Айра Левин
Кулата на ужасите (12)

Глава дванайсета

Стоеше до масичката за кафе и гледаше в полилея.

— Това е вече прекалено. — Говореше на преобърнатото си отражение, облечено в джинси, маратонки и виненочервено поло. — Осем и половина е. Получих клаустрофобия. Хайде да излезем и да хапнем нещо. Не си прави труда да се обаждаш, просто вземи…

В същия момент чу, че вратата се отключва, стресна се и се обърна. Влезе той с Фелис, която се оглеждаше и мяукаше в ръцете му.

— Здравей. — Пусна Фелис на пода в антрето.

Затвори очи и пое дъх.

Отвори ги и видя Фелис да влиза в кухнята.

— Хей, глупаче, почакай. — Тръгна след нея. Фелис спря, обърна се и я погледна. Клекна, вдигна я и я гушна на рамото си. Милваше рижата козина и я целуваше. Фелис замърка.

Внесе я в кухнята, наведе се и я пусна на пода.

— Откога не си я хранил? — Запали лампата.

— Давах й туй-онуй.

— Какво, сухи корички ли? — Отвори шкафа и извади една консерва. Фелис измяука. — Потърпи малко. — Взе от чекмеджето отварачката. Когато той се появи на вратата, тя го погледна. — Здравей.

— Здравей. — Усмихна се и се огледа с ръце в джобовете на джинсите. Носеше обемисто зеленикаво яке, закопчано на кръста над светлозелена риза. — Тук е заприличало на моята кухня.

В умивалника бяха струпани мръсни чинии, но масата се въргаляха кутии и прибори, върху стойката за ножове бе захвърлена кърпа за чинии.

— Сигурно няма да ми повярваш — рече тя, докато отваряше консервата, — но през последните трийсет часа не бях в най-добрата си форма. Хубаво яке имаш.

— От сто години.

— Говори ли е адвоката си? — Клекна и започна да изпразва с лъжица консервата в купичката. Фелис чакаше отстрани. Погледна го. Той поклати глава. Изпразни консервата. — И какво реши?

— Ела да поговорим оттатък.

Тя хвърли празната кутия в боклука и остави лъжицата в умивалника.

— Защо не идем да хапнем в „Джаксън Хоул“? Получих клаустрофобия.

— Нека първо да поговорим.

Изплакна купичката за вода, напълни я и я остави на пода. Приближи се до него и го целуна по устните.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Поклати глава. Целуна я.

Влязоха в хола със сплетени ръце. При дивана се разделиха и го заобиколиха. Тя седна, а той отиде до прозореца. Отмести с пръст белите копринени завеси и надникна между тях.

— Пак започва да вали.

— Въпреки това искам да изляза. — Наблюдаваше го, седнала до дясната ръчка на дивана с подгънат на възглавницата крак и ръка върху коляното.

Той се приближи към другия край на дивана. Спря до масичката за кафе и впери поглед в нея. Въздъхна.

— Мила моя, бих дал всичко на света да можех да ти повярвам. Честна дума. Но не мога да си представя как би забравила убийствата, особено ако си познавала една от жертвите, макар и бегло.

— Подценяваш две неща — колко държа на теб и колко ме плаши мисълта за гласността. Не твърдя, че ще бъда безбрежно щастлива и че понякога няма да се измъчвам. — Сви рамене. — Но това е най-добрият вариант. От гледна точка на моите и твоите егоистични интереси. Освен ако не държиш да се ожениш за своя връстница.

— Глупости. — Седна на ръба на стола и поклати глава. — Не. Ти просто се опасяваше, че ще се хвърля от прозореца, и си искаше Фелис. — Фелис прекоси килима, размахала черното връхче на опашката си. — Добро коте, веднага дойде. Подресирах я малко. — Проследиха я как се опъна на възглавницата под прозореца, облиза лапа и започна да си мие лицето. — Много ми беше приятно с нея.

Погледнаха се в очите.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че съм искрена?

— Каквото и да направиш, няма да ме убедиш. — Разкопча якето и притисна ръце между коленете си.

— Ще се предадеш ли?

— За да прекарам живота си в лудница? И то ако имам късмет!

— Не целия живот.

— Ще гледам по цял ден националната телевизия. — Усмихна се. — Ще споря с другите луди кой канал да включим. Не… — Поклати и наведе глава. Потърка червеникавокестенявата си коса.

Тя седеше, с ръка на коляното, и го наблюдаваше.

— Пит, трябва да знаеш, че ако… с мен се случи нещо толкова скоро след смъртта на Шиър, дори да прилича на злополука или самоубийство…

— Знам. Ще бъда главният заподозрян.

Наклони се към него.

