Тери Брукс
Хук (18)

Вълшебният час

Денят преваляше. Преди настъпването на нощта залезът багреше небето на запад в червено, а водата в пиратското пристанище на Хук бе заприличала на кръв. „Веселият Роджър“ се люлееше на котвата си в бавния ритъм на плискащите тъмния му корпус вълни. Кеят беше вече утихнал. След работата през деня пиратите се бяха отправили към бирариите и кръчмите, а и към по-зловещи леговища, за вечерните си забавления. В мрака разнебитените, ограбени, олющени кораби приличаха на голи скелети със стърчащи кости.

Джек, нахлупил тривърха шапка — същата като на капитан Хук, само че по-малка, — се бе покатерил върху дулото на Дългия Том като рицар, яхнал жребец, господар на гледката пред очите си. Страховитият капитан седеше върху задната част на дулото, впил ръце в цевта, внимателно, придържан от Смий, за да не падне случайно. Като деца на люлееща се дъска момчето и мъжът седяха лице в лице и гледаха как изгряват луните на Небивала земя.

Джек развълнувано ръкомахаше и усмивката му бе ослепителна.

„Какъв прекрасен, чудесен ден!“

Училището в каютата на Хук практически свърши с откриването на сандъка с бейзболните картички. После Смий и Хук заведоха Джек на палубата и оттам по мостчето на кея, където пиратите се упражняваха в бой с кинжали. Хвърляха се един срещу друг и остриетата на оръжията им проблясваха на слънцето. Без да спира, Хук преведе боцмана и Джек право през средата на битката, сякаш не забелязваше опасностите. Крачеше между смъртоносните железа, без да трепва, а Джек и Смий го следваха с приведени глави и ококорени очи.

От другата страна на убийствената схватка Хук спря, извини се на Джек, грабна кинжала на Смий, раздели последната двойка пирати и влезе в битка с единия.

— Парираш и нападаш. Парираш и нападаш. — Накара злочестия пират да отстъпи. — Накланяш се надясно и…

Уф! Промуши противника си бърз като светкавица.

— Хиляди дяволи, видя ли това, Смий? — Хук изсумтя, когато пиратът се свлече в краката му. — Прегъна си коляното!

Смий размаха пръст срещу нещастника.

— Трябва да се съсредоточаваш! — смъмри го той.

— Напрягаш мускула-отвеждач и движението само идва! — добави Хук.

На Джек му се стори, че пиратът кимна покорно точно преди да умре. Поне Смий очевидно намери някаква причина окуражително да го потупа по гърба.

— На закуска! — обяви Хук.

Онемял, зашеметен и все пак приятно възбуден, Джек последва Хук и Смий през портите, над които пишеше КЕЙ „ДОБРА ФОРМА“, надолу по пристанището към града. Наоколо беше пълно с пирати — живописни в пъстрите си дрехи, шумни и весели. Момчето се чувстваше като на карнавал с някаква нова атракция, с някаква чудесна случка зад всеки ъгъл. Имаше фокусници, татуирани мъже, огнегълтачи и екзотични жени, каквито не бе виждал никога преди. Един продавач на препарирани животни привлече вниманието им. Смий грабна озъбен крокодил и се престори, че преследва Хук, докато капитанът не му хвърли поглед, който би стопил и лед.

Най-сетне свиха към една врата. На табелата над нея пишеше: ТАВЕРНА. ЗАКУСКАТА СЕ СЕРВИРА В МОМЕНТА. БЕЗДЪННАТА ЧАША КОКА КОЛА.

Вътре по столовете се изтягаха пирати — някои пушеха, други лъскаха ножове, неколцина четяха изпомачкани броеве на вестниците „Пайрът тудей“ и „Дейли пайрът“. На масите също седяха пирати, наведени над чинии, препълнени с пасти с крем, банички, торти и всякакви сладкиши. Пиеха кока-кола от високи чаши. За Хук имаше запазена маса. Той и Джек си разделиха огромна бананова торта, върху която Смий постоянно трупаше разбита сметана. Джек предварително беше предупредил Хук — доста притеснен, че му се налага да направи това, — че не му позволяват да яде сладкиши преди закуска. Капитанът обаче просто се изсмя и заяви, че в неговия град точно сладкишите са закуската.

