Уилям Питър Блати
Легион (10)

10.

Киндерман приближи до входа на болницата, като походката му ставаше все по-бавна и по-бавна с всяка следваща стъпка. Когато стигна до входа, той се обърна и погледна за момент към дъждовното небе, търсейки зората, но не съвсем където трябва; успя да види само блестящите червени светлини на полицейските коли, прииждащи неумолимо и тихо, оплисквайки тъмните, мокри и гладки улици. Киндерман осъзна, че върви насън. Не усещаше тялото си. Светът бе застанал на ръба. Когато забеляза, че пристига екипът от телевизионните новини, той се обърна бързо и хлътна в болницата. Влезе в асансьора, качи се до неврологията и излезе в тихия хаос. Новинари. Камери. Униформени полицаи. В приемната се бяха струпали стажанти и дежурни лекари, повечето от други отделения. В коридорите сновяха пациенти, по халати и уплашени; някои от сестрите ги успокояваха, хващаха ги под ръка и ги придумваха да се върнат по стаите си.

Киндерман се огледа. Срещу приемната бе застанал униформен полицай, който пазеше стаята на Дайър. Аткинс беше там. Той слушаше, докато новинарите го обсипваха с въпроси, а виковете им се смесваха в хомогенен шум. Аткинс продължи да поклаща глава и да не казва нищо. Киндерман приближи до него. Аткинс го видя и го погледна в очите. Сержантът изглеждаше поразен. Киндерман се наведе до ухото му.

— Аткинс, изтикай тези репортери във фоайето нареди му, после стисна ръката на сержанта и за миг го погледна в очите, споделяйки за момент болката му. Не си позволи нищо повече. Влезе в стаята на Дайър и затвори вратата.

Сержантът извика група полицаи.

— Закарайте тези хора долу! — разпореди рязко той. Откъм репортерите се надигна вик на протест. — Безпокоите пациентите — додаде, вече към тях Аткинс.

Разнесе се мърморене. Полицаите се захванаха да прогонят репортерите. Аткинс се разходи до бюрото на приемната и облегна гръб о него. Скръсти ръце. Зорките му очи бяха вперени във вратата на Дайър. Зад нея лежеше неописуем ужас. Умът му не можеше да го побере.

Стедман и Райън излязоха от стаята. Изглеждаха изтощени и бледи. Райън бе забил поглед в пода и изобщо не вдигна глава, докато бързаше надолу по коридора. Зави зад ъгъла до приемната и скоро се скри от погледа на Аткинс. Стедман го наблюдаваше. После се обърна към сержанта.

— Киндерман иска да остане сам — каза той. Гласът му кънтеше кухо.

Аткинс кимна.

— Пушиш ли? — попита го Стедман.

— Не.

— Аз също. Но сега бих искал една цигара — въздъхна Стедман.

За момент обърна глава и се замисли. Когато вдигна ръка към очите си и я огледа, видя, че тя трепери.

— Иисусе Христе — промълви тихо той. Треперенето се усили. Изведнъж той мушна ръка в джоба си и бързо се отдалечи. Тръгна по посоката, където бе изчезнал Райън. Аткинс все още чуваше тихото му мърморене. — Иисусе! Иисусе! Иисусе Христе!

Някъде звънна звънец. Някой пациент викаше сестрата.

— Сержант?

Аткинс вдигна поглед. Полицаят пред вратата го гледаше странно.

— Да, какво има? — попита Аткинс.

— Не знам.

Аткинс чу някаква караница отдясно. Погледна и видя, че телевизионният екип се е счепкал с двамата полицаи до асансьорите. Аткинс позна водещия от местните новини в шест часа. Косата му бе намазана с помада, а държанието му бе войнствено и необуздано. Полицаите постепенно изтикваха новинарския екип към площадката с асансьорите. По едно време водещият се препъна и залитна назад, почти изгубвайки равновесие; после изруга, отказа се и си тръгна заедно с останалите, барабанейки по дланта си с един навит на руло вестник.

— Можете ли да ми кажете кой е шефът тук? В един момент имах впечатлението, че съм аз.

Аткинс погледна наляво и видя нисък, слаб мъж в син фланелен костюм. Зад телените очила надничаха малки зорки очички.

— Вие ли сте главният? — попита човекът.

