Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (49) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Пета глава
ПОЕЗИЯ, ЗАТИСНАТА ПОД ПЛОЧА, И ИСТИНА — ПОД КАМЪК

В началото на своя лагерен път много исках да се измъкна от общите работи, но не съумявах. С пристигането в Екибастуз през шестата година от затворническия си живот вече си поставях за цел, обратно, веднага да прочистя ума си от разните лагерни хипотези, връзки и комбинации, които му пречат да се заеме с нещо по-задълбочено. Затова не взех да влача временното съществуване на общ работник, както по неволя правят образованите хора, в очакване на сполука или преминаване към категорията на нагаждачите — но тук, в каторгата, реших да науча занаят. В бригадата на Баранюк получихме (с Олег Иванов) възможност за специалността зидари. А при един поврат на съдбата можах да бъда известно време и леяр.

Отначало бях овладян от нерешителност и колебания: правилно ли е? Ще издържа ли? За нас, неприспособените поради чисто умствената насока на дейността си, е по-трудна и най-обикновената работа в сравнение със зековете от същата бригада. Но именно от деня, когато съзнателно започнах от дъното и го почувствувах стабилно под краката си — общото, твърдо, каменисто дъно, — започнаха най-важните години от моя живот, придали окончателните черти на характера ми. Сега вече, както и да се променяше нагоре или надолу животът ми, оставах верен на възгледите и навиците, изработени там.

А имах нужда от очистена от мътилка глава, защото вече две години, откакто пишех поема. Тя ме възнаграждаваше с това, че ми помагаше да не забелязвам какво правят с тялото ми. Понякога в омърлушената колона, под крясъците на автоматчиците ме връхлиташе такъв наплив от стихове и образи, сякаш нещо ме понасяше над колоната по въздуха — по-скоро да пристигна там, на обекта, за да ги запиша в някое ъгълче. В такива минути бях и свободен, и щастлив.^[1]

Но възможно ли е да се пише в Спецлагер? Короленко разказва, че пишел и в затвора, но може ли да сравняваме с тогавашния режим? Пишел с молив (а защо не са му го отнели, опипвайки ръбовете на дрехите му?), пренесъл го в къдрите на косите си (а защо не е бил остриган нула номер?), пишел сред шума наоколо (да е благодарен, че е имало къде да седне и да опъне краката си). Да не говорим, че е можел да запази ръкописите си и да ги предаде навън (това е най-необяснимото за нашия съвременник!).

У нас така не е възможно да пишеш дори в лагерите. (Дори нахвърлянето на фамилните имена за бъдещия роман беше доста опасно: не е ли списък на някаква организация? Записвах само корена на думата под формата на съществително или като я превръщах в прилагателно.) Паметта е единственото скришно местенце, където можеш да държиш написаното, където можеш да го опазиш при обиските и етапите. Отначало нямах доверие във възможностите на паметта и затова реших да пиша в стихове. Това, естествено, беше насилие над жанра. По-късно открих, че и прозата също се набива доста добре в тайните глъбини на това, което носим в главата си. Освободена от бремето на суетните ненужни знания, паметта на арестанта поразява с вместимостта си и може да се разширява. Ние малко се доверяваме на нашата памет.

Но преди да запомним каквото и да било, ни се иска да го запишем и дообработим върху листа. В лагера е възможно да имаш все пак молив и хартия, но не бива да имаш нещо написано (освен ако не е поема за Сталин).^[2] И ако не си нагаждач на работа в лазарета или готованец в КВЧ, сутрин и вечер си подложен неизменно на обиск пред портала. Реших да пиша на малки порции по 12-20 реда и след като ги дообработя, да ги заучавам и изгарям. Твърдо бях решил да не разчитам на простото накъсване на хартията.

В затворите пък съчиняването и шлифоването на стиха се налагаше да става наум. Сетне начупвах на малки парченца няколко кибритени клечки, строявах ги в два реда върху табакерата си — десет единици и десет десетици, и като произнасях наум стиховете, след всеки стих премествах едната клечица настрани. Преместил така десет единици, премествах и една десетица. (Но дори и това трябваше да става с голяма предпазливост: и такова невинно местенце, ако се съпровождаше от шепнещи устни или по-особен израз на лицето, би навлякло подозрението на куките. Стараех се да ги местя като разсеян човек, който го прави просто механично.) Всеки петдесети и стотен стих запомнях подчертано — като контролен. Веднъж месечно повтарях всичко съчинено. Ако на петдесетото или стотното място излизаше някой друг стих, започвах да повтарям отново и отново, докато не улавях изплъзналия ми се беглец.

В Куйбишевския етапен затвор бях свидетел как католиците (литовци) се заловиха да правят затворнически броеници. Правеха ги от разкиснат и след това намачкай хляб, боядисваха зърната (черния цвят го получаваха от горена гума, белия — от прах за зъби, червения — от червен стрептоцид), нанизваха ги още влажни върху насукани и намазани със сапун конци и ги оставяха да изсъхнат на прозореца. Присъединих се към тях и казах, че също искам да се моля с броеница, но съгласно моята вяра са ми необходими сто зърна в броеницата (по-късно разбрах, че са достатъчни и двадесет, дори е по-удобно, и сам си направих броеница от тапи), като всяко десето зърно трябва да бъде кубче вместо топче, освен това петдесетото и стотното да се отличават от останалите на пипане. Литовците останаха поразени от моето религиозно усърдие (и най-набожните нямаха повече от четиридесет зърна в броеницата си), но със сърдечна отзивчивост ми помогнаха да си стъкмя такава броеница, като ми направиха стотното зърно във вид на тъмночервено сърчице. С този чудесен подарък не се разделях никога след това, прехвърлях зърната му и ги опипвах в широката си зимна ръкавица — на развод, на път за работата, при всички случаи на дълго чакане, това можеше да се прави и стоешком, и студът не му пречеше. При обиските тя оставаше в ръкавицата ми и на пипане не се усещаше. Няколко пъти надзирателите я откриваха, но се досещаха, че ми е нужна за молитвите, и ми я връщаха. Тази броеница ми помагаше да пиша и запомням до края на лагера (когато вече имах 12 хиляди стиха), а после и в заточението.

Но и това не е чак толкова лесно. Колкото повече става написаното, толкова повече дни в месеца отиват за преповтаряне. А повторенията са вредни главно с това, че написаното ти става някак привично и преставаш да забелязваш в него силното и слабото. Първият вариант, и бездруго съчинен в бързината, за да изгориш по-скоро текста, остава единствен. Не можеш да си позволиш лукса да го оставиш или забравиш за няколко месеца, че след това да го обхванеш с по-критичен поглед. Ето защо истински добре не е възможно да се напише.

А с неизгорените хартийки не биваше да се протака. На три пъти ме хващаха с тях и ме спасяваше само това, че никога не вписвах върху листа най-опасните думи, а ги заменях с чертички. Веднъж лежах на тревата, настрани от останалите, твърде близо до зоновото заграждение (където беше по-тихо), и пишех, прикривайки хартийката в една книжка. Старшият надзирател Татарин се бе прокраднал съвсем тихо и успя да забележи, че не чета, а пиша.

