Карл Май
Островът на скъпоценностите (8)

2. ТЕКСАСЕЦА ФРЕД

— Damn!^[1] Ако продължава така, то Дявол ме взел, ако съумеем да видим и само косъм от опашката на една-едничка команческа кранта!

Мъжът, изговорил тези думи, притежаваше херкулесова снага, от която човек, ако тя беше от дърво, сигурно щеше да може да издялка две фигури в естествена големина. Неговите могъщи крака бяха напъхани в чифт дълги непромокаеми ботуши, които той беше изтеглил до чатала. Нагоре носеше жилетка от еленова кожа, а върху нея беше намъкнал яке, направено от кожата на бизон. На главата си имаше висока шапка, по която се виеха множество кожи на гърмящи змии. Лицето му беше така гъсто обрасло, че човек бе в състояние да различи единствено носа и двете очи. В ръката си държеше двуцевна кентъкийска карабина, а в стария шал, който беше увил около хълбоците, си правеха мирна компания един револвер и ловджийски нож, който обаче къде-къде повече приличаше на байонет.

Той се ровеше в една купчина дървесна пепел, която покриваше земята и привеждаше доказателството, че тук е бил запален необичайно голям огън.

— Я погледни, Фред — продължи вкиснато, — преди колко време, да речем, тази пепел е била още гореща?

— Огънят е бил угасен вчера заран — гласеше категоричният отговор.

Мъжът, който го даде, беше значително по-млад от предишния. Той можеше да наброява най-много трийсет и две години и беше облечен в един от онези индиански костюми, които обикновено биват носени от дендитата на саваната и по който производителките трябва да работят години наред. Но въпреки чистия си тоалет той нямаше вида на янлъш ловец. По здравия му врат човек можеше да различи белега от дълбок срез на нож, а по бузата личеше следата на удар, който много вероятно произхождаше от томахок. Оръжията му се състояха от пушка „Спенсър“, един боуи найф^[2] и два револвера.

— Правилно — съгласи се исполинът. — Но какво ни помага това сега? Камарадите са мъртви, конете откраднати, а нъгитс, дето ги събирахме едно по едно в Калифорния, за да можем и ние веднъж да се поизперчим в Изтока — задигнати. Сега търчим подир тия проклети команчи, пък пеша все пак не можем ги настигна. Ама горко на нехранимайковците, ако аз, Бил Санфорд, ги връхлетя!

Той издигна пестник и го разтърси заплашително на юг.

— Аз мисля, че все ще се доберем до имуществото си — рече този, когото той беше нарекъл Фред.

— Че как?

— Дирята, която следваме, води към Рио Пекос, протичаща край Сиера Бланка, а тя понастоящем е границата между териториите на команчите и апачите.

— Какво общо има това с нашите коне и нъгитс?

— Твърде много! Команчите, които ни окрадоха, оттук насетне могат по всяко време да се натъкнат на някой отряд апачи и следователно не бива да яздят вече без съгледвачи напред. Какво следва от това, Бил?

— Хм-м, че ще са принудени да яздят по-бавно. Възгледът ти не е лош. От апачите ти значи не се страхуваш?

— Не. Те сега са приятелски настроени към бледоликите. Изобщо те са по-благородни и храбри от команчите и особено откак повечето техни племена се подчиняват на великия Инчу-чуна, един ловец може с доверие да се осмели да отиде при тях.

В този миг зад тях нещо прошумоля. Двамата се обърнаха светкавично и вдигнаха карабините си. Пред тях стоеше един индианец, облечен почти като Фред, само че неговата собствена коса представляваше единственото покритие на главата му, а от пояса блестеше томахок с ценна изработка. В ръката си държеше пушка, чийто приклад беше обкован със сребърни гвоздеи. Тъмните му очи гледаха с крепка увереност двамата ловци и вдигайки леко десница за поздрав, той заговори с дружелюбен глас:

— Червеният мъж долови думите на своите бели братя. Те са врагове на команчите и приятели на апачите; той ще седне при тях и ще изпуши заедно с тях лулата на мира.

Той се настани, без много-много да се церемони, на земята, натъпка украсения с пера калюмет и запали тютюна с помощта на пункса си.

Двамата ловци седнаха срещу него.

Той смукна шест пъти дим от лулата, издухвайки го към четирите посоки на света, после нагоре към слънцето и накрая надолу към земята, подаде след това калюмета на Санфорд и заговори:

— Великия дух е с апачите и белите мъже. Техните неприятели са като мухите, бягащи от нашия огън.