— Аз съм сержант Аткинс, сър. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм доктор Тренч. Мисля, че съм шеф на персонала в тази болница — поде разгорещено той. — Тук имаме много пациенти в сериозно и критично състояние. Цялата тази бъркотия не им помага, нали разбирате…

— Разбирам, сър.

— Не искам да бъда груб — продължи Тренч, — но колкото по-скоро бъде изнесен мъртвецът, толкова по-скоро всичко това ще престане. Как мислите, скоро ли ще стане това?

— Да, така мисля, сър.

— Разбирате положението ми.

— Да, разбирам.

— Благодаря ви. — Тренч се отдалечи с бърза, делова походка.

Аткинс забеляза, че наоколо поутихна. Огледа се и видя изнизващия се телевизионен екип. Почти си бяха заминали. Водещият все още пляскаше дланта си с вестника и се качваше на асансьора, от който се появиха Райън и Стедман. Те вървяха към Аткинс с наведени глави. Никой не продумваше и дума. Телевизионният водещ ги наблюдаваше.

— Хей, какво става тук? — извика той. Вратата на асансьора се затвори и той изчезна.

Аткинс чу, че вратата на Дайър се отваря. Погледна и видя Киндерман. Очите на детектива бяха зачервени. Той спря и огледа за момент Стедман и Райън.

— Добре, можете да приключвате — рече им. Гласът му беше дрезгав и слаб.

— Лейтенант, съжалявам — промълви предпазливо Райън. Лицето и гласът му бяха изпълнени със състрадание.

Киндерман кимна, вперил поглед в пода. После промърмори:

— Благодаря ти, Райън. Да, благодаря ти. — След това, без да вдига глава, той бързо се отдалечи от тях. Насочи се към асансьорите.

Аткинс го настигна бързо.

— Тъкмо отивах да се поразходя, Аткинс.

— Да, сър. — Сержантът продължи да върви до него. Когато стигнаха до асансьорите, вратата на един от тях се отвори. Асансьорът слизаше надолу. Аткинс и Киндерман влязоха и се обърнаха.

— Предполагам, ме сме хванали правилния асансьор, Чик — чу се някакъв глас.

Аткинс чу бръмчене от някаква машина. Завъртя глава. Телевизионният водещ се усмихваше, докато камерата работеше в ръцете на другия мъж.

— Свещеникът обезглавен ли беше — попита водещият, — или беше…

Юмрукът на Аткинс се заби в челюстта му и главата на водещия тупна в стената, а после отскочи от силата на удара. От устните му потече кръв и той се строполи на пода в безсъзнание. Аткинс изгледа свирепо оператора, който тихо свали камерата. После сержантът погледна към Киндерман. Детективът като че ли не обърна внимание на инцидента. Той се взираше в празното пространство, а ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото. Аткинс натисна един бутон и асансьорът спря на втория етаж. Той хвана детектива за ръката и го изведе.

— Аткинс, какво правиш? — попита слисан Киндерман. Имаше вид на безпомощен, объркан старец. — Искам да се поразходя — промълви той.

— Точно така, лейтенант. Насам.

Аткинс го заведе до другото крило на болницата и хвана оттам асансьора за надолу. Искаше да избегне репортерите във фоайето. Двамата минаха по още няколко коридора и скоро стояха пред болницата, от онази страна, която гледаше към университетския двор. Тесният навес над главите им ги пазеше от дъжда; той се беше усилил и двамата наблюдаваха мълчаливо пороя. В далечината студентите, в шлифери и ярки дъждобрани, отиваха на закуска. Колежанчетата излизаха със смях от спалните, разперили вестници над главите си.

— Този човек беше цяла поема — изрече замислено Киндерман.

Аткинс не каза нищо. Впери поглед в дъжда.

— Искам да остана сам, Аткинс. Благодаря ти.

Аткинс обърна глава да огледа детектива. Той се беше втренчил право напред.

— Добре, сър — кимна сержантът. Обърна се и влезе в болницата, върна се в неврологията и започна разпита на възможните свидетели. За тази цел бяха помолили целия персонал от нощната смяна да остане, включително сестрите, лекарите и санитарите от психиатрията. Някои от тях се бяха струпали около бюрото. Докато Аткинс разговаряше със старшата сестра от неврологията, която бе дежурна по времето на смъртта на Дайър, един лекар приближи и го прекъсна.

