Айра Левин
Кулата на ужасите (3)

Глава трета

Грилът на ресторант „Четири сезона“, с облицованите си в тъмно дърво стени и тънките синджири, които висяха като завеси от високия колкото три етажа таван, беше мястото, където обядваха редактори и издатели, все още непреместили се в центъра на града, със своите, а понякога и с чужди изтъкнати писатели. По обяд на просторния, издигнат на няколко нива подиум (поддържан от гъста плетеница медни подпори), на хубавите и по-малко хубави маси се настаняваха по двама и четирима мъже в строги костюми и пъстро облечени жени. Погледнати отстрани, приличаха на накацали по клоните птици на Хичкок. Кълвяха клюки — кой с кого е, кой как изглежда, кой къде отива и кой какво купува. Неспирно сновящите и кланящи се сервитьори им носеха красиво оформени порции, твърде големи за птици.

Докато сядаше на една от по-малко хубавите маси, на по-доброто ниво, Кей мярна над себе си, на една още по-малко хубава маса, висока скула и пясъчнорус мустак. Мъжът, седнал в профил, приличаше на бегача от девет А, но не беше сигурна. Беше го зърнала само веднъж, преди повече от седмица, а сега ги деляха десетина метра. Намираше се в компанията на побелял издател, чието име и издателство в момента й убягваха.

Нейният гост — брадатият Джак Мълиган, беше написал под псевдоним шестнайсет любовни романа. Тя беше редактирала последните четири, станали по-късно бестселъри. Стилът му бе тромав — истинска джунгла от засукана, цветиста проза. Кей отваряше просеки, като подстригваше метафори, орязваше цели лозници от наречия, сменяше буйния зеленикав листак с маси от нежнозелени листенца. Следваше я от издателство на издателство — „Рандъм“, „Пътнам“, „Дайадъм“. Издателската работа приличаше на игра на дама.

Напоследък бе станал любимец на пресата. На масата непрекъснато се отбиваха различни хора да го поздравят и да му стиснат ръката. „Само така, Джак!“ и „Крайно време беше някой да им натрие носа!“ — казваха те. „Не, не, моля ви!“ — отвръщаше той със сияйна усмивка.

Преди около месец беше поел, а сетне отхвърлил отговорността за пускането в употреба на абсолютно неуловим компютърен вирус, който бе съсипал известно списание, изтривайки от базата му с данни всички имена и думи, съдържащи буквите „Ф“ и „И“. Това списание беше публикувало рецензия за романа му „Любовникът на Ванеса“, която гъмжеше от цитати, част от които бяха издали една от изненадите на сюжета. Бе изпратил яростен протест на четири страници до главния редактор. Излезе и традиционното недоволно читателско писмо.

Когато списанието нададе вой до Бога, приятелите на Мълиган повярваха на признанията му, неизменно започващи с: „Обещай, че ще си траеш.“ Тримата му синове бяха в компютърния бизнес — едни от пионерите в разработването на изкуствен интелект и в проектирането на защитата на информацията. Нещо повече, по времето, когато списанието загуби думите с „Ф“ и „И“, името на автора на злополучната рецензия беше изтрито от паметта на повече от половината комерсиални компютри, чиито собственици дотогава го познаваха и редовно го търсеха. Пред представителите на ФБР и на областния прокурор обаче Мълиган, предаден от приятелите си Пол, Уайс, Рифкайнд и някои други, заяви, че се е пошегувал и всъщност бил казал, че би искал да може да го направи, сурово заклейми вандалщината и тъй нататък, и тъй нататък. Лукавата му усмивка се появи и на телевизионния екран последователно в „Живот в пет часа“, „Злободневни новини“ и в нощния блок, посветен на незащитеността на компютрите.

Естествено, получи се очакваният резултат — докато списанието и авторът на злополучната рецензия се бореха да сложат живота си в ред, „Любовникът на Ванеса“ се разграбваше, а агентът на Мълиган поиска астрономически аванс за резюме от два абзаца на „Пастрокът на Маргьорит“. С крехката надежда, че ще съумее да понамали въпросната сума, Кей, с благословията на шефа си, беше поканила Мълиган в „Сезоните“.

— Познаваш ли побелелия мъж горе на мецанина? — запита го тя, когато най-сетне ги оставиха на мира. — Беше в „Есандес“, но не помня нито как се казва, нито къде работи сега.

