Виктор Пелевин
ДПП (NN) (6) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

34

Няколко години след посещението на Стьопа при Бинга в страната започна процес, който западните социолози наричат парадигматично изместване. Като всички епохални промени, той протичаше незабележимо, все едно в някакво друго измерение, и хората го осъзнаха постепенно, видяха го по множеството мънички подробности, всяка от които сама по себе си можеше да не означава нищо.

Първата личност, която разбираемо формулира за Стьопа онова, което отдавна вече се носеше във въздуха, беше Мюс, филоложка от Лондон, която се прехранваше покрай англофилията му като консултант преводач в банката.

Мюс беше очарователна млада жена и невероятно приличаше на коте. Очите й бяха големи като на страха, а прическата й беше невероятна — късо подстригана коса с шест „антени“ — кичури, наплескани с най-силния гел в дълги успоредни игли, които стърчаха от главата й две по две нагоре и на двете страни (тя дори вплиташе в тях телчета, защото бяха прекалено тънки и дълги, за да ги държи само гелът). Та тези полюшващи се антени до такава степен приличаха на Стьопа на котешки мустаци, че непрекъснато му се струваше, че всеки момент Мюс ще замяучи.

Освен че работеше в банката, Мюс беше на специализация към университета — дояждаше остатъците от стипендията, отпусната от някаква анализаторска структура за изучаване на съвременния градски фолклор (самата Мюс казваше, че за подобни проекти се дават пари изключително с цел на бюджетното финансиране на разузнаването в Русия да не му врътнат кранчето).

Мюс идеално знаеше руски — наследство от баба й, едновремешна емигрантка, но не мислеше, че е рускиня. Начинът, по който се справяше с темата си, изпълваше Стьопа с дълбоко уважение към интелекта и филоложките й способности. Той например успя да й помогне в областта на градския фолклор само веднъж, когато й каза чеченската поговорка „Сам бий, сам вий“, която често беше чувал от Иса и Муса. Мюс си я записа на специална сиво-кафява перфокарта, но каза, че това най-вероятно е вариант на „И сам воинът е воин“, поговорка, заимствана от чеченската душа от руската по времето, когато съответните души мирно са съжителствали по наровете в лагерите. С други думи, Мюс беше много умна и истинска професионалистка. Затова Стьопа не се впрягаше, когато му обясняваше неща, които по принцип би трябвало да й обяснява той.

Един ден, обядваха в „Гаража“ (седяха в прозрачния еркер към улицата, откъдето можеха да виждат казиното „Шангри Ла“ и редакцията на „Известия“), Мюс засегна най-болезнения въпрос.

— Всички важни социални промени — каза тя — много бързо се отразяват във фолклора. Това, което става сега в Русия, засяга един дълбинен, може да се каже и архетипен пласт. Прекалено сложно ли се изразявам?

— Няма нищо, ще се оправя — отвърна Стьопа и гребна с вилицата топченце ориз с парченце сурова риба тон (ядеше суши винаги с вилица).

— Това е темата — продължи Мюс — за сблъсъка между двете изконни начала в руската душа. Едното е добро, глупаво, дори тъпичко, а бе, юродиво, както се казва. Другото начало, напротив, е могъщо, яростно и безжалостно-непобедимо. Като се сливат в символичен брак, те взаимно се оплодотворяват и придават на руската душа неизчерпаемата й сила и дълбочина.

Стьопа попи устните си със салфетката и хвърли поглед към акуратните цицки на събеседничката си.

— Хм, бива — каза той. — И какво общо имат промените?

— Точно тук почва най-интересното — отговори Мюс. — Значи глупавото начало в руския градски фолклор години наред е представено от ръждясалия „Запорожец“. А непобедимото начало — от бандитския „Мерцедес-600“, който запорожецът нахаква изотзад на едно кръстовище, след което започва новоруският дискурс. Няма нужда да обяснявам какво е символичното значение на кръстовището — това е и Кръстът Господен, и житейски кръстопът, и розата на ветровете… Има много причини, поради които народната душа сключва брак със самата себе си именно на кръстопът. Да ти го разтегна ли по-широчко?