— Я дай насам! — заповяда ми той. Станах, целият изтръпнал, и му подадох хартийката. Там беше написано:

Да ни се върне взетото —

се моля богу плахо.

Пет дни и нощи, спомням си,

от Остероде в Бродница

ни гонеше конвой от казахи.

Ако бях написал „конвой“ и „казахи“ изцяло, Татарин щеше да ме откара при опера и там биха ме разкрили. Но празните места, запълнени с черти, бяха неми.

Ни гонеше — — — К. К.

Всеки си мисли по свой начин. Аз се страхувах за поемата си, а той мислеше, че нанасям плана на теленото ограждение и подготвям бягство. И това обаче, което бе написано, той четеше със сбърчено чело. „Ни гонеше“ вече му намекваше за нещо. Но това, което караше мозъка му особено да се напряга, бяха тези „пет денонощия“. Дори не помислих в каква асоциативна връзка могат да бъдат възприети: пет денонощия беше стандартно лагерно съчетание, отдавано разпореждане за кариера.

— Какви пет денонощия? За кого? — разпитваше ме навъсен.

Едвам можах да го убедя (с названията Остероде и Бродница), че просто съм си спомнил някакво фронтово стихотворение и съм поискал да го запиша, но не всички думи съм могъл да си спомня.

— Че защо да си спомняш? Не е редно да си спомняш! — мрачно ме предупреди той. — Видя ли те още веднъж да лежиш тук, мисли му!…

Сега, като го разказвам — като че ли нищо особено. Но тогава за нищожния роб, за мен, това беше огромно събитие: лишавах се от възможността да лежа настрани от шума и попаднех ли още веднъж на същия този Татарин с други стихчета — спокойно биха могли да ми заведат следствено дело и да засилят наблюдението си върху мен.

А и да зарежа да пиша вече не можех!…

В друг един случай бях нарушил своето правило и по време на работа написах наведнъж към шестдесет стиха за пиесата си („Пирът на победителите“), но не съумях да скрия добре листчето при влизането в лагера. Вярно, че и там много думи бяха заменени с черти. Надзирателят, простоват широконос момък, разглеждаше учуден написаното.

— Писмо ли е? — попита ме той.

(Писмо, което се носи на обекта, намирисва определено на карцер. Но би се оказало странно „писмо“, ако го отнесяха на опера!)

— Това е за самодейността — безочливо рискувах аз. — Припомням си една пиеска. Елате да я видите, като я поставим.

Момъкът погледа, погледа ту листчето, ту мен и каза:

— Какъв глупак!

И скъса листчето ми на две, на четири, на осем. Изплаших се, че ще го захвърли на земята — отделните хартийки бяха все още достатъчно големи и тук, пред портала, можеше да ги съгледа и някой по-бдителен началник, ето че и самият началник на режима Мачеховски на няколко крачки от нас наблюдава обиска. Но изглежда, им беше заповядано да не боклучат пред портала, за да не трябва после сами да чистят, и надзирателят пъхна в ръката ми като в кошче за отпадъци накъсаните хартийки. Минах през вратата и побързах да ги хвърля в печката.

А третия път не бях изгорил още доста голям откъс от поемата си, но докато работех на постройката на БУР, не се стърпях и написах също и „Зидар“. Ние тогава не напускахме зоната и следователно не ни подлагаха на ежедневни обиски. На третия ден от написването на „Зидар“ излязох в тъмното точно преди проверката, за да си го повторя за последен път, след което веднага да го изгоря. Търсех тишина и усамотение, затова отидох в края на зоната, но съвсем бях забравил, че това е близко до мястото, където неотдавна се бе измъкнал под телената мрежа Тенно. А надзирателят, изглежда, е дебнел в засада, незабавно ме грабна за яката и ме поведе в тъмното към БУР. Възползувал се от мрака, предпазливо смачках в джоба си своя „Зидар“ и го захвърлих, без да гледам зад гърба си. Имаше ветрец и той заглуши шумящия лист при омачкването му.

А че държах още у себе си и част от поемата, съвсем бях забравил. При обиска в БУР я намериха — за щастие там нямаше нищо криминално, само неща, свързани с фронта (от „Пруски нощи“).

Началникът на смяната, доста грамотен старши сержант, взе да чете.

— Какво е това?

— Твардовски! — твърдо отвърнах аз. — „Василий Тьоркин“. (Така за пръв път се пресякоха нашите пътища с Твардовски!)

— Твардо-овски! — с уважение кимна сержантът. — А на тебе за какво ти е?

— Ами книги няма. Запиша си, което си припомня, после си го чета понякога.

Иззеха ми оръжието — половинката от ножче за бръснене, а поемата ми я върнаха и ме пуснаха да си вървя. Бих притичал да потърся „Зидар“, но проверката бе вече минала и не можех да ходя повече из зоната — надзирателят ме отведе лично в бараката и ме заключи в нея.

Прекарах неспокойна нощ. Вън беше излязъл ураганен вятър. Къде ли можеше да отнесе моя смачкан „Зидар“. Въпреки всички заменени с черти опасни думи смисълът на стихотворението бе съвсем очевиден. И по текста бе ясно, че авторът му е от бригадата, която строи БУР. А вече сред западните украинци не представляваше никаква трудност да ме намерят.

И така, всичко, което бях писал години наред — вече направеното и най-вече замисленото, — всичко това се разнасяше някъде из зоната или в степта като безпомощно смачкана хартийка. Отправях молби към небето. Когато сме зле, не се срамуваме от Бога. Срамуваме се от Него, когато ни е добре.

Сутринта, след сигнала за ставане, в пет часа, задъхан срещу силния вятър, тръгнах за същото място. Вятърът издухваше дори ситните камъчета и ги запращаше в лицето ми. Безполезно беше да търся! От това място духаше към щабната барака, по-нататък към режимката (където също често сноват надзиратели и където телената мрежа е особено гъсто преплетена), още по-нататък, извън зоната — по улицата на селището. Цял час до съмване се щурах приведен, но без полза. Съвсем се бях отчаял. Ала щом се развидели, хартийката ми се бялна на три крачки от мястото, където я бях захвърлил! Отнесена е била встрани от вятъра и се е заклещила между натрупаните дъски.

И до днес го намирам за чудо.

Та по този начин пишех. През зимата — край печката в бараката, през пролетта и лятото — на скелето, върху самата тухлена зидария: в промеждутъците, когато, след като свършех разтвора в носилката, чаках да ми донесат нов: поставях хартията върху тухлите и с парченцето молив (скришом от съседите) записвах стиховете, споходили ме, докато бях плескал разтвора от предишните носилки. Живеех като насън, в столовата седях над свещената чорбица и невинаги усещах вкуса й, не чувах хората наоколо — все се връщах към моите стихове и ги редях едни след други като тухлите върху зида. Обискирваха ме, брояха ме, караха ме в колона по степта — а аз виждах театралната сцена на моята пиеса, цвета на завесите, разположението на мебелите, светлинните петна от прожекторите, всяко действие на актьора.

