Виктор Пелевин
ДПП (NN) (34) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

МАКЕДОНСКА КРИТИКА НА ФРЕНСКАТА МИСЪЛ
Повест

Всяка концепция формира основата

за дуалистично състояние на ума,

а това създава по-нататъшната сансара.

Тулку Урген Ринпоче

В цялата вселена мирише на нефт

Уилям Джеймс

По социален статус Насъх Нафъков, известен на приятелите си и на Интерпол като Кика, беше типичен нов руснак от епохата на първоначалното натрупване на кармата. Вярно, по националност не беше русин, но някак си не се получава да го наречем „нов татарин“. Затова по-добре да минем без определения и просто да разкажем страшната му и фантасмагорична история, която накара някои впечатлителни души, запознати със случая от таблоидите, да го нарекат Жил дьо Рец на нашето време.

Нафъков е роден в Казан, но е израсъл в Европа. Ранните му дни — времето, когато се формира скелетът на личността — минават отначало в англоезични детски градини, а после в космополитни училища за дипломатски деца. Кика запомня за цял живот стихчето, окачено над мивката в едно от тези заведения:

 

We condemn in strongest terms.

Dirty nails that harbour germs!,

 

което приблизително може да се преведе като:

 

Мръсни нотки? Лошо нещо.

Крият болести зловещи.

 

Неподконтролните от страна на родителите впечатления от детството формират Кика по-скоро като европеец, отколкото като „евразиец“, както се нарича баща му — той е силно влюбен в този термин и често го отнася към сина си. За сина му обаче тази идиотска дума е обозначение на човек, който при добро съчетание на обстоятелствата може да мине за азиатец в Европа и за европеец в Азия. Колкото до самата Евразия, за която баща му често разсъждава, тя му прилича на нещо като виртуална Атлантида, потънала в портвайна отдавна преди появата му на белия свят.

Към момента на раждането на сина му Насратула Нафъков е голям партиен шеф в Татарстан; в момента на смъртта си е нефтен магнат, успешно трампил партийната рента за природната. Получава удар, когато научава за решението на правителството да намали някакви квоти — или може би да повиши някакви отчисления. Не му позволяват обаче да умре от естествена смърт — още в болницата го довършва снайперист. Шушука се, че снайперистът бил самият Александър Солоник, по прякор Шура Македонеца заради необикновения си талант да стреля по македонски — от кръста и без да се прицелва. Бил се отдал на разгул в Казан, останал без пукната пара и за да позакърпи положението, приел предложението за тази халтура. В полза на тази версия говори фактът, че на тавана на съседната на болницата къща намират белгийска карабина калибър 5.45 от модела, винаги предпочитан от ликвидатора-художник при подобни обстоятелства. Против нея говори това, че Солоник е убит в Атина много преди описваните тук събития. Има ли смисъл да казваме, че хората вярват в посочената версия именно по тази причина?

Кика Нафъков лошо се ориентира в руските реалии и така и не си изяснява коя е истинската причина за трагедията. По настояване на баща си той учи философия в Сорбоната, но има и известна икономическа подготовка. Така че може да се ориентира във всякакви отчисления и квоти. Но, както му обяснява потъналият в скръб вестител от родината, баща му си бил врял гагата където не му било работа и бил настъпил „наште хора по мазола“. Поразен от магьосната сила на руския език, който знае доста по-слабо от английския и френския, Кика не задълбава в подробности.

Много хора са опечалени от смъртта на Нафъков-старши — въпреки бизнесменската си хватка той е добър човек: един от онези странни съветски идеалисти, причината за чиято поява в СССР навеки ще си остане загадка на мирозданието.

Смъртта на бащата, която съвпада със завършването на образованието на Кика, прави Нафъков-младши богат човек — много богат според стандартите на която и да било страна. След като обикаля Европата, Кика се установява във Франция, на Кап Фера, където покойният евразиец се е изхитрил по някакъв начин да си заевразира скромна вила още по съветско време. Постройката в стил „пуебло“ е куб с пясъчен цвят с прозрачен покрив — би изглеждала по-уместно някъде в Албукърки, Ню Мексико. Висока ограда я крие от нескромни очи и тя се вижда само откъм морето. Седемте бронзови слончета, изваяни от ръката на Церетели, които Нафъков-старши установява на алеята към плажа през епохата на Елцин (най-голямото тежи колкото танк „Тигър“, това Кика го помни от дете), са удавени в Средиземно море от група работници, която получава от сина щедро възнаграждение за положения нощен труд. Тук въпросът не е в равнодушието на Кика към изкуството. Той подозира, че тези животинчета са били за баща му нещо като противотанкови заграждения, призвани да го защитават от натиска на реалността. Т.е. поводът да бъдат уволнени поради професионална непригодност е съвсем сериозен.

Трудно е да се каже със сигурност кога започва душевното заболяване на Кика. Слуховете, че се е чалнал, плъзват още при първото нововъведение, което той прави във вилата. Във всяка стая, дори в малкия физкултурен салон с покрития с прах универсален тренажор, наподобяващ на уелсовски марсианец, се слага телевизор — телевизорите от сутрин до вечер са включени на детския канал на немската телевизия „Кика“, който дава най-вече мултфилми. Не се позволяват никакви други програми. Мнозина смятат, че Кика дължи прякора си именно на тази своя странност.

Нафъков-младши не знае немски и затова оборудва в избеното помещение кабинет за синхронен преводач, който не млъква по цял ден. Привечер все пак започва да се уморява и да бърка — Кика обаче не се сърди, понеже грешките често са наистина смешни. Скоро все пак му се налага да наеме втори преводач и вахтата да стане на две смени, понеже първият не може да се справя сам. Тогава един приятел на Кика предлага да дават на преводачите някакви амстердамски хапчета, които объркват мислите им и предизвикват несвързано многословие. Преводът става наистина много смешен и при Кика започват да идват гости специално за този номер. Преводачите разбират какво се иска от тях и след като се спазаряват за надбавка за вредност, се примиряват. Гостите на Кика наричат единия преводач Урим, а другия Тумим — по аналогия с небесните камъни-преводачи от мормонската библия.

Според други сведения прякорът „Кика“ се лепва за Нафъков много по-рано, още докато той учи философия в Париж. Така го бил наричал научният му ръководител, който бил на мнение, че истинското разбиране на философията се пробужда у ученика само тогава, когато той беззаветно поема огъня, пламтящ у наставника. Конкретната технология на предаването на свещения огън е малко неочаквана и стряскаща за пришълеца от руските провинциални простори, но стремежът му към изтънчените европейски идеали побеждава смущението и срама. Поне така си спомня Зураб (Зизи) Мердашвили, покойният философ, заедно с когото Нафъков изучава любомъдрие (в съчинението, за което ще стане дума по-долу, Кика извежда етимологията на тази дума не от израза „любов към мъдростта“, а от „мъде“).

Спомените на покойния Зизи — не са документирани никъде и са стигнали до нас само в устен преразказ — са прекалено нестабилна основа за твърдения, които могат да доведат до юридически последици. Поради това няма да назоваваме професора, обучавал Кика. Той все още е жив и здрав и гръмкото му име е известно не само в професионалните кръгове. Ще се ограничим само с намек: става дума за философа, който през последните години се позиционира като секссимвол на мислещата французойка от четиридесет и пет до шестдесет годишна възраст.