Ловците повториха тържествения ритуал и Санфорд отговори:

— Моят червен брат е вожд на апачите, виждам го по калюмета. Ще ни назове ли той своето име?

— Моите братя приказваха преди малко за Инчу-чуна, сина на апачите.

— Инчу-чуна? Под това име ли се води наистина брат ми?

— Апачът никога не лъже! — гласеше неговият прост отговор. Това бе среща, по-щастлива от която изобщо не можеше да се желае. Ето защо Бил попита:

— Моят червен брат сам ли е в тази местност?

— Инчу-чуна е сам, той не се бои от хиляда свои врагове.

— Къде е неговият кон?

— Стои долу сред дърветата. А моите братя къде са оставили своите животни?

— Ние нямаме такива.

Той ги изгледа невярващо.

— Нямате? Ловецът без кон е като ръка без китка!

— Ние имахме много добри животни, но ни бяха отмъкнати от команчите.

— Защо белите мъже не са убили команчите?

— Не бяхме там, когато са дошли.

— Нека брат ми разкаже!

— С още десет придружители яздехме от Калифорния през саваните и планините насам, за да отидем на изток. Отседнахме на бивак край брега на Рио Гранде и още не бяхме застреляли нищо. Ние двамата получихме заръка да направим месо. Тръгнахме, а когато след един час се върнахме, всички наши спътници лежаха мъртви и скалпирани на земята, конете бяха изчезнали и нъгитс заедно с тях.

— Какво сториха моите братя?

— Изброихме дирите на команчите. Бяха оставени от половин стотица. Последвахме ги, за да отмъстим за убитите и си върнем обратно имуществото.

— Моите братя са храбри войни, докато команчите са като койотите, които нямат никакъв разум. Те е трябвало да видят, че липсват двама бледолики и да изчакат и убият моите братя. Откъде ще се снабдят бледоликите с нови коне?

— Ще ги вземем от команчите.

— Нека бледоликите чакат, докато Инчу-чуна се върне.

Той се надигна, взе карабината си и изчезна между дърветата. Двамата ловци се спогледаха с особени очи.

— Една дяволски благоприятна среща — рече Бил. — Може да е за наш късмет.

— Така мисля и аз. Но, хм-м, по-късно едва не ме достраша — отвърна Фред.

— Защо? Ние говорехме за него.

— Да, да. Дрънкането в прерията си е наистина една голяма глупост. Човек може така да се издаде.

— Ако не бяхме говорили добре за него, то се обзалагам на сто към едно, че щеше да ни очисти.

— Съвсем сигурно. Нека поне сега си затваряме човките и да си потърсим някое място, където можем да го чакаме, без да бъдем забелязани от други!

Те напуснаха открития район и изчезнаха сред храсталаците.

Трябва да бяха минали малко повече от два часа, когато апачът застана, без да е бил доловен някакъв шум, на същото място, където бе изпушена лулата на мира.

— Уф!

При този възглас двамата ловци се измъкнаха от скривалището си.

— Нека моите братя последват Инчу-чуна!

Той се обърна и ги поведе през обширната, високостеблена девствена гора, докато достигнаха едно светло врязване на прерията. Там лежеше един мустанг, четирите крайника на който бяха вързани с онези неразкъсваеми ремъци, служещи за изработването на ласа. Пот се стичаше на капки от животното и големи, гъсти фъндъци пяна лежаха наоколо — толкова се бе съсипало в стремежа си да се освободи.

— Умеят ли белите ми братя да яздят див мустанг?

 

Вместо какъвто и да е отговор Фред заметна карабината на гърба, застана широко разкрачен пред коня и го освободи с два бързи среза на ножа си от вървите. Той в миг скочи. Ездачът седеше без седло и юзда, на голо животно. То се стъписа и изцвили уплашено, заизправя се ту на задните, ту на предните крака, извиваше се настрани и полетя накрая, като не можа да се освободи от ездача, с могъщи скокове навътре в прерията.

— Моят млад брат е добър ездач! — рече индианецът одобрително. После продължи да крачи На едно голямо разстояние навътре в саваната лежеше втори кон, вързан по съвсем същия начин като предишния.

— Нека брат ми вземе този и после да се върне!

Той се запъти към храсталака, в който много вероятно бе спънал своето животно. Бил Санфорд пристъпи към коня, постъпи както преди малко Фред и само след няколко секунди се понесе върху дивия мустанг навътре в саваната.

