И плиснаха парчета, които вихърът на силовите линии увлече. Добре е, че не можеха да видят всичко това!)

Хората посрещаха професора с дълбоко мълчание.

— Никакви емоции! — беше наредил медицинският консулт. — Нервите на професора са опънати до краен предел!

Всъщност никой от лекарите не знаеше дали нервите му са опънати, или не са. В последно време психоиндикаторът даваше съвсем неразбираеми криви за неговото състояние. Те очертаваха листчета, пъпки, венчета, а понякога се строяваха в идеална равнина или летяха над осите като птици над степта. Естествено, лекарите се объркваха сред тези криви и дискутираха. Правейки своите заключения, всеки от тях се поставяше на мястото му и казваше: „Опънати са до крайна степен!“

Да, за година и половина кабинетна работа той беше свикнал на абсолютна, вакуумна тишина. В херметично затворения му кабинет, окачен в космоса някъде между Земята и Луната, не проникваше никакъв отзвук от земната суета. Оттам той ръководеше и цялата тази прекрасна, завладяваща и, няма защо да се крие, толкова интелигентна операция, че само няколко земни интелектуалци решиха да вдигнат ръка, отговаряйки на въпроса: „И все пак, кой?…“

„Да не би да ми пазят ушните тъпанчета? — мислеше си професорът, взирайки се тревожно в мълчащата тълпа. — Защо мълчат?“

Разбира се, нареждането на бдителните пазители на неговото здраве беше излишно. Никакво хилядоусто стадионно „ура“ не би могло да заглуши радостната буря, която сгромолясваше вълните си в гърдите на професора.

Големият Сборен Цветомузикален с една десета от силата си мъркаше потпури от протонни маршове. Професорът махна с ръка: „По силно!“ Диригентът изплашено погледна музикантите.

— Още по-силно! — професорът решително разсече с длан въздуха.

Рискувайки, една от рубиновите тръби изпищя, разпръсквайки потоци от разноцветни лазерни лъчи, самоходните барабани на въздушна възглавница гръмнаха и народът се раздвижи.

— У-р-ра-р-а! — се понесе над сведените с почит глави.

Професорът беше понесен на ръце, а саморазгъващият се килим се занавива обратно.

Да, когато го изпращаха, не беше така. Стартодромът не беше осветен, по него се виждаха около дузина изпитани сътрудници и мълчаливите президенти на академиите. Приглушени звуци на команди. „Захранващият блок…“ … „Готов!“ … „Датчикът на критичната маса…“ … „Готов!“ Той отлепи един от джобовете си, пъхна в него магнитофона и отново го залепи.

„Любовта има крила като птица!“ — се носеше в джоба му.

Още тогава, преди старта, планът на операцията вече се беше загнездил здраво в главата на професора. По-мощно силово поле, в полюсите му гравитатори за изкривяване на пространството и така нататък. Той сякаш беше по-спокоен от другите, които нито знаеха този план, нито имаха свой. Той вече беше успял да разбере някои неща, да съпостави и сравни данните. Но още не се решаваше да каже нещо на глас. Да каже нещо означаваше да изплаши мнозина, а по него време нервите и без това наистина бяха започнали да изневеряват. „По-късно, след един месец, оттам“ — реши твърдо той тогава.

Задачата се състоеше в следното. Преди година и половина поради случайни, както изглеждаше по начало, външнокосмически причини скоростта на въртенето на Земята около Слънцето се увеличи. Да, с всеки ден тази скорост нарастваше и нарастваше. Изчисленията на нивото на ученическо домашно упражнение показваха в кой ден и час Земята, поклащайки континентите си, ще се откъсне от вековечния си маршрут и ще се понесе, ненаучно казано, към преизподнята. (По-късно това изчисление на нивото на домашно упражнение влезе в стандартните програми за домашни упражнения, измествайки от тях по-частната и решавана с по-малък ентусиазъм задача, свързана с откъсването на Луната.)

По-сложните изчисления очертаха траекторията на по-нататъшното пътешествие на планетата. И едва един твърде хитроумен комплекс от изчисления разкри особено неприятната подробност, че преминавайки по сложна елипсоспирала, земното кълбо ще се вреже точно в центъра на далечната планета Петак, наречена така поради външното й сходство с разпространената монета. Тогава… В случая и без обяснения на всички беше ясно какво следваше да настъпи. Естествено — фойерверк от парчета!

Какви сили бяха притеглили Земята от нейното древно и изпитано светило? Поради каква причина траекторията подозрително съвпадаше със самия център на Петак? На кого това беше необходимо?

