Виктор Пелевин
ДПП (NN) (7) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

43

Стьопа никога не беше идвал в този ресторант. Малкият салон с открита кухня в центъра беше във формата на буквата „П“. Кухнята беше отделена от останалата част с ниска стена-аквариум. Зад нея стояха двама готвачи — пепелнобледен кореец с белег през челото, който режеше риба и ловко месеше топчета ориз, и помощникът му — блондин с тъмни очила, който кълцаше водорасли с един голям сатър. Ресторантът беше празен, само в единия ъгъл беше насядала компания спортисти с престъпни наклонности. Бяха петима и единият седеше така, че натиканото му в анцуг туловище задръстваше прохода между масите.

Иса им хвърли един поглед, отиде в другия край на ресторанта и седна до бара, с лице към кухнята. Муса и Стьопа мълчаливо седнаха от двете му страни. Стьопа се сети, че Иса е избрал тази позиция с цел аквариумът със златните рибки да ги скрива от компанията спортисти. Освен това предположи, че Иса беше седнал на тесния неудобен бар, за да може да се скрие под него в случай на опасност. Самият той се чувстваше като суров опитен воин, само дето ръцете му лекичко трепереха.

Иса поръча — три големи сушита и саке. Сакето дойде веднага и тримата се чукнаха.

— И как изглежда този Лебедкин? — прошепна Стьопа.

— Не знам — каза Иса.

— Да не е някой от ония на масата?

— Виж сега, откъде да знам дали е от ония на масата, след като никога не съм го виждал? Спокойно, той ще ни намери.

Стьопа разбра, че проявява ненужна прибързаност, и потъна в мълчание. Братята също мълчаха — Муса все така напрегнато мислеше, а Иса, леко усмихнат, броеше зърната на кехлибарената си броеница.

Точно пред лицето си Стьопа виждаше прозрачната стена на аквариума, а над него — главите на готвачите. Пепелният кореец работеше, без да вдига очи от масата. Блондинът чирак се усмихна любезно на Стьопа.

„Ако знаеше защо сме тук, идиот с идиот — помисли си Стьопа, — щеше да се насереш в гащите“

Точно пред очите му в жълтеникавата вода висеше голяма златна рибка с раздвоена опашка — помръдваше плавници и го гледаше загадъчно с приличащото си на копченце око. През аквариума се виждаше дъската, на която ръцете на готвача режеха еднакви парченца сьомга. Стьопа си помисли, че точно сега е моментът да помоли за нещо златната рибка.

„Рибке, рибке — нечуто прошепна той, — моля ти се, нека си тръгна оттук жив и здрав… Никакви пари няма да жаля…“

Рибката мръдна опашка и му обърна гръб.

„Ама и то нейното един живот — помисли си Стьопа. — От едната ти страна дъската, на която режат себеподобните ти. От другата — барът, където пък ги ядат. Накъдето и да погледнеш, или едното, или другото. Рибите помнят по три минути. Обаче и това сигурно не им помага, като от едната страна непрекъснато те режат, а от другата непрекъснато те ядат. Също като при хората. Плуваш си по средата, хвърляш си хайвереца и се надяваш, че децата ти ще живеят по-добре… Пък аз съм седнал да я моля да ми помогне“.

— Ей, вие там, готвачите, я по-живо! — обади се един от спортистите. — Тая салата вече половин час я чакаме!

Блондинът кимна, поприведе се и почна да кълца водораслите по-бързо.

— И си свали цайсите, кълвач такъв, че ще вземеш да ни нарежеш твойта краставица — засмя се друг спортист.

Компанията се разкикоти. Помощникът на готвача наистина чукаше по дъската като кълвач, така че сравнението беше подходящо.

Иса си погледна часовника и каза:

— Закъснява. Много работа има сигурно. Муса също си погледна часовника и попита:

— Кого имаш предвид? Готвача ли? Или оня, дето го чакаме?

— Който кажеш — отвърна Иса. — Може този, дето го чакаме. А може и готвача.

Думите му, изглежда, отместиха мислите на Муса от мъртвата точка.

— Я кажи — попита той брат си, — що за природа е това?

— Каква природа?

— Ами в колата нали каза, че шрапнелно-осколочното тяло имало същата природа като тялото-дъга. Що за природа е това?

— По-добре не питай, братко. — Иса се намръщи.

— Защо?

— Още не си готов за това.

— Как така да не съм готов?

— Ей така. Ако беше готов, нямаше да питаш.

— Можеш ли да ми отговориш, или не можеш?

— Мога. Но ако видиш тази природа, няма да искаш да погледнеш нищо друго.

— Добре де. Обясни ми.

— По-добре не бързай, братко.

— Стига си увъртал, Иса. Казвай. Искам да знам.

