Джеймс Кан
Полтъргайст (8)

Глава VIII

— Райан! Стив! Това е Танджина Барънс. Видяхме се набързо вчера сутринта, но доколкото си спомням, никой не бе в настроение за официално представяне.

Те се здрависаха. В къщата се бе възцарила обезпокоителна тишина, след като д-р Леш излезе в градината, за да търси причината за шума. Вятърът бе утихнал, гласът в телевизора не се чуваше, потискащата атмосфера бе изчезнала.

— Съжалявам, че се отбих така неочаквано — весело каза Танджина, — но не се безпокойте, вечеряла съм!

Опитът й да внесе нотка на престорено лекомислено безгрижие се провали и само допълнително обтегна нервите на всички. Танджина мигновено осъзна досадата, която бе предизвикала, и каза по-тихо:

— Извинете. Исках само да ви разсея, а вместо това ви разстроих. Моля ви, позволете ми да ви помогна!

— Стив… Дайан! Танджина наистина може да ви помогне. Не се противете! Идването й тук тази вечер може да е малко необичайно, но уверявам ви, поне за мен е добре дошло! Доверете й се, както се доверихте на мен!

Леш се надяваше, че Танджина ще заслужи това доверие повече от нея.

— Вече сме готови на всичко! — каза Дайан с измъчена усмивка. Присви неловко рамене без видима причина някъде след обед по гърба й се бяха появили болезнени драскотини. Плачеше й се.

— Защо не влезем в хола? — предложи Танджина. — Там ще можете да ми разкажете всичко.

Влязоха в стаята вкупом и се настаниха сред неразборията от апарати и потрошени мебели. С монотонен глас, зад който се криеха сдържани емоции, Стив подробно описа сполетелите ги премеждия. Танджина слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Телевизорът продължаваше да съска. Когато Стив свърши разказа си, Танджина остана седнала още миг, а после стана, потривайки ръце.

— Бих искала да разгледам къщата — каза сериозно. Тя се бе съпротивлявала срещу този последен момент, от все сърце бе искала да избегне финалния сблъсък. Той таеше толкова болка и ужас — тази болест, от която така се стараеше да се излекува, това болезнено съпреживяване, което й причиняваше толкова страдания, тази мълниеносна парапсихологична чувствителност към духовете на живи и мъртви. С такава страст се бе борила срещу настъпването на този последен час. И все пак, след като веднъж вече бе дошла тук, тя бе напълно готова за бой. С всичките оръжия, които й бяха дадени. Като наемните войници тя владееше отлично занаята си и когато не тормозеше душата й — дори му се наслаждаваше.

— Разбира се! — каза Стив. Той стана и миг след него същото стори Дайан.

Танджина вдигна предупредително ръка.

— Сама, ако обичате!

Фрийлингови колебливо седнаха. Танджина потъна в дебрите на къщата.

Леш успокоително говореше на Дайан:

— Повярвайте ми, тя е блага душа. Именно тя ни доведе при вас първия път.

— Тя и осцилоскопът! — съгласи се Райън.

След като Марти си бе тръгнал, той бе развил собственическо чувство към апаратите, струпани в стаята.

Леш се усмихна.

Да. Бракът на техниката и духа. Сигурно в това се крие някаква поука, чудя се каква!

 

 

Танджина бързо отхвърли стаите на долния етаж. Кухнята, трапезарията, дневната, кабинетът, коридорът, килерът, антрето. Вярно, имаше някои интересни места — по-специално коридорът и задната част на кухнята, но това бяха дребни грижи, несравними с основния проблем — съсиреци от мрак. Без да губи повече време, тя се изкачи по притъмняващите стъпала към втория етаж.

Стаята на Дейна също не бе забележителна с нищо. После Танджина тръгна по дългия тъмен коридор към голямата спалня. Стаята силно миришеше. На стената над леглото — видимо за вътрешното зрение на Танджина, имаше петно. Капеща жива следа, от гнойното му сърце във всички посоки излизаха радиални лъчи. Следа на огромен паяк-тарантула. На Танджина й призля, и самото легло бе омърсено. Цялото бе просмукано от кален цвят и кален мирис. Тя усещаше ясно, че нещо мъртво и отдавна разложено бе лежало в него неотдавна. Лежало бе и бе оставило след себе си зловонните си секрети. Танджина узна достатъчно за тази стая. Решително излезе в коридора и застана пред съседната стая. Тя бе затворена и вратата бе заключена.

— Защо тази врата е заключена?

Стив погледна нагоре. Понечи да отговори, после му хрумна друга идея. Бавно затвори очи и се съсредоточи.

— Отговори й! — прошепна Дайан.

— Точно това правя! — отвърна й също с шепот и продължи да се напряга вътрешно.

След миг Танджина се появи на горния край на стълбите.

— На живите ли говоря? — повтори нетърпеливо.

Стив се отпусна и отвори очи.

— Съжалявам! — извика в отговор той. — Това е стаята на сина ми и дъщеря ми.

— Според нас тя е сърцето на къщата добави д-р Леш.

