Айра Левин
Кулата на ужасите (6)

Глава шеста

Влезе в службата, сякаш я носеха криле, но умишлено забави ход. Усмихна се и пожела „добро утро“ на Гари, на Карлос, на Джийн, на Сара… Стараеше се да не личи, че е прекарала съботната нощ и неделния ден в леглото с двайсет и шест годишен младеж, който, освен че беше изключителен любовник, бе и най-чувствителният, деликатен и проницателен човек, когото познаваше.

Разбира се, Рокси беше нещо друго, тя нямаше да го раздрънка.

Към десет и половина надникна при Джун, поинтересува се как е минала играта на карти и й каза да не си прави труда да търси онези телефони. Бе говорила с управителя — ставаше дума за недоразумение. Бил казал на домоуправителя да бъде особено внимателен с всички наематели, но той й го предал погрешно поради лошия си английски език. Тъй че смяташе да остави собственика на спокойствие. В края на краищата животът не беше заимстван от „Хазаинът на Оливия“. Все пак й благодари за готовността да помогне.

Не й беше приятно да лъже Джун дори по такъв безобиден повод, но се боеше, че ако започне да й разправя как е открила собственика, щеше да се разприказва и да изтърси всичко от начало до край.

Снощи се беше доверила на Рокси по телефона:

— Има невероятно живи сини очи и, кълна ти се, просто чете мислите ми! И не само моите, Рокси. Хвърли един-единствен поглед на сокола, страшно го хареса и веднага изрази идеята ти, при това с почти същите думи! Успя да разгадае дори щуротиите на Фелис. Не можеш да си представиш как предусеща всичко! И е забавен, сладък и луд по мен…

Разказа на Рокси коя е била майка му и що за човек е бил баща му, с какво поразително безразличие се отнасяше към богатството си — как сам си пере дрехите, колко скромно е обзаведен апартамента му и какъв хаос цари навсякъде…

Знаеше, че връзката им нямаше да продължи дълго при тринайсет години разлика във възрастта и сама щеше да настоява за това заради него — той трябваше да има деца. Но засега това бе най-добрият възможен вариант и за двамата.

Рокси остана очарована от щастието й и се съгласи с всичко.

Би ли се съгласил и доктор Палм? Надяваше се, а и Пит скоро щеше дотолкова да се увери в сигурността на връзката им, че щеше да й признае, че се подлага на терапия. Бедното момче, как можеше да не е увредено при положение, че е виждало майка си само по телевизията.

Все пак имаше една минимална възможност наистина да е чул за едиповия комплекс от доктора в асансьора, някъде между фоайето и втория етаж. Вероятността беше едно на милион!

Седнала в кабинета си, загледана в небостъргачите със стени от стъкло, тя копнееше да му се обади, само и само да се увери, че там някъде, на Карнеги Хил, той наистина съществуваше.

Не. Реши, че щеше да е глупаво, сигурно беше зает с компютъра си в оня разхвърлян хол и работеше по програмата, която съставяше за „Прайс Уотърхаус“.

И тя на свой ред се зае с работа, звънна на Сара и я помоли да влезе с бележника си.

 

 

Наблюдаваше Сам, който тракаше с два пръста по клавишите на вехта пишеща машина, която беше донесъл от Тусон. Вероятно е била на Ейб. Беше я сложил на масата в хола заедно с куп хартия и речник. Седеше с очила на носа, облечен в бетховеновата тениска, и блъскаше по клавишите. От време на време спираше, почесваше се по ухото, пак тракаше и проверяваше нещо в речника. Наоколо не се мяркаха нито пълни, нито празни бутилки.

Дали пак не беше зарязал пиенето? И какво ли пишеше?

Дърт мръсник… Да се залепи зад нея на опашката в магазина в самия ден на пристигането й. Опитваше се да повтори миналото…

Ами срещата в парка? Кога бе станала? Как? Какво ли още й беше издрънкал, какво ли му бе говорила тя? Очевидно разговорът е бил сериозен.

