Айра Левин
Кулата на ужасите (11)

Глава единайсета

Затвори книгата. Свали очилата и погледна към тавана.

— Бих искала да ида в кухнята и да си направя кафе.

Седеше на леглото, втренчена в полилея.

Премести поглед върху книгата.

Телефонът звънна.

Обърна се към нощното шкафче — часовникът показваше четири часа и двайсет и две минути. Второ позвъняване.

Сложи очилата на шкафчето, а книгата — на купчината под него. Трето позвъняване — апаратът на бюрото щракна. Прокара пръсти през косата си.

— Ало — заговори гласът й. — Не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение, като чуете сигнала, ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря.

Сигналът тъничко изпищя.

— Аз съм.

Вдигна слушалката.

— Мога ли?

— Изчакай да се изключи апаратът.

Въздъхна. Заоглежда пердетата, бюрото, полилея. Малката Кей с телефон в ръка…

Пиии…

— Да, можеш да си направиш кафе. Не затваряй телефона, остави слушалката на леглото. Няма да мога да те наблюдавам в кухнята, но държа под око фоайето. Ако се обадиш по вътрешния телефон, ще видя Тери да се обажда. В момента, в който каже: „Да, госпожице Норис“, Фелис ще пострада, а ако…

— Няма да правя кафе. Ще си сипя вода в банята. Предполагам, че това ми е разрешено.

— Щом искаш кафе, пий. Само не пипай вътрешния телефон. Ясно ли е?

— И през ум не ми е минало.

— Действай.

Остави слушалката и стана.

Отиде в кухнята и запали лампата. Когато флуоресцентните лампи светнаха, загледа купичките за храна и вода в ъгъла и възглавничката за нокти на стената.

Телефонът, вътрешният телефон…

Напълни чайника с вода, сложи го на печката и засили пламъка. Сложи си лъжичка нес кафе в чашката с голяма кафява буква К, изписана отстрани.

Стоеше и гледаше шушнещия чайник. Хвърли бегъл поглед към стойката с ножовете. Внесе чашата в спалнята. Взе слушалката, седна и я притисна към ухото си.

— И аз си направих кафе.

— Много мило. Ще пируваме заедно. — Пийна една глътка.

— Скъпа, извинявай, но ми трябва малко време. Не знам какво, но дяволите, да предприема…

Извъртя се и качи свития си крак на леглото, погледна полилея. Поклати глава и въздъхна.

— За Бога, Пит, защо постъпи така с Шиър? Страх те беше, че ще се сети за камерите ли? — Продължи да гледа тавана. — Затова ли, Пити?

Въздишка.

— Да… Той възнамеряваше да посети изложбената зала на „Такаи“. Щеше да види полилеите или тяхна снимка и да вдигне шум до Бога.

— И тогава всички смъртни случаи щяха да бъдат преразгледани…

Гледаше в тавана с чашата в едната ръка и слушалката в другата.

— Не смятам да говоря повече по този въпрос. Утре ще вземеш да изпееш всичко в съда.

Пийна и погледна нагоре.

— Пити, знаеш, че не можеш да продължаваш така. Рано или късно ще те хванат и колкото по-късно, толкова по-зле.

— Искаш да се предам…

— Да. Смятам, че това е най-разумно. Ще се отчете като смекчаващо вината обстоятелство, сигурна съм. Можеш да наемеш най-добрите адвокати. Ще се бият кой да те защитава при такъв шумен процес.

— Да, безспорно, шумът ще бъде невероятен. Можеш ли въобще да си го представиш?

Въздъхна и сви рамене.

— Въпреки това не виждам друг изход. Този е единственият. — Пийна, загледана в полилея.

— Мога и да се хвърля от прозореца.

— Не говори така, миличък, недей! — Наклони се напред и поклати глава. — Ако си направил всичко заради камерите, а в крайна сметка това е така, нали? — Погледна полилея. — Нали?