Едва след изтичането на един пълен час можа да се различи в края на кръгозора една тъмна точка, а после и втора. Бяха двамата ловци, връщащи се върху укротените коне. Когато достигнаха малката прерийна бухта, Инчу-чуна пристъпи измежду храстите, водейки животното си за юздите.

— Моите бели братя сега имат коне, за да настигнат своите врагове и ще могат да си вземат седлата и всичко, което им е необходимо.

Мястото, на което се намираха, беше белязано с множество следи от копита. Тук индианецът се бе промъкнал до дивите коне и ги беше нападнал. Как бе съумял да залови два от тях, той не счете за нужно да хаби думи.

— Накъде ще върви червеният ни брат? — попита Бил Санфорд.

— Той ще следва дирите на команчите, за да разузнае накъде се насочват.

— Не иска ли Инчу-чуна да язди с нас?

— Апачът е брат на белите мъже. Той ще остане до страната им, ако те пожелаят да го дарят с доверието си.

— Ние ти вярваме!

— Хау!

По този начин бе сключен съюз, който според обичая на саваната задължаваше всекиго в случай на нужда да даде живота си за сигурността на другите.

Двамата бели ловци размотаха ласата, които носеха увити около хълбоците и така ги вързаха около главите и муцуните на конете, че се получи своего рода юзда.

— Сега пак на бивачното място ли ще се върнем? — поиска да знае Бил Санфорд.

— Защо? — запита апачът късо.

— За следите на команчите.

— Моите бели братя няма да се връщат, а ще ме следват.

— Знае ли Инчу-чуна някой по-добър път, по който да настигнем разбойниците?

— Команчите ще следват долината на река Рио Пекос, защото иначе няма да имат вода за толкова много коне. Но реката тече в един голям завой, който е почти кръг и ако моите братя пожелаят да ми се подчиняват, то ще бъдат при команчите много по-рано, отколкото си мислят.

— Ние ще се вслушваме в теб! — заяви Санфорд.

След това тримата ездачи потеглиха. Двата нови коня в началото малко затрудняваха ездата, ала лека-полека посвикнаха и когато вечерта притъмня и трябваше да помислят за нощен бивак, можеха да ги спънат без притеснение. Признал веднъж властта на човека, конят му остава верен и покорен спътник.

На другото утро ездата беше продължена много рано. В хода на следобеда стигнаха до малка рекичка, която изпращаше водите си в тази на Рио Пекос. Покрай брега й се образуваше тясна саванна ивица.

В южната част на Ню Мексико, между Рио Гранде дел Норте и Рио Пекос, се извисяват сиерите Хуеко, Бланка, Сакраменто и Гваделупа и образуват една територия от диви, хаотично навлизащи една в друга планински вериги.

Тези вериги се проявяват ту като голи исполински бастиони, ту са обрасли с гъста и мрачна девствена гора и тук се делят от дълбоки, почти отвесно пропадащи каньони, а там от меко спускащи се долинни улеи, които сякаш от своето възникване са изолирани от външния свят.

И въпреки това вятърът носи цветен прашец и семена по високите зъбери и хребети, позволявайки да се развие оскъдна растителност. Въпреки това черната и сивата мечка се изкатерва нагоре по скалите, за да се спусне в царящата от отвъдната страна самота. Въпреки това дивият бизон намира тук отделни проходи, през които съумява да проникне на стада от хиляди глави при своите есенни и пролетни преселения. Въпреки това тук се появяват ту бели, ту медно оцветени фигури — диви като самата територия, а когато отново изчезнат, никой не знае какво се е случило, защото непристъпните каменни великани са неми, а вековната гора мълчи.

Там долу в равнината си граничат ловните полета на апачите и команчите; по тази граница се вършат геройски дела, за които никоя история не уведомява. Откъснати понякога при битките между тези юначни племена отделни отряди проникват нагоре из планините и трябва да се борят там на всяка стъпка със смъртта и стихиите, чието побеждаване като че стои извън възможностите на човешките сили.

Рио Пекос извира недалеч от Тручас Пийк, източно от Санта Фе, тече първо на югоизток и се насочва после, напускайки предпланините на Скалистите планини, право на юг. Докато тук сега Ляно Естакадо се простира до левия бряг с всичките си ужасии, отдясно пристъпват разклоненията на гореспоменатите сиери, но често се отдръпват толкова назад, че намира място по някоя прерийна ивица с тучна тревна растителност, която се губи в спускащата се от височините до подстъпите на планините вековна гора.

От такова естество са и повечето му притоци.

Това е една крайно опасна област. Планините се проточват надълго и много нарядко има някоя теснина или дефиле, водещи настрани. И който срещне тук враг, няма как да се отклони, ако не иска да зареже коня си, без който впрочем също би бил изгубен.