Други разкъсваха теленото заграждение с камион на пълен ход, промъкваха се отдолу, газеха преспите в снежните фъртуни, а за мен телените мрежи сякаш не съществуваха, през цялото време се намирах в своето продължително дълго бягство, ала надзирателите не можеха да открият това, когато ни преброяваха.

Давах си сметка, че не съм аз единственият такъв, че се докосвам до голямата Тайна, която скрито зрее в също такива самотни гърди по пръснатите острови на Архипелага, за да се разкрие може би в бъдещата руска литература и слее все някога с нея, чак след нашата смърт.

(През 1956 г. в Самиздат, който вече съществуваше, можах да прочета първата стихосбирка на Варлам Шаламов и потръпнах като при среща с брат.

Аз знам добре, това не е игра.

Това е смърт. Но заради живота

тетрадките не ще си прибера

и като Архимед ще стискам аз перото.

И той е писал в лагера! — скришом от всички; със същия самотен безответен възглас в мрака:

Та само гробове безкрай

са моя спомен бегъл.

Там гол и аз бих легнал май,

ако не бях се врекъл

да доизплача песента

за времето ни спряло,

сякаш в живота след смъртта

се среща и начало.

Колко такива сме били на Архипелага? Сигурен съм: много повече от станалите известни през тези продължителни години. Не на всички е било съдено да доживеят, така са и отнесли в паметта си ненаписаното. А някой е записал и скрил бутилка със записаното в земята, но не е посочил на никого мястото. Друг пък е предал написаното в небрежни или, напротив, в твърде предпазливи ръце.

И дори на островчето Екибастуз бяхме ли в състояние да се познаем един друг? Да си дадем кураж? Да се подкрепим? Ами че ние по вълчи се криехме от всички и следователно един от друг също. Но дори и в този случай съумях да открия неколцина в Екибастуз.

Неочаквано чрез баптистите се запознах с духовния поет Анатолий Василиевич Силин. Беше прехвърлил тогава четиридесетте. Нищо забележително нямаше в лицето му. Върху стриганата и бръсната глава косата му никнеше наново рижава, такива бяха и веждите му. Беше неизменно отстъпчив, мек, но сдържан с всички. Едва когато сериозно можахме да се разговорим и в свободните от работа неделни дни се разхождахме в зоната и той ми четеше своите доста дълги духовни поеми (пишеше ги тук именно, в лагера, като мен), аз за сетен път се поразих как измамно се прикрива в посредствения облик самобитната душа.

Бивш безпризорник, отгледан в приют, атеист, в немския плен той попада на религиозни книги и е завладян от тях. Оттогава става не само вярващ човек, но философ и богослов! А тъй като именно „оттогава“ лежи непрекъснато по затвори или лагери, целия този богословски път му се налага да измине в самота, за да открие за себе си вече отдавна откритото, като се лута може би — „оттогава“ не е разполагал нито с книги, нито със съветници. Работеше като общ работник и изкопчия, пресилваше се да изпълни неизпълнимата норма, връщаше се с подкосени колене и треперещи ръце, но и денем, и вечер в главата му кръжаха ямбите на неговите поеми, до една читиристъпни със свободно римуване, съчинявани от начало до край наум. Мисля, че към времето, за което говоря, той знаеше вече близо двадесет хиляди стиха наизуст. Той също имаше към тях служебно отношение: бяха просто начин да запомня и начин да предава на другите.

Неговото светоусещане се разкрасяваше и омекотяваше от усещането му за Двореца на Природата. Той възкликваше, приведен над някоя рядка тревичка, незаконно израсла в нашата безплодна зона.

— Колко прекрасна е земната трева! Но дори и нея Творецът е предоставил за постеля на човека. Толкова по-прекрасни значи трябва да бъдем ние!

— А как да разбираме тогава това: „Не обичайте света и всичко, което е в него“. (Сектантите често прибягват до тези думи.)

Той се усмихваше извинително. Умееше да примирява с тази си усмивка:

— Дори в плътската земна любов се проявява нашият висш стремеж към Единението!

Теодицеята, тоест оправданието за съществуването на злото на този свят, той формулираше така:

На съвършенството духът

допуснал сам скръбта в душата —

как инак би узнала тя

и на блаженството цената.

 

………………

Законът е суров, незрим.

Но с него става достижим

за смъртните светът всевечен.

Страданията на Христа в човешката му плът той дързостно обясняваше не само с необходимостта да бъдат изкупени човешките грехове, но и с желанието на Бога да усети земните страдания. Силин смело твърдеше:

— Бог е знаел винаги за тези страдания, но никога не ги е чувствувал по-рано!

Но и за Антихриста, който

В човешката душа копнежа

към светлината той изпрати,

събра го в лъч — векът метежен —

Силин намираше ново човешко обяснение:

А ангелът отхвърли в миг

блаженството, що бе познал,

без скръб човешка, без печал.

Без тях дори и любовта

не бе за него съвършена.

Самият толкова свободомислещ, Силин намираше в своето широко сърце приют за всички оттенъци на християнството:

… Такава им е същността —

и по словата на Христа

неповторим е всеки гений.

По повод агресивното недоумение на материалистите как е могъл духът да създаде материята, Силин само се усмихваше:

— Те не искат да се замислят над това — а как е могла грубата материя да създаде Духа? В такава последователност не е чудо?

Ами то би било още по-невероятно чудо!

Мозъкът ми беше запълнен със собствени стихове, затова малко нещо можах да запомня от чутите поеми на Силин, и то само защото се опасявах, че той самият може нищо да не запази. В една от поемите любимият му герой с някакво антично гръцко име (вече не го помня) произнася въображаема реч на Общото събрание на Организацията на обединените нации — това е една духовна програма за цялото човечество. С четирите си пришити по дрехите номера, изтощен, обречен роб, този поет имаше повече да каже на живите, отколкото цялото стадо утвърдили се в списанията, издателствата и в радиото (било в Съюза, било на Запад) и ненужни на никого, освен на себе си.

Преди войната Анатолий Василиевич завършва Педагогически институт, Факултета по литература. Оставаха му, както и на мен, около три години до „освобождаването“ в заточение. Единствената му специалност беше преподаването на литература в училище. Изглеждаше малко вероятно да бъдем допуснати като бивши арестанти до училището. Ами пък ако?

— Никога няма да внушавам на децата лъжа! Ще им кажа истината за Бога, за живота на Духа.

— Но вас ще ви уволнят още след първия час! Силин наведе глава, отвърна тихо:

— Ако ще.

И явно беше, че нямаше да трепне. Нямаше да си криви душата, за да държи класния дневник, а не кирката.

С жалост и възхищение гледах този рижав невзрачен човек, който не бе имал нито родители, нито наставници, за когото животът се бе оказал толкова труден, колкото ако речеш да обръщаш с лопата екибастузката камениста почва.

