Айра Левин
Кулата на ужасите (8)

Глава осма

— Само половин час — заяви тя.

Той отключи апартамент тринайсет Б, посегна и запали лампата в антрето.

— Надявам се да видим нещо интересно — задържа вратата пред нея, — макар че е доста вероятно да умрем от скука.

— Не беше ли някакъв несекващ трепет?

— Слънчевите неделни следобеди не са най-доброто време. А и не забравяй, че е уикенд след Деня на благодарността. Много хора са заминали при близките си.

Тя стоеше на прага на потъналия в мрак хол, ръката й потърси ключа за полилея на същото място, където беше горе при нея. Натисна го и засили до максимум светлината на зелената лампа. Пултът и сивите екрани изплуваха постепенно.

— Ще донеса още един стол.

Разглеждаше проблясващите в зелено екрани, разпрострени от стена до стена на шест реда над пулта почти до тавана, няколко минаваха над и под огромните централни монитори. От двете им страни имаше по шест реда, на върха и по средата светеха бледи числа — от две до единайсет вляво и от дванайсет до двайсет и едно вдясно. Отгоре всички апартаменти А, отдолу — Б.

Приближи ги, пъхнала ръце в джобовете на джинсите.

Застана зад креслото и заоглежда стройните редици на двойките свързани превключватели и бутони, налепени с пластмасови етикетчета, указващи за кой екран са. В центъра имаше гъста плетеница от по-големи превключватели и бутони, зад тях бяха инсталирани два видеокасетофона.

Имаше и вграден дигитален часовник — сините числа показваха дванайсет и петдесет и пет, телефон и куп листчета в кутийка. Купа с шарени желирани бонбони.

Вратата зад нея се затвори.

Видя призрачното му отражение в първи и втори монитор, носеше висок бял стол и го остави от лявата й страна.

— И мен ли си записвал? — Обърна се с лице към него.

— Да. — Стоеше с ръце върху облегалката на тапицирания с бяла кожа стол. — Вечерта, когато се нанесе. Записах те в банята, но е толкова тъмно, че почти нищо не се вижда. А също и онази събота с първата ни нощ заедно.

— Не мога да повярвам. — Сведе поглед.

— Включих на запис, когато дойдох за шампанското. — Ухили се. — За всеки случай. Не исках да пропусна толкова важно събитие. Не ме карай да го трия. Скрит е на сигурно място, а и представи си какво удоволствие ще бъде да го гледаме на стари години. Вероятно ще сме единствената двойка в света със запис на първата си любовна нощ.

Погледна го и пое дъх.

— Не се и съмнявам. — Обърна се и седна.

Той обърна стола към екраните, наведе се и я целуна по косата.

Намали светлината на зелената лампа, загледа я и намали още.

— Тук има сода и разни други работи. Искаш ли нещо?

Тя поклати глава, гледаше замислено надолу и разтриваше опакото на ръката си.

Пит седна в креслото и го придърпа към пулта. Включи червена лампичка и откъм задната част на апартамента долетя леко бучене.

Тя вдигна глава, кръстоса крака и скръсти ръце.

— Само секунда. Изключвам баните и апартамента на Сам.

Наблюдаваше в бледата светлина ръката му, която се носеше по редицата превключватели, възседнала сянката си.

— Какво бучи така?

— Електрозахранването. — Ръката му заигра над друга редица превключватели. — Волтажът трябва да се превърне от променлив в прав ток. Ако всеки екран имаше собствен трансформатор, тук щеше да е много шумно и горещо. Затова сложих оттатък един голям, включен директно в системата. — Щракна десните превключватели. — Ако ти пречи, ще затворя вратата.

— Не ми пречи. — Вгледа се в извърнатата му глава. — Много ми е интересно какво ли щеше да стане, ако беше вложил цялата тази изобретателност и всичките си усилия в нещо полезно.

— Дай ми малко време. Имам наум няколко проекта. Готово… — Намести се в центъра и щракна няколко ключа. — Добре дошла в истинския „златен век“ на телевизията…

Екраните разцъфнаха в синьо-бяло — изникнаха цели редици от стаи. Третият ред от долу на горе остана тъмен. Не работеше и най-долният, с изключение на екраните под големите монитори — показваха входа на сградата, фоайето, стаичката за пощата и двата асансьора.

— Да видим как е Фелис. — Докосна няколко бутона. Централните монитори блеснаха с пълен изглед от хола и спалнята й.

