Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Платон мне друг…, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85(2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor(2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, брой 30/1977 г.

История

  1. —Добавяне

… Той седеше под сянката на маслината, обкръжен от своите любими ученици, и бавно, с удоволствие говореше. Харесваше му да разсъждава върху безграничността на човешките знания, върху това, че те никога не могат да бъдат пълни и абсолютни и че въпреки това, макар ограничени и непълни, само знанията могат да дадат на човека разбиране за същността на нещата. Като се възползува от паузата, един от учениците му внимателно попита:

Може ли всичко това да се разбира така, че дори на тебе, учителю, най-мъдрия от мъдрите, ти се случва да грешиш, тъй като няма абсолютна истина и знанията са несъвършени?…

Като се усмихна, философът закри с длан очите си.

Непогрешими хора няма, младежо — отвърна той, — запомни завинаги това.

Лабораторията по Експериментално предаване на Мисли на Разстояние премина вече на 18-часов работен ден. Инженерите и техниците падаха от изтощение, завършвайки монтажа на последните блокове на Инсталацията. Научните сътрудници и ръководителите на различните служби спореха до пресилване, като обсъждаха плановете за бъдещите изпитания. А самият ръководител на проекта, знаменитият учен и почетен член-кореспондент на всички Академии на науките и научни дружества в целия свят, сега се беше заселил в кабинета си и на пресекулки дремваше, набързо хапваше и през цялото останало време със зачервени от умора очи тичаше из помещенията на Лабораторията, като успяваше да бъде навсякъде и да следи за всичко и за всички.

А до началото на изпитанията оставаше все по-малко време, докато най-накрая дойде мигът, в който знаменитият учен натисна червеното копче за пълна готовност и се обърна с кратка реч към всички сътрудници, събрали се в монтажната зала.

— Днешният ден, денят 18 юли 2075 година — каза той, — ще бъде запомнен от всички за дълго. Това е така, защото той открива пред човечеството нови, безгранични перспективи. Хората, разделяни от десетки километри, вече ще общуват помежду си без помощта на радиоприемници и радиопредаватели. С помощта на нашата Инсталация те ще могат да възприемат чуждите мисли с най-съвършения приемник — своя собствен мозък — ученият се изкашля и внимателно огледа своите сътрудници. — Аз разбирам, че днес Инсталацията е все още несъвършена. Размерите й са големи, а мощността е недостатъчна. Но работата в тази насока ще продължава и в бъдеще и аз твърдо вярвам: някога предаването на мисли на разстояние ще се превърне в най-съвършения начин за комуникация.

Сътрудниците на Лабораторията, развълнувани от тържествеността на момента, мълчаха. Сред монтажната зала се издигаше странно, огромно съоръжение от многобройни детайли с най-разнообразни и непредаваеми с думи форми. След това сътрудниците заръкопляскаха. Първият заместник-ръководител на Проекта и началникът на техническата служба пристъпиха напред; заместникът държеше под мишницата си обемистата папка, в която беше подробният план за бъдещите изпитания. Но знаменитият учен внезапно вдигна ръката си и обяви:

— Моля събранието за разрешение да бъде проведен първият опит с прякото участие на човек. Този човек ще бъда самият аз. Предвиждам възражения, но моля да бъда разбран правилно. Целият риск като ръководител на Проекта взимам върху себе си. Времето на изпитанията по този начин се съкращава почти три пъти. Човечеството не може да чака, то отдавна вече мечтае за възможностите, които ще получи с Инсталацията.

Заместникът и началникът на техническата служба объркано се погледнаха. Знаменитият учен се отличаваше със своята ексцентричност и това необикновено предложение беше напълно в неговия дух. От друга страна, той беше твърд човек — това е необходимо в науката! — и винаги успяваше да отстои своето.

— Няма възражения, нали? — ръководителят на Проекта се усмихна лукаво. — В такъв случай отивам в най-отдалеченото помещение на Лабораторията и сядам зад масата с чист лист хартия. Ще запиша върху него онова, което ще ми предадете. Да започнем!…

Вратата хлопна зад него.

Заместникът на ръководителя и началникът на техническата служба отново се погледнаха. Стъпките в коридора затихнаха. Шумът на тълпата от журналисти зад прозореца се засилваше. След това заместникът вдигна рамена и остави папката настрана.

— Е, какво бих могъл да му продиктувам? — промърмори началникът на техническата служба.

Заместникът закри очите си с длан. В главата му вече се въртеше една идея… Знаменитият учен имаше хоби — античната история; той я знаеше наизуст. А какво би било, ако?…

— Всички по местата си! — изкомандува заместникът и монтажната зала опустя.

Още няколко мига заместникът и началникът се гледаха в очите. И двамата леко се вълнуваха и поради това заместникът се поколеба още малко, преди да натисне копчето за пускане на Машината в действие.

— Какво пък — каза той накрая, — да започваме! Ще му продиктуваме някоя страшна приказка. Нещо в стила на античната история, която наистина познавам толкова лошо, колкото и вие. Просто на шега нека се опитаме да съчиним нещо съвсем неправдоподобно.

… Сянката на маслината ставаше все по-дълга, а разговорът съвсем не отиваше към края си. Наистина философът беше започнал вече да чувствува умора. Паузите между думите му ставаха все по-дълги. А и учениците му очевидно бяха се поуморили — слушаха разсеяно и задаваха все по-малко въпроси.

Философът вдигна ръка и стана.

За днес разговорът ни е завършен, младежи — каза той. — Умората пречи на знанията, така че ще се срещнем утре отново.