Вероятно е било сутринта, след като уреди въпроса с Роки. Тогава спа почти до обяд, а сетне тя разказваше на Сара по телефона колко било приказно в парка… Влудяващо е да не знае всичко…

Подсмихна се. Май се бе разглезил от много знаене. Имаше ли някакво значение какво са си говорили и кога и как са се срещнали? Ни най-малко.

Колкото и да ти е криво, Сами, не можеш да имаш и двете. Радвай се, че още си жив. Не знаеш с колко малко се размина с вероятността Ейб да дойде на твоето погребение, вместо ти да ходиш на неговото…

Погледа как Бет претърсва чекмеджетата в гардероба на Алисън. Скука.

Доктор Палм и Мишел: все същото. Лайза играеше аеробика.

И отново — те двамата в леглото й. Тя беше отгоре, скоро щяха да свършат.

Фантастична жена. В сравнение с нея, Наоми можеше да мине направо за фригидна.

Върна лентата назад — кратък разговор, търкаляне по леглото, излизане от стаята.

Започна да гледа отначало. Целуваха се и се галеха.

Дали да не й се обади? Не, не биваше да я безпокои.

Но сигурно и тя се чувстваше по същия начин. Дори повече. Освен това не беше в репетиция или пред камерата…

Изключи звука. Взе от „Справки“ телефона на издателство „Дайадъм“.

Свързаха го със Сара.

— Ало, казвам се Пит Хендърсън. Удобно ли е да ме свържете с госпожица Норис? По личен въпрос.

— Момент моля.

Наблюдаваше как прилагат „шейсет и девет“.

— Здравей…

— Здравей… — Гледаше с усмивка. — Извинявай, че те безпокоя, но исках да се убедя, че наистина съществуваш…

 

 

Едва няколко дни по-късно, когато излезе сутринта от апартамента си и видя Вайда, облечена в кимоно на цветя и потънала в мрачни предчувствия, да тътри през вратата розовите куфари на път за едномесечен престой в Португалия, тя осъзна (пътуваше в асансьора с русата двойка от четиринайсетия етаж, мъжа с козята брадичка от дванайсетия и черно-бялото семейство от седмия), че Пит знаеше заниманията, доходите, възрастта и семейното положение на всеки човек в сградата, а и много други неща от формулярите и препоръките им.

Сигурно бе забавно.

Спомена му за това същата вечер, към десет часа, докато хапваха хамбургери и пържени картофи в „Джаксън Хоул“.

Погледна я през малката квадратна маса, без да спира да дъвче.

Преглътна. Пийна бира от пластмасовата чашка. Тя отхапа от сандвича.

Изтри устни със салфетката.

— Не бих казал, че забавно е точната дума, но положително познаването на основните факти в живота им ми носи известно удовлетворение. Всички любопитстваме как живеят съседите, това е инстинкт за самосъхранение, диктуван от най-примитивната част на мозъка. Като душенето на Фелис. — Лапна картоф от чинията в средата на масата.

— Повярвай ми, този инстинкт се удовлетворява много лесно в предградията на Уичита. Израснала съм в обстановка, в която всеки познава всички. На Елинър Лейн нямаше скрито-покрито. — Взе си картоф.

— Ако имаш някакви въпроси, ще се радвам да те осветля.

— Вече мислих, че няма да се сетиш. С какво се занимава Вайда Трависейно? Моята съетажничка.

— Официално се води манекенка — усмихна се той, — но адвокатът ми смята, че е скъпоплатена проститутка „на повикване“. Ти как смяташ?

— Може да е и двете. Надявах се ти да ми кажеш. А защо я прие за наемателка? Нямам нищо против нея, държи се много мило, но щом адвокатът ти е на такова мнение…

Той пийна бира.

— Искам да събера на едно място най-различни хора. Колкото може по-различни, като се отчете спецификата на квартала и особено на наема. Не ми се ще да съм заобиколен изцяло от надути богаташи, дори и в асансьора.

— Звучи разумно.

— Така е, но адвокатите и агентите по недвижими имоти са особена категория индивиди. Сигурен съм, че ме смятат или за смахнат, или за досадник.

— Ако наистина е така, то си е за тяхна сметка.