Повтаряме — не можем да твърдим, че колегата на Нафъков е казвал истината. Трудно е все пак да не забележим, че думите му обясняват много неща — и привързаността към телевизионния канал „Кика“, и болезнената, с ясен знак „минус“ отдаденост на Нафъков на френската философия, чието охулване става основната страст в живота му. Тук ни се ще да добавим: всичко това щеше да е смешно, ако не беше толкова страшно. Но преди да преминем към страшната част на нашата история, да свършим със смешната — защото едното се прелива в другото постепенно и незабележимо.

Кика смята себе си за мислител, далеч изпреварил френските си учители. Това личи дори от заглавията на първите му произведения: „Бодрият Бодрияр“, „Дерида, хайде да…“ и така нататък. Трудно е да се каже нещо по отношение на тези текстове — за неподготвения те са също толкова неразбираеми, колкото и разглежданите в тях съчинения на великите французи. Отзивите на подготвените пък са мъгляви и многословни; просто няма как да не стигнем до извода, че без сорбонския професор и инжекцията му свещен огън не е възможно не само да се разбере нещо в съчиненията на Нафъков, но дори и да се оцени професионалното им равнище. „Гениален дебил“, „звездно нищожество“ и тям подобни уклончиви епитети, с които награждават Нафъков привлечените от Интерпол експерти, не само не помагат на следствието, а напротив, объркват го още повече, като пораждат усещането, че съвременните философи са нещо като международна банда цигани конекрадци, които при всяка възможност с викове и свиркане изчезват в мрака с последните остатъци от яснотата на изказа и здравия разум.

Името на най-известното произведение на Кика — „Македонска критика на френската мисъл“ — без съмнение отразява семейната му драма и намеква за Саша Македонеца, легендарния убиец на Нафъков-старши. Това съчинение, което почва като спомени за детството, за да премине в интимен дневник, философски трактат и техническо описание, е странна смесица от преливащи един в друг пластове текст, на пръв поглед изобщо несвързани помежду си. Чак при внимателен прочит виждаме кошмарната логика на автора и стигаме до възможността да надникнем във вътрешните му измерения — уникална възможност, тъй като маниаците рядко ни оставят отчет за хода на мислите си.

Философската част на „Македонска критика“ е опит да се низвергнат от пиедестала им най-великите френски мислители на миналия век. Мишел Фуко, Жак Дерида, Жак Лакан и така нататък — не е подминато нито едно прочуто име. Заглавието на работата се дължи на метода, използван от Кика — стрелба от кръста, без да се целиш, за което той сам споменава в краткия предговор. Това се постига по оригинален начин: Кика имперсонира невежа, който никога не е чел тези философи, а само е чувал някои цитати и термини от трудовете им. Според него дори откъслечни парчета от чутото са достатъчни, за да се докаже абсолютната идиотщина на великите французи, и изобщо не е нужно да четем текстовете им в оригинал, още повече че в тях, както твърди Кика, „тъпият ум ще потъне като камък в цял океан л-на, а острият ще потъне като сабя от дамаска стомана“.

При което Кика се стреми да направи пасквила си максимално наукоподобен и точен, като прилага цитати и дори формули. Този подход би бил дори интересен, ако критикът-невежа, на какъвто се прави Кика, не беше толкова явен френски философ. Уви, при запознаването си с философските пасажи на „Македонска критика“ неподготвеният читател неизбежно ще се почувства като камъка в ситуацията, упоменавана от Нафъков. Всички претенции, които Кика има по отношение на французите, могат по абсолютно същия начин да бъдат предявени и към него.

Ето например как той сравнява двама от философите, Бодрияр и Дерида:

„Колкото до Жан Бодрияр, в съчиненията му можем да сменим всички утвърдителни изречения с отрицателни без никакво накърняване на смисъла. Освен това можем да сменим всички съществителни имена с противоположни по значение думи, и пак без никакви последици. Нещо повече дори: можем да направим всички тези операции едновременно, в какъвто и да било ред, даже няколко пъти, и читателят пак няма да забележи кой знае каква промяна. Но Жак Дерида, ще се съгласят истинските интелектуалци, се гмурва по-надълбоко и не изплува по-дълго. Ако при Бодрияр все пак значението на дадено изказване може да се смени с противоположното, то при Дерида в повечето случаи смисълът на изречението не може да се промени с никакви операции“.

Набива се на очи, че във всички случаи Кика най-много се дразни от Жан Бодрияр, когото често нарича „Бодриакър“ — по аналогия с термина „симулакър“ (с който Кика чудовищно злоупотребява в „Македонска критика“ — вярно, прави следната уговорка: „Читателят разбира, че думата «симулакър», в смисъла, в който я употребявам, е само симулакър на Бодрияровия термин «симулакър»“). Това раздразнение е лесно обяснимо — именно Бодрияр дава начало на откритието, което прави от Кика престъпник, но което според него го слага много по-високо от всички съвременни мислители.

Омразата на Нафъков към Бодрияр си е чист интелектуален Едипов комплекс. Той се проявява в желанието да унищожиш идейния си предшественик, като магично прехвърлиш върху него съдбата на баща си, който е изпитал лично цялата мощ на македонската критика. На Дерида и Сосюр им се налага да се изчервяват просто за компания. Но тук от смешното започваме да навлизаме в страшното.

След като резпердушинва идейните си наставници с един-два изстрела, Кика многозначително пита: защо френската философия изобщо съществува? Отговорът му е следният: това е интелектуална дрънкалка, платена от транснационалния капитал изключително с целта да отклони вниманието на човечеството от страшната и позорна тайна на цивилизацията.

Кика смята, че е първият, който вижда тази тайна в цялата й ужасна простота. Зародишът, от който се пръква манията му, кротко си е дрямал в книгата на Бодрияр „Символичната размяна и смъртта“. Ще приведем тези съдбовни думи малко по-долу, за да разберем реакцията, която предизвикват у Кика: трябва все пак да си представим взривоопасната смес, забъркана в съзнанието му към този момент. Това не е трудно — в „Македонска критика“ той отделя много място на спомените си, очевидно предвкусвайки вниманието на историците.

Кика започва разказа си с това каква роля играе в живота му нефтът. Още като дете той разбира, че благосъстоянието на семейството му зависи от него — и реагира по детски непосредствено. На стената в кабинета на Нафъков-старши години наред виси рисунка на синчето му: зловещ мъж, приличащ на Синята брада или може би на Карабас Барабас, е зинал към небето и държи кръгла съдина с контурите на континентите и от нея в устата му се лее тъничка черна струйка. Отдолу с разкривени разноцветни букви пише: „ТАТИ ПИЕ КРЪВТА НА ЗЕМЯТА“. До тази рисунка е окачена друга, доста интересна — изобразен със запекла се нефт снежен човек с главата на Ленин (мустаците и брадата на Илич са нарисувани с бяло и затова снежният човек прилича повече на Кофи Анан). Под рисунката има стихче, съчинено от мама:

 

Що за черен капитал

всичко земно е събрал?

И каскетчето му — брей че!