— За последен път те моля — каза Иса. — Като брат те моля. Спри.

— Ааа… — Иса махна с ръка. — Лъжеш ме. И ти не знаеш.

— Аз ли не знам? — Иса кипна и удари с юмрук по тезгяха така, че чашката саке се преобърна. — Знам аз, знам!

— Ами обясни тогава. Аз съм мъж и воин и сам отговарям за себе си!

И Муса също удари с юмрук по тезгяха. Очите на Иса заприличаха на тесни цепки.

— Е, добре — каза той. — Ти сам ме помоли. Сега гледай внимателно!

После стана и отмести двете най-близки масички, като при това бутна столовете около тях. Застана в центъра на празното място, събра ръце пред слабините си и лекичко почна да се върти, като ги вдигаше покрай тялото си. Стьопа не успя да се налюбува на този странен танц — Иса се завъртя само два-три пъти.

Щом ръцете му стигнаха до гърдите му, над главата на Стьопа гръмна толкова страшно, че той веднага спря да се бои от каквото и да било.

Вторият изстрел му се стори съвсем слаб — все едно до ухото му скъсаха стар чаршаф: нали беше оглушал от първия. Иса вече не се въртеше, а се смъкваше покрай стената, като оставяше широка кървава следа.

Стьопа не толкова чу, колкото видя третия и четвъртия изстрел — студен водопад от разбития аквариум заля краката му, а Муса, който се надигаше от стола си до него и се опитваше да измъкне ръката си от джоба си, полегна до стената до Иса сгушен като ембрион.

По пода около братята започна да се разширява обща тъмна локва. В нея, до отворения вече юмрук на Муса, плуваше мъничко пластмасово кръгче — хилядадоларов жетон от казиното.

Стана тихо. Стьопа чуваше как водата се плиска по пода и вдигна глава. Там, където допреди малко плуваше златната рибка, сега имаше правоъгълна пробойна — куршумите бяха избили цялата еднометрова секция на аквариума. Зад нея стоеше помощник-готвачът с тъмните очила и стискаше пушка-помпа с невероятен калибър. Самият готвач не се виждаше никакъв — сигурно се беше свил на пода.

На масата на спортистите някой изохка.

— Не мърдайте! — подвикна помощникът и мръдна лекичко дулото към тях. — И спокойно! Джедай бизнес!

Стьопа беше гледал „Междузвездни войни“ и разбра, че вече няма страшно. А в следващия момент почувства, че нещо трепка в скута му. Между мокрите му крака, до едно снопче водорасли и някакво парченце пластмаса, помръдваше златната рибка. Той посегна да я вземе.

— Ръцете на бара! — кресна помощник-готвачът.

— Ама рибката… — каза Стьопа, докато бързо изпълняваше заповедта.

Кой знае защо, тези думи впечатлиха асистента, той се наведе през бара и погледна в скута на Стьопа.

— Вярно бе, рибката — каза той. — Жалко. Ей сега ще измислим нещо…

Огледа се, но очевидно не видя нищо подходящо, така че сложи пушката на дъската за рязане, провря се под бара и отиде до масата, на която седеше парализираната компания. Взе лакираната ладия за сервиране на парадното суши и изсипа съдържанието й на главата на спортиста, който го беше подиграл за краставицата. Той само покорно трепна, дори не вдигна ръце да се изчисти. Помощник-готвачът се върна до кухнята и наля в ладията вода от чешмата. После я сложи на бара пред Стьопа и каза:

— Дай я тука.

На втория опит Стьопа успя да хване рибката в шепа и я пусна в ладията. Рибката нервно помръдна опашка, доплува първо до единия край на новата си вселена, после до другия, и застина. Помощникът погледна надолу, където още се криеше кореецът готвач, и каза:

— Виж кво, шефе любими, пусни я после в аквариума. Не можах да разбера как точно се отваря…

Стьопа затвори очи.

Когато след една-две минути малко се поосвести и се осмели да ги отвори, в ресторанта имаше нови клиенти — трима с военни униформи и двама цивилни. Стреснатите спортисти вече бяха изгонени, не си бяха взели дори багажа — до прозореца беше останала една яркожълта чанта за тенис. Стьопа видя как помощник-готвачът вдига ръка с вирнат палец и после бавно го обръща надолу. Един майор с петлици на свързочник, който очевидно беше главният сред новодошлите, му кимна. Друг от офицерите пъхна ръката си в прозрачен найлонов плик, клекна до трупа на Иса и отгърна обгорените пешове на сакото му.

На почернялата от кръв риза имаше нещо като сбруя, от която стърчаха два оксидирани пистолета — приличаха на колтове, само че бяха по-големи. Стьопа разбра, че са прочутите „Стечкин“, автоматичните убивалници, с които братята бяха спечелили мрачната си слава.

