Виктор Пелевин
ДПП (NN) (33) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

60

Оставеният на пода мобилен телефон иззвъня. Стьопа го изгледа с подозрение, все едно беше опасно зверче, предупреждаващо с пронизителния си писък, че ще нападне. Телефонът продължи да звъни. Стьопа изруга и го вдигна.

— Трийсет и четвърти, трийсет и четвърти! — каза неестествен бас. — Тук четирийсет и трети! Приемам!

— Кой е? — Стьопа трепна.

— Леон — каза Лебедкин с обикновения си глас. — Стресна се, а? Не бой се. Джедаите знаят всичко за всички. Нали това ни е работата.

— И какво? — попита Стьопа. — Много ли е интересно?

— Ами… Зависи. Един си държи кравешки череп в касата, друг — есесовски нож в бюрото. Един ближе жаба, докато бие чекии, друг се моли на бели мишки. Няма да споменавам имена, сигурно вече и сам се сещаш. А има и такива, които по принцип вярват само в парите. Ех, Стьопа, само ако знаеше що за хора управляват света. Щеше да станеш циник.

— Аз и без това съм си циник — каза Стьопа.

— Да — съгласи се Лебедкин. — Забелязах го вчера. Между другото, след като заговори за това, знаеш ли какви са тия „седем цента“? На Жора вече няма да му навреди, ако кажеш.

— Не знам — въздъхна Стьопа. — Закъснях.

— Ясно. Значи така и няма да разберем… Чувам, че наливаш нещо. Пиеш ли?

— Пия — отговори Стьопа. — Не ме хваща.

— Казах ти да не смъркаш оня боклук. Добре де, какво съм седнал да те уча като малко дете. Сам си направи изводите…

Лебедкин млъкна. Стьопа слушаше тишината в телефона и рисуваше нещо с пръст по стъклената масичка.

— Всъщност обаждам се да се сбогуваме — каза накрая Лебедкин. — Местят ме на друг участък. С тебе ще работи Тарас Козулин. Викаме му Тарантино. Няма да скучаеш, обещавам ти го. Той ще ти се обади след ден-два. Да ти предаде ушите и въобще да се запознаете.

— Какви уши?

— От сейфа на Жора — каза Лебедкин: — Взех ти три комплекта. Сини, зелени и червени. Е, в нарушение на служебните инструкции, ама голяма работа.

— Защо ми са?

— Ами за спомен — малко учудено каза Лебедкин. — Не ме ли помоли да ти взема? Пък и да не ги приберат като веществени доказателства. И изобщо… А бе я си помисли колко ще струват в Сотбис след десет години!

— Не ги ща.

— Не искаш да ти напомнят? Мога да те разбера. Обаче не бива така, не бива. Значи тогава сам ще си обясниш на Козулин. Само че деликатно, нали? Той е малко обидчив.

— А къде отиваш? — попита Стьопа.

— В интернет. Я ми кажи впрочем какво да прочета за „Уиндоус“? Някоя нормална книга, да се разбира.

— Най-добре почни направо с Unix — каза Стьопа. — В двайсет и първи век живеем все пак. Защо, какво е станало?

Лебедкин помълча малко и после каза:

— Помниш ли го оня Муса? Дето те спасих от него.

— Естествено.

— Значи той имал някакъв авер, който мисли само за едно — как да отмъсти за скъпия си покойник. А бе, Стьопа, и джедаите си имат проблеми.

— Кой е тоя авер?

— Някой си Джибраил.

— И какъв е?

— Точно там е номерът — никой не знае. Умар се кълне, че не бил роднина. Тоест засега не е ясно. Но явно е сериозен другар… Да не ти разправям какво стана на последното рандеву… Така че засега ме пращат да поработя на по-спокойно място. Пък и аз отдавна исках да се заема с интернет. То си е интересно. А и човек трябва да расте, да се развива. Щото то мойто живот ли е? Тук отиваш — стреляш, там отиваш — стреляш… Като някой терминатор. Писна ми. Сега се местя в пето главно управление за борба с тероризма в интернет. То е в бункера под Лубянка — дето навремето беше космическият център.