Продължиха да ядат сандвичите. Притиснаха нежно краката си под масата.

— А какво представляват Джонсънови?

— Кои Джонсънови? А, от тринайсет Б. Вечно отсъстват и ги бях забравил. Мярват се по за няколко седмици. Англичани. Над петдесетгодишни. Той е адвокат, пардон, юридически съветник, а тя… Забравих с какво се занимава. С нищо. Пазарува. Прибира се с много пакети.

По улицата мина „Джорджо“ с немско овчарско куче. Изчака го да подуши стълба за уличното осветление на ъгъла.

Усмихнаха се.

— А тя какво работи?

— Собственица е на пътна агенция. На Лексингтън. Живее сама.

Загледа се през прозореца.

— Прилича на преоблечен мъж.

Той се засмя и топна връхчето на един картоф в кетчупа.

— Права си.

Изяде червения картоф и се огледа за сервитьорката.

 

 

Отиде в клуб „Харвард“ на обяд на Женската група в издателската дейност. Всички отбелязаха, че никога не е изглеждала по-добре. В клуб „Вертикал“ — също.

Заведе Фелис на ваксинация при доктор Монзи на Банк Стрийт и се отби в малкия супермаркет и в книжарницата. Всички заявиха, че никога не е изглеждала по-добре.

Ходиха да карат колело в парка. Сготвиха си спагети със сос от миди.

Посетиха с Рокси и Флетчър китайски ресторант в Сохо. Пит разговаряше компетентно с Рокси за творческия процес на художника, а с Флетчър — за федералните тенденции във финансирането на медицинските изследвания. Разказа им няколко вица, които ги омаломощиха от смях. Разменяха влюбени погледи и хапки от чиниите си.

— Нали ти казах — запита тя в тоалетната.

— Слушай — рече Рокси, застанала пред огледалото над умивалника, съсредоточена в грима на очите си, — щом е толкова приказно богат и си доволна от секса, защо не се ожениш за него?

— Но, Рокси…

— Стефи е петнайсет години по-възрастна от Майк и са щастливи като гълъбчета. Действай!

 

 

Една нощ, когато остана да спи при нея, тя спомена в леглото, че на другия ден е канена на обяд от английски агент по авторско право в „Четири сезона“.

— Теа Маршъл ме заведе там на десетия ми рожден ден. — Беше легнал настрани, притиснат към гърба й, обвил с длани гърдите й, заровил буза в черната дълга коса. — Представяш ли си какво впечатление е направил на малко дете с тези размери?… Седяхме до басейна. Сервитьори и управители се въртяха около нас, всички ни гледаха… Сякаш бяхме Дева Мария и малкият Исус… Сега там май се събират издатели.

— Само на обяд. В грила.

— Да, чух нещо такова.

Фелис легна върху одеялото на краката им.

Докосна ръцете му.

— Винаги я наричаш „Теа Маршъл“. Той трепна. — Защо не казваш „майка ми“?…

— Така мисля за нея. — Сви рамене. — Винаги съм го правил. Тя предпочиташе да я възприемат като актриса, не като майка. Родила ме е, защото баща ми настоял. А най-смешното е, че беше една от онези страхотни млади майки, които винаги правят точно каквото трябва. Във „В очакване на бъдещето“. Беше страшно убедителна. Ден след ден, сериалът беше фантастичен. След училище вземах такси да не го пропусна, тогава нямаше видео.

Вдигна ръцете му и ги целуна.

— Скъпи, нали знаеш, че можеш да ми довериш всичко?

Затаи дъх зад гърба й.

— Какво искаш да кажеш?

Обърна се в ръцете му и нежно го прегърна. Той я гледаше втренчено в полумрака. Целуна връхчето на носа му.

— Не криеш ли нещо, момченце? — Той продължаваше да я гледа, без да мига. — В това няма нищо срамно. Нямам нищо против, щом ти се отразява добре.

— За какво говориш?

— За доктор Палм.

— Какво общо има доктор Палм? — Преглътна. — Смяташ, че ходя при него ли?

Тя кимна.

— А не ходиш ли?

Поклати глава.