— Същите са, гарантирам — каза единият цивилен, възрастен мъж. — Веднага на балистична експертиза.

Стьопа усети, че някой го докосва по лакътя. До него стоеше стрелецът с черните очила.

— Да си поприказваме, а? — каза той.

— Просто не мога да ви откажа — отговори Стьопа и стана.

Седнаха на масата до прозореца, същата, на която бяха седели спортистите. Отначало Стьопа сключи пръсти, но пак си личеше, че треперят, така че пъхна ръце под масата.

— Знам кой си, Степан Аркадиевич. От доста отдавна — каза блондинът. — А аз съм скромният джедай Леонид Лебедкин. Може и просто Леон. Четвърто главно управление на ФСБ за борба с финансовия тероризъм.

„Четвърто — бързо помисли Стьопа. — Това всъщност е по-близо до трийсет и четвърто, отколкото до четирийсет и трето. Понеже думата съвпада. От друга страна обаче започва с четворка! Не е много ясно…“

— Как така? — попита той. — Четвърто главно? И четирите ли са главни?

Лебедкин се засмя.

Смееше се по такъв начин, че човек веднага го запомняше завинаги. Отначало смехът му звучеше искрено и заразително, а усмивката правеше чипоносото лице на капитана толкова симпатично, че напомняше за романтичните летци от първите съветски филми. Но в последните два-три такта, когато смехът затихваше, в него прозвучаваше нещо пронизително, звънко-квичливо и дрънчащо-злобно — все едно долиташе ехото на някакъв сходен по тембър, но нямащ никакво отношение към веселието звук. И този звук беше ужасен, въпреки че Стьопа не можеше да каже точно защо — дали защото приличаше на стон, на вой на бясно куче или на писък на спирачки. А през това време смеещият се Лебедкин вдигаше брадичка и изпод тъмните очила внезапно студено блясваха две бледосини внимателни очи…

— Ще ти обясня — каза той. — Виж сега, от една страна, то е един вид четвърто. От друга обаче, за тях — той кимна към труповете — си е най-главното на света. Разбра ли ме?

Аргументът беше прост и кристално ясен, Стьопа го оцени веднага.

— Да, разбрах — каза той. — Значи вие ни извикахте на ранде…

— Може и на „ти“ — прекъсна го Лебедкин. — Нали вече се запознахме.

— Значи ти ни извика на рандевуто?

— Аз. Обаче не тебе, а тях.

— А те казаха, че вие… тоест ти… Че си искал да дойдем и тримата.

— А бе кво ще ги слушаш тия абреци — изпръхтя Лебедкин. — От мен да знаеш, всичките чеченци си водят комерсантите на рандевутата като живи щитове. И петдесет процента от московските комерсанти, които бачкат с чеченци, вече са кастрирани. Такъв им е обичаят. Не го ли знаеш?

Стьопа завъртя глава отрицателно.

— Хм, да де. Кой ще си признае? Така че днеска аз, така да се каже, ти спасих живота, и не само живота, но и с бонус отгоре, нали ме разбираш. Пък какво ти били казали… Лъжат, бе! Изобщо не им вярвай.

— И непременно ли трябваше да ги убиете? — попита Стьопа.

— Ох, ама ти май нищо не разбираш. Знаеш ли поне какъв беше тоя Иса?

— Какъв?

Лебедкин се наведе към Стьопа и той пак видя студените му сини очи, този път над очилата.

— Въртящ се дервиш на смъртта.

— Какъв, какъв?

— Има такъв орден — на въртящите се дервиши, центърът му е в турския град Коня. Те значи се въртят и изпадат в мистичен транс. Като цяло са кротки хора. Но не всичките. Няколко души от ордена им минаха към Осама бен Ладен и основаха нова школа за огнестрелен бой. Нали знаеш на какво викат македонска стрелба — като стреляш от кръста, без да се целиш?

Стьопа кимна.

—А на това му викат стрелба по кандахарски. С две думи, дервишът почва да се върти, изпада в транс, вади пищовите, разперва ръце… И всичко става като в страшен сън. Пак добре, ако е с колтове или с глокове например. Все можеш да се отървеш, ако извадиш късмет. Обаче ако са узита или „Агран“, на сто метра радиус всичко, което мърда и мисли, е леш. Разбра ли ме?

Лебедкин прокара ръка през косата си.

— Та този — той кимна към ъгъла, където лежеше Иса — им беше нещо като сенсей. Направо легендарен тип. Пееше стиховете на Джалял ал-дин Руми и пердашеше с двата пищака, без да гледа, като шевна машина. И всеки куршум в целта. Страшен човек. А бе какво да ти разправям! От него дори самият Саша Македонски побягна като заек, като си деляха Даниловския пазар. Нали така, Михалич?

