Ромас Калонайтис
Последният враг

Слънцето залезе сякаш против волята си и в притъмняващото небе една след друга започнаха да пламват звездите. Райнис вървеше бавно по пластмасовата пътечка. Тук-там край нея растяха тъмночервени и сиво-сини марсиански цветя. Райнис преброи пет хиляди крачки, спря и погледна часовника си. Светещата стрелка беше се приближила до буквата „Н“. „Време е да се връщам — въздъхна той. — А утре вечер отново ще се добера до това място и отново ще се върна. Времето направо ме е забравило. Потокът на събитията струи край мене. А сигурно някъде ме чака и моят час… Но дали не съм го пропуснал?“

Той се обърна и като отметна глава, се загледа в небето. Почти в зенита висеше Главата на Горгона — Райнис обичаше да нарича звездите със старинните им имена. Поради това някои от колегите му го наричаха чудак. Той намигна на Главата на Горгона и си помисли: „Някога на Земята, на старата Земя, било нощ като тази, а в пустинята на една стражева кула стоял човек, странен като мене. Обхванат от тревога и тъга, той гледал към Главата на Горгона и й намигнал. Омагьосан от светлината на звездата, той се спуснал от кулата и тръгнал през пустинята към хоризонта, към светлината на звездата. След една година номади намерили скелета му край един пресъхнал кладенец. Блед летописец взел цепнато гъшо перо и със сложни и красиво извиващи се букви написал върху пергамента от Алеп: «Когато човек гледа Главата на Горгона по-дълго, отколкото му е позволено (хвала на всемогъщия господар на света), премигващата звезда му донася беда! Правоверни! Пазете се от коварното око на демона на пустинята. Неговият поглед е превръщал древните гърци в камък, а вие ще легнете с белите си кости в подножието на вечността.» Керванджиите разнесли тази вест из градовете и хората вече не гледали към небето след изгряването на Главата на Горгона. Неизвестният часовой влязъл в паметта на хората. На Земята не останала дори следа от това събитие освен избелелите редове в пергамента от Алеп, покрит с прах в хранилището на древните ръкописи в Дамаск. Но въпреки това то не изчезнало и все още се носи в пространството със скоростта на светлината, подчинено на добре известния закон за Съхранението, толкова живо и истинско, както през онази нощ в пустинята. То още не е напуснало рамките на Галактиката и някога (този момент би могъл да се изчисли, като се реши уравнението на трите ирационални пространства и се намери единствената възможна точка на тяхното пресичане, но за решаването на уравненията би трябвало да се изразходва цялата енергия на Слънцето и ресурсите от време, останали на Слънчевата система) ще прелети край Земята — неуловима сянка на миналото — и едва тогава ще се отправи към другите галактики, за да не се върне никога повече, и само като малка капка ще падне в дълбините на вселенската памет. Аз намигнах на Главата на Горгона и това отлетя също след предишното събитие. Така те ще се носят, без да спират, без никога да се срещнат, разделени от тъмната река, която ние наричаме Време“.

Райнис се изсмя гръмко и каза:

— Превръщам се в мечтател. Утре ще трябва да измия пода доброволно, за да се успокоя…

Той не можа да се доизкаже. Все още гледайки Главата на Горгона, внезапно редом със звездата той забеляза слаба светла точка. Тя се движеше едва-едва. Райнис я наблюдава цели десет минути.

— Отново същият обект — тревожно прошепна той. — Не бъркам. Преди година прелетя на запад, край звездата Аалмак и не можа да бъде установена връзка с него. Няма съмнение, че това е космически кораб — такива са се строели в предпоследния период по тъй наречената формула Р. Вероятно командата е напуснала кораба, вкарвайки го в затворена орбита. Тук той се обръща обратно и за това се вижда за кратко.

Той млъкна и оброни глава. Тогава мисълта узря в съзнанието му сама, неволно. Райнис погледна още веднъж към светлата точка. Сега тя беше съвсем близо до Главата на Горгона. Райнис се затича. Задъхан нахлу в базата. На изненадания дежурен наблюдател той посочи движещия се обект.

— Да — кимна наблюдателят, — това е същият неизвестен космически кораб, който беше забелязан за първи път преди една година. Изглежда е захвърлен на произвола на съдбата. Отправих запитване до Земята, а те ми наредиха да не се интересувам.