Речната долина, по която яздеха тримата, беше от същия характер: от двете страни на водата прерийни ивици, с които граничеше гъста, тъмна девствена гора.

Инчу-чуна яздеше начело. Той тъкмо понечи да свърне в долината на Рио Пекос, но из един път дръпна назад животното с такава сила, че то едва не се преметна. В следващия миг бе скочил и изчезнал с коня си в гората.

Двамата ловци моментално последваха примера му и вкараха животните си между дърветата, където вождът ги очакваше. Той закри с ръка ноздрите на своя мустанг, за да не може да издаде с пръхтене местонахождението им.

— Какво наблюдение направи моят червен брат? — попита Фред.

— Инчу-чуна забеляза двама червени мъже, които плуваха през реката, наричана от бледоликите Рио Пекос.

— Апачи или команчи?

— Команчи.

— Накъде ли се канят да се отправят?

— По поетата от тях посока Инчу-чуна предполага, че ще прекосят долината, в която се намираме.

— Тогава нека просто ги вземем между два огъня. Когато се натъкнат на нашите следи, те вероятно ще слязат да ги прегледат. Ние ще се възползваме от тази възможност да изскочим. Инчу-чуна ще язди към изхода на долината и ще им препречи пътя, а ние ще им се явим отпред.

Вождът даде с леко кимване да се разбере, че е съгласен. После минаха десет минути в мълчаливо очакване. Вече си мислеха, че червенокожите са поели в друга посока, когато те се появиха при излаза на долината. Бяха двама още много млади войни, както можеше да се разпознае въпреки изрисуваните им лица. Единственото им въоръжение беше висящият на колана нож. Като цяло правеха толкова безобидно впечатление, че тримата скрити сред дърветата мъже не чакаха дълго. Апачът скочи на коня си и префуча като хала навън и към двамата индианци, които в изненадата си пропуснаха подходящия миг. Преди да са разсъдили правилно, вождът беше в техен гръб и насочи към тях Сребърната карабина.

— Уф! Уф! — извикаха те изненадано, когато сега и белите ловци се стрелнаха към тях измежду дърветата.

Ако бяха по-възрастни, по-опитни войни, може би щеше да им хрумне мисълта да побягнат настрани. Но на тях това изобщо не им мина през ума. Те по-скоро държаха очите си отправени с един кажи-речи благоговеен страх към вожда, който спря на приблизително десет крачки от тях като излят от бронз.

— Знаят ли младите синове на команчите кой съм?

— Ти си Инчу-чуна, най-великият воин на апачите.

— Тогава те знаят също, че кръвта им няма да бъде пролята, ако се предадат без съпротива. Нека предадат те своите ножове на двамата бледолики.

Червенокожите, които, види се, бяха предприели първия си боен поход, се спогледаха въпросително. После единият предаде ножа си на Бил, а другият — на Фред, без дума да кажат. Те съзнаха, че съпротивата би била глупост.

— Синовете на команчите носят по ръцете си знаци, каквито шаманът има право да даде само на синовете на някой голям вожд. Искат ли младите войни на команчите да кажат на Инчу-чуна кой е техният баща?

— Сокола е нашият баща. Този червен воин е мой брат.

— Сокола! Той е най-храбрият вожд на команчите. Какво ще каже той, когато чуе, че синовете му са пленени?

— Големият вожд на апачите ще ни освободи. Секирата на войната не е изровена между войните на команчите и синовете на апачите.

— Вие не говорите истината. Не носите ли по лицата си цветовете на войната?

— Те не касаят апачите, а бледоликите, чиито скалпове искахме да отидем да вземем.

— Какво са ви сторили бледоликите?

— Бледоликите са крадци и разбойници. Преди два пъти по десет слънца известен брой от тях нахлуха в територията на команчите и им отмъкнаха много коне. Затова няма да има мир между червените мъже и бледоликите.

Значи отново старата история! Белите, не червените, бяха виновниците, които, както се казва при нас, си бяха показали рогата.

— Защо тогава войните на команчите наказват невинните?

 

— Кого има предвид вождът на апачите?

— Той има предвид десетимата бледолики, които на пет дни оттук са били убити и ограбени от команчите?

— Кой му е казал тази лъжа?

— Това не е лъжа. Тези бели ловци са принадлежали към групата, която е била нападната от команчите, и са потеглили след тях, за да си върнат ограбеното.

— Уф! Това няма да им се удаде.