— Бихте ли ме извинили, моля? Съжалявам. — Аткинс го огледа. Човекът изглеждаше потресен. — Аз съм доктор Амфортас — представи се той. — Аз лекувах отец Дайър. Вярно ли е?

Аткинс кимна печално.

За момент Амфортас не откъсваше поглед от него, лицето му пребледня, а очите му, хлътнаха още повече. Накрая смотолеви:

— Благодаря ви. — И се отдалечи. Стъпките му бяха несигурни.

Аткинс го наблюдава известно време, после се обърна към сестрата.

— Той кога застъпи на дежурство? — попита я.

— Не е застъпвал — обясни му тя. — Вече не работи в отделението. — Едва сдържаше сълзите си.

Аткинс надраска няколко думи в бележника си. Тъкмо се канеше отново да се обърне към сестрата, когато видя, че Киндерман се приближава. Шапката и палтото му бяха съвсем мокри. Сигурно се е разхождал под дъжда, помисли си Аткинс.

Скоро детективът се изправи пред сержанта. Поведението му бе напълно променено. Погледът му беше непоколебим, ясен и решителен.

— Добре, Аткинс, престани да се размотаваш с красивите сестрички. Това е работа, а не Влюбени млади детективи.

— Сестра Кийтинг е последната, която го е видяла жив — опита се да поясни Аткинс.

— Кога беше това? — включи се веднага детективът.

— Около четири и половина — отговори Кийтинг.

— Сестра Кийтинг, може ли да поговорим насаме? — помоли я Киндерман. — Съжалявам, но трябва да го направим.

Тя кимна и избърса носа си с кърпичка. Киндерман посочи към остъкления офис зад приемната.

— Може би там вътре?

Тя отново кимна. Киндерман я последва в офиса. В него имаше писмена маса, два стола и лавици, препълнени с папки с най-различни документи. Детективът направи знак на сестрата да седне и затвори вратата. Видя как Аткинс ги наблюдава тихо през стъклената преграда.

— Значи видяхте отец Дайър към четири и половина — уточни той.

Тя кимна:

— Да.

— И къде го видяхте?

— В стаята му.

— А какво правехте там, моля?

— Ами върнах се да му кажа, че не мога да намеря виното.

— Казахте виното?

— Да. Той ми звънна малко преди това и ми каза, че имал нужда от малко хляб и вино, попита ме дали имаме.

— Искаше да отслужи някаква служба?

— Да, точно така — избъбри сестрата. Поизчерви се и сви рамене. — Един-двама души от персонала — е, те понякога държат тук малко алкохол.

— Разбирам.

— Погледнах на обичайните места — продължи тя. — После се върнах и му казах, че съжалявам, че просто не мога да намеря нищо. Но му дадох малко хляб.

— А какво каза той?

— Не си спомням.

— Бихте ли ми казала часовете на дежурството си, мис Кийтинг?

— От десет до шест.

— Всяка нощ?

— Когато съм на работа.

— И през кои нощи работите, моля?

— Дежурна съм от вторник до събота — отговори тя.

— Отец Дайър беше ли служил и преди?

— Не знам.

— Но никога преди не е искал хляб и вино.

— Точно така.

— Каза ли ви защо иска да служи днес?

— Не.

— Когато му съобщихте, че не можете да намерите вино, той каза ли нещо?

— Да.

— И какво, каза, мис Кийтинг?

Тя отново имаше нужда от кърпичка, после направи пауза и като че ли се опита да се посъвземе.

— Всичкото ли го изпихте? — попита ме той. — Гласът й трепереше, а лицето й се сгърчи от скръб. — Той винаги се шегуваше — простена тя. Обърна глава и се разплака. Киндерман забеляза кутия с хартиени кърпички на една от полиците и й подаде цяла шепа; нейната кърпичка вече приличаше на измачкана, мокра топка. — Благодаря ви — изхлипа тя и ги взе. Киндерман изчака. — Съжалявам — смънка Кийтинг.

— Няма значение. Отец Дайър каза ли ви нещо друго тогава?

Сестрата поклати глава.

— А кога го видяхте след това?

— Когато го намерих.

— Кога беше това?

— Около шест без десет.

— Видяхте ли някой да влиза в стаята на отец Дайър между четири и половина и шест без десет?