— Не. Не съм му пациент. И никога не съм бил. Нито негов, нито нечий друг. Защо реши така? Когато ти казах, че го чух…

— Стори ми се толкова невероятно — да говори в асансьора за едиповия комплекс и тъкмо ти от всички хора да го чуеш…

Усмихна се и задиша спокойно.

— Въпреки това беше точно така. — Засмя се с глас. — Едно от поразителните житейски съвпадения.

Залюля го в ръцете си, мушна нос в рамото му и се изкиска.

— Извинявай, скъпи. Повярвай ми, нямам друг повод! О, боже! Това ще ми е за урок. Бях толкова сигурна…

Той се усмихна и също я залюля. Целунаха се. Фелис скочи на пода. Въздъхна над рамото й.

— Господи, в началото просто не можах да схвана за какво говориш.

На другия ден се разходиха с корабче около Манхатън.

Тя го подстрига вкъщи.

Връчи й пакетче от „Тифани“, увито в хартия с цвета на очите му. Вътре имаше тежък златен медальон, оформен като сърце, окачено на плътна златна верижка.

Подари му три килограма шарени желирани бонбони.

 

 

Обади се Сам.

— Как си?

— Добре съм. А ти?

— И аз. Ходих за малко до Аризона. Брат ми почина.

— О, много съжалявам…

— Е, да, какво да се прави… Потресен съм за твоя приятел Шиър. Започвам сериозно да се опасявам, че над това място тегне някаква прокоба.

— Едва ли.

— Слушай, докато бях там, обмислих сериозно твоето предложение. За мемоарите. Реших да опитам. Ще ги направя едновременно сериозни и хумористични. Защо да се стеснявам?

— Сам, това е чудесно. Много се радвам. Убедена съм, че ще успееш.

— Благодаря, надявам се. Написах… предполагам, че би го нарекла първата глава. Искаш ли да я прегледаш?

Тя пое дъх.

— Не смятам, че съм най-подходящият човек. Почти не съм се занимавала с документална проза. Все пак изпрати ми я, остави я долу в пощата. Ще я дам на редактор, комуто материалът ще допадне и който ще ти даде обективна преценка.

— Добре… Благодаря. Ще бъде чудесно, много съм ти задължен. Машинописът ми е кошмарен.

— Ако може да се разчете и има широки междуредия, няма страшно.

Пит се качи при нея доста късно — беше зациклил на програмата, която пишеше, и тя му разказа всичко.

— Интересно. — Той седна на ръба на леглото, след като тя легна отново. — Може би най-сетне ще разбера истината за него и Теа Маршъл.

Наблюдаваше как си развързва маратонката и размахва връзката й пред носа на Фелис.

— Имам чувството, че отношенията им са се прехвърляли от една крайност в друга. Любов — омраза и обратно. Много е възможно да напише неприятни неща по неин адрес.

Сви рамене и я погледна.

— Затова ли даваш ръкописа на друг човек?

— Не. Знаеш, че не се занимавам с документална проза.

Събу маратонката.

— Идеята за книгата е твоя. Редно беше ти да работиш над нея.

Събра материала, който четеше в папката.

— Прав си. — Поклати глава. — Бих искала да го редактирам, ако бях сигурна, че е поне приличен. Но сега ще ми бъде неудобно да работя с него. Знам много неща, които той не знае — за теб и за фондацията например. Отношенията автор — редактор трябва да бъдат съвсем открити и честни, особено при начинаещ писател, който обикновено се води за ръчичка глава по глава. Ще ми бъде трудно, ако непрекъснато внимавам да не изтърва нещо излишно. — Затвори папката. — И няма защо да крия — ще имам проблеми, ако навлезе в истории, които биха те наскърбили. — Остави папката върху купчината ръкописи под нощното шкафче.

Седеше на ръба на леглото и я гледаше замислено. Тя се усмихна и го погали по бузата.

— Не е толкова важно, скъпи. Честна дума. Ако ти не го беше довел тук, никога нямаше да го срещна. — Той кимна. — Тъй че спри да се цупиш и се съблечи.

