Когато хулят сега произвола на култа, се позовават на вечно предъвкваните тридесет и седма и осма година. И ето как в съзнанието се утвърждава, че не е имало арести нито преди, нито след това, а единствено през тридесет и седма — тридесет и осма година.

Без риск да изпадна в грешка, ще кажа: потокът от тридесет и седма тридесет и осма не е нито единственият, нито дори най-големият, а само по всяка вероятност един от трите значителни потока, препълнили мрачните зловонни тръби на нашата тъмнична канализация.

Преди него е потокът от двадесет и девета — тридесета година, кажи-речи, колкото Об, натикал в тундрата и тайгата близо петнадесетина (ако не и повече) милиона селяни. Но селяните си мълчат, неуки са, не са писали ни жалби, ни мемоари. С тях и следователите не са си губели нощите, нито е трябвало да водят протоколи — достатъчно е било решението на селсъвета. Този поток се излива, всмуква се в скованите от вечен лед земи и дори най-разпалените умове почти не си спомнят за него, сякаш той изобщо не е наранявал руската съвест. А всъщност нито Сталин, нито ние с вас имаме по-тежко престъпление от това.

Сетне идва потокът от четиридесет и четвърта — четиридесет и шеста, кажи-речи, колкото Енисей; изхвърлени са в помийните канали цели нации и още милиони и милиони — онези, които — заради нас! — са били в плен, откараните в Германия и върналите се след това оттам. (Така Сталин изгаря раните, та по-бързо да се покрият със струпеи и да не даде възможност на общото народно тяло да отпочине, да задиша с пълни гърди, да се посъвземе.) Но и този поток се състои предимно от обикновени хорица, които не са оставили мемоари.

А потокът от тридесет и седма година грабва и понася към Архипелага вече и хора с положение, хора с партийно минало, хора с образование, а и около тях в градовете остават мнозина наранени, че и нелишени от перо! — и всички те сега пишат, говорят, спомнят си: тридесет и седма година! Това е Волга на народната мъка!

А споменете ли пред кримския татарин, пред калмика или чеченеца за „тридесет и седма“, той само ще присвие рамене. Или какво е за Ленинград тридесет и седма, когато той помни тридесет и пета? А дали за повторно арестуваните или за прибалтийците не са по-тежки четиридесет и осма и четиридесет и девета? И ако ревнителите на стила и на географията ме упрекнат, че съм пропуснал още реки в Русия — нали има и неназовани още потоци, трябват ми много страници! И реките ще се изпълнят от потоците.

Известно е, че ако не се упражнява, всеки орган се атрофира.

И така, след като знаем, че Органите (те сами са се нарекли с тази гадна дума), възпети и въздигнати над всичко живо, не са получили атрофия на нито едно свое пипало, напротив — разраствали са се и мускулатурата им е заяквала, лесно е да се досетим, че са били упражнявани постоянно.

По каналите се стича човешки поток от пулсиращи тласъци — напорът е ту по-голям от предвиждания, ту по-слаб, но тъмничните канали никога не са оставали празни. Кръвта, потта и пикочта — в каквито бяхме превърнати всички, са се плискали в тях постоянно. Историята на тази канализация е история на непрекъснатото вливане и изливане, само дето пълноводията се редуват със спадове на нивото и отново с пълноводия, потоците се сливат ту по-големи, ту по-малки, от всички страни се стичат ручейчета, вадички, струйки от улуците и просто отделно уловени капчици.

Привежданият по-нататък списък, в който в еднаква степен се споменават и потоците, състоящи се от милиони арестувани, и ручейчетата от обикновени незабележими десетки хора, е още твърде непълен, беден, ограничен от моите възможности да проникна в миналото. Тук са нужни още много попълнения от осведомени и останали живи свидетели.

* * *

Най-трудно е да се проследи началото. Защото колкото по-дълбоко се потапяме в десетилетията, толкова по-малко свидетели намираме там — мълвата е загаснала и помръкнала, а хроники няма или ако ги има, са под ключ. И защото не е съвсем справедливо да разглеждаме тук върху една плоскост и годините на особеното ожесточение (Гражданската война), и първите мирни години, когато би трябвало да се очаква милосърдие.

Но още преди каквато и да било гражданска война се видя, че Русия с такъв състав на населението не е годна, разбира се, за никакъв социализъм, че цялата е окаляна. Един от първите удари на диктатурата се стоварва върху кадетите (при царизма — крайната революционна зараза, при пролетарската власт — крайната реакционна зараза). В края на ноември 1917 г., през първия отложен срок за свикването на Учредителното събрание, партията на кадетите е обявена извън закона и започват арестите им. Някъде по същото време са хвърлени по затворите Съюзът за защита на Учредителното събрание и системите на „войнишките университети“.

По смисъла и духа на революцията е лесно да се досетим, че през тези месеци Крести и Бутирки^[1], както и редица още сродни на тях провинциални затвори, се пълнят с едри богаташи, с видни обществени дейци, генерали и офицери; с чиновници от министерствата и от целия държавен апарат, неизпълняващи разпоредбите на новата власт. Една от първите операции на ЧК е да арестува стачния комитет на Общоруския съюз на служещите. Един от първите циркуляри на НКВД през декември 1917 г. гласи: „Предвид саботажа на чиновниците… да бъде проявена максимална самодейност по места без отказ от конфискации, принуда и арести.“^[2]

И макар че в края на 1917 г. за установяване на „най-строг революционен ред“ В. И. Ленин иска „да се смазват безпощадно опитите за анархия от страна на пияниците и хулиганите“, контрареволюционерите и други лица^[3], т.е. той очаква главната опасност за Октомврийската революция от пияниците — контрареволюционерите са сбутани някъде на трето място, — ала поставя задачата и по-широко. В статията си „Как да организираме съревнованието“ (от 6-и и 9-и януари 1917 г.) Ленин провъзгласява общата единна цел за „прочистване на руската земя от всякакви вредни насекоми“. Под насекоми той разбира не само всички класово чужди, но също така и „работниците, които клинчат от работа, например словослагателите от питерските печатници“. (Ето на какво е способна дистанцията на времето. За нас сега е трудно да разберем как така работниците, току-що станали диктатори, тутакси са взели да клинчат от работа срещу собствения си интерес.) И още: „… в кой квартал на големия град, в коя фабрика, в кое село… няма… саботьори, наричащи себе си интелигенция?“^[4] Вярно, че в тази си статия Ленин предвижда разнообразни форми за прочистване от насекомите: било да ги затварят, било да ги принуждават да чистят отходните места, било след престой в карцера да им се издават удостоверения за политическа неблагонадеждност, било да се разстрелват тунеядците; предоставен е избор: затвор или „принудителен тежък труд“^[5]. Макар че, когато разглежда и подсказва основните посоки при наказанията, Владимир Илич предлага търсенето на най-сполучливите мерки по прочистването да бъде включено в съревнование между „комуните и общините“.

Сега няма да изследваме изчерпателно кой попада в това широко определение на насекомите: руското население е твърде разнородно и сред него се срещат обособени, съвсем ненужни, а днес вече и забравени малки групи. Насекоми са, естествено, земските дейци. Насекоми са кооператорите. Всички притежатели на къщи. Доста са насекомите и сред гимназиалните преподаватели. От насекоми гъмжат църковните енорийски съвети, насекоми пеят и в църковните хорове. Насекоми са свещениците, а още повече — монасите и монахините. Но и толстоистите, които при постъпването си на държавна служба или, да речем, в железниците, не дават задължителна клетвена декларация за защита на съветската власт с оръжие в ръка, също са разобличавани като насекоми (по-нататък ще видим случаи и на съдебна разправа с тях). И понеже стана дума за железниците — мнозина от насекомите се прикриват под железничарска униформа, та е необходимо да им я смъкват, а понякога и да ги разстрелват. Телеграфистите пък, кой знае защо, са в по-голямата си част непоправими насекоми, несимпатизиращи на Съветите. Не може да се каже нищо по-добро и за ВИКЖЕЛ^[6], както и за другите профсъюзи, често гъмжащи от насекоми, враждебни на работническата класа.

Дори групите, които изброихме, обхващат огромен брой хора за няколко години прочиствателна работа.

А малко ли са всякаквите окаяни интелигенти, бездомни студенти, различни особняци, търсачи на правдата и налудничави, от които още Петър I се мъчи да прочисти Русия и които винаги пречат на стройния строг Режим?

Ала това санитарно прочистване е невъзможно, при това в условията на войната, ако трябва да се прибягва до остарели процесуални форми и юридически норми. Приета е обаче съвсем нова форма — извънсъдебната разправа, и с тази неблагодарна работа самоотвержено се нагърбва ВЧК — часовоят на революцията, единственият в човешката история наказателен орган, съсредоточил в едни ръце: следенето, ареста, следствието, прокуратурата, съда и изпълнението на решението.

През 1918 г., за да ускорят и победата на културната революция, започват да вадят и изтърсват мощите на светите угодници и да изземват църковните треби. В защита на разоряваните черкви и манастири избухват народни вълнения. На места бият камбани за тревога и православните бягат, мнозина от тях тръгват по просия. Естествено, някои са пречуквани на място, други — арестувани.

Сега, когато размишляваме за 1918–1920 г., се затрудняваме: дали да отнесем към тъмничните потоци и тези, които са само разстреляни, без да бъдат пращани по затворите? И в коя графа да впишем онези, които комитетите на бедните ликвидират зад вратата на селсъвета или в задния двор? Успяват ли дори да стъпят върху земята на Архипелага участниците в заговорите, разкривани масово във всяка губерния (два рязански, един костромски, един вишневолоцки, един велижки, няколко киевски, няколко московски, саратовски, черниговски, астрахански, селигерски, смоленски, бобруйски, тамбовски кавалерийски, чембарски, великолукски, мстиславски и други), или не успяват и затова не се отнасят към предмета на нашето изследване? Като отминем потушените прочути метежи (ярославския, муромския, рибинския и арзамаския, някои събития знаем единствено само по названията им — например колпинския разстрел през юни 1918 г. Какво е това? Кого са разстреляли?… И къде да запишем убитите?

Доста трудно е да решим: тука ли, в тъмничните потоци, или в баланса на Гражданската война да отнесем десетките хиляди заложници, тези в нищо необвинени и дори незаписани поне с молив по фамилии мирни жители, взети за унищожение, за да се всява страх, и за отмъщение на военния враг или на въстаналата маса? След 30 август 1918 г. НКВД дава указания по места „да се арестуват незабавно всички десни есери, а от буржоазията и офицерството да се вземат значително количество заложници“^[7] (Все едно след покушението, извършено например от групата на Александър Улянов, да арестуват не само нея, но и всички студенти в Русия и значителен брой земски дейци.) Така е обяснявано открито (Лацис, вестник „Красный террор“, 1 ноември 1918 г.): „Ние не водим война срещу отделни лица. Ние изтребваме буржоазията като класа. Не търсете на следствието материали и доказателства за това, че обвиняемият е действувал на дело или на думи срещу Съветите. Първият въпрос, който трябва да му се зададе, е към каква класа принадлежи, какви са произходът му, възпитанието, образованието или професията му. В това са смисълът и същността на червения терор.“ С постановление на Съвета на отбраната от 15 февруари 1919 г. — очевидно под председателството на Ленин? — е наредено ЧК и НКВД да вземат за заложници селяни от местностите, в които разчистването на железопътните линии от снега „става не съвсем удовлетворително“ — с цел, „ако не се разчисти снегът, да бъдат разстреляни“^[8]. С постановление на Съвета на народните комисари от края на 1920 г. е разрешено да бъдат вземани за заложници и социалдемократи.

Но дори да се придържаме само към обичайните арести, трябва да отбележим, че още от пролетта на 1918 г. потича многогодишният непрекъснат поток на изменниците социалисти. Всички тези партии — есери, меншевики, анархисти, народни социалисти, десетилетия наред само са се престрували на революционери, носели са само маска и на каторга са отивали единствено за да ни заблуждават. И едва в стремителния ход на революцията веднага е проличала буржоазната същност на тези социалпредатели. Естествено е тогава да бъдат арестувани! Скоро след кадетите, след разгонването на Учредителното събрание, обезоръжаването на Преображенския и други полкове започват да задържат по малко, отначало негласно, и есерите, и меншевиките. От 14 юни 1918 г., в деня, в който ги изваждат от всички съвети, тези арести стават все по-чести и по-масови. От 6 юли попадат на мушката и левите есери, които по-коварно и по-дълго се преструват на съюзници на единствената последователна партия на пролетариата. Оттогава става достатъчно в който и да е завод или градче да възникне работническо вълнение, недоволство, стачка (още през лятото на 1918 г. не са никак малко, а през март 1921 г. те разтърсват вече Петроград и Москва, сетне Кронщат и ускоряват идването на НЕП), та едновременно с успокояването, отстъпките и удовлетворяването на справедливите искания на работниците да почне нощното излавяне от ЧК на меншевики и есери като истински виновници за тези вълнения. През лятото на 1918 г., през април и октомври 1919 г. масово са арестувани и анархистите. През 1919 г. в затвора е вкарана цялата досегаема част на есеровския ЦК, която дочаква в Бутирки своя процес през 1922 г. През същата 1919 г. видният чекист Лацис пише за меншевиките: „Такива хора на нас повече ни пречат. Точно затова ги премахваме от пътя си — да не ни се мотаят в краката… Ние ги затваряме в някое прикътано местенце, в Бутирки, и ги държим там, докато не завърши борбата на труда с капитала.“^[9] През юли 1918 г. целият безпартиен работнически конгрес е арестуван от отряда на латвийската охрана на Кремъл и незабавно са разстреляни едва ли не всичките в Таганка.

Още през 1919 г. става обяснима и цялата мнителност към нашите руснаци, завръщащи се от чужбина (защо? с каква мисия?) — така са затваряни пристигащите офицери от експедиционния (във Франция) руски корпус.

През 1929 г. покрай истинските и псевдозаговорите („Национален център“, Военния заговор) така наречената околокадетска интелигенция в Москва, Петербург и други градове е подложена на масови репресии и разстрелвана по списъци (т.е. излавяна и разстрелвана на място, ако е на свобода) и просто вкарвана по затворите. А какво ще рече „околокадетска“? Не монархистка и не социалистическа, т.е.: всички научни, всички университетски, всички художествени, литературни кръгове, че и цялото инженерство. Като изключим крайните писатели, богословите и теоретиците на социализма, цялата останала интелигенция, 80 на сто от нея, е обявена за „околокадетска“. Такъв според Ленин е например Короленко — „жалък еснаф в плен на буржоазните предразсъдъци“, „няма да е зле такива «таланти» да полежат някоя и друга седмица в затвора“.^[10] За отделни арестувани групи научаваме от протестите на Горки. На 15 септември 1919 г. Илич му отговаря: „… за нас е ясно, че и тук сме допуснали грешки“^[11], но — „е, голяма работа! Не е чак такава несправедливост!“, и съветва Горки „да не се поддава на хленча на гнилите интелигенти“^[12].

От януари 1919 г. е разширена кампанията по изземването на излишъците от селяните, за целта се организират продоволствени отряди. Те срещат навсякъде съпротивата на селяните — ту упорито уклончива, ту бурна. Потушаването на това противодействие също дава (без да смятаме разстреляните на място) обилен поток от арестувани в течение на две години.

Тук съзнателно не се спираме върху онази голяма част, смляна от ЧК, специалните отдели и революционно-военните трибунали, която е свързана с преместването на фронтовата линия, с превземането на градове и области. Същата директива на НКВД от 30 август 1918 г. е направлявала усилията „към безусловен разстрел на всички замесени в белогвардейска дейност“. Но понякога не е ясно: как ще е правилно да разграничаваме? Ако това трябва да става от лятото на 1920 г., когато Гражданската война още не изцяло, не навсякъде е свършила, но на Дон вече е приключила и оттам, от Ростов и Новочеркаск, пращат безчет офицери в Архангелск, а по-нататък с шлепове на Соловки (няколко шлепа са потопени в Бяло море — както впрочем и в Каспийско) — да отнесем ли и тези неща все още към Гражданската война или към началото на мирното строителство? Ако през същата година в Новочеркаск разстрелват бременна офицерска жена заради това, че е укрила мъжа си, в коя категория да я впишем?

През май 1920 г. ЦК излиза с известното постановление „За подривната дейност в тила“. От опит знаем, че всяко подобно постановление е импулс за нов всеобщ поток от арестанти, че то е външният признак на потока.

Особена трудност (но и особено достойнство) в организирането на всички потоци до 1922 г. е липсата на Наказателен кодекс, на каквато и да било система от наказателни закони. Единствено революционното правосъзнание (което обаче е винаги безпогрешно!) ръководи конфискуващите и канализаторите: кого да арестуват и какво да правят с него.