— То ще им се удаде, защото вождът на апачите стои до страната им и ще се бие за тях.

— Това Инчу-чуна не бива да прави. Бледоликите не го засягат.

Вождът сви вежди.

— Инчу-чуна самият знае какво бива и какво не и не се нуждае от напътствията на хлапета. Бледоликите са негови приятели и братя и той пи с тях дима на калюмета. Синовете на команчите сигурно знаят какво означава това.

Скастрените замълчаха смутено. От само себе си се разбира, че знаеха какви задължения налага изпушването на калюмета, но пък и не искаха да дадат право на вожда.

Апачът продължи разпита си:

— Къде е златото, отнето от бледоликите?

— На път към колибите на команчите.

— Колко войни са с него?

— Пет пъти по десет.

— Къде са разположени колибите на команчите?

— На четири дни път оттук на юг.

— Как стана, че младите бойци на команчите се намират тук, а не при своите войни?

— Те бяха изпратени назад, за да разузнаят дали двамата бледолики, които принадлежаха към нападнатите, следват дирите на команчите.

— Защо команчите не го сториха по-рано?

Запитаните премълчаха засрамено.

— Синовете на команчите са лоши войни, защото едва сега име дошла тази мисъл. Вие виждате, че двамата бели ловци упорито се придържат по дирята на команчите. Те ще яздят след тях, за да си вземат ограбеното злато. Искате ли драговолно да им върнете златото, ако ви дарим свободата?

— Плячката не принадлежи само на нас. Това, което питаш, трябва да бъде обсъдено.

— При колибите на команчите?

— Да.

— И къде ще узнаят те какво ще стане?

— Пак там!

— Значи мислите, че трябва да дойдем с вас при команчите?

— Вие можете да ни придружите и да се върнете, без да ви се случи зло.

— Вождът на апачите вярва на вашите думи, защото той познава обичаите на червените мъже. Но той може да има златото и без да отива в ловните полета на команчите. Той ще застигне петдесетимата войни, преди те да са стигнали до своите.

— Големият вожд се лъже, той няма да ги настигне.

— Защо мислиш така? Дирите на команчите са стари само един ден. Ако побързаме, ще можем да ги достигнем за два дни.

— Инчу-чуна се мами. Когато днес войните на команчите преброиха плячкосаните коне и направиха откритието, че вероятно още двама мъже са принадлежали към нападнатите, сметнаха, че ще бъдат преследвани, и от този момент те яздят много по-бързо.

Вождът се загледа замислено в земята. После отправи изпитателно тъмните си очи към двамата.

— Ще останат ли двамата млади войни при нас, без да бягат, ако не ги вържем?

Очите на запитаните просветнаха радостно.

— Ние няма да бягаме.

— Дори и ако бъдем нападнати от вашите?

— Ние ще останем при вас, докато ни освободите.

— Вождът на апачите вярва на вашите думи.

Двамата ловци бяха следили внимателно разговора. Сега Бил взе думата:

— Мисли ли Инчу-чуна наистина, че бихме били сигурни след команчите!

— Той го мисли. Ние ще отидем да преговаряме. Докато се намираме при тях, нищо няма да ни се случи.

— Тогава моето мнение е да продължим да гоним петдесетимата. Застигнем ли ги, все ще намерим някакво средство да ги принудим да върнат ограбеното. Не ги ли настигнем, ще яздим до техните вигвами.

Колкото авантюристичен и рискован да беше този план, той все пак бе одобрен и от Фред и късо време след това малкият отряд се раздвижи. Команчите яздеха без ремъци. Те бяха дали своята дума и останалите можеха да бъдат сигурни, че няма да предприемат опит за бягство.

Ездата следваше течението на Рио Пекос. След известно време достигнаха мястото, където синовете на вожда се бяха отделили от другите. От дирите се виждаше, че команчите оттук насетне се поддържали възможно най-голяма бързина. За съжаление днес не можеха повече да следват дирята, тъй като следобедът беше отминал и вечерта започваше да настъпва.

Беше потърсено подходящо място за бивак и запален огън, чиято светлина не съумяваше да проникне надалеч поради растящите наоколо храсталаци. Конете бяха спънати така, че не можеха да отидат далеч. Тъй като мустангите имат навика да се държат съвсем безшумно през нощта и да издават с пръхтене приближаването на всяко враже същество, хората можеха да се чувстват относително сигурни и скоро възникна една от онези непринудени лагерни сцени, които в Дивия запад излъчват такова голямо обаяние.