Учениците, станали прави, почтително мълчаха. Само един от тях, онзи, който попита за грешките, свързани неминуемо с големите знания, предпазливо запита:

Да ви придружа ли както винаги, Учителю?

Философът кимна, мислейки си за нещо свое.

Разноцветните лампички мигаха. Инсталацията бръмчеше напрегнато, като заглушаваше шума на журналистите отвъд прозорците. Най-накрая заместникът на ръководителя на Проекта завърши диктовката си и лукаво погледна към началника на техническата служба.

— Какво мислите, дали ще му хареса? — запита той и натисна копчето. — В тази история, ми се струва, че има всичко, което той обича! Море, скъпоценности и царе…

— Стига само Инсталацията да си е свършила работата… — промърмори на себе си началникът.

— Няма съмнения за това!

В коридора вече се чуваха стъпките на ръководителя на Проекта. Двамата затаиха дъх…

Знаменитият учен беше по-мрачен от буреносен облак. Без да каже нито дума, той бавно и тежко мина през монтажната зала и се спря пред Инсталацията, леко наклонил глава. Заместникът и началникът мълчаха, застанали „мирно“.

Ръководителят на Проекта продължаваше да разглежда Инсталацията. Най-накрая той се обърна към своя заместник — така, сякаш го виждаше за първи път в живота си — и рязко попита:

— Работният режим?

— По схемата А сигма двеста тридесет и пет, както беше набелязано.

— Изходната мощност?

— Четиридесет и три акрама, както се полага.

— Не разбирам нищо… Не можах да възприема нищичко…

В погледа на знаменития учен внезапно ясно се мерна объркване — това не беше се случвало с него вече от четиридесет години. Неговите събеседници сведоха глави. Но това беше само мимолетна слабост: миг след това погледът на ръководителя вече беше добил предишната си твърдост и той с решително движение свали от Инсталацията предната панела.

— Първото изпитание признаваме за неуспешно! Но ако се преустроим към работен режим по схемата Б сигма двеста двадесет и едно, следващият експеримент ще може да се осъществи само след около два часа. Съгласни ли сте?

Заместникът кимна разбиращо, началникът на техническата служба също. Минута по-късно трите глави бяха наведени над сложните вътрешности на експерименталната Инсталация.

… Философът отново и отново препрочиташе току-що написаното от него и се удивляваше и ужасяваше. Той сякаш беше писал под нечия невидима диктовка — нямаше дори нито една поправка! Кой би могъл да вложи в главата му всички тези мисли и да ги насочи твърдо в единно русло?…

Той още веднъж препрочете написаното. Дори вчера, дори съвсем наскоро той още нищо не знаеше за това, което беше написал, не знаеше абсолютно нищо. Тогава защо го беше написал?

Но малко по малко философът започна да се успокоява. Изведнъж той почувствува съвсем ясно как недоумението му се сменя от обичайната умора на добре поработил човек. Мярна му се още една последна мисъл: „Съществувала ли е все пак някъде и някога тази страна, описана от мене?“ И веднага сякаш някой невидим му отговори: „Разбира се, че е съществувала! Ти сам току-що написа това.“

И удивлението му изчезна съвсем. Разбира се, самият той! Философът потърка с длани слепоочията си. Днес той беше се уморил много. Но просто не можеше да не опише всичко това, та нали далечните потомци трябва да помнят за Атлантида!…

И, разбира се, знаменитият древногръцки философ Платон не знаеше, че именно потомците му бяха продиктували току-що записаната от него история, защото в така далечния за него XXI век първата експериментална Инсталация за предаване на мисли на разстояние поради някаква необяснима и съдбоносна причина, която завинаги остана тайна, му предаде разказа, съчинен от заместник-ръководителя и началника на техническата служба, не в пространството, а във времето. И той не знаеше, че текстовете, записани от него, философа Платон, вече са станали причина за преврат в хода на историята, който никой няма да забележи, тъй като в бъдеще на всички отсега нататък ще им се струва, че сведенията за страната Атлантида, съществувала някога зад Херкулесовите стълбове и загинала „за един ден и една нощ на бедствия“, идват от най-дълбока древност. И той не знаеше, че тези сведения ще станат причина за една от най-упоритите заблуди на човечеството и ще породят множество книги, статии във вестниците и списанията, ще предизвикат много спорове и дискусии, при които ще се сблъскат най-различни мнения и хипотези.

Платон затвори очи. В паметта му се върнаха думите, казани днес от него на ученика му: колкото повече знае човек, толкова повече грешки може да направи. Днес самият той беше на косъм от грешка, когато разсъждаваше дали трябва да запише онова, което знае за Атлантида и нейната гибел. За щастие обаче той не направи грешка…

А в далечния за Платон XXI век всичко си вървеше по реда. Лабораторията за Експериментално Предаване на Мисли на Разстояние продължаваше своята работа. Инсталацията беше преустроена отново. За преврата в хода на историята знаеха само двама души — заместник-ръководителят и началникът на техническата служба, — те научиха за това в същия ден, в който заместникът отиде в библиотеката да търси научна статия, срочно станала необходима за работата им и неочаквано откри една брошура за Атлантида, незабелязана от него никога дотогава. След като се посъветваха един с друг обаче, заместникът и началникът решиха да си мълчат, тъй като и без това никой не би им повярвал. За всички останали легендата за Атлантида вече беше съществувала винаги, още от времето на Платон. Както и за всички читатели от XX век.

Край