Джак подръпна ухото си, извърна се, зашари с поглед по стените и тавана и я погледна.

— Това е същата маса, на която Бил Айзенбъд получи инфаркт — рече той. — Не беше ли прекрасен човек? Какъв срам! Бяхме съседи във Вайнярд през лятото на седемдесет и трета. Не, през седемдесет и четвърта. Хубава къща беше, с голяма остъклена веранда, потънала в глицинии.

— Познаваш ли го? — повтори тя.

— Не, май все пак беше през седемдесет и трета. През седемдесет и четвърта бях в Южна Америка. — Поклати глава. — Не. Чудно, дали Шиър не се е заловил да пише нова книга. Каза ми, че няма такова намерение. Много е странен по отношение на парите. След онова предаване по телевизията пътувахме в едно такси и като слязох, му подадох петарка. Броячът показваше под седем долара и представи си, настоя да ми върне рестото до последния цент.

Сервитьорът дойде, взе поръчката им за аперитива и изчезна.

— Шиър ли? Нима го познаваш?

— Мислех, че си гледала нощния блок — стрелна я с очи през масата.

— Гледах го.

— На какво? На онази антика ли? Само не ми казвай, че още нямаш нов телевизор.

— И той ли участва тогава?

— Мъжът с мрачните прокоби. Онзи, който беше написал книга за това как компютрите ни правят беззащитни пред всякакъв род злополуки. Като тази да си получиш заслуженото, ако развалиш ефекта от цяла книга.

— Да, сега се сетих. Хюбърт Шиър… Беше доста враждебен към теб…

— Вярно — подсмихна се Джак. — Но в таксито се държа прилично. Искрено се извини за незрелия манталитет, в който ме упрекна пред нацията. Бяха го домъкнали да участва в последния момент, защото някой се беше отказал. Не обичал да излиза пред телевизията, макар че Копъл едва го прекъсна, когато взе думата. Написал е книгата доста отдавна.

— Струва ми се, че сме съседи на новото място.

— Тъй ли? Вероятно си права, тогава продължи с таксито нагоре по Медисън…

Разгледаха менюто.

Тя вдигна очи и срещна погледа му — Хюбърт Шиър я наблюдаваше с почервенели бузи и чело. Редеещата му коса бе пясъчноруса като мустаците.

Усмихна му се сдържано и кимна.

Кимна и той. Почервеня като домат.

Сервитьорът донесе „Перие“ с лимон за нея и „Гленливет“ за Джак.

Поръчаха телешко вретено и сьомга на скара.

Джак вдигна чаша.

— За „Пастрокът на Маргьорит“.

— За състоятелността на „Дайадъм“.

— Дай Боже!

Поговориха за новия бестселър — хубав, но не чак дотам, за скандала във Вашингтон, за унилия сезон на Бродуей.

Побелелият мъж се приближи ухилен до масата им. На няколко метра зад него куцукаше Хюбърт Шиър с бастун в ръка.

— Кей, помниш ли ме? Аз съм Мартин Шугърман. Как си?

— Мартин! Радвам се да те видя.

Наведе се и я целуна по бузата.

— Изглеждаш чудесно.

— И ти! Запознайте се — Джак Мълиган, Мартин Шугърман.

— За мен е истинско удоволствие — възкликна Шугърман и раздруса с две ръце огромната лапа на Джак. — Крайно време беше някой да им натрие носа!

— Не, не, моля ви — засия Джак.

Докуцука и Хюбърт Шиър — зачервен, облечен с костюм от бежов туид, кафява риза и ръждивокафява връзка. Под русите вежди сивите му очи светеха със сдържана възбуда. Усмихна й се, подпрян на бастуна.

— Кей, това е Хюбърт Шиър, който току-що сключи с нас договор за нова книга. Кей Норис.

— Поздравявам ви — усмихна се тя и протегна ръка.

Той я пое откъм китката с лявата си гореща и влажна длан.

— Благодаря. Знаете ли, че сме съседи?

— Знам.

Сивите му очи се разшириха, пусна ръката й и поздрави Джак.

— Здравей.

— Какво ви се е случило?

— Онзи ден си счупих глезена. — Усмихна й се. — Тъкмо бях тръгнал да правя копия от плана на книгата и велосипедът ми се счупи. Дали пък Господ не иска да ми каже нещо?

— Най-вероятно „Счупи си крака“ — отбеляза тя.