И познайте: е… — еврейче!

 

Когато попораства, Кика потъва в книгите. От безбройните детски енциклопедии, които му купува баща му, му става ясно, че нефтът не е кръвта на земята, както наивно си е представял, а нещо като горяща тор, образувала се от живите организми, населявали планетата в дълбоката древност. Кика е потресен, когато разбира, че динозаврите, които на пръв поглед могат да бъдат възкресени само от компютърната анимация, не са изчезнали безследно, а съществуват и днес — във вида на гъстата миризлива черна течност, която татко му вади изпод земята. Когато тази мисъл го осенява за пръв път, той пита баща си: „Тати, колко динозавъра излапва за един час нашта кола?“ Тези думи, които баща му приема като детински глупости, се оказват, както виждаме, нещо много сериозно.

Малкият Кика естествено се интересува не само от нефта. Също като другите деца, той си задава съдбовни въпроси, чиито отговори не знае нито един от големите. Баща му му отговаря както може и засрамен разбира, че не разбира нищо за този свят — света, в който изкарва толкова пари; с две думи, всичко е като в най-нормално семейство. Един път Кика го пита къде отиват хората, след като умрат.

Това става в промеждутъка между две пътувания в чужбина; тогава Кика временно го возят в казанската детска градина, където седи на гърнето до внучето на идеологическия секретар на националната комунистическа партия. Нафъков-старши, понеже се е изкатерил на върха на жизнения Олимп единствено благодарение на интуицията си, застава нащрек. Нюхът му подсказва, че трябва да е много, ама много внимателен: именно заради подобни дреболии безславно са свършили много кариери. Така че казва, че го боли глава и Кика да го оставел на мира, след което се обажда на помощника си да изготви по въпроса подробна справка, в която максимално ясно да е отразено всичко, което се казва по този повод от официалната идеология.

На следващия ден потресеният Кика научава, че след смъртта си съветският човек живее в плодовете на делата си. Това ново познание вдъхновява детето за нова серия страшнички рисунки: подемни кранове, направени от стотици хванати една за друга ръце; влакове с крака — като стоножки, крачещи по релсите; реактивни самолети — в дюзите им блестят пламенните очи на генералния конструктор, и така нататък. Интересно е обаче, че на всичките тези машини, дори на самолетите, Кика рисува и уста, в която маршируват редици мънички динозавърчета, приличащи на черни оскубани кокошки.

Дори Кика да е споделял метафизичен опит със съседите си по цукало, това завършва без вреда за бащината му кариера. Обяснението на тайната на съветското следсмъртие обаче се вклинва в детското му съзнание толкова дълбоко, че става, така да се каже, фундамент за формиращия му се светоглед. Естествено посочената тема скоро е засенчена от други детски интереси. След много години обаче, когато вече порасналият Кика учи философия в Сорбоната, започва руската приватизация и споменатият въпрос изплува от тъмните дълбини на ума му.

Да допуснем, че съветските хора след смъртта си живеят в плодовете на делата си. Къде обаче, пита се, отиват строителите на развития социализъм, когато същите тези плодове са продадени с огромна печалба от избрана групичка другари? Това, че в тази групичка е и баща му, прави проблема още по-мъчителен, защото го превръща в личен. Та къде са, значи, веселите строители на Магнитка и Комсомолск, храбрите пионери на космоса и целината, суровите покорители на ГУЛаг и Арктика?

Кика не приема отговора, че всичко, създадено от труда им, е отишло на вятъра — той знае, че нещата преминават едно в друго, също както родителите продължават да живеят в децата си: частите на новия струг се правят на стария, а стоманата се претопява в нова стомана. Другият популярен отговор — че всичко, разбирате ли, е окрадено, продадено и изнесено в чужбина — е също толкова непродуктивен. Кика се вълнува не от наказателно-имуществения, а от философско-метафизичния аспект на въпроса. Човек може месеци наред да изучава бизнес схемите и маршрутите на източване на капитала, може да научи наизуст биографиите на олигарсите и на декоративните, които са пред очите на всички, и на истинските, за които доверчивият среден гражданин не знае почти нищо — но от това не става ясно къде са отишли милионите вярвали в комунизма души след закриването на съветския проект. Този въпрос се забива в съзнанието на Кика ката ръждясал пирон и с години чака часа си.

И един ден този час идва.

Нека дадем думата на Кика и на „Македонска критика“:

„Беше най-обикновен есенен следобед, ясен и тих. Седях пред телевизора и четях; мисля, че четях «Символичната размяна и смъртта» на чудовищния Бодрияр. На екрана трепкаше някакво анимационно филмче и го следях с крайчеца на окото си: някакъв пират с триъгълна шапка се кикотеше доволно, танцуваше около един сандък със съкровища и от време на време се навеждаше, за да загребе шепа златни пиастри… И изведнъж капакът на сандъка падна, удари го по главата и я направи на монета като тези, които бяха вътре. Монетата беше още жива — профилът на нея яростно мигаше с единственото си оцеляло око, но устата явно се беше зашила завинаги. Тумим — беше яко надрусан — спря да се киска (с кискането си изобразяваше смеха на пирата) и попита неизвестно кого — вероятно мен, понеже освен нас двамата и охраната във вилата нямаше никого:

— Интересно, другите монети дали… Те и те ли са от глави, а? В смисъл — идвали са други пирати, намират сандъка, отварят го, после — бух! — и точка, а? И за няколко века — сандъкът вече пълен…

Погледът ми попадна върху страницата и измъкна от главоблъсканицата неразбираеми смислове странното словосъчетание «работникът, умрял в капитала». И тайната на парите само за секунда ми се изясни като небето зад прозореца“.

Нека опитаме накратко да изложим онова, което Кика нарича „тайната на парите“. Парите според него са оставащият от хората „нефт“, формата, в която вложената им в труда жизнена сила съществува след смъртта. Световните пари стават все повече, защото все повече животи се вливат в резервоара им. Оттук Кика прави един впечатляващ извод: световната финансова клика, която манипулира паричните потоци, контролира душите на мъртвите, както египетските магове в „Мумията се завръща“ с помощта на магия управляват армията на Анубис (внимателният читател на „Македонска критика“ може да забележи, че Кика е много по-уверен, когато оперира не с философски категории, а с примери от киното).

Точно тук се крие разгадката на посмъртното изчезване на съветския народ. Плезиозавърът, плацикал се в морето на мястото на днешната Арабска пустиня, изгаря в мотора на някоя японска „Хонда“. Животът на миньора-стахановец тик-така в поредния диамантен часовник „Картие“ или се пени в бутилка „Дом Периньон“ на банкета на Рубльовското шосе. Следва още по-страхотен вираж: според Кика задачата на ГУЛаг е била да се създаде алтернативен резервоар на жизнена сила, който да няма никаква връзка с онзи, който контролират западните финансови магнати. Победата на комунизма трябвало да настъпи тогава, когато количеството комунистически „човеконефт“, екстрахиран насилствено от хората, превиши запасите посмъртна жизнена сила, владяна от Запада. Точно това се криело зад задачата „да победим капитализма в икономическата борба“. Комунистическият човеконефт не бил просто пари, макар че можел да изпълнява и тази функция. По същността си той бил по-близо до изпълнената със страдания воля, отделяна в чест вид. Но станало немислимото: след като системата рухва, съветският човеконефт почва да се източва на Запад.