Инчу-чуна се беше увил веднага след скромната вечеря в своята завивка и легнал край огъня. Двамата команчи последваха примера му и само белите ловци не показваха още желание да подирят почивката. Бил впери поглед известно време умислено в жаравата на лагерния огън и после се обърна отривисто към своя спътник.

— Дявол да я отнесе тая скучна история! Ако продължава така, то имаме лоши изгледи да се доберем до имуществото си. Ти какво ще речеш, Фред?

— Действително изглежда, като че ли няма да застигнем червенокожите преди селото им.

— ’s death^[3], като си помисля, че сега най-сетне щях да мога да се оттегля на спокойствие, ако не бяха се набъркали тези червенокожи! Направо акъла да си изгубиш!… Egad!^[4] — прекъсна се той, като видя, че седящият, насреща му слуша безучастно. — Ама на теб май хич не ти дреме, дето нъгитсите ти са отишли по дявола?

— Pshaw!^[5] Не ми е до нъгитсите, макар да не отричам, че щяха да ми бъдат много добре дошли.

— Dash it all!^[6] Тогава си развържи най-сетне езика, де! Аз вече отдавна съм забелязал, че някъде те стяга чепикът и с най-голямо удоволствие бих узнал къде. Мисля, че би могъл все пак да дариш с малко доверие един стар камарад, който по всяко време е влизал за теб в огъня.

— Доверие съм ти имал достатъчно, Бил! Но няма смисъл да се разравят стари истории. Всеки трябва да има достатъчно сили сам да си носи товара.

— Heigh-ho!^[7] Толкова унил, скъпи приятелю? Сега ти толкова повече трябва да си излееш сърцето. Може би ще съумея да ти помогна в търсенето.

— В търсенето? Как тъй? Кого трябва да търся?

— Good luck!^[8] Човекът наистина ме смята още за грийнхорн! Че що за друга причина ще ти има един млад, симпатичен сър, който лази из Дивия запад, без да го принуждават някакви икономически условия, освен да търси някого, чиято диря е изгубил.

Фред се вгледа за миг замислено в огъня, после вдигна с бързо движение глава.

— Няма да отрека, Бил, че имаш право. Да, аз търся един човек, търся дори двамина.

— Не го ли казах? Най-сетне, най-сетне си разкри боята. Heavens^[9], колко мъки костваше това! Ами сега само не отстъпвай! Всичко трябва да знам аз, всичко!… Ти се наричаш Фред. Много вероятно имаш и друго име. Бива ли човек да го научи?

Фред се засмя.

— След като ме стискаш така в пресата, то май няма къде да мърдам, освен да ти кажа всичко.

— Тъкмо това е и моето мнение — рече Бил доволен. — Та почвай значи историята!

— История в истинския смисъл на думата тя точно не е. Аз не знам дали…

— Heigh-ho! Ето че пак започва да го усукваш! Виждам, че човек при теб не може да стигне до края, ако не ти изкопчва с ченгел думите една по една. И тъй, go on^[10]! Ти се казваш Фред, което действително знам вече от столетие, толкова дълго комай стана. Само че напусто яздя подир някогашното ти име.

— Аз се казвам Голвиц, Фредерих фон Голвиц от Зюдерланд. „Фон“-а обаче спокойно можеш да забравиш, По тия места тук той не чини нищо.

— Well, прав си. В тая благословена държава чини само мъжът. С някаква си там титла не можеш и един окаян прериен заек да гръмнеш.

— Моята фамилия е една от най-старите в страната, но за съжаление несподобена с големи богатства. И с това се започва веднага злата участ. По-големият ми брат Хуго замина за колонията в Индия, за да си извоюва положение под английска служба. Трябва да са минали двайсет и пет години оттогава… по онова време аз бях още малко момче. Ние никога вече не чухме нещо за него. Вероятно е загинал в битките срещу махараджата на Аугх, защото последното му писмо беше пуснато от Калкута, малко преди Хуго да замине за вътрешността на страна.

— Zounds!^[11] Дяволски сълзливо начало! Но смятам, че не този си свой брат търсиш в Dark and bloody grounds^[12]?

— Не, не него. Що се отнася до него, ние отдавна изоставихме всяка надежда. Но идва още по-лошо! Вторият ми брат беше предопределен за дипломатически кариера. Той притежаваше талант, спечели доверието на своите началници и следваше да се очаква, че ще се изкачва стъпало по стъпало с по-голяма бързина, отколкото обикновено това става.

— By God^[13], хич не бих му зловидил!