— Миличък, послушай ме. С добър адвокат ще излезеш много по-бързо, отколкото предполагаш, а ти можеш да си позволиш най-добрия, нали? Правил си и толкова добрини. Парите, които си изпращал на хората, също ще се вземат под внимание. А самият факт, че си отишъл доброволно, ще бъде огромно преимущество, сигурна съм. Честна дума. — Той вдигна глава и я погледна. — Няма да е толкова страшно… — Усмихна му се. — Ще получаваш любовни писма от жени на всякаква възраст.

— След малко ще дойде Сам. — Изгледа го. Той бръкна в якето. — Негов е. След смъртта на майка ми баща ми му изпратил биячи. Тогава го е купил. Деветмилиметрова „Берета“. — Втренчи се в синкавата стомана в ръката си. — Ще бъде убийство, последвано от самоубийство. От известно време ти е досаждал по телефона. Нищо особено, дори едва ли си го споменавала пред някой друг освен пред мен. — Опря китка на коляното си. Пистолетът бе насочен надолу. — Разбрал е превратно част от нещата, които си му говорила в парка преди известно време. Оказвал ти е натиск да скъсаш с мен — знаеш колко ревниви могат да бъдат старците. Ще намерят бележка за това до пишещата машина. Написах я снощи, докато ти се къпеше. — Усмихна се. — Не през цялото време, не гледах около двайсет и пет минути.

— Но как Сам ще дойде тук?

— На празненство-изненада. Днес е рожденият ти ден. — Погледна часовника си, сложи ръка върху пистолета и потупа дръжката му. — Най-смешното в случая е, че той беше основната ми мишена. Затова го докарах тук — исках да го наблюдавам и да го пречукам в удобен момент. Теа, майка ми, е отивала при него, искала е да остане с него, когато… Скараха се с баща ми пред гостите. Тя не падна по стълбите. Блъсна я той. Пред очите ми. — Пое дъх. — Сам е виновен точно колкото него. Но тогава започна да ме изнудва Били Уебър. А веднага след това умря Брендън Конахей. Тъй че Сам заедно с престоя си тук удължи и дните си. — Усмихна се. — Оказа се доста интересен с уроците си за истински и други актриси. Няма да ти казвам какво беше съотношението. — Вдигна пистолета, освободи ударника и го насочи към нея с пръст на спусъка. — Няма ли нож под възглавницата на дивана? — Тя го гледаше безмълвно. — Не ти липсва дързост. Не видях кога си го сложила. А сега го извади. Бавно, с два пръста, за да не можеш да го хвърлиш, и го постави на масичката за кафе. Веднага.

Тя бръкна под възглавницата и извади широк, двайсетсантиметров нож. Държеше го с палец и показалец. Прехвърли го между палеца и показалеца на другата си ръка, пресегна се и го остави на масичката.

Облегна се със скръстени ръце. Гледаше го с насочения срещу себе си пистолет. Той го свали.

— Кей, въпросът е ти или аз. — Погледна си часовника.

— Кога е празненството?

— В девет.

— А ако не дойде?

— Ще дойде. Отмени участието си в струнния квартет, в който свири, и ти купи подарък. Когато излизах, си гладеше панталона.

— Защо те е изнудвал Били Уебър?

— Разбра, че телефоните се подслушват. Тогава започна.

— А как разбра? — Отпусна ръце.

— Търгуваше с наркотици и беше маниак на тема сигурност. Донесе си много съвършено устройство за откриване на подслушватели и получи положителен сигнал. Щях да падна през пода. Беше само няколко седмици след като първите наематели се бяха нанесли и още бях нервен и несигурен.

— И какво направи?

— Слязох веднага при него. Живееше в шест А. Казах му, че съм собственика и че съм получил сигнал, че ползва детектор. Обясних му, че подслушвам телефоните за удоволствие. Сключихме сделка. — Държеше пистолета между коленете си с насочено надолу дуло. — Дадох му… май първия път бяха две хиляди долара. Аз си траех за наркотиците, а той — за подслушването. След това започна да иска още и още, точно като класически изнудвач. Тъй че един ден отидох и размених местата на наркотиците му. Беше съвсем лесно… — Въздъхна и погледна часовника си. Усмихна й се. — Виж, случаят с домоуправителя Рафаел беше наистина смешен. Добър сюжет за комикс. „Странната двойка“. Заинтересувал се от тринайсет Б и един ден, когато бях излязъл, отключил вратата. Не знаел, че апаратурата е моя, просто не искал да го видя, като влиза. Когато се върнах, го заварих на пулта.

— И пак изнудване.

— Малко. По двеста седмично. Проблемът с него беше, че се пристрасти към гледането също като теб. Седеше там по четири-пет часа дневно и поне две нощи седмично. Управляваше уредбата по свой вкус, спря да си гледа работата, а аз бях с вързани ръце. Сетне поиска да доведе и жена си. После щеше да домъкне и децата… — Въздъхна и сви рамене. — Госпожа Ортиз получи огромно обезщетение в брой.

— Знам. — Наблюдаваше го, седнала с ръце на коленете.