„В същността си процесът, известен като «износ на капитали» — пише Кика, — не е нищо друго освен изливане на инферналните енергии на бившия Съветски съюз право в световните резервоари, където се пази жизнената сила на пазарните демокрации. Боя се, че никой дори не си представя цялата опасност на ставащото за древната западна цивилизация и култура“.

Тази опасност е свързана с онова, което Кика нарича „Серен фактор“. Името е взето от нефтения бизнес. Познанията на Кика в областта на технологичните аспекти на нефтения бизнес не бива да ни учудват — вероятно Нафъкови са обсъждали тези въпроси на закуска, също както в други семейства се говори за футбол или за времето. Ще прощавате, ако някои от понятията, с които оперира Кика, ви се сторят прекалено специални, но пък цитирането може да представи по-добре безумната логика на „Македонска критика“:

„Ако смесим половин чаша «Red Label» с половин чаша «Black Label» — пише Нафъков, — полученото уиски ще е по-добро от първото, но по-лошо от второто. Същото е и с нефта. Продуктът «Urals», продаван от Русия, не е един сорт, а смес от много различни по състав нефтове, наливани в един тръбопровод. При което качеството се осреднява. По тази причина доставчиците, чийто нефт е с по-високо качество и съдържа по-малко сяра, получават компенсации. Това е така нареченият «Серен фактор», който се изчислява по формулата

 

Сф = 3,68 (s2 — s1) долара за тон,

 

където s2 е коефициентът, отчитащ средното съдържание на сяра в сместа, а s1 — съдържанието й в нефта с по-високо качество. Същият принцип на пресмятане е валиден и за северноморския нефт Brent, за сахарската смес Saharan Blend, за Arabian Light и така нататък. Всички те са коктейли от множество ингредиенти, които се различават значително. Символично е обаче, че в нефта Urals има много повече сяра в сравнение с другите марки — което поетично точно отразява начина на добива му и множество аспекти на свързаната с него дейност. Всеки що-годе запознат с руския нефтен бизнес познава незабравимия привкус на Серния фактор във всичко — от първото кафе сутрин до последния среднощен кошмар. И колкото си по-близо до нефтопровода, толкова по-силно мирише на сяра. Оттук идва и характерният за руския нефтен елит «сондиращ» поглед — като на последните снимки на Бодрияр.

Като стана дума за Бодрияр, тъкмо него можем да наречем осерен титан на френската мисъл…“

И уйде коньо у ряката, както казва народът. Ако ще търсим някакъв принцип в построяването на „Македонска критика“, можем да го намерим единствено в такива скокове от тема на тема. Забравил за нефта (а в следващия абзац и за Бодрияр), Кика нанася блицпогром в лагера на всичко онова, което нарича „концептуално езикоблудство“.

Раз-два — и строява всички френски мислители в две редици, като прилага принципа, наречен без излишна скромност от самия него „Бръснача на Нафъков“.

В първата редица попадат онези, които се занимават с анализа на думите: тях Кика нарича „лингвистични философи“. Според него те приличат на ексхибиционисти, така дълбоко затънали в порока си, че са успели да извратят и самото извращение: „Щом попаднат на самотен читател, те разтварят пешовете на палтата си, но вместо срамотиите, обещавани от похотливия блясък на очите им, виждаме само потниче с щампованата думичка «х-й».“

Във втората редица попадат „нелингвистичните философи“, тоест онези, които се опитват да се занимават и с нещо друго освен с анализ на думите. „За да разпространим горепосочената аналогия и върху тях — пише Кика, — е достатъчно да си представим, че нашият ексхибиционист всъщност е преоблечена жена — и не просто жена, а девственица, която така и не се е научила да крие под мръсната думичка на младата си гръд вярата си, че децата ги носи щъркелът“.

Тази релефна образност дори би направила чест на нашия антигерой, ако не разполагахме с информацията на Зизи Мердашвили, че по този въпрос Кика е бил консултиран от друг парижки професор, когото няма да назоваваме по същата причина, по която не назоваваме и първия: едва ли някой ще пожелае да признае, че е захранвал извратения ум на един маниак с концепции и силогизми. Трябва да намекнем все пак, че във втория случай става дума за един философ, позициониран като символ на всепобедния интелект на духовния хоризонт на французойката над трийсет и пет, водеща активен полов живот.

Трудно е да се каже какво точно Кика е заимствал от други и до какво е стигнал сам. Една мисъл от посветената на „концептуалното езикоблудство“ част обаче смело можем да припишем на него без никакъв риск да сбъркаме. Ето я:

„Французите глупаво си въобразяват, че тъкмо те са измислили «деконструкцията». Още като дете в Казан аз знаех какво е това, също както и преди мен са го знаели няколко поколения казански гаменчета. Дерида просто превежда на френски татарската дума «кьотек» — това е. И ако лингвистичната школа посмее да се обади, че всичко се свеждало до думите, ще кажа… Ще кажа… Не, няма да дочакате Кика да почне кьотека. Кика ще ви направи деконструкция. Без да обели дума, ще посочи с пръст потничето ви, ще ви забрави навеки и ще слезе при Урим и Тумим да си дръпне едно амстердамско джойнтче“. (В един от вариантите на „Македонска критика“ вместо „кьотек“ се обиграва „перестройка“.)

И така нататък. Когато Кика най-после се връща към износа на капитали и към Серния фактор, читателят вече не помни какви са тези неща. Кика обаче е съвсем непринуден, все едно изобщо не се е отклонявал от темата:

„Ако в нефтопровода на Западнотексаска кисела (WTS) внезапно влезе сместа Urals с високия си серен фактор, преработващите заводи ще получат суровина със съвсем различен състав и всичките им предварителни технологични изчисления ще идат по дяволите. Това е елементарно. Кой знае защо обаче всички си мислят, че трийсетте милиарда долара, ежегодно изнасяни от Русия, могат съвсем незабележимо да се слеят със западния капитал. Смята се, че при трансфера жизнената сила изцяло се обезличава и че парите, източени от Русия, са съвсем същите като парите от военния бюджет на Пентагона, личното състояние на Бил Гейтс или външния дълг на Бразилия. А всъщност същностите, за които става дума, са дотолкова различни по самата си природа, че не бива да се смесват по никакъв начин, също както не бива да се смесва Urals със Западнотексаския кисел“.

Малко по-нататък Кика прави едно много интересно наблюдение:

„Между другото, има две марки нефт, които се добиват в различни точки на земното кълбо, но са взаимозаменяеми, тъй като на практика са с еднакво качество и имат един и същ серен фактор. Малко страшен и символичен символизъм: става дума за руската смес Urals и иракския нефт Kirkuk. О, Саддам! О, Йосиф! Oh, George!“

В този раздел Кика, който всъщност не проявява интерес към духовните учения и се води привърженик на исляма само номинално, се доближава най-много до разбирането на онова, което най-извисените мюсюлмани наричат карма. Мисълта му е следната: особеностите на земното съществуване на душите, превърнали се след смъртта си в пари, хвърлят сянка върху живота на обществото, използващо тези пари. Нещо повече — тази сянка става своего рода шаблон, по който новите поколения „си уреждат живота“, без дори да подозират какво именно им служи за образец, макар непрекъснато да държат същия този „образец“ в ръце в най-прекия смисъл на думата. На предсъзнателно равнище може да има някои догадки: именно с това се обяснява ирационалният на пръв поглед стремеж на Британия да си запази фунта стерлинг (и целия свързан с него задгробен пантеон на империята) дори след като обективните икономически причини за това са изчезнали.