Пит се засмя и се наведе да събуе другата маратонка.

На другия ден Сам беше оставил в пощата плик с десетина прегънати страници. Лошо напечатани, но добре написани — Ню Йорк в началото на трийсетте години. Осемгодишният Сам и дванайсетгодишният Ейб Йелън, не Йейл, обладани от духа на Бронкс, с помощта на актьора чичо Морис се качват за първи път на сцената в пиесата „В очакване на Лефти“, поставена от „Груп Тиътър“.

Малко в стила на Доктороу…

Даде го на Стюарт.

 

 

Никога не беше очаквал, че можеше да се влюби в нея.

Каква поразителна липса на далновидност — знаеше колко беше сърдечна, умна, честна, духовита, сексапилна и почти двойница на Теа Маршъл. Знаеше всичко това почти от деня на нанасянето й, не тъй добре както сега, разбира се, и все пак мисълта, че може да се влюби в нея, изобщо не му мина през ума.

А сега беше късно. Всичко отиваше по дяволите.

Наблюдаваше я — беше седнала на дивана, протегнала крака върху масичката за кафе, потънала в четенето на нов ръкопис, третиращ съвременните сексуални конфликти и горещо препоръчан от някакъв агент.

Дощя му се да й разкаже за Фил и Лесли, за Вайда, Марк, Фишърови, Хофманови, за всичко, което ставаше в сградата, не само за сексуалните конфликти. Колко права се беше оказала — не можеха да установят истински контакт при положение, че съществуват тайни, които не могат да се споделят. Дали наистина не можеха? Ох, Кей, какво да те правя?

Но щом Наоми, която не беше и наполовина умна колкото нея, се беше досетила, нямаше ли и тя рано или късно да разбере независимо от огромната му предпазливост? Нямаше ли някой ден да изпусне информация, чието притежание щеше да му е трудно да обясни? И какво, за Бога, щеше да стане тогава?

Кей се обърна и го погледна над очилата.

— Какво има?

— Нищо. — Усмихна се. — Просто те гледам. Плакнех си очите.

— Не чети, ако не ти е интересно. Няма да се обидя.

— Не, забавно е. — Вдигна отворената книга. — Сцените на яхтата са страхотни.

— Защо не слезеш долу? — Засмя се и кимна към вратата. — Поработи върху програмата. И аз имам нужда да поостана сама.

Той сложи знак между страниците на книгата.

— Ще я взема със себе си. — Надвеси се над нея, тя свали очилата, и я целуна. — Обичам те.

Целуна го и тя и лекичко го погали по бузата. Стана, обиколи дивана и тръгна към антрето.

— Лека нощ, Фелис, където и да си!

— Я почакай малко. — Остави ръкописа и стана. Той спря до вратата на хола. Отиде към него. Погледна го в очите. — Една от нашите редакторки, Уенди Уешлър, говорила съм ти за нея. — Той кимна. — Организира по случай Деня на благодарността вечеря за хора с трансплантации, които ще прекарат празника в болницата. Искаш ли да ме придружиш? Знам, че ти казвам твърде късно, но… колебаех се. Опасявах се…

Отбягна погледа й и пое дъх. Сложи книгата под мишница и я хвана за раменете.

— Много бих се радвал да дойда, Кей, и ти благодаря за поканата. Искрено. Но в Питсбърг имам едни братовчеди, на които обещах да отида. Отлагам гостуването си от година на година и сега просто не мога да се измъкна в последния момент.

— Разбирам.

— Всичко е наред. Трябваше да те предупредя.

Целунаха се и се прегърнаха. Погледна я.

— Искаш ли…

— Не, тръгвай. Имаме нужда от малко почивка. Ще поговорим утре.

Целунаха се.

Той отвори вратата и излезе.

Гледаше го как отваря вратата към стълбището и излиза на площадката. Помаха й през импрегнираното с метални нишки стъкло.

Затвори и заключи апартамента. Въздъхна. Клекна и взе Фелис. Вдигна я пред лицето си, погледна я в очите и рече:

— Братовчеди ли?

* * *

— Да не би да казах нещо излишно?

— Не.

