Айра Левин
Кулата на ужасите (9)

Глава девета

Представяше си всичко в ускорен ритъм. Ужасяваше я фактът, че всичко се беше случило точно когато вероятността да види цялата сцена е била най-голяма — преди Коледа, в пълна с гости къща.

Не можеше да спре да мисли за това, докато гледаше как Лайза стяга куфара си на първи монитор, а Маги, бедничката Маги, разопакова своя на втори. Той беше отишъл оттатък, в тринайсет А, да чака да плати поръчаната от близкия китайски ресторант храна, човекът с която в момента се качваше с асансьор номер едно заедно с Фил и семейство Маколиф.

Банските костюми и летните дрехи, ако съществуваха извън слуховете и клюките, предполагаха Калифорния.

Което от своя страна значеше Сам.

Което пък на свой ред навяваше мисълта, че падането по стълбите не е минало без помощта на Джон Хендърсън.

Насили се да не забравя, че е редактирала десетки готически романи и трилъри. В действителния живот фаталните падания по стълби, пък били те извити и мраморни, най-често бяха чиста случайност.

Имали са и къща в Палм Бийч. Може би Теа е отивала там, а Джон беше излъгал, че заминава при родителите си, защото предлогът беше благовиден за заминаване навръх Коледа.

Но Теа сигурно бе имала бански костюми и летни дрехи в Палм Бийч…

Вратата се отвори и тя завъртя креслото. Гледаше как Пит влиза в антрето с кафяв книжен плик, пълен с продукти. Усмихна се с усмивката на Джон Хендърсън. Син на баща си.

— Какво искаш най-напред? — Затвори вратата.

— Каквото и да е, скъпи.

Той се ухили в бледата синьо-бяла светлина и се загледа през рамото й.

— Интересно. „История с два куфара“. Не ти ли казах, че ще се върне?

Върна обратно креслото. Видя как Лайза се мъчи да затвори куфара, а Маги прибира своя в дрешника.

Стана и отиде в кухнята. Пит изпразваше плика на масата за готвене.

— Аз ще приготвя всичко, мила.

— Искам да се поразтъпча. — Взе чинии от стойката и ги остави до него на масата. — Ммм. Вкусно мирише.

— Защо ли не надписват тези кутии? — Повдигна металния ръб на едната.

Извади от чекмеджето вилици и супени лъжици и ги сложи до ръката му.

— Куфарите току-що ме подсетиха, че Норман ми разказа за падането на майка ти.

Обърна се и я загледа.

— Бил ли е там?

— Не, чул е от познати. Сам ми беше казал от какво е умряла, но не знаех, че е станало вкъщи. — Докосна ръката му. — Ти беше ли там?

Той кимна.

— Тъкмо се беше сбогувала с мен. Около две минути преди това. — Тя примижа и стисна лакътя му. — Но не видях нищо. Бях в стаята си. — Усмихна се. — Гледах „Ангелите на Чарли“. — Усмивката угасна. — Внезапно долу стана страшно тихо. Имаше много хора, може би трийсет-четирийсет души, а стана тъй тихо… — Пое дъх, погледна кутията и вдигна с палци капака й. — Май това са скаридите с къри.

Стоеше близо до него, с ръка на лакътя му, и го гледаше в ръцете.

— И къде заминаваше?

— При баба и дядо. В Нова Скотия. Ходила ли си някога?

— Не.

— И аз. Описваше го като мрачно място. Баба и дядо ни посещаваха от време на време, но ние — не.

Целуна го по ухото, пусна го и взе няколко салфетки от кутията, докато той сипваше с лъжица скариди и ориз в двете чинии.

— Какво предпочиташ да пиеш?

Той смръщи вежди и стисна устни.

— Бира.

— Добра идея. — Сложи вилиците и салфетките на подноса, отиде до хладилника и го отвори. — От какво умря баща ти?

— От рак на костния мозък. Кога ти каза Норман? Онази вечер ли?

Извади две кутии с бира и затвори с рамо хладилника.

— Не. Вчера, в издателството. Знаеш ли, направил си му силно впечатление.

— Ами, парите ми са го омаяли.

— И те.

Взе чашите и подреди всичко на подноса. Той внесе двете пълни чинии.

Беше събота вечер. Гледаха до два часа през нощта.

— Каква нощ. — Тя се обърна с лице към него както беше седнала на коленете му и го прегърна. Той завъртя креслото, докато се целуваха. Направиха два пълни оборота.