„Ехото на миналото — пише Кика — ни настига в покрайнините на духа в залеза на историята. Миналото остава с нас въпреки опитите да започнем всичко наново — и винаги се оказва по-силно. Не можем нито да се скрием, нито да му избягаме. Дори не сме в състояние да разберем как точно то става бъдеще. Можем да видим и най-малките подробности на някое листо на праисторическо дърво, запечатани в буца въглища, въпреки че не можем да твърдим, че листото съществува: никой не може да го вземе и да го сложи в някоя книга например. Но то може да се прекопира и дори да стане емблема на знаме — като канадското например. По същия начин отзвукът на миналото, за който говорим, е нематериален и неуловим — но определя всичко, което ще се случи с нас и с децата ни“.

Кика, апропо, изобщо няма деца.

Какво става, когато милиони съветски човекодни се конвертират в долари и евро? Според Кика това е равнозначно на незабележимо и поради това особено страшно нахлуване на армия гладни духове в кръвоносната система на международната икономика — но не могат да го видят тъпите финансови аналитици, които не могат да предскажат рецесията дори година след като е започнала, може да го съзре само духовидец като Сведенборг. Читателят явно вече се досеща, че именно за такъв духовидец се мисли Кика.

„Човек, дарен с духовно зрение, може да види как гулаговските каторжници с окъсаните си ватенки тикат количките из бизнескварталите на световните столици и беззъбо се хилят от витрините на луксозните магазини — пише той. — Смесването на жизнените енергии на двата бивши антипода на мирозданието е безотговорна и безумна акция, която ще промени лицето на света. Кризата, поразила най-напредналите икономики, и агресивната военна параноя на лидерите им е само първото следствие от този експеримент. Всички беди, сполетели западната цивилизация в началото на новото хилядолетие, се обясняват с това, че серният фактор в западния живот рязко се е повишил“.

В Русия според него протича обратният процес — икономическата катастрофа и обедняването водят не до демонстрации и барикадни стълкновения, както са очаквали социолозите, а до все по-голяма еуфория и влюбеност на населението в ръководството, повело народа от една пропаст към следващата — тъй като доларизацията на страната, придружаваща това весело пътешествие, понижава серния фактор и общата инферналност на руския живот също спада.

„Уви — констатира Кика, — международните финансови хищници сбъркаха — вместо кръв те изсмукаха от Русия цялата й вековна отровна гной и сега стомасите им неуспешно се мъчат да я преработят“.

Това „уви“ е много характерно. Много западни таблоиди, и особено френските, изобразяват Кика като един вид „отмъстител за Русия“, който си връща на въображаемите виновници за бедствията на родината си. Нищо не може да е по-далече от истината от тази гледна точка. „Доказателствата“, привеждани от журналистите, са смехотворни. Често например се повтаря цитатът, в който Кика нарича Франция „прекрасната прекупвачка на крадено“. Но това изобщо не е обида, тук няма нито презрение, нито омраза. Напротив, това е признание в любов. В кръговете, където расте и се формира Кика, никой не би използвал думата „прекупвач“ като обида, също както не биха я използвали като обида и продавачите на крадено. Същото се отнася и към много други сентенции на Кика, които, извадени от контекста, го показват съвсем не такъв, какъвто е.

Някои например твърдят, че Кика нарича „серен фактор“ поредицата нещастия, сполетели семействата на олигарсите, присвоили си създадените от ГУЛаг богатства. Но в цялата „Македонска критика“ само едно изречение дава повод за подобно тълкуване:

„Предсмъртното проклятие на сталинските роби не изчезна без следа в мразовития сибирски въздух — то се отрази в небесните огледала и си намери нови адресати“.

Серният фактор, за който Кика говори на друго място и по друг повод, няма нищо общо с това.

Глупаво е да се приписва на Кика антибуржоазен патос, както го правят някои журналисти, издигащи храбро глас в защита на капитализма. Кика всъщност пристъпва към осъществяването на зловещия си план веднага след като посещава ревюто на моделиера Джон Галиано, където на подиума се сипе дъжд от листенца позлатено фолио. Този златен дъжд — към този образ Кика се връща няколко пъти — става за него окончателна метафора на човеконефта: жизнената сила на мъртвите, въплътила се в парите. Но Кика изобщо не е обзет от „омерзение към извращенците, които се кълчотят безсрамно под дъжда вмирисана кръв“, както пише един ненужно проницателен московски журналист, като бърка собствените си чувства с чуждите. Напротив, той е воден от стремежа да защити крехката и изтънчена европейска култура от опасността, която според него вижда само той.

Кика никога не се е смятал за ляв или десен и не се отъждествява с никоя нация. Колкото до политическите му възгледи, той просто няма такива. Самонарича се „мислещ патриот“ — тоест човек, чийто патриотизъм обхваща всички места, където е топло и слънчево („историята на Русия сочи — пише Кика, — че хората, публично изповядващи различна гледна точка, на практика са просто лъжци, които се промъкват се към топлите и слънчеви места по заобиколни пътища, като при това причиняват безбройни страдания на ближните си“). Дете на Европа, Кика има, ако можем да се изразим така, средна за европровода identity, съставена от откъслеци от телевизионни предавания, комикси и рекламни клипове, погълнати от него в най-различни европейски столици. Ето как казва самият той:

„Ако сравним душата ми със здание, то в стените й са взидани само няколко изнесени от Русия камъни, които от оръдие на пролетариата отдавна са се превърнали в нещо като гадателни камъни (моите вътрешни Урим и Тумим) и които не ме правят враг на западните ценности — аз обичам секса и парите и не се срамувам да го призная, — но ми помагат да виждам онова, което наивните и доверчиви европейци не разбират“.

Едва ли има смисъл да обясняваме действията на Кика със сексуалните му проблеми. Тази гледна точка се базира основно на факта, че Кика замества всички неприлични термини със съкращения с тире — според някои тежнеещи към психоанализата автори това отразява половата му несъстоятелност. Кика обаче пише така и думата „Б-г“, като се води от еврейските свещени текстове. Каква е причината за това — стремежът към особено перфидно богохулство или елементарно оригиналничене — е сложно да се каже и въпросът си остава открит. Ето как например изглежда пасажът, посветен на писателя Мишел Уелбек, когото Кика зачислява във ведомството на съвременната френска мисъл:

„Уелбек, този жив френски ум, уж насочва взора си към тайната на света, но още след абзац или два се пльосва и пляска — вероятно не без удоволствие — в поредната слепена от букви п-ка. Впрочем не е ли в нея главната тайна на света и главното му изкушение? Така би попитал младият Бодрияр. На което Дерида би отбелязал, че п-ката и х-ят, които заедно с популярното изложение на основите на квантовата механика заемат централно място в творчеството на Уелбек, не са истински репродуктивни органи, а по-скоро техни потьомкиновски симулакри на «студеното и бледо» (Сартър) тяло на френския език. А аз, Кика, бих добавил следното: за разлика от авторите, които работят по справочници и енциклопедии, на мен два или три пъти през живота ми наистина ми се е случвало да застана лице в лице с п-ка и да гледам право в лъсналото й немигащо око, така че еротичните пасажи на Уелбек ми изглеждат доста измислени, изсмукани от пръстите и показващи блестящи теоретични познания, но и разкриващи досаден недостиг на практически опит. Впрочем, както и да е. Б-г да го съди. Аз няма да го укорявам, че експлоатира сексуалната фрустрация на средния французин. Но не защото според мен основната нота в романите му е безмилостно точна, а защото няма думи, с които бих могъл да изразя колко ми е през к-ра средният французин“.