Майорът свързочник, който слушаше разговора им с едно ухо, кимна.

— И значи той мислеше да стреля, така ли? — попита Стьопа.

— Че как! Беше си вдигнал ръцете до гърдите вече, още само секундичка и всичко тука щеше да стане на решето.

Майорът седна до Лебедкин и сложи на масата една черна папка с мъничка месингова закопчалка. Стьопа погледна равнодушното му като на идол лице и въздъхна.

— Не можеше ли да… да се споразумеете?

— Да се споразумеем? Хе-хе-хе-хе… Михалич, той не ни вярва. Покажи му.

Майорът отвори папката и извади един лист с картинка, която приличаше на снимка на луната през телескоп.

— Какво е това?

— Снимка от спътник. Тренировъчният лагер на суфийския диверсионно-щурмови батальон на въртящите се смъртници до Кандахар. Ей в това кръгче — виждаш ли точицата в него? — е палатката на Иса и Муса Джулаеви. Снимката е направена в момент, докато Иса говори по сателитен телефон с подвижния завод за производство на рицин в Панкиската клисура. Сега разбра ли?

— Разбрах.

— Виждаш ли цифрите в ъгъла на снимката? Четиринайсет и трийсет и пет, шести август. За да няма никакви съмнения. И разговора сме записали, вярвай ми.

— Страхотно — каза Стьопа.

— А ти плащаш на такива хора, Степан Аркадиевич. Как така? Стьопа виновно разпери ръце.

— Не знаех. Откъде можех да знам, че са… такова де… въртящи се финансови терористи?

Лебедкин пак се засмя; и на Стьопа пак му стана кофти.

— Не, Степан Аркадиевич — каза Лебедкин. — Те не са финансови терористи. Финансовият терорист си ти.

— Тоест как така?

— Ами така, на. Помисли малко.

Стьопа почна да мисли. Яснотата дойде доста бързо.

— Аха — каза той. — Аха… Май разбирам. Разбирам, нали?

— Разбираш — каза Лебедкин и кимна.

— И ако е да, тогава какво? Лебедкин погледна майора свързочник.

— Е как да му се сърдиш на такъв готин образ? Правилно е казал класикът: „и може да си свестен ти и без да си лежал в затвора“.

— А, бъркаш — каза майорът свързочник. — Не е „свестен“, а „честен“.

Настъпи пауза. Слухът на Стьопа вече се беше възстановил почти изцяло и той чуваше бученето на колите на улицата. Някакво дете извика:. „Не ща, ма, тьпачко!“. Някъде високо бръмчеше самолет.

— Е, като за пръв път да му простим ли? — попита най-после Лебедкин.

Майорът се почеса по главата и каза:

— Ами да му простим. Стига да спре да се занимава с тероризъм.

— Чу ли, Степан Аркадиевич? — Лебедкин строго погледна Стьопа. — Значи никакъв тероризъм повече. Не се шегувам.

— Разбирам — скромно каза Стьопа. — Ще се старая. Научете ме на новия живот.

— Срещаме се веднъж месечно — каза Лебедкин. — Както казвал Негово величество Александър Павлович, ще ви управлявам също като баба — нали я гледах през ключалката, хе-хе-хе-хе… Така че отпусни се, Степан Аркадиевич, отпусни се. Business as usual. А бе щом те видях, веднага разбрах, че нямаш нищо общо с тия смрадливци. Значи ако имаш проблеми със закона или обратно, обаждай се. Ето ти мобилния ми телефон.

И Лебедкин пусна на масата една картичка, после каза дружелюбно:

— Разбрахме се, нали? Стьопа кимна.

Лебедкин взе папката, от която преди малко бяха измъкнали спътниковата снимка, и извади друг лист.

— Подписвай тогава. — И го сложи пред Стьопа. — Да мога да се отнеса до арбитража, ако стане нещо, хе-хе-хе-хе…

Стьопа погледна какво му дават. На масата имаше бланка с кратък печатен текст:

Меморандум за намерения

Долуподписаният Степан Аркадиевич

Михайлов разбрах всичко

Подпис:

Стьопа понечи да попита как така Лебедкин има лист с вече напечатаното му име, след като не го е канил на тази среща, но не попита. Отчасти защото не искаше пак да чуе странния смях на капитана. А отчасти защото подобна постъпка щеше да е в разрез с духа на меморандума за намерения и щеше да покаже, че все още не е разбрал всичко. А всичко му беше ясно. Той въздъхна, погледна към бара и лакираната лодка на него (кой знае защо, му заприлича на чеченска погребална ладия) и извади от джоба си автоматична писалка „Mont-blanc“.