— Най-обикновена съботна нощ.

Стана и се протегна с прозявка. Той я погали по гърба, обърна се и отвори едно чекмедже.

— Ще запиша семейство Стайн. В случай че се появи Брус Спрингстийн.

— Няма да дойде — рече тя, докато си закопчаваше ризата. — Не виждаш ли колко е вкиснат Марк?

— Веднъж ги посети Владимир Хоровиц. — Отлепи лентичката от новата касета. — Записал съм го. Само че през цялото време дърдореше Лесли.

— Често ли записваш? — Събираше от пулта салфетките и чиниите.

— Не. — Смачка лентичката и измъкна касетата от кутията. — Първите една-две години записвах повече, тези две чекмеджета са пълни. Но след това започнаха да се случват толкова неща, че предпочитах да ги гледам директно. — Сложи касетата в десния видеокасетофон. — Сега си правя този труд само в особено важни случаи. — Натисна бутоните.

— Като първата ни нощ. — Забърса със салфетка пулта от пръснатите зрънца ориз и трохите от шоколадовата торта и ги събра в чиниите.

— Точно така. И евентуално Брус Спрингстийн.

Изключи всичко с изключение на видеокасетофона и захранването му с картина от хола на семейство Стайн.

Разтребиха кухнята. Когато излязоха, той взе плика с боклука.

* * *

Едва успя да прегледа по диагонал двата ръкописа, които трябваше да се обсъждат в сряда следобед, но се справи добре. Докато слизаше с асансьора до четирийсет и осмия етаж, реши, че е постигнала такава убедителност в рецензията си, защото вместо дърветата беше видяла гората.

В приемната седеше Сам и четеше, на дивана до него лежеше палтото му. Погледна я през горната половина на очилата си, усмихна се и се изправи. Носеше костюм от кафяво рипсено кадифе, риза с басти и черна връзка. Посивялата му грива беше току-що подстригана.

— Здравей! — Свали очилата и остави настрани „Пъблишърс Уикли“.

— Здравей, Сам! — Приближи се до него. — Стюарт спомена, че ще идваш.

— Можеш да ме поздравиш — избоботи той, докато стискаше усмихнат ръката й. — Вече съм един от авторите на „Дайадъм“.

— Но това е чудесно! Поздравявам те! — Прегърна го. — Поздравявам и двама ни.

Той се ухили. Бледите белези покриваха като паяжина почервенелите бузи и смачкания нос.

— Сега подготвя договора. Ще получа веднага първия аванс, а втория ще мога да тегля, когато стигна до средата на книгата.

— Знаех, че ще я хареса.

— Исках да ти благодаря.

Заведе го в кабинета си и помоли Сара да донесе две кафета. Седнаха в креслата до прозореца. Той огледа стъклените стени на сградата отсреща.

— Рай за зяпачите.

Тя се усмихна и разбърка кафето си. Сам отпи от своето.

— Стюарт не би могъл да прояви по-голямо разбиране. Израснал е във филмовите среди.

— Затова му го дадох. А и защото е много добър редактор и думата му се чува.

— Страшно съм ти задължен. Целият ми живот се промени. Май сбърках, когато приех издръжката от фондацията. Знаеш как става. — Отпи от бялата чашка с емблемата на издателството — синя коронка, увенчана с три скъпоценни камъка. — Човек се отпуска и занемарява, когато парите за хляба и сиренето идват наготово. Сега освен че пиша, и то все по-добре, и преподавам повече. — Усмихна се. — Започвам дори да се навивам да участвам и да режисирам някои телевизионни програми.

— Прекрасно. Надявам се, че ще се уреди.

Пийнаха.

— Срокът ми е следващата пролет. Написал съм вече около осемдесет страници.

— Искаш ли и ти да направиш нещо за мен?

— Само кажи.

— Да ми отговориш на един личен въпрос.

— Защо не? — Усмихна се. — И без това съм достатъчно откровен в книгата. Казвай.

— При теб ли идваше Теа Маршъл, когато стана злополуката?

Отдръпна се и я загледа с оградените си от тъмни кръгове очи.

— За Бога, какво те е навело на тази мисъл?

— Или пък е смятала да работи там?