Шугърман и Шиър се засмяха.

— Мислих, че вече си приключил с писането — обади се Джак.

— И аз обърна се към него Шиър, — но Марти ми се обади в деня след телевизионното предаване и предложи нещо, което страшно ме заинтригува. — Проницателният му поглед се върна върху нея. — Телевизията. Пълен преглед на начина, по който е повлияла на обществото досега и прогноза как ще му въздейства в бъдеще. Ще включа всички възможни аспекти — от сериалите и камерите до резултата от видеокамерите върху световната политика. Възнамерявам даже да…

— Роки… — прекъсна го Шугърман.

Шиър погледна към него, сетне към Кей, изчерви се още повече и се усмихна.

— Ще си държа езика — засмя се тя.

— Моля ви, не го разгласявайте — обърна се Шугърман към нея и Джак. — Работата е още съвсем сурова.

— Звучи вълнуващо — заяви Джак. — И съвсем в унисон с предишната ти книга.

— Да. Идеята ме завладя напълно. Сега минавам кратък курс по японски. Другата седмица заминавам да разглеждам фабрики и да интервюирам производители и дизайнери.

— Чист късмет — заобяснява Шугърман. — Мисълта ми хрумна сутринта, а вечерта го видях в нощния блок на телевизията — съвършения автор на подобна книга. Виж ти, и Джони е тук. — Докосна рамото на Шиър. — Роки, ти тръгвай. Ще те настигна долу.

Шиър я погледна.

— Карате ли колело?

— Да, но нямам.

— И аз. Автобусът го прегази. Но в парка при лодките дават под наем. Да ви се обадя ли, като се върна?

— Разбира се. Желая ви плодотворно пътуване.

— Благодаря. — Изчервеното му лице сияеше.

Сбогува се с Джак и откуцука.

Шугърман се наведе над рамото й.

— Невероятно чувствителен и проницателен човек. Прави изключителни асоциации. Чела ли си „Червей в ябълката“?

— Не, но бих искала.

— Ще ти я изпратя още днес следобед. Между другото, той пожела да го представя, ако това те интересува. Четирийсет и три годишен, разведен и безкрайно почтен. Само не мисли, че нямаше да ти се обадя, ако той не беше настоял. Винаги се радвам, когато те виждам, и съм щастлив, че се запознах с теб, Джак. Поздравявам те. За всичко.

Обърна се и се запъти към по-хубавите маси. Тя се усмихна след него и помаха на Джони, който й отвърна.

— Откъде-накъде „Роки“ — зачуди се Джак, докато режеше телешкото.

— Във всеки случай звучи по-добре от Хюбърт.

Обърна се и загледа през рамо как зад изпъстреното със златни нишки стъкло бежовият гръб на Шиър бавно изчезва надолу по стълбите, близо до левия парапет.

Малко по малко се скри от очите й.

 

 

Занесе мерките на прозорците в хола и спалнята на щанда за пердета в „Блумингдейл“ и си поръча бяла коприна за хола и кретон на зелени и бели райета за спалнята. На път към отделението за модерни мебели забеляза страшно стилна възглавничка за острене на котешки нокти — кафяв корк върху огромна хромирана поставка. Само в „Блумингдейл“…

Отиде в клуб „Вертикал“ и хвърли доста пот над пресата за крака, дъската за корем и гиричките. Повъртя и педалите на медицинския велосипед.

Като излезе от асансьора, чу мяукането на Фелис и видя, че вестибюлът е пълен с неимоверно количество претъпкани куфари от розова кожа, които преграждаха достъпа до апартамента й и подпираха отворената врата на двайсет А, където отвъд антрето, в кухня — огледално отражение на нейната, млада жена, облечена с бяло палто, викаше в слушалката: „Не! Точно това искам да кажа!“ Щом я съзря, вдигна ръка и разпери пръсти, на всеки от които се кипреше по един пръстен. Изобрази въздишка, вдигна поглед към небето, погледна Кей и сви съжалително рамене. Излъчваше великолепието на манекенка — стройна, малко над двайсетгодишна, с шлем от права руса коса. Наскоро беше видяла бялото палто с колан на корицата на „Elle“.

— Майната ти — отряза тя с дрезгав алт и затвори със замах телефона. — Ей сега ще ги махна. — Приближи към вратата, отвори я по-широко и премести с коляно един куфар, за да я подпре. — Съжалявам, бедничкият ви котарак ще откачи. Сигурно досега не е надушвал Индия. — Посочи розовите куфари. — Кога се нанесохте?