Силин ядеше с баптистите от едно канче, делеше с тях хляба и храната. Естествено, той се нуждаеше от отзивчиви слушатели, с някого трябваше заедно да чете и тълкува Евангелието, а и да крие самата книжка. Но чисто православните той или не търсеше (с подозрението, че може да го отблъснат заради неговата ерес), или не ги намираше: в нашия лагер, като изключим западните украинци, те бяха или малко, или не се отличаваха с последователност в поведението си. Баптистите като че ли уважаваха Силин, вслушваха се в него, причисляваха го дори към своята община, макар че също не харесваха еретичните му идеи, но се надяваха постепенно да го направят свой. Силин посърваше, когато разговаряше с мен в тяхно присъствие, докато без тях се отпускаше. Трудно му беше да се подкастри по тяхната вяра, струваше му се, че тя е твърде стеснена или обеднена, въпреки че тази вяра у тях е много твърда, чиста, гореща, помага им да понасят каторгата, без да се поддават на отчаянието и без да рушат душата си. Всички те са честни, кротки, трудолюбиви, отзивчиви, предани на Исуса Христа.

Тъкмо затова ги изкореняват така решително. През 1948 — 1950 г. само за принадлежността си към баптистката община стотици и стотици от тях са осъдени на по 25 години лишаване от свобода и са изпратени в Спецлагерите (ами че общината си е организация!).^[3]

* * *

В лагера не е както на свобода, където всеки се старае непредпазливо да подчертае и изрази външно себе си. Там не е трудно да се разбере кой за какво претендира. В затвора или лагера, обратно, всички са обезличени — еднакво остригани, еднакво брадясали, с еднакви ушанки и памуклийки. Одухотвореността върху лицето е изтрита от брулещите ветрове, слънчевия загар, калта и изтощителната работа. Нужен е специално придобит навик, за да разпознаеш душевната светлина зад обезличената унизена външност.

Но пламъчетата на духа неволно бродят, промъкват се едно към друго. Настава инстинктивно откриване и събиране на подобните.

Най-добре и най-бързо ще познаеш човека, ако разполагаш макар и с най-оскъдни данни за неговата биография. Ето, работят непосредствено до нас изкопчии. Завалява гъст мек сняг. Дали защото скоро трябва да има почивка, цялата бригада се прибира в землянката. А един остава навън. Стъпил на края на траншеята, опрян върху лизгара си, стои съвсем неподвижно, сякаш така му е удобно, като статуя. И като на статуя снегът засипва главата му, раменете, ръцете. Безразлично ли му е това или дори приятно? Той гледа през сипещите се снежинки към зоната и бялата степ. Той има едра кост, широки рамене, широко лице, обрасло със светла твърда четина. Той е винаги солиден, бавен, много спокоен. Останал е да стои, за да гледа света и да мисли. Тук него го няма.

Не съм близък с този човек, но приятелят му Редкий ми е разказвал за него. Бил толстоист. Израснал с назадничавата представа, че не бива да се убива (дори в името на Прогресивното Учение) и затова не бива да се взема в ръце оръжие. През 1941 г. го мобилизират. Той захвърля оръжието и близо до Кушка, където е изпратен, минава афганистанската граница. Там няма и не се очакват никакви немци и той би могъл да изкара на спокойствие цялата война, без нито веднъж да се наложи да стреля по жив човек, но е в разрез с убежденията му да мъкне дори на гърба си това желязо. Предполагал е, че афганистанците ще уважат правото му да не убива хората и ще го пуснат да иде във веротърпимата Индия. Но афганистанското правителство се оказва вероломно, както и всички правителства. То се опасява от гнева на всесилния съсед и оковава беглеца в пранги. И точно така, в стягащи краката му пранги, без движение, го държи три години в затвора в очакване да разбере на кого ще се усмихне победата. Надмощие вземат Съветите и афганистанците услужливо им връщат дезертьора. Едва оттук започва да тече сегашната му присъда.

И ето че стои сега неподвижно под сипещия се сняг като част от тази природа. Нима държавата го е родила на този свят? Защо тя трябва да решава как да живее тази човек?

Не възразяваме да имаме за свой съотечественик Лев Толстой, това е марка. Че и пощенска можем да пуснем с неговия лик. И чужденците можем да водим в Ясна Поляна. И най-подробно да разказваме как той бил против царизма и как църквата го анатемосала (гласът на говорителя чак затреперва на това място). Но внимавайте, землячета, само някой от вас да не вземе Толстой на сериозно, попадне ли ни жив толстоист — да му мисли! — ще го премажем с гьсеничните си вериги!

… Случва се на строежа да ти потрябва сгъваем метър, какъвто има у десетника зек, та да измериш колко си вдигнал стената. Той му трепери на този метър, а теб хич не те и знае — малко ли са бригадите тук, но без колебание и беззащитно някак ще ти подаде своята скъпоценност (според лагерните разбирания това е просто глупост). А когато му върнеш метъра — ще се скъса да ти благодари. Как може такъв чудак да бъде десетник в лагера? Говори с акцент. Аха, оказва се, че е поляк, нарича се Юрий Венгерски. Тепърва ще чувам за него.

… Случва се да вървиш в колоната и би трябвало да прехвърляш броеницата в ръкавицата си или да мислиш над следващите строфи — но твърде занимателен се оказва съседът ти в петорката, това е ново лице, на обекта ви са изпратили нова бригада. Интелигентен симпатичен евреин, вече на възраст, с умен, насмешлив израз. Фамилното му име е Масамед, завършил е университета… Кой, кой? Букурещкия, в катедрата по биопсихология. А и специалностите му са едни такива — физиономист, графолог. Че отгоре на всичко е и йога и е готов още от утре да започне с теб курс по хатха-йога. (Едно е лошото: твърде ограничени са сроковете ни в този университет. Задъхвам се! Няма време всичко да обхвана!)

Имам възможност да го понаблюдавам и в работната, и в жилищната зона. Неговите съотечественици му предлагат място в кантората, отказва: за него е важно да докаже, че един евреин може също да бъде отличен общ работник. И на своите петдесет години размахва безстрашно кирката. Вярно, че като истински йога владее своето тяло: на десет градуса се съблича и моли другарите си да го облеят с пожарния маркуч. Той не яде като всички нас — по-бързо да натъпче кашата в устата си, а поизвърнал се встрани, съсредоточено, бавно, на малки глътки, със специална миниатюрна лъжичка.^[4]

… На път за обекта ще се случи понякога да завържеш ново познанство. Но все пак в колоната невинаги можеш да се отпуснеш: конвоят крещи, съседите съскат („заради вас и ние…“) до работата вървиш като заспал, а от работа гледаш по-бързо да се прибереш, че и вятърът те шиба в муцуната. И изведнъж… Е, този не е от съвсем „типичните“, както ще кажат соцреалистите. Някакъв особен случай.