— Тази къща има много сърца — каза Танджина, обръщайки се, и потъна отново в тъмнината.

Стив се приближи до д-р Леш и тихо каза:

— Опитвах се да отговоря наум, но тя не ме чу. А вие твърдите, че е изключителна ясновидка.

От горния етаж се чу викът на Танджина:

— Не бива да се съмнявате в мен! Това е много важно!

Смутено се спогледаха. Минута по-късно ясновидката от ново извика:

— Д-р Леш, бихте ли се присъединили към мен тук горе, моля!

Д-р Леш се извини и пое нагоре. Стив и Дайан се сгушиха пред телевизора, а Райън продължи да проверява периодично показанията на уредите.

Леш и Танджина стояха в детската стая. Вратата вече бе отворена. Вътре бе тъмно и тихо.

— Това е стаята! — каза Танджина.

Леш кимна:

— Сега е тихо.

— Звяра малко го е страх от мен! — намигна Танджина. — Не много, разбира се, но както вече казах, накарах го да се позамисли!

Леш вдигна вежди:

— Би ли могла да ми го опишеш по-подробно!

— О, да! Ние се опознахме доста отблизо, преди да премерим сили!

— И каква е природата му?

— Променлива като Протей! Някога, струва ми се, е бил човешко същество. А сега е доволен от извратената си същност. Не желае да се върне назад, нито да продължи напред, ако би могъл. Обсебен е от порочната си личност. Виждала съм го и преди в други форми. И сега го срещнах отново.

— И какво се случи, когато се изправихте един срещу друг? Какво каза той? — Леш бе заинтригувана, очарована. Това бе извън нейната територия, но след всичко, което бе видяла, вече не бе сигурна къде е истината. Сега бе само наблюдател.

— Не искаше да дойде при мен! — поклати глава Танджина. — Прекалено погълнат е от себе си. Трепери над изгубената си душа, както скъперник брои златото си. Но е посегнал да заграби прекалено много и това ще бъде падението му. Няма да отстъпи онуй, което владее, дори за да се спаси. Премерихме сили — той и аз. И кълна се, той е страховит! — Очите й се присвиха. — И аз не му отстъпвам!

— И как ще постъпим с този Звяр!

— Ще видим. Възможни са няколко начина. Зависи от тези хора — тя посочи надолу.

— Те са силни!

Танджина безизразно кимна.

— Тогава ще видим.

Заедно слязоха долу. Танджина дръпна Дайан, която се бе свила на пода до един стол, и тя застана на колене.

— Дай ми ръката си, дете!

Дайан се поколеба, погледна д-р Леш.

— Хайде, няма да те ухапя!

Сега Дайан бе наравно с очите й. Тя сложи ръце в ръцете на Танджина.

Тихо, за да я чуе само Дайан, Танджина каза:

— Дъщеря ти е жива — тук, в къщата!

Дайан захлипа и не спираше да плаче: от тъжната радост, че някой друг потвърждава жестоките й надежди. Танджина я прегърна, потупа я по главата. Стив понечи да се приближи, но Танджина го спря с жест на ръката си.

— Чаша вода! — прошепна тя.

Той се скри в кухнята.

— Къде ставаха материализациите? — попита Танджина д-р Леш. — Искам да кажа случаите на билокация.

Леш посочи във въздуха на около метър над главата й.

Танджина кимна.

— Силно усещане ми говори, че изходната точка е в гардероба на детето. Горе.

Дайан закима утвърдително с глава.

— Да, и аз усещам същото.

— А, сега, дете! — каза ясновидката, като държеше Дайан на една ръка разстояние. — Ще бъдете ли силна? Заради мен, заради дъщеря си? Не мога да сторя абсолютно нищо в този свят без твоята вяра и любовта към децата!

— Да! Повярвайте ми, ще бъда!

— Ще се подчиниш ли на всичко, което кажа! Дори ако противоречи на разума ти, на всичко, в което вярваш?

— Да! О, да! Моля ви!

Танджина замълча и се замисли за миг. Заговори, най-напред само на Дайан, а после на цялата група:

— Керъл Ан не е като… тях. Тя е живо присъствие в тяхната духовна, но свързана със земната плоскост. Привлича ги онази част от нея, която е различна от тях — нейната жизнена сила. Тя е много ярка. Излъчва собствено сияние. Светлината й означава живот — споменът за любовта, за дома, за земните удоволствия — неща, които те отчаяно желаят, но никога не могат да притежават.

— Жената, която чака! — отрони д-р Леш. — Майката на техния копнеж. Жената-дух.

Танджина кимна.

— Почти съм убедена, че тази жена е въплъщението на непостижимите им мечти. Но точно сега дъщеря ви най-силно им напомня за светлината на любовта — споменът им за нея е неясен, но силен. И светлината й е тъй ярка, че ги отклонява от истинската светлина, която е предназначена наистина за тях. О, да! И аз я видях веднъж при пътешествията си до онзи свят! Светлината, която за тях е вратата към вечния покой. Но те са останали слепи за нея — за тях тя е останала скрита, а сега вниманието им допълнително се отклонява. Разбира се, тези души, които по някаква причина, каква то и да е, не са намерили покой, не съзнават, че са мъртви.