— Боже мой!

Докосна някакви джаджи на пулта.

Виждаше собствените си мебели, шарките по килимите, разхвърляните из спалнята страници на „Таймс“, книгите, цветята и украшенията.

— Ще свикнеш с перспективата. Ето я! Здравей, Фелис.

На десния голям монитор Фелис мина покрай леглото, вестникът прошумоля под нея. Скокна на перваза. Изтегна се на слънце, вдигна задната си лапа и започна да я ближе.

Тя се усмихна в синьо-бялата светлина.

— По дяволите, как можах да забравя, трябваше да изчакаме до три часа. Руби организира спиритически сеанс. Ще бъде интересно. Руби Клънейда — онази с парфюма. — Докосна един бутон пред себе си и един пред нея. — Отдавна се занимава със спиритизъм. — На левия екран Джорджо, облечена в тъмен кафтан, носеше стол към кръглата маса. — Има си медиум, който от месеци я лъготи и яко скубе. Видях го да проверява бележките си в банята. Но тя най-сетне започна да се съмнява и днес е поканила експерт който ще се прави на бизнес-партньор на баща й. Бащата е покойник и влиза в контакт.

— Какви красиви мебели. Якобински.

— Семейно наследство. Майка й я съди за тях. Твърди, че Руби ги е взела без разрешение.

— Надявам се, че не е била мъж.

— Не. — Усмихна се и прегледа мониторите. — Беше много смешно, когато ми каза, че ти прилича на травестит, веднага след като ме пита какво представлява Вайда, за която това може да се каже.

— Какво?

— Всъщност тя е мъж в предоперационна подготовка за смяна на пола. Получи нужната доза хормони, но когато трябваше да се оперира, започна да се колебае. Скандалите с любовника му продължиха цяла година. И изведнъж, какво мислиш стана… А, чудесно, Джей и Лайза са тук. — Докосна няколко бутона. — Фишърови, от четири А. Тя върти любов с шефа си, но миналата седмица сестра й изпя всичко пред съпруга. Сега отрича. — В супермодерно обзаведения хол на десния монитор привлекателна тъмнокоса жена стоеше по пижама до прозореца и гледаше навън. Мъж, също по пижама, клечеше пред телевизора и го настройваше.

— Какво хубаво време — отбеляза Лайза Фишър.

— Защо не идеш да се поразходиш — обади се Джей Фишър. — Покани и Бен, нямам нищо против.

— О, Господи, пак ли започваш?…

На левия монитор мъжът с козята брадичка от дванайсетия етаж седеше зад бюро в полупразен хол и вдигна слушалката.

— Дейвид Хьоненкамп — поясни Пит, докато Фишърови се разправяха. — Бивш свещеник, сега се занимава с рекламна дейност. Има собствена агенция. Малка е, но печели добре. Раздели се с жената, заради която заряза църквата.

Послушаха как Дейвид Хьоненкамп обяснява на някакъв клиент защо е блокирал сметката му.

Фишърови се караха.

— Фантастична яснота, нали — похвали се той и й протегна купата с желираните бонбони. Тя кимна и си взе два. — „Такаи“, японска система, най-добрата в света. — Остави купата пред синия циферблат, показващ един и седем минути, и си взе няколко бонбона.

Гледаха семейство Суърингън на първи монитор, а Фишърови — на втори. Той усилваше и намаляваше звука.

— Уверявам те, не е въпрос на пари говореше Стефан от първи монитор, влизайки в кухнята, — става дума за време. Не разбираш ли колко трудно ще намеря частите?

— Ей, колко е часът? — Тя отмести купата — три и две минути. — Боже!

— Браво на нас. — Той спря звука. Обърна креслото към нея. Гледаха се мълчаливо. — И това е нищо, Кей. Хората ги няма. Доктор Палм е навън, никакъв секс…

— Не съм очаквала да бъде скучно.

— Трябва да погледаш след няколко часа, когато всички ще са вкъщи.

Тя завъртя стола, наведе се към него и взе ръцете му в своите.

— Пити, не бива! Няма значение колко е интересно и… завладяващо. Много добре знаеш какво ще последва, ако някой разбере. Ще си съсипеш живота. Нашият живот… — Гледаха се в очите. — Трябва да спреш. Не само заради нас двамата. Най-вече заради самия себе си.

Той въздъхна и кимна.

— Права си…

Пусна ръцете му.