— Не.

— Видяхте ли някой да излиза?

— Не.

— И през това време вие седяхте на бюрото, точно срещу стаята?

— Точно така. Пишех доклади.

— И бяхте там през цялото време?

— Ами като се изключат обиколките ми за раздаване на лекарствата.

— И колко време ви отнеха тези обиколки?

— О, по около две минути за всяка, не повече.

— В кои стаи?

— Четиристотин и седемнадесет, четиристотин и деветнадесет и четиристотин и единадесет.

— Значи сте напускала бюрото три пъти?

— Не, два. Две от лекарствата вървяха заедно.

— И кога ги давахте?

— Мистър Болгър и мис Райън имаха кодеин в пет без четвърт, а мис Фрайц от четиристотин и единадесета имаше хепарин и декстран около час по-късно.

— Тези стаи, те са в същия коридор, в който е и стаята на отец Дайър, нали?

— Не, те са зад ъгъла.

— Значи ако някой е влязъл в стаята на отец Дайър към пет без четвърт, вие не бихте могла да го видите; също не бихте го забелязала, ако е излязъл от стаята след около час.

— Да, така е.

— Тези лекарства — всеки ден ли ги давате по едно и също време?

— Не, хепаринът и декстранът за мис Фрайц са нови. До днес никога не бях ги виждала в дневника.

— И кой ги изписа? Спомняте ли си?

— Да, доктор Амфортас.

— Сигурна ли сте? Бихте ли проверила в документите?

— Не, сигурна съм.

— Защо сте толкова сигурна?

— Ами това не е нещо обикновено. Обикновено го прави дежурният. Но мисля, че доктор Амфортас има специален интерес към нейния случай.

Детективът изглеждаше озадачен.

— Но аз мислех, че доктор Амфортас вече не работи в отделението.

— Точно така. Напусна снощи — обясни сестрата.

— Но е бил в стаята на момичето?

— Това не е необичайно. Посещава я често.

— В тези часове?

Кийтинг кимна.

— Момичето страда от безсъние. Мисля, че и той също.

— Защо? Искам да кажа, защо мислите, че е така?

— О, той от месеци се появява внезапно по време на моята смяна и просто си седи тук и си бъбри с мен или просто броди наоколо. Тук го наричаме Призрака.

— Кога за последен път е разговарял с мис Фрайц по това време? Или кога е бил тук по това време?

— Вчера.

— В колко часа?

— Може би към четири-пет сутринта. После влезе в стаята на отец Дайър и си поговориха.

— Влязъл е в стаята на отец Дайър?

— Да.

— Успяхте ли да чуете част от разговора им?

— Не, вратата беше затворена.

— Разбирам. — Киндерман се замисли. Гледаше през прозореца към Аткинс. Сержантът се беше облегнал на бюрото и също гледаше към него. Киндерман отново обърна внимание на сестрата. — Кого друг видяхте да се шляе из отделението по това време?

— Имате предвид от персонала?

— Който и да е. Всеки, който е минал по коридора.

— Ами само мисис Клелия.

— Коя е тя?

— Пациентка е на психиатрията.

— И тя се разхождаше по коридора?

— Ами не. Намерих я просната в коридора.

— Намерихте я просната?

— Беше в нещо като унес.

— Къде точно в коридора?

— Точно зад ъгъла, до входа на психиатрията.

— И в колко часа стана това?

— Точно преди да намеря отец Дайър. Обадих се в откритото отделение на психиатрията и те дойдоха да си я приберат.

— Мисис Клелия склерозирала ли е?

— Наистина не бих могла да ви кажа. Предполагам. Не знам. Бих казала, че повече прилича на кататоничка.

— Кататоничка?

— Просто предполагам — сви рамене Кийтинг.

— Разбирам. — Киндерман се замисли за момент, после стана. — Благодаря ви, мис Кийтинг — рече късо той.

— Няма защо.

Киндерман й подаде още една кърпичка, а после излезе от тесния офис и отиде при Аткинс.

— Намери телефонния номер на доктор Амфортас й го извикай за разпит, Аткинс. Междувременно аз отивам до психиатрията.

Киндерман скоро се озова в откритото отделение. Събитията от сутринта не бяха го докоснали. Обичайната тълпа от мълчаливи зяпачи вече се бе струпала около телевизора; всички мечтатели бяха по столовете си. Един старец към седемдесетте приближи до детектива.