— Ама в интернет също ли има тероризъм? — попита Стьопа.

— И то какъв. Добре, за тероризма друг път, дай сега да приключим с работата. Има един сериозен въпрос във връзка със Зюзя и Чубайка.

— Какъв?

— Дължиш пари. Кога ще ги преведеш? Наближава втората вноска, а ти не си направил още и първата. Може ли така, Стьоп? Значи аз сдавам поста и изведнъж се изяснява, че моят комерсант не си е платил парите. Ти без пенсия ли искаш да ме оставиш? Мене, джедая?

— Лебедкин, сигурно няма да мога да участвам. — Стьопа се мръщеше при всяка дума. — Нямам пари. Никакви.

— Стьопа, времето за пазарлъци свърши — спокойно каза Лебедкин. — Трябваше да мислиш по-рано. Знаеш каква игра се върти.

— Лебедкин, знаеш, че нямам пари.

— Стьопа, включи си главата и си помисли какво ще стане. Знам ти всичките проблеми. Обаче така или иначе ще трябва да намериш парите.

— А ако не ги намеря?

— Ще разглеждаме случая като финансов тероризъм. Ти подписа ли меморандум за намеренията? Подписа. Значи отиваме на арбитраж.

Стьопа стана. Свободната му ръка сама се сви в юмрук.

— Тоест? Ще ме убиете? — попита той, като се помъчи гласът му да прозвучи спокойно и насмешливо.

— Няма да те убием, да не сме абреци? Но ти е ясно, че можем да те подведем под цял куп параграфи. Ако искаш, сам си избери по кой номер. Да ти ги изброя ли?

— Ти тия твои номера върви ги показвай на пингвините в цирка — кипна Стьопа. — В кой век живееш бе, Лебедкин? Аз да не би да си нямам адвокати? Добре, ще ме приберете за седмица, най-много за две. И после ще ме пуснете. Какво печелиш?

— А, не, Стьопа. Тоя вариант не е за тебе. Изобщо не си мисли за някоя удобна килийка.

— Защо?

— Ох, Стьопа! Що за глупави въпроси? Ти Пушкин не си ли чел?

— Какво общо има пък Пушкин?

— Ами това, че по паспорт ти си Стьопа. Обаче в материалите си Татяна. Оная с руската душа.

— Какво-какво?

— Забрави ли? Има кой да ти припомни. Ние в privacy^[1] не се бъркаме — това, че еба Магарето, си е твоя лична работа. Обаче това, че се съгласи да бъдеш Татяна, ще ме прощаваш, вече не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че сега ще си Пикачу. Точно както обеща Сракандаев.

— На кого е обещавал?

— На тебе. В „Кръстовището“. Защо според теб крещеше: „Татяна“, докато ти му го нахендряше в гъза? Магарето ти залагаше двоен капан, глупако, а ти така и не разбра.

— Чакай, чакай малко — каза Стьопа и се отпусна безсилно на дивана. — Какво имаш предвид?

— Точно каквото ти казвам, Стьопа. Тук ти си главният покемон, а в затвора ще си първо дупце. Веднага щом пуснем касетата. Това е то енциклопедията на руската душа. За една седмица ще я изчетеш от кора до кора, обещавам ти го. И между другото, ще лежиш поне годинка. Такива са понятията в тая страна и засега никой не ги е отменял, разбра ли ме?

Във вълшебните думи на Лебедкин имаше някаква страшна ледена сила. А това, че знаеше дори за покемоните, беше непоносимо. Стьопа усети как под лъжичката му се включва някакъв малък, но мощен хладилник.

— Разбрах те — каза той и изпи водката до дъно. Тя се хлъзна по полирания хладилник — в душата му не попадна нито капка.

— Ей, най-после. Щото вече се притеснявах за главата ти. Че тя ти е хлябът, Стьопа. Основите на висшия мениджмънт.

Стьопа издаде непроизволен физиологичен звук — нещо средно между хълцане и хлип.