В този обзор няма да проследяваме потоците от криминални престъпници и нарушители на обществения ред, ето защо ще напомним само, че всеобщите бедствия и недостатъци при преустройването на администрацията, учрежденията и всички закони довеждат до чувствително увеличаване на кражбите, грабежите, насилието, подкупите и препродажбите (спекулацията). Макар и не толкова опасни за съществуването на републиката, тези криминални престъпления са също частично преследвани и със своите арестантски потоци увеличават потоците от контрареволюционери. А има и спекулация с напълно политически характер, както личи от декрета на Совнаркома, подписан от Ленин на 22 юли 1918 г.: „уличените в пласиране, изкупуване или съхраняване на монополизираните от републиката хранителни продукти под претекст за поминък (селянинът задържа зърното, за да го пласира под формата на поминък, а какъв друг поминък има??? — б.а.)… се наказва с лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години, съпроводено с най-тежък принудителен труд и конфискация на цялото имущество.“

Пак от същото лято изчерпалото силите си село започва да предава безвъзмездно добивите си. Това довежда до селски въстания, а следователно и до тяхното потушаване и до нови арести („Най-трудолюбивата част от народа се изкоренява окончателно“ — Короленко, писмо до Горки от 10 август 1921 г.). През 1920 г. знаем (наистина ли знаем?…) за процеса срещу Сибирския селски съюз. В края на 1920 г. предварително е разгромено тамбовското селско въстание, ръководено от Съюза на трудовото селячество (както и това в Сибир). Тук минава дори без съдебен процес…

Ала най-масовите арести в тамбовските села са от юни 1921 г. по тамбовска губерния са пръснати концентрационни лагери за семействата на селяните, участвували във въстанието, цели участъци насред голото поле се ограждат с бодлива тел и три седмици държат там семействата, чиито мъже са подозирани в участие във въстанието, ако за тези три седмици мъжът не се появял, за да откупи с главата си своите близки, цялото семейство е изселвано.^[13]

Преди това, през март 1921 г., без да смятаме разстреляните, на островите на Архипелага през Трубецкия бастион на Петропавловската крепост са изпратени моряците от въстаналия Кронщат.

Същата 1921 г. започва със заповед 10 на ВЧК (от 8 януари 1921): „…да се засилят репресиите спрямо буржоазията!“ Не да се отслабят репресиите точно когато Гражданската война вече е приключила, а да се засилят! Как изглежда това в Крим, Волошин го е разказал в няколко стихотворения.

През лятото на 1921 г. е арестуван Общественият комитет за съдействие на гладуващите (Кускова, Прокопович, Кишкин и други), опитал се да спре надвисналия над Русия небивал глад. Работата е там, че тези хранещи ръце не са ръцете, на които е можело да се разреши да хранят гладните. Пощаденият председател на този комитет — умиращият Короленко, нарича разгромяването му „най-долното от всички политиканства — правителствено политиканство“ (писмо до Горки от 14 септември 1921 г.). (И Короленко ни напомня важната особеност на затвора от 1921 г. — „той целият е просмукан от тиф“. Потвърждават го Скрипникова и други, лежали тогава в затвора.)

През същата 1921 г. става вече практика да се арестуват и студенти (например Тимирязевската академия, групата на Е. Дояренко) за „критика на порядките“ (не публична, а в разговори помежду им) Такива случаи, изглежда, не са били толкова много, защото споменатата група е разпитана лично от Менжински и Ягода.

Но не са и толкова малко. С какво друго освен с арести е могли да завърши неочакваната смела стачка на студентите от МВТУ^[14] през есента на 1921 г.? От годините на безпощадната столипинска реакция в това училище е въведена традицията ректорът му да се избира измежду неговите професори. Сред тях е и професор Калинников (ще го срещнем по-късно и на подсъдимата скамейка). Революционната власт налага вместо него някакъв безличен инженер. Това става в разгара на изпитната сесия. Студентите отказват да се явят на изпити, правят бурно събрание в двора, отхвърлят натрапения им ректор и искат да бъде запазено самоуправлението в училището. А след това цялото събрание тръгва пеш към Моховая за другарска среща със студентите от университета. Ето ви гатанка: как да постъпи властта? Гатанка, ама не и за комунистите. В царско време целият благороден печат, целият образован свят щеше да нададе глас: долу правителството, долу царят! А сега — записали ораторите, оставили събранието да се разотиде, прекъснали изпитната сесия, а през лятната ваканция прибрали един по един от различни места всички, които им трябвали. Други пък така и не завършили инженерното си образование.

През същата 1921 г. се разширяват и регулират арестите на членуващите в други социалистически партии. Фактически вече не съществуват никакви други политически партии в Русия освен победилата партия. (Ах, не копай гроб другиму!) А за да бъде необратимо разпадането на партиите, е трябвало да се разпаднат още и самите тела на тези членове.

Нито един гражданин на руската държава, членувал някога в друга, не в болшевишка партия, не може да избегне своята съдба, обречен е (ако, подобно на Майски и Вишински, не успява да претича по гредите на крушението в комунистическата партия). Може и да не го арестуват веднага, може да доживее (според степента на своята опасност) до 1922-ра, до 1932-ра или дори до 1937 година, но списъците се пазят, редът си върви, редът му идва, арестуват го или само любезно го поканват, за да му зададат един-единствен въпрос: членувал ли е в… от… до…? (Понякога има и въпроси за неговата враждебна дейност, но първият решава всичко, както сме вече наясно сега, след десетилетия.) По-нататък съдбата им е различна. Някои попадат направо в знаменитите царски централни затвори (по щастливо стечение на обстоятелствата всички те добре са се запазили и някои социалисти се озовават дори в същите килии и при същите тъмничари, които вече познават). На някои предлагат да заминат на заточение — о, не за дълго, за две-три години. Или още по-невинно: колкото да им се пише минус^[15] (малко ли градове има), да си изберат сами местожителството, стига да е по-далечко, бъдете така добри да живеете там и там и да чакате решението на ГПУ.

Тази операция се проточва дълги години, защото главното й условие са тишината и незабележимостта. Важното е да бъдат прочистени веднъж завинаги Москва, Петроград, пристанищата, промишлените центрове, а по-късно околиите от всички други социалисти. Това е грандиозен беззвучен пасианс със съвсем необясними за съвременниците правила, чиито очертания сме в състояние да оценим едва сега. Нечий проницателен ум го е замислил, нечии прилежни ръце, без да пропуснат нито миг, посягат към фиша, стоял три години в един куп, и внимателно го прехвърлят в друг. Който е лежал вече в затвора, го пращат на заточение (и то по-надалеч), който е отбивал само „минус“ на заточение (но извън пределите на видимостта на „минуса“ му), от заточението — на ново заточение, след това пак в затвора (вече друг). Търпението и само търпението е най-важното за тези, които редят пасианса. И без шум, без вопъл членовете на другите партии се изгубват постепенно, прекъснати са всякакви връзки е местата и хората, където са ги познавали преди от революционната им дейност — и така незабележимо и неотклонно се подготвя унищожаването на всички, които са говорили по студентските митинги или гордо са дрънчали с царските окопи (Короленко пише на Горки в писмото си от 29.6.1921 г.: „Някога историята ще отбележи, че болшевишката революция се разправи с искрените революционери и социалисти със същите средства, както и царският режим.“ О, де да беше само така! — тогава всички те да са останали живи).

В тази операция на Големия пасианс са унищожени повечето стари политически каторжници, защото именно есерите и анархистите, а не социалдемократите получават от царските съдилища най-суровите присъди, именно те съставят населението на старата каторга.

Поредността на унищожаването им е обаче справедлива: през 20-те години им се предлага да се отрекат писмено от своите партии и от партийната си идеология. Някои отказват да сторят това — и така, естествено, попадат в първия ред за унищожаване, други дават такива писмени обещания — и си спечелват по този начин няколко години живот. Но идва неумолимо и техният ред, неумолимо падат и техните глави.

Понякога четеш във вестника статийка и не ти се побира в ума. „Известия“ от 24.5.1959 г.: една година след идването на Хитлер на власт Максимилиан Хауке е арестуван заради членството си в… не в каква да е партия, а комунистическата. Мислите, че са го ликвидирали ли? Не, осъдили са го на две години. След което, то се знае, е получил нова присъда, нали? Не, пуснали са го на свобода. Е, разбирайте го както щете! Живял си с по-нататък човекът кротко, създал е нелегална организация, във връзка с което е и статията за неговото безстрашие.

През пролетта на 1922 г. Извънредната комисия за борба с контрареволюцията и спекулата, току-що прекръстена на ГПУ, решава да се намеси в църковните работи. Трябва да се осъществи и „църковна революция“ — да се смени ръководството и да се постави на мястото му такова, което да насочва само едното си ухо към небето, а другото — към Лубянка. Такива обещават да станат живоцърковниците^[16], но без външна помощ не успяват да превземат църковния апарат. За целта е арестуван патриарх Тихон и са проведени два гръмки процеса с разстрели: в Москва — срещу разпространителите на патриаршеското възвание, в Петроград — срещу митрополит Вениамин, попречил църковната власт да премине в ръцете на живоцърковниците. В губерниите и околиите биват арестувани митрополити и архиереи и както винаги след едрата риба върви и дребната — протойереи, монаси и дякони, за които не се съобщава във вестниците. В затвора са хвърлени всички, които се опитват да се противопоставят на църковния обвинителен напор.

Свещенослужителите се вливат в потока като неотменна част от всекидневния улов, посребрените им коси проблясват във всяка килия, а след това и във всяка соловецка поетапна група.

В началото на 20-те години са затворени и теософи, мистици, спиритисти (групата на граф Пален протоколира разговорите си с духовете), религиозни организации, философи от кръжеца на Бердяев. Пътем са разгромени и прехвърлени в затворите „източните католици“ (последователи на Владимир Соловьов), групата на А. И. Абрикосова. Някак от само себе си са затваряни и обикновените католици — полските ксендзове.

Ала коренното унищожаване на религията в тази страна, превърнало се през целия период на 20-те и 30-те години в една от важните цели на ГПУ — НКВД, може да бъде постигнато само чрез масовото затваряне на вярващите измежду православните. Интензивно арестуват, затварят и заточават монасите и монахините, толкова често мяркащи се с черните си одежди в предишния руски живот. С арестуването и съденето им се занимават църковни активи. Кръговете непрекъснато се разширяват и ето че вече започват да задържат и просто вярващите миряни, старите хора и особено жените, които вярват по-упорито и които сега при поетапните прехвърляния и в лагерите за дълги години също са наричани монахини.

Всъщност се смята, че ги арестуват и съдят не заради самата вяра, а затова, че изказват своите убеждения гласно и възпитават в този дух децата си. Както пише Таня Ходкевич:

Свободно можеш да се молиш,

но… да те чува само Бог.^[17]

(За това стихотворение тя получава десет години.) Човекът, който вярва, че притежава духовната истина, трябва да я крие от… собствените си деца!!! През 20-те години религиозното възпитание на децата започва да се квалифицира според член 58, алинея 10, т.е. като контрареволюционна агитация! Наистина, на съда ти предоставят възможност да се отречеш от религията. Рядко, но все пак има случаи, когато бащата се отрича и бива оставян да се грижи за децата, докато майката е изпращана на Соловки (през всичките тези десетилетия жените проявяват голяма издръжливост във вярата си). Всички вярващи се осъждат на по десет години — най-дългата присъда по това време.

При прочистването на големите градове в името на настъпващото чисто общество през същите тези години, особено през 1927-а, изпращат на Соловки и проститутки, омешани с „монахините“. Любителките на греховния земен живот получават лека тригодишна присъда. Обстановката на етапите, прехвърлянията, а и на самите Соловки не им пречи да припечелват от своя весел поминък от началството и от конвойните войници и да се завръщат след три години там, откъдето са дошли, с тежки куфари. За вярващите обаче е непостижимо да се върнат някога при децата си в родния край.

Още в началото на 20-те години се появяват и чисто национални потоци — на първо време не твърде големи за покрайнините, още повече от гледна точка на руските мерки: мусаватисти от Азербайджан, дашнаци от Армения, грузински меншевики и туркменски басмачи, съпротивляващи се на установяването на съветската власт в Средна Азия. През 1926 г. е арестувано ционисткото дружество „Гехалуц“, несъумяло да се издигне до всеувличащия порив на интернационализма.

Сред многото следващи поколения се е утвърдила представата за 20-те години като за някакво развихряне на неограничената свобода. В тази книга предстои да се срещнем с хора, които са на друго мнение. Безпартийното студентство по онова време се бори за „автономия на висшето училище“, за правото на събрания, за освобождаване на програмата от прекомерната политпросвета. В отговор следват арести. Те се усилват около празниците (например около 1 май 1924 г.). През 1925 г. ленинградски студенти (около стотина) получават присъда по три години тъмничен затвор за четене на „Социалистически вестник“ и за изучаване на Плеханов (самият Плеханов във времената на младостта си се отървава много по-леко за речта си срещу правителството пред Казанската катедрала). През 1925 г. започват да затварят първите (младички) троцкисти. Двама наивни червеноармейци, спомнили си за руската традиция, започват да събират средства за арестуваните троцкисти и са осъдени също на тъмничен затвор.

Не са могли, разбира се, да избягнат удара и експлоататорските класи. През 20-те години продължава непрекъснатият тормоз над оцелелите бивши офицери: и белите (но незаслужили разстрел през Гражданската война), и бяло-червените, повоювали и там, и тук, и царско-червените, но неслужили през цялото време в Червената армия или служили с прекъсвания, които не могат да удостоверят. Изтормозват ги, защото не ги осъждат веднага, а ги прекарват — според пасианса — през безкрайни проверки, налагат им ограничения при получаване на работа или жителство, задържат ги, пускат ги, отново ги задържат и постепенно ги отправят в лагерите, за да не ги пуснат повече оттам.

С пращането на офицерите на Архипелага обаче решаването на проблема не приключва, а само започва: остават майките, жените и децата им. Въз основа на безпогрешния социален анализ е лесно да предположим какво е настроението след арестуването на главите на семействата. По такъв начин те просто принуждават властта да хвърля и тях в затворите! Така че този поток продължава да се лее.

През 20-те години има амнистия за казаците и участниците в Гражданската война. От Лемнос мнозина от тях се завръщат на Кубан и Дон и получават земя. По-късно всички са хвърлени в затвора.

Спотайват се и подлежат на излавяне и всички предишни държавни чиновници. Те умело се маскират, използуват обстоятелството, че в републиката не са въведени още нито паспортна система, нито единни трудови книжки — и проникват в съветските учреждения. В този случай помагат някоя изтървана дума, случайно узнати подробности, съседски доноси… т.е. бойните донесения. (Понякога и чистата случайност. Някой си Мова просто от любов към реда пазел у себе си списък на всички бивши губернски юристи. През 1925 г. случайно откриват списъка у него — прибират всички — и ги разстрелват.)

Така се леят потоците „за прикриване на социалния произход“, за „бившето социално положение“. То се разбира широко. Арестуват дворяните по съсловен признак. Арестуват дворянските семейства. Най-сетне, без много да му мислят, започват да прибират и личните дворяни, т.е. просто завършилите някога университет. А приберат ли те веднъж — няма път назад, с теб е свършено. Часовоят на Революцията не може да сбърка.

(Не, все пак има пътища назад! — тънки, слаби противопотоци, които обаче понякога успяват да пробият. И тук ще споменем първия от тях. Измежду дворянските и офицерските съпруги и дъщери се срещат често жени с изключителни лични качества и привлекателна външност. Някои от тях успяват да се измъкнат със слабия обратен поток — срещу течението! Те са жени, които помнят, че животът ни е даден само веднъж и че няма нищо по-скъпо от нашия живот. Предлагат услугите си на ЧК — ГПУ като осведомителки, като сътруднички или каквито и да било — и тези от тях, които хващат окото, биват приемани, Тъкмо те са най-плодотворните осведомители! Помагат много на ГПУ, тъй като „бившите“ им вярват напълно. Като една от последните такива е посочена тук Вяземска, изпечена доносничка (доносник е и синът й на Соловки), или Конкордия Николасина Йосе — жена по всяка вероятност с блестящи качества: мъжа й, офицер, е разстрелян пред очите й, самата тя е заточена на Соловки, но съумява да издействува да я върнат и да открие близо до Лубянка салон, който видните дейци на този Дом обичат да посещават. (Отново е прибрана едва през 1937 г. заедно със своите ягодински клиенти.)

Звучи смешно, но по някаква нелепа традиция Политическият Червен кръст от старата Русия продължава да съществува. Той има три филиала: Московски (Е. Пешкова), Харковски (Сандомирска) и Петроградски. Московският се държи прилично — и до 1937 г. не е разтурен. Но Петербургският (стария народник Шевцов, куцият Гартман, Кочеровски) се разпасва, бърка се в политическите работи, търси подкрепата на старите шлицелбургци (на Новоруски — съучастник на Александър Улянов) и помага не само на социалистите, но и на каерите — контрареволюционерите. През 1926 г. е закрит и дейците му са заточени.

Годините си минават и неопресняваното се изличава непрекъснато от паметта ни. Извърналата се с лице към нас далечна 1927 г. се възприема като безгрижна охолна година на още неокастрения НЕП. А тя е напрегната, разтърсвана от вестникарски експлозии и е възприемана у нас, неуморно е възхвалявана като навечерието на войната за световна революция. На убийството на съветския пълномощен министър във Варшава, заляло цели колони в юнските вестници, Маяковски е посветил четири гръмовни стихотворения.

Но става засечка: Полша поднася извинения, убиецът на Войков^[18], който е действал сам, е арестуван — как тогава и срещу кого да се изпълни призивът на поета:

Чрез труд,

                спойка

                        и твърдост,

                                        с разправа

на глутницата врата

                        прекърши!

С кого да се разправим, на кого да прекършим врата? Именно тук започва войсковият набор. Както винаги, при всички вълнения и напрежения, прибират бившите, прибират анархистите, есерите, меншевиките, а и просто интелигенцията. Наистина — кого да арестуват в градовете? Не работническата класа я! Но „околокадетската“ интелигенция е прочиствана и без това добре още от 1919 г. Така че не е ли вече време да се прочисти и интелигенцията, въобразила си, че е прогресивна? Да се прерови студентството. Тук и Маяковски е отново подръка:

За комсомола

                мисли

                        дни и недели!