— Тази сутрин искам каша и смокини — обяви той. — Не забравяйте проклетите смокини. Искам смокини.

Един санитар приближи бавно към тях. Киндерман се огледа за сестрата в приемната. Тя беше в офиса си и говореше по телефона. Лицето й изглеждаше преуморено и напрегнато. Киндерман тръгна към бюрото. Старецът остана назад и продължи да разговаря с празното пространство, където малко преди това стоеше детективът.

— Не искам никакви проклети смокини — казваше той.

Изведнъж се появи Темпъл. Той мина през вратата с пружиниращите си стъпки и се огледа. Изглеждаше разрошен и сънен; очите му още бяха подути от съня. Видя Киндерман и се приближи до него край бюрото.

— Иисусе Христе — възкликна той. — Не мога да повярвам. Наистина ли е умрял така?

— Да, наистина.

— Обадиха ми се и ме събудиха. Иисусе Христе… Не мога да повярвам.

Темпъл хвърли един поглед към сестрата и направи кисела физиономия. Тя го видя и бързо остави телефона. Санитарят водеше стареца към стола му.

— Бих искал да видя една от вашите пациентки — съобщи Киндерман. — Мис Клелия. Къде бих могъл да я намеря?

Темпъл го погледна.

— Виждам, че сте започнал да се чувствате като у дома си — отбеляза той. — Каква работа имате с мисис Клелия?

— Искам да й задам няколко въпроса. Един-два. Няма да навреди.

— Мисис Клелия?

— Да.

— Все едно да разговаряте със стена — промърмори Темпъл.

— Свикнал съм — увери го Киндерман.

— Какво имате предвид?

— Просто си говоря. — Раменете на Киндерман се надигнаха и той показа дланите си. — Устата ми се отваря — това става преди да разбера какво говоря. Но това са просто глупости. Няма значение.

Темпъл го огледа изпитателно и се обърна към сестрата. Тя стоеше зад бюрото, събираше някакви документи и изглеждаше заета.

— Къде е мисис Клелия, маце? — попита я Темпъл.

Сестрата отговори, без да вдига поглед.

— В стаята си.

— Ще проявите ли снизхождение към стареца, ще ми позволите ли да я видя? — попита Киндерман.

— Разбира се, защо не? — сви рамене Темпъл. — Хайде.

Киндерман го последва и двамата скоро се озоваха в една тясна стая.

— Ето го вашето момиче — усмихна Се Темпъл. Посочи към една възрастна, белокоса жена, която седеше в изискан стол до прозореца. Беше се втренчила в чехлите си и стискаше краищата на червен вълнен шал, дърпайки го здраво около раменете си. Не вдигна поглед.

Детективът си свали шапката и я хвана за периферията.

— Мисис Клелия?

Жената го погледна с празен поглед.

— Ти моят син ли си? — попита.

— Бих се гордял, ако беше така — рече вежливо той.

За момент мисис Клелия издържа погледа му, после погледна встрани.

— Ти не си моят син — промърмори тя. — Ти си восък.

— Спомняте ли си какво правихте тази сутрин, мисис Клелия?

Старицата започна да напява тихо. Мелодията беше нехармонична и неприятно фалшива.

— Мисис Клелия? — подразни се детективът.

Тя сякаш не чуваше.

— Казах ви — обади се Темпъл. — Разбира се, аз мога да се опитам да ви я подготвя.

— Да я подготвите?

— Хипноза. Да опитам ли? — попита Темпъл.

— Разбира се.

Темпъл затвори вратата и дръпна един стол срещу жената.

— Няма ли първо да затъмните стаята? — учуди се Киндерман.

— Не, това са глупости — изсумтя Темпъл. — Ала-бала. — Извади малък медальон от горното джобче на лекарската си престилка. Висеше на къса верижка и беше триъгълен. — Мисис Клелия — изрече настоятелно Темпъл. Тя веднага обърна поглед към психиатъра. Той вдигна медальона и го разлюля леко пред очите й. После каза думите: време за сън. Изведнъж старицата затвори очи и се отпусна в стола. Ръцете й паднаха леко в скута.

Темпъл погледна детектива самодоволно.