— Знаете ли защо нямат покой? — с дрезгав глас попита Стив.

В мисълта му нахлуха видения — спомени за гробища, за изровени трупове. За да се разчисти място за къщата му. Неговата бе първата, построена тук.

— Причината не е важна — Танджина пренебрегна въпроса му. Нямаше връзка с онова, което трябваше да стане.

Стив сам си отговори едва чуто:

— Мисля, че аз зная защо.

Танджина не се интересуваше от причините.

— Няма значение. Важен е ФАКТЪТ на тези души, те са лишени от съзнание в смисъла, който ние разбираме. Пребивават във вечно състояние на сън — като кошмар, от който не могат да се събудят. Те живеят в сън — те СА сън. Някои хора, някои от нас тук — например аз или дъщеря ви — могат да ти виждат в СВОИТЕ сънища. Някои от нас могат да сънуват сънищата, в които тези души съществуват. И дъщеря ви, и аз имаме едни и същи сънища, но сега тя се е изгубила в тях и трябва да я върнем обратно.

— О, да, да, моля ви!

— И така! — Танджина вдигна ръка, за да ги накара да замълчат. — В тази спектрална светлина, скрита за погледа на тези нещастни бродещи в съня души, в тази светлина е спасението! Тя е прозорец към съседната плоскост. Има и други прозорци — навътре и навън или към други плоскости, и през тези прозорци могат да преминат всякакъв вид същества — и светли, и тъмни…

— Снощи видяхме някои от тях — намеси се развълнувано Райън.

Той бе смаян от това смислено обяснение на една действителност, която по някакъв начин бе напълно естествена, макар да не се отличаваше много от халюцинацията. Танджина тържествено кимна.

— Както разбирам, Фантабел и Сеаду са се появили в нашата земна плоскост. Те обитават свои собствени светове и понякога се осмеляват да навлязат в света на блуждаещите души. Но не е трябвало да идват в нашето измерение. Опасно е и за тях, и за нас. Аз не се съмнявам, че са били подведени от онзи, за когото тепърва ще говоря. Прозорците не се преминават лесно. Такъв прозорец е спектралната светлина, през чиято мембрана трябва да преминат заблудените души — от другата страна приятелска ръка ще ги поведе към съдбата им. Керъл Ан може да им помогне да намерят светлината. Ако тръгне към нея, те ще я последват.

— Не!

— Не, самата тя не бива да влиза. Но това ще трябва да й обясните вие, Дайан. Тя ме чу за миг (или може би час?) но само любовта, която свързва вас двете, може да я задържи там, където трябва да бъде. Където и когато трябва да бъде.

— Ще изпълня всичко, което поискате!

— Е, дръжте се, мили хора, има и още нещо! Там с нея има и едно ужасно присъствие. Колко ярост, колко лъжа има в него! Никога не съм усещала нещо подобно — достатъчно силно, за да пробие проход към този свят и да отвлече дъщеря ви. То държи Керъл Ан близо до себе си и далеч от спектралната светлина. Използва я, за да държи в юзда и да отвлича вниманието на останалите души, за да ги отклонява от светлината и да не могат да избягат от властта му. Използва я и я лъже. Говори й неща, разбираеми само за нея. Тя се страхува от него, но и се бои да се отдалечи прекалено, защото той единствен може да разговаря с нея и познава езика й. Това е Звяра. Той се стремеше към нея от самото начало.

Танджина взе в шепи лице то на Дайан и то приближи към своето:

— А сега да ставаме и да вървим да вземем дъщеря ти!

Дайан се засмя през сълзи и стана. Танджина също понечи да се изправи, а после погледна изненадано към краката си:

— Я виж ти, ами че аз вече съм била станала!

 

 

Полунощ отдавна бе минала, докато успеят да съберат всички неща, които Танджина им нареди да съберат. Сега тя стоеше в средата на дневната и проверяваше купчината предмети.

— Хавлии, червени панделки, червило, номерирани топки за тенис…, а въжето къде е?

Стив влезе в стаята, с въже, намотано на рамото му.

— Това е всичко, което успях да намеря.

Всички телевизори бяха включени и екраните им светеха, дълги конци опасваха стените, вързани напречно с по-къси парчета в квадратна мрежа в средата на стаята, увиснала точно там, където се бяха материализирали предметите.

Танджина погледна Стив.

— Ще свърши работа. Готова ли е водата за къпане?

— Ваната е пълна. Тъкмо затворих крана.

— Тогава можем да започваме! — Танджина намигна на д-р Леш. — Моята екипировка по-лесно се пренася, това е!

А после се обърна към Дайан.

— Добре, дете. Повикай дъщеря си.

Дайан застана в средата на стаята, като че ли се явяваше на прослушване. Танджина й кимна. Дайан пое дълбоко дъх.

— Керъл Ан! Керъл Ан! Мама те вика! Чуваш ли ме, скъпа?

Синьо-бяла светлина и глухо съскане на електрони.