— Знаеш ли, Валдман, той ме привлича с нещо. Вероятно ми се иска да избягам от самия себе си и още веднъж да поживея в миналото или да се откъсна в бъдещето. Трябва да намеря себе си. Или пък да загина… Ще направя на него един кръг — искам да се избавя от празните мечти и спомени. Ще взема патрулната ракета и ще се опитам да догоня този кораб. Нека наречем това инспектиране. Съобщи така на началника на базата. Ще се видим след една година, ако, разбира се, се върна.

Валдман се усмихна:

— Лети, няма да те разубеждавам. Гринин ще се разсърди, но ще се опитам да те защитя.

Райнис изтича право на площадката, на която стояха подготвените за полет патрулни ракети. Само след броени минути Валдман помаха с ръка след огнените струи, излизащи от дюзите на ракетата.

Райнис лежеше в тясната кабина на патрулната ракета. В илюминатора се виждаха няколко звезди, а на екрана за управление светеше точица — неизвестният космически кораб, към който той летеше.

Да се пристане до кораба беше трудно и опасно. Когато най-после магнитните смукала се притиснаха към обшивката му, Райнис въздъхна с облекчение и известно време си почива.

„Утре другарите в базата ще се изненадат, като не ме намерят — помисли си той. — Валдман ще им каже закъде съм отлетял и ще им посочи въображаемата точка в небето. Там вече няма да има нищо, но всички ще поклатят глава и ще ме изпроводят мислено. Гринин ще запише старателно в малката паметова клетка на компютъра, че съм отпътувал за една година в патрулен полет. Дали ще се досетят, че съм отлетял да търся себе си, бивш или бъдещ? Корабът вече не може да бъде догонен. А след един час ще се отдалечи от Марс, ще се изгуби от очите на Валдман и ще се слее с черното небе.“

Райнис огледа кораба през илюминаторите. В слабата светлина на прожекторите на патрулната ракета металът по повърхността блестеше, като лезвието на нов, но вече изпитан в сражение меч. Прегънал се, Райнис припълзя до люка, премина в стиковъчната камера, почака, докато се напомпи въздух, отвинти външния люк и след минута беше в пространството между патрулната ракета и космическия кораб. Тренираните му очи бързо намериха входния люк и замаскираните дръжки.

Скоро краката му внимателно докоснаха мекия под на коридора, водещ към вътрешността на кораба. Стрелките на анализаторите показваха, че въздухът в кораба е пригоден за дишане и Райнис най-напред свали от себе си досаждащия му скафандър. Корабът имаше гравитация — ходеше се леко, само тялото му тежеше малко по-малко, отколкото на Марс. Той мина по няколко от коридорите и огледа редица помещения. Нямаше жива душа.

„Екипажът е напуснал кораба — помисли Райнис. — Решили са, че е опасно да остават повече на него. Вероятно автоматите са предупредили, че корпусът на кораба може да не издържи на някакъв насрещен поток от енергия. Хладнокръвните командири на експедицията са прегледали колонките от цифри, отпечатани върху дългите виникрилови ленти, още веднъж са изслушали доклада на компютрите, прочетен с мъртъв метален глас, и са решили да отлетят. А може би някой ги е прогонил оттука, озъртащи се изплашено, натоварени с вещи, уреди, храна и вода. Или пък са загинали и аз ще намеря тук братска могила.“

Без да се задържа за дълго някъде, той огледа всички по-главни помещения. Никакви следи от трагедия, схватка или авария. Автоматите работеха тихо и скалите на приборите и лампите светеха. Райнис реши да не обикаля повече. Върна се в разкошно обзаведената зала за управление. В нишите, затворени с вратички от черно дърво, се намираха пултовете. Някои от вратичките бяха открехнати. В средата на залата стоеше овалната маса на корабната служба, покрита с дебел пласт прозрачен лак. Всесилният прах — единствен обитател на кораба — равномерно покриваше лака и шарките на дървото под него едва се долавяха. Райнис прекара ръка по масата, оставяйки върху нея ясна следа с пръстите си.

Той внимателно огледа залата, сякаш се мъчеше да разкрие тайната на кораба. Стрелките на индикаторите потрепваха, понякога се изместваха с няколко деления и въобще механизмите живееха някакъв свой живот.