— Не. Твърдо не. Няколко седмици преди това я бях помолил да дойде, но тя ми затвори телефона. — Въздъхна и заразглежда чашата си. — Цели двайсет години се събирахме и разделяхме. През по-голяма част от тях тя беше женена за един противен богаташ, когото не искаше да зареже. Дори не го криеше. Като млада е била много бедна и изпитваше ужас при мисълта, че ще завърши живота си в мизерия. Чувстваше, че ако избере мен, тази вероятност значително би нараснала. Вече пиех много. А мъжът й бе председател на „Ю Ес Стийл“ и почти пълен въздържател. — Изправи гръб и поклати глава. — Не, тя не обичаше да рискува. Отивала е при родителите си в Нова Скотия, както писаха във вестниците. Всички в семейството й са били потомствени рибари.

— Но се е пуснал слух, че в багажа си е носела дрехи за топло време. — Наблюдаваше го. Той я погледна. — Един от куфарите й се отворил при падането.

— Кой ти каза?

— Човек от нейните среди или поне близък до тях.

Сложи с две ръце чашата на масата. Тя чакаше.

— Боже мой… — Почеса се по ухото и я погледна. — Знаеш ли, че всичко съвпада? Тогава той ми прати платени биячи. Помислих, че е открил писмата ми или че тя му е разкрила всичко.

— Какви биячи?

— Мой познат, който имаше връзки в мафията ме предупреди, но аз не повярвах. Пребиха ме на улицата и ме обезобразиха. — Посочи носа и бузите си. — След това реших, че е крайно време да замина. Това сложи край на кариерата ми. Най-вече. — Втренчи се в пространството с невиждащ поглед. — Смятах, че мъжът й се е поизхвърлил, но ако наистина е идвала при мен…

Наблюдаваше го. Внезапно той се усмихна.

— Ще ми се да вярвам, че слухът е верен. Ако чуеш нещо в обратен смисъл, моля те, не ми го казвай.

— Обещавам.

— Дрехи за топло време…

— Бански костюми и летни рокли.

— Сега съм ти задължен за две неща.

Разпита го къде е пътувал. Докато си изпиха кафето, й разказа за някаква комуна в Ню Мексико, в която живял четири години. Смяташе да й посвети отделна глава. Не беше измислил заглавие на книгата.

— Слушай — рече той, когато станаха, — следващия петък, на двайсет и втори, ще имам гости. Защо не дойдеш? Ще бъде и Стюарт.

— На двайсет и трети рано сутринта заминавам при семейството си, но ще се отбия за час-два.

— Добре. — Тръгнаха към вратата. — След осем часа. Доведи и приятеля си, ако искаш. — Ухили се. — Преди няколко дни ви видях да се целувате на ъгъла. С този прозорец на третия етаж съм станал истински зяпач.

— То кой ли не е станал?

— Кажи му, че го поздравявам за добрия вкус. Само жалко за Наоми, как беше… Сингър. — Тя спря на вратата и го загледа. — Момичето, което скочи от прозореца. Тоест жената. — Не сваляше очи от него. — Олеле, май изтървах нещо излишно. Виждал съм ги само веднъж. Хранеха се, не се целуваха. В „Джаксън Хоул“. — Взе палтото си от закачалката и каза „довиждане“ на Сара. Обърна се към нея. — Ще се видим на двайсет и втори. — Ръкуваха се. — Ще бъде съвсем неофициално. Само безработни актьори.

— Сигурно ще е приятно — усмихна се тя.

Погледна видеокамерата и извърна глава. Заби поглед в кестенявата коса на Дайан с израснали тъмнокафяви корени, сетне в сменящите се над вратата цифри. Качи се на двайсетия етаж.

В момента, когато си съблече палтото, звънна телефонът. Вдигна Фелис и я сложи на рамото си, целуна я и я затупка леко по гърба. Запали лампата в кухнята и успя да вдигне слушалката преди третото позвъняване, което задействаше телефонния секретар.

— Ало?

— Здравей, скъпа, какво се е случило?

— Ти ще кажеш. Например нещо за Наоми Сингър. — Фелис мъркаше, помилва и целуна пухкавия й гръб.

— Не разбирам…

— Наоми Сингър. Не може да си я забравил. Около трийсетгодишна. Работила е за Тринайсети канал на телевизията. — Потупа Фелис.

— Кей, за какво става дума?

— Сам беше днес в издателството. Помоли ме да те поздравя с добрия вкус по отношение на жените. — Клекна и сниши рамо. Фелис скочи зад гърба й. — Видял ви е в „Джаксън Хоул“. — Прехвърли слушалката на лявото си рамо.