— Да…

— Скъпи, сигурна съм, че като се вземе предвид коя е майка ти и въобще… един добър адвокат би могъл… да състави убедителна теза за… невменяемост…

— Да не искаш да прекарам остатъка от живота си в лудница? В една стая с някой олигавен идиот?

— Не целия живот. Може би само няколко месеца, ако се оправиш. Толкова си млад, имаш бъдеще. И ще си жив. Не говори за хвърляне през прозорци. Това е най-глупавото нещо, което можеш да направиш.

— По дяволите! Трябва да помисля, такова решение не се взема лесно…

— Разбира се. Не бързай. И без това нямах намерение да излизам довечера. — Усмихна се. — Защо не ми донесеш Фелис? Сигурно е гладна. — Продължи да се усмихва на полилея.

— Не. Ще я задържа. Иначе ти ще вземеш решението вместо мен. А аз искам сам да определя съдбата си.

— Добре, разбирам.

— Имам с какво да я нахраня. Тя направо празнува. Души насам-натам. Сложих й вестник в банята.

— Може да пострада в задната стая.

— Затворих вратата. Добре е и ще бъде добре, докато не ме принудиш, Кей. Не се шегувам.

— Предавам се. — Кимна към тавана.

— Не е нужно да стоиш само на леглото. Просто не се доближавай до телефоните, прозорците и вратите. Ще ти се обадя след малко. Не пипай телефона, докато не чуеш гласа ми.

Линията прекъсна.

Обърна се и сложи слушалката.

Поседя, загледана в чашата.

 

 

Снегът беше започнал да вали. Във фоайето непрекъснато влизаха хора и го отупваха от раменете си.

Видя Сам да навлича балтона. Кей седеше в десния ъгъл на дивана, прегърнала обутите си в джинси колене. Босите й крака лежаха на възглавницата. Чистеше стъклата на очилата си, затъкнала зад гърба си ръкописа, който четеше.

Той разрови една Fortune Cookie^[1], измъкна листчето и го разгъна на синьо-бялата светлина. „Няма успех без много труд“.

Прав си, китаецо. Смачка го и го подхвърли на чинията.

Хапна от бисквитката, докато гледаше как Сам излиза от вратата за стълбището, върви по тъмната пътека, постлана на пода на фоайето, и говори нещо на Уолт, застанал до входната врата.

Кей посегна и остави очилата на масичката за кафе. Погледна към него и притисна колене към гърдите си. Въздъхна.

— Пит, обади се. Надявам се, че не си забравил номера.

Наблюдаваше как го гледа. Вдигна слушалката и докосна бутоните за автоматично набиране.

Даваше заето. Телефонът й звънеше. Посегна и задържа ръка във въздуха, загледана към него.

Пое дъх. Затвори телефона и включи подслушвателя.

При второто позвъняване тя се облегна. Играеше си с кончето на ризата си. Добър ъгъл за надзъртане в деколтето й.

— Ало, не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение…

И осветлението беше подходящо.

Пиии.

— Привет, Рокси е. Там ли си? — Спусна крака, хвана облегалката на дивана, наклонила глава към антрето. — Пързалката отпада. Флетчър трябва да пътува за Атланта. Освен ако не решите да отидете без нас в случай, че изобщо сте имали такова намерение. Обади ми се. Чао. — Прозвуча целувка и апаратът се изключи.

Погледна го.

— Пит?

Вдигна слушалката и натисна автоматичното избиране.

Тя наведе глава и неподвижно зачака.

Телефонът звънна.

Облегна се на ръчката на дивана. Протегна крака и кръстоса глезени. Играеше си с копчето на ризата, докато телефонът звънеше и вървеше записа. Джинсите подчертаваха ханша и бедрата й. А триъгълничето между тях…

Пиии.

— Аз съм.

Посегна, взе слушалката и се облегна.

Зачакаха. Тя продължаваше да си играе с копчето, изтегната на дивана с кръстосани глезени и слушалка в ръка…

Пиии.