— Именно — отговори Лебедкин. — Значи сега какво — ще подписваме ли допълнение към меморандума, или ще минем и без?

— Без — каза Стьопа и си наля пак.

— Както кажеш. Поразтърси се из комюнитито, вземи корпоративен кредит, знаеш как се прави. Размърдай се, няма аз да те уча. И не се сърди. Обичам те от дън душа, знаеш го. Лично ти спасих живота. Само че сега не мога да направя нищо. Както е казал Платон, Аристотел ми е приятел, но парите ми трябват, хе-хе-хе-хе… Не е въпросът само за мен. Ти знаеш ли колко хора са вързани в тая игра?

Стьопа си спомни, че наскоро, в съвсем друга вселена, беше чул почти същата фраза.

— Знам — каза той. — Цялата страна.

— Беше то цялата страна. Сега е целият свободен свят, не разбра ли? И несвободният също.

— Разбрах, разбрах. Голяма работа си ти, Лебедкин. Дойдох, видях, победих.

— Беше то: дойдох, видях, победих — засмя се Лебедкин. — Сега знаеш ли как е? Наебах, убих, зарових, изрових и пак наебах. Темпото на живота е съвсем друго. Важното е да не изоставаш. Така че взимай един студен душ и на трудовия пост. И парите да дойдат още днес.

Стьопа послушно се заклатушка към банята. Стоя пет минути под студените струи, за да се освести. Когато студът стана непоносим, разбра какво ще направи. Беше съвсем просто. И веднага решаваше всички проблеми. Вярно, доскоро той смяташе, че това е недостоен изход и че така постъпват само слабаците.

„Какво пък толкова — помисли си. — Значи и аз съм слабак“.

Учуди се колко лесно беше да вземе това решение, което преди му се беше струвало толкова непоносимо ужасно. Нищо ужасно всъщност нямаше в него — просто изход от ситуацията, макар и доста тъжен… Но първо трябваше да уреди няколко дребни подробности.

Първо, искаше да свърши докрай с числата. Въпреки че те вече не играеха никаква роля, кой знае защо, мисълта, която му хрумна веднага след мълнията над дзен каменната градина — да запише числото „34“ с двоичен код — не му даваше мира.

Той отиде в стаята, седна и взе лист и молив. Помнеше как се прави това още от университета. Трийсет и четири се получаваше от две на първа степен плюс две на пета. Коефициентите при всички останали степени, от нулева до четвърта, бяха равни на нула. И трябваше да се запишат отдясно наляво. Резултатът беше

100010

Стьопа веднага разбра, че е получил поредната хексаграма от „Книгата на промените“. Започваше да става интересно. Той се обади на Простислав.

— Ало? Трябва ми една консултация. Какво значи това — втората и шестата линии са непрекъснати, а останалите са прекъснати?

— Грешки на младостта — отговори Простислав.

— Какви грешки на младостта?

— Хексаграмата се казва така — „грешки на младостта“. Четвърти номер. На китайски — мън. Друг превод е „недоразвитост“.

— Ясно… — прошепна Стьопа.

— Е, щом ти е ясно, добре. Иначе как си? Чух, че си имал някакви неприятности.

— Дреболии — каза Стьопа. — Никой голем няма проблем.

— А… Стига и отляво, и отдясно, всичко значи да е ясно, хе-хе… Е, хайде. Трябва да такова… да си кърпя валенките.

Стьопа затвори. С числата всичко му беше пределно ясно. Както и с хората. Помисли си какво още му остава да свърши. Можеше да прослуша телефонните секретари в двата си апартамента в Москва — отдавна не го беше правил. Първият беше празен. На втория имаше съобщение.