Завъртя креслото, отвори едно чекмедже и извади указателя с жълти страници. Отвори го в скута си, върна обратно креслото. Въздъхна и я погледна.

Разлисти страниците на синьо-бялата светлина и намери ключарите.

— Брей, че са много!

— Как ще уредиш въпроса? Мислиш ли, че Тери ще пусне ключар в отсъствието на Джонсънови? А ако извикаш човек за тринайсет А, ще се съгласи ли да смени ключалката на тринайсет Б?

— Не бях се сетил за това…

— Мръсен лъжец…

— Кей, кълна ти се, не бях. — Вдигна дясната си ръка. — Толкова ми се искаше да те доведа да погледаш… Всъщност това няма значение. Можем да залостим вратата така, че да не се отваря отвън. Ще заковем на пода дървено трупче или нещо подобно, а ще сложим ключалка на задната врата. Ефектът ще е същият. — Усмихна й се. — Ще играем една игра — аз ще се мъча да те накарам да ми кажеш комбинацията. Ако успея, ще я смениш.

Поседя за момент, вгледана в него. Поклати глава.

— Не. Промених решението си. Не мога през цялото време да ти бъда майка-кърмачка, Пит. Ти си възрастен човек и трябва сам да отговаряш за постъпките си. Знаеш мнението ми по въпроса. Ако наистина искаш да продължим да се срещаме, сам ще решиш дали да заключиш, или не.

— По системата на честта?

— Да.

Той кимна, затвори указателя, завъртя се и го остави на пулта.

— Права си, разбира се. — Обърна се към нея и се усмихна. — Май ще успееш да ме направиш човек. — Взе ръцете й, наведе се и ги целуна. Вдигна глава и я погледна с очи, които в синьо-бялата светлина изглеждаха по-тъмни. — Обещавам. Ще се заема с някой от онези проекти. Дори вече съм започнал. Но тук стават неща, които много ме интересуват — двама от пациентите на доктор Палм, двете жени в единайсет Б и семейство Острау — точно над теб, тъй че не се заклевам, че ще спра изведнъж. Просто постепенно ще намалявам дозите. Честна дума.

— Надявам се, Пит. Дълбоко се надявам.

Наклониха се един към друг и се целунаха.

— И вече няма да те наблюдавам. — Освободи едната си ръка и се обърна. Щракна няколко превключвателя. Екраните на двайсет Б — предпоследни на долния десен ред, потъмняха. Усмихна се. — Теб и Сам. Симетрично.

Погледна сивите екрани на долния ляв ред. Когато се извърна, забеляза раздвижване в осем Б.

— Това е медиумът. — Докосна няколко бутона.

Хванати за ръце гледаха големите монитори. Руби и още една жена въвеждаха в хола пълен мъж с тъмен костюм. Джей навлече палтото си и продължи да крещи на Лайза, която говореше но телефона, затулила с пръст ухото си.

— Усили малко звука — рече Кей. — Само за минутка.

 

 

Първата й работа в понеделник сутринта беше да се свърже с Правния отдел. Попадна на Уейн. Поинтересува се как са Санди и децата. Бяха добре.

— Трябва ми информация за законите, свързани с погазването на правото на неприкосновен личен живот. По-точно ако някой постави видеокамера в апартамент и го даде под наем тук, в Ню Йорк.

— Без знанието на наемателя?

— Да. Подслушва се и телефонът. Получих ръкопис, основан на такава ситуация, а според автора тя е юридически неясна. Прав ли е и ако е прав, доколко?

— Не мога да ти кажа веднага, не е по специалността ми. Но с удоволствие ще проверя и ще ти се обадя. Във всеки случай знам със сигурност, че подслушването на телефон без разрешение на прокурора е федерално престъпление.

— Така си и мислех.

— Вероятно и щатско. Ще ти позвъня, като разбера за видеокамерата. Няма да ми отнеме много време.

— Камерата е извън апартамента. Той твърди, че това е важно. Има стъклено влакно, монтирано в полилея.

— Целта търговски шпионаж ли е?

— Не. Просто наблюдение.

— Аха. И героинята се нанася там.

— Как позна?

Помоли Сара да я свърже с Флорънс Лиъри Уинтроп, а след това само с Уейн.

Половин час по-късно помоли Флорънс да изчака на телефона.

— Уейн?