Редовете си

                зорко

                        огледай.

Всички ли са

                комсомолци

                                на дело,

или

        прикриват се

                        вредно?

Удобният светоглед ражда и удобен юридически термин: социална профилактика. Той е въведен, приет е, става веднага достъпен. (Един от началниците на Беломорстрой — Лазар Коган, тъкмо така ще каже скоро след това: „Вярвам, че лично вие не сте виновни в нищо. Но като образовани хора трябва да сте наясно, че това е широка социална профилактика!“) И наистина, кога друг път да затваряш, ако не в навечерието на войната за световна революция несигурните спътници, цялата тази интелигентска колебаеща се сган и гнилоч? Пламне ли голямата война — вече ще е късно.

И в Москва започват планомерно да прочистват квартал по квартал. Навсякъде някой трябва да бъде прибран. Лозунгът е: „Така ще ударим с юмрук по масата, че от ужас ще изтръпне светът!“ Към Лубянка и Бутирки се устремяват дори денем „гарвани“, леки коли, закрити камиони, открити файтони. Задръстване пред портала, задръстване в двора. Не успяват да свалят и регистрират арестуваните. (Така е и в другите градове. В Ростов на Дон, в мазето на Дом 33, е толкова тясно на пода през тези дни, че току-що пристигналият Бойко едва намира място да седне.)

Типичен пример от този поток: няколко десетки млади хора се събират на някакви музикални вечери, несъгласувани с ГПУ. Слушат музика, а след това пият чай. На своя глава събират няколко копейки за чая за общата си каса. Не ще и дума, че музиката е прикритие на техните контрареволюционни настроения, а парите са събирани съвсем не за чай, ами в помощ на загиващата световна буржоазия. И ги арестуват всичките, осъждат ги от три до десет години (на Анна Скрипникова — пет), а неразкаялите се подстрекатели (Иван Николаевич Варенцов и други) са разстреляни!

Или през същата година някъде в Париж се събират лицеисти емигранти, за да отбележат традиционния „Пушкинов“ лицейски празник. Обявяват за сбирката в пресата. Ясно, че това е ход на смъртно ранения империализъм. И ето че са арестувани всички останали в СССР лицеисти, а наред с тях и „правниците“ (друго такова привилегировано училище).

На първо време войсковият набор се ограничава само с размерите на СЛОН-а^[19] — Соловецкия лагер със специално предназначение. Но вече започва своя злокачествен живот Архипелагът ГУЛАГ и скоро ще пръсне своите магически метастази по цялото тяло на страната.

Опитано е нещо ново, появява се нов апетит. Отдавна е настъпило време да бъде разгромена техническата интелигенция, която си е въобразила, че е незаменима, и не е свикнала да изпълнява заповедите начаса.

Един вид никога не сме имали доверие на инженерите. Тези лакеи и прислужници на бившите капиталистически господари попадат на мушката на здравото работническо недоверие и контрол още от първите години на революцията. През възстановителния период обаче ние все пак ги допускаме да работят в нашата промишленост и насочваме цялата сила на класовия си удар срещу останалата интелигенция. Но колкото повече зреят нашето стопанско ръководство, ВСНХ^[20] и Държавната планова комисия, колкото повече нараства броят на плановете и колкото повече тези планове си противоречат и се изменят един друг, толкова по-ясни стават вредителската същност на старото инженерство, неговата неискреност, хитрост и продажност. Часовоят на Революцията присвива по-зорко очи — и там, където ги спре, веднага се натъква на вредителско гнездо.

Тази оздравителна работа върви с пълна пара от 1927 г. и разкрива веднага пред пролетариата всички причини за нашите стопански несполуки и дефицит. В НКПС^[21] (железниците) — вредителство (чудно ли е тогава, че е толкова трудно да се качиш на влака, че доставките не пристигат?). В МОГЕС^[22] — вредителство (спиране на тока). В нефтената промишленост — вредителство (никъде няма газ). В текстилната — вредителство (няма с какво да облечеш труженика). Във въгледобивната — колосално вредителство (ето защо сме мръзнали)! В металургичната, военната, машиностроителната, корабостроителната, химическата, минната, злато-платиновата, напоителната — навсякъде гнойници на вредителството, от всички страни — врагове с логаритмични линийки! ГПУ се задъхва да излавя и прибира вредителите. В столиците и провинцията работят колегиумите на ОГПУ и пролетарските съдилища, които прекарват през човекомелачката тази несвършваща паплач, и трудещите се научават (а често и не научават) с ахкане от вестниците за техните нови далавери. Научават за Палчински, за фон Мек, за Величко^[23], а да не говорим колко са безименните. Всеки отрасъл, всяка фабрика, всяка занаятчийска задруга трябва да търси при себе си вредителство и започне ли — тутакси го намира (с помощта на ГПУ). Ако все още някой инженер, завършил преди революцията, остава неразобличен като предател, със сигурност може да бъде подозиран в това.

И какви изтънчени злодеи били тези стари инженери, как по най-различен сатанински начин знаят да вредят! Николай Карлович фон Мек в Народния комисариат на транспорта се преструва на твърде предан строител на новата икономика, надълго и нашироко говори разпалено за икономическите проблеми в строителството на социализма и обича да дава съвети. Един такъв крайно вреден негов съвет е да се увеличат влаковите товарни композиции, да не се опасяваме от тяхната претовареност. Благодарение на ГПУ фон Мек е разобличен (и разстрелян): искал е да се износят железопътните релси, вагоните и локомотивите и републиката да остане в случай на интервенция без железници! Когато малко време след това новият комисар на транспорта другарят Каганович се разпорежда да пускат именно тежко натоварени влакови композиции, че дори и двойно и тройно свръхтежки (за това откритие той и другите ръководители получават ордени „Ленин“), инженерите вредители се проявяват като радетели за старото — надигат вой, че било прекалено, че така подвижният състав се износвал катастрофално, и са разстреляни справедливо заради неверието си във възможностите на социалистическия транспорт.

Няколко години наред тези радетели за старото са преследвани — прониквали са във всички отрасли, размахват проектните си формули и не искат да разберат как ентусиазмът на персонала помага на мостовете и машините. (Това са години на израждане на цялата народопсихология: осмивана е благоразумната народна мъдрост, че „бързата кучка слепи ги ражда“, изопачава се отколешната пословица „който бърза, бавно стига“…) Това, което забавя понякога арестуването на старите инженери, е неподготвеността на смяната. Николай Иванович Ладиженски, главен инженер във военните ижевски заводи, е арестуван отначало заради „крайните си теории“, заради „сляпата си вяра“ в определен предел на здравина, на която се осланя, за да обяви за недостатъчни подписаните от Орджоникидзе суми за разширяването на заводите. (А Орджоникидзе, разправят, разговарял със старите инженери така: поставял по един пистолет отдясно и отляво на писалищната маса.) Но след това е задържан под домашен арест — и му нареждат да работи на предишното си място (работата без него запада). Той слага работата в ред. Ала сумите продължават да си остават недостатъчни — и ето че този път го вкарват отново в затвора „заради неправилно използуване на сумите“: значи не стигат, защото главният инженер ги разпределя лошо! Още първата година Ладиженски умира при работа в дърводобива.

Така за няколко години е прекършен гръбнакът на старото, прославило нашата страна руско инженерство, на любимите герои на Гарин-Михайловски и Замятин.

От само себе си се разбира, че и от този поток, както от другите, са повлечени и други хора, близки и свързани с обречените, например, както и… не ми се ще да петня светлобронзовия образ на Часовоя, но няма как… Както и злополучните осведомители. Ще помолим читателя да не забравя и за миг този напълно секретен, публично непроявен поток — особено за първото следреволюционно десетилетие: тогава хората са все още горди и мнозина все още нямат представа, че нравствеността е относителна, притежава само тясно класов смисъл — и дръзват да отказват предлаганите им служби, и всички са унищожавани безпощадно. Точно тогава предлагат на младичката Магдалина Еджубова да следи инженерския кръг, тя обаче не само отказва, ами и разказва на своя наставник (тъкмо него трябвало да следи); той обаче все пак скоро е арестуван и на следствието си признава всичко. Бременната Еджубова е арестувана „за разгласяване на оперативната тайна“ и е осъдена на разстрел. (Впрочем тя се отървава с двадесет и пет годишна поредица от няколко присъди.) През същия период (1927 г.), макар и в съвсем друг кръг — сред видните харковски комунисти, Надежда Виталиевна Суровцева също отказва да следи членовете на украинското правителство и да пише доноси срещу тях, за което е заловена в ГПУ и едва след четвърт столетие, вече полужива, се измъква на Колима. А които не са изплували — за тях дори не знаем.

(През 30-те години този поток от непокорни пресъхва напълно: щом от теб се иска да осведомяваш, значи така ще бъде — къде ще се дяваш? „Срещу ръжен не се рита.“ „Ако не аз, друг ще е.“ „По-добре да бъда сексот^[24] аз, добрият, отколкото някой лош.“ Впрочем от доброволци за сексоти няма отърване: хем изгодно, хем доблестно.)

През 1928 г. в Москва се гледа нашумялото Шахтинско дело — нашумяло заради публичността, която му се дава заради смайващите признания и самобичуването на подсъдимите (все още не на всички). Две години по-късно, през септември 1930 г., съдят най-позорно организаторите на глада (ето ги, ето ги, вижте ги!) — четиридесет и осем вредители в хранително-вкусовата промишленост. В края на 1930-а е проведен още по-гръмко и вече безукорно репетираният процес срещу промишлената партия — Промпартията. Тук вече всички подсъдими до един си приписват какви ли не отвратителни измишльотини — и ето че пред очите на трудещите се израства като монумент, от който са смъкнали покривалото, грандиозно, хитроумно сплели се ведно всички отделни до този момент разобличени вредители: Милюков, Рябушински, Детерлинг и Поанкаре.

След като вече сме започнали да вникваме в нашата съдебна практика, разбираме, че общовидимите съдебни процеси са само къртичини на повърхността, а главното копаене става изцяло отдолу. На тези процеси са изкарвани само малка част от хвърлените в затвора, само онези, които се съгласяват противоестествено да клеветят себе си и другите с надежда да смекчат присъдата. Повечето инженери, които имат мъжеството и разума да отхвърлят следователската нелепица, са съдени при закрити врати, но колегиумите на ГПУ им лепват и на тях — неразкаялите се — същите десет години.

Потоците се леят под земята, по тръбите, те канализират цъфтящия живот на повърхността.

Именно от този момент е предприета важната крачка към всенародно участие в канализацията, към всенародно разпределяне на отговорността за нея: тези, които още не са се сгромолясали с телата си в канализационните шахти, които тръбите още не са понесли към Архипелага — трябва да крачат на повърхността със знамена, да възхваляват съдилищата и да се радват на съдебните разправи. (Предвидливо! — ще минат десетилетия, историята ще се пробуди — но следователите, съдиите и прокурорите не ще се окажат по-виновни от нас с вас, съграждани! Нали затова сме дочакали достолепните си бели власи, защото навремето сме гласували благоприлично за.)

Ако не смятаме експеримента на Ленин и Троцки при процеса срещу есерите през 1922 г., Сталин е този, който започва подобни опити с организаторите на глада и как да не сполучи този опит, когато в плодородната Русия всички гладуват, когато всички само се озъртат: къде изчезна нашият хлебец? И ето че по заводи и учреждения, изпреварвайки решението на съда, работниците и служителите гласуват гневно за смъртна присъда на подсъдимите негодници. А вече спрямо Промпартията почват всеобщи митинги, демонстрации (в които са привличани и ученици), милиони маршируват в крак и реват пред сградата на съда: „Смърт! Смърт! Смърт!“

На този остър завой в нашата история се чуват самотни гласове на протест или на въздържане — твърде, твърде много мъжество, несравнимо с днешната лекота, се иска сред този хор и вой, за да кажеш „не!“. (Макар че и днес не са много тези, които възразяват.) На събрание на ленинградския политехнически институт професор Дмитрий Аполинариевич Рожански се въздържа (той, така да се каже, е изобщо противник на смъртното наказание, това, така да се каже, според езика на науката е необратим процес) — и веднага е арестуван! Студентът Дима Олицки се въздържа — и незабавно е вкаран в затвора! И всички тези протести заглъхват в самото си начало.

Доколкото ни е известно, мустакатата работническа класа одобрява тези смъртни присъди. Доколкото ни е известно, от възторжените комсомолци до партийните вождове и легендарните командири на армии — целият авангард е единодушен в одобрението на тези смъртни присъди. Прочути революционери, теоретици и прорицатели седем години преди безславната си гибел приветствуват този рев на тълпата, без да разбират, че часът им е ударил, че скоро и техните имена ще бъдат заклеймени със същия рев като „сган“ и „паплач“.

А за инженерите погромът прекъсва тъкмо тогава. През лятото на 1931 г. Йосиф Висарионович изрича „шестте условия“ за строителството и Негово Единодържавие благоволява да посочи като пето условие: от политиката на разгромяване на старата техническа интелигенция да се премине към политика на привличане и грижи за нея.

И грижи за нея! Къде се изпари нашият справедлив гняв? Къде потънаха всички наши страшни обвинения? Току-що е имало процес срещу вредителите в порцелановата промишленост (и там са напакостили!) — и всички подсъдими вече са се облели задружно с клевети, и всичко са си признали — когато изведнъж, пак задружно, възкликват: не сме виновни! И са освободени!

(През същата година се очертава дори един малък антипоток: вече осъдените или минали през следствието инженери се връщат към живота. Така се завръща и Д. А. Рожански. Трябва ли да казваме, че е издържал в двубоя със Сталин? Че едно граждански мъжествено общество не би дало повод да напишем нито тази глава, нито цялата тази книга?)

През март 1931 г. Сталин още веднъж решава да смаже отдавна повалените меншевики в публичния процес срещу „Съюзното бюро на меншевиките“: Громан — Суханов — Якубович (Громан е по-скоро кадет, Якубович — почти болшевик, а Гимер-Суханов е същият теоретик на Февруарската революция, в чието жилище в Петроград на крайбрежната Карповка 10 през октомври 1917 г. се събира болшевишкият ЦК и взема решението за въоръжено въстание.) И изведнъж се замисля.

Беломорци имат такава приказка за прилива — водата се е замислила: това е малко преди да започне отливът. Е, не си струва да сравняваме мътната душа на Сталин с водата на Бяло море. А е възможно той изобщо да не се е замислял. Пък и няма никакъв отлив. Но същата година става още едно чудо. Веднага след процеса срещу Промпартията през 1931 г. се подготвя грандиозен процес срещу Трудовата селска партия — уж срещу (никога не!) съществуващата огромна нелегална организирана сила от селската интелигенция, от дейците на потребителната и селскостопанската кооперация и от просветената върхушка на селячеството, готвеща се да смъкне диктатурата на пролетариата. На процеса срещу Промпартията тази ТСП се споменава като вече разобличена, като добре известна. Следственият апарат на ГПУ работи безотказно: вече хиляди обвиняеми напълно признават принадлежността си към ТСП и своите престъпни цели. А са обещани цели двеста хиляди „членове“. „Начело“ на партията уж стоят икономистът аграрник Александър Василиевич Чаянов, бъдещият „министър-председател“ Н. Д. Кондратиев, Л. Н. Юровски, Макаров, Алексей Дояренко, професор от Тимирязевската академия — бъдещ „министър на селското стопанство“.

А може би е щял да бъде по-добър от тези, които са заемали след това цели четиридесет години тази длъжност? И ето какво е човешката участ! Дояренко по принцип страни от политиката. Когато дъщеря му води вкъщи студенти, вероятно изказващи есерски мисли, той им посочва вратата.

И ето че една прекрасна нощ Сталин си променя решението. Защо? Няма да узнаем никога може би. Дали за да си спаси душицата? Е, рано му е. Да не би да го е осенило чувство за хумор, тъй като дотук всичко е твърде еднообразно, до втръсване? Е, никой не би посмял да припише на Сталин чувство за хумор. Причината по-скоро е такава: направил си е сметката, че не след дълго цялото село и тъй, и тъй ще вземе да измира от глад, при това не само двеста хиляди, та ще е излишно да се престарава. И ето че се отменя цялата тази ТСП, на всички „признали си“ предлагат да се откажат от направените признания (представяме си радостта им!) и вместо това осъждат по извънсъдебната процедура чрез колегията на ОГПУ само малката група на Кондратиев-Чаянов^[25]. (А през 1941 г. изтерзаният Вавилов ще бъде обвинен, че е имало все пак ТСП и че той, Вавилов, я е оглавявал тайно.)