Понякога Мюс все пак използваше калки от английски.

— Не, няма нужда — каза Стьопа. Не искаше да слуша за символичния брак — думите „бандитски“, „изотзад“ и „дискурс“ в едно изречение нещо не го кефеха. Въпросът беше, че опитите на Мюс да му обясни значението на думата „дискурс“ не се бяха увенчали с успех и единствената асоциация, която се пораждаше у него, беше с българската дума „кур“, аналога на великия руски трибуквеник, поради което „дискурс“ му приличаше на някакъв дисконтов пенис от България. И поради това смисълът на фразата ставаше заплашително-многозначителен.

— В случая е важно, че днес този символичен брак протича в нова форма. Социолозите още не са разбрали нищо, но фолклорът вече е отразил настъпилата промяна. Виждаме я и във вица за мерцедеса-шестстотин и черната волга. Както сочи анализът му, двете изконни начала — тъповатото и непобедимо-могъщото — получават нови репрезентации в народната менталност. Парадигматичният скок е точно тази революция в съзнанието. Разбираш ли?

— Горе-долу — каза Стьопа. — Кой виц?

— Не го ли знаеш? — възкликна Мюс. — Значи мерцедесът се нахаква на кръстовището в някаква волга с тъмни стъкла, бандитът изскача от мерцедеса, почва да ги троши с приклада и изведнъж гледа — вътре полковник от ФСБ. „Ей, другарю полковник — вика, — чукам, чукам, а вие не отваряте… Къде да откарам парите?“

Стьопа не се засмя — дори напротив, уни. Мюс поясни:

— И най-интересното в този виц е, че след него не се предвиждат други. Той, така да се каже, е като победата от онази песен — една за всички.

— Какъв ти виц — въздъхна Стьопа. — Това си е животът…

Той също с цялата си кожа усещаше повея на вятъра на промените, макар и да не можеше да намери такива чудесни думи като Мюс, за да го опише.

Животът се променяше. Бандитите се разкараха от бизнеса, изчезнаха неизвестно къде като плъхове пред стихийно бедствие. По инерция все още фучаха по шосетата с вулгарно скъпите си коли и смъркаха кокаин в бароковите си дворци, но все по-често на важните рандевута и от двете страни идваха лица с пагони, които като че ли на шега си отдаваха чест, щом се видеха — и не беше много ясно могат ли такива мероприятия да се наричат рандевута. Засега тези нови полъси изобщо не вееха покрай Стьопа. И внезапно една ясна априлска сутрин директно в офиса му се натресоха двамината страшни братя Иса и Муса.

Стьопа веднага разбра, че нещо се е сговнило. Иса и Муса не се бяха обадили предварително и изглеждаха разтревожени. И двамата бяха небръснати и ако това отиваше на младия вълк Муса, на плейбоя Иса сивата четина по брадичката изобщо не му тичаше. С нея приличаше на дърт овчар, намерил клубно сако в останките на паднал в планината самолет. Освен това братята миришеха на кисела пот — явно не се бяха къпали от дни.

— Хайде с нас, Стьопа — каза Иса.

В гласа му звучеше такъв спокоен фатализъм по отношение на съдбата на всички околни, че Стьопа чак в колата разбра, че може би би могъл и да откаже. Или не би могъл? Беше късно да гадае — братята го сложиха на предната седалка, седнаха на задната и наредиха на шофьора да кара към центъра. И по целия път тихо спореха за нещо — явно продължаваха недовършения си разговор. Стьопа с всички сили се вслушваше в разговора им и се мъчеше да разбере какво го чака и какви са плановете на братята. Но за това не беше казана нито дума. А и той не разбираше почти нищо от думите, които чуваше през шума на двигателя. Иса казваше:

— Не позори рода ни, братко. Ти си чеченец! Смъркай им кокаина, еби им жените, убивай мъжете им. Но не търси нищо в душите им, шайтанът им е срал в душите на тях. Какво не ти стига в исляма, а?

— Казват — отговори Муса, — че в края на този път можеш да станеш дъга. А в края на твоя път, Иса, ставаш просто труп. Нито един суфия не може да те научи как да станеш дъга.