В крайния ред върви малко човече с гъста черна брада (последния път е арестуван с нея и е фотографиран в този си вид, затова в лагера не му я обръсват). Крачи бодро, изпълнен с достойнство, и носи под мишница вързана на руло ватманова хартия. Това ще е някакво рационализаторско предложение или изобретение, някаква новост, с която се гордее. Трябва да я е нанесъл върху хартията по време на работа, носил е да я покаже в лагера, а сега отново я мъкне на работата. И внезапно проклетият вятър изтръгва рулото от ръката му и го търкулва настрани от колоната. Арнолд Рапопорт (читателят вече го знае) прави с естествен порив първата си крачка след рулото, после втора, трета, но рулото се търкаля все по-надалеч, между двама от конвоите, вече оттатък кордона. Тук Рапопорт би трябвало да се спре, нали е ясно: „крачка надясно, крачка наляво… без предупреждение!“, но как така да го остави! Рапопорт подскача след него, превит, с протегнати напред ръце — злата орис отнася техническата му идея! Арнолд протяга ръце, разперва пръсти като гребло — ей, варварино, не докосвай чертежите ми! Колоната наблюдава тази сцена, обърква се и спира от само себе си. Автоматите се насочват, затворите им прищракват!… Дотук всичко е типично, но именно от този миг започва нетипичното: не се намира глупак! Никой не стреля! Варварите проумяват, че това не е бягство! Дори за внушените им представи този образ е явно изключение: авторът тича след изплъзващото му се творение. Притичал още петнадесетина крачки зад чертата на конвоя, Рапопорт улавя рулото, изправя се и крайно доволен, се завръща в строя. Завръща се от онзи свят…

Макар Рапопорт да бе прехвърлил значително повече от една средна норма на престой в лагера (след първата му детска по сроковете си присъда и още една десетка след това, минава през заточението, а ето че сега отново десетка), той е жив, подвижен, с пламтящи очи, а те, макар и винаги весели, са създадени за страдание, толкова са изразителни. Той се гордее, че годините в изолация ни най-малко не са го състарили, нито сломили. Впрочем, понеже е инженер, той през цялото време работи като някакъв производствен нагаждач, така че може още да се крепи. Отнася се с пристрастие към своята работа, а свръх това твори нещо и за душата.

Крайно любознателен по характер, той гледа всичко да обхване. Много преди мен бе мислил да напише тъкмо такава книга като моята сега — да разкаже всичко за лагерите, но така и не се на-кани. Ние, неговите приятели, се смеем и на друго едно негово творение: Арнолд вече много години търпеливо съставя универсален технически справочник, който ще обхване всички клонове на съвременната техника и естествознание (и видовете радиолампи, и средното тегло на слона) и който трябва да има джобен формат. Имайки едно наум, че му се надсмиват за тези неща, Рапопорт ми показва тайно още един свой любим труд. В черната му тетрадка с мушамени корици има записан трактат „За любовта“ — нов, защото Стендаловият абсолютно не го удовлетворява. Още не е завършен и отделните бележки в него не са свързани помежду си. Но за човек, прекарал половината си живот в лагерите, написаното поразява с целомъдрието си. Ето нещо оттам^[5]:

— Да обладава нелюбима жена, може само нисшият телом и духом. А мъжете го имат това за „победа“.

— Обладаването, неподготвено от органичното развитие на чувството, носи не радост, а срам, отвращение. Мъжете от нашия век, влагащи цялата си енергия в осигуряване на доходите си, в службата или властта, са загубили гена на висшата любов. Обратно, за безпогрешния женски инстинкт обладаването е само първата степен на истинската близост. Едва след него жената признава мъжа за близко същество и започва да му говори на „ти“. Дори случайно отдалата се жена изпитва прилив на благодарна нежност.

— Ревността е оскърбено самолюбие. Истинската любов, лишена от взаимност, не ревнува, а умира, престава да се развива.

— Наред с науката, изкуството и религията любовта е също начин за опознаването на света.

Благодарение на толкова противоположните си интереси Арнолд Лвович познава най-различни хора. Той ме запознава с човек, когото бих отминал, без да му обърна внимание: на пръв поглед просто обречен мръшляк, дистрофик, ключиците му са щръкнали през разтворената лагерна дрешка като на мъртвец. Хилавостта му се натрапва още повече от върлинестия му ръст. Дето си е мургав по рождение, ами и казахстанското слънце съвсем е почернило бръснатата му глава. Все още излиза на работа извън зоната, все още се държи за носилката, за да не падне. Той е грък и също поет! Още един! Има издадена стихосбирка в Атина на новогръцки. Но понеже не е атински затворник, а съветски (и съветски поданик), вестниците не леят сълзи за него.

Той е на средна възраст, но с единия крак вече е в гроба. Мъча се жалко и неумело да го отклоня от тези мисли. Той мъдро се усмихва и с не съвсем перфектен руски език ми обяснява, че в смъртта е страшна не самата смърт, а само моралната подготовка към нея. Вече му е било и страшно, и тъжно, и жалко, и вече се е наплакал, но се е примирил напълно с неизбежната си смърт и е напълно готов. Останало е само да доумре тялото му.

Колко много поети има сред хората! Толкова са много, че просто не е за вярване. (Понякога това дори ме обърква.) Този грък чака смъртта, а ей тези двама млади чакат само да доизлежат присъдата си и да получат литературна известност. Те са открити поети, не скриват това. И двамата са незавършили студенти. Коля Боровиков е поклонник на Писарев (и значи враг на Пушкин), работи като фелдшер в лазарета. Тверчанинът Юрочка Киреев е поклонник на Блок и негов подражател, ходи извън зоната на работа в кантората на механичните работилници. Приятелите му (а какви приятели, като са все с по двадесет години по-стари от него и бащи на семейства) се смеят, че в лагера на ИТЛ на Север някаква достъпна за всички румънка му се предлагала сама, а той не разбрал и й пишел сонети. Като гледа човек чистата му муцунка, не е трудно да повярва на това. Проклета да е тази младежка девственост, която трябва да го съпровожда през целия лагер.

… Вглеждаш се в едни хора, други пък — в теб. В голямата, обърната с главата надолу барака, където живеят, сноват и лежат четиристотин души, чета след вечеря и по време на отегчителните вечерни проверки втория том на речника на Дал — единствената книга, която можах да домъкна до Екибастуз, а тук бях принуден да я обезобразя с щемпела: „Степлаг. КВЧ“. Никога не се случва да обърна и един лист, защото за оскъдния остатък от вечерта едва прочитам половин страница. Така си седя или се разхождам бавно при проверката, забил поглед в едно и също място на книгата. Вече съм свикнал всички новопристигнали да ме питат що за дебела книга държа в ръцете си и остават в недоумение, когато им кажа какво чета.

— Нищо по безопасно за четене от нея — парирам аз с шега. — Няма да ти навлече нов член.

А какво не е опасно да се чете в Спецлагера? Александър Стотик, икономист в Джезказганския клон, четеше скришом вечер „Стършел“ в адаптиран вид. И все пак не му се размина доносът. При обиска му присъствуваше лично началникът на колоната и глутница офицери: „Американците ли чакаш да дойдат?“ Накараха го да чете по английски на глас. „Колко ти остана да доизлежаваш?“ — „Две години.“ — „Ще станат двадесет!“ Че намериха и стихове отгоре на това: „От любов ли се интересуваш?… Създайте му такива условия, че не само английския, ами и руския да му избиете от главата!“ (А и робите нагаждачи съскат отгоре на всичко срещу Стотик: „И нас ни топиш! И нас ще вземат да подгонят!“.

Ала и много интересни запознанства стават покрай тази книга. Ето, приближава ме например някакво малко на ръст човече, същинско петле — с предизвикателно вирнато носле, с насмешлив поглед, и ме пита с напевен глас:

— Позволете да се поинтересувам що за книга четете?