— Преди седмица — отвърна Кей и се отдръпна настрани към вратата за стълбището.

— Пуснете го — рече В. Трависейно с усмивка. — Нека дойде, и аз обичам котараци.

— Той е тя. — Сложи на земята дипломатическото си куфарче и плика на „Блумингдейл“, премести един куфар и отключи.

Фелис изхвръкна навън, хвърли се като мълния към куфарите и започна да души.

— Каква сладурана! Много обичам рижавките. Как се казва?

— Фелис.

— Хубаво име. „Фелис…“ Моето е Вайда Трависейно.

— Вашето също е хубаво.

— Благодаря — засмя се тя. — Измислих го сама.

— Аз пък се казвам Кей Норис.

— Не е лошо.

— Дело е на родителите ми. — Вдигна омаяната от Индия Фелис.

Вайда Трависейно затътри последния куфар.

— Изглеждате по-приятна съседка от бедните Кестънбаумови. — Засмя се, застанала на прага в бялото супермодно палто, с кръстосани глезени на обутите в бели ботушки крака. Пръстените святкаха върху дръжката. — Чували ли сте за тях?

— Фелис! Престани! Не, не съм…

— Интересна двойка бяха. Той — американец, тя — корейка. Изключително красива, би могла да бъде манекенка. Не даваха информация с какво се занимават. Канеха много гости. После той разви мултиплена склероза и започна направо да се топи. Тя го разкарваше напред-назад в инвалиден стол… Това, разбира се, бе трагично, но и адски потискащо, нали? Преместиха се в Калифорния и той се подложи на интензивна терапия. В началото смятаха, че няма да могат да си го позволят, тя доста се оплакваше през последните месеци. Щяло да струва цяло състояние, а застраховката им не стигала. Слава Богу, намериха отнякъде пари. Ако имате нужда от нещо, просто ми звъннете. Ще бъда тук до девети ноември, след което — телефонът иззвъня, — по дяволите, след което ме чака слънчева Португалия. Доскоро. — Влезе заднишком и помаха на Фелис. — Чао, маце!

Затвори вратата в момента когато телефонът звънна отново.

Фелис скочи на килима и бясно продължи да души следите от куфарите.

Дойде Дмитри, окачи лавиците за книги в хола и проби дупчици върху кръстчетата, които беше отбелязала ниско долу на стената в кухнята. Тя завинти възглавничката за острене на нокти и показа на Фелис как да я използва, като триеше предните й лапички в корка. На добър час.

Окачи сокола на Рокси в антрето, защото не се връзваше с картината на Цвик. Докато Клер Блум четеше „Към осветената къща“, подреди книгите по лавиците. Представи се в книжарницата на ъгъла на Деветдесет и трета улица — малко реклама за издателството нямаше да навреди.

Позвъни на родителите си да им благодари за купата в стил „Ар Деко“ — щеше да стои чудесно върху новата масичка за кафе, която още не беше пристигнала. Влезе в обичайния спор с баща си, когато се опита да й намекне да подсети Боб да му се обади.

Зачете се в „Червей в ябълката“ от Хюбърт Шиър. Като свърши четвърта глава, се обади на Рокси.

— Дотук е прекрасна, той е изненадващо добър писател.

— По-добре кажи, очертава ли се между вас нещо по така?

— Нищо — отговори тя, легнала на кревата. Играеше си с бялото ушенце на Фелис. — Имаме уговорка да караме колело, когато се върне. Не знам дори колко време ще стои в Япония. Заминава някъде през седмицата.

— Звучи доста неопределено.

— Така е. — Гледаше малката Кей и котенцето й в лампата на тавана. — Нали ти казах, още няма нищо. Но е ужасно привлекателен, а книгата му е направо чудесна. Какво ново около теб и Флетчър?

Огледа няколко зимни рокли, като ги подържа пред себе си срещу огледалото в спалнята. Не остана очарована.

Запълни до края с книги най-горната лавица, като се протягаше, стъпила на сгъваемата стълба.

В кухнята Фелис втренчено наблюдаваше дъното на шкафа под умивалника.