Оттам отидоха на площада и си направиха конни състезания. Хук яздеше Тикълс, Джек яздеше Смий, а другите пирати се яздеха един друг. Надбягваха се около огромния крокодил и диво крещяха. Макар че Хук доста настоятелно пришпорваше Тикълс с куката, Джек победи. Момчето си помисли, че имаше възможност капитанът нарочно да го е оставил да спечели, но се забавляваше толкова добре, че не го беше грижа.

После плаваха с лодка във въображаема буря. Хук, Смий и Джек седяха в спасителна лодка. Група пирати я държаха нависоко и силно я клатеха, а други пирати и жители на пиратския град удряха мечове, за да изобразят светкавици и гръмотевици, и размахваха чаршафи и кърпи, за да направят вятър. Донесоха ведра с вода, като че ли наистина бяха в морето, което заплашваше да прекатури лодката и да ги изпрати при Дейви Джоунс. Колко приличаше на истинско!

Накрая имаше пиратска строева подготовка. Джек командваше, а Хук го наблюдаваше с одобрение. Момчето караше все по-силно негодуващата тълпа пирати да марширува по палубите на „Веселият Роджър“, докато накрая без малко да се стигне до бунт.

„Какъв ден — страшна работа!“

Но вече наближаваше краят му. Спомените се въртяха в главата му, а Джек се усмихваше и се чудеше какво ли още ще се случи. За утре Хук бе обещал нови приключения. Трябваше само да почака!

Мечтанието му бе прекъснато от развълнувано гласче, което викаше името му:

— Джек! Джек!

Той сведе очи надолу към пристана и зад решетките на затворническа килия зърна изцапаното личице на едно момиченце.

— Какво си въобразяваш, че правиш? Защо играеш с него? Погледни ме, Джек! Мислиш си, че си много забавен, но не си! Нямаше да се държиш така ако мама и татко бяха тук!

Джек мълчеше. Хук се свлече от Дългия Том и се приближи до него, усмивката му не беше усмивка, а просто потреперване на устните.

Той протегна ръка и прегърна момчето.

— Познаваш ли я, Джек? — попита го тихо.

Джек вдигна рамене.

— Разбира се.

— Това съм аз, Джек! — Настоятелно извика Маги.

— Толкова е шумна — тъжно въздъхна Хук и замълча. — Как й беше името?

Джек се намръщи.

— Ами…

Главата му сякаш изведнъж се изпразни.

Усмивката на Хук стана много по-широка. Нещата вървяха по-добре, отколкото бе очаквал.

— Аз съм Маги, сестра ти, идиот такъв! — изпищя тя. — Когато изляза оттук, ще ти изпотроша всичките играчки! Така ще ти разхвърля стаята, че няма да я познаеш! — Тя избухна в ридания. — Аз съм! Нищо ли не помниш? А мама и татко? И тях ли си забравил? Джек, това съм аз!

 

 

Маги отчаяно гледаше как Хук вдига Джек от Дългия Том и с ръка около раменете му го отвежда някъде. Джек изобщо не си я спомняше. Напълно беше забравил името й.

Тя се отпусна на решетките и долната й устна затрепери. Наистина, наистина, наистина имаше нужда от мама и татко!

— Мама! — тихичко каза тя.

Едно гласче зад гърба й прошепна:

— Какво значи мама?

Тя се обърна и видя едно от най-малките пленени изгубени момчета, което напрегнато се взираше в нея. Другите бяха сгушени в тъмното зад него, всичките мръсни, раздърпани и окъсани, с широко отворени очи и вдигнати нагоре лица. От зори до мрак пиратите ги караха да броят съкровищата на Хук, вързани с вериги за сандъците — да броят същите дрънкулки по сто пъти, да ги подреждат, да ги лъскат и после пак да ги прибират. Пиратите ги биеха с камшици, за да броят по-бързо. Носеха им ужасна храна и нечиста вода. През цялото време Маги бе страдала ужасно. Почти й се искаше да си беше стояла в училището на Хук.

Пленените деца я гледаха в очакване.

— Никой ли не си спомня майка си? — попита тя изумена.

Те се спогледаха и отрицателно поклатиха глави.

Маги слезе от сандъка, върху който се беше покатерила, и застана пред тях.

— Какво им става на всички тука? — поиска да знае тя.

— Какво е мама? — повтори с равен глас първото хлапе.

Маги се намръщи. Погледът й се плъзна по любимата й нощница с виолетови сърчица на кремав фон. Джек беше нахлупил пиратска шапка. Този глупак Джек!