— Тогава взе, че се разнищи и една история с моя чичо, която му дойде много на сгода, само че не й е тук мястото. Накратко казано, той имаше най-бляскави перспективи. Тогава Дяволът пожела в столицата да пристигне цирк, чиито артисти умееха да изпълняват неща, които преди туй не бяха считани за възможни, и особено една ездачка, която така изпъкваше с постиженията си, че появата й представляваше кулминацията на представлението. Наричаха я мис Ела. Същинското й име никога не узнах.

— Аха, същината на разказа тепърва започва!

— В балета и на въжето тя беше също така изкусна както и на коня и говореше множество езици по начин, навяващ предположението, че от най-ранна младост се намира по турнета.

— Трябва да е била някоя направо дяволска фуста!

— Такава беше! Имаше и замах, да, една пъргавина на тялото и ума, която увличаше зрителите. Не е трудно да се помисли, че едно такова същество няма начин да не стане опасно за мъжкия свят.

— Навярно и за твоя брат?

— И за него. Той беше страстен ездач. Изпървом посещаваше цирка рядко, но после ежедневно. Един такъв посетител естествено е познат с всички артисти. Той контактуваше с разните изтъкнати участници на цирка и се виждаше и говореше с мис Ела по-често, отколкото бе приятно на родителите и подобаващо на неговото положение. Татко се видя принуден да му поиска обяснение, ала Теодор се засмя и не му даде отговор. Но скоро отношенията му с мис Ела така се задълбочиха, че вече открито се показваше с нея. Разхождаха се с коне и кола и работата достигна до точка, която принуди родителите до остра намеса. Брат ми трябваше да се яви пред целия семеен съвет и пред него той нескрито заяви, че ще се жени за цирковата артистка.

— Bounce!^[14] И тогава сигурно бомбата избухна?

— Майка го молеше със сълзи да се откаже от това намерение, татко го заплашваше с изгонване… напразно.

— А ти?

— Аз ли? Аз обичах брат си така сърдечно, че бях по-склонен да го съжалявам, отколкото да му се ядосвам. Теодор беше достатъчно голям, за да знае какво върши. Ако само момичето беше достойно за него!

— Zounds! Да не би да е нарушила верността си?

— Точно това не бих желал да твърдя, защото те още не бяха сгодени. Но тя при всички случаи играеше двояка роля. Появи се един съперник, който бе поощряван от мис Ела почти точно колкото самият Теодор. Тази благосклонност много вероятно бе последица по-малко на личните му достойнства, а повече на неговото богатство, с което моят брат действително не можеше да се мери.

— Кой беше всъщност типът?

— Той беше граф и заради безбройните си откачени номера биваше наричан единствено Лудия граф. Беше направил престоя си в Норланд невъзможен — как, това е една дълга история, която може би друг път ще ти разкажа — и оттогава ощастливяваше с присъствието си Зюдерланд, където имаше имения. За нещастие на Теодор графът насочи вниманието си към красивата циркова ездачка и й оказваше ред любезности, които бяха свързани с такива разноски, че брат ми в това отношение не можеше да излезе на турнир с него. Стигна се до открита разпра между двамата съперници, която можеше да се реши единствено с оръжие. Като място на дуела беше избрана една клисура в близост до крепостта Химелщайн — едно имение на графа. Теодор замина и… не се върна. Вечерта на неговото отпътуване мис Ела трябваше да се появи, но и тя беше изчезнала.

— Всички дяволи! Били ли са се всъщност двамата противници?

— Това не зная. Нашите разследвания по този въпрос не доведоха до резултат.

— Не се ли обърнахте към Лудия граф?

— Сторихме го, разбира се, но без успех. Графът само ни даде високомерния отговор, че трябвало да търсим местонахождението на Теодор при мис Ела. Тя била лицето, към което трябвало да се обърнем.

— Dash it all! Това означава все едно, че брат ти е духнал с мис Ела. И вие повярвахте?

— Като че ли трябваше, защото след дълго време получихме едно писмо от Съединените щати, което носеше подписа на коняра на брат ми, един там Георг Марлай. В него той казваше, че бил натоварен от Теодор да съобщи на фамилията Голвиц, че намерил живота си за нетърпим в Зюдерланд и затова заминал за Америка. Нямало никога да се върне и щял да промени името си, без да дава повече някакъв признак на живот за себе си.

— А мис Ела?

— За нея не бе спомената нито сричка.

— Egad! Странно е, дето брат ти не е писал сам, а чрез трети.

— Той беше сърдит и огорчен.