— Да, възможно е. Ходихме там веднъж… Една неделя следобед бяхме на джазов концерт в Църквата на небесния покой и на връщане се отбихме. Да не мислиш, че съм имал нещо с нея? Няма такова нещо, мила. Излизали сме всичко на всичко два пъти — този и няколко седмици преди това. Но не си допаднахме.

— Тогава защо не си ми казал?

— Нямаше какво да ти казвам. Ти говорила ли си ми за всеки мъж, с когото си пила кафе? Признавам, по външност беше мой тип, приличаше малко на тебе. Пък и работеше в телевизията, тъй че я заговорих в стаичката за пощата и я заведох в „Ханрати“ да пийнем нещо. Но не си допаднахме. Беше много потисната и неразговорлива.

— Вайда ми каза, че кипяла от енергия. — Наблюдаваше Фелис, която, изправена на задни лапи, остреше ноктите си на корковата възглавничка.

— Може в присъствието на Вайда да е кипяла, но с мен беше потисната и неразговорлива. След няколко седмици ми се обади, беше неделя, и ме покани на концерта. Помислих: „Времето е хубаво, защо да не поизляза?“ Но тя отново беше потисната и неразговорлива. Това е всичко. След месец и нещо…

— Трябваше да ми кажеш. Не мога да разбера защо не си споменавал дори името й.

— Във всеки случай не за да те лъжа. Пък и ти никога не си ме питала. Да си призная, Кей, не обичам да говоря за нея. Не ме напуска мисълта, че може би трябваше да я изслушам по-внимателно, да забележа някакви признаци, да й помогна.

— Не можеш да се упрекваш за такова нещо. — Въздъхна.

— Знам, но въпреки това се чувствам зле. Предполагам, че затова не искам да си спомням. Ако Сам толкова държи да дрънка кой какво на кого е направил, и аз мога да поразкажа туй-онуй за някои от уроците му по актьорско майсторство, които…

— Пит, недей. Това наистина не ме интересува. — Пресегна се и измъкна купичката с вода изпод носа на Фелис, занесе я до умивалника и я изля.

— Яд ме е, че се опитва да прави интриги между нас.

Вдигна лостчето на крана с опакото на ръката си.

— Няма такова нещо. — Изплакна купичката под струята.

— А на мен ми се струва, че действа съвсем по принципа, за който ти ме предупреди — ревнив и враждебен към по-младите мъже старец.

— Покани ни на гости. — Напълни купичката. — Видял ни е да се целуваме на ъгъла. Стюарт е одобрил книгата му.

— Каза ли му кой съм?

— Не, разбира се. — Остави купичката на пода. — Но вероятно бързо ще разбере. Щом в книгата се появи името на майка ти, Стюарт, Норман или някой друг ще изтърси, че излизам със сина й. Защо сам не му кажеш? Едва ли ще се сети да направи връзка с фондацията. — Помилва главата на Фелис, която лочеше вода. — А и да се сети, не е лошо да разбере и това.

— Ела долу да си поговорим. Вайда се върна. Оперирала се е. Лиз се стяга за рап-групата си.

— По дяволите! — Изправи се и спря чешмата. — Тази вечер не мога да гледам. Имам да наваксвам страшно много страници.

— Значи още си сърдита.

— Не, не. — Събу се права, като свали обувките една по една с помощта на палците на краката си. — Наистина съм толкова изостанала, че ми се плаче. Днес на едно съвещание трябваше направо да давам обяснения, което никак не беше приятно. Качи се по-късно. Съгласен ли си?

— Естествено. Обичам те.

— И аз. Имаш ли какво да ядеш?

— Много неща. Ще се видим довечера.

Изпратиха си телефонна целувка и затвориха.

* * *

Гледаше с невиждащ поглед думите върху листа и се чудеше дали отново не беше излъгал. Беше доказал, че е първокласен лъжец — убедителен, с бърза мисъл…

Ами ако все пак си бяха допаднали, ако беше ходил с Наоми Сингър? Беше ли я водил в тринайсет Б? Може би и тя се бе пристрастила към гледането? Да, това беше точната дума за начина, по който Бог виждаше живота или поне късче от него… Пристрастила…

Дали не я наблюдаваше в момента как се взира от един час в една и съща страница? Дали не проверяваше чете ли, или тъне в догадки? Беше ли щракнал превключвателите, натиснал бутоните и включил първи или втори монитор с нейния образ?