Както се вижда от последната фраза, изобщо не може да става дума за омраза. Мотивацията на постъпките му няма нищо общо с отмъщението. Тя е диаметрално противоположна. Кика е убеден, че спасява Европа от потока мръсен азиатски човеконефт, като поставя на пътя му магична преграда. Затова му се налага да извърши чудовищно по цинизма си престъпление, но целта, както той е убеден, оправдавала средствата.

Кика решава да помогне на Европа с магия. По-точно — със симпатична магия: тя влияе на голямото чрез подобното му малко. Същността на идеята му е, че Европа може да бъде спасена с ваксинация, също както човешкият организъм преболедува в лека форма евентуални сериозни заболявания.

„Знам, че ще ме прокълнат и ще ме оприличат на Джак Изкормвача — пише Кика, — но все някой трябва да се нагърби с тази неблагодарна задача. Навремето варваринът Теодорих се е възправил да защити Рим. Сега, в нашите също като тогава погранични времена, ми е съдено аз да съм Теодорих“.

Новият Теодорих се посвещава на благото на древната европейска цивилизация и наема на Рю Сен Оноре в Париж двуетажен офис за съвместното предприятие „Ойл Еве“. Името се обяснява с това, че фирмата е регистрирана на територията на Евенкския национален окръг с цел максимално избягване на данъци — виждаме, че дори на дъното на шизофренията потомственият нефтобизнесмен си разбира от работата.

След което Кика почва да добива френски нефт и да го прекарва в Русия.

Става дума, разбира се, не за гъстата мазна черна течност, а за виртуалния й аналог, който Кика нарича „човеко-нефт“ — тоест за парите, в които се превръща човешкото страдание. Бележките и разсъжденията му по тази тема приличат ту на разказ на Лъвкрафт, ту на съчиненията на някой средновековен мистик и ни довеждат до схема, в която перфидната логика съседства с разюзданото безумие. Според плана на Кика, за да се възстанови нарушеното равновесие на енергиите в европейското пространство, трябва да се организира обратен пренос на капитал от Европа в Русия, та дори този пренос да е символичен. Този капитал обаче непременно трябва да е функция на човешкото страдание — единствено това гарантира успех на магичната операция-ваксинация.

По-горе казахме, че омразата на Кика към Бодрияр е Едипов комплекс, доколкото Бодрияр е всъщност бащата на повечето от идеите му. Ето още едно потвърждение: няма как да не забележим, че целият окултно-инженерен проект на Кика е шизофренична реакция на книгата „Символичната размяна и смъртта“. По-точно, дори не на самата книга, а на онази нейна единствена част, която е достъпна на обикновения ум — на заглавието й. Най-вероятно именно то прави впечатление на Кика и става негово ръководство за действие.

„Ойл Еве“ е странно предприятие. Служителите му се набират по следния начин — те са самотни хора и огромната им заплата е компенсация за дългата им командировка в „далечната провинция“, където ги пращат скоро след като подпишат договора. Фирмата поглъща невероятно много пари и произвежда неясен и изобщо нетърсен продукт с името „консултационно-посреднически и технологични услуги за инвестиране в проучване, усвояване и разработка на перспективни нефтени находища в зони на взаимно договорен интерес“. Както се изяснява впоследствие, консултационните услуги на „Ойл Еве“ се ползват само от едно предприятие — от руско-немския консорциум „Айн Нене“, регистриран на територията на Ненецката република с вече споменатата цел — данъчни облекчения. Учредителят на „Айн Нене“ също е Кика.

Всичко това е просто прах в очите на полицията и данъчните служби. В офиса на Рю Сен Оноре има пет-шест секретарки, заети с „подготовка на техническите условия“ или „съгласуване на технологичните единици“ — работа не по-сложна от преместването на компютърни разпечатки от една папка в друга. И веднага след като „Ойл Еве“ изпълни поредната поръчка на „Айн Нене“, парите от франкфуртската сметка на Кика се прехвърлят в парижката му сметка.

Въпреки че и двете предприятия са на загуба и всъщност прахосват парите на Кика, от техническа гледна точка парите в парижката сметка са доход от работата на „Ойл Еве“, за който Кика плаща данъци, което го прави уважаван бизнесмен. Така че известно време никой не си задава въпроса за какви командировки в провинцията става дума и защо сътрудниците на съвместното предприятие заминават в тези командировки толкова доверчиво след поредното коктейлче на Рю Сен Оноре.

Подозренията започват след като бившата приятелка на един командирован започва да го издирва — бил й се явил насън като страдащ дух. Отначало полицията разкарва досадницата, понеже я смята за ненормална, но в крайна сметка се налага да се започне следствие. Скоро след това постъпват още няколко заявления за изчезване на сътрудници на „Ойл Еве“ и Кика вече е в полезрението. Започват да го следят, но без никакви резултати.

Една вечер Кика излиза от ресторант „Нобу“ и двама сътрудници на криминалната полиция го канят да се качи в колата им. Кика се подчинява, но държи на разпита да присъства адвокат.

След идването на адвоката Кика казва, че държи да направи изявление. Следователите включват диктофоните си, адвокатът също включва диктофона си, след което Кика се качва на масата и на перфектен френски държи час и половинов монолог, чиято основна мисъл е, че змийските свлекала и сврачите следи по крайречния пясък трябва да се възприемат като елементи на дискурса също като половите сношения, джазовите фестивали и авиационните бомбардировки.

Това прави на полицаите толкова силно впечатление, че Кика е пуснат под домашен арест дори без гаранция. На след-вщия ден обаче полицията получава нови заявления за изчезване на хора и информацията стига до пресата. Издават ордер за арест, но по това време Кика вече е изчезнал неизвестно къде. Полицията отива на Рю Сен Оноре.

В документите в офиса на „Ойл Еве“ няма никаква пряка информация за съдбата на изчезналите. В сейфа в кабинета на Кика обаче е открита документация за мощна пещ за изгаряне на отпадъци, закупена наскоро от фирмата. Никой от сътрудниците не знае нищо по въпроса. Освен това са намерени бележки на Кика и две негови рисунки, които наистина притесняват следствието (впоследствие те са публикувани в приложението към „Македонска критика“).