— Или пък сбърках?

— Не. Причината е у мен. Честна дума. — Затвори очи.

Целуна го по устните и приглади с две ръце косата му.

— Неприятности с работата ли?

— Не. Да. Не!

— Не съм напълно невежа по компютрите, тъй че…

— Моля те, скъпа, тихо, дай да помълчим. Тихо. Раз-два — онемяхме.

Целуна устните и очите му. Затвори своите.

Той проникна в нея и усети хлад в душата си.

 

 

Одобри за печат една книга. Купи си костюм.

Беше престанал да се обажда. Този път реши да чака и да види кога ще се сети да я потърси.

Поспортува в клуба, представи се добре на съвещанието на редакторите. Отиде на гости. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Направи два тиквеника под наблюдението на Фелис.

Сутринта в Деня на благодарността се обади на родителите си. Боб и Кас бяха там, чичо Тед — също, всички й се сториха в добро настроение, с изключение на бебето, чийто плач долиташе от малката стая. Разговорът беше приятен — без разправии и въпроси за мъже. Очакваха я с нетърпение за Коледа. И на нея й се дощя да ги види.

Пуйката се оказа суха, но гарнитурите бяха чудесни. Масата бе по-голяма от миналогодишната, виждаха се познати и нови физиономии. Представи си го в огромна къща в Питсбърг, седнал на студена вечеря, или (както тайничко се надяваше) сам пред компютъра с чиния недокосната готова храна. Да върви на майната си. Елегантният ортопед на Уенди се увърташе около нея, но бе решила да тури кръст на всичко старо, какаото и да е то. Тиквениците имаха шумен успех. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Петък по изключение се случи мрачен ден с оловно небе и леки снежинки. Плати някои сметки, започна да чисти, смени чаршафите. Позяпа през телескопа — в езерото плуваха чайки, паркът гъмжеше от бегачи, две жени на средна възраст, облечени в сини анцузи, спореха — едната размахваше заплашително ръка, а другата й се заканваше с пръст. Жалко, че не можеше да чете думите по движението на устните им. Фелис, застанала на перваза, се отърка в коляното й.

Опита се да поработи — зачете една твърде претрупана биография на Дороти Паркър. Не стигна доникъде. Какво ли правеше той?

Сви се на дивана и се отдаде на телевизионни сериали — „Само един живот“, „Общинска болница“. Надяваше се, че актрисите (някои се оказаха доста сносни) намираха достатъчно време за децата си. Обади се Рокси — не й каза нищо, задоволи се с ролята на слушателка. Заяви, че всичко бе наред и няма нищо ново. Просто имаше много работа.

Изгледа „Сега“ и „Пътешественикът“. Фелис дремеше в скута й.

Изяде едно кисело мляко и се изкъпа.

В събота влезе във форма. Сложи телевизора в ъгъла, довърши чистенето, напазарува и се настани на бюрото. Три седмици откак започна всичко. Лъсна с палец златното сърце и се залови с книгата. Набра скорост и се задълбочи. Слава Богу, поне копието беше чисто.

Когато свърши поредната глава, телефонът иззвъня. Часовникът показваше четири часа и петдесет и четири минути. Гледаше го, без да вдига слушалката. Звънна повторно. Обади се.

— Ало?

— Здравей.

Свали си очилата.

— Здравей.

— Как прекара Деня на благодарността?

— Калорично. И приятно. А ти?

— Не ходих никъде. Излъгах те. Бях се уплашил, че нещата помежду ни стават прекалено сериозни. Сега съжалявам.

Завъртя се със стола.

— И аз.

— Обичам те, Кей.

— О, Пити — затвори очи и пое дъх, — и аз те обичам, миличък, толкова много…

— Господи, как ми липсваше. Трябва да обсъдим един въпрос, но не е за телефона. Това напомня ли ти нещо?

Усмихна се.

— Две водки с тоник на горния етаж.

— Не. Този път на долния. Имаш ли нещо против?

— Много неща. Сега ли?

— Когато можеш.

— След петнайсет минути.

— Няма да познаеш апартамента. Изчистих го в твоя чест.