— А, значи си се интересувала? — Тя кимна. — Естествено.

— И Наоми ли се пристрасти?

Той поклати глава.

— Не би ми разрешила дори да включа системата в нейно присъствие. Беше от ония типични либералки, които се възмущават до сълзи от нарушаването на човешките права. Дори не й бях казал, сама се сети. По канал тринайсет излъчваха „Нова“ — сериал за електронното наблюдение, а аз допуснах няколко тъпи грешки. — Погледна си часовника. — Дреболии от сорта на това, че знаех къде държи разни дреболии. Да, имахме връзка, но се виждахме веднъж седмично или по-рядко. Имаше някои резерви спрямо мен. — Усмихна се. — Заради възрастта. Беше седем години по-голяма. Тогава бях на двайсет и четири, а тя — на трийсет и една.

— И е щяла да те издаде? — Той кимна. — А ти си я принудил да напише писмото…

— Не. Сам го написах. — Ухили се. — Направих качествени фотокопия на страници от бележниците й, изрязах и сглобих различни фрази, които съставиха писмото, пак направих копия и започнах да повтарям буквите. Преписах го около петдесет пъти, докато започнах да пиша свободно с почерка й. Имах много време — направих дарение от сто хиляди долара на „Грийнпийс“, а тя ми даде срок от един месец да махна мониторите. — Погледна си часовника.

— Предполагам, че в началото си…

Той стана и насочи пистолета към нея.

— Ще трябва да отидем в спалнята. Ако решиш да викаш, ще бъде напразно. Вайда и Фил ги няма. — Тупна с крак. — А семейство Острау наистина имат гости. Затова насрочих всичко толкова късно.

— Пит, моля те…

Наведе се над нея.

— Нямам друг изход. Повярвай ми, мислих цяла нощ. Ти си като Роки Шиър. И да ми се закълнеш, че ще вземеш подкуп, няма да ти повярвам. Хайде. Ставай. — Вдигна дулото.

Тя пое дъх, извъртя се и ставайки, грабна ножа и замахна към главата му. Той се сниши и тя падна по корем на масичката. Блъснаха ръчката на стола, който се прекатури и ги повлече на пода. Фелис измяука и побягна.

Затъркаляха се, тя се озова над него и се вкопчи в китката на ръката му, която държеше пистолета. Другата му ръка я хвана за гърлото и я отблъсна, тя я издра с нокти. Отново се претърколиха и този път той остана отгоре. Пусна я и се изправи с пистолета. Стоеше запъхтян. Тя се вдигна на колене и заразтрива гърлото си.

— Мога да те гръмна и тук. Планът ми е гъвкав.

Кей го удари в слабините с книгата за Магрит и когато той се присви, се впи с две ръце в китката му. Изви ръката му над рамото си, извърна се и го прехвърли през гърба си. Пит изохка и я удари по другото рамо. Тя изтръгна пистолета от пръстите му, сниши се и се обърна. Тръгна заднишком към прозореца, хванала оръжието с две ръце. Целеше се в него, а той седеше на пода и се държеше за рамото. След това започна да си разтърква ръката. Сините му очи я гледаха втренчено. Фелис измяука откъм барчето.

Дебнеха се задъхани.

— Стреляла съм точно с такъв в Сиракуза. Изправѝ се до стената отсреща!

— Кей… — Пристъпи встрани, без да сваля очи от нея.

— Хайде — рече тя с пистолета в ръце, сложила пръст на спусъка. — Не говори. Не искам да чуя нито дума. Стоеше неподвижен.

— Даже ако е „довиждане“ ли?

Обърна се и побягна.

Тя го проследи с дулото, без да натиска спусъка. Гледаше как тича — не из хола, а през антрето и в спалнята. Тръшна вратата.

Свали пистолета.

Вгледа се в затворената врата и се втурна към нея.

Спря — почувства хлад по глезените си. През процепа на прага влетя една снежинка и остави мокро петно на пода. Затвори очи и пое дъх. Бутна вратата под напора на студения вятър. Отвори я докрай.

Пердетата се носеха във въздуха и плющяха в осветената спалня, лявото крило на прозореца зееше към виелицата, снега и мрака.

Стоеше вцепенена. Преглътна. Облегна се на рамката и затвори очи. Пистолетът висеше отпуснат в ръката й.

Пое дъх и въздъхна. Влезе и остави пистолета на леглото. Обхвана раменете си с ръце, очите й сълзяха.

Изтри ги с кокалчетата на пръстите си и тръгна към прозореца. Дръпна пердето встрани, разпери ръце и се хвана за студената бронзова рамка. Надвеси се към вятъра и снежинките и погледна белотата, която се разстилаше далеч под нея. Вятърът утихна, вратите на дрешника се отвориха. Обърна се и го видя да посяга към гърдите й. Блъсна я и тя полетя заднишком.