— Майките… — каза тя.

Приближи се до друго момченце, което лежеше на пода и плачеше насън. Повдигна главата му, оправи възглавницата му и пак го сложи да си легне. Плачът спря.

— Майките проверяват дали спите на хладната страна на възглавницата си — започна тихо тя. Седна и се вгледа в нетърпеливите личица. Едно по едно децата се примъкваха по-близо до нея. Изведнъж се сети за баба Уенди и разказите й за Питър Пан. — Именно те — заговори тя сериозно и напевно — подреждат мислите ви, докато спите, така че като се събудите, добрите да са отгоре, за да ви е лесно да ги намерите.

Твърдението й бе посрещнато с празни погледи.

— Не знаете за какво говоря, нали?

Кимнаха с глави. Тя помисли още малко.

— Майките са страхотни — опита тя нов подход. — Те ви хранят, целуват ви, къпят ви и ви карат с колата на уроци по пиано. Играят си с вас, когато се чувствате самотни. Грижат се за вас, когато сте болни. Рисуват, оцветяват, прегръщат, целуват и оправят всичко, когато ви боли. И всяка вечер ви завиват.

Пак празни погледи. Не, ето там! Едно момченце сякаш започваше да си спомня. И там! Друго се почесваше по главата.

Маги се наведе напред.

— Правят ви превръзка, когато се порежете, в дъждовните следобеди ви пекат сладкиши и ви пеят песни, и…

— Чакай! — възкликна едно изгубено момче. — Спомням си! Това не са просто песни, това са… приспивни песни!

— Точна така! — потвърди Маги.

— Изпей ни една! — помолиха я другите. — Изпей ни една приспивна песен!

Маги се засмя.

— Добре.

Приглади смачканата си нощница, отметна назад ягодоворусата си коса и тихичко запя.

 

 

Облегнати на бордовия парапет на кърмата, загледани към излаза от пристанището, където шарените луни на Небивала земя чертаеха чудновати рисунки по повърхността на океана, Хук, Смий и Джек едновременно вдигнаха глави, когато песента долетя до тях. Дълго време никой не продума — бяха омаяни от мелодията, всеки потънал в собствените си мисли.

После Джек прошепна — толкова тихо, че едва се чуваше:

— Моята… моята майка пее тази песен.

Хук незабавно застана нащрек, намръщи се и появилият се за миг възторг изчезна от костеливото му лице. Вдигна куката и втренчи очи в Смий. Направи му беззвучен, но яростен знак: „Измисли нещо!“

Смий се изправи и сложи ръка на рамото на Джек.

— Хайде, моето момче! — изрева той, като че ли викаше на свинете. — Хайде пак да се покатерим на Дългия Том!

Забута Джек към оръдието, качи го отгоре, изтича до другия край, покатери се и той и започна да кряска и да подскача, сякаш никога в живота си не се бе забавлявал толкова.

Хук се премести на отсрещния парапет и се загледа надолу към пристана. На лунната светлина виждаше Маги Банинг, седнала на пода в неговия затвор.

 

 

Далече от него Питър Банинг се разхождаше по един клон на нивга-дървото и гледаше как последните лъчи на слънцето пробягват във водата и отстъпват мястото си на лунната светлина. Той колебливо спря. Долу, на тъмния фон на скалите, блещукаха светлинните на пиратския град и на „Веселият Роджър“. Въздухът бе толкова чист, че се виждаше как между разнебитените корпуси на корабите по улиците и на кея се движат фигурки. Беше толкова тихо, че чуваха стъпките им.

Но изведнъж долови нещо невероятно — някой пееше нежна, спокойна приспивна песен.

„Тази песен ми е позната“ — помисли си той изненадан.

Беше довършил вечерята си като в мъгла. Изгубените момчета се тълпяха около него, не млъкваха, питаха за това, за онова, искаха да бъдат близо до него. Той им се усмихваше, кимаше весело и даваше безсмислени отговори на въпросите им — през цялото време се мъчеше да разбере какво се бе случило с онзи меч и кокосовите орехи. Тогава за миг, само за миг, той се бе… преобразил. Звучеше нелепо, но това бе единственото точно описание. Не би трябвало да е в състояние да направи това — да разцепи орехите — дори ако лежаха на масата, да не говорим пък летящи във въздуха. Беше такъв невероятен късмет, такъв щастлив шанс.