— Какво да я питам? — каза той. — Същото ли?

Киндерман кимна.

Темпъл се обърна към жената.

— Мисис Клелия — започна тихо той, — спомняте ли си какво правихте тази сутрин?

Изчакаха, но тя не отговори. Жената седеше неподвижно. Темпъл изглеждаше озадачен.

— Какво правихте тази сутрин? — повтори той.

Киндерман се размърда. Все още нямаше отговор.

— Тя спи ли? — попита тихо детективът.

Темпъл поклати глава.

— Днес видяхте ли свещеника, мисис Клелия? — попита я психиатърът.

Изведнъж жената наруши мълчанието си.

— Неееееее — отговори тя с нисък и измъчен тон, като стенание. В него имаше нещо зловещо.

— Излизахте ли на разходка тази сутрин?

— Нееееееее.

— Някой води ли ви някъде?

— Нееееееее.

— Мамка му — прошепна Темпъл. Обърна глава и погледна към Киндерман.

Детективът въздъхна:

— Добре. Това е достатъчно.

Темпъл се обърна отново към мисис Клелия. Докосна я по челото й нареди:

— Събуди се.

Жената започна да се изправя бавно. Отвори очи и погледна Към Темпъл. После се втренчи в детектива. Очите й бяха невинни и празни.

— Оправи ли ми радиото? — попита го тя.

— Ще го оправя утре, мадам — отговори Киндерман.

— Всички казват така — нацупи се мисис Клелия. Втренчи се в чехлите си и започна да тананика.

Киндерман и Темпъл излязоха в коридора.

— Хареса ли ви въпросът за свещеника? — попита Темпъл. — Имам предвид, защо да го увъртаме? Направо на въпроса. Ами онзи за това дали някой я е завел до неврологията? Мисля, че той беше добър.

— А тя защо не ви отговори? — стрелна го Киндерман.

— Не знам. Право да ви кажа, това малко ме изненада.

— Много пъти ли сте хипнотизирал тази дама?

— Един-два пъти.

— Изпадна под хипноза твърде бързо — отбеляза Киндерман.

— Е, аз съм добър — усмихна се Темпъл. — Казах ви. Иисусе Христе, не мога да проумея това, което са направили на свещеника. Имам предвид, как е възможно, лейтенант?

— Ще разберем.

— Бил ли е осакатен? — попита Темпъл.

Киндерман се втренчи напрегнато в него.

— Десният му показалец е бил отрязан — каза той, а върху лявата му длан убиецът е изрязал зодиакален знак. Близнаци — съобщи Киндерман. Погледът му се заби непоколебимо в очите на Темпъл. — Какво мислите за това? — попита го.

— Не знам — сви рамене Темпъл. Лицето му беше безизразно.

— Не, откъде да знаете — кимна Киндерман. — И защо? Между другото тук имате ли патология?

— Разбира се.

— Където правят аутопсии и така нататък?

Темпъл кимна.

— Долу на ниво B. Вземете асансьора надолу от неврологията и завийте наляво. Там ли отивате?

— Да.

— Няма начин да се объркате.

Киндерман се обърна и тръгна.

— Какво ви трябва в патологията? — извика Темпъл зад гърба му. Киндерман сви рамене и продължи.

Темпъл изруга под носа си.

 

 

Аткинс се беше облегнал о бюрото в приемната, когато видя, че Киндерман идва по коридора. Надигна се от бюрото и тръгна да го посрещне.

— Свърза ли се с Амфортас? — попита го детективът.

— Не.

— Продължавай да опитваш.

— Стедман и Райън приключиха.

— Аз обаче не съм.

— Върху бурканите имаше отпечатъци — осведоми го Аткинс. Всъщност навсякъде по тях и много ясни.

— Да, убиецът е смел. Той ни се подиграва, Аткинс.

— Отец Райли е долу. Каза, че искал да види тялото.

— Не, не го пускай. Слез долу и поговори с него, Аткинс. Бъди уклончив. И кажи на Райън да побърза с отпечатъците. Искам незабавно сравнение с отпечатъците, които той взе от изповедалнята. Аз междувременно ще отида до патологията.

Аткинс кимна, после двамата мъже тръгнаха към асансьорите и хванаха един за надолу. Когато Аткинс слезе във фоайето, детективът зърна отец Райли. Седеше в ъгъла, хванал главата си с ръце. Детективът извърна поглед и се зарадва, когато вратата на асансьора се затвори.