— Дъга значи?? — възкликна Иса. — Всичко знам за дъгата. Защо си мислиш, че брат ти е глупак? За да станеш дъга, трябва цял живот да се свираш в някоя вмирисана пещера. И пак не е ясно ще успееш ли, или няма — никой не е виждал човек, който да е успял да го направи, всички са виждали само дъгата. Казваш, че в исляма нямало тяло-дъга. Да, така е. Но ще ти кажа и още нещо. В исляма няма астрално тяло, няма ментално тяло, няма ефирно тяло, няма кефирно тяло, няма профсъюзно тяло и така нататък. Нищо такова няма. Обаче си имаме шрапнелно-осколочно-оръдейно, дето го нямат нито будистите, нито християните, нито никой. И него, братче, можем да си го постигнем винаги, дори когато сме махмурлии. Милостив е Аллах — можем да си го постигнем за пет минутки, трябват ни само четири кила пластит и три кила топчета от лагери. Е, и детонатор, разбира се. И изобщо не е нужно да киснеш цял живот в някаква смрадлива пещера и да мърмориш не знам какви си заклинания. Бързо! И красиво! Колкото до природата на тези тела, тя си е една и съща!

— Че защо? — попита Муса.

— Защото друга изобщо няма. — — Не разбирам.

— Ако не разбираш, братко, как така се каниш да станеш дъга?

Иса се засмя доволно. Муса се вглъби в дълбоки мисли. От време на време Иса казваше на шофьора накъде да кара и скоро колата излезе на Тверска.

— Къде отиваме! — зададе Стьопа въпроса, който го измъчваше.

— На рандеву, къде — отвърна Иса.

— С кого?

— С един пич от ФСБ. Имал работа и с трима ни.

— Защо пък с мен? — предпазливо попита Стьопа. — Не може ли без мен? Не ме бива в тия работи. Що не си решите въпроса без мен?

Иса повдигна рамене.

— На мене ми е все тая. Обаче оня, от ФСБ де, настоя. Трябвало да се подпише някакъв документ. Всички били подписали, само ние не сме. — И кой е тоя пич? — попита Стьопа.

— Някой си капитан Лебедкин.

— Никога не съм го чувал.

— И аз не бях — отвърна Иса. — Обаче той ни е чувал. Тъкмо ще се запознаем — времената са такива, че е по-добре да си имаш приятели. Я спри до подлеза, ще минем пеша. Не е далече.

Последните думи бяха адресирани към шофьора. Колата спря.

Стьопа погледна през прозореца. Бяха на Тверска, близо до площада на Белоруската гара. Беше пролет. Току-що умитото небе синееше ярко и дори асфалтът блестеше с някаква неясна прашна радост. Стьопа обаче изобщо не искаше да слезе от колата и да пристъпи в това великолепие. Нещо повече, ако колата имаше люк на пода, а под този люк имаше канализационна шахта, Стьопа щеше да се вмъкне като червей от слънчевия априлски ден в тъмното подземно зловоние. И то изобщо не поради верността си към идеалите на „Санбанк“. Беше го страх.

Задната врата хлопна и отвън се чу гласът на Иса.

— Слизай, стигнахме.

Докато слизаха в подлеза, Иса весело обясни, че преди рандеву от колата се слиза поне на сто метра от мястото на срещата и че към него трябва да се подхожда разсредоточено — „да не шибне фугаса, нали разбираш“, както се изрази. След тези думи Стьопа няколко секунди се бори с позорното желание да приклекне със смъкнати гащи до стената, направо между сергиите с криминалета. Никога не беше ходил на рандеву и имаше много лошо предчувствие. Братята обаче като че ли изобщо не се притесняваха — Муса се беше замислил за нещо, а Иса си подсвиркваше и се оглеждаше зорко.

— Къде отиваме? — попита Стьопа, когато излязоха на повърхността от другата страна на Тверска.

— Стигнахме вече. Ей там, в ресторант „Якитория“. Стьопа помнеше от една статия в някакво списание, че на японски „якитория“ било нещо като „рибоядница“.

„Значи ей сегичка ще ме направят на суши“ — помисли си той.