Първата рисунка на Кика е на тухлен комин, увит с жица, по която с пунктирни стрелкички се показва движението на парите. От бележките под рисунката става ясно, че по жицата се осъществяват паричните преводи в Русия. Отделно е нарисуван защитен кожух, в сечение наподобяващ ковчег. В него жицата се качва по комина, усуква се най-горе и се спуска надолу. За Кика тази технически безсмислена подробност е необходима, за да спази пълната симетрия с нефтения бизнес: парите трябва да минават през кръглото гърло на комина (sic! кръгъл като нефтопровод) и „през ковчег“, както пише под чертежа. Но откъде идва и къде отива жицата на схемата, не става ясно. Около комина са изобразени няколко дървета; много старателно са изрисувани и тухлите, както и пушекът. До него във въздуха лети птица, под птицата пише:

 

Та веднъж на Осми март

Бодрияр нафука го на Барт.

 

Интересно е, че това е единственото споменаване на Ролан Барт в цялото теоретично наследство на Кика.

Втората рисунка прави още по-голямо впечатление на следствието с мъглявата си многозначителност. Отдолу пише, че това е „триъгълникът на Сосюр“, вписан в „триъгълника на Гудериан“. Запознатият вече с нещата читател няма да се учуди, че триъгълникът на Сосюр всъщност е деветоъгълна фигура, на чиито върхове до понятията като „знак“ и „означавано“ има неща като цирозен гъши дроб „фуа гра“, червено вино „Божоле“ и някои тайни области на човешкото тяло.

Колкото до триъгълника на Гудериан, тук се има предвид мерникът на немски танк „Тигър“ — оптиката, през която вижда света мерачът. Тя наистина е триъгълник, ограничен от три назъбени линии — две хоризонтални и една вертикална. Следователите изтръпват. Отначало никой не може да разбере какво общо има с всичко това германският танков стратег Гудериан. И чак след като някой отваря енциклопедията, нещата се изясняват: Гудериан е завършил Казанската танкова школа през трийсетте години на миналия век.

Интерпол разтарашва офиса на „Айн Нене“ във Франкфурт. Оказва се, че тази фирма освен с поръчките за парижката кантора се занимава с нещо много странно: строи по бреговете на уралските реки мънички замъчета и пак там прави джуджешки парници за лозя, като лозите се доставят от Франция. Изпратеното до Русия запитване се връща с отговор, че замъчетата се купуват от представители на Кика, които плащат чрез московския „Делта Кредит“.

Освен „Делта Кредит“ с Кика си сътрудничи още една московска финансова структура — „Санбанк“, където са преведени около трийсет милиона долара — следствието не успява да установи по-нататъшната им съдба. От откритите документи не става ясно откъде Кика превежда парите — изяснява се отчасти само балансовата сума. Полицаите може би биха могли да разберат произхода й, ако се бяха запознали със следния цитат от „Македонска критика“:

„Изчисленията сочат, че в руската компенсаторна сметка трябва да се държат трийсет милиона евродолара (така Кика нарича доларите, трансмутирани от страданията на европейците) три години. Тогава мечът на съдбата, заплашващ древните европейски цивилизации, може да бъде отбит…“

Следователите обаче не знаят нищо за този трактат. Изглежда им странно, че трансферът се осъществява чрез суми от 368 евро (всеки ден почти по хиляда превода), но пък в тях няма нищо незаконно.

В офиса на „Айн Нене“ откриват няколко сметки с името на запусната обувна фабрика край Париж, която фирмата явно наема от няколко месеца. Никой от сътрудниците не знае що за фабрика е това и какво става там — всички договори са сключени лично от Кика. С тази нова информация парижката бригада, придружена от специални части, се спуска към посочения адрес.

Фабриката се оказва комплекс от няколко склада и малко встрани производствен цех, наподобяващ хангар. Към хангара е долепена постройка с комин, от който се издига пушек; полицаите виждат през биноклите си кожух и жица, същите като тези на намерената вече схема.

Външният периметър на комплекса се охранява от служители на частна парижка агенция, а производственият цех с крематория — от бръснатоглави борчета от Казан, целите в татуировки, синджирчета и костюми на Карден. Пак там се появяват двама адвокати, които се опитват да попречат на следствието, като изискват ту един документ, ту друг, така че специалните части оправдават повикването си: всички съмнителни елементи са затворени в един празен склад, след което специалните части нахлуват в производствения цех, като очакват да видят най-страшното.

Това което виждат обаче не очаква никой.

„Помислих си — споделя впоследствие един от полицаите, — че това, което виждам, е някаква шантава «Матрица» или може би снимачна площадка за садомазохистки блокбъстър. Или онази част на ада, дето и Данте се е засрамил да опише“.

В цеха са монтирани тридесет и седем еднакви клетки, напомнящи индивидуални офисни работни места, така наречените cubicle. Но в тези работни места няма нито бюро, нито стол дори. Хората в тях са завързани на специални колани в поза, напомняща положението на животно в ясла. Ръцете и краката им са стегнати с кожени ленти към забити в бетонния под пръти, така че няма начин да избягат. Пред лицето на всеки има течнокристален екран, на който в сложна последователност вървят парчета от текстовете на Лакан, Фуко, Бодрияр, Дерида и други титани на мисълта — не е забравен дори Мишел Уелбек.

Всички пленници са съвсем голи (температурата в помещението е постоянна). Клеткокабинките са разположени в два успоредни реда, като над кръста на пленниците върви телфер с два еднакви промишлени робота, поръчани от Кика в Япония. Компютърната система, която превключва текста на екраните, управлява и роботите. Програмата е направена така, че в момента, когато пред някой от нещастните страдалци се появява откъс от книгата на Мишел Фуко „Надзираваш и наказваш“, роботът е точно над него и го шибва с найлонов бич по голите долни бузи. В съшия момент компютърната система превежда сумата 368 евро в Русия на специална сметка на московската „Санбанка“ — по жицата, която се вие около комина.

Пленниците се хранят и почистват от две глухонеми афганистанки с фереджета, което впоследствие става повод да се говори, че в случая са забъркани арабски терористи. Което естествено си е пълна глупост, а колкото до известната снимка, на която Кика по фланелка с надпис „Je ne regrette rien“ стои до Осама бен Ладен, тя е некачествен фалшификат и при увеличение се виждат шевовете на монтажа. Кика наема глухонемите прислужници, за да не могат да се оплачат от странната си работа. Освен това източните жени са покорни и изобщо не биха се оплаквали от тежките условия в производствения цех.

Условията са тежки най-вече защото целият цех направо вони — всички пленници са продрискани от диетата, на която са подложени. Жените с фереджетата ги хранят изключително със суши с фуа гра, което блюдо се готви в огромни количества в съседното село от нает от Кика парижки готвач. Пленниците пият само младо божоле. Според Кика червеното вино към сушито би трябвало да направи страданията им наистина ужасни.