— Керъл Ан! Кажи здравей на мама!

Нищо. Въздухът бе натежал от празнота. На Дайан се искаше да излезе от кожата си, да изкрещи. Танджина затвори очи, задиша ускорено. Клепачите й затрепкаха. Когато заговори на Дайан гласът и идваше сякаш от много далеч.

— Опитай пак.

Дайан сви юмруци.

— Кажи здрасти на татко, моето момиче! Толкова ни липсваш, и на него, и на мен! Много! Толкова те обичаме! Кажи здрасти!

Танджина почна да се поти. Бавно поклати глава.

— Някой я задържа.

Стив и Дайан подскочиха, като че ли нещо ги убоде едновременно.

— Какво значи това? Кой я задържа? — изпищя Дайан. — Кажете ми какво е това?

Танджина отвори очи, лицето й бе зачервено, устните — пресъхнали.

— Обвиват я много ръце, тя си мисли, че е в безопасност. Бързо! От кого се плаши повече? От теб или от мъжа ти? Дайан ожесточено заклати глава.

— Никой от нас не я е плашил! — Почти се разплака от страх. Че това не е правилният отговор.

— На кого се обажда най-напред, като я повикате? — строго настояваше Танджина.

— Винаги тичаше първо при Дайан — каза Стив. Той отри ръце в панталоните си, опитвайки се да избърше потта.

— Когато е направила пакост, от кого се крие?

— Тя е послушно дете! — запротестира възмутено Стив. — Възпитали сме я добре и…

— Слушайте, аз не съм от „социални грижи“. Искам бърз отговор!

— Стив решава какво да бъде наказанието — отговори Дайан. — Децата винаги са го знаели.

— Чакай малко, Дайан! Не мисля, че си съвсем справедлива. Никога не съм вдигал ръка срещу…

Танджина нетърпеливо махна с ръка.

— Ще се карате за това после, сега застани до мен! — Шепотът й бе повелителен.

Стив се подчини моментално.

Д-р Леш гледаше, загубила ума и дума — никога не бе виждала нещо подобно. Райън също едва успяваше да задържи вниманието си върху уредите. Танджина заповяда на Стив:

— Кажи на Керъл Ан да се обади!

Стив се огледа, несигурен накъде да отправи думите си.

— Повикай я! — отсече Танджина.

Стив заговори тихо, почти нежно:

— Миличка, аз съм, татко! Чуваш ли ме, сладката ми?

— Казах да я повикаш! Високо!

— Керъл Ан! — сега Стив говореше с нормалния си глас. — Керъл Ан, аз съм, татко ти!

— Хайде пак! — измърмори Танджина. Клепачите й отново натежаха, погледът й се премрежи.

— Татко е тук, любима! Отговори ми!

— Скарай и се! — каза Танджина.

— Защо?

— Разсърди се или никога няма да я видиш! — изкомандва медиумът.

— Керъл Ан, говори ти баща ти! — Стив вече говореше по-грубо — ядосан и объркан.

— Кажи й, че ако не се обади, лошо й се пише!

— Веднага ми отговори, млада госпожице, или ще загазиш!

— Кажи й, че ще я напляскаш!

Стив доверително сниши глас:

— Ние никога не бием децата.

Дайан изкрещя побесняла:

— По дяволите, Стивън! Кажи й!

Стив се нацупи.

— Ако не се обадиш на родителите си още сега, те чака един хубав бой! И от двамата!

— Скарай й се! Наругай я! — кресна Танджина.

— По дяволите, Керъл Ан! Не ме ли чуваш?

От много, много далеч се чу глас:

— Мамо, мамо, помогни ми!

Дишането на Танджина бе бурно. Капчици пот оросиха челото й. Усмихна се мрачно:

— Тя му се изплъзна!

— От кого се е изплъзнала? — жално заразпитва Дайан. — От онова нещо, което видяхме? Добре ли е тя?

Танджина не обърна внимание на въпросите. Очите й бяха затворени и тя се задъхваше като спринтьор.

— Дайан, попитай я вижда ли светлина?

— Керъл Ан, виждаш ли светлина?

Слабият глас в телевизора се усили.

— Мамо, той ме гони!

Нотка на ужас разцепи въздуха.

— Мамо! — изпищя гласчето.

— Кажи й да тича към светлината! — бързо заповяда Танджина.

Дайан уплашено погледна д-р Леш.

— Не!

Косата на Танджина бе разрошена, тя с труд си поемаше въздух.

— Той ще я последва дотам! Той я следва от седмици! Те всички я следват! Трябва да й кажете това, което искам!

Леш бе изцяло погълната от сцената и подсъзнателно вече вярваше на Танджина.

— Кажи й! Хайде, Дайан, прави каквото ти казва Танджина!

Викът изригна от нея като газ под налягане.

— Тичай, Керъл Ан, тичай! Тичай към светлината! Бързай, колкото ти държат краката!

— Мамо, къде си?

— Тук съм, мила! — От очите на Дайан течаха сълзи, гласът й бе прегракнал.