И все пак — само за един миг…

Бе видял светлинката на Менче да се стрелка към мрачния Руфио.

— Видя ли? — чу я да го пита. — Той е там, вътре, Руфио. Помогни ми да го извадя. Научи го да се бие, за да се изправи срещу Хук. Погледни в очите му — той е там!

И бе дръпнала златната му обеца за по-убедително.

Но в отговор Руфио само замахна към нея и изръмжа:

— Менче, небивал бръмбар такъв! Остави ме на мира!

Тя бе отлетяла възмутена.

„Тази песен ми е позната.“

Напрегнато се взираше в светлините на пиратския град и се мъчеше да чуе думите. Точно тогава се появи Бъчонко. За момент и двамата мълчаха, заслушани в мелодията.

— Мислех си, Питър — каза след малко Бъчонко. Повдигна кръглото си лице и тъмните му очи светнаха. — Когато ти беше като нас, имаше едно изгубено момче, което се казваше Свирчо. Спомняш ли си Свирчо?

Питър кимна.

Бъчонко свали от врата си някаква торбичка.

— Дай си ръцете, Питър.

Питър протегна ръце и Бъчонко изсипа съдържанието на торбичката в шепите му. Питър погледна какво е това. Бяха топчета.

— Това са неговите щастливи мисли — тържествено каза Бъчонко. — Много отдавна ги загуби. Аз му ги пазех, но за мен не действат. — Той се усмихна. — Може пък за теб да подействат.

Усмивката му беше едновременно тъжна и пълна с надежда. Подаде торбичката на Питър. Питър прибра топчетата в нея, пъхна я под ризата си и прегърна Бъчонко.

Бъчонко отвърна на прегръдката му и каза:

— Моята щастлива мисъл е майка ми, Питър. Обаче не мога да си я спомня. Ти помниш ли майка си?

Питър се дръпна леко и отрицателно поклати глава.

Бъчонко заговори, но Питър сложи пръст на устните си.

— Чакай малко. Слушай!

Приспивната песен на Маги се носеше в нощния въздух, издигаше се като мирис на цветя, довян от вятъра.

Топчестото личице на Бъчонко засия под светлината на луната.

— Прилича на Уенди, Питър — тихо продума той. — Тя ни беше майка някога. — Спря и го погледна колебливо. — Мислиш ли, че ще се върне?

 

 

В пиратския затвор на изгубените момчета всички се унасяха в сън. Маги вече пееше по-тихичко, гледаше как очите се затварят, главите се отпускат, дишането става леко като шепот. Тя изпя песента, но продължи да тананика мелодията, загледана в тъмните ъгли, и си мислеше за дома.

Лек шум отвъд решетката на прозореца я накара да вдигне глава. Там седеше капитан Хук, кръстосал крака. Очите му блестяха на лунната светлина, костеливото му лице беше в сянка, очертанията на перуката и тривърхата му шапка се открояваха рязко на фона на чистото небе.

Маги спря да тананика, поколеба се за секунда, после леко отмести сгушените в скута й глави. Стана й се приближи към него. Очите му гледаха отнесено, замечтано, а ръцете му бяха стиснати по детски.

— Кой те приспива, капитан Хук? — тихо попита Маги.

Усмивката на Хук се накъдри като краищата на мустаците му.

— Дете, аз командвам всички пирати в Небивала земя. Никой не приспива капитан Хук. Сам се приспивам.

Тя впери в него ясния си поглед.

— Ами ето защо си толкова тъжен. Нямаш си майка.

Хук изглеждаше смутен. За миг сякаш се готвеше да възрази, да отрече факта — като че ли някъде в дълбините на паметта му лежаха отломките от едно време, когато твърдението на Маги не е било вярно.

Но после просто сви рамене.

— Не. Тъжен съм, защото си нямам война.

Маги бавно поклати глава.

— По цял ден даваш заповеди, командваш, караш хората да вършат разни неща. Никой не се грижи за тебе. Една майка би се грижила за теб. Имаш много голяма нужда от майка. Много, много голяма.

Хук замислено я гледаше. Очите му се плъзнаха към децата, които тя беше приспала с песента си, и за миг лицето му омекна.

После стоманата се върна и мекотата изчезна. Стана, без да пророни и дума, и гордо се отдалечи.