Обърна страницата…

Май започваше да развива параноя.

Като се изключи фактът, че благодарение на видеомагиите на „Такаи“, „Сакаи“ или „Бандаи“ той наистина можеше да я шпионира, буквално да наднича зад рамото й. Нищо чудно, че Хюбърт Шиър се бе запътил към Япония да прави проучвания…

Насили се да се съсредоточи върху текста. Бе трагично изостанала…

Поредният масов убиец. Тези писатели нямаха милост.

Прочете десетина страници от ръкописа. Взе бланка на „Дайадъм“ и надраска със син молив: „Неподходящ за нас“. Бутна я настрани.

Изпита желание да погледне полилея. Вместо това се почеса по врата и взе нов ръкопис.

Семеен конфликт. Не толкова пикантен като на Хофманови или Маколифови, но достоверен, майсторски написан и доста увлекателен. Телефонът звънна.

Погледа го и вдигна слушалката след второто позвъняване.

— Ало?

— Да не искаш да кажеш, че си ти, а не телефонният секретар? Невероятно!

— Здравей, Рокси. Съжалявам, но съм затънала до гуша в работа.

— Представям си. Как е младият синеочко?

— Бомба е. — Дали слушаше?

— Познай кой ще има изложба в галерията на Грийн Стрийт през април.

— Божичко, Рокси! Това е чудесно! Поздравявам те! Казвай, как стана?

Рокси й разправи всичко, сетне я осведоми за злополуката с майката на Флетчър, за коледните им планове, за филма, който бяха гледали.

— Добре ли си?

— Да, Просто съм изостанала с няколко светлинни години в четенето.

— Защо не каза веднага? Чао, чао. В неделя ще ходим на кънки, искаш ли да дойдеш?

— Ще говоря с Пит и ще ти се обадя. Чао. Поздрави Фелтчър.

Затвори телефона.

Прочете няколко страници.

Почеса се по врата.

Влезе в банята да си пусне душ.

Зад замъгленото стъкло на кабинката усети някакво движение. Вратата се отвори и той влезе гол, ухилен до уши.

— Малка изненада! — Прегърна я под водната струя, примижа от горещата вода и подскочи. — Ооох!

— Мога да мина и без сцени от „Психо“. — Беше истински уплашена.

— Извинявай! — Притисна я плътно и я целуна по бузата. — Хвърлих няколко погледа насам. Като видях, че влизаш в банята, си помислих: „Защо да не се кача да се изкъпя при нея?“ Не можах да устоя.

— Усетих, че ме наблюдаваш…

— Разбрах, че усети. — Усмихна се. — Беше доста възбуждащо… — Тя извърна глава. Хвана я за брадичката, обърна лицето й към себе си и я погледна в очите. — Не те излъгах, мила. Честна дума. Излизахме два пъти, и толкоз. Ако имахме сериозна връзка, щях да ти кажа. Не мога да ти се сърдя, че не ми вярваш, достатъчно те лъгах. Но това е истина, кълна ти се.

Целуна я и я прегърна. Продължиха да се целуват под душа.

Не знаеше, че има ключ от апартамента й, въпреки че трябваше да се сети. Дори когато някой си сменяше бравата, в канцеларията на Дмитри имаше резервни ключове, до които той лесно можеше да си осигури достъп.

На следващата сутрин първата й работа беше да се обади в рекламния отдел. На телефона беше Тамико.

— Привет, скъпа. Можеш ли да ми направиш една услуга? Интересуват ме изрезки от вестниците по повод смъртните случаи в сградата, където живея. Искам цялата информация по въпроса. Последният случай беше към края на октомври. Хюбърт Шиър.

— Една от базите данни, за които сме абонирани, би трябвало да включва и тях. Проверявала ли си?

— Дори не съм се сетила.

— Адресът беше Медисън, тринайсет нула нула, нали?

— Да.

— Ще проверя. Ако няма нищо, ще се обадя в „Таймс“. Нямаш проблеми.

— Много ти благодаря.

— Какво чувам за някакъв чаровен принц?

— Нищо, просто приятелче.

 

 

Когато срещата й в десет и половина свърши, Сара внесе голям илик от рекламния отдел. Вътре имаше компютърна разпечатка, дебела около един сантиметър.