— Кажи й, че си в светлината! — гласът на Танджина ставаше все по-груб.

— Не, това е лъжа! — задави се Дайан.

— Не можеш да избираш между живота и смъртта, когато вече си на кръстопътя между тях! — сопна й се Танджина. — Кажи й, преди да е станало късно!

— Тичай към светлината, Керъл Ан! — изпищя Дайан. — Мама е в светлината! Тук съм, в светлината, скъпа! Ела при мен!

— Още веднъж! По-бързо! Кажи й, че я чакаш!

Дайан вече се задушаваше от ридания, от безсилен гняв пред измяната.

— Мама е в светлината и те чака, скъпа! Моля те, ела при мама! — викаше отново и отново тя, а после грубо се извърна към Танджина с див шепот:

— Мразя те за това!

Танджина се присви като от удар, но не отговори. Вместо това заговори на всички:

— Хайде всички горе, бързо! И гледайте да не забравите нищо!

Петимата се втурнаха по стълбите към площадката на втория етаж. Струпаха се около вратата на детската стая. Танджина се обърна към тях, дишайки на пресекулки:

— Прочистете съзнанието си. Той знае от какво се страхувате. Знаел е още от самото начало. Не му помагайте повече — узнал е прекалено много. А сега отвори вратата!

Без да се колебае, Стив пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Вратата с лекота се отвори. Вътре бушуваше буря като в открито море. Стена от вятър и гръм връхлетя през вратата — стонове и вопли на бълнуване се сливаха в безсмислена луда какофония. Вятърът бе истинска стихия. Цялата къща ехтеше. Танджина запълзя по пода навътре срещу бурята. Но това, срещу което се опълчваше, не бе само буря от вятър и измъчени звуци. От стаята струеше и светлина. Вече вътре, успя да се изправи на крака — тук вятърът бе малко по-слаб, отколкото пред самата врата. Все пак дори и сега трябваше да присвива очи от вихрушката от прах и твърди частици материя… и от светлината.

Светлината се излъчваше от дрешника — толкова ярка, че бе невъзможно да се гледа, по-ярка от слънцето, от десет избухващи слънца. Синьо-жълти лъчи пронизваха лицето й, обгаряха кожата й, разсейваха се в тежката атмосфера на стаята.

Танджина изкрещя към коридора:

— Райън, слез долу! Чакай на изходната позиция!

Отначало той не я чу заради шума. Тя кресна още по-силно (гласът й почваше да преграква) и той изтича надолу по стълбите.

Втори в стаята пропълзя Стив. Стигна до Танджина. Дори на половин метър разстояние тя трябваше да вика, за да може той да я чуе.

— Стивън, дай ми топка номер едно! Дайан, стой в коридора и предавай на Райан думите ми. Кажи му да застане под мрежата!

Дайан повтори думите й. Райън извика в отговор, че е заел позиция. Леш остана при Дайан. Танджина затвори очи и метна топката за тенис в пещта на дрешника. Бушуващият вятър изрева и се опита да я събори на пода. Тя се хвана за ръката на Стив.

— Питай Райън вижда ли нещо!? — извика Танджина. Дайан предаде въпроса й.

— Нищо! — чу се в отговор викът на Райън.

Танджина допря устни до ухото на Стив.

— Хвърли топка номер две в дрешника, колкото можеш по-силно!

Стив пропълзя толкова близо до вратата, колкото му стигаше смелостта, прицели се със затворени очи в светлината и запрати топката през отвора. Тя изсвистя. Долу Райън не откъсваше поглед от мрежата. Внезапно над него блесна светлина и на главата му тупна топка за тенис. Вдигна я от пода и я огледа. Номер две.

— Тенис топка номер две! — докладва той. — Падна право от шибания въздух!

Дайан изкрещя думите му към вихрушката. Танджина накара Стив да метне и третата топка и той я запрати с всички сили. Миг по-късно топка номер три изпадна в мрежата, съпроводена от блясъка на още една светкавица във въздуха. Райън побърза да го съобщи и Дайан, крещейки, повтори думите му.

— И третата се върна! Номер три се върна!

В урагана Танджина се усмихна със стиснати устни.

— А сега вържи червената панделка в средата на въжето. Бързо!

Стив трескаво започна да изпълнява нареждането, Танджина отново затвори очи. Задиша ускорено, вцепени се, свлече се на пода и напусна тялото си.

След битката с г’Хала бе открила нов път за връщане назад. Съвсем случайно. Той яростно я издиша и тя за кратко се зарея в мастиления мрак, а после изведнъж пропадна, понесена от топло течение, през невидим прозорец — право в тялото си. Много са входовете и много са изходите за зрящите! Сега бързо намери пътя — това бе трептяща мембрана от пърхащи като хриле ветрила, и влезе направо в пространството, което търсеше. Чисто черно от начало, полека почна да става червеникавочерно. Тревожен признак. Досега винаги е било или черно, или прозрачно.