От дума на дума, а след това неделя след неделя, месец след месец този човек разтваря пред мен един микросвят, в който сбито е събрана историята на моята страна за половин век. Сам Василий Григориевич Власов (същият — от Кадийския процес, отбил вече 14 години от своите двадесет) се смята за икономист и политически деец и няма понятие, че е творец на словото, само че устното. Вземе ли да разказва за сенокоса, за бакалницата (в която работил като малък), за червеноармейската част, за стария чифлик, за палача от Губдезертир^[6] или за ненаситната булка от покрайнините — всичко това се запечатва в мен така трайно и картинно, сякаш е преживяно от самия мен. Иска ти се мигом да го запишеш, но не можеш! Да възстановиш разказа му дума по дума след десет години, но не става!

Забелязвам, че често хвърля погледи крадешком към мен и книгата ми, без да се реши да ме заговори, сух, дългонос, източен млад човек, някак си не понашему в лагера възпитан, дори плах. Запознаваме се и с него. Говори с тих стеснителен глас, подбира с мъка руските думи и прави забавни грешки, които мигом изкупва с усмивка. Това е Янош Рожаш, унгарец. Показвам му речника на Дал и той кима с изсъхналото си от лагерното изтощение лице: „Да, да, трябва да си отвличаме вниманието със странични неща, да не мислим за едното ядене само.“ Той е едва на двадесет и пет години, но няма я младежката руменина по страните му; сухата му тънка кожа, изпръхнала от ветровете, е опната сякаш направо върху удължените тесни кости на черепа му. Има болки в ставите, остър ревматизъм, получен на северния дърводобив.

Тук, в лагера, има, двама-трима негови съотечественици, но те са погълнати денонощно от едно единствено: как да преживеят? Как да се наядат? А Янош изяжда безропотно каквото му изпише бригадирът и полугладен, не си разрешава да търси нищо допълнително. Вглежда се, вслушва се, иска да разбере. Какво всъщност да разбере?… Да ни разбере нас, нас, руснаците!

— Моя лична съдба съвсем избледнял, когато опознал тук хората. Страшно съм изненадан. За това, че са обичали свой народ, ги пращат на каторга. Но аз мисля — това военна бъркотия, да? (Такъв въпрос ми задава през 1951 г.! Ако и досега е военна бъркотия, да не е пък още от Първата световна война?…)

През 1944 г., когато нашите го залавят в Унгария, той е на 18 години (и не е в армията). „Тогава не бях успял още да причиня на хората нито добро, нито зло — усмихва се той. — Хората нямаха още от мен нито полза, нито вреда.“ Следствието му се води така: следователят не знае бъкел унгарски, а Янош — руски. Понякога попадали на много лоши преводачи от гуцулите. Янош подписва 16 страници протоколи, без изобщо да разбере какво пише там. А и когато непознатият офицер му прочита нещо, той дълго още не разбира, че това е присъда на ОСО.^[7] И го изпращат на Север, на дърводобива, където той стига до пълно изтощение и попада в болница.

Дотогава Русия му показва само едната си страна — тази, на която се сяда, а този път му показва и другата. В лагерната болничка на Симския ОЛП край Солимск медицинска сестра е Дуся, четиридесет и пет годишна. Тя е битовачка, пропускничка^[8], с 5-годишна присъда. Тя гледа на работата си не като на средство да припечели нещо или колкото да отбие времето (както обикновено е прието у нас, но което, поради розовите си все още очила, Янош не знае), а като на възможност да бъде полезна ей на такива умиращи и ненужни повече на никого. Но с онова, което предлага лагерната болница, не е възможно те да бъдат спасени. И сестра Дуся разменя в селото своята сутрешна дажба от 300 грама хляб срещу половин литър мляко, с което възвръща Янош (а преди него още някого) към живота.^[9] За това точно обиква Янош леля Дуся и нашата страна, и всички нас. И започва усърдно да учи в лагера езика на своите надзиратели и конвои — великия могъщ руски език. Девет години прекарва в нашите лагери, вижда Русия само от затворническите вагони, върху малките пощенски картички-репродукции и в лагера. И я обиква.

Янош беше от тези, които все по-малко се срещат в нашия век: които още от детските си години не познават друга страст освен четенето. С тази наклонност си оставаше и като възрастен дори в лагера. И в северните лагери, а този път и в Специалния екибастузки той не пропускаше случая да намира и изчита нови книги. Към момента на нашето запознанство вече познаваше и обичаше Пушкин, Некрасов, Гогол, аз му обяснявах Грибоедов, но повече от всички останали, почувствувал го едва ли не по-близък от Петьофи и Аран, бе обикнал Лермонтов, когото прочел за пръв път в плен, неотдавна. (От чужденци съм чувал често, че Лермонтов им е по-скъп от всички руски поети.) Особено се влюбва Янош в Мцири — също такъв пленник, толкова млад и толкова обречен. Много нещо бе научил наизуст от тази поема и крачейки години наред с ръце зад гърба в чуждоземната колона по чуждата земя, с езика на таз чужбина бе изговарял за себе си:

Усетих смътно в този час —

следа в родината си аз

не ще оставя, нямам власт.

Приветлив, ласкав, с беззащитни светлосини очи — такъв бе Янош Рожаш в нашия безсърдечен лагер. Сядаше при мен на вагонката — леко, на крайчеца й, сякаш чувалът ми със стърготините можеше още повече да се изцапа или да се сплъсти, ако се седне на него, и говореше задушевно тихо:

— На кого да изкажа тайни си мечти?…

И никога от нищо не се оплакваше.^[10]

Сред лагерниците се движиш като сред поставени мини, чрез интуицията си опипваш всекиго, за да не отидеш по дяволите. И дори при тази всеобща предпазливост колко поетични хора можах да открия в бръснатия череп, под черната куртка на зека!

А нима ще са малко нерешилите се да ти се открият?

А и колко — хилядократно! — изобщо не съм могъл да срещна?

А и колко си удушил за тези десетилетия, проклети Левиатан?!

* * *

В Екибастуз имаше и официален, макар и доста опасен център за културно общуване — КВЧ, където слагаха черни щемпели върху книгите и подновяваха нашите номера.

Важна и много колоритна фигура в нашата КВЧ бе художникът, а в миналото архидякон и едва ли не личен секретар на патриарха — Владимир Рудчук. В лагерните правилници съществува някаква неизтребима клауза: лицата с духовно звание да не се стрижат. Естествено, това никъде не се огласява и свещениците, които не знаят за него, биват също остригвани. Но Рудчук знаеше правата си и бе запазил вълнистите си тъмноруси коси, малко по-дълги, отколкото се полага за мъж. Той се грижеше за тях, както и изобщо за външността си. Беше привлекателен, висок, строен, с приятен бас, спокойно можехме да си го представим как извършва тържествена служба в някой огромен катедрален храм. Ктиторът Дроздов, с когото бяхме пристигнали заедно, веднага позна архидякона: беше служил в одеския катедрален храм.