 

 

Кой би допуснал, че при толкова хиляди ресторанти в града, тя и оня, как беше, издателят на Роки, ще кацнат да обядват в един и същ? Невероятно… Освен ако „Четири сезона“ не бе станал някакво постоянно свърталище на писатели и издатели, откак не бе ходил там… Все пак ресторантът имаше добро име — семейство Стийн заведе там родителите на Лесли по случай сребърната им сватба, а Вайда и Лорън често го предлагаха на гаджета. Да, очевидно беше едно от поразителните житейски съвпадения…

Срам и позор! Да хареса толкова Роки! Но май щяха да са добра двойка, имаха толкова общи неща помежду си… Не биваше да допусне тази мисъл да го разколебава.

Особено при положение, че следващия вторник, в осем часа сутринта японско време, Роки имаше среща в изложбената зала на „Такаи“ в Осака, където вероятно щеше да бъде осветлен за новите възможности на системата за наблюдение или най-малко щяха да му покажат няколко снимки от фирмения албум. Всеки производител би го направил, да не говорим за вманиачените на тема бизнес японци.

Спокойно. Помислѝ. Няма място за паника. Сега бе неделя вечерта, не, понеделник сутринта, а Роки излиташе от „Кенеди“ в петък, единайсет часа.

Мислѝ.

В крайна сметка работата с велосипеда май нямаше да се окаже пълен провал… Нещата имаха и добрата си страна. Кракът на Роки бе в гипс, куцукаше насам-натам из девет А с бастуна…

* * *

Обикновено работеше вкъщи един път седмично — във вторник или сряда, според срещите и заседанията си, и отхвърляше два пъти повече страници, отколкото в службата. Свеждаше до минимум телефонните разговори със Сара. Често редактираше вечер и по три-четири часа през уикенда. От шест до осем сутринта четеше ръкописи в леглото.

Тази седмица домашният й ден се падна във вторник, двайсет и четвърти октомври, ден, единодушно обявен от всички възможни синоптици за прекрасно чудо на фантастично топлата есен. Тюркоазното небе, пламтящите листа на дърветата и вдигнатите нагоре глави, които преобладаваха в Сентръл Парк, недвусмислено подкрепяха твърденията им.

Да седи в такава утрин с огненожълтия парк и блесналото езеро зад рамото си и да редактира книга (макар и хубава — четенето й доставяше удоволствие), си беше все пак… работа. Особено за момиче от дълбоката провинция…

Извърна се и вдигна очилата в косата си. Загледа ято диви гъски, което се спускаше към водата. Наведе се да види как се смесват с други, които тъкмо излитаха. От крилата им пръскаха сребристи капки.

Смъкна очилата на носа, обърна се и зачете.

Нанесе някои корекции.

Пое дъх, когато страниците потрепнаха от въздуха, нахлуващ през леко отворения прозорец…

Издържа до края на главата.

Измъкна маратонките, джинсите, тъмночервеното поло и пуловера от ирландска вълна. Фелис я наблюдаваше, свита на кълбо в центъра на леглото.

Беше почти заобиколила ограденото с вериги езеро. Крачеше енергично по пясъчната алея, вдигнала лице към тюркоазното небе и пламтящите в кристалния въздух дървета, към безгрижните хора, пъргавите катерички (трябваше да вземе малко фъстъци) и реещите се птици. Не беше се чувствала толкова добре през последните две (а защо не и осем) години. Зави наляво и забеляза Сам Йейл насред тълпата, която се движеше долу по тревата, без да обръща внимание на стрелките, указващи посоката. И той изглеждаше в прекрасно настроение. Размахваше ръце, косата му се вееше на всички страни и се усмихваше нежно на водата от дясната си страна. Когато се приближи към нея и започна да се изкачва по наклона, тя извика:

— Сам!

Спря и вдигна очи, потънали в тъмни кръгове, приличен на гигантска панда. Край него претича бегач. Тя застана на края на алеята и избута очилата на челото си.

— Аз съм, Кей Норис.

— Здравей — усмихна се той. Спря и я загледа, докато трима мъже с шорти, трениращи спортно ходене, минаха покрай него, размахали лакти. Изкачи се на алеята. Носеше черни еспадрили, джинси и сиво яке за голф с вдигнат до яката на червената памучна риза цип. — Какъв ден, а? — Потри ръце.

— Фантастичен, нали?

— И още как.

— Хайде да не спираме. Ела да се поразходим по посока на стрелките, нищо няма да ти стане.

— Какви стрелки — запита той и тръгна след нея по алеята.