— Здравей. — Гледаше към него.

— Здравей. — Наблюдаваше я.

Тя въздъхна.

— Представях си какво ще стане. Шумотевицата. Пираните. Цели месеци, докато трае процеса, а и след него… Шушуканията зад гърба ми от всички страни — в службата, познати… — Въздъхна. — Колкото повече мисля, толкова по-ужасно ми се струва. — Погледна нагоре. Наблюдаваше я. — Скъпи, имам идея, която може да се окаже много сполучлив изход от положението.

— И каква е тя?

— Дръж се да не паднеш от изненада. Все мак мисля, че заслужава сериозно внимание.

— Държа се.

— Защо не се оженим?

Гледаше как го гледа.

— Права си. Изненада ме.

— От моя гледна точка освен всичко останало няма да се чувствам длъжна да информирам властите. Щом съпрузите не са длъжни да свидетелстват един против друг, от тях не може да се очаква и да доносничат, нали? Ти не си някакъв масов убиец, който избива хора за удоволствие или по призвание и може да продължава вечно. Бил си застрашен и си се защитавал, това е рационален мотив. Поне аз така си го представям. Ако греша, поправи ме.

— Продължавай. — Наблюдаваше я внимателно.

— Естествено, налага се да ти поставя някои задължителни предварителни условия. Първото е окончателно изключване на системата, без никакви пререкания, включително и от моя страна. Трябва да признаем факта, че някой винаги може да я открие или да се превърне по някакъв начин в заплаха за нас.

— А второто условие? — Не сваляше очи от нея.

— Не знам. Не съм го измислила още. Но, Пит, реално погледнато, ще можем ли някога да намерим по-подходящи партньори за себе си? Толкова ни е хубаво заедно, сексът е фантастичен… Въпреки всичко ти си оставаш ти, не мога току-така да променя чувствата си. Прерових цялата си душа. Изглежда, не съм толкова равнодушна към парите ти, колкото смятах. Второто условие вероятно ще включва голям апартамент на Парк Авеню и три прислужнички. — Усмихна се. — Какво ще кажеш?

— Звучи съблазнително… Но как мога да съм сигурен, че си искрена? Откъде да знам, че не ме баламосваш, и в момента, в който излезем от сградата, няма да се разкрещиш: „Полиция!“

Въздъхна, без да спира да играе с копчето на ризата си.

— Трябва сам да прецениш. Честно казано, първата ми реакция беше да измисля нещо, за да те заблудя. Но колкото повече мисля за журналистите, за процеса, който ще бъде най-шумният от години насам, за пропиляната част от живота ти… Кому е нужно? Станалото — станало, нищо не може да го поправи. Ако не се чувствах длъжна да се обадя… — Въздъхна и поклати глава. — Не, не те баламосвам, миличък. Не всички жени са актриси. Ще обмислиш ли сериозно този вариант? Лошото е, че вероятно ще трябва да се занимаваш с котки вместо с деца…

— Това е преимущество.

Разкръстоса глезените си, сгъна единия крак с коляното нагоре и го погледна, прилепила слушалка към бузата си.

— Какво щеше да ми купиш? Скица ли?

— Картина. Бяха ми приготвили две, от които да избера. — Наблюдаваше я.

Въздъхна и поклати глава.

— И аз смятах да ти купувам картина. — Не спираше да играе с копчето на ризата. — Или някаква разкошна фотография.

Наблюдаваше я.

— Имаш ли какво да ядеш?

— Ммм, не. На диета съм.

— Фелис яде скариди със сос от омари.

— Божичко, ще я разглезиш…

— Сега спи под пулта. На кожената възглавница.

Тя се усмихна. Потърка врата си отстрани. Примижа.

— Ооох. Толкова съм напрегната.

— Защо не вземеш вана?

Погледна го и се усмихна.

— Чудесна идея.

— Ще поговорим по-късно.

— Добре.

Наблюдаваше как го гледа.

Затвориха телефона.