Но той и изглеждаше, и живееше тук като човек не от нашия зековски свят. Принадлежеше към съмнителните деятели, които, едва-що опростени след изпадането им в немилост, се завръщат в лоното на православната църква или ги приемат в нея; те са помогнали изрядно да се опорочи църквата. И самата история около попадането на Рудчук в затвора бе някак тъмна, кой знае защо, той все ни показваше една снимка (любопитно как неиззета), на която бе фотографиран със задграничния митрополит Анастасий на една улица в Ню Йорк. В лагера живееше в отделна „кабинка“. След като се върнеше от развода, където лениво изписваше номера за нашите ушанки, памуклийки и панталони, той прекарваше лениво деня или правеше понякога грубовати копия от вулгарни картини. Бяха му позволили да държи при себе си дебел том репродукции от Третяковската галерия, заради които и попаднах при него: искаше ми се да ги погледам може би за последен път в живота си. В лагера получаваше „Вестник московской патриархии“^[11] и понякога разсъждаваше важно за великомъчениците или за подробностите в литургията, но някак изкуствено, неискрено. Имаше и китара, и само тук умееше да бъде искрен — акомпанираше си сам и пееше с приятен глас:

Байкал бродягата преминал… —

че и се поклащаше, за да предаде как е обхванат от скръбния ореол на каторжник.

Колкото по-добре живее човек в лагера, толкова по-чувствително страда…

Бях тогава предпазлив до възможно най-крайната степен и гледах да стоя по-настрани от Рудчук, аз самият нищо не му разказвах за себе си и така неговият остър поглед ме отминаваше като безвреден нищожен човек. А окото на Рудчук беше проницателно.

Пък и на кого ли от старите арестанти не е ясно, че КВЧ гъмжи от куки и като че ли най-малко е пригодно за срещи и общувания? Е, в общите ИТЛ КВЧ привличаха с това, че там мъжете се срещаха с жените. Но при нас за какъв дявол ни е притрябвало КВЧ?

Оказва се обаче, че и каторжното доносническо КВЧ може да бъде използувано за свободата! На това ме научиха Георгий Тенно, Пьотър Кишкин и Женя Никишин.

Та тъкмо в КВЧ можах да се запозная с Тенно. Много добре запомних тази кратка единствена среща, защото самият Тенно ярко се запомняше. Беше строен, висок мъж, със спортна осанка. Кой знае как не се бяха съдрали по него морският му кител и панталон (доизносвахме още собствените си дрехи до последния месец). И макар вместо пагони на капитан втори ранг по него да бяха накачени номера СХ-520, имаше вид на идеален флотски офицер, който всеки миг ще прекрачи от сушата на кораба. При движение на китките ръцете му, покрити с червеникави косми, излизаха навън — на едната бе татуирана котва с надпис: „Liberty“, а на другата — „Do or die“^[12]. Освен това очите му не умееха да прикриват или преиначават излъчваната от тях гордост и проницателност. Ала не можеше да скрие и усмивката, която огряваше големите му устни. (Тогава още не знаех: тази усмивка означаваше — планът за бягството е вече готов!)

Та ето какво е лагерът — минирано поле! Ние с Тенно двамата сме тук и не тук: аз — по пътищата на Източна Прусия, той — в своето бъдещо поредно бягство, носим в себе си потенциалите на тайните си замисли, но никаква искрица не трябва да мине между нашите длани при ръкостискане, между нашите очи при повърхностната размяна на думи. Така ние не си казахме нищо значително, аз се забодох във вестника, а той взе да говори за самодейността с Тумаренко, каторжник, осъден на петнадесет години и все пак завеждащ КВЧ, доста сложен многопластов човек, когото подозираха в доносничество, но може би напразно — по неговото поведение можеше да се изгради и по-завързана психологическа версия.

Смешно е, но при каторжното КВЧ имаше и кръжок за художествена самодейност, по-точно току-що се създаваше. Този кръжок до такава степен бе лишен от привилегиите, които би имал в ИТЛ, че само непоправимите възторжени души можеха да ходят там да се занимават. Такъв се бе оказал и Тенно, макар че по вида му можеше да се очаква нещо по-добро от него. Нещо повече, в Екибастуз още от първия ден бе попаднал в режимната и оттам си бе издействувал участие в КВЧ! Началството бе изтълкувало това като признак на започнало превъзпитание и му бе разрешило тези посещения…

А Петя Кишкин ни най-малко не беше деятел на КВЧ, но бе най-знаменитият човек в лагера. Целият екибастузки лагер го знаеше. Обектът, на който той ходеше, се изпълваше с гордост — с този човек нямаше място за скука. Имаше вид на смахнат, но съвсем не беше такъв; правеше се на глупак, но се говореше: „Кишкин е по-умен от всички ни!“ Беше толкова глупак, колкото и Иванушка от приказката. Кишкин е наше руско, неповторимо явление: на силните и злите казва гръмогласно истината в очите, на народа показва какъв е, и всичко това под една глуповата безопасна форма.

Едно от любимите му амплоа беше да навлече някоя палячовска жилетка и да събира мръсните паници от масите. Това беше вече демонстрация, разбирай го: най-популярният в лагера човек събира паниците, за да не пукне от глад. А, второ, което бе и истинската причина — като събираше паниците с подскачания и гримасничене, през цялото време в центъра на вниманието, той се въртеше между работягите и сееше бунтарски мисли.

Ще дръпне неочаквано от масата паницата с непокътнатата каша, докато работягата сърба още чорбата си. Клетникът ще трепне, ще се хване за паницата, а Кишкин ще цъфне в усмивка (имаше лунообразно лице, но с твърдо изражение):

— Докато не посегнат на кашата ви, нищо не ви интересува.

И ще отмине с купа паници в лека танцова стъпка.

Днес не само в тази бригада ще предават вече поредната шега на Кишкин.

Друг път ще се приведе над масата и всички ще се извърнат от паниците си към него. А той, заблещил очи като някакъв плюшен котарак, ще попита с абсолютно глупашки вид:

— Братлета! Ако бащата е глупак, а майката проститутка, какви ще са децата им — сити или гладни?

И недочакал твърде явния отговор, ще посочи с пръст рибените кости на масата:

— Седем-осем милиарда пуда годишно разделете на двеста милиона!

И дим да го няма! А колко проста е мисълта му! Защо не сме се опитвали да делим досега? Отдавна вече е рапортувано, че СССР събира осем милиарда пуда зърно годишно, значи всеки ден дори на пеленачето се полагат по два килограма изпечен хляб. А ние, здравеняци мъже, дълбаем земята цял ден — и де ги тия хлябове?

Кишкин разнообразява формите. Понякога ще започне същата мисъл от другия край — „с лекция за разликата в теглото на брашното и хляба след изпичането му“. Времето, когато на отиване или връщане от работа колоната стои на портала и може да се разговаря, той използува за речи. Един от неговите постоянни лозунги е: „Развивайте лицата си!“ „Вървя по зоната, братлета, и гледам: всички са с такива едни неразвити лица. Само за булгурената си каша мислят, за нищо повече.“

Или пък неочаквано, без каквато и да е връзка или обяснения, ще се провикне сред тълпата от зекове: „Дарданел! Дивотия!“ Като че ли неясно. Но ще се провикне така веднъж, втори път — и всички започват ясно да разбират кой е този Дарданел, и вече всички го намират за толкова забавно и сполучливо, че върху това лице започват да се обрисуват и Сталиновите мустаци: Дарданел!