Постепенно всичко около нея се изпълни с червена светлина. Привидения заплуваха в мъртвешката тишина: старци и деца, плачещи съновидения. Танджина прелетя под техния поток — налучкваше пътя, като странеше от миризмата на г’Хала и се стремеше към светлината. Надникваше сред мъглите, зад ъглите на изкорубения ефир, в тунелите, водещи към други плоскости… Ето! Видя я! В дъното на една падина в хлътналото пространство, скрита в една тънка на ефирната субстанция във формата на кладенец, така че бе почти невъзможно да я видиш, ако не си застанал точно над нея. Светлината! Наоколо бродеха фантоми. Танджина полетя към светлината. Ето я! Видя я! Момичето бе приседнало разтреперано на ръба на астралния проход. Започваше полека да се хлъзга в кладенеца.

С ужа̀сен гръм Танджина прелетя през хрилете-цепки на мембраната и се вмъкна в тялото си, обратно в буреносната спалня. В мига на завръщането й вятърът повлече тялото й към гардероба. Стив протегна ръце и я улови в последната секунда, преди ослепителната врата да я погълне. Танджина изкрещя, колкото сила имаше:

— Момичето е точно на входа на тунела! Кажете й да спре! Кажете й да не влиза в светлината!

— Керъл Ан! — закрещя Дайан. — Чуй ме! Не влизай в светлината! Стой, където си! Застани с гръб към нея! Не я гледай!

Танджина седна и се огледа:

— Къде е въжето!

Стив й го подаде, но тя само поклати глава.

— Не съм достатъчно силна. Ти ще трябва да го направиш.

— Какво да направя?

— Хвърли единия му край в светлината. Силно! Трябва да стигне до нея!

Стив кимна разбиращо, макар че не проумяваше нищо. Взе края на въжето и го сви на възел, за да има тежест. Остави го хлабаво на няколко метра зад себе си, за да не го изпусне, и се изправи срещу изгарящата светлина на вратата на дрешника. С две ръце метна възела в зиналата паст, напрягайки всяко мускулче на тялото си. Миг по-късно светкавица блесна в дневната и краят на въжето падна в ръцете на Райън.

— Хванах го! — закрещя той.

Танджина стисна зъби. Застана пред Стив и започна малко по малко да отпуска въжето към дрешника, докато червената панделка стигна точно до вратата.

— Кажи на Райън да хване долния край, но да го дърпа полека и да извика, когато види панделката!

Щом посланието бе предадено от Стив на Дайан и после на Райън, Танджина взе червилото и почна да бележи всеки сантиметър по въжето, като тръгна от червената панделка в средата му. След минута Райън започна да тегли. Щом Танджина усещаше, че въжето в нейния край почва да се опъва, методично отпускаше още малко да потъне в пещта на дрешника. Най-напред червената панделка, а след нея и червените резки една по една изчезваха в ярката светлина. Не мина дълго и чуха развълнувания глас на Райън, който надвика бученето на вятъра.

— Мина! Мина! Виждам панделката!

Танджина незабавно спря да отпуска въжето. Погледна последната резка червило, надничаща иззад рамката на вратата.

— Само 36 инча широчина! Май там вътре няма много място! Дайан! Д-р Леш! Елате тук!

Двете жени пропълзяха по колене в стаята, после се изправиха.

— Марта! Нали мога да те наричам Марта? Искам да слезеш долу и да хванеш въжето заедно с Райън. Искам двамата да го издърпате, когато кажа. Ще теглите възможно най-бързо и силно! Но само когато ви кажа!

Марта изтича навън, без да каже нито дума, и се спусна по стълбите при Райън. Танджина мрачно погледна Дайан.

— Скъпа моя, трябва да влезеш вътре.

Неподправен ужас се изписа на лицето на Дайан в отблясъците на жълто-червената светлина.

— Трябва да го направиш! — продължи Танджина. — Тя ще дойде само при теб. Това е твоето изпитание. Трябва да го направиш веднага. Ще те завържа с въжето.

Особено буен пристъп на вятъра връхлетя точно върху Дайан и я залепи за стената. Стив понечи да върже въжето за себе си, но Танджина го възпря.

— Това е предопределено за нея! Освен това ми трябваш, за да държиш въжето!

Дайан допълзя обратно при тях. Бе леко зашеметена, но не и наранена. Взе въжето и го уви около кръста си. Погледнаха се очи в очи в бурята.

— Обичам те! — извика Дайан.

— Обичам те! — изкрещя Стив.

Целунаха се, докато вятърът препускаше наоколо необуздано. После Стив хвана края на въжето. Дайан тръгна към дрешника и хвърли последен поглед през рамо:

— И да не вземете да изтървете въжето!

— Никога!

В следващия миг огънят я погълна.

Танджина помагаше на Стив полека да отпуска въжето, докато следите от червило преминаха 18-те инча, показвайки, че Дайан е точно в центъра на бездната. На долния етаж Леш и Райън поеха още половин метър въже, което се спусна към тях, и застинаха, опънали го здраво, в напрегнато очакване. Не смееха дори да дишат. И Стив бе застинал, здраво опрял нозе в пода. Танджина му извика:

— Сега ще ги последвам. Ще изпратя духа си, за да ги води. Все още опасността е голяма. Важно е да се улучи точният момент. Не прави нищо, без да ти кажа. Не се опитвай да ми помагаш. Дори не ме слушай, ако не говоря на теб! Разбра ли?