Учебниците по физика и астрономия сякаш бяха отнесени от някаква вихрушка от рафтовете на книжарниците. Глави на семейства, стряскайки се и треперейки, измъкваха учебниците от натъпканите чанти на децата си отличници. За запазен учебник се предлагаше аквариум с октопод, връзка сушени африкански глави или левитационен комплект с часовниково действие.

— На кого е необходимо това? А какво, ако всъщност се окажеше, че всичко това е необходимо на някого?… — професорът не искаше да повярва в тази хипотеза, обаче въпросите за вярването и невярването вече бяха загубили предишния си смисъл. Побира ли се в мирогледа или не се побира, още нищо не означаваше и поради това трябваше всичко да се провери. И той заседна над действуващите, функционалните модели на Стария и Новия космос.

Там, в пулсиращия мрак на пространствата, трептят по своите орбити гиганти, джуджета, планети и просто дребни рудни тела и черупки. Замръзнали и вулканизиращи, изпепелени и току-що набиращи сила, навлизащи в режим на пределни мощности, но заедно с това еднакво нищожни пред факта на безкрайното множество от себеподобни, те сплитат своите траектории и полета в единен, хармоничен и дишащ спокойно организъм. Опитай се да проследиш всяка клетка, всеки капиляр на това необятно и живо кълбо!

Професорът не си поставяше такава задача. Той търсеше избирателно именно онова, което беше нужно сега, в необходимия момент. Ето той видя: нищожната „Кентавър-прима“ си е отишла, не, още не е тръгнала, но ето че ще се откъсне и ще избяга от своето синьо джудже. А ето че четириъгълният и направен като пътнически куфар „Тугрик“ отплава от своя червен гигант. Безвъзвратно. На половината път до Петак се клати и посредствената непригодна за живот „Ночка“. Тя беше зафиксирана преди сто години, нанесена нерадостно в каталога и забравена там. Кривата й ще я извади оттам. А ето че замина…

Такива, откъснали се от орбитите си, професорът преброи над една дузина. В дълга, разтеглена верига те пътуваха безпомощно от различни позиции към една и съща точка, през равни промеждутъци от време — в самото сърце на Петак.

— Ах, дявол да го вземе! Красиво пътуват! — възхитено възкликна професорът, откъсвайки се от изчисленията. — Красиво… — отпускайки се, повтори той. Така опитният боец отбелязва за себе си изяществото на коронния удар на партньора си и едва след това потъва в разсеяното състояние на нокаута в гроги.

Секунда или две професорът прекара сякаш в небитието. Но веднага след това с рязък скок на тренираната си воля се стегна и се изправи.

— Значи не само ние бедствуваме. Значи нещо функционира, действува и ни отнася. Някакъв механизъм, вълнов, гравитационен. Значи… — той каза това твърдо, с ясна дикция през стиснатите си челюсти.

Да забрави за всичко и да мисли само за едно. От тази секунда гимнастиката започна да играе не по-малка роля от уравненията и изчисленията.

Професорът първи вдигна ръка, отговаряйки на съдбоносния през тези дни въпрос: „Кой ще се заеме?!“ Търсеше се решителен командир, сроковете все повече и повече намаляваха.

„Петак е мишена. Полигон. Лъч от гравитационни вълни, идващ от планета в съзвездието «27EAА???…X», обвива Земята и я води към мишената. Целта на експеримента на жителите на «273EA???…X» е да се проучи ядрото на Земята чрез разчупването й на части чрез удар в мишена. Сигналът за бедствие до жителите на «273EA???…X» е изпратен и все някога той ще стигне до тях. Да започнем изграждането на гравитационен щит. Щитът е единствения изход…“ — беше съдържанието на телеграмата, изпратена от професора след едномесечно мълчание в херметичната килия. Точно месец абсолютно мълчание беше измолил професорът.

… Автомобилният кортеж се носеше по улиците, претъпкани с ликуващи хора. Комитетът на любителското дружество „КАРАЙ СВЕТИЛО!“ упражни натиск и лекарите преоцениха ситуацията. „Ликувайте!“ — разнесе се команда, която беше задължителна за всички.

Пред колата постоянно се мяркаха гигантски плакати със светещи схеми на гравитационния щит. На някои от тях професорът успяваше да различи собствения си, леко поправен и мъничко облагороден профил. Гравитационният лъч от „273EA???…X“ беше заключен и опръстенен. Вече се експлоатира за мирни цели. Земята се върти на предишното си място! Гравитационният щит, макар и посмачкан тук-там, все пак си върши работата.