„Някъде трябва да има видеозапис на корабните дневници. Иска ми се да видя лицата на хората и да чуя човешки гласове“ — отново помисли Райнис. Той започна да открехва вратичките на някои ниши, докато видя блестящия голям екран. Върху индиевите пластинки бяха отпечатани старателно единните символи на космическите символи. Райнис включи нетърпеливо видеоекрана. Той безшумно се озари от сиво-синкава светлина и се появи едро човешко лице, което кимна и заговори:

— Аз съм командирът на кораба, Амонт. Името на кораба е „Атаргат“. Той е построен по усъвършенствувания проект от двадесет и четвъртото поколение и се управлява двустъпално и абсолютно автоматично.

Лицето изчезна и върху екрана се появи цветната схема на кораба. Райнис натисна специалното копче, за да не изчезне схемата и да може да я разгледа по-добре. Той дори се наклони леко напред, проследявайки с очи линиите на коридорите, механизмите и системите. Върху екрана се отразяваше собственото му лице и противоположната стена на залата. Изведнъж Райнис престана да изучава схемата, защото му се стори, че някаква фигура се мерна в залата край масата на корабния съвет. Райнис се обърна. В залата нямаше никой, вратите продължаваха да бъдат затворени и всичко си беше на мястото. Той отново погледна към схемата, но в същото време, без да иска, следеше с очи и отражението на вещите върху екрана. Внезапно Райнис трепна: сега вече нямаше никакво съмнение, че някаква човешка фигура се мярна по повърхността на екрана. Човекът би трябвало да мине между масата и противоположната стена. Райнис се обърна мълниеносно. Никой! В залата нямаше никой. Райнис се разсърди на себе си: „Ето че вече започва да ми се привижда. Само това ми липсваше. Да, и то още в самото начало на пътешествието! Самотните космонавти след продължителен полет получават понякога халюцинации. Вероятно съвсем съм отвикнал от Космоса.“

Той стана и сърдито се приближи до масата. И замря. Срещу следите от неговите пръсти, от другата страна на масата се виждаха точно същите такива черти в праха, сякаш някой искаше с това да го подразни. Райнис бързо изтича около масата и се наведе над следата. Преди малко тази следа я нямаше.

Той надзърна под масата, отвори вратичките на всички пултове, провери всички ъгли, в които трудно би могъл да се пъхне човек. Нищо! За всеки случай се опита да измести встрани блоковете на механизмите, защото помисли, че това би могъл да направи някакъв робот.

— По дяволите — силно изруга той, — мозъкът ми съвсем не е в ред. А може би има и друг вход на залата за управление, който не съм забелязал?

Този странен инцидент го развълнува. Той седна пред видеодневника и продължи да изучава схемата, но вече не така съсредоточено, както досега: при всеки звук трепваше и се озърташе. Но повече не се показа никой. След като продемонстрира схемата, командирът на кораба представи екипажа — каза името и фамилията на всеки поотделно. Той вече беше започнал да разказва за първия полет на кораба, когато Райнис чу, че се отваря вратата, и обръщайки се, успя да види някакъв измъкващ се навън човек. Той затръшна вратата след себе си, но още в следващия миг Райнис беше до вратата. Тя не се отваряше, тайнственият непознат я беше заключил отвън. Като я поблъска, Райнис беше принуден да отстъпи. Той почувствува, че сърцето му се разтуптява и в него се промъква тревогата. Опита да се самоутеши: „Така всъщност е по-добре. Поне ще зная, че това не е болното ми въображение, а жив човек.“

Но ръцете му продължаваха да треперят. Райнис долепи устни към дупката на ключалката и извика с някакъв чужд глас:

— Защо се криете? Аз попаднах на кораба случайно и след един кръг ще се махна!

Никой не се отзова и вратата не се отвори. „Вероятно не ме чува — помисли си Райнис. — Вратата е звуконепроницаема.“ Като не знаеше как да постъпи, той натисна копчето на вътрешната ключалка и дори въздъхна облекчено: „Така поне няма да може да влезе. А аз в това време ще мога да се овладея.“

Той припряно се върна при видеодневника и почна да натиска един след друг клавишите, мъчейки се да намери последните записи. Райнис тайно се надяваше, че в тях има сведения за странния пасажер на кораба. Строеше различни хипотези, една мисъл заменяше с друга, пораждаха се неочаквани асоциации, които само още по-силно възбуждаха въображението.