Началникът от своя страна се опитва да осмее Кишкин и го пита на висок глас близо до портала: „Защо си такъв плешив, Кишкин? Май доста шибаш, а?“ Кишкин нито за миг не му остава длъжен и отвръща пред очите на цялата тълпа: „Значи Владимир Илич е шибал, а?“

Ще го видите също да ходи по столовата и да обявява, че днес след събирането на паниците ще учи мръшляците на чарлстон.

Изведнъж — чудо невиждано! Ще има кино! И вечерта в същата столова, без екран, направо върху бялата стена започва прожекция. От народ няма къде игла да падне, седят и на скамейките, и върху масите, и между скамейките, и един връз друг. Но навъртели част от лентата — спират. Празният бял сноп светлина се удря в стената и ние виждаме: дошли са неколцина надзиратели, избират си къде по-удобно да седнат. Харесват си една скамейка и заповядват на всички затворници, седнали на нея, да я освободят. Те обаче решават да не станат — години наред не са помирисвали кино, така им се иска да погледат! Надзирателите надигат все по-застрашително гласове, някой предлага: „Я им запишете номерата!“ Всички, естествено, са принудени да отстъпят. И изведнъж по цялата тъмна зала се разнася котешки резкият, насмешлив, познат на всички ни глас на Кишкин:

— Правилно, братлета, надзирателите няма къде другаде да погледат кино, ще си вървим!

Избухва гръмогласен общ смях. О, смях, о, страшилище! Цялата власт е в ръцете на надзирателите, но те, така и непреписали номерата, отстъпват с позор.

— Къде е Кишкин? — крещят те.

Но и Кишкин не се обажда повече, няма го Кишкин!

Надзирателите си отиват, киното продължава.

На другия ден викат Кишкин при началника на режима. Е, ще му лепнат пет денонощия, няма как. Не, връща се нахилен. Написал такава обяснителна бележка: „По време на спора на надзирателите със затворниците за местата в киното призовах затворниците да отстъпят, както е редно, и да си отидат.“ За какво да го наказват? Кишкин умее не по-малко сполучливо да се надсмее и над затворниците заради тази тяхна безсмислена страст към зрелищата, когато те са в състояние да забравят и себе си, и мъката си, и униженията заради парче кинолента или представление, където всичко издевателски ще се представя за благополучие. Пред такъв концерт или такова кино се събира винаги голяма тълпа от желаещи да попаднат. Но ето че вратата дълго не се отваря, чакат старшия надзирател, който ще пуска по списък най-добрите бригади — чакат и вече половин час стоят като сбито стадо, мачкайки си един друг ребрата. Кишкин събува обувките си зад тълпата, качва се с помощта на съседа върху раменете на задните — и ловко и бързо притичва бос по раменете, по раменете на цялата тълпа — до самата заветна врата! Чука на нея, превива се с късото си тяло на Паташон, показва как си умира да попадне на представлението! И също така бързо — все по раменете, по раменете на тълпата, бяга назад и скача на земята. Отначало тълпата се смее. Но веднага след това я обзема срам: действително висим като паяци. Ама и ние! Като невидели!

И се разотиват. Когато надзирателят идва със списъка — не става вече въпрос кого да пуска, никой не се натиска, сега пък насила ще трябва да ги събира.

Друг път в просторната столова започва все пак някакъв концерт. Вече всички са седнали. Този път Кишкин не бойкотира концерта. Виждаме го със зелената му жилетка как занася и отнася столове, как помага да се дръпне завесата. Всяка негова поява се придружава от аплодисменти и одобрението на залата. Внезапно ще притича по авансцената, сякаш някой го гони, и ще се проникне, размахал предупредително ръка: „Дарданел! Дивотия!“ Гръмогласен смях. Но ето че там нещо ги задържа: завесата е вдигна та, но сцената е пуста, никой не се появява. Кишкин тутакси излита на сцената. Смеят му се, но и веднага замлъкват: видът му не само не е комичен, а, напротив, обезумял, очите му ще изхвръкнат, страшно е да го гледаш. Започва да декламира с треперещ глас и да се озърта тревожно:

Як гляну — шо менi сдаеться? —

Жандармы бьють — и кровь там льется,

И трупов сгрудилось богацько,

И сын убитый — там, дэ батько.^[13]

 

Адресира това към украинците, които в залата са половината! Докарани тук неотдавна от кипящите партизански области — това им идва като сом в прясна рана! Те направо надават вой! Надзирателят понечва да се втурне към Кишкин на сцената. Но трагичното лице на Кишкин изведнъж се разтапя в клоунска усмивка. Вече по руски той обяснява:

— Когато бях в четвърти клас, учихме това стихотворение за Девети януари.^[14]!

И слиза от сцената със смешно куцукане.

А Женя Накишин беше просто приятен общителен момък с открито, посипано с лунички лице. (Много такива миловидни момчета ги имаше в руското село до неговия погром. Сега там преобладават недоброжелателните изражения по лицата.) Женя обичаше да пее с тих глас за приятели в секцията на бараката и дори от сцената.

И ето че веднъж бе обявено:

„Женичка-жена“. Музика: Мокроусов, текст: Исаковски. Изпълнява Женя Никишин в съпровод на китара.

От китарата потече проста тъжна мелодия. А Женя запя интимно пред голямата зала, изразявайки нашата още незакоравяла, неизстинала топлота:

Мила ми жена,

само ти една,

само ти една си в моята душа!

Само ти една! Помръква дългият бездарен лозунг над сцената за производствения план. В сивкавата мъгла на залата потъват в забрава годините на лагера — дълго прекараните в него, дълго оставащите. Само ти една! Не мнимата вина пред властта, не разчистване на сметките с нея. И не нашите вълчи грижи… Само ти една!…

Гдето и да съм,

ти си в моя сън,

нямам си от теб по-скъп човек.

Песента беше за нескончаемата разлъка. За разделящата хората неизвестност. За обречеността. Колко подходящо за нас! Но нищо непосредствено за затворничеството ни. А и всичко това можеше да бъде отнесено и към дългата война.

И на мен, конспиративния поет, интуицията ми отказа: не разбрах тогава, че от сцената звучат стиховете на още един законспириран поет (а и колко още могат да бъдат?!), само че по-гъвкав от мен, по-приспособен към гласността.

А какво могат да искат от него? Да им изпратят нотите в лагера и да проверяват Исаковски и Мокроусов ли? Казал им е навярно, че ги помни наизуст.

Видях: Тумаренко стоеше зад сцената и се усмихваше със сдържана тържественост.

В сивкавата мъгла седяха и стояха близо две хиляди души. Бяха неподвижни и мълчаливи, сякаш изобщо ги нямаше. Затвърделите, жестоките, каменните — бяха хванати за сърцето. Оказва се, че сълзите все още можеха да избиват, да се стичат по страните.

Мила ми жена,

само ти една,

само ти една си в моята душа!