Когато тя отиде в банята, той започна да се подготвя. Препрочете бележката, смени „приятел“ с „жиголо“, сгъна я внимателно. Изправи се и я пъхна в десния джоб на джинсите. Тя пълнеше ваната с пенеща се вода.

Отвори най-долното ляво чекмедже и намери кутия с хирургически ръкавици, извади две и ги сложи в левия джоб. Провери дали ключовете и монетите бяха у него.

Тя постави касета в касетофона си в спалнята. От китарата на Сеговия прозвуча акорд.

Погледа как се съблича.

Не обърна очи към него. Нито поглед.

Сякаш никой не би могъл да я види там, в уютната й спалня.

Както преди… Само че сега знаеше.

Колко бе съблазнителна…

Дали и тя не изпитваше удоволствие при мисълта, че го възбужда?

Съществуваше ли дори минимална възможност да не го баламосва, тя, с тези красиви гърди…

Журналистите наистина щяха да я сринат заради разликата във възрастта… А и кой не би предпочел да бъде богат вместо беден?

Стига, глупако!

Смъкна целофана от една касета, сложи я във видеокасетофона и започна да записва от момента, когато тя приближи вратата на банята, загърната в късия сатенен халат. Погледа с ръка на ключа. Намали осветлението.

Върна част от лентата и се взря в повдигнатото й лице. Усмихваше ли се? Приближи пълната с пяна вана и спря водата. Започна да прибира косата си, халатът се отвори срещу огледалото.

Провери екраните на три Б и три А. Лудата Сюзън седеше в хола, ядеше от поднос, поставен в скута й, и гледаше телевизия.

Прегледа синьо-белите редици. Нищо интересно.

Видя как пуска халата зад гърба си, вдига крак и го потапя в пяната.

Загледа се…

Свери ръчния си часовник с пулта — осем без десет. Обърна се, отиде в антрето. Надзърна през шпионката, отвори вратата, излезе и я затвори зад гърба си.

Отвори вратата към стълбището и пристъпи на площадката с черното число тринайсет и бялата флуоресцентна светлина.

Застана с ръка на перилото и погледна нагоре през процепа между етажите.

Разбира се, че искаше да го заблуди. Не можеше да съществува и капка съмнение.

Забърза надолу по зигзагообразните стълби на полуетажите, все по-дълбоко в сивия бетонен кладенец.

 

 

Отвори и трите части на дрешника, отдалечи се и заоглежда рехаво окачените дрехи. По дъното имаше обувки и куфари, горните рафтове бяха натъпкани със, сакове, кутии и купчини книги с меки корици.

„Самият аз имам“ — беше казал Сам една вечер, докато раздаваше картите, няколко седмици след като се нанесе. — „Преди време ревнив съпруг ми изпрати платени биячи. Без майтап. По-точно ревнив вдовец, тя беше мъртва. Актриса, която чуках години наред. Но и сега не се отказвам, ако нещо падне“.

Не беше го забравил.

Вторият опит излезе успешен — в тоалетен несесер с цип се мъдреше синьочер автоматичен пистолет „Берета“, увит в бял хотелски пешкир с мирис на смазка. Незареден. Намери два пълнителя — единият непокътнат, в другия имаше две празни места.

Претегли го с покритата си с хирургическа ръкавица ръка. В известен смисъл това бе още едно наследство от стария. Затъкна го в джинсите и издърпа пуловера отгоре. Потупа го. Пъхна неупотребявания пълнител в левия джоб.

Върна пешкира и другия пълнител в несесера, вдигна ципа и го сложи обратно на мястото му в дрешника. Щеше да го отвори пак, когато след това дойдеше да остави бележката до пишещата машина.

Затвори дрешника. Остави открехната само най-близката до антрето врата, както я беше заварил.

Седна на масата в хола и си погледна часовника — осем без три минути. Разгледа последните страници от дебелия ръкопис на Сам, за да види как пише на машина. Думите не го интересуваха. Мярна името „Теа“. След това щеше да измъкне тези страници и да ги унищожи. Никой нямаше да забележи.

