Виктор Пелевин
ДПП (NN) (29) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

34

Сигналът в слушалката беше странен — двоен, с дълга пауза. Стьопа не мислеше какво точно ще каже — надяваше се, че думите ще дойдат самички.

— Сракандаев — сухо каза слушалката.

— Жора?

— Кой се обажда?

Стьопа мълчеше.

— Кой е?

Стьопа разбра, че Сракандаев ей сега ще затвори.

— Таня — каза той, като се помъчи гласът му да прозвучи палаво и загадъчно.

— Коя Таня?

— От Огледалния свят.

— Аааа! Нима бе същата Татяна? Ти ли си, Стьопка? Чакай малко, сладък, ще вдигна другата слушалка.

Стьопа си пое дъх. В слушалката се чу някакво шумолене и стържене, после нещо изпиука.

— Ало — каза Сракандаев.

— Какво писука при тебе?

— Не знам — отговори Сракандаев. — Къде изчезна, приятел?

— Много работа.

— Утре идваш ли?

— Къде?

— На вилата. Нали ти писах. Хем ще ти покажа зверовете и зимната поляна.

— Каква поляна?

— Не ти ли казах? Имам една зелена поляна. Като оранжерия, само че расте само трева. Солариум. Цяла година можеш да се търкаляш по тревата и да си се печеш.

— Жестоко — каза Стьопа. — Обаче имам един проблем, Жора, и само ти можеш да ми помогнеш.

— Какво е станало?

— Свиха ми пари.

Сракандаев мълчеше. Стьопа разбра, че трябва да каже нещо лично, мило, което да премести разговора от безнадеждната делова плоскост в стоплената от лични емоции зона, където понякога стават чудеса.

— Подправено платежно — продължи той, трескаво търсеше думи. — Точно докато ние с теб гонехме вълците в Петербург… С две думи, Таня я загази.

— Къде са ги шитнали?

— В Кипър.

— Е, там вече сигурно ги няма — изсумтя Сракандаев.

— И аз така мисля. Обаче получателят е известен — една кантора на Бахамите, сто на сто подставена. Казаха ми, че ти можеш да знаеш нещо.

— Кой ти каза?

— Хората, Жора, хората.

Сракандаев помисли малко, после каза:

— Шансовете са малко, но ще видя какво мога да направя. Дай реквизитите.

— Макгий Интернешънъл Инк — прочете Стьопа. — Две девет Шърли Стрийт, пощенска кутия…

— Не ми трябва пощенската кутия — каза Сракандаев. — Знам я тази фирма. Каква е сумата?

— Трийсет и четири ли… Трийсет и пет лимона.

— Трийсет и четири или трийсет и пет все пак?

— Трийсет и пет — каза Стьопа и на челото му изби ледена пот. — Трийсет и пет.

— Обади се след четирийсет-петдесет минути — каза Сракандаев. — Ще видя какво може да се направи.

— Сигурен ли си, че не ти трябва пощенската кутия?

— Сигурен съм.

Стьопа се сети какво означават тези „четирийсет-петдесет минути“. Сракандаев хитро криеше числото на силата си в голяма мека кутия, където то беше защитено от магия. А Стьопа току-що беше разкрил най-важната си тайна без никаква необходимост, просто поради идиотска непредпазливост.

„Още веднъж честит рожден ден, идиот с идиот“ — помисли си той.

За да убие някак времето той почна да звъни на Мюс. Никой не вдигаше. Но Стьопа звънеше отново и отново и всеки път броеше до трийсет и четвъртия сигнал, преди да изключи. Един път попадна на чужд разговор — две жени обсъждаха времето и болежките си. Той десетина минути слуша щастливите им сънени гласове, пълни с оплаквания от някакви си смешно малки неприятности.

„Хората просто не разбират колко са щастливи — мислеше си. — Докато не им отнемат щастието…“

Затвори и се загледа през прозореца — погледът му потъваше в затрупалия всичко сняг. Това го успокояваше. Стьопа почти задряма и изведнъж пак си спомни какво се беше случило с него. В корема му се надигна вълна от трептящо гадене. Той погледна часовника. Бяха минали малко повече от трийсет минути.

„Значи така — помисли си. — Борим се и търсим, намираме и крием на друго място… А сега ще направим друго — ще се обадим на трийсет и четвъртата минута. Едва ли е засякъл точно кога му се обадих…“

Изчака секундната стрелка на настолния часовник да извърти последния кръг и бързо набра номера. Сракандаев вдигна веднага.

— Да, точно трийсет и пет лимона — каза той без предисловия.

— Може ли да се направи нещо? — попита Стьопа, след като преглътна.

— Зависи какво — сухо отвърна Сракандаев. — Няма начин да се върне всичко. Прекалено много хора са навързани.

Умът на Стьопа заработи с необичайна скорост.

— Разбрах — каза той. — Разбира се. Съгласен съм да дам същия процент. Имам предвид, който дават онези… Ами онези… дето се навързани.

— Тогава може и да опитаме — каза Сракандаев.

— А къде са парите? В Кипър? На Бахамите?

— Вече не. Но знам къде са.

— Какво трябва да направя?

— Ела в офиса ми. Мисля, че ще решим въпроса.