Сега, когато кризата беше отминала, той с право можеше да счита, че му е потръгнало. Операцията „Завръщане към Слънцето“ беше най-уникалният в историята на науката експеримент, проверка на повечето от съществуващите теории (а кой предан на науката специалист не мечтае за подобна всеобща проверка) и грандиозно промишлено предприятие. Ето кога теорията и практиката се сляха толкова, че мнозина се намериха в безизходица: кое от двете спечели повече от това сливане? А „273EA???…X“ — ех, нека се изразходват, нека продължат да ни изпращат бездна от енергия. Усукана от гравитационния щит в пръстен и трансформирана, тя вече бръмчи в линиите с високо напрежение, носи се към обектите на голямата химия и по царевичните полета…

Да, направо му беше потръгнало. Плакатите с профила на професора излитаха като птици от крайпътния банкет и тържествуваща, но нелишена от ирония усмивка набръчкваше лицето му. Внезапно тези бръчки се вкамениха, а челото му се проряза от дълбоки гънки. Той рязко се изправи от седалката, сякаш видя пред себе си неочаквано препятствие и като се наведе над шофьора, извика нещо в ухото му. Поради рева на тълпата никой не чу какво именно му извика професорът. Но шофьорът го чу. Той се обърна изплашено и разпери ръце, изпускайки за миг кормилото. Може би с това искаше да каже, че това е нещо невъзможно. Тогава професорът извика още по-силно и повелително замахна с ръка. Тогава автомобилът на професора рязко се измъкна от общата колона, зави, изпреварвайки, и се втурна в пресечката. Кортежът за секунда замря, а след това, скърцайки ръждиво със спирачките си и трудно задържайки устрема си, замря и също се втурна натам, в непредвидената улица.

— По-бързо, по-бързо — настойчиво шепнеше професорът, въпреки че колата вече се занасяше от единия до другия край, подобно на катер под ударите на бурни вълни. След тях се понесе по същия начин и целият кортеж.

— Искаме координатите на кортежа! Искаме координатите на кортежа… — се носеше отчаяно от диспечерските пунктове. Но всички само вдигаха рамене.

— Тук! — нареди професорът.

Лимузината се отпусна и замря. Професорът скочи. След него излетяха от своите коли и хората от настигналия ги кортеж. Сега всички видяха къде беше избързал професорът, нарушавайки всички инструкции за тържеството. Това беше циклотронът, който с гигантските си стъклопластови ъгли разрязваше градските квартали, както носът на кораб разрязва морското огледало. Всички знаеха, че преди да замине за космоса, професорът е работил тук. Табличка с надпис „Служба за елементарни частици“ още се мъдреше до парадния вход.

— Другари! — гласът на професора беше преминал във фалцет. — Към главния шалтер!

И всички се хвърлиха след него през широките стъклопластови проходи.

— Другари! — с мъка овладявайки дишането си, каза професорът. — Масивната дръжка на шалтера се издигаше над главата му. — Тук преди самото ми отлитане в тръбата на циклотрона циркулираше частичка. Удивителна частичка. Най-хубавата от класа на елементарните. Искахме да я разцепим чрез удар в мишена. С насрещен поток. Но всеки път, долитайки до мишената, тя я заобикаляше. Сякаш сама командуваше себе си. Като че не й се искаше да загине. Това ни поразяваше. Ние не можехме да го разберем. Мислехме, че ще разберем всичко, когато я разбием на части. И с всеки ден я притискахме все по-близо и по-близо до целта.

Думите на професора кънтяха в празното пространство на голямата зала и потъваха в меката облицовка на тавана. Околните слушаха в мълчание, без все още да разбират защо професорът ги е довел тук, пред консервирания преди година и половина циклотрон. Отнякъде измежду плетеницата на прашните тръби излезе човек в омаслен комбинезон. Това беше асистент в лабораторията за взаимодействия. В лявата му ръка още бръмчеше датчикът за търсене на паразитни енергопотоци. Той излезе от някакви люкове за служебно ползване и замря, опрял се върху мощната, полирана от дланите пръчка на парцала за миене на пода. Никой всъщност не му обърна внимание.

— Притискахме я все по-близо и по-близо — ръката на професора легна върху емайлираната дръжка на главния шалтер, — а след това аз полетях в космоса и опитът беше консервиран. Частичката си циркулира и досега. Всичките й маневри напълно съответствуват на нашите маневри при завръщането ни към Слънцето. Те отговарят и на същите уравнения. Със свой гравитационен щит. Разбирате ли? Частичката е разумна! Може би тя също ни е изпратила сигнал за бедствие. Трябва да я спасим! Да се изключи ускорителното поле… — Професорът дръпна отчаяно дръжката към себе си.

— Късно е, професоре — тихо каза асистентът, оставен при циклотрона. Всички се обърнаха към него. Той стоеше, както и преди, опрян на гладкия прът. — Вакуумната тръба на циклотрона е пълна с въздух. Частичката проби тръбата. Измъкна се навън…