Киндерман намери пътя до патологията и влезе в тиха стая, където студентите медици правеха дисекция на трупове. Опита се да не гледа към тях. Докторът в остъкления офис вдигна поглед от бюрото си и видя, че детективът обикаля наоколо. Стана и се изправи срещу Киндерман.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

— Може би. — Киндерман показа служебната си карта. — Имате ли инструмент за дисекция, който да прилича на ножици? Любопитен съм.

— Разбира се — отговори докторът. Заведе детектива до една стена, където бяха закачени най-различни инструменти. Откачи един и го подаде на Киндерман. — Внимавайте с това — предупреди го.

— Добре — отговори Киндерман. Държеше в ръцете си блестящ режещ инструмент, изработен от неръждаема стомана. Приличаше на ножици. Остриетата бяха закривени рязко във формата на полумесеци, а когато Киндерман ги обърна, те блеснаха с отразената отгоре светлина.

— Голяма работа — промърмори детективът. Инструментът му вдъхваше чувство на ужас. — Как ги наричате? — попита.

— Ножици.

— Да, разбира се. В страната на мъртвите няма жаргон.

— Какво?

— Нищо. — Киндерман дръпна внимателно дръжките, полагайки усилие да разтвори остриетата. Трябваше да се напрегне. — Толкова съм слаб — оплака се той.

— Не, те са стегнати — възрази докторът. — Нови са.

Киндерман вдигна поглед и присви вежди.

— Казахте, че са нови?

— Съвсем наскоро ги купихме. — Докторът се пресегна и отлепи етикета от дръжката. — Етикетът с цената още е върху тях — промърмори той. Смачка го и го пусна в джоба на сакото си.

— Често ли ги сменяте? — попита го детективът.

— Сигурно се шегувате. Тези неща са скъпи. А освен това няма начин да бъдат повредени. Не знам защо са купили тези новите — обясни докторът. Вдигна поглед и огледа куките и калъфите на стената. — Е, не мога да видя старите — каза най-накрая той. — Може би ги е взел някой от студентите.

Киндерман му подаде предпазливо ножиците. После каза:

— Благодаря ви много, докторе… как ви беше името?

— Арни Дъруин. Това ли е всичко, което искахте?

— Това е достатъчно.

Когато Киндерман пристигна пред бюрото на неврологията, около Аткинс и шефа на персонала, доктор Тренч, се бяха събрали куп сестри. Двамата се бяха изправили един срещу друг, наежени като петли. Киндерман пристигна тъкмо навреме, за да чуе думите на Тренч.

— Това е болница, сър, не е зоологическа градина и пациентите са на първо място! Разбирате ли?

— Каква е цялата тази tsimmis? — попита Киндерман.

— Това е доктор Тренч — обясни Аткинс.

Тренч се обърна кръгом и навири брадичката си към детектива.

— Аз съм шефът на персонала. А вие кой сте? — попита настоятелно той.

— Един нещастен лейтенант от полицията, който преследва призраци. Ще бъдете ли така добър да се отдръпнете? Имаме работа — просъска Киндерман.

— Иисусе Христе, колко сте нахален!

Детективът вече се беше обърнал към Аткинс.

— Убиецът е някой от тази болница — каза му той. — Обади се в управлението. Ще ни трябват още хора.

— Сега ме слушайте! — избухна Тренч.

Детективът не му обърна внимание.

— Постави по двама души на всеки етаж. Заключи всички изходи към улицата и разстави по един човек на всеки изход. Никой да не влиза нито да излиза без основателна причина.

— Не можете да направите това! — кресна Тренч.

— Който излиза, да бъде претърсен. Търсим чифт хирургически ножици. Трябва да претърсим и болницата.

Лицето на Тренч стана мораво.

— Ще ме изслушате ли, моля, по дяволите!

Този път детективът се обърна към него със заплашително изражение.

— Не, вие ме изслушайте — сопна му се рязко той. Гласът му беше нисък, равен и заповеднически. — Искам да знаете с какво си имаме работа — додаде той.

— Чувал ли сте за убиеца Близнаци?

— Какво? — Тренч все още беше настроен свадливо.

— Казах убиецът Близнаци — натърти Киндерман.