Трупат се параграфи, трупат се години и едва ли ще можем да изнесем всичко подред. (А ГПУ се справя отлично! А ГПУ не пропуска нищо!) Но винаги ще помним:

— че вярващите ги арестуват, разбира се, непрекъснато. (Тук изникват в паметта ни някои дати и върховни моменти. Ту „нощта на борбата с религията“ по Бъдни вечер на 1929 г. в Ленинград, когато прибират мнозина от религиозната интелигенция, и то не до сутринта, съвсем не като в коледна приказка. Ту пак там през февруари 1932 г. са закрити наведнъж много черкви и едновременно са извършени масови арести сред духовенството. А още повече са датите и местата, останали неизвестни за нас);

— че не престава разгромяването дори на секти, които съчувствуват на комунизма. Така например през 1929 г. прибират до един всички членове на комуната между Сочи и Хоста. Всичко при тях е комунистическо — и производството, и разпределението, при това с такава честност, каквато страната ни няма да дочака и след сто години, но, уви, те са твърде културни, начетени в религиозната литература и философията им се основава не върху безбожието, а върху смесица от баптизъм, толстоизъм и йогизъм. Ще рече, такава комуна е престъпна и не може да донесе щастие на народа. През 20-те години значителна група толстоисти биват заточени в предпланините на Алтай, там създават селища-комуни съвместно с баптистите. Когато започва изграждането на Кузнецкия комбинат, те го снабдяват с продукти. Следват арести — откарват отначало учителите (преподавали уж не по държавните програми), децата плачат и тичат подир колите, накрая — ръководителите на общините им;

— че са разчистили някак си (и не всички чрез възпитание, а в някои случаи и с куршум) рояците безпризорни момчетии, които се навъртат да се греят около градските асфалтови казани, а от 1930 г. изведнъж изчезват безследно;

— че не се прощават случаите на неразрешено милосърдие (за събиране в цеха на пари в помощ на жената на хвърлен в затвора работник се полага арест);

— че Големият пасианс на социалистите се пренарежда, разбира се, непрекъснато;

— че през 1929 г. арестуват непрокудените своевременно в чужбина историци (Платонов, Тарле, Любавски, Готие, Измайлов), именития литературовед М. М. Бахтин, младия тогава Лихачов;

— че в потока текат и националности ту от един край на страната, ту от друг.

Преследвани са якутите след въстанието от 1928 г. Преследвани са бурят-монголците след въстанието от 1929-а. (Разстреляни са, както се говори, около тридесет и пет души. Не ни беше разрешено да проверим.) Преследвани са казахите, след като героичната конница на Будьони ги смазва през 1930–1931 г. Съдят в началото на 1930 г. Съюза за освобождение на Украйна (проф. Ефремов, Чеховски, Никовски и други), а като познаваме нашите пропорции между обявяваното и скритото — кой ще ти каже колко ли са заминали освен тях? Колцина са премахнати негласно?…

И идва макар и бавно ред и на членовете на управляващата партия да напълнят затворите! На първо време (1927–1929) зад решетките отива „работническата опозиция“, или тъй наречените троцкисти, които са си избрали несполучлив лидер. Отначало те са стотици, скоро стават хиляди. Но всяко начало е трудно. И както тези троцкисти спокойно са наблюдавали преследването на хора от другите партии, така останалата партия одобрително гледа сега тяхното арестуване. Всеки по реда си. По-нататък ще потече несъществуващата „дясна“ опозиция. Започнала веднъж да поглъща членче по членче откъм опашката, устата ще се добере накрая и до собствената си глава.

От 1928 г. настъпва времето за разчистване на сметките и с буржоазните остатъци — непманите. Все по-често ги облагат с все по-големи и вече непосилни данъци и щом се окажат в невъзможност да ги платят, тутакси са арестувани за неплатежоспособност и имуществото им се конфискува. На дребните занаятчии — бръснари, шивачи, майсторите на примуси — само им отнемат разрешителното.

Разгръщането на непманския поток е продиктувано от вътрешен икономически интерес. Държавата се нуждае от имуществото златото им, а Колима още я няма. От края на 1929 г. започва прословутата златна треска, само че тя тресе не тия, които търсят злато, а ония, от които го изтръскват. Специфичното на новия „златен“ поток е, че ГПУ не обвинява в нищо тези свои зайци и е готово да не ги изпраща в страната ГУЛАГ, а иска само да им отнеме златото с правото на силния. Затова затворите са претъпкани, следователите изнемогват, а изселванията, етапите и лагерите получават непропорционално по-слабо попълнение.

Кого натикват в „златния“ поток? Всички, които някога, преди петнадесет години, са имали „фирма“, търговийка, припечелвали са от някой занаят и може, според предположенията на ГПУ, да им се намира злато. Тъкмо у тях обаче няма злато, те са вложили имуществото си в движими и недвижими вещи, но всичко това е прахосано или иззето от революцията и нищо не им е останало. С голяма надежда арестуват, разбира се, зъботехниците, бижутерите, часовникарите. За притежаване на злато от най-неочаквани хора може да се узнае по доноси: стопроцентов „фабричен работник“ се сдобива отнякъде и крие шестдесет николаевски златни петарки; известният сибирски партизанин Муравьов пристига в Одеса с чувалче злато (награбено през Гражданската война); у всички петербургски файтонджии татари се намира скрито злато. Така ли е наистина, или не — става ясно едва след инквизициите в ГПУ. И вече с нищо — нито с пролетарската си същност, нито с революционни заслуги, не е в състояние да се защити този, върху когото пада сянката на доноса за притежавано злато. Всички ги арестуват, всички ги натикват в килиите на ГПУ в количества, каквито дотогава се смятат за невъзможни, но толкова по-добре, така по-скоро ще предадат златото си! Стига се до конфузното положение жени и мъже да лежат в една и съща килия и да ходят едни пред други по нужда в оставената там кофа — кой ще ти мисли за такива подробности — давайте златото, гадини! Следователите не пишат протоколи, защото на никого не са му изтрябвали книжата, и дали после ще има присъда, или не, не интересува никого, важно е само едно: давай златото, гадино! Държавата има нужда от злато, за какво ти е на теб? Следователите остават без глас и сили, докато крещят заплахите си и изтезават, но прилагат за всички един и същ метод: затворниците получават солена храна и нито капка вода. Който даде злато — той ще пие! Жълтица за чаша вода!

Навред златото днес цари…

От предишните и от следващите потоци този се различава по това, че съдбата, ако не на половина, то поне на част от хората зависи донякъде от самите тях. Ако обаче наистина нямаш злато — работата ти е спукана: ще те бият, ще те горят, ще те изтезават и попарват до смърт или докато наистина не ти повярват. Но ако имаш злато, сам си определяш мярката на изтезанията, мярката на издръжливостта и своята бъдеща съдба. Психологически това впрочем не е по-леко, а по-тежко, защото сбъркаш ли, завинаги ще се чувствуваш виновен пред себе си. Разбира се, онзи, който е усвоил нравите на въпросното учреждение, ще отстъпи и ще даде, така е по-леко. Но и много бързо също не си струва да даваш; няма да ти повярват, че си предал всичко, и ще продължат да те държат. Все пак и много късното признание също не се препоръчва: ще ти изкарат душицата или от злоба ще ти тръснат някоя присъда. Един от споменатите татари файтонджии издържа на всички мъчения: няма злато, и толкоз! Тогава прибират и жена му, и нея я подлагат на изтезания, ала татаринът си знае своето: нямам злато! Когато вкарват обаче и дъщеря му, той не издържа и предава сто хиляди рубли. Едва тогава освобождават семейството му, а на него му лепват тъмнична присъда. Най-недодяланите криминални романи или опери за разбойници намират сериозна реализация в обема на огромната държава.

Въвеждането на паспортната система в навечерието на 30-те години също осигурява сериозно попълнение на лагерите. Както Петър I опростява структурата на народа, като премахва всякакви различия и пролуки между съсловията, така действува и нашата паспортна система: тя помита именно междинните насекоми, докопва хитрата, бездомна и никъде неприкрепена част от населението. Пък и в началото мнозина се объркват с тези паспорти — и нерегистрираните, и неотписаните ги прибират на Архипелага поне за година.

Така се пенят и плискат потоците — но всички те са надминати от бликналия през 1929–1930 г. многомилионен поток на разкулачените. Той е невиждано голям и не би го побрала дори развитата мрежа от следствени тъмници (претъпкани още повече от „златния“ поток), но подминава тази мрежа, устремен право към заточенията, етапите и страната ГУЛАГ. Този поток (този океан!) приижда само веднъж, излиза извън бреговете на всичко, което може да си позволи тъмничносъдебната система дори на огромната държава. Нищо подобно не е имало в цялата история на Русия. Това е народно преселение, етническа катастрофа. Но каналите на ГПУ — ГУЛАГ са толкова умно разработени, че градовете не биха ги дори забелязали, ако не ги бе разтърсил тригодишният необясним глад — глад без суша и без война.

Този поток се отличава от всички предишни и по това, че тук не се церемонят да прибират отначало главата на семейството, пък сетне да мислят какво да правят с останалите. Напротив, дамгосват направо цели гнезда, прибират цели семейства и дори грижливо внимават да не би някое четиринадесет-, десет-или шестгодишно дете да се измъкне: всички семейства, вдигнати до крак, трябва да бъдат изпратени на едно място, на едно общо унищожаване. (Това е първият такъв опит, във всеки случай в новата история. След това ще го повтори Хитлер с евреите и отново Сталин с непослушните или подозираните нации.)

Този поток съдържа нищожно малко „кулаци“, колкото за прах в очите. На руски „кулак“ ще рече алчен безчестен селски търгаш, който се обогатява не от своя, а от чужд труд, чрез лихварство или търговска спекула. Те навсякъде дори преди революцията са единици, а революцията напълно ги лишава от почва за подобна дейност. По-късно, вече след седемнадесета година, понятието „кулак“ се прехвърля (в официалната и агитационната литература, а оттам и във всекидневния език) и върху тези, които изобщо ползуват труда на наемните работници, макар и поради временна липса на работна ръка в собствените им семейства. Но да не забравяме, че след революцията всеки такъв труд непременно ти излиза през носа, тъй като в защита на ратаите стоят комитетите на бедняците и селсъветите, нека се опита само някой да ощети бедняка! Справедливото наемане на чужд труд не се допуска и сега в нашата страна.

Но раздуването на страховития епитет „кулак“ взема неудържими размери и около 1930 г. той е прикачван вече към всички по-стабилни селяни — стабилни в поддържането на стопанството, стабилни в труда и дори просто в своите убеждения. Прозвището „кулак“ се използува с цел да се ликвидира стабилността на селото. Да си спомним, да се опомним: само дванадесет години са минали от великия Декрет за земята — същия, без който селото нямаше да тръгне след болшевиките и Октомврийската революция нямаше да победи. Земята е разпределена на глава, справедливо. Само девет години са изтекли, откакто селяните са се върнали от Червената армия и са се заловили за работа на своята завоювана земя. И изведнъж — кулаци, бедняци. По какво ги различават? Понякога — по неравенството в инвентара, понякога — по добрия или лошия състав на семейството. А по всяка вероятност най-вече по трудолюбието и упоритостта. И ето че тези селяци, с чийто хляб Русия е нахранена през 1928 г., попадат в ръцете на местните хайлази и на новопристигнали градски типове, които се втурват да ги изкореняват. Озверели, загубили всякаква представа за „човещина“, загубили човешките, създавани с хилядолетия представи, те подбират най-добрите стопани и ги пращат заедно със семействата им, без каквото и да било имущество, голи, в северната пустош, в тундрата и тайгата.

Такова масово движение не може да не се усложни. Селото трябва да се отърве и от селяните, които просто не проявяват желание да влязат в колхозите, съмняват се в колективния живот, от който нямат никаква представа и за който подозират (сега вече знаем колко са били прави), че ще ги ръководят безделници, че ги чака принудителен труд и гладория. Трябва да се отърват и от хората (понякога съвсем не богати), които заради своето безстрашна, физическа сила, мъжество, красноречие по събранията и любов към справедливостта са любимци на своите съселяни, а поради независимостта си — опасни за колхозното ръководство (този селски тип и неговата съдба са представени безсмъртно от Степан Чаусов в повестта на С. Залигин). Освен това във всяко село има и такива, които лично препречват пътя на местните активисти. Ето и най-удобния случай, водени от съперничество, завист или обида, да си разчистят сметките с тях. Всички тези жертви се нуждаят от нова дума — и тя се ражда. Тя не съдържа вече нищо „социално“, нищо икономическо, но звучи великолепно: кулашки подгласник. Тоест аз смятам, че ти си съучастник на кулака, на врага. И това е достатъчно! И най-дрипавият ратай съвсем лесно може да бъде наречен кулашко мекере! (Добре си спомням как на младини това определение ми се струваше напълно логично и безспорно.)

Така с тези две думи са обхванати всички, които са същността на селото, неговата енергия, неговата схватливост и трудолюбие, неговата съпротива и съвест. Тях ги премахват оттам — и колективизацията е проведена.

Но от колективизираното село също започват да се изливат нови потоци:

— потокът на вредителите в селското стопанство. Навсякъде започват да разобличават агрономите вредители, работили през целия си живот до злополучната година честно, а сега вече умишлено замърсяващи руските поля с плевел. (То се знае, по указания на вече напълно разобличения московски институт. Това са същите онези неприбрани двеста хиляди членове на ТСП!) Едни от агрономите не изпълняват дълбокомислените директиви на Лисенко (в такъв поток през 1931 г. е отправен за Казахстан „кралят“ на картофите Лорх). Други ги изпълняват прекалено точно и по този начин разкриват цялата им глупост. (През 1934 г. псковските агрономи засяват лен върху снега — точно както им нарежда Лисенко. Семената набъбват, плесенясват и загиват. Обширни поля запустяват за цяла година. Лисенко не може да каже, че снегът е кулак или че самият той е глупак. Затова обвинява агрономите, че са кулаци и са преиначили технологията му. И към Сибир потича поток от агрономи. Освен това в почти всички МТС се разкрива вредителство и при ремонта на тракторите (ето с какво се обясняват несполуките през първите колхозни години!);

— потокът „за загуби на реколтата“ (а „загубите“ са в сравнение с произволната цифра, представена през пролетта от „комисията по определяне на реколтата“);

— потокът „за неизпълнение на държавните поръчки за зърно“ (райкомът поема задължения, а колхозът не ги изпълнява — хайде в затвора);

— потокът на подрязващите житните класове. Ръчно нощно подрязване на житните класове в полето! — напълно нов вид селски труд и нов начин за прибиране на жътвата! Това е доста голям поток от десетки хиляди селяни, често съвсем младички, още момчета и момичета, момченца и момиченца, които възрастните изпращат нощем да подрязват класовете, тъй като не разчитат да получат нещо от колхоза за положения през деня труд. За това тъжно и слабодоходно занятие (дори по време на крепостничеството селяните не стигат до такава немотия!) съдиите им тръсват: десет години за изключително опасно разхищаване на социалистическата собственост по прословутия закон от 7 август 1932 г. (на арестантски език — законът от седми осми).

Заради този „закон от седми осми“ потегля друг голям поток от строежите на първата и втората петилетка, от транспорта, търговията, от заводите. С големите разхищения е наредено да се занимава НКВД. Оттук нататък този поток трябва да се помни като постоянен, особено мощен през военните години — и така цели петнадесет години (до 1947-а, след което той ще бъде разширен и превърнат в още по-суров).

Но най-сетне можем да си поемем дъх: най-сетне ще секнат всички масови потоци! — другарят Молотов обявява на 17 май 1933 г.: „… ние виждаме нашата задача не в масовите репресии.“ Уф, време му беше. Стига вече нощни страхове! Ала какъв е този кучешки лай? Дръж! Дръж!

Ама че работа! От Ленинград се понася кировският поток. Там напрежението е преценено за толкова голямо, че към всеки районен изпълнителен комитет в града са създадени щабове на НКВД и е въведено „ускорено“ съдопроизводство (и преди не е правело впечатление да е мудно) без право на обжалване (и преди не се е обжалвало). Смята се, че една четвърт от жителите на Ленинград са разчистени през 1934–19-35 г. Нека тая оценка опровергае този, който разполага с точната цифра и я даде. (Впрочем този поток не е само ленинградски, той рикошира достатъчно в цялата страна под обичайната, макар и безсмислена форма: прочистване на апарата от все още присламчили се деца на свещеници, бивши дворянки или на хора с близки зад граница.)

Покрай подобните пълноводни потоци винаги са оставали незабелязани скромните неизменни ручейчета, които, без много да шумят, се леят ли, леят:

— ту шуцбундовци^[26], изгубили класовите битки във Виена и потърсили спасение в отечеството на световния пролетариат;

— ту есперантисти (Сталин заклеймява тази вредна публика по едно и също време с Хитлер);

— ту неликвидираните остатъци от Свободното философско дружество, нелегалните философски кръжоци;

— ту учителите, несъгласни с прогресивния бригадно-лабораторен метод на обучение (през 1933 г. Наталия Ивановна Бугаенко е отведена в ростовското ГПУ, но на третия месен от следствието става ясно от правителственото постановление, че този метод бил порочен. И я освобождават);

— ту сътрудниците на Политическия червен кръст, който благодарение на усилията на Екатерина Петкова все още отстоява съществуването си;

— ту северните кавказци заради въстанието им от 1935 г.; националистите текат ли, текат. (На Волгоканал националните вестници излизат на четири езика — татарски, тюркски, узбекски и казахски. Има кой да ги чете!);

— и отново — вярващите, които този път не искат да работят в неделни дни (въвеждали петдневки, шестдневки); колхозниците, саботиращи по време на църковни празници, както били свикнали през ерата на индивидуализма;

— и неизменно — хората, отказали да станат осведомители на НКВД. (Сред тях и свещениците, пазещи тайната на изповедта. Органите бързо се досещат колко е полезно да знаят съдържанието на изповедите, единствената полза от религията.);

— а сектантите ги прибират още по-масово;

— а Големият пасианс на социалистите продължава да се пренарежда.

И накрая още неназованият нито веднъж досега, но през цялото време леещ се Десети параграф или КРА (КонтраРеволюционна Агитация), или АСА (АнтиСъветска Агитация). Потокът на Десети параграф е, ако може така да се каже, най-постоянен от всички — изобщо не прекъсва, а по време на другите големи потоци, както през тридесет и седма, четиридесет и пета или четиридесет и девета година, става особено пълноводен.