Доста бързо намери записа за последното пътешествие и с тревога заслуша сухия разказ на командира на кораба. Внезапно екранът и светлината в залата за управление загаснаха. Райнис трепна и в очакване на следващите изненади опря гръб в пулта на видеодневника. Приборите не бяха изключени и нещо бръмчеше, тиктакаше и дълбоко скритите ажурени решетки на компютрите старателно охраняваха огромното сложно творение, летящо в междузвездното пространство.

Разнесе се някакво ново бръмчене. То идваше от вратата. Внезапно със страшен грохот тя се сгромоляса на пода. Лъч светлина от коридора проникна в залата, а заедно с него вътре се вмъкна някакъв тъмен силует и веднага изчезна в мрака.

Райнис с мъка сдържа вика си. Обхвана го злоба и страх. „Дебне ме“ — реши Райнис. С мъка, с треперещ глас, напразно мъчейки се да му предаде твърдост и строгост, той изстиска от себе си:

— Защо си играете? Ту бягате от залата, ту пробивате вратата и пак се вмъквате. Ако имате специална задача, работете си спокойно по-нататък. Аз се вмъкнах в кораба от чисто любопитство и след един кръг ще се върна на Марс. Ако са ви оставили тук за някакво нарушение, не се страхувайте от мен. Аз съм спокоен човек и няма да ви преча. Между другото на Марс всички знаят, че съм тръгнал за този кораб и ако не се върна, ще започнат да ме търсят. — Казвайки това, Райнис разбра, че много се страхува от смъртта. — Престанете с тези глупости. Уговорихме ли се?

Той замълча в очакване на отговор. Напразно. Тайнственото същество мълчеше, притаило се някъде в ъгъла. „Или аз него, или той мене — реши страхът. — По-добре аз него.“ Райнис все още се опитваше да се успокои, да се ориентира спокойно в създалото се положение, но мислено вече изработваше план. „В тъмнината няма да мога да го хвана. Невъзможно е да открия шалтера и това би могъл да направи само ремонтният робот. Но докато го открия… Трябва да измамя този непознат, да му направя засада и той сам да падне в ръцете ми. Ще го хвана и ще го заключа в някоя каюта.“

Като се озърташе уплашено, готов да се защищава, подтискайки желанието си да побегне, той излезе от залата. След няколко крачки в коридора забеляза пластмасовите вратички, зад които се намираха приборите. Между тях и вратичките имаше място, в което можеше да се напъха човек. Райнис се настани там, притвори вратичката и зачака. Пластмасата пропускаше слабо светлината, но можеше да се види човешка фигура.

Скоро се появи някаква фигура. Веднага щом тя отмина, Райнис изскочи от засадата направо върху гърба на непознатия. Той реагира светкавично и без да се обръща, удари Райнис с някакво странно движение. Той падна на пода и непознатият се затича по коридора. Райнис успя да скочи и го подгони. Човекът свърна вляво, в радиалния коридор. Докато Райнис изтича до ъгъла, човекът изчезна. Нямаше никакъв смисъл да го търси в лабиринта от стаи, тръби, проводници и ниши, а освен това и пристъпът от смелост на Райнис беше отминал. Винаги беше смятал, че не се страхува от нищо, но сега отново почувствува пареща тревога. Така неговото дълбоко „аз“ се защищаваше от истинската или мнима опасност. Тренираният му мозък още се опитваше да мисли трезво, но сърцето му не го слушаше.

„Този гръб ми е познат — връщайки се, си прошепна той. — Дори добре ми е познат. Как се е озовал този гръб сред напуснатия от всички оазис в пространството?“

Като се върна в залата за управление, той се опита да открие къде се включва светлината и пултът на видеоекрана. Като не успя да открие нищо, той вдигна от пода предмета, с който тайнственият непознат беше изрязал вратата на залата. „Ще мине за оръжие — злобно си помисли той, — сега вероятно ще се наложи да се защищавам.“

Той се изправи в коридора с гръб към стената, без да смее да влезе в тъмната зала за управление, и започна внимателно да се оглежда на всички страни. Стоя така, докато краката му не започнаха да се подкосяват от умора. Тогава реши да бодърствува в голямата зала, в която едната стена беше прозрачна. Той се надяваше отново да се успокои от гледката на звездите.

В голямата зала имаше пулт. Оттук се даваха команди на автоматите. Райнис не се помъчи да затвори вратата, защото и да го стореше, врагът и без това щеше да я изреже, счупи или унищожи по някакъв начин. Седна пред пулта, трескаво стискайки в ръка оръжието си — плазмена горелка. Зад прозрачната стена в черната пропаст на пространството проблясваха звездите.