— Ето ги, в основата на оградата. — Сложи си очилата.

— Хей, не може ли по-бавно? — Обади се отляво зад нея. — Тръгнал съм за удоволствие.

Забави ход. Когато я настигна, тя му се усмихна и поеха заедно. Изпъстреното му с белези лице не изглеждаше зле за неговите шейсет и шест години, които носеше. На миниатюрната снимчица в „Златния век на телевизията“ приличаше на сантиментален вундеркинд с вълниста черна коса и вече потънали в сенки очи.

— Да не би издателският бизнес да е във ваканция — прозвуча дрезгавият му глас, в който се таеше усмивка.

— Понякога работя вкъщи.

— На това работа ли му викаш?

— Избрах лош ден. Тоест хубав ден. Откъде знаеш, че съм в книгоиздателския бизнес?

Той спря да направи път на количка, в която спеше бебе с биберон в уста, бутана от девойче с кожено яке. В лентата през челото му бе затъкнат транзистор.

Настигна я.

— Минах покрай камиона с багажа ти и видях куп кашони с емблемата на „Дайадъм“.

— Дааа.

— И голямо бюро с капак. Много ли е старо?

— На осемдесет, осемдесет и пет години.

— С какво точно се занимаваш?

— Редактор съм. Ето още една стрелка.

— Боже мой, сигурно са от времето на Маккинли. Едва се виждат. Не можеш да очакваш някой да ги спазва.

— Защо не? — Покрай тях префучаха няколко бегачи. — Те съществуват. Кой е казал, че не трябва да се спазват?

— Така са решили. — Отдръпна се зад нея да направи път на две монахини. Отдясно се чу конски тропот и под пламтящата арка на дърветата се появи кафява кобила. На седлото яздеше мъж с карирано сако, черни ботуши и брич. Сам тръгна от лявата й страна.

— Какъв ден само!

— Почивен ли е за режисьори?

— За пенсионерите всеки ден е почивен. — Погледна небето.

Тя се вгледа в блестящата редица от бели и метални небостъргачи на юг от парка, откроени на тюркоазния фон — двойната сграда на Ситикорп, иглата на Емпайър Стейт Билдинг.

— Изумително.

— Това не ти е Канзас, Дороти.

— Какво общо има Канзас? — Хвърли му бегъл поглед с крайчеца на очите си.

— Нищо — усмихна се той. — Освен говора ти.

— Нямам диалект — ядоса се тя. — Ходила съм на специални уроци да го премахна.

— Извинявай. Аз просто имам свръхестествени качества.

Заобиколиха телевизионен екип, насочил миникамера към позлатените дървета.

— Забравяш, че съм бил режисьор — продължи Сам, когато отново тръгнаха по алеята. — Слухът ми е трениран. — Почука с пръст ухото си. — За простосмъртни слушатели нямаш диалект. Освен в думи като „здравей“ и „как си“.

— Нямам диалект!

— Съвсем лек. Наистина съвсем. Само извънредно талантлив професионалист може да го долови. — Подсмихна се и мина зад нея, за да се разминат с ръчна количка, пълна с кафява сгурия, бутана от мъж в кафява униформа. Отново се изравни с нея.

— Потърсих името ти в една книга, която издадохме преди няколко години — „Златният век на телевизията“.

— Ама че заглавие. Кой ли го е измислил? Надявам се, че не си ти.

— Много си е хубаво заглавието. На чист английски език казва за какво се говори в книгата.

— Добре, добре.

— За съжаление не съм го измислила аз.

Наближиха входа на парка в южния край на езерото.

Около тях гъмжеше от бегачи.

— И какво ще кажеш?

— Бях поразена. И озадачена.

— От внезапния край на кариерата ми ли? Отговорът е прост. Лекувам се от алкохолизъм.

— Съжалявам. — Погледна го. — Но се радвам, че се оправяш. Аз пък си помислих, че… извинявай, не биваше да отварям дума за това. Сигурна съм, че не ти се говори на тази тема.

— За инициалите Т. М. ли?

Тя въздъхна и кимна.

— Том Микс. Винаги ми е бил любимец. — Кей се засмя. — Проверила си колко често сме работили заедно.

— Участвала е в близо двайсет твои постановки.

— Спонсорите „Стийл“ и „Крафт“ я харесваха.

— Спечелил си две златни награди за режисура и една награда „Еми“. Кариерата ти е приключила внезапно в годината на смъртта й.