— Здравей — чу се в слушалката невъзможен глас. — Сракандаев се обажда. Не знам какъв телефон е това, домашен, служебен, не знам дори дали е твой. Този ми дадоха. Аз вече съм в Москва, а ти сигурно си още в Петербург. Виж сега, ако не броим някои глупости, всичко е направо вълшебно. Затварям очи и се смея… Добре де, и аз не обичам нежностите по телефона. Като се видим, ще си поговорим. Пожелавам ти всичко най-евентуално. И най-важното, Стьопка — винаги да чуваш тихия глас на истината…

Прозвуча сигнал. Стьопа натисна звездичката, после четворката. Слушалката изписука и един механичен глас каза „no message“^[2]. Сракандаев вече не съществуваше.

Коментарът към пета позиция на хексаграмата „Мощта на Великото“ казваше: „разкаяние няма“. А имаше. Въпреки двойния капан му беше мъчно за Сракандаев. И не само заради изгубените пари. По същия начин му беше мъчно за прегазеното от кола магаренце, което беше видял като дете на почивка в Сухуми. Но какво можеше да направи сега? В подобна ситуация Разколников беше казал пред всички — аз съм убиецът. Стьопа можеше да се качи на стъпалата пред паметника на Достоевски, да си нахлузи мръсните уши на Сракандаев и да зареве така, че да го чуе целият площад: „И-аааа, и-аааа, и-аааааз!“

Но на Сракандаев едва ли му беше нужна такава епитафия. На него вече нищо не му беше нужно. А самият Стьопа възнамеряваше да направи нещо, което щеше да заличи всички съмнения по повод на живота му.

Стана и почна да се облича. После извади от шкафа чантичката-колан и я провери: чешки паспорт, пачка кредитни карти, руски паспорт с шенгенска виза и десет хиляди долара. Препаса чантичката и седна на дивана. Било добра поличба, казваха — да поседнеш преди път. Вече не му оставаше нищо освен да вярва на поличбите.

— Тихият глас на истината — каза той, докато оглеждаше нещата, които напускаше завинаги. — А какво е истина? Май така и не ни обясниха…

След минутка, вече с палто и шапка, той отвори външната врата, направи една крачка и застина на прага.

Беше първият пролетен ден — личеше си веднага. Слънцето светеше, небето беше синьо и чисто и най-важното, във въздуха имаше нещо такова, от което на сърцето, въпреки всичко, му се живееше още. Сърцето разбираше — има защо. Стьопа се усмихна и изведнъж се почувства като Толстоевия дъб, старото дърво от „Война и мир“, което се буди за живот след зимния сън, та пак да се раззелени в хиляди и хиляди ученически съчинения. Всичко, което чувстваше в тази секунда, беше съвсем като във великия роман, с една само разлика — за изминалите сто и петдесет години руският дъб доста беше поумнял.

— Ще се раззеленяваме в офшора — измърмори Стьопа, хвърли мобилния телефон в наринатия до вратата сняг и тръгна към портичката, от която започваше пътечката за Рубльовското шосе.

Усещането за пролет и за това, че чудото е някъде съвсем близо, не го напусна и постепенно прерасна в спокойната увереност, че животът му е подготвил още много неща. Иначе откъде щеше да се вземе в душата му това радостно предчувствие за невъзможното?

Стигна до шосето, излезе от гората и зажумя от слънцето и синевата. В ясната пустота над асфалта висеше диск — приличаше на мъничко светило. Сияеше непоносимо, отразил слънчевите лъчи.

Стьопа не помнеше тук да е имало диск. Можеше да е само наскоро сложен на отбивката пътен знак. Когато направи още няколко крачки, знакът спря да отразява слънцето. Стьопа видя бял кръг, заобиколен от червена линия. В кръга беше изписано числото „60“. До кръга имаше син правоъгълник със стрелоподобната руна „Тир“, приличащо на жерав самолетче и думата „Шереметиево-2“.

„Ето го новото слънце — почти спокойно помисли Стьопа и вдигна ръка срещу потока коли. — Колко е просто всичко… Седемнайсет години да не се тревожиш за нищо. Виж, когато дойде нула шест, сигурно ще е трудно. Нула шест или нула девет? Пак на училище, целият джихад наново… Е, няма да е скоро. И няма да е тук. И сигурно вече няма да съм аз“.