— Жора, ти сериозно ли?

— Днес до двайсет и четири нула-нула могат да се върнат. После край. Дори аз не мога.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Но как можеш да си…

— „Макгий“ е моя компания.

„Пада ти се! — яростно изкрещя нечий глас в главата на Стьопа. — Пада ти се!“

— Как така твоя? — каза той.

— Ами така. Не се води моя, разбира се. Знаеш как е. Стьопа помълча, после каза:

— Знаеш ли, Жора… всичките тези невероятни неща, които ми каза току-що… Как е възможно това, а?

— Искаш да ти повторя ли?

— Ех, Жора… — Стьопа усети, че очите му се пълнят със сълзи. — Чак сега разбрах кой си и какъв си.

— Какъв съм?

— Ти си най-важният човек за мен на света…

Сракандаев изхъмка, после каза:

— Колкото до „Макгий“… Познаваш Малюта, дето ни прави телепроекта, нали? Той казва, че често се виждате.

— Познавам го.

— Та той ми измисли реклама за кантората.

— Каква?

— „Макгий“ не я лови магия, понеже е с мъничък чар.

— Защо мъничък чар?

— В смисъл, че процентът е малък.

— Да бе, малък. Седем процента малко ли са?

— Какво? — напрегнато попита Сракандаев.

Стьопа разбра, че се е издънил и че няма начин да се отърве — трябваше да му каже за Лебедкин и кой знае какво щеше да стане… Но Сракандаев изведнъж се закиска.

— Е, направо ме съсипа! Едно на нула за тебе. Мислиш си, че седем цента означават седем процента, така ли? Хи-хи-хи… Много си коварен, Стьопка, ще ти го върна някой ден… Не, животът е по-курав. Десет.

— Десет? — повтори Стьопа. — Това си е чист грабеж.

— Грабеж е, когато ти гепват трийсет и пет лимона и можеш само да зяпаш. А когато даваш десет процента, за да ти ги върнат, това е чудо. По този начин трябва да се мисли. Първо, магаренцето има право да претендира за пропуснати ползи. И второ, знаеш ли колко хора са вързани в тая работа?

— Досещам се.

— Никого от тях не мога да обидя. Нали трябва да работя с тях и утре, и вдругиден. Да не говоря, че си прецаквам клиента. Той е голямо лайно, впрочем, и не работи пряко с мен, но има и посредник и него също го прекарвам.

— Трябва да го гръмнат тоя клиент — не се сдържа Стьопа. — И посредника с него.

— Еее, не може така — назидателно каза Сракандаев. — Гръмваме го и делим всичко? Без тия. Може да те е прекарал, но при мене всичко си дойде по нормалните канали. Най-обикновена транзакция. Бизнес. Не виждаш ли какво рискувам? Не само онова, за което си мечтаеш. Рискувам и главата си, не разбираш ли? Пък и още не е сигурно, че нещата ще се оправят. Изобщо не е сигурно…

Стьопа бързо пресметна всичко. Можеше да прежали три и половина милиона. Това беше тежък удар, може би дори нокдаун, но не и нокаут. Но трийсет и пет милиона — това вече беше повече от нокаут, това си беше дуло на калашник в правото черво. И пак добре, ако под дулото няма гранатомет.

— Разбрах те, Жора, щом десет, значи десет.

Сракандаев мълчеше.

Може би вече съжаляваше за грешката си? Стьопа така си захапа бузата, че усети вкус на кръв. Трябваше бързо да хвърли някоя съчка в огъня на разговора, но като напук не се сещаше за нищо. Започна трескаво да си припомня какви съвети дава за такива случаи Дейл Карнеги в книгата си „Как да печелим приятели“. И си спомни заповедта — интересувайте се от хората.

„Трябва бързо да го попитам нещо такова, че да изместя разговора на приятелска основа…“

— Жора, искам да те попитам нещо друго — какви са ти тия цифри на рамото? Триста шейсет и шест?

— Числото на здравия звяр.

— Аха. Ами какво значи „седем цента“?

— Засега още не си ми толкова близък — отвърна Сракандаев. — Друг път ще ти кажа. Може би довечера. Нали помниш пътя?

— Да.

— Тогава ела веднага, докато съм добър. Нямам много работа — един телефон и да въведа кода. После ще се погушкаме, ако ни остане време… Не, Стьопка. Първо ще се погушкаме. Работата после.

„Виж ти, Карнеги действал — помисли си Стьопа. — Пък никой не вярва…“

— Кога е полунощ на Бахамите? — попита той и погледна часовника.

— Като дойдеш, ще видиш — изхихика Сракандаев. — Пали колата и дай газ, пък аз ще се подготвя за срещата. Само че без расото и брадата, нали? Беше жестоко, обаче един път стига.

— Разбрах — каза Стьопа.

— А, и още нещо. Имаш една пратчица от мен, видя ли я?

— Цял куп поща ме чака, не бях в офиса.

— Значи намери я и я отвори по пътя за насам. Много е важно. Хайде, чакам те.

— Тръгвам — каза Стьопа.

Затвори телефона, погледна часовника още веднъж, на-тика в чантата цялата поща на бюрото и натисна копчето на уредбата.

— Колата! Веднага!