Но тук той греши — според много експерти цирозният гъши дроб много добре се съчетава с младо червено. Както отбелязва по този повод един парижки философ, да се плашиш от съчетанието на думите „суши“ и „червено“, като се абстрахираш от референциите, към които апелират тези знаци, означава да попаднеш под влиянието на номинализма, да не говорим за лингвистичния детерминизъм в най-примитивното му въплъщение. На ти, Кика, на ти…

Следователите се досещат, че храната и някои други подробности, с които няма да притесняваме читателите, са вариации на тема „триъгълника на Сосюр“. „Триъгълникът на Гудериан“ също не е забравен: подът и поддържащите тавана колони са покрити с орнамент от триъгълничета и зигзаговидни линии. На стените на помещението — без прозорци естествено — се кипри фреската-триптих „Мишел Фуко получава един милион долара за клеветите си срещу СССР“. Фуко е изобразен три пъти — срещу входа получава сребърниците си в среднощния мрак, а на двете стени от двете страни безсъвестно и безсрамно клевети, като се прави, че не вижда нито комбайните, нито спътниците, нито океаните пшеница, нито новите бели квартали около себе си. И над всичко това, като заглушава гласовете и прави дискурса невъзможен, от мощни колони се лее етнофутуристичният хор на Клаус Баделт от филма „Машината на времето“.

Следствието прави няколко умни и точни интерпретации. Първо, стига се до обяснението на сумата 368 евро, която се превежда в Русия при всеки удар с бича. Тя е взета от формулата за изчисляване на Серния фактор, която срещаме два пъти в „Македонска критика“

 

Сф = 3,68 (s2 — s1) долара за тон.

 

като е умножена по сто.

Има и други предположения, меко казано, прекалено необосновани. Някои например са на мнение, че макетите на Айфеловата кула и на храма „Василий Блажени“, вдигнати в два ъгъла на производствения цех, символизират числата във формулата (s2 — s1), а ролята на минуса се поема от пилона с руския и френския трикольор в центъра на помещението. По разбираеми причини това твърдение едва ли може да се провери.

Друга хипотеза борави с броя на пленниците, които, както казахме, са тридесет и седем. На базата на това, че те са тридесет и шестима французи и един белгиец, следствието предполага, че това е скрита репрезентация на числото 36,8 — умноженият по десет серен коефициент 3,68. В полза на това предположение говори фактът, че числото 36,8 се вписва идеално в реда между 3,68 и 368. Кика обаче, за разлика от следователя, осенен от тази догадка, никога не е бил шовинист.

Цехът за изтезания функционира без никакви проблеми невероятно дълго. Мнозина си задават въпроса как такова нещо може да се случи в самия център на Европа. Кика обаче се оказва изключително предвидлив безумец — никой от въвлечените изобщо не подозира, че във фабриката става нещо странно. Нищо никога не се изнася от халето. Всички отпадъчни продукти от живота на пленниците се изгарят в пещта, чиято документация е намерена на Рю Сен Оноре — онази, по чийто комин се вие жицата в ковчегоподобния кожух. Възможно е кремацията също да е играла някаква роля в алхимичните проекти на Кика, но сега е безсмислено да правим каквито и да било догадки за това.

Сътрудниците на парижката охранителна фирма така и не се приближават към производствения цех — охраняват само външния периметър на фабриката, а казанските вратлета, които често влизат вътре и виждат всичко, което става там, са заблудени от Кика — той им казва, че това са негови „длъжници“. Вратлетата са убедени, че са наети в нормален бизнес за връщане на дългове и истината, която научават по време на следствието, направо ги шокира.

— Ма, то ако знаехме, че е такъв морален изрод — казва бригадирът на казанците Марат, — него щяхме да го овесим на тия каиши.

Най-невероятното е, че никой от потърпевшите така и не предявява обвинение срещу Кика и се налага да го направи държавата. Подписаният от потърпевшите договор е съставен по такъв начин, че може да се изтълкува като съгласие за участие в провеждания експеримент; нарушавайки го, те губат правото на наистина значителното си възнаграждение. Затова и няма шумен съдебен процес. Следствието обаче има към Кика толкова въпроси, че той и до ден днешен е в списъка на издирваните от Интерпол.

Има слухове, че Кика се бил върнал в Казан и дори написал за Татарския академичен театър либрето — автобиографичния балет „Неканеният гостенин“. Други твърдят, че се бил заселил в Буенос Айрес. Трети го били виждали в Малибу. Всички тези слухове не са потвърдени. Достоверно е известно едно — че за да се спаси от отчуждаване на френската си собственост, Кика дарява вилата си на Кап Фера на Урим и Тумим.

Урим и Тумим се женят в Швеция и в момента живеят щастливо във вилата. Не обичат да се срещат с журналисти, всъщност изобщо не обичат около тях да се вдига шум. Въпреки това наскоро участваха в берлинския love-парад. Освен това извадиха от дълбините на Средиземно море бронзовите слончета на Церетели и ги върнаха на местата им, боядисани в розово. Днес във вилата за Кика напомня единствено автографът му на една стена — надписът с черна боя:

„Хората си мислят, че търгуват с нефт, но самите те стават нефт“.

Урим и Тумим казват, че го били оставили за спомен. Снимката на щастливата двойка до розовите слонове, които повече приличат на прасета, обиколи всички парижки списания. Руският културен аташе направи вял протест по този повод, но в защита на Урим и Тумим се изказа лично Вацлав Хавел, който беше на приятелско посещение във Франция, и случаят се потули.

Какво е известно за Кика? Той е жив; от няколко негови изявления за пресата личи, че той и до днес е убеден, че е спасил неблагодарната Европа от ново средновековие (на нас, татарите, това не ни е за пръв път, добавя Кика). Колкото до задачата, която той смята за главна — низвергването на френските философи от XX век — според нас той претърпява пълно фиаско. Колкото по-яростно напада тези велики умове, толкова по-силно се вижда, че не може да се сравнява с тях. Инсинуациите на Кика може да се приемат за своего рода комплимент: ако нещо ти е безразлично, не го атакуваш така зверски.

За непосветените философията е тъмна Индия, затова тук не говорим за същината на нападките му. Става въпрос за интонацията, с която той непрекъснато разобличава сам себе си — като например в пасажа, с който завършва „Македонска критика на френската мисъл“:

„В прочутите френски комедии — «Високият рус мъж», «Великолепният», «Такси — 2» и други — виждаме следната тема: вече не млад мъж, при това явно не спортен тип, подскача пред огледалото или пред хора и смешно пародира стойки от кунгфу, като най-забавното е, че очевидно залита, но въпреки това имитира едно изключително високо, почти мистично майсторско равнище, все едно нанася удари по нервните центрове и прави енергетични пасове, и тъкмо тази висша и тайна техника, която може да оцени единствено друг достигнал до съвършенството майстор, и то само при двубой до смърт някъде в Хималаите, изведнъж се оказва изобразена пред камерата по такъв невероятен начин, че човек си мисли: на истинския майстор не му трябва нищо, включително дори това да не залита; шкембенцето внезапно започва да ни се струва вместилище на цялата световна енергия ци, кльощавите космати ръчички — канали, по които, ако се наложи, ще рукне свръхестествена мощ, и съзнанието ни за няколко секунди балансира на прага на това да повярваме в тази буфонада. Именно възможността да си зададем, дори само за миг, въпроса: «Ами ако е истина?» прави ставащото на екрана толкова ужасно смешно.

Скромното обаяние на съвременната френска мисъл всъщност се основава на същия този ефект“.