— Как ще узная кога Дайан е стигнала до нея?

— Аз ще зная!

Танджина легна на пода. Дишането й стана неравно, започна да се поти. Вятърът виеше като ранено животно. Танджина се напрегна, сгърчи се в конвулсии, замря неподвижно. Всеки звук и светлина от съзнанието й изчезна. През тънката ципа към простора на чистилището. В нищото.

Мътночервена тлееща светлина озаряваше тази зона на небитието. Всички изгубени души бродеха наоколо. Зад тях бе ярката изгаряща светлина. До светлината Танджина съзря Дайан — с въжето, завързано за кръста й, идваща отникъде, отиваща наникъде. Сама в беззвучния и безпосочен вятър.

Духовете се носеха наоколо без време и цел. Някои минаваха покрай Дайан, но никой не я забелязваше. Едни ридаеха, други се смееха, мнозина бяха без образ, други кървяха. А някои тичаха, блъскаха се обезумели. Недалеч от светлината сред тях бе Керъл Ан. А до Керъл Ан мъглата се сгъстяваше в сянката на Звяра. Танджина се бореше да запази концентрацията си, да задържи хармонията в себе си, да не наруши равновесието си, смело се провикна:

— Преминете, деца! Всички сте добре дошли! Всички! Влезте в светлината! В светлината има покой!

Отначало не се случи нещо, Танджина повтори няколко пъти своя зов. После атмосферата бавно сякаш затрептя — като развълнувана повърхност на езеро. И също като вълните в езеро блуждаещите привидения започнаха да се подреждат — отначало полека, почти незабележимо, а после съвсем очевидно. Те се движеха към Керъл Ан. Към нея и към светлината.

— Преминете отвъд, деца!

Мисълта на Танджина набираше мощ.

— Влезте в светлината!

Керъл Ан заедно с множеството усети зова и остави уморения си дух да се поддаде на нежното привличане на светещия кладенец зад нея. Но тогава връхлетя зловещ мрак, тъмен гняв. Звяра бе побеснял. Той видя как пленниците му започнаха да изчезват в светлината и дивият му рев раздра мълчанието. Само звукът стигаше, за да пръсне стотици окаяни сенки. Звяра се спусна връз тях и ги разпиля, разкъса ги на димящи струйки. Въпреки всичко някои продължаваха да се прецеждат в светлината и Звяра не можеше да ги спре, защото сам се страхуваше да се приближи твърде много. Докато се мяташе обезумял от един призрак към друг, за миг изгуби следите на Керъл Ан. Дайан беззвучно изохка, като видя детето си да се приближава към светлината — почти да я стига. Керъл Ан трябваше да мине на метър от мястото, където бе застанала Дайан. Отчаяно жената протегна ръце.

— Преминете отвъд, деца! — кънтеше зовът на Танджина.

Пръснатите духове се събраха и се устремиха отново към светлината. И Звяра отново нададе кръвожадния си рев. Тогава забеляза Танджина, която вече се рееше над светлината. Засъска, плувнал в пяна от бяс. Прокрадна се към нея, но тя бе прекалено близо до светлината. Спря се, скри очи с хищна лапа. Предпазливо продължи да се промъква към нея. Боеше се от светлината, но безумният гняв му придаваше смелост.

Вече бе до тях: Танджина над светлината, Дайан до нея. Яркият конус на плътния лъч светлина попиваше замаяната Керъл Ан като прашинка. Около нея се трупаха призраците — ридаещи, танцуващи на светлината, препускащи в надпревара, лутащи се. Дайан протягаше ръце, напрегнала сили.

— Премине те отвъд, деца! — Зовът на Танджина ехтеше като камбанен звън. — Всички сте добре дошли! Вървете в светлината! В светлината ще намерите утеха!

Долетя Жената, която чака, заобиколена от свитата си. Спря над спектралния блясък. Танджина й извика:

— Светлината! Ето я светлината! Можеш да влезеш в нея! Това е пътят! Бъди свободна! Ти можеш да се освободиш! Твоят възлюбен спи вечен сън от другата страна! И ти можеш да намериш покой при него, завинаги! Върви!

Жената в очакване почти се усмихна, почти се забави още миг. А после продължи полета си.

Но другите души бяха намерили края на своето очакване. Едни се носеха плавно, други се препъваха, трети устремно се втурваха към пламтящата паст. Звяра не можеше да се сдържа повече. Колкото и да ненавиждаше светлината, още по-омразна му бе мисълта, че ще загуби душите, на които дължеше мощта си. А най-силна от всичко бе омразата към зовящото присъствие, което ги примамваше. С нечленоразделен рев, който почти разцепи на две самата субстанция на ефира, той се хвърли върху вибриращата фигура на Танджина, като в безумния си бяс дереше с нокти и впиваше зъби в самия себе си.