Някои от буквите бяха по-тъмни — явно удряше тези клавиши по-силно, най-вече Б, Н и Х. Някои бяха зачукани с Х.

Извади бележката, която беше съчинил. Сложи лист от хартията на Сам във вехтия „Ремингтън“.

Заблъска кръглите черни клавиши, както правеше Сам.

Четвъртият опит излезе сполучлив:

До всички, които се интересуват,

Кей Норис ми даде известни обещания, от които по-късно реши да се отметне. Ще й дам още една възможност да зареже младия си жиголо. Ако прочетете настоящото, значи е отказала. И аз й обещах нещо. Винаги изпълнявам обещанията си.

С. Й.

Занесе я до библиотеката, клекна, измъкна един от най-дебелите томове, струпани един върху друг на най-долната лавица. „Класици на нямото кино“. Мушна листа вътре, до снимката на Полин или някоя друга звезда, завързана за железопътни релси. Върна книгата на мястото й.

Отупа си ръцете и погледна часовника осем и шест минути. Шестнайсет минути, откак бе излязъл. Нямаше защо да бърза. Тя щеше да се къпе още поне половин час — Сеговия, пяната…

Сгъна черновата на бележката и първите три опита и ги сложи в джоба си. Зави пишещата машина с омачкания калъф, сложи речника върху ръкописа и нагласи лампата и стола както си бяха. Изгаси лампата.

Застана на прага с едната ръка върху ключа, другата лежеше на покрития с пуловера пистолет. Огледа за последен път стаята — овехтелите мебели не изглеждаха по-добре, отколкото на екрана.

Угаси полилея, отиде до вратата и надзърна през шпионката.

Замря. Пред вратата на три А стоеше някакъв мъж.

Изчака, докато Сюзън отвори, плати някакви сметки и затвори.

Почака мъжът да влезе в асансьора.

Забърза надолу по стълбите, като сваляше ръкавиците. Осем часът и единайсет минути.

Натисна бутона на асансьора за сутерена и влезе в перачницата. Дениз и Алън се извърнаха от една машина. Кимна им и отиде при автоматите.

Виж ти, Дениз и Алън! Май започваше да изостава от събитията. Докато пускаше монети в отворите, те леко се отдръпнаха един от друг. Купи си картофени пръчици и храна за котки. Затича се към отварящия се втори асансьор.

Качи се на тринайсетия етаж.

Отключи вратата:

Тя лежеше под островчетата пяна с отпусната на ръба на ваната глава и затворени очи.

Седна в креслото, без да сваля очи от нея. Извади пистолета и го остави на пулта.

Гледаше.

Фелис скочи до пистолета и го подуши. Прекрачи го, подуши японското ножче. Бутна го с лапа и то се търкулна на пода. Той го вдигна.

— Благодаря, Фелис.

Остави пръчиците и сряза пакетчето с котешка храна. Извади суджуче с размерите на палец и го протегна към нея. Тя проточи шия и го подуши. Хвърли го зад рамото си и тя скочи долу.

Засили малко яркостта.

Без да сваля очи от монитора, прибра ножчето в чекмеджето.

Облегна се. Гледаше. Опипа с крак под пулта и притегли кожената възглавница.

* * *

— Аз съм.

Тя вдигна слушалката и я притисна с рамо. Седеше по турски на леглото, облечена в светла пижама. Гребна в кофичката и извади лъжичка, пълна с тъмен сладолед. Поднесе я усмихната към него.

— Не, благодаря. Аз съм на водка с тоник. — Поклати чашата и ледът изтрака. Пийна една глътка.

Тя хапна сладолед, загледана в него.

— Празнуваме ли нещо?

— Не знам. — Наблюдаваше я. — Трябва ми още време за мислене. Ще ти кажа сутринта.

Тя гребна в кофичката.

— Не е ли глупаво да губим такава хубава нощ… — Погледна го и хапна.