— Нека е тъй! Но аз все пак не мога да си представя, че брат ти, който все пак, изключвайки историята с мис Ела, се е проявявал все като добър син, ще бъде толкова студен и безсърдечен да изфиряса без всяко сбогом. Аз не вярвам нито сричка на съдържанието на писмото. Зад него се крие някаква дяволщина или нека не се казвам Бил Санфорд. Какво предприехте въз основа на писаницата?

— Ние естествено не оставихме работата на мира. Най-напред писахме на Марлай да ни съобщи адреса на Теодор, писмото се върна неотворено. Мъжът се беше преместил, никой не знаеше къде: После си подсигурихме помощта на властите — и това средство остана без резултат. Така минаха две години, без да получим ни най-малък признак на живот от Теодор. Неможейки да понасям повече мокрите очи на мама, чийто особен любимец беше Теодор, аз тръгнах през океана, за да се заема лично с издирванията.

— By God, било е почтено от твоя страна!

— Най-напред се отправих естествено към Кингстън на Мисури, откъдето произхождаше писмото на Марлай. Там чух, че бил тръгнал към Ню Орлиънс. Оттук следата му водеше към Хавана, от Хавана към Мексико. Акостирах там и останах все по дирята му, която ме отведе в Тексас и оттам в прериите край Ред Ривър. Странствах като Скитника евреин, но Марлай не видях. По определени признаци стигнах до заключение, че е забил към Сан Франциско, в дигинс^[15] и го последвах и натам — както виждаш без резултат. Всеки път когато отивах на мястото, където Марлай определено трябваше да се намира, се оказваше, че той вече пак е запрашил нанякъде. Но аз няма да си отдъхна, додето не го намеря; в мен има някакво предчувствие, което ме ободрява, не позволява да губя надежда. Трябва да се срещна с него и тогава и той ще трябва да ми каже къде се намира брат ми.

— All right!^[16] И аз идвам с теб!

— Наистина ли? — попита Фред зарадван.

— Да. Тексасецът Фред е камарад, от чиято компания човек не е нужно да се срамува.

При споменаването на това име апачът надигна изненадано глава — знак, че той в никой случай не е спал. Също и от страната, където лежаха двамата команчи, прозвуча едно тихо, учудено „Уф!“, от което можеше да се заключи, че името не беше непознато и за команчите.

— Няма ли мъжът, когото търсиш, нещо отличително във външността си?

— Да. Той бие на очи със своята крещящочервена коса.

— Червена коса? А-а, ето защо значи се разправя за Тексасеца Фред, че се нахвърлял буквално с омраза към червенокосите. Неговият първи въпрос, когато пристигнел в някое селище, винаги бил колко люде носели рижи коси. И не продължавал, додето не видел и последния, отличаващ се с червена украса на главата си.

— Тъй ли? Така ли говорят за мен? — засмя се Фред. — Е, сега имаш простото обяснение. Значи наистина тръгваш с мен?

— Да — каза Бил простичко. — Където е Тексасецът Фред, там е и Бил Санфорд. Топ, дай си ръката!

— Инчу-чуна също ще тръгне със своите бели братя.

Двамата погледнаха изненадано вожда. Този отметна завивките, колкото да се изправи в седящо положение, и после рече:

— Вождът на апачите ще остане при бледоликите, докато неговите червени братя го повикат. Той познава всички животни и всички мъже в гората и прерията; той може би познава и слугата, когото те търсят.

— Ти? — попита Тексасеца Фред, надигайки се от изненада.

— Инчу-чуна познава един бледолик, който вече от дълго време пребивава при команчите.

— Откъде е дошъл?

— От страната, която белият ловец преди малко спомена.

— И как изглежда?

— Той има очите на небето и косата на огъня.

— Сини очи и червена коса? Това съвпада. Иначе Инчу-чуна нищо очебийно ли не е забелязал по него?

— Бледоликият има малък белег на устната си.

— Това също е вярно. Този белег произхожда от една добре оперирана заешка устна.

— Heigh day!^[17] — намеси се тук ликуващо Санфорд. — Това е той и сега вече няма какво да ни възпира да навестим команчите. Знае ли Инчу-чуна къде се намира постоянният им бивак?

— Той знае и ще заведе своите бели братя. Но пък нека попитат те и тези пленници, които знаят кой е бледоликият, дето се намира при тях.

Тексасецът Фред се вслуша в съвета и се обърна към двамата индианци, ала не успя да изкопчи нищо от тях. С това разговорът замря, докато накрая съвсем замлъкна. Беше хвърлен жребий за стражата и после мъжете се отдадоха на почивката…