— Да. Авторът ти е прав. Понастоящем няма нито федерален, нито щатски закон против визуалното електронно наблюдение. Собственикът попада под ударите на Гражданскопроцесуалния кодекс, ако наемателят разбере, но единственото обвинение, срещу което ще бъде изправен, ако изключим неразрешеното подслушване на телефона, за което може да отнесе до пет години затвор, ще бъде нарушаване на щатския закон срещу надничането, за което присъдата е много малка. А дори и тя може да се оспори.

— Ти ме смайваш.

— И аз се изненадах. Може би сега се готви някакъв закон. Най-добре могат да те информират в Американския съюз за граждански права и свободи.

Благодари му и се извини на Флорънс за прекъсването.

— Не ти ли казах — засия Пит. — Съседите знаят много и не спират да се чукат. Адвокати!

— Наказанието за неразрешено подслушване на телефон е пет години.

— Знам.

Седяха в малък френски ресторант на Деветдесет и втора улица, на кръгла маса в ъгъла. От осемте маси антики седем бяха заети от една или две двойки. Силен шум на разговори и тракане на прибори ехтеше наоколо. Коленете им нежно се докосваха. Пиеха бяло вино и мажеха препечени филийки с масло.

— Не мога да ги изключа на този етап, без да пробивам тавана на мазето. Но вече никой никога няма да разбере. Отказвам се. Днес въобще не съм гледал. То и без това понеделниците не са кой знае какво. Искам да кажа през деня. Нощите са бижу. Всички са си вкъщи.

— И какво прави?

— Поработих с компютъра над проекта. Но държа веднага да ти кажа, че не желая да го коментирам, докато не изгладя някои детайли. Знам, че ще ме разбереш.

— Разбира се. Не исках да си пъхам носа. Просто ме интересуваше как си прекарал деня. Предполагам, че ти е трудно да не гледаш. Самата аз цял ден бях като хипнотизирана.

— Защото е истинско. Прилича на разликата между автомобилна катастрофа във филм и на улицата.

— И не можеш да отгатнеш какво ще стане в следващия миг.

— Естествено, това е най-вълнуващо. Пълна непредсказуемост и променливост.

Тя въздъхна и отпи от чашата си.

— Бих искала да не е толкова ужасно.

— Минава за ужасно, но досега никой не е пострадал и се обзалагам, че няма човек, който не би искал да погледа поне веднъж.

— Стига вече.

— Знам, знам. Нали ти казах, че не съм гледал цял ден, а един от най-интересните пациенти на доктор Палм идва в понеделник.

Сервитьорът донесе красиви викториански чинии и ги сложи пред тях — риба-меч на скара и пушена сьомга.

Беше превъзходно. Всеки опита от чинията на другия.

Разказа й за някои от пациентите на доктор Палм.

Влезе високата двойка от седемнайсетия етаж, един от сервитьорите ги поздрави и им посочи празната маса през две от тяхната.

— Семейство Коул от седемнайсет А — промърмори той. — Най-перверзните хора в сградата.

— Все си мислех, че сме ние.

— Нищо подобно. Ние сме едва на пето-шесто място.

— Но се изкачваме непрекъснато.

На път към къщи се отбиха в украсения с цветя корейски магазин на ъгъла. Тя си купи портокалов сок и ябълки, той — мляко, грозде и кафе. Пусна рестото в картонената чашка на дрипавия просяк отвън.

Прекосиха Деветдесет и втора улица и зачакаха да се смени светофарът. Вгледаха се във високата, осветена в розово сграда с двете блестящи симетрични редици на прозорците, издигащи се до тъмния покрив.

— Колко е странно да знаеш всичко за хората зад прозорците. — Притисна се към ръката му.

— Нали точно това поражда чувството, че се прибираш у дома. — Наблюдаваше я с усмивка.

— Да, така е…

Притиснаха се и се целунаха.

Прекосиха булеварда.

Като се приближиха, Уолт, облечен в зимната си униформа, им отвори вратата.

— Здравей, Уолт.

— Госпожице Норис, господин Хендърсън…

Докато минаваха през фоайето, той й прошепна:

— Има връзка с Дениз Смит от пет Б.

— Сериозно?

— Голям сваляч е. — Докосна бутона за качване. Гледаха как Уолт отваря вратата на едно такси отвън. — Гласът му ги пленява. Пял е в хора на Градската опера. Миналата година ходеше с Руби, но скъсаха. Третираше го като кучето си Джинджър.

Влезе черно-бялата двойка с коледни торбички с емблемата на „Лорд и Тейлър“. И четиримата кимнаха и се усмихнаха.