Гледката на вечността малко го успокои, но състоянието на необикновена възбуда и напрежение не го напускаше. Тялото му беше някак си отекло и застинало и той почти не го усещаше. Сякаш го бяха заточили в дълбок кладенец, от който едва се виждат звездите. А в кладенеца той сякаш е намерил своя живот, жалък, треперещ и натикан в най-дълбоката пукнатина. Жал му беше за живота, но още повече го ядосваше собствената му страхливост и нищожество.

„Смятах се за много силен и жадувах за изпитания — помисли си той. — И ето че се уплаших от един неизвестен и може би нещастен човек. Изплаших се от неговото странно поведение, което може би има някаква неразбираема за мене логика. Смятам го за полудял, а дали не съм аз побърканият? Самотата, за която се подготвях, летейки до близките звезди, живеейки на пустинния Марс, и връх на която си мислех, че ще стане точно този полет, се оказа не щит, а слабичка черупка. Не бих могъл да завърша пътешествието си, без да победя този неизвестен човек, но побеждавайки го, ще загубя безвъзвратно своя покой.“

Райнис по-скоро почувствува, отколкото дочу как пасажерът влезе в залата. Той не се обърна, но всичките му мисли отлетяха и отново бе обзет от страх, обида, тревога и злоба. Ръцете му затрепераха.

— Значи вие все още не искате да ми се покажете? — запита той, без все още да се обръща, макар вече да търсеше с очи отражението на човека върху блестящата повърхност на пулта. — Ние и двамата няма да можем да останем така много дълго. Единият ще трябва да загуби.

Никакъв звук. Райнис почака още малко. Изведнъж му се стори, че човекът стои зад гърба му и се готви да направи нещо. Като извика, той скочи от креслото и се обърна. Зад него нямаше никой и все пак имаше нещо. Преди това, преминавайки през залата към пулта за управление, той заобиколи шкафчето с оперативната памет и дори го докосна. Сега подивелият му поглед видя до него второ такова шкафче.

„Аха — помисли си Райнис, — значи е домъкнал тук празно шкафче, в което се е скрил и изчаква.“

Той на пръсти стигна до шкафчето. „Да става каквото ще, но аз просто трябва да го видя“ — настойчиво мислеше той. Сложи горелката на пода и внимателно дръпна вратата на шкафчето. Тя дори и не мръдна. Тогава като на сън, без да знае какво прави, хвана горелката, включи я с треперещи пръсти и насочи тънкия лъч от енергия във вратата.

„Ще изрежа вратата, както направи това и ти. А ако те обгоря, без да искам, би трябвало да се сърдиш на себе си“ — извика наум Райнис.

Но лъчът не успя да докосне метала. Неочаквано силен удар изби горелката от ръката на Райнис. Следващият удар го свали на пода. На Райнис му се стори, че шкафчето пада върху него. Той се сви, затвори очи и закри с ръце главата си. Върху него не падна нищо и след малко той отвори очи и се огледа. Второто шкафче вече го нямаше; успя да види обаче как човекът побягва. Райнис успя да го хване за крака. Непознатият се струполи до него, дръпна се, мъчейки се да се измъкне от ръцете на Райнис, но не се обърна. Напротив, дори се мъчеше Райнис да не види лицето му. Но успехът придаде на Райнис нови сили. Той притисна непознатия, изви ръцете му и ги натисна с коляно. Нетърпеливо, с любопитство и страх обърна насила главата на човека към себе си. И извика: към Райнис гледаше самото негово лице. Като пусна пленника, Райнис скочи на крака. Да, там лежеше самият той — неговото тяло, неговото лице, неговото облекло. Този човек беше не само негов двойник — в него имаше нещо такова, което Райнис смяташе за неделима частица от самия себе си.

Райнис почувствува, че сърцето ще изскочи от гърдите му. Непознатият лежеше неподвижно. Пред очите на Райнис притъмня, той се олюля и примижа. А когато отвори отново очи, двойникът му вече не беше на пода. До Райнис стоеше второто шкафче.