Прегледа историята на общинската битка срещу плановете на Бари Бек да построи остъклена сграда на двайсет и един етажа на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, на борбите на „Сивитас“ с вдигналите се на крак жители на Карнеги Хил, за протестните митинги пред Брик Чърч. Тригодишната, загубена в съда война заемаше половината от разпечатката.

Прочете за смъртния случай, вероятно свързан с наркотици. Уилям Г. Уебър, консултант по ценни книжа, двайсет и седем годишен, живеещ на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула.

Да, според следващата информация смъртта на Уилям Г. Уебър се дължеше на масивна свръхдоза кокаин. Бил пласьор и консуматор, очевидно объркал пречистена и непречистена стока. За щастие двете му гостенки взели значително по-ниски дози.

Побърза да не закъснее за съвещанието по маркетинг в единайсет часа. Мина идеално и как иначе при четири книги в списъка на бестселърите за неделя — два романа и две документални. Джун я покани на вечеря в събота, шести януари, „заедно с Питър или, разбира се, с когото пожелаеш“. Благодари и отговори, че най-вероятно ще е с Пит.

Заведе на обяд в „Перигорд Ийст“ един британски агент по авторско право.

Нареди на Сара да не я свързва с никого.

Задълбочи се в самоубийствения скок на Наоми Сингър от апартамента й на петнайсетия етаж на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула. В статията се споменаваше и за сърдечната криза с фатален изход, сполетяла една година по-рано друг наемател — Брендън Конахей, петдесет и четири годишен, както и за смъртта на Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, от свръхдоза кокаин, настъпила преди нея.

Наоми Сингър беше на трийсет и една години, асистент-режисьор в телевизионната Западна мрежа. В четвъртък сутринта се бе обадила, че е болна, и малко преди обяд се беше хвърлила от прозореца на хола си. Родена в Бостън, възпитаница на Уелсли. Пребиваваща в Ню Йорк от три месеца. Оставила прощално писмо — една изписана на ръка страница, „изразяващо умора от света и личните и проблеми и искащо прошка от семейството и приятелите“. Нямала психиатрични заболявания, не била приемала наркотици.

Приятелите и колегите на Наоми Сингър, трийсет и една годишна, хвърлила се от прозорец на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, били шокирани. Цитираше се някоя си Барбара Ан Авакян: „Въпреки че Наоми бе дълбоко загрижена за проблемите на околната среда и правата на човека, тя имаше позитивен характер. За времето, през което живя на Медисън, бързо се сприятели с огромен кръг хора и работеше с ентусиазъм върху новия си проект — документален филм за бездомните. Трудно е да си представи човек как би могла да извърши толкова ужасно нещо.“

Прочете за смъртта на Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, домоуправител на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, чиито глава и лява ръка били почти отрязани един вторник сутринта от двигателя на асансьора, докато правел редовния преглед на машините в сградата. Подобни злополуки не били нещо нечувано, но все пак ставали достатъчно рядко и почти винаги били свързани с употреба на наркотици или алкохол, твърдеше говорител на фирмата производител. Смъртта на господин Ортиз бе четвърта поред в сградата за малко повече от две години. Оставил бременна жена и две деца.

При аутопсията на Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, частично обезглавен в шахтата на асансьора на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, не били установени признаци на скорошна употреба на наркотици или алкохол.

Едгар П. Воърхийс — адвокатът, представляващ Корпорация „Медисън Авеню 1300“, не пожелал да коментира бързото и без намесата на съда решение за удовлетворяване на иска на вдовицата на покойния Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, в размер на десет милиона долара, отправен към собствениците на построената под нещастна звезда остъклена сграда в Горен Ийст Сайд.

Прочете за смъртта на Хюбърт Шиър, четирийсет и три годишен, намерен мъртъв под душа си на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула.

Препрочете за „Червей в ябълката“ и за статиите в списанията, за преподавателската работа в Колумбия, Виетнам и Чикагския университет, за надживелите го родители и братя.

Отново обърна внимание на коментара на Мартин Шугърман: „Работеше върху книга, която положително щеше да стане magnum opus — преглед и анализ на миналото, настоящето и бъдещето на телевизията. Смъртта му е загуба не само за всички, които го познаваха, но и за цялото общество, което без съмнение щеше да спечели от неговите прозрения.“

Аутопсията на Хюбърт Шиър, четирийсет и три годишен, беше показала, че се е удавил на пода под душа, където лежал в безсъзнание в резултат на удар в главата след падане. Гипсът на десния му крак, счупен при злополука с велосипед предишната седмица, бил увит с найлонов плик. Смъртта настъпила някъде през нощта на двайсет и трети срещу двайсет и четвърти октомври и бе пета поред в продължение на три години на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула — сграда, наречена „Връх на ужаса“.