— Да, чувал съм за него. И какво? Той е мъртъв.

— Спомняте ли си публикуваните описания на неговия modus operandi^[1]? — притисна го Киндерман.

— Вижте, накъде биете…

— Спомняте ли си го?

— Осакатяванията?

— Да — каза съсредоточено Киндерман. Наведе глава към доктора. — Средният пръст от лявата ръка на жертвата винаги беше отрязан. А върху гърба на жертвата той изрязваше знак от зодиака — Близнаци. А името на всяка жертва започваше с К. Спомняте ли си всичко това, доктор Тренч? Е, забравете го. Веднага го изхвърлете от ума си. Истината е, че липсващият пръст беше този! — Детективът протегна десния си показалец. — Не средният пръст, а показалецът! И изобщо не на лявата ръка, а на дясната! И знакът на Близнаци не беше на гърба, той бе изрязан върху лявата длан! Само в отдел Убийства в Сан Франциско знаеха това, никой друг не го знаеше. Но те дадоха на пресата невярна информация, за да не бъдат обезпокоявани всеки ден от някой, смахнат, който щеше да дойде и да си признае, че самият той е Близнаци, а после да им губи времето с разследвания. Искаха да знаят, че той е истинският, когато го открият. — Киндерман приближи лицето си. — Но в този случай, докторе, в този и другите два, ние имаме истинския М.О.^[2]

Тренч изглеждаше зашеметен.

— Не мога да повярвам — прошепна той.

— Повярвайте. Също така, когато Близнаци пишеше писмата си до пресата, той винаги удвояваше крайното l във всяка дума, даже когато това бе погрешно. Това говори ли ви нещо, докторе?

— Мили Боже…

— Разбирате ли ме сега? Ясен ли съм?

— Ами името на отец Дайър? То не започва с К — смотолеви озадачено Тренч.

— Второто му име беше Кевин. А сега бихте ли бил така добър да ни оставите да си свършим работата и да се опитаме да ви защитим?

Лицето на Тренч пребледня и той кимна мълчаливо.

— Съжалявам — изрече едва чуто той. После се отдалечи.

Киндерман въздъхна и погледна уморено към Аткинс; после хвърли поглед към бюрото. Една сестра от друго отделение стоеше със скръстени ръце и гледаше съсредоточено към детектива. Когато той срещна погледа й, тя изглеждаше странно притеснена. Киндерман се обърна отново към Аткинс. Хвана го за ръката и го дръпна на няколко крачки от бюрото.

— Добре, направи каквото ти казах — нареди му той. — Ами Амфортас. Свърза ли се с него?

— Не.

— Продължавай да опитваш. Продължавай. Давай. — Обърна го нежно и се вгледа в гърба му, докато той отиваше към телефона във вътрешния офис.

Когато тръгна към стаята на Дайър, върху плещите му се стовари огромна тежест. Избегна погледа на дежурния полицай, сложи ръка върху бравата, отвори вратата и пристъпи вътре.

Почувства се така, сякаш бе влязъл в друго измерение. Облегна се о вратата и погледна към Стедман. Патологът седеше на един стол й гледаше като вцепенен. Зад него дъждът плискаше по прозореца. Половината стая бе тъмна, а сивотата отвън обливаше другата половина в бледа призрачна светлина.

— Никъде в стаята няма и капчица кръв — каза тихо Стедман. Гласът му едва се чуваше. — Нито даже по гърлата на бурканите — допълни той.

Киндерман кимна. Пое си дълбоко дъх и погледна към тялото, което лежеше под бяла завивка на леглото. До него, върху количка, имаше двадесет и два лабораторни буркана, подредени прилежно в симетрични редици. В тях бе всичката кръв на отец Дайър. Детективът вдигна поглед към стената зад леглото, където убиецът бе написал нещо с кръвта на отец Дайър:

ТОВА Е ЧУДЕСЕН ЖИВОТ

Към залез-слънце мистерията се задълбочи невероятно. Докато седяха в полицейската зала, Райън съобщи на Киндерман резултатите от сравнението на пръстовите отпечатъци. Детективът го погледна изумен.

— Да не би да ми казваш, че тези убийства са извършени от различни хора?

Отпечатъците от изповедалнята не съвпадаха с отпечатъците от бурканите.