Райнис се изсмя, изскочи от залата и се затича по коридорите. Без да разсъждава, той се промъкваше между различни метални подпори, промъкваше се през някакви дупки и се изкачваше по стълби, докато не стигна до края — по-нататък нямаше къде да се отиде. Той се струполи в креслото и стисна студените и здрави метални облегалки. В главата му бучеше от многото мисли, спомени и преживявания. Като заплашителни пенести вълни мислите му щурмуваха почти незащитената му воля, която непрекъснато се опитваше да се овладее. Той се огледа, сякаш търсеше нещо, за което да се хване, и видя, че се намира под прозрачния купол, който на корабите наричаха панорамен пункт за наблюдение. Зад купола пробляскваха звездите. Очите на Райнис сами намериха Главата на Горгона, а устните му прошепнаха:

— Ето звездата на последната минута от живота ми. Горгона, по-добре би било да ме превърнеш в камък. А ти успя да направиш от мене само тапа, която плава безпомощно върху повърхността на времето, отнасяна от неизвестно течение към също така неизвестен бряг.

Повярвал, че двойникът е плод на болното му въображение, Райнис започна да чака края. Седеше, губеше съзнание, без да има представа колко време е изминало. Най-накрая му се стори, че се е отзовал в кладенеца, този път захвърлен от някаква неизвестна сила. Като че ли сам иска да унищожи живота си, бори се с него, но той го побеждава. Тогава в него нещо се преобърна. Победата на слабия живот дотолкова го изненада и зарадва, че всичките му кошмарни видения изчезнаха. Райнис почувствува необикновен прилив на сили и разбра, че е престанал да се страхува от смъртта. Стори му се, че силата се излива върху него от звездите, от Главата на Горгона.

„И все пак Главата на Горгона ми помогна да стана каменен — усмихна се вътрешно Райнис, — да стана камък, за който не са страшни изненадите и мнимите опасности. Тръгвам. Ако моят двойник наистина съществува, толкова по-добре. Ще науча неговата тайна, дори ако се наложи да загина.“

Той се усмихна, като си припомни своите блъскания и страх.

Райнис бавно се върна в залата за управление. Там вече гореше светлината. Приближи се до видеодневника и го включи. Екранът светна и командирът на кораба продължи разказа си.

Когато забеляза зад гърба си сянка, Райнис не трепна и не се обърна. Зад гърба му стоеше човек и ето че той го докосна за рамото. Тогава Райнис се обърна и инстинктивно трепна, виждайки своя двойник. Двойникът му го покани с жест да го последва. Те се приближиха до другия пулт. Двойникът бързо отвори вратичката, — зад която беше екранът. Райнис разбра, че това е специален пулт за словесна интерпретация. Двойникът натисна няколко клавиша. Върху екрана се появи надпис:

„Аз съм материално същество.“

Двойникът гледаше към Райнис. Той кимна с глава. Тогава двойникът започна пъргаво да натиска други клавиши. Райнис прочете:

„Жител съм на друга звездна система. Озовах се на този космически кораб, когато той се спусна на една от планетите, на които се намира нашата база. Моята раса има вродена способност, която вие наричате мимикрия. Искаме ли това или не, но винаги придобиваме външността на това същество или предмет, с които имаме работа. Екипажът напусна кораба. Те не успяха да се ориентират в явлението и като не знаеха как да се избавят от мене, си отидоха сами. Когато пристигнахте вие на кораба, аз се опитвах да не се показвам, но инстинктът ми беше по-силен и аз придобивах вашата външност и се стремях към това да бъда редом с вас. За щастие вие победихте себе си. Сега ще полетим заедно. Аз не съм променял траекторията на кораба, тъй като непрекъснато исках да се срещна с вашите.“

Райнис отново кимна. Двойникът го покани да отидат до прозореца и му показа първо Главата на Горгона, а след това и себе си.

Райнис се засмя и си помисли: „Още съвсем малко и моите кости щяха да останат да лежат в наблюдателния пункт на напуснатия кораб, а съществото от чуждата планета, приело по непонятен за нас начин формата на моя скелет, би чакало напразно човек, с който да влезе в контакт. Страхът, затаил се в дълбините на съзнанието ми, едва не ме отблъсна от моя космически брат по-далеч, отколкото са светлинните години, липсата на енергия и езиковата бариера. Главата на Горгона ми изпрати изпитание, за което съм задължен да разкажа на другите земни космонавти, за да помнят, когато странствуват между звездите, че преди да пристъпят през прага на чуждата мисъл и чуждото време, ще им се наложи много пъти да победят себе си. Някъде в Космоса, в потока на светлината вече се носи този най-главен миг в живота ми. Но на никого не е съдено да го догони и разбере неговата истина, без сам да го преживее.“