Затвори разпечатката и я затисна с разперени доближени длани. Забарабани бавно с пръсти.

Напомни си, че бе редактирала десетки готически и съвременни трилъри.

В истинския живот паданията с фатален изход най-често бяха случайни, особено под душа.

Собственоръчно написаното от Наоми Сингър писмо на цяла страница не би могло да е фалшификат.

А защо не?

Седеше, вгледана в барабанящите си по разпечатката пръсти.

Позвъни на Сара и я помоли да я свърже с Мартин Шугърман.

Прокара палци по ръбовете на разпечатката.

Твърде много готически и съвременни трилъри…

— Ало, Кей?

— Здравей, Мартин! Как си?

— Благодаря, добре съм. Поздравявам те, сигурно всички хвъркате от радост!

— Благодаря. Не съм чула някой да се оплаква. Мартин, току-що препрочетох материалите за смъртта на Хюбърт Шиър…

— Тъй ли?

— Не знаеш ли случайно дали не е възнамерявал да посети японска фирма на име „Такаи“ или „Сакаи“? Производител на камери за наблюдение. Предполага се, че са най-добрите в света.

— Имам списък на срещите му. Всички материали по книгата му са при мен. Търся човек да я допише. Защо питаш?

Пое дъх.

— Разследвам петте смъртни случая в сградата. Могат да родят някой роман. Можеш ли наистина да провериш срещите му? Ще ти бъда много задължена.

— Но разбира се. Чакай малко.

Облегна се и извърна глава. В стъклените небостъргачи отсреща проблясваха светлинки.

Твърде много готически и съвременни трилъри…

— Секретарката ми го търси. Слушай, Кей, като се сетя какви книги редактираш, няма да се учудя, ако си решила, че става нещо нередно. Мога обаче категорично да ти заявя, че грешиш, поне що се отнася до смъртта на Роки.

— И защо?

— Станало е следното: подхлъзнал се е, ударил се е по слепоочието в крана на душа, и то достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Паднал е на пода по лице, със свити колене, поел е вода в дробовете си и се е удавил. Няма съмнение, че е станало точно така — белегът на главата му е отговарял точно на крана, който е с извънредно специфична форма. Ти поне трябва да го знаеш, нали имаш същия. Няма човек, който да би могъл да блъсне главата му толкова силно, че да изгуби съзнание, та той беше здрав и силен мъж въпреки счупения глезен. Освен това е бил сам, не е имал гости и няма следи от влизане с взлом. — Прошумоля хартия. — Списъкът е при мен. Как беше името?

„Такаи“ или „Сакаи“. Нещо подобно.

— „Такаи“, „Сакаи“… Да, „Такаи Къмпани“ в Осака. Щял е да ги посети във вторник, трийсет и първи октомври, в осем часа сутринта. Хм, в осем сутринта… Нищо чудно, че са постигнали толкова. Има и някаква бележка: „Вис. разд. кам.“, вероятно високо разделителни камери. „За дом. набл.“

— За домашно наблюдение.

— Да, подхожда. Защо те интересува точно тази фирма? — Не му отговори. — Кей?

— Прекалено сложно е за обясняване. Благодаря, Мартин.

— И нали чу какво ти казах? Нещастен случай, всичко друго е изключено.

— Чух.

— Поздрави Норман и Джун.

— Непременно. Още веднъж благодаря, Мартин. Довиждане.

Затвори телефона.

Без съмнение го остави потънал в съмнения относно психическото й здраве.

Самата тя се съмняваше.

Мисълта, че някой може да е свалил, вероятно с отвертка, хромирания кран „Ар Деко“ от кой да е душ на Медисън Авеню тринайсет нула нула, привързал го е или го е залепил към някаква тояга или бухалка за бейзбол…

Пит? Пити? Нейната любов? Нейното щастие?

Не, невъзможно беше…

Разбира се, беше лъжец и нищо чудно при майка актриса и баща фирмен бос. Но лъжата и убийството нямаха нищо общо. Убийството беше…

Убийството беше нещо съвсем друго…