— Коледа вече е близо — отбеляза Пит.

— Да, наистина — отговори дружелюбно мъжът.

Дойде асансьор номер едно.

Потеглиха мълчаливо нагоре.

Когато вратата на асансьора се затвори на седмия етаж, той рече:

— Бил и Карол Уогнъл. Много са интересни.

— Без съмнение.

Слязоха на тринайсетия да си остави покупките.

— Искаш ли малко…

— Пит, знаеш какво ще стане… — Спогледаха се. — Не отричам, че бих искала…

— Те не знаят.

— Господи! — Поклати глава.

— Хайде. Ще определиш разумен срок и ще го спазим.

Нали те предупредих, че няма да спра изведнъж. Един час. Само един. Ще навием будилника.

— Добре. — Въздъхна. — Но само един час.

Навиха будилника.

 

 

Изпотиха се здраво в клуб „Вертикал“, докато вдигаха гирите, легнали един до друг. Поплуваха в басейна.

Отидоха с Рокси и Флетчър да гледат „Оф-Бродуей“ хит. Не им хареса, въпреки че Рокси и Флетчър се забавляваха. Рокси ги покани у тях да пийнат по чашка след представлението. Отказаха.

Дори петгодишно дете можеше да се справи. Докосваш най-горния бутон десет А, бутон едно на централния пулт, и готово — на първи монитор се появяваше холът на десет А. Ан Стангърсън, запушила уши, не искаше да слуша възрастна жена, която четеше нещо от лист хартия. Майка й я запознаваше приживе със завещанието си.

Погледаха няколко минути, докато на втори монитор семейство Грюън от четиринайсет Б лежаха голи, с книга и калкулатор в ръка и пресмятаха кога е най-подходящият момент Дейзи да забременее.

Тя пое левите екрани и първи монитор, той — десните и втори. Откриваха контрасти и хармонии.

Свиреха дуети на големия орган от хора.

Стоеше облегната на прозореца на кабинета си със скръстени ръце и наблюдаваше блестящата огърлица на посипаните с дъжд коли далеч долу. Въздъхна и погледна напред. Непозната жена на прозореца на отсрещния небостъргач смутено извърна глава.

— Кей, неприятности ли имаш? — запита Сара.

Обърна се усмихната.

— Нищо особено. Тъга по дома, наркопрестъпления, национален дълг…

В домашния си ден слезе да погледа доктор Палм. Пред пулта стояха две въртящи се кресла с високи облегалки.

— Сигурно няма да повярваш, но креслото се размножи — рече Пит.

Наблюдаваха доктор Палм и Нина.

И Дик.

И Джоана.

От „Дайадъм“ бяха резервирали маса за официалната вечеря с танци, организирана в чест на „Доброволци срещу неграмотността в Америка“ в зала „Челесте Бартос“ на библиотеката на Четирийсет и втора улица. Седнала в таксито, движещо се надолу по Пето Авеню, облечена в кожено палто и виненочервена кадифена рокля, обшита с мъниста, тя му рече:

— Приготви се за мръсни погледи, а може би и за подмятания. Виждала съм много такива. По-възрастните мъже се озлобяват, особено ако жената не е съвсем скапана. Чисто животинска реакция — старите самци блъскат с рога младите.

— Не се притеснявай. Двойки, в които жената е по-възрастна, се срещат под път и над път. Виж Бабет и Алън.

— Глупости, разликата им е само пет години.

— Успокой се. Всичко ще мине добре. Обзалагам се на един масаж.

— Дадено. — Обърна се към прозореца.

Колата едва пъплеше. Елхата пред Центъра „Рокфелер“ задръстваше движението. Въпреки това гледката бе главозамайваща — когато минаха на няколко сантиметра от коледното дърво, плетеницата от светлини до другия край на площада и очертанията на вдигналите позлатени тромпети ангели създаваха неповторима атмосфера.

Във фоайето пред залата го хвана под ръка.

— Хайде. — Поведе го към двойка с посребрени коси в края на една от опашките пред гардероба. — Здравейте! Това е Пит Хендърсън! Пит, запознай се с Джун дел Векио и Норман дел Векио.

— Здравейте. — Джун се ръкува с Пит и му се усмихна.

— Здравейте. — Норман направи същото.

— Радвам се да се запозная с вас. Кей ми е казвала, че сте активисти на „Сивитас“. Също като баща ми. Може би го помните? Джон Хендърсън.