Този безотказен поток повлича кого ли не по всяко време. Но за видните интелигенти през 30-те години понякога се смята за особено пикантно да се скалъпи някой и друг компрометиращ член (от рода на хомосексуализъм; или както е обвинен например професор Плетньов, че уж оставайки насаме с пациентка, взел да я хапе по гърдите. Пише го официалната преса — иди го опровергавай!).

* * *

Парадоксално: в цялата си дългогодишна дейност всепроникващите и вечно бдящи Органи черпят сила само от един параграф от 148 член на необщия раздел на Наказателния кодекс от 1926 г. Но за похвала на този параграф можем да намерим много повече епитети, отколкото Тургенев някога е подбрал за руския език или Некрасов за Майчица Русия: великия, могъщия, изобилния, необятния, разнообразния, всепомитащия Петдесет и осми, изчерпващ света не толкова дори чрез формулировките на своите параграфи, колкото чрез тяхното диалектично и изключително широко тълкуване.

Кой от нас не е изпитал върху гърба си неговите всеобхватни обятия? Наистина няма под слънцето постъпка, помисъл, действие или бездействие, които Петдесет и осми параграф да не наказва с тежката си десница.

Не е било възможно да бъде формулиран толкова широко, но се оказва, че може да се тълкува твърде широко.

58 член не внася в Кодекса глави за политически престъпления и никъде не пише, че е „политически“. Не, заедно с престъпленията срещу реда и с бандитизма той е включен в раздела „престъпления срещу държавата“. Така например Наказателният кодекс започва с това, че на своя територия отказва да признае когото и да било за политически престъпник, всички престъпления са криминални.

58 член се състои от четиринадесет параграфа.

От първия параграф научаваме, че за контрареволюционно се смята всяко действие (по член 6-и от НК — и бездействие), насочено към… отслабване на властта…

При по-широкото му тълкуване се оказва: ако в лагера откажеш да идеш на работа, защото си гладен и изтощен, отслабваш властта. И ти се полага разстрел. (Разстрелването на хора, отказващи да работят, по време на войната.)

От 1934 г., когато ни е възвърнат терминът родина, към него се добавят и параграфите за измяна на Родината — 1-а, 1-б, 1-в, 1-г. По тези параграфи действията, извършени в ущърб на военната мощ на СССР, се наказват с разстрел (1-б) и само при смекчаващи вината обстоятелства, валидни единствено за граждански лица (1-а) — с десет години лишаване от свобода.

Широко тълкувано: когато наши войници, задето са се оставили да ги пленят (в ущърб на военната мощ!), са осъждани само на десет години, това е хуманно до противозаконност. Съгласно сталинския кодекс всички те със завръщането си в родината трябва да бъдат разстрелвани.

(Или ето ви още един образец на широко тълкуване. Добре си спомням една среща в Бутирки през лятото на 1946 г. Някакъв поляк се родил в Лемберг, когато градът още влиза в Австро-унгарската империя. Преди Втората световна война човекът живее в родния си град в Полша, след което се озовава в Австрия, там служи и там през 1945 г. е арестуван от нашите. Получава десет години по член 51–1-а на украинския кодекс, т.е. за измяна на родината — Украйна! — тъй като град Лемберг става по това време украинският град Лвов! А клетникът не може да докаже на следствието, че е заминал за Австрия не с цел да измени на Украйна! Ето по какво идиотско тълкуване той става предател.)

Друго важно разширено тълкуване на параграфа за измяната е прилагането му „чрез член 19-и от НК“ — „с намерение“. Т.е. не че има измяна, но следователят съзира намерение за такава — и това е вече достатъчно за най-тежката присъда като за фактическа измяна. Наистина, член 19-и предлага смъртно наказание не за намерение, а за подготовка, но при съответното диалектическо тълкуване защо и намерението да не се разбира като подготовка? А „подготовката“ е наказуема (т.е. подлежи на същото наказание), както и самото „престъпление“ (НК). С една дума, не правим разлика между намерението и самото престъпление и в това е предимството на съветското законодателство пред буржоазното.^[27]

Необятно широко тълкуване на всеки член дава още член 16-и от НК — „по аналогия“. Когато постъпката не попада под нито един член, съдията може да я квалифицира „по аналогия“.

Параграф втори говори за въоръжено въстание, за завземане на властта в центъра, по места и по-специално за намерение да се отдели насилствено някаква част от Съюза на републиките. За това деяние следват наказания, включително разстрел (както и във всеки следващ параграф).

В по-широк обхват (както не би могло да пише в члена, но както подсказва революционното правосъзнание): тук спада всеки опит всяка република да осъществи правото си „насилствено“ да излезе от Съюза, нали не се казва спрямо кого? Дори цялото население на републиката да се изкаже за отделяне, щом Москва не желае това, отделянето ще се третира като насилствено. По такъв начин всички естонски, латвийски, литовски, украински и туркменски националисти лесно получават по този параграф своите десет и двадесет и пет годишни присъди.

Третият параграф — „съдействие, независимо от начините, на някоя чужда държава, намираща се в състояние на война със СССР“.

Този параграф дава възможност да бъде осъден всеки гражданин, оказал се в окупираната територия, който е поставил, да речем, подметки на някой немски военнослужещ или му е продал връзка репички; както и всяка гражданка, повдигнала бойния дух на окупатора, като е танцувала или е прекарала нощта с него. Не всеки е осъждан по този параграф (поради многобройността на окупираното население), но би могъл да бъде осъден всеки.

Четвъртият параграф говори за (фантасмагоричната) помощ, оказвана на международната буржоазия.

На пръв поглед: кой би могъл да бъде отнесен тук? Но при едно по-широко тълкуване с помощта на революционната съвест не е трудно да се намери съответната категория: всички емигранти, напуснали страната до 1920 г., т.е. няколко години преди да бъде съставен самият Кодекс, и заварени от нашите войски в Европа след четвърт век (1944–1945 г.), получават 58–4: десет години лишаване от свобода или разстрел. Защото — какво са правели те зад граница, ако не да съдействуват на световната буржоазия? (От примера с музикалното дружество вече се уверихме, че това съдействие би могло да се оказва и от вътрешността на СССР.) На буржоазията са съдействували всички есери и всички меншевики (тъкмо за тях е измислен този член), а после и инженерите от Плановата комисия и ВСНХ.

Петият параграф: склоняване на чужда държава да обяви война на СССР.

Пропуснат е случаят: да се разпростре този параграф и върху Сталин и неговото дипломатическо и военно обкръжение през 1940–1941 г. Тяхната слепота и безумие ни довеждат дотам. Кой, ако не те обричат Русия на позорни невиждани поражения, несравними с пораженията на царска Русия през 1904 или 1915 г.? Поражения, каквито Русия не познава от XIII век?

Шестият параграф — шпионаж, е толкова широко тълкуван, че ако трябва да се преброят всички осъдени по него, би могло да се заключи, че в Сталиново време нашият народ се е занимавал не със земеделие, не с промишлено производство, не с каквото и да било, а единствено с шпионаж и се е препитавал с парите на чуждите разузнавания. Шпионажът е нещо много удобно по своята простота, разбираемо и за тъпия престъпник, и за учения юрист, и за журналиста, и за общественото мнение.^[28]

Широко тълкуване предполага и обстоятелството, че се издават присъди не непосредствено за шпионаж, а за:

ПШ — Подозрение в шпионаж;

НШ — Недоказан шпионаж, с всичките му жестоки последици!

И дори за

ВВПШ — Връзки, водещи до подозрение (!) в шпионаж.

Тоест позната на позната на жена ви си шие например рокля при същата шивачка (естествено, сътрудничка на НКВД), при която си шие жената на някакъв чужд дипломат.

И тези 58–6, ПШ и ВВПШ са прилепчиви параграфи, те изискват строг режим, непрекъснат надзор (шпионските служби могат да протегнат пипалата си чак до своя любимец в лагера) и забраняват разконвоирането. Изобщо всички означени с букви членове, фактически не членове, а тъкмо тези плашещи съчетания от главни букви (в тази глава ще срещнем и други такива), са затулени постоянно с някаква загадъчност и никога не става ясно дали са издънки от 58 член, или са нещо самостоятелно и много опасно. В редица лагери затворените по буквените членове са държани много по-строго в сравнение с тези по член 58.

Седмият параграф: разстройване на промишлеността, транспорта, търговията, паричното обращение и кооперацията.

През 30-те години този параграф е в пълен ход и обхваща масите чрез опростеното и достъпно за всички определение „вредителство“. Наистина, всичко изброено в параграф седми от ден на ден все по-нагледно и явно се разклаща — а нали трябва да има виновни за това?… Народът строи, създава в продължение на столетия и винаги честно, дори в полза на помешчиците. Не се е чувало за никакво вредителство още от Рюриковци. И ето че когато за пръв път имуществото става народно, стотици хиляди измежду най-добрите синове на народа необяснимо защо се втурват да вредят. (Вредителството в селското стопанство не е включено в този параграф, но тъй като без него не може разумно да се обясни защо нивята обрастват с плевели, реколтите намаляват и машините се чупят, диалектическият нюх вкарва там и него.)

Осмият параграф — терор (не терорът, който съветският Наказателен кодекс трябва да обоснове и узакони^[29]).

Терорът се разбира много и много общо: под терор се има предвид например не да слагаш бомби под каретите на губернаторите, а да зашлевиш личния си враг, ако той е партиец, комсомолски или милиционерски активист. Да не говорим, че убийство на активист никога не е било приравнявано към убийството на обикновен гражданин (както това е залегнало впрочем още в кодекса на Хамурапи през XVII век преди н.е.). Ако някой мъж убие любовника на жена си и той се окаже безпартиен — на мъжа му е провървяло, — ще получи 136-и член, ще го третират като обществен нарушител, като социално близък и няма да бъде конвоиран. Но ако любовникът се окаже партиец — мъжът става враг на народа по член 58–8.

Още по-широко тълкуване на понятието е наблюдавано при прилагане на осми параграф чрез използуване на същия този член 19-и, т.е. чрез подготовка, в смисъл намерение. Не само пряката заплаха пред кръчмата от рода на „гледай да ми паднеш!“, отправена срещу активист, но и изтърсеното от някоя ядосана устата стрина на пазара „хаир да не видиш дано!“ се квалифицира като ТН — Терористични намерения, и дава основание за прилагане на члена с цялата му строгост. (Това звучи като шега, като фарс — но не ние сме го измислили този фарс, а сме лежали със същите тези хора.)

Деветият параграф — разрушаване или повреждане… чрез взривяване или палеж (и непременно с контрареволюционна цел), съкратено именувано диверсия.

Широкото тълкуване се състои в това, че контрареволюционната цел се приписва (следователят по-добро знае какво се крие в съзнанието на престъпника!), а никой човешки пропуск, никоя грешка, провал в работата, в производството не се прощават, разглеждат се като диверсия.

Ала никакъв параграф от 58-и член не се тълкува толкова свободно и с такава пламтяща революционна съвест, както десетият. Ето какво гласи той: „Пропаганда или агитация, съдържащи призив към смъкване, подкопаване или отслабване на съветската власт… а в еднаква степен и разпространяване или изготвяне, или съхраняване на литература със същото съдържание.“ И този параграф прави уговорка в мирно време само за долната граница на наказанието (Не по-ниско! Не твърде меко!), докато горната не е ограничавана!

Такова е безстрашието на великата Държава пред словото на поданика й.

Прочутите разширения на този прословут параграф са:

— под „агитация, съдържаща призив“, може да се разбира дружески (или дори съпружески) разговор на четири очи или лично писмо; а призив може да бъде и личният съвет. (Ние заключаваме „може да бъде“ въз основа на това, че точно танц се практикуваше.);

— „подкопаване и отслабване“ на властта е всяка мисъл, която не съвпада или не достига градуса на мислите в днешния вестник. Нали всичко, което не усилва, отслабва! Всичко, което не съвпада изцяло, подкопава!

И тоз, който с нас днес не ще да пее —

        е

         против

                 нас!

(Маяковски)

— под „изготвяне на литература“ се разбира всяко написване в един-единствен екземпляр на писмо, бележка, личен дневник.

Разширен така сполучливо, десети параграф обхваща всяка хрумнала, произнесена или записана мисъл.

Параграф единадесети е особен: той няма самостоятелно съдържание, а е утежняваща добавка към всеки от предидущите, ако деянието е подготвяно организирано или престъпниците влизат в организация!

Всъщност параграфът се тълкува толкова свободно, че няма нужда от никаква организация. Изпитах това изящно прилагане на параграфа върху собствения си гръб. Бяхме двама, дръзнали да си разменим тайно мисли — тоест зачатъци на организация, тоест организация!

Параграф дванадесети засяга най-вече съвестта на гражданите: той третира премълчаването на всяко едно от изредените деяния. И за тежкия грях на премълчаването наказанието няма горна граница!!!

Този параграф е до такава степен всеобхватен и разширен, че не се нуждае от по-нататъшно разширяване. Знае и не казва — все едно, че го е извършил!

Параграф тринадесети, изчерпан вероятно отдавна, е: служба в царската тайна полиция. (Аналогичната по-късно служба, напротив, се смята за проява на патриотична доблест.)

Има психологически основания да подозираме И. Сталин в подсъдност също и по този параграф на 58 член. Далеч не всички документи за този род служба са надживели февруари 1917 г. и са били широко огласени. Прибързаното изгаряне на полицейските архиви през първите дни на Февруарската революция прилича на задружен порив на някои заинтересовани от това революционери. И наистина, защо в момента на победата трябва да се горят толкова интересните архиви на неприятеля?

Параграф четиринадесети наказва „съзнателното неизпълнение на определени задължения или умишлено небрежното им изпълнение“ — наказва, разбира се, включително с разстрел. Накратко, това се нарича „саботаж“ или „икономическа контрареволюция“,

а да отдели умишленото от неумишленото, може само следователят, базиращ се на своето революционно правосъзнание. Този параграф се прилага спрямо селяните, непредали доставките. Прилага се спрямо колхозниците, неизработващи нормата си. И подобно на рикошет този параграф започва да удря след войната криминалните заради бягство от концлагера, т.е. да тълкува това не като порив към сладката свобода, а като подкопаване на системата от концлагери.

Това е последното от ребрата на ветрилото на 58 член — на ветрилото, разтворило се над цялото човешко съществуване.

След като направихме обзор на големия Наказателен член, по-нататък няма да се чудим толкова много. Където е законът, там е и престъплението.

* * *

Калената стомана на 58 член, проверена през 1927 г., веднага след изковаването й, охладена във всички потопи на следващото десетилетие, замахва със страшен съсък при атаката на Закона срещу народа през 1937–1938 г.

Трябва да кажем, че операцията през 1937 г. не е стихийна, а планирана, че през първата половина на същата година много от тъмниците на Съюза са преобзаведени — леглата от килиите се изнасят, а на тяхно място се слагат от край до край нарове на един и два реда. (Както не случайно и съответната сграда в Ленинград е завършена през 1934 г., точно преди убийството на Киров.) Старите арестанти си спомнят, че и първият удар е бил масиран, извършен в цялата страна едва ли не за една августовска нощ (като познавам нашата неповратливост, малко се съмнявам в това). А през есента, когато по повод на двадесетгодишнината от Октомври се очаква с надежда голяма всеобща амнистия, шегаджията Сталин добавя в Наказателния кодекс нечувани нови присъди — петнадесет, двадесет и двадесет и пет години лишаване от свобода.

Няма защо да повтаряме за тридесет и седма година онова, което вече е отразено широко в печата и ще бъде тепърва многократно повтаряно: че е нанесен съкрушителен удар по върховете на партията, на съветското управление, на военното командуване и на самото ГПУ-НКВД. Едва ли има област, в която да се е запазил първият секретар на областния комитет или председателят на областния изпълнителен комитет — Сталин си е подбрал по-удобни хора.

Сега, когато сме свидетели на китайската „културна революция“ (също седемнадесет години след пълната победа), можем с голяма вероятност да заподозрем някаква историческа закономерност. И дори Сталин започва да ни се струва само сляпа и повърхностна историческа сила.

Олга Чавчадзе разказва какво е било в Тбилиси: през 1938 г. арестуват председателя на градския изпълнителен комитет, заместника му, всичките (единадесет) началници на отдели, техните помощници, всички главни счетоводители, всички главни икономисти. Назначават нови. Минават два месеца. И ето че отново арести: на председателя, заместника му, на всичките (единадесет) началници на отдели, на всичките главни счетоводители, на всичките икономисти. Остават на свобода обикновените счетоводители, машинописките, чистачките и куриерите.

За арестуването на редовите членове на партията има, изглежда, секретен, никъде непосочен направо в протоколите и присъдите мотив: арестуват се предимно членове на партията със стаж отпреди 1924 г. Това се извършва особено решително в Ленинград, защото такива хора там са подписали „платформата“ на Новата опозиция. (А как няма да я подпишат? Как няма „да се доверят“ на своя ленинградски губернски комитет?)