Той се усмихна и рече:

— Не я губим. Ще поговорим сутринта.

Погледна го.

— Обичам те. И да не направиш някоя глупост.

— Ти също.

 

 

Сутринта поиска още време.

— Не виждам за какво ти е.

— Взе още мисля, че ме баламосваш, затова ми е.

— Не е вярно. — Лежеше по гръб, втренчена в полилея, и си играеше с телефонната жица, проточена между гърдите й.

— Толкова повече трябва да ми се довериш. Само до довечера. Тогава ще ти донеса Фелис. Здрава и читава. Обещавам ти. Трябва да обсъдя с адвоката си някои неща, а не мога да се свържа. Заминал е за Вейл, Колорадо.

— Но аз имам да пазарувам.

— Утре. И без това вали голям сняг. Никой не излиза.

— Искам да се обадя на Рокси, на Уенди…

— Внимавай какво ще говориш.

— Не искам да ме подслушваш!

— Тогава почакай до утре!

Тя затвори телефона и седна. Направи гримаса на полилея и му се изплези.

Стана и отиде до прозореца. Дръпна шнура с две ръце.

Стоеше права, със скръстени ръце, загледана в бялата виелица, белия парк, очертания с бяло заострен покрив, белите градини.

В празния перваз, на който стоеше единствено телескопът.

 

 

— Ало? Господин Йейл? Казвам се Пит Хендърсън. Приятел съм на Кей Норис, поканени сме у вас следващия петък…

— А, да — рече Сам на първи монитор, изправен до масата в хола, притиснал слушалката в бузата си. — Говорили сме си в асансьора.

— Точно така. Аз живея в тринайсет А. Знаете ли защо се обаждам? Снощи случайно разбрах, че днес е рожденият ден на Кей.

— Тъй ли?

— Приятелката й Рокси и аз организираме малко празненство-изненада. — Наблюдаваше я на втори монитор как чисти спалнята с прахосмукачка. — Довечера в девет. У тях. Искам да кажа, у Кей. Ще бъдем само десетина души. Знам, че ще се зарадва, ако дойдете и вие…

— С удоволствие. Благодаря.

— В апартамент двайсет Б. И бихте ли дошли колкото може по-навреме? Организацията ни е малко сложна.

— Ще дойда на секундата.

— Благодаря. Ще се видим довечера.

— Благодаря и аз. Ще ми бъде приятно да поговоря за нещо, различно от времето.

— Прав сте. — Усмихна се. — Двайсет Б, в девет.

Затвориха телефона.

Пое дъх.

Погали Фелис, която спеше в скута му.

Наблюдаваше как Сам отново вдига слушалката.

Чу сигнала.

— Здравей, Джери. Обажда се Сам. Оказа се, че няма да успея да дойда. Надявам се, че това не обърква нещата. Милт може да ме замести. И умната.

Затвори телефона. Приближи се до прозореца.

Загледа се в голям снегорин, който бучеше по булеварда и заспиваше с купища сняг паркираните отсреща коли. Мила изненада за собствениците им.

Помъчи се да измисли какъв подарък да й купи. Нещо не прекалено скъпо или интимно, но да показва интелигентност и проникновение, далеч надхвърлящи всички възможности на младия Пит Хендърсън в тази област.

Откъде ли му беше познато това име?

Разбира се… Хендърсън се казваше съпругът на Теа. А синът и дали не беше Питър? Да…

Все пак Питър Хендърсън беше често срещано име…

И възрастта май съвпадаше. А по цвета на очите и косите си беше точно копие на Джон Хендърсън…

Какво странно съвпадение. Синът на Теа… Естествено, падаше си по жени, които приличаха на нея. Кей — много, Наоми Сингър — не толкова…

Дали бе възможно? И знаеше ли Кей? Пит Хендърсън ли й беше казал за банските костюми и летните дрехи?

Щеше да я пита довечера, след като изненадата й от празненството попреминеше.