— Що за книги редактираш? Целувки на фона на романтични замъци?

— И това се е случвало.

— Смъртта й няма нищо общо. Не бяхме се виждали две-три години, преди да умре. Пътищата ни вече се бяха разделили. Аз поставях филми на седмицата в Калифорния, тя снимаше тук сериали.

Прекосиха терасата пред каменната порта. Навсякъде гъмжеше от хора — едни седяха около фонтаните, други се изтягаха по пейките, група младежи в червени спортни екипи тичаха под такта на пляскането на мъж с червен анцуг.

— Ако трябва да бъда честен, не бива да премълчавам, че тя не беше добра актриса.

— Забелязах.

— Нито пък добър човек. Беше суетна и алчна. Безмерно егоцентрична. Опърничава. Груба. Дребнава. Бях луд по нея.

— Но защо?

— Казах „луд“. Никой не може да го обясни. — Загледа се в алеята пред тях и въздъхна. — Кой би могъл да разбере защо? Случи се в една омагьосана сутрин. В претъпкано телевизионно студио…

Редицата младежи в червени екипи зави покрай тях към източната част на езерото.

— И сега с нищо ли не се занимаваш?

— Преподавам по малко. Актьорско майсторство, режисура…

— Откога живееш тук?

— Откак построиха сградата. Три години.

Продължаваха да вървят. Задминаваха ги бегачи. Претича момче в червен екип.

— Ако се чудиш как съм се озовал в този квартал, трябва да знаеш, че съм обект на благотворителност.

— Не ставай глупав, въобще не се чудя. Сега всеки може да живее навсякъде и това е едно от най-приятните неща в този град.

— Фондация за подпомагане на културата „Карнеги Хил“. Да ти обяснявам ли идеалната й цел? Един от начините, но които смята да я постигне, е да напълни квартала със закоравели културтрегери. Получих апартамента безплатно плюс месечна издръжка. За мен мястото е удобно — усмихна се, — „Смидърс“ е на ъгъла на Деветдесет и трета. Центърът за лечение „Смидърс“. Полежах там, докато построят сградата. — Направи път на мъж и момче, които тичаха. На тениските им имаше надписи „Слепец“ и „Водач“.

Стигнаха до еспланадата на Деветдесета улица и слязоха по широките, покрити с чакъл стъпала. На пътеката се суетеше телевизионен екип и насочваше миникамера към минувачите, зазяпани в пламъка на листата.

— Сега я наредих! Ще се видим в новините в шест часа. Има да ми се смеят утре в издателството.

— Толкова ли съм смотан?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Не се тревожи. Ще измислиш нещо.

Минаха покрай миникамерата. Той вдигна среден пръст.

Излязоха от парка и прекосиха Пето Авеню. Тръгнаха по Деветдесета улица покрай желязната ограда на музея „Купър-Хюит“.

— Тук е прекарал старините си Андрю Карнеги — отбеляза той.

— Не знаех. — Загледа резиденцията, построена от тухли и камък.

— Затова сме на Карнеги Хил. Когато е купувал земята, тук е имало ниви. Компанията му за стомана се е превърнала в „Ю Ес Стийл“. Участвал съм в толкова програми, спонсорирани от нея, че я чувствам като роден дом. Това е къщата на Робърт Чеймбърс.

— Името ми е познато…

— Свещеникът, който удуши момичето в парка.

— Ужас!

— Тук сме се събрали какви ли не хора.

На ъгъла завиха и тръгнаха по Медисън.

— Телевизията трябва да е била много различна по онова време.

— И още как. Всичко вървеше на живо, нямаше записи, нямаше дубли. Всяка вечер беше премиера — сбъркани реплики, пропуснати пасажи, но се получаваше нещо истинско и завладяващо, актьорите даваха всичко от себе си. Декорите бяха в различни оттенъци на сивото — цветовете нямаха значение.

— Защо не напишеш мемоарите си? Можеш и да ги записваш на магнетофон. Ще бъде интересно.

— Моите „мемоари“? — Усмихна се.

— Да. Помисли по въпроса. Познаваш ли Хюбърт Шиър? Живее при нас, в девет А. — Той поклати глава. — Доста добър писател е. Пише книга за телевизията и сигурно ще му е интересно да я обсъди с теб. Трябва да ви запозная. Но смятам, че ще е хубаво да направиш нещо сам. Ще бъде продаваемо. Ако искаш да подходиш в сериозен тон — добре. Ако предпочиташ да я направиш лека и духовита, което положително ще ти се удаде — още по-добре. Както решиш.