И ето каква е картинката през ония години. Провежда се (в Московска област) районна партийна конференция. Ръководи я новият секретар на районния комитет, заел мястото на арестувания малко преди това. В края на конференцията се приема обръщение в израз на преданост към другаря Сталин. Разбира се, всички стават на крака (както и по време на конференцията всички скачат при всяко споменаване на името му). В малката зала трещят „бурни ръкопляскания, преминаващи в овации“. Три минути, четири минути, пет минути те все още са бурни и все още преминават в овации. Но дланите вече болят. Но вдигнатите ръце вече се изморяват. Но възрастните хора вече се задъхват. Но става вече непоносимо глупаво дори за тези, които искрено обожават Сталин. Обаче: кой пръв ще се осмели да прекрати? Би могъл да го направи секретарят на районния комитет, който е на трибуната и току-що е прочел обръщението. Но нали е отскоро, нали е заместил арестувания, нали самият той се страхува! Нали тук, в залата, стоят и ръкопляскат енкаведистите и следят кой пръв ще спре!… И ръкоплясканията в неизвестната малка зала продължават, без вождът никога да узнае, шест минути! Седем минути! Осем минути!… Те загиват! Те умират! Те вече не могат да спрат, докато не рухнат с пръснали се сърца! В края на залата, в навалицата, можеш все пак малко да изклинчиш, да пляскаш не толкова силно, не толкова бясно — но в президиума, пред очите на всички?! Директорът на местната фабрика за хартия, независим силен човек, стои в президиума, дава си сметка за целия този фалш, за цялата безизходност на положението, но ръкопляска! — девета минута! Десета! Той поглежда измъчено секретаря на районния комитет, който не смее да спре. Безумие! Поголовно! Като се споглеждат един-друг със слаба надежда, макар и с възторг върху лицата, ръководителите на района ще ръкопляскат, докато не паднат, докато не започнат да ги изнасят на носилки! И дори тогава останалите няма да трепнат!… И директорът на фабриката за хартия си придава на единадесетата минута делови вид и сяда на мястото си в президиума. И — о, чудо! — къде се дява всеобщият неудържим, неописуем ентусиазъм? Всички вкупом на един и същ плясък на дланите спират и също сядат. Спасени са! Заекът се е досетил да кривне встрани от фаровете!…

Ала тъкмо така се открояват независимите хора. Тъкмо така ги прибират. Същата нощ директорът на фабриката е арестуван. Лесно му тръсват по съвсем друг повод десет години. Но след подписването на страница 206 (от заключителния следствен протокол) следователят не пропуска случая да му напомни:

— И никога не спирайте да ръкопляскате пръв!

(А какво да правим? Как да спрем?…)

Ето как се осъществява Дарвиновият подбор. Точно това е изтощаване чрез глупост.

Но днес се създава нов мит. Всеки публикуван разказ, всяко печатно напомняне за 1937 г. е непременно разказ за трагедията на комунистите ръководители. И ето че вече са ни убедили и ние неволно се поддаваме на това, че 1937–1938 тъмнична година уж се свежда до арестуването именно на видните комунисти — и толкоз. Но от милионите, прибрани тогава, видните партийни и държавни големци възлизат на не повече от 10 на сто. Дори по ленинградските опашки пред затворите се редят да предадат някое и друго колетче предимно обикновени женици с вид на млекарки. От масовите статистически данни неминуемо следва изводът, който се потвърждава от показанията на свидетелите: през 1937 г. оцелелите специализирани селища на „разкулачените“ са прехвърлени на Архипелага: или са преселени в концлагерите, или са обградени и превърнати в лагерна зона. Така големият поток от 1929 г. се влива в потока от 1937-а, като го увеличава с още и още милиони.

Съставът на изловените през 1937–1938 г. и откарани полумъртви на Архипелага е толкова пъстър, толкова своеобразен, че който е решил да извлече някаква научна закономерност, дълго ще си блъска главата. (Толкова по-необяснимо е това за съвременниците.)

А истинският помитащ хората закон през упоменатите години е предварително определената бройка, предварително спуснатият план. Всеки град, район, всяка войскова част получават контролна цифра, която трябва да изпълнят в срок. Всичко останало зависи от обиграността на оперативните служители.

Бившият чекист Александър Калганов си спомня как в Ташкент получили телеграма: „Изпратете двеста“. А те току-що били изловили когото могли и нямало вече кого да прибират. Е, вярно, докарали от районите още петдесетина и им хрумнала идея! Защо да не преквалифицират прибраните от милицията нарушители на реда по 58 член? Речено — сторено. Но пак не попълват контролната бройка. Милицията пита: какво да правим? На един от градските площади цигани разположили нахално катуна си. Идея! Обкръжават го — и всички мъже от седемнадесет до шестдесетгодишна възраст са отведени по Петдесет и осми член! Така изпълняват плана.

А се случва и друго: на чекистите в Осетия (разказва началникът на милицията Заболовски) е наредено да разстрелят петстотин човека от републиката. Те молят за добавка и им разрешават още двеста и петдесет.

Тези небрежно шифровани телеграми се предават както обикновените. В Темрюк телеграфистката в свещената си наивност предава на НКВД по телеграфа: изпратете утре в Краснодар двеста и четиридесет сандъка сапун. На сутринта научава за големи арести и експедиране на хора — и се досеща! Споделя със своя приятелка за телеграмата. И мигом прибират и нея.

(Дали хората са зашифровани наистина случайно като сандъци със сапун? Или — понеже е известно как се прави сапун?…)

Единствено някои отделни закономерности могат да се осмислят. Арестувани са:

— изпратените от нас да шпионират в чужбина. (Често те са убедени коминтерновци или чекисти, мнозина от тях — привлекателни жени. Извикват ги в родината, на границата ги арестуват, след това ги изправят на очна ставка с бившия им началник от Коминтерна, да речем, с Миров-Корона. Той потвърждава, че е вербуван от еди-кое си чуждо разузнаване — оттук автоматично следва, че и неговите подчинени също; и те се оказват толкова по-вредни, колкото по-честни са били.);

Кавежединците^[30] (всички съветски служители в КВЖД се оказват до един, включително жените, децата и бабите им, японски шпиони; но трябва да признаем, че арестите им започват няколко години по-рано);

— корейците от Далечния изток (заточавани в Казахстан) — първи опит за репресиране по кръвен признак;

— ленинградските естонци (арестуват ги въз основа единствено на фамилните им имена като белоестонски шпиони);

— всички латвийски стрелци и латвийски чекисти — да, латвийците, акушерите на революцията, съставящи съвсем до неотдавна гръбнака и гордостта на ЧК! И дори същите комунисти от буржоазна Латвия, които са освободени през 1921 г. чрез размяна от „ужасните“ латвийски присъди от по две и три години. (В Ленинград са закрити: латвийският филиал на института „Херцен“; латвийският културен дом; естонският клуб; латвийският техникум; вестниците, издавани на латвийски и естонски.)

В тази суматоха завършва и пренареждането на Големия пасианс, доизгребват се останалите още неприбрани. И вече няма нужда от криеници, вече е време да се прекрати тази игра. Сега вече интернираните социалисти са натикани в затворите на цели партиди (например Уфа, Саратов), съдят ги всички вкупом, подкарват ги към кланиците на Архипелага като стада.

В предишните потоци интелигенцията не е забравяна, не я забравят и този път. Достатъчно е по студентски донос (съчетанието на тези думи отдавна не звучи странно) да се разбере, че даден вузовски лектор цитира предимно Ленин и Маркс, но не и Сталин — и лекторът вече не се появява на поредната лекция. Какво ли пък го чака, ако изобщо не цитира?… Арестувани са всички ленинградски ориенталисти от средното и по-младото поколение. Арестуван е целият състав на Института за Севера (освен тайните доносници). Училищните преподаватели също не са подминати. В Свердловск е заведено дело срещу тридесет преподаватели от средните училища начело със завеждащия отдел „Народно образование“ Перел. Едно от ужасните обвинения е: уреждали в училищата новогодишни празници, с цел да подпалят училищните сгради.^[31] И върху главите на инженерите (вече от съветското поколение, вече не „буржоазните“) сопата се стоварва с равномерността на махало. При маркшайдера Никола Меркуриевич Миков заради някакво пропадане на земни пластове не се съединили два насрещни забоя. И ето — 58–7, двадесет години! Шестима геолози (групата на Котович) „заради съзнателно укриване на калаени залежи в земните недра (! — т.е. задето не са ги открили!), явно за да бъдат предоставени на немците при евентуалното им идване“ (по донос) — 58–7, по десет години за всеки.

След главния поток шурти още и спецпотокът: от съпруги, от чееси (членове на семействата). Това са съпругите на видни партийци, а някъде (в Ленинград) — и на всички ония, които са получили по „10 години без право на кореспонденция“ и които вече ги няма. Чеесите като правило получават по осморка. (Все пак по-мека присъда в сравнение с разкулачените, пък и децата им остават на материка.)

Камари от жертви! Планини от жертви! Фронтално настъпление на НКВД срещу града: в една и съща вълна̀, но по различни „дела“ арестуват мъжа и тримата братя на С. П. Матвеева (и трима от четиримата няма да се завърнат);

— в участъка на някакъв електротехник се прекъсва кабел с високо напрежение — 58–7, двадесет години;

— пермският работник Новиков е обвинен, че има намерение да вдигне във въздуха моста над Кама;

— Южаков (пак в Перм) е арестуван през деня, а за жена му идват през нощта. Показват й някакъв списък и искат да подпише, че всички, включени в него, са се събирали в дома им на меншевишко-есерски събрания (разбира се, такива е нямало). При съгласие й обещават да я пуснат при трите й оставени на произвола на съдбата деца. Тя подписва и погубва всички, а и самата, естествено, остава в затвора;

— Надежда Юденич е арестувана заради фамилното й име. Наистина, девет месеца по-късно е установено, че не е роднина на генерала, и я пускат (е, с малка подробност: през това време майка й умира от мъка);

— в Старая Руса прожектират филма „Ленин през Октомври“. Някой обръща внимание на репликата: „Това трябва да знае Палчински!“ А Палчински защитава Зимния дворец. Чакайте, чакайте, ами че при нас има една медицинска сестра на име Палчинска! Да се арестува! И я арестуват. Оказва се наистина, че му е жена; след като разстрелват мъжа й, се укрива в дълбоката провинция;

— братята Борушко (Павел, Иван и Степан) пристигат през 1930 г. от Полша, още като деца, при свои близки. Сега, вече младежи, получават ПШ (подозрение в шпионаж) — десет години;

— ватманка в Краснодар се връща пеша късно през нощта от трамвайното депо и в покрайнините на града минава за беда покрай закъсал на пътя камион, около който нещо се суетят. Той се оказва пълен с трупове — ръцете и краката им стърчат изпод брезента. Записват името й и на другия ден я прибират. Следователят я пита какво е видяла. Тя си признава честно (Дарвиновият подбор) и… антисъветска агитация, десет години;

— водопроводчик изключва в стаята си радиоточката всеки път, когато започват да четат нямащите свършек писма до Сталин. (Кой ще ги помни?! Часове наред, всекидневно, затъпяващо еднакви! Вероятно дикторът Левитан ги е помнел добре: той ги четеше с кънтящ, прочувствен глас.) Съседът съобщава където трябва (о, къде е сега този съсед?). СОЕ, социално опасен елемент, осем години;

— полуграмотен печкаджия обича през свободното си време да се разписва — така се издигал в собствените си очи. Няма подръка чиста хартия, затова се разписва върху вестници. Такъв вестник с подписите му върху лика на Бащата и Учителя съседите откриват в кошчето на общата тоалетна. АСА, антисъветска агитация, десет години.

Сталин и неговите приближени обичат своите портрети, изпъстрят с тях вестниците, размножават ги в милионни тиражи. Мухите малко се съобразяват с тяхната святост, пък и как човек да не използува вестниците — и колко нещастници получават присъди заради това!

Арестите заливат улиците и домовете като епидемия. Както хората си предават един на друг епидемичната зараза, без да подозират — чрез ръкуване, дишане, разменяни предмети, така и чрез ръкуване, дишане и срещи си предават на улицата заразата на неминуемия арест. Защото, ако утре ти е съдено да признаеш, че си организирал нелегална група, за да отровиш градския водопровод, а днес съм се ръкувал с теб на улицата — значи аз също съм обречен.

Седем години по-рано градът е свидетел как избиват селото и намира това за естествено. Този път селото би могло да погледа как е избиван градът — но то е твърде невежо за подобно нещо, пък и него самото го довършват:

— землемерът (!) Саунин получава присъда от петнадесет години заради… сполетелия района мор по добитъка (!) и лошите реколти (!), а цялото ръководство на района е разстреляно заради същото;

— секретарят на районния комитет излиза на полето да ускори оранта. Някакъв стар селянин го пита дали знае, че за седем години колхозите не са получили за трудодните си нито грам зърно, а само слама, и то съвсем малко. Заради този си въпрос старецът получава АСА, десет години;

— друга пък е съдбата на един селянин с шест деца. Заради тези шест гърла вкъщи не се жали на колхозната работа, все се надява да изкара нещо. И наистина — докарва нещата до орден. Връчват му го на събрание. Държат речи. В отговора си селякът така се разчувствувал, че изтърсва: „Ех, да ми бяхте дали сега вместо този орден чувал брашно! Става ли?“ Събранието прихва във вълчи смях и новият орденоносец поема с всичките си шест гърла на заточение.

Да обобщим ли вече всичко и да обясним, че са били преследвани невинни хора? Ала пропуснахме да кажем, че самото понятие вина е отменено още от пролетарската революция, а в началото на 30-те години е обявено за десен опортюнизъм!^[32] Така че дори не можем да спекулираме е такива остарели понятия като вина и невиновност.^[33]

Обратното течение през 1939 г. е невероятен случай в историята на Органите, петно върху тяхната история! Но впрочем този антипоток не е особено голям, около един-два процента от прибраните дотогава — още неосъдени, още неотправени по лагерите и неумрели. Не особено голям, ала е използуван умело. Той е копейка ресто от рублата и е нужен, за да се стовари всичко върху мерзавеца Ежов, да се укрепи заместилият го Берия и още по-ярко да блесне Вождът. Покрай тази копейка чевръсто натъпкват остатъка от рублата в земята. Ами че щом „са вникнали във всичко и са освободили хора“ (вестниците пишат дори без да им мигне окото за отделни оклеветени), значи останалите репресирани са безспорно гадове! А върналите се мълчат. Те са подписали декларация. Те немеят от страх. И колцина са тези, които узнават нещо от тайните на Архипелага? Вододелът между едните и другите си остава същият: нощем — „гарвани“, денем — манифестации.

А впрочем бързо си прибират обратно копейката — през същите години по същите параграфи на необятния Член. Забелязал ли е някой през 1940 г. потока от жени, прибрани, защото не са се отрекли от мъжете си? Кой ще ти помни дори в самия Тамбов, че през тази мирна година е арестуван целият джазов оркестър в кино „Модерн“, тъй като всички музиканти до един се оказват врагове на народа? Кой ли е забелязал тридесетте хиляди чехи, дошли през 1939 г. от окупирана Чехословакия в сродната славянска страна СССР? Кой ти гарантира, че някой от тях не е шпионин? И ги пращат всичките в северните лагери (и не е за чудене, че именно оттук през войната се появява „чехословашкият корпус“). Чакайте, нали тъкмо през 1939-а ние подадохме ръка за помощ на западните украинци, на западните белоруси, а след това през 1940-а и на Прибалтика и Молдавия? Нашите братя се оказват съвсем непречистени; и потичат оттам потоците на социалната профилактика — за северното заточение, за средноазиатското, а те са много, много, стотици хиляди. (Интересно какво им приписват: на западните украинци „сътрудничество с бяла Полша“, а на буковинци и бесараби — с бяла Румъния. А на евреите, избягали от немската част на Полша при нас? Разбира се — сътрудничество с гестапо! М. Пинхасик.) Арестувани са прекалено заможните, влиятелните, същевременно и прекалено самостоятелните, прекалено умните, прекалено известните, навсякъде прибират офицерите, в бившите полски територии — особено много поляци (тъкмо тогава е поставена основата на бъдещата армия на Сикорски-Андерс). Навсякъде арестуват офицерите. По този начин населението се претръсква и е принуждавано да млъкне, оставено е без евентуални ръководители на съпротивата си. По този начин се внушава благоразумие, прекъсват се предишните връзки, предишните познанства.

Финландия ни оставя провлак без население, затова пък в Карелия и Ленинград през 1940 г. сме свидетели на излавяне и преследване на лица с финландска кръв. Дори не забелязваме това ручейче: нали кръвта ни не е финландска?

През войната с Финландия се извършва първият опит: да съдим нашите войници, преминали в плен, като изменници на родината. Първият такъв опит в човешката история! — а ние дори не забелязваме това!

Завършваме репетицията и тъкмо тогава избухва войната, а с нея и грандиозното отстъпление. От западните републики, оставяни на врага, трябва да се измъкне бързо, за няколко дни, каквото може. В Литва в бързината са оставени цели армейски части, полкове, зенитни и артилерийски дивизиони — но намират време да откарат няколко хиляди благонадеждни литовски семейства (четири хиляди души от тях са ограбени в Красноярския лагер от рецидивистите.) От 23 юни започват спешни арести в Латвия и Естония. Ала земята под краката пари и се налага по-бързо да се отстъпва. Забравят да изведат гарнизоните на цели крепости от рода на Брестката, но не забравят да разстрелят иолитзатворниците в тъмничните килии и дворове на Лвов, Ровно, Талин и други градове в западните краища. В тартуския затвор са разстреляни сто деветдесет и двама души, а труповете им са хвърлени в кладенеца.

Представяте ли си? — вие нищо не знаете, вратата на килията се отваря и стрелят във вас. Вие крещите в предсмъртни гърчове — и никой освен тъмничния зид няма нито да чуе, нито да разкаже. Разправят впрочем, че останали няколко неразстреляни. Дали все пак няма да прочетем някъде за това?…

През 1941 г. немците обграждат и отрязват толкова бързо Таганрог, че на гарата остават в товарни вагони затворници, подготвени за евакуация. Какво да ги правят? Няма да ги освободят я, че да ги оставят на немците. Закарват цистерни с петрол, обливат вагоните и ги подпалват. Всички изгарят живи.