Над сияйната пътека Танджина затвори очи, наклони се напред и се превърна в огледало. Яркият блясък се отрази в лицето й и заслепи г’Хала. Той с оглушителен трясък се строполи сред множеството от духове, премаза ги, пръсна ги във всички посоки и се скри в мъглите на небитието.

— Преминете отвъд, деца! — извика Танджина. Десетки духове се устремиха към извора на светлината, някои се блъскаха в момиченцето и я изпреварваха. — В светлината има покой!

През грохота на бурята в спалнята до Стив долетя ехото от думите на Танджина. — Влезте в светлината!

За Стив това бе измяна.

— Не! — изрева гой срещу дребничкото безпомощно тяло на пода. — Ти каза, че не бива! Каза, че трябва да се пазят от светлината!

В ужаса и объркването си, изтормозен от чакането, той реши, че е пропуснал момента. Стори му се, че вижда как Танджина води жена му и дъщеря му в опасната светлина и отвъдното. Предадени и завинаги изгубени. Задушаващ вопъл се изтръгна от гърлото му. Започна да тегли опънатото до скъсване въже.

— Дайан! Керъл Ан!

Крясъкът му надви шума на бушуващата буря, дочуха го двамата, застанали нащрек на другия край на въжето и се спогледаха объркано. Проникна дълбоко в транса на Танджина и болезнено рязко я върна обратно в стаята. Тя изпищя:

— Стивън, не още! Райън, дърпай! Дърпай!

Стив продължаваше да тегли въжето. Изведнъж взрив от електрическа енергия експлодира в гардероба и бързо премина в тихо, гърлено ръмжене. Ръмженето се спусна до най-ниските регистри на звука, достъпни за човешкия слух, после започна да се усилва, докато най-напред стаята, а след нея цялата къща се затресе до основите.

В този миг Стив вдигна поглед и видя лицето на Звяра бавно да се оформя в светлината на дрешника. Като череп на човекоподобна маймуна, то имаше огромни очни кухини, издадена долна челюст, хищни зъби. Напрегнатите му жилести мускули бяха изкривени в отвратителна гримаса, оголваща зъбите му. Като на луд се стичаха лигите му, лице на питекантроп, но кучешките му зъби бяха досущ като бивни, а в носната му кухина се белееше кост. Запълни вратата на дрешника от край до край. Злобно разтвори гнусните си челюсти. Издуха мизерни звуци през дървената решетка на прозорчето на вратата, изпълни стаята със зловонен газ. Главата започна да излиза.

Стив замръзна. Упорито, въпреки ужаса, против разума си, стискаше въжето. Стискаше го здраво — като последен акт на волята си.

Райън и Марта теглеха с всички сили своя край. Десетки искри от електрически заряди разцъфтяха над главите им. Първичен родилен вик отекна в дневната. Появи се вихър от светлина в билокационната точка въртяща се спирала със светеща мембрана в дъното, и изведнъж в центъра на водовъртежа изплува Дайан, прегърнала Керъл Ан. Централната мембрана се изду, като пред родилен напън на зародиш, и изведнъж двете фигури я пробиха и се търкулнаха на пода сред бликналата желатиноподобна родилна вода и дъжд от искри. Светлинният водовъртеж изчезна. Двете бяха обвити в розово желе от глава до пети. Райън развърза въжето от кръста на Дайан, докато Стив дотича при тях. Танджина го следваше изнемощяла.

Всички плачеха. Страстно се прегърнаха за миг, дълъг като вечност. Стив грабна. Дайан и Керъл Ан и ги понесе към банята. Нежно ги сложи в топлата вода във ваната, която Танджина то бе накарала да приготви… отдавна, толкова отдавна, сякаш цял живот бе минал оттогава.

Водата се разпенваше и пускаше мехури, почервеня и замириса остро, докато гелообразното вещество се разтвори и измие от телата им. Все още плачеха. Райън изтича да вземе портативната видеокамера, за да заснеме странното вещество, Марта и Танджина стояха на вратата, опрени една на друга.

— Здрасти, тате! — изписука Керъл Ан. — Тя току-що се бе събудила от дълъг страшен сън и после щеше да му го разкаже.

— Слава богу! — прошепна Дайан през сълзи. — О, боже, благодаря ти!

Косата й бе побеляла.

Тримата седяха във ваната, все така прегърнати. Танджина се облегна на вратата изтощена. Сега и тя можеше да си почине.

— Тази къща сега е чиста! — промълви тя.

Леш с труд проговори:

— Откъде… знаеш?

— Детето бе връзката. Докато тя оставаше в онази астрална плоскост, вратата между двата свята бе отворена. Тела можеха да влизат и излизат по своя воля там, където преди можеха да пристъпят само духове. Но сега тя е тук и отворът е запушен. Звяра няма да се връща повече, уверявам ви. Той загуби повече, отколкото бе спечелил, отваряйки проход между двата свята. Може би дори е ослепял. Не, той си отиде и няма да се върне!

Тя изпусна дълбока въздишка на умора и облекчение — защото и нейните мъки свършиха.

— Тази къща е чиста.