— От „Ю Ес Стийл“ ли?

— Да.

— Познавахме го, разбира се. — Норман се засмя.

— Страшен чаровник беше — отбеляза Джун. — Очите и усмивката ви са също като неговите.

— И голям бизнесмен. Успяваше да намери пари от строителите, срещу които се обявявахме.

— Кей, ако Питър е от същото тесто, трябва да внимаваш — каза Джун.

— Благодаря за предупреждението — усмихна се тя.

— В каква област работите, Питър? — запита Норман.

— По принцип се занимавам с програмиране, но в момента нямам ангажимент.

— Защо не дойдете да хвърлите един поглед на счетоводната ни система? Бог ми е свидетел, че има нужда от модернизиране. Джим, ела да те запозная с Питър Хендърсън, син на мой стар приятел…

Преди вечерята пиха коктейли в зала „Астор“. Всички бяха много мили.

Стюарт се беше заел с материала на Сам и й благодари.

— Точно по мой вкус. Поканил съм го другата седмица. Ако се споразумеем, ще му предложа малък аванс.

— Чудесно, много се радвам.

— Прекрасно — намеси се Пит.

— И вие ли го познавате? — поинтересува се Стюарт.

— Поздравявали сме се в асансьора. И тримата живеем в една сграда.

Уенди се усмихна и рече:

— Да не би случайно вие да сте тайнственият собственик?

— Не — усмихна се Кей. — Още не сме го разкрили. Най-вероятните кандидати са едно семейство адвокати.

Стъкленият купол със стоманени ребра, който се извисяваше над залата, беше обточен с електрически крушки и приличаше на космически кораб от роман на Хърбърт Уелс. През него проникваше светлина, която преливаше от розово до виолетово. Масите бяха пурпурни и виолетови, отрупани със сервизи в бяло и златно, розови и виолетови цветя и високи розови свещи. Струнен квартет свиреше Зондхайм и Портър.

Разговорите на масата на „Дайадъм“ се въртяха около уличното движение и разпадащите се градски инфраструктури, японските стратегии за инвестиране, здравословните храни и завещанията приживе.

След като специално приготвената кокошка беше сервирана и изядена, Норман се изправи и рече:

— Кей?

Тя се усмихна на Пит и последва Норман към дансинга. Поздравиха няколко души и започнаха да танцуват с цяла педя разстояние помежду си.

— Той е рядко проницателен — каза Норман. — И добре информиран.

— Нали?

— Надявам се, че в емоционално отношение е по-стабилен от баща си. Беше се женил около четири пъти. Все за актриси. Чудя се дали…

Танцуваха насред тълпа от други двойки.

— Дали какво?

— Една от тях умря вследствие на падане по стълбата на къщата им. Чудя се дали не е била майка му.

— Да, тя е била. Теа Маршъл.

— Слуховете твърдяха, че е паднала по извито мраморно стълбище.

— Какви слухове? — Усмихна се на Пит, който й намигна над сребристите къдри на Джун през няколко двойки от тях.

— Привет — поздрави някого Норман. — По онова време се разнесоха доста клюки, май беше преди дванайсет-тринайсет години. Станало е в присъствието на гостите им. Носила е куфарите си и затова се е подхлъзнала. Бързала е да хване самолета, в последния момент решила да посети родителите си за Коледа. Това ни го разказа впоследствие Хендърсън. Била родена в Канада. Странното е, че когато при падането единият куфар се отворил, някой забелязал, че е пълен с бански костюми и летни дрехи.

— Искате ли да направим замяна? — чу се гласът на Пит. Джун се усмихваше, облегната на ръката му.

— Да, разбира се. — Норман я пусна и пое Джун. — Замяната е напълно равностойна.

Пит я прегърна през талията и се усмихна.

— Не сме ли галантни тази вечер — засмя се Джун и потъна с Норман в навалицата.

— Какво си говорехте за бански костюми и летни дрехи? — Пит я притисна към себе си, пое ръката й и я завъртя в такт с музиката. Погледна го — беше красив с черната папионка и засмените сини очи. — Поне така ми се стори.

— Не знам. Не го слушах.

Продължи да я притиска, опря бузата си в нейната и продължиха да се въртят.

— Е, кой на кого дължи масаж?

Танцуваха сред тълпата под стъкления купол, осветен във виолетово, преливащо в кървавочервено.