В тила първият военен поток е съставен от разпространители на слухове и създатели на паника въз основа на специален извънкодексен Указ, издаден през първите дни на войната. Това е нещо като пробно кръвопускане, за да се поддържа общото затягане. Всички са осъдени на по пет години, без това да се смята за 58 член (и малцината преживели концлагерите през военните години са амнистирани през 1945 г.)

За малко остана да изпитам и аз този Указ върху гърба си: в Ростов на Дон се бях наредил на една опашка за хляб. Един милиционер ме извика и ме поведе за попълване на бройката. Тъкмо случай да започна веднага ГУЛАГ вместо войната, но за мой късмет ме защитиха.

Сетне последва потокът на непредалите радиоапаратите си или притежателите на радиочасти. За една намерена (по донос) радиолампа те осъждат на десет години.

Успоредно се движи и потокът на немците от Поволжието, на колонистите от Украйна и Северен Кавказ и на всички немци, живеещи някъде в Съветския съюз. Определящ признак е кръвта и дори герои от Гражданската война и стари партийни членове, ала по произход немци, са пращани на заточение.

А за кръвта се съди по фамилните имена, например инженерът конструктор Василий Окороков^[34], който намира за неудобно да се подписва така на проектите, преиначава името си през 30-те години, когато още е възможно, на Роберт Щекер — красиво, нали? — и разработва графично подписа си, така че нищо не успява да докаже и е арестуван като немец. „Какви задачи са ви поставени от фашисткото разузнаване?…“ Или пък тамбовецът Каверзнев^[35], сменил още през 1918 г. неблагозвучното си фамилно име на Колбе — кога ли е споделил и той съдбата на Окороков?…

Фактически изселването на немците не е по-различно от разкулачването, само дето се оказва по-меко, защото им разрешават да вземат със себе си повече вещи и не ги запращат на такива гибелни, смъртоносни места. Както и разкулачването, това изселване няма юридическа форма — Наказателният кодекс няма нищо общо с изчезването на стотиците хиляди хора. Това е лично разпореждане на монарха. А също така неговият пръв национален експеримент от подобен род, интересно му е теоретически.

От края на лятото на 1941 г., а още повече през есента руква потокът на обкръженците. Те са защитници на отечеството, същите, които няколко месеца преди това нашите градове изпращат с оркестри и цветя и които после пресрещат свръхтежките танкови удари на немците и в общия хаос, не по своя вина, попадат не в плен, не! — а на бойни разпокъсани групи прекарват известно време в немско обкръжение и се измъкват от него. Ала вместо да бъдат братски прегърнати при завръщането си (както би постъпила всяка друга армия в света) и оставени да си отдъхнат, да се видят със семействата си, а после да се върнат в строя, са откарани с подозрение и съмнение, като безправни обезоръжени команди до пунктовете за проверка и разпределение, където офицерите от Специалните отдели гледат с недоверие на всяка тяхна дума и дори на това дали са същите, за които се представят. А методът за проверка се състои от кръстосани разпити, очни ставки, показания на един човек срещу друг. На част от обкръженците след проверката са възстановени предишните им имена, звания и доверие и те са разпращани по войсковите части. Други, все още по-малкото, образуват първия поток от „изменници на родината“. Те получават присъди по 58–1-б, но отначало, преди изработването на стандарта, по-малко от 10 години.

Така се прочиства действуващата армия. Но има и една огромна бездействуваща армия в Далечния изток и в Монголия. Да не позволят на тази армия да хване ръжда, е благородната задача на Специалните отдели. Героите от Халхин Гол и Хасан започват да си развързват езиците при това бездействие, още повече, че войниците вече имат възможност да се запознаят с държаните дотогава в тайна автомати „Дегтярьов“ и полкови минохвъргачки. С такова оръжие в ръце те трудно могат да разберат защо отстъпваме на запад. Оттатък Сибир и Урал те все не проумяват, че като отстъпваме по сто и двадесет километра на ден, просто повтаряме кутузовския подмамващ маньовър. Да улесни това разбиране спомага само потокът от източната армия към Архипелага. И устата се затварят, и вярата остава желязна.

Във високите сфери, разбира се, също се лее поток от виновни за отстъплението. (Великият Стратег няма вина за него!) Това е малък, около петстотин души, генералски поток, държан в московските затвори през лятото на 1941 г., а през октомври отправен по етапен ред към лагерите. Повечето от генералите са от авиацията — командуващият въздушните сили Смушкевич, генерал Е. С. Птухин (който казал: „Ако знаех, щях отначало да бомбардирам Родния баща, че после да ида в затвора!“) и други.

Победата край Москва поражда нов поток: от виновни московчани. Сега вече, при спокойно вникване в нещата, се оказва, че московчаните, които не бягат и не се евакуират, а остават самоотвержено в застрашената и напусната от властта столица, вече по силата на самото това обстоятелство са заподозрени: или в подкопаване на авторитета на властта (58–10), или в очакване на немците (58–1-а посредством 19 член; този поток чак до 1945 г. храни московските и ленинградските следователи).

Разбира се, 58–10, АСА, никога не е отменян и през цялата война тегне над тила и фронта. Този член получават евакуираните, които разказват за ужасите на отстъплението (от вестниците ни беше ясно, че отстъплението се извършва планомерно). Получават го в тила клеветещите, че дажбата била малка. Получават го на фронта клеветещите, че немците разполагали с добра техника. През 1942 г. го получават навсякъде и онези, които клеветят, че в блокирания Ленинград хората умирали от глад.

През същата година след провала край Керч (сто и двадесет хиляди пленени), край Харков (още повече), в хода на голямото южно отстъпление към Кавказ и Волга е откаран и много важният поток от офицери и войници, нежелаещи да се борят до смърт и отстъпили без разрешение — същите ония, на които според думите на безсмъртната сталинска заповед 227 (от юли 1942 г.) родината не може да прости позора. Този поток не достига обаче ГУЛАГ: обработен по бързата процедура от дивизионните трибунали, той целият е пръснат по наказателните роти и се просмуква безследно в обагрения пясък на предната фронтова линия. Това е цимент във фундамента на Сталиновата победа, но той не попада в общоруската история, а остава в частната история на канализацията.

(Впрочем и тук се опитваме да проследим само онези потоци, които се вливат в ГУЛАГ отвън. В тази глава не разглеждаме непрекъснатото прехвърляне вътре в самия ГУЛАГ от резервоар в резервоар на така наречените лагерни присъди, особено развихрили се през годините на войната.)

Добросъвестността налага да напомним и за антипотоците през военното време: споменатите вече чехи, поляците, изпращаните на фронта от лагерите криминални престъпници.

От 1943 г., когато войната взема обрат в наша полза, води началото си и с всяка изминала година до 1946-а е все по-пълноводен многомилионният поток от окупираните територии на Европа. Двете му главни части са:

— цивилните, живели под властта на немците или при немците (на тях им друсват по десетка с буквата „а“: 58–1-а);

— военнослужещите, прекарали в плен (те пък получават десетка по буквата „б“: 58–1-б).

Всеки останал в окупация иска все пак да оцелее и затова действува, и затова теоретично може заедно с ежедневното си препитание да си навлича и бъдещо обвинение в престъпление: ако не точно в измяна на родината, то поне в съучастничество с врага. На практика обаче е достатъчно да бъде отбелязано пребиваването под окупация в сериите на паспортите, да се арестуват всички, е стопански неразумно — как да се обезлюдят толкова обширни пространства? Достатъчно е за повишаване на общото съзнание да бъде репресиран само определен процент — виновни, полувиновни, четвърт виновни, е, то се знае, покрай сухото гори и суровото. А фактически дори само един процент от само един милион прави дузина пълни лагери.

И не бива да се мисли, че честното участие в някоя нелегална антигерманска организация е сигурна гаранция срещу възможността да попаднеш в този поток. Не са единични случаите като с киевския комсомолец, когото нелегалната организация изпраща да служи като неин осведомител в киевската полиция. Момъкът осведомява честно комсомолците за всичко, но с идването на нашите получава своята десетка, защото няма как, докато е служел в полицията, да не е бил повлиян от врага и изобщо да не е изпълнявал вражески поръчения.

Още по-тежко и сурово са съдени тези, които са били в Европа, макар и като роби от Изтока, защото са видели малко от европейския живот и биха могли да разкажат за него, а тези разкази, поначало неприятни за нас (освен, разбира се, пътните бележки на благоразумните писатели), са твърде нежелателни през следвоенните години на разорение и неустроен живот. Не всеки го бива да разказва, че в Европа е толкова лошо, та е невъзможно да се живее там.

Тъкмо по тази причина, а съвсем не защото просто са се предали в плен, са съдени повече наши военнопленници — особено тези, които прекарват на Запад малко по-дълго, отколкото в смъртоносните немски лагери.

Тях не могат веднага да ги квалифицират точно и още през 1943 г. се появяват някакви отличаващи се от другите, отклонени потоци от рода на „африканците“, дълго наричани така във воркутинските трудови лагери. Това са руски военнопленници, които американците освобождават от армията на Ромел в Африка („hiwi“) и през 1948 г. отпращат със студебейкъри през Египет, Ирак и Иран в родината им. Незабавно ги разполагат край един пустинен залив на Каспийско море зад бодлива тел, смъкват войнските им отличителни знаци, отнемат им подарените от американците вещи (разбира се, в полза на сътрудниците на Държавна сигурност, а не на държавата) и ги откарват във Воркута до второ нареждане, без да им определят засега поради неопитност нито присъдата, нито наказателния член. И тези „африканци“ си живеят във Воркута в промеждутъчни условия: не са охранявани, но и без пропуск не могат да направят във Воркута нито крачка, а пропуски не им издават; плащат им заплати като на волнонаемни, ала ги третират като затворници. Но и специално нареждане не се получава. Просто ги забравят…

Същата причина се илюстрира нагледно и с това, че неотклонно са съдени като военнопленници и интернираните. През първите дни на войната например на шведския бряг слиза група наши моряци. През цялата война те си живеят на воля в Швеция — така безгрижно и така комфортно, както никога преди и никога след това. Съюзът отстъпва, настъпва, атакува, умира и гладува, а тези мерзавци угояват неутралните си мутри. След войната Швеция ни ги връща. Измяната към Родината е безспорна — но някак не може да бъде мотивирана. Тогава ги пускат да се разотидат и след това им лепват антисъветска агитация заради разкази, възхваляващи в примамливи багри свободата и високия жизнен стандарт в капиталистическа Швеция (групата на Каденка).

С тази група по-късно става анекдотичен случай. В лагера те си мълчат за Швеция от страх да не получат заради нея втора присъда. Но в Швеция случайно узнават за съдбата им и публикуват клеветнически съобщения в пресата. По това време момчетата са пръснати по различни близки и далечни лагери. Внезапно със специална заповед откарват всички в ленинградските Крести, хранят ги около два месеца до насита, разрешават им да си пуснат коса. След това ги обличат скромно, но елегантно, репетират кой какво да говори и ги предупреждават, че само някой мерзавец от тях да гъкне нещо, го чакат „девет грама“ в тила — след което ги извеждат на пресконференция пред поканени чуждестранни журналисти и пред тези, които добре познават групата им в Швеция. Бившите интернирани се държат бодро, разказват къде живеят, учат и работят, възмущават се от буржоазната клевета, за която били прочели наскоро в западния печат (ами че техните вестници се продават у нас във всяка будка) — и ето че установяват връзка помежду си и се наговарят да се съберат в Ленинград (пътните разходи не могат да смутят никого). С бодрия си, доволен вид те са най-доброто опровержение на вестникарската измишльотина. Засрамени, журналистите се разотиват да пишат извиненията си. За западното въображение е невъзможно да се обясни случаят другояче. А участниците в интервюто тутакси биват отведени на баня, остригани, облечени в предишните парцали и разпратени по лагерите им. И тъй като са се държали според инструкцията, нито един от тях не получава втора присъда.

Сред общия поток на освободените от окупация един след друг се устремяват бързо и стегнато потоците на провинилите се нации:

през 1943 г. — калмици, чеченци, ингуши, балкарци, карачаевци;

през 1944 г. — кримските татари.

Те не биха могли да се прехвърлят толкова енергично и бързо на новите си местожителства, ако на помощ на Органите не се притичва редовната войска с военни камиони. Войсковите части обкръжават в здрав обръч аулите и за двадесет и четири часа прехвърлят с десантна пъргавина на гарите заселилите се тук от столетия жители, натоварват ги на влакови композиции и ги откарват право в Сибир, в Казахстан, в Средна Азия, на Север. И само след едно денонощие земята и недвижимата им собственост са наследени вече от други.

Както немците в началото на войната, така този път и тези нации са подбирани единствено по кръвен признак, без да се съставят анкети — натирват в заточение и членове на партията, и герои на труда, и герои от още незавършилата война.

Не ще съмнение, че през последните години на войната тече и поток от немски военнопрестъпници, подбирани от системата на общите военнопленнически лагери и прехвърляни чрез съдилищата в системата на ГУЛАГ.

През 1945 г., макар войната с Япония да не продължава дори три седмици, множество японски военно пленници са пратени на неотложни строителни обекти в Сибир и Средна Азия и оттам се провежда същата операция за попълване на ГУЛАГ с военнопрестъпници. (И без да знаем подробностите, можем да сме сигурни, че повечето от тези японци едва ли са законно съдени. Това е акт на отмъщение и начин да се задържи работна ръка за по-дълго време.)

От края на 1944 г., когато нашата армия нахлува на Балканите, и особено през 1945 г., когато тя достига Централна Европа, но каналите на ГУЛАГ потича потокът и от руски емигранти — от стари хора, напуснали Русия по време на революцията, и от млади, израснали вече там. Откарват в родината обикновено мъжете, а жените и децата оставят в емиграция. (Откарват наистина не всички, а само тези, които за двадесет и пет години са изразили, макар и плахо, политическите си възгледи или са ги изразявали преди това, през революцията. Онези, които просто вегетират, не пострадват.) Главните потоци идват от България, Югославия, Чехословакия, по-малко от Австрия и Германия; в другите страни на Източна Европа руснаци почти няма.

Поток от емигранти потича през 1945 г. съответно и от Манджурия. (Някои ги арестуват не веднага: канят ги с целите им семейства в родината като свободни хора, а вече на място ги разделят, пращат ги в изгнание или в затвора.)

През 1945 и 1946 г. към Архипелага се движи непрекъснато голям поток от най-сетне истински противници на властта (власовци, казаци красновци, мюсюлмани от националните части, създадени при Хитлер) — кои по убеждение, кои по принуда.

Заедно с тях са арестувани близо един милион души, избягали от съветската власт през войната — цивилни лица от всички възрасти и от двата пола, укрили се благополучно на територията на съюзниците, но през 1946–1947 г. коварно върнати от съюзните власти в съветски ръце.^[36]

Известен брой поляци, членове на Армия Крайова, привърженици на Миколайчик, преминават през 1945 г. през нашите затвори в ГУЛАГ.

Има неизвестно още колко румънци и унгарци.

От края на войната и по-късно, в продължение на дълги години тече непрекъснато обилният поток от украински националисти („бандеровци“).

Върху фона на това огромно следвоенно преселение на милиони хора малцина са забелязали такива малки потоци като:

— „момичета заради чужденци“ (1946–1947) — т.е. позволили си да бъдат ухажвани от чужденци. Тези момичета са заклеймявани с членовете 7–35 (социално опасни);

— испанските деца — същите, които са измъкнати по време на Гражданската война в Испания, но порастват след Втората световна. Възпитани в наши интернати, те еднакво, до невъзможност зле, се адаптират към живота ни. Мнозина от тях се стремят да се завърнат у дома си. На тях също им лепват 7–35, социално опасни, а на твърде настойчивите — 58–6, шпионаж в полза на… Америка.

(Справедливостта изисква да не забравяме и късия (1947 г.) антипоток на… свещениците. Да, ето ви чудесия! — за пръв път от тридесетте години са освобождавани свещеници! Тях всъщност не ги търсят по лагерите, а ако някой измежду свободните свещеници помни за тях и може да назове имената и точното им местонахождение, ги освобождават за укрепване на възстановената църква.)

* * *

Трябва да напомним, че тази глава ни най-малко не си поставя за цел да изреди всички потоци, наторили ГУЛАГ, а само онези от тях, които носят политически оттенък. Както при изучаване на анатомията след подробното описание на кръвоносната система можем да се върнем към подробното описание на лимфатичната, така отново можем да проследим от 1918 до 1953 г. и потоците от обществени нарушители и от същински криминални престъпници. И това описание също би заело доста място. Тук бихме могли да разясним много прословути укази, част от които вече са забравени (макар и никога да не са отменявани със закон), доставяли за ненаситния Архипелаг обилен човешки материал. Ту указ за отлъчване от работа. Ту указ за производството на некачествена продукция. Ту указ за незаконно варене на ракия (действувал с пълна пара през 1922 г., но прилаган доста дейно и през 20-те години). Ту указ за наказване на колхозниците при неизпълнение на задължителната норма от трудодни. Ту указ за преминаване на железниците на военно положение (април 1943 г., доста след началото на войната, при обрата й към благополучен завършек).