— Ще помисля. — Посочи „Джаксън Хоул“, край който минаваха. — Искаш ли едно кафе?

— Мога ли да си запазя правото за друг път? Трябва да прескоча до банката, а после да заседна над книгата.

Продължиха по Деветдесет и първа улица. Тя свали очилата.

— Радвам се, че се видяхме. — Протегна му ръка.

— И аз. — Стисна ръката й с усмивка.

— Помисли добре. Предложението ми не е гола вежливост.

— Добре, обещавам. — Обърна се и отмина.

Върна се.

— Забравих да ти кажа, че се пошегувах за диалекта ти. Онзи ден в стаичката за пощата видях адреса на подателя върху един колет за теб. Семейство Норис от Уичита.

— Добре, че ми каза — засмя се тя.

— Не искам да смяташ, че си губила времето си. Нямаш и следа от диалект. — Засмя се, обърна се и отмина.

Обърна се и тя, сложи очилата и изчака да се смени светофара. Претича на пръсти през улицата, усмихната към тюркоазното небе.

 

 

В сряда представи три книги на заседанието, посветено на предварителните проучвания на пазара. Експертите по маркетинг харесаха две, а към третата проявиха по-слаба неприязън, отколкото изпитваха тя и останалите редактори. Отби се за един час в „Сакс“, купи си копринена рокля с цвят на кехлибар и малко бельо.

Прекара вечерта в безкрайни разговори по телефона — най-напред с Боб, сетне с Мег Хънтър, която се обади от летището на път за Лондон — увлякоха се в спомени за Сиракуза и бъбриха повече от час. Докато Клер Блум дочиташе „Към осветената къща“, изчисти космите от краката си, а Фелис, изтегната на изтривалката пред банята, се ближеше и почесваше.

В четвъртък почти цял ден работи с авторката от Нюарк, чиято първа книга — духовита научна фантастика, беше поне с двеста страници по-дълга от необходимото. Посети приема на „Уорнър“ по случай премиерата на „Екатерина Велика“, организиран в чайната на последния етаж — имаше изобилие от шампанско с блини и хайвер.

Като отвори вратата на таксито, с което се прибираше, я заслепи светкавица на фотоапарат и екзалтирана жена с микрофон в ръка запита припряно: „Тук ли живеете?“ Прозвуча мъжки глас: „Познавахте ли Хюбърт Шиър?“ Отново жената: „Знаете ли, че наричат сградата «Връх на ужаса»?“ Уолт ги разбута и й проби път към входа. „Ритна ме! Видяхте ли как ме ритна? Ей ти! Портиерът! Ще има да патиш, говедо!“

Уолт затвори вратата и погледна през стъклото.

— Отрепки — отбеляза той с плътния си баритон. — Приличат на гладни зверове. Имате късмет, че закъсняхте.

— С Хюбърт Шиър ли е станало нещо?

Обърна се към нея и я загледа през дебелите стъкла на очилата. Кимна. Отмести поглед и направи крачка назад заедно с вратата, която отвори пред група хора. Затвори.

— Какво се е случило?

Пое дъх и си свали очилата. Погледна я с пъстрите си зачервени очи. Сбръчканото му лице бе пребледняло.

— Паднал е в кабината с душа. Носил е гипс на крака си, увил го е с найлон да не се намокри, подхлъзнал се е и при падането се е ударил в сляпото око.

— Мъртъв ли е?

Кимна и отвори вратата. Влезе мъж и рече:

— Боже Господи…

Уолт затвори, без да спре да я наблюдава.

— Познавахте ли го, госпожице Норис? — Тя кимна. — Искате ли да поседнете?

Не можа да реши. Той я настани на пейката до контролните монитори и пое дипломатическото й куфарче. Сложи очилата и се наведе към нея.

— Откри го някакъв човек от агенцията му. Не отговарял на телефона и пропуснал уговорена среща.

— Кога е станало? — Погледна го от долу на горе.

Уолт пое дъх и отклони очи. Поклати тъжно глава.

— Още не могат да установят. — Примижа зад очилата. — Бил е на пода под горещия душ и е трудно да определят часа на смъртта. За последен път е говорил по телефона в понеделник късно вечерта.

— Боже мой!