Тези укази се появяват винаги като нещо изключително важно в цялото законодателство и без намек или дори спомен за предишното законодателство. Тези разклонения е трябвало да бъдат съгласувани с предишните закони от учените, но те не се занимават особено усърдно и особено успешно с подобни неща.

Тази пулсация на указите довежда до странна картина при криминалните и битовите престъпления в страната. Прави впечатление, че и кражбите, и убийствата, и незаконното варене на ракия, и изнасилванията съвсем не се извършват безразборно в страната, където и както се случи, вследствие на човешката слабост, похот и разпасаност — не! В престъпленията по цялата страна се забелязват удивително единодушие и еднообразие. Цялата страна гъмжи ту само от изнасилвачи, ту само от убийци, ту от производители на домашна ракия, отзивчиво откликнали на поредния правителствен указ. Всяко престъпление като че ли самичко се предлага на Указа, за да бъде премахнато час по-скоро! А тъкмо това престъпление плъзва мигом навсякъде, след като едва-що е било предвидено и предотвратено от мъдрото законодателство.

Указът за военизирането на железниците подкарва към трибуналите тълпи от жени и непълнолетни момчетии, каквито най-вече работят по железниците през войната. Те не са ходили в казармата и най-често допускат закъснения и нарушения. Указът за неизпълнение на задължителната норма трудодни опростява пък значително процедурата по изселването на немарливите колхозници, които не ги е еня колко чертички ще им драснат с калема. Ако по-рано за това са се полагали съд и прилагане на члена за „икономическа контрареволюция“, сега вече е достатъчно само колхозно решение, потвърдено от районния изпълнителен комитет; пък и на самите колхозници не може да не поолекне от мисълта, че макар и да ги изселват, поне не ги смятат за врагове на народа. (Задължителната норма трудодни е различна в различните области. Най-привилегировани в това отношение са кавказците — седемдесет и пет трудодни, но и мнозина от тях поемат към Красноярския край за осем години.)

В тази глава обаче не се впускаме изчерпателно и плодотворно да разглеждаме битовите и криминалните потоци. Ала стигнали до 1947 г., не можем да премълчим един от най-грандиозните сталински укази. Вече имахме случая при 1932 г. да споменем прословутия Закон „от седми-осми“, или „седем осми“, закона, по който осъждат наред — за откъснат житен клас, за краставица, за два картофа, за треска, за макара конци (вписана в протоколите като „двеста метра шивашки материали“, все пак е срамота да пишат „макара конци“) — за всяко нещо от този род — десет години.

Но потребностите на времето, както ги разбира Сталин, се менят и десетката, която му се е струвала достатъчна в навечерието на очакваната свирепа война, сега вече, след световно историческата победа, изглежда незадоволителна. И като се пренебрегва отново Кодексът или се забравя, че съществуват вече многобройни членове и укази за разхищения и кражби, на 4 юни 1947 г. бива огласен указ, който превъзхожда всички предишни и мигом е кръстен от неуниващите затворници „Указът четири шести“.

Предимството на указа е, първо, неговата нова трактовка: всички тези престъпления ще трябва да лумнат вече от самата поява на Указа и ще се осигури изобилен поток от новоосъдени. Но още по-голямо предимство са присъдите: ако за житните класове са тръгнали за кураж не едно, а три момичета („организирана шайка“), а за краставици или ябълки няколко дванадесетгодишни хлапаци — всички те получават този път по двадесет години лагер; в завода пък горната граница на присъдата е вдигната до двадесет и пет (този срок, тъй наречената четвъртина, сега вече заменя смъртната присъда, хуманно отменена няколко дни преди това^[37]. Най-после е премахната и отдавнашната неправда, че само политическото неиздайничество е държавно престъпление — сега вече и за битовото неиздайничество за разхищаване на държавно или колхозно имущество започват да осъждат на лагер или изселване за седем години.

През първите години след Указа цели дивизии от селски и градски жители са пращани да обработват островите на ГУЛАГ на мястото на измрелите там туземци. Наистина, тези потоци минават през милицията и обикновените съдилища, за да не се задръстват каналите на Държавна сигурност, претоварени и без това след войната.

Тази нова линия на Сталин — че тъкмо сега, след победата над фашизма, трябва както никога енергично, много и дълго да се преследват хората — мигом се отразява, разбира се, и върху политическите затворници.

Годините 1948 и 1949-а, характерни в целия обществен живот със засилване на преследванията и шпионирането, имат за връх небивалата дори и за сталинското неправосъдие трагична комедия с повторниците.

Така на езика на ГУЛАГ са наричани малцината останали нещастници от затворените през 1937 г., преживели невъзможните, непреживяеми десет години. И ето че сега, през 1947–1948-а, измъчени и съсипани, те са готови да излязат плахо на свобода с надеждата да доизживеят тихо малкото останали им години. Но някаква дива приумица (или неизтребима злоба, или ненаситна мъст) кара генералисимуса победител да издаде заповед: всички тези полуживи хора да бъдат върнати пак в лагерите без нова вина! На него му е дори икономически и политически неизгодно да задръства гълтателната машина с нейните отработени суровини. Но Сталин се разпорежда именно така. Това е случаят, когато историческата личност капризничи пред историческата необходимост.

И всички те, едва настанили се в новите места, в новите си семейства, са прибрани наново. Прибират ги със същата ленива умора, с каквато и те поемат обратния път към Голгота. Не питат: „За какво?“ — и не казват на близките си „ще се върна“, навличат най-опърпаните си дрехи, натъпкват концлагерните си кесии с махорка и отиват да подпишат протокола. (А той е винаги един и същ: „Вие ли сте лежали?“ — „Аз.“ — „Получавате още десет.“)

И тогава Самодържеца го осенява, че е малко — да прибира оцелелите от тридесет и седма година! А защо да не прибере и децата на своите заклети врагове? Току-виж, пораснали и взели да отмъщават. (А е възможно, след като си е хапнал повечко на вечеря, да му се е присънил лош сън, свързан с тези деца.) Издирват ги, спомнят си за тях — почват да ги арестуват и те все им се виждат малко. Децата на армейските командири са прибрани, а на троцкистите — май не всички! И се занизва потокът на „децата отмъстители“. Сред тях попадат седемнадесетгодишната Лена Косирева и тридесет и пет годишната Елена Раковска.)

След голямото европейско разместване до 1948 г., Сталин успява отново да се барикадира, да смъкне по-ниско тавана и в това ограничено пространство да сгъсти предишния въздух от 1937 г.

И се заизреждат през 1948, 1949, 1950 г.:

— мними шпиони (десет години преди това германо-японски, този път англо-американски);

— вярващи (този път предимно сектанти);

— недоизбити генетици и селекционери, вавиловци и менделисти;

— просто интелигентни, мислещи хора (а особено строго студентите), недостатъчно отвратени от Запада. Модерно е да бъдат съдени за:

ВАТ — възхвала на американската техника,

ВАД — възхвала на американската демокрация,

ПЗ — преклонение пред Запада.

Сходен е с 1937 г. потокът, но не и срокът: сега вече стандартен става не патриархалният червонец^[38], а четвъртината. Сега вече десетката минава за детска присъда.

Не е малък и потокът, бликнал от новия Указ за разгласяване на държавни тайни (а за тайни са смятани: реколтата в района, статистическите данни за всяка епидемия; с какво да се занимава който и да било цех или фабрика; споменаването на някое градско летище; маршрутите на градския транспорт; фамилното име на някой изпратен в лагер). По този Указ се полагат петнадесет години.

Не са забравени и националните потоци. През цялото време се лее подетият набързо, направо от горските сражения поток на бандеровците. Получават по десет и по пет години лагерен режим и изселване всички западно украински селяни, уличени в някакъв контакт с партизаните: един, задето ги пуснал да пренощуват, друг, че веднъж ги нахранил, трети, че не ги издал. Някъде от 1950 г. се зарежда и потокът на бандеровските жени — на тях им лепват по десетка за неиздайничество, за да приключат по-бързо с мъжете им.

По това време съпротивата в Литва и Естония вече е завършила. Но през 1949 г. оттам нахлуват мощните потоци на новата социална профилактика и осигуряването на колективизацията. Цели ешелони от трите прибалтийски републики извозват за Сибир и граждани, и селяни. (Историческият ритъм в тези републики е нарушен. От тях се иска в кратки, стегнати срокове да извървят пътя на цялата страна.)

През 1948 г. е изпратен в изгнание още един национален поток — на приазовските, кубанските и сухумските гърци. С нищо не са се опорочили пред Бащата по време на войната, но сега той вероятно иска да им отмъсти заради провала си в Гърция. Този поток май също е плод на личното му безумие. Повечето гърци са изселени в Средна Азия, недоволните се озовават в килиите за политически престъпници.

А около 1950 г. пак от мъст заради загубената там война или за равновесие с вече изселените към Архипелага потичат и самите въстаници от армията на Маркос^[39], предадени ни от България.

В последните години от живота на Сталин определено започва да се наблюдава и поток от евреи (от 1950 г. те вече са причислявани постепенно към космополитите. (С тази цел е замислен и процесът срещу лекарите. Сталин се готви, изглежда, да завърши големия еврейски погром.)

Това обаче е първият провален замисъл през живота му. Бог му заповядва — изглежда, не без помощта на човешки ръце — да напусне тялото си.

Предходното изложение трябваше, струва ми се, да покаже, че в избиването на милионите и в заселването на ГУЛАГ се наблюдават хладнокръвно замислена последователност и неотслабваща упоритост.

Че затворите ни никога не са били празни, а пълни и дори прекалено препълнени.

Че докато сте се занимавали за свое удоволствие с безопасните тайни на атомното ядро, докато сте изучавали влиянието на Хайдегер върху Сартр и сте колекционирали репродукции от Пикасо, докато сте ходели на курорт с първокласни вагони или сте довършвали вилите си край Москва, докато сте се занимавали с тези неща, „гарваните“ непрекъснато са сновали по улиците, а кагебистите са блъскали и звънели по вратите.

И си мисля, доказвайки това с изложеното дотук, че Органите никога не са яли хляба си нахалост.

Бележки

[1] Названия на затвори съответно в Ленинград и Москва. — Б.пр. ↑

[2] Вестник „НКВД“, 1917, 1, стр. 4. — Б.а. ↑

[3] Ленин, В. И., Собр. соч. Т.35, стр. 66. — Б.а. ↑

[4] Пак там, стр. 204. ↑

[5] Пак там, стр. 203. ↑

[6] Общоруски изпълнителен комитет на железничарския професионален съюз (1917–1918). — Б.пр. ↑

[7] „Вестник НКВД“, 1918, 21-22, стр. 1. — Б.а. ↑

[8] „Декреты советской власти“. М., 1968. Т. 4, стр. 627. — Б.а. ↑

[9] Лацис, М. Я. Два года борьбы на внутреннем фронте. Популярный обзор деятельности ЧК. М., 1920, стр. 61. — Б.а. ↑

[10] Ленин, В. И. Собр. съч. Т. 51, стр. 48. — Б.а. ↑

[11] Пак там, стр. 47. — Б.а. ↑

[12] Пак там, стр. 48, 49. — Б.а. ↑

[13] Тухачевский. „Борьба с контрареволюционными восстаниями“. Вж.: „Война и революция“, 1926, 7/8. — Б.а. ↑

[14] Московско висше техническо училище. — Б.пр. ↑

[15] Забрана да се живее в най-големите градове на страната (обикновено в десетте най-големи) — Б.пр. ↑

[16] Опозиционно течение в руската православна църква, обявило се за обновяването на религиозния култ и поддържащо активно новия режим. — Б.пр. ↑

[17] Стиховете в I том са в превод на Иван Дойчинов. — Б.пр. ↑

[18] Изглежда, монархистът Борис Коверда е отмъщавал лично на Войков: уралският комисар по продоволствието П. А. Войков ръководи през юли 1918 г. разстрела на царското семейство и след това унищожава следите (разсичането и разрязването на труповете, изгарянето им и изхвърлянето на пепелта). — Б.а. ↑

[19] Образувано от първите букви на руските думи — Соловецкий Лагерь Особого предназначения. — Б.пр. ↑

[20] Висш съвет на народното стопанство. — Б.пр. ↑

[21] Народен комисариат на транспорта. — Б.пр. ↑

[22] Московско обединение на държавните електроцентрали. — Б.пр. ↑

[23] К. И. Величко — военен инженер, бивш професор от Военната академия на Генералния щаб, генерал-лейтенант, ръководил в царското военно министерство Управлението на военния транспорт. Разстрелян. Ох, колко нужен щеше да е през 1941 г.! — Б.а. ↑

[24] Секретен (таен) сътрудник. — Б.пр. ↑

[25] Осъден на затвор в единична килия, Кондратиев заболява психически и умира. Умира и Юровски. След пет години строг тъмничен затвор Чаянов е заточен в Алма Ата, но през 1948 г. е арестуван отново. — Б.а. ↑

[26] Членове на военизирана организация (1920–1930 г.) на Австрийската социалдемократическа партия (от нем. Schutzbund — Съюз за отбрана), създадена за отпор срещу настъпващата реакция, в защита на републиката. Участвува заедно с комунистите във февруарското въоръжено въстание през 1934 г., след чието потушаване редица нейни членове излизат от социалдемократическата и влизат в комунистическата партия. — Б.а. ↑

[27] „От тюрем к воспитательным учреждениям“. Сборник Института уголовной политики. Под ред. Вышинского. М. „Советское законодательство“, 1934, стр. 36. — Б.а. ↑

[28] Впрочем шпиономанията не с само тесногръдо пристрастие на Сталин. Тя веднага става удобна за всички привилегировани. Превръща се в естествено оправдание за вече назрялата всеобща мания за секретност, за забрана на информацията, за затворените врати, за системата на пропуските, за високите огради на вилите и тайните магазини за продукти. Народът не може да проникне зад бронираната защита на шпиономанията и да види как бюрокрацията се наговаря, безделничи, върши грешки, как яде и как се развлича. — Б.а. ↑

[29] Ленин, В. И. Собр. соч. Т.45, стр.190. — Б.а. ↑

[30] От КВЖД (Китайско-Восточная Железная Дорога) — Източнокитайска железопътна линия. — Б.пр. ↑

[31] От тях петима са изтезавани на следствието до смърт и умират преди процеса. Двадесет и четирима умират в концлагерите. Тридесетият — Иван Аристаулович Пунич, се завръща реабилитиран. (Ако и той беше умрял, щяхме да пропуснем всичките тези тридесет души, както пропускаме милиони други.) Многобройните „свидетели“ по тяхното дело са сега в Свердловск и си живеят живота: те са номенклатурни служители, персонални пенсионери. Дарвинов подбор, няма що! — Б.а. ↑

[32] „От тюрем к воспитательным учреждениям“, стр. 63. — Б.а. ↑

[33] През 1946 г. Върховният съд на СССР приема на пленум (12.7.1946, 8/5/у) специално постановление „За възможността от прилагане на наказание само към лица, извършили конкретно престъпление“ (!). Но и то по-нататък продължава да бъде тълкувано все така широко. — Б.а. ↑

[34] От руското „окорок“ — бут. — Б.пр. ↑

[35] От руското „каверза“ — пакост, интрига, номер. — Б.пр. ↑

[36] Странното е, че на Запад, където с невъзможно да се пазят дълго политически тайни, които неизбежно проникват в пресата и са разгласявани — тъкмо тайната на това предателство, отлично, грижливо пазена от правителствата на Великобритания и Щатите, е наистина последната или една от последните тайни на Втората световна война. Често съм се срещал с мнозина от тези хора по затворите и лагерите и четвърт век не можех да повярвам, че обществеността на Запад не знае нищо за това грандиозно по своите мащаби репатриране от западните правителства на обикновени руски хора, обречени на разправа и гибел. Едва през 1973 г. (Sunday Oklahoman, 21 януари) се прокрадва публикацията на Джулиъс Ъпщайн, на когото се осмелявам да предам тук благодарността на многото загинали и малцината останали живи. Публикуван е откъслечен кратък документ от скриваното до ден-днешен многотомно дело за насилствената репатриация в Съветския съюз. „Прекарали две години в ръцете на британските власти с измамното чувство за сигурност, руснаците са заварени неподготвени, те дори не разбират, че ги репатрират… Това са предимно обикновени селяни, горчиво, лично засегнати от болшевиките.“ Английските власти постъпват с тях „като с военнопрестъпници: въпреки волята им ги предават в ръцете на ония, от които не може да се очаква истински съд“. И всички те са пратени на Архипелага, за да бъдат унищожени. В коя част на света и на кой континент западните правителства биха посмели да сторят такова нещо, без да се страхуват от обществения гняв в собствените си страни? (Бележката е от 1973 г.) — Б.а. ↑

[37] А самата смъртна присъда само временно си е прикрила лицето с було, за да го смъкне с озъбена усмивка след две години и половина (януари 1950 г.). — Б.а. ↑

[38] Златна жълтица или банкнота от 10 рубли, в случая авторът подразбира присъдата от 10 години, сравнена с новите двадесет и пет, които затворниците наричат четвъртина. — Б.пр. ↑

[39] Партизански формирования на гръцките комунисти и социалисти, предвождани от ген. Маркос — герой от антифашистката съпротива. — Бел.NomaD ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александър Солженицин Архипелаг ГУЛАГ (4) (1918–1956Опит за художествено изследване)

Метаданни

Данни

Архипелаг ГУЛАГ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаИСТОРИЯТА НА НАШАТА КАНАЛИЗАЦИЯ

Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (4) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Втора глава
ИСТОРИЯТА НА НАШАТА КАНАЛИЗАЦИЯ