Джеймс Кан
Полтъргайст (7)

Глава VII

Марта Леш седеше неспокойно в края на голямата овална заседателна маса и гризеше кожичките на ноктите си, докато в залата един по един започнаха да прииждат хора и да заемат столовете. Залата за конференции бе голяма, с два вътрешни монитора, висящи от тавана в единия край, модерна „черна дъска“, боядисана в зелено, окачена на страничната стена, и 16-милиметров киноекран в дъното. Тридесет дървени стола заобикаляха масата. Когато Марта започна доклада си, повечето бяха заети.

Това бе общо заседание на всички членове на комисията, което д-р Леш бе свикала, за да им покаже записите и да се опита да ги накара да я изслушат. Присъстваха представители на Комисията за хуманни изследвания, Комисията по парапсихология, Катедрата по психиатрия и куп студенти по медицина. Следователно, от гледна точка на парапсихологията изобщо, тази колекция от професионалисти обединяваше вярващи, полувярващи, невярващи и антивярващи. Страховито съчетание. Марта не бе сигурна какъв трябва да бъде подходът й. Някои вече поглеждаха часовниците си.

— Събрах ви толкова спешно, защото данните, които получих през последните два дни, са поразителни. Толкова поразителни, че просто не зная какво да мисля, камо ли как да действам.

Тя се спря, търсейки насърчителен поглед сред трупата, но напразно. Стана и закрачи напред-назад, за да изразходва нервната си енергия, докато продължаваше да говори.

— Повечето от вас са запознати с основните форми на досегашните ми изследвания — хипноза на двойка субекти, внушаване определени сънища на единия, а на другия — сънища „с отворен край“, след което независими арбитри сравняват разказите за сънищата на единия и другия субект и търсят всяко съвпадение, което би могло да се дължи на телепатична или друга паранормална връзка, за прехвърляне на информация от единия сънуващ към другия. Както знаят някои от вас, резултатите в отделни случаи са много насърчителни, в други — не съвсем убедителни.

Преди няколко седмици започнах работа с обекта Т. Тя самата определя себе си, макар и с явна неохота, като медиум. Преди около 65 часа изследванията ни взеха обезпокоителен поврат. В онази вечер проследявахме в лабораторията честотата на електроактивността на ПГО-зоната на мозъчната й кора в корелация с наблюдаваните психични явления, когато неочаквано в наблюдаваната зона от мозъчната кора настъпи неудържимо разреждане. Никога дотогава не бяхме виждали подобно нещо. Едновременно субектът заговори с гласа на малко дете — очевидно насън. Моят колега д-р Райън Мичъл много проницателно забеляза, че честотата на въпросните мозъчни вълни варира в зависимост от положението на субекта. По-конкретно, когато лицето й бе обърнато в определена посока, наблюдаваните електрически пикове бяха много по-активни. Аналогията, към която можем да прибегнем в случая, е приемаща антена, която показва максимална чувствителност, когато е насочена точно към източника на излъчването.

— Правилно ли чух? — прекъсна я д-р Хофман от Медицинския факултет. Наистина ли намеквате, че МОЗЪКЪТ на тази жена приема съобщения, които сте успели да запишете на електроенцефалограма? — гласът му не бе презрителен.

— Засега не намеквам нищо. Просто представям данните, които сме събрали — в хронологичен ред. Когато свърша (тя наблегна на последната дума), ще приветствам всякакви обяснения, предположения и мерки, които някой може да предложи.

Хофман кимна в знак на извинение като непослушно момче, което са хванали да прави гримаса зад гърба на учителката. Леш продължи:

— По молба на субекта и тъй като обратът в хода на събитията бе толкова неочакван и необичаен, променихме останалата част от експеримента. Превърнахме го в ново своеобразно и уникално изследване по следния начин: на следващата вечер аз и двама асистенти с кола, оборудвана с електроенцефалограф и телеметрична техника проследихме посоката, в която се увеличаваше електрическата активност на мозъчните вълни у субекта от току-що описания тип — сякаш е антена в домашния ни приемник.

Хофман завъртя очи към тавана. Леш не му обърна внимание.

— Призори стигнахме до къщата на семейство Ф. от предградията, които изглеждаха силно разтревожени. Помолиха ни за помощ. Субектът Т. бе в състояние на изтощение, затова наредих на асистентите си да я доведат тук в болницата, а аз останах при семейството, с което бяхме установили контакт. В последвалия разговор те изразиха пред мен убеждението си, че къщата им е обитавана от нещо като полтъргайст.

Тук Хофман стана, усмихна се и демонстративно погледна стенния часовник.

— Ако ме извините, имам среща, за която в никакъв случай не бива да закъснявам.

И си тръгна, последван от двама сътрудници на факултета му и двама студенти-медици. Леш изчака да излязат, преди да продължи.

— Полтъргайст, за онези от вас, които не са запознати с термина, означава „шумен или трополящ домашен дух“. Г-н и г-жа Ф. ми описаха епизоди, при които картини са падали от стената, ветрове са духали в затворени стаи, чувало се чукане, лампи светвали сами и т.н. Но съвсем разбираемо най-тревожен за тях бе фактът, че петгодишната им дъщеря е изчезнала. И още по-смущаващо — че я ЧУВАТ. В телевизора. Разбира се, тя не присъстваше физически вътре, само гласът й. Освен това нещо като неясно изображение се появяваше на екрана, когато апаратът бе настроен между два канала. Казаха ми, че най-добър е ефектът при ултрависоките честоти. Бяха обезумели. Не знаех какво да мисля. Но след като бях стигнала толкова далеч, реших да отида докрай — какъвто и да е той. И така, вечерта инсталирахме в къщата необходимата апаратура — видеокамери, анализатори на йонния поток, магнитометри, инфрачервени обективи и пр. Целият инструментариум на моите изследвания. Това, което видяхме и най-сетне успяхме да запишем, ме накара да се замисля, но както вече казах, просто не зная какъв извод да направя. Първо изследвахме стаята, в която се предполага, че е изчезнало детето. Или поне се опитахме да я огледаме. Предметите в нея се движеха, по-точно летяха, и то с такава скорост, че не можехме да влезем. После г-жа Ф. установи връзка с дъщеря си Керъл Ан чрез телевизора в дневната. Всички чухме гласа на момичето от апарата. Същият детски глас, с който случайно бяхме чули да говори субектът Т. предишната нощ. Момиченцето каза, че вижда ярка светлина. Посъветвахме я да стои настрана от нея. Но за това след малко. След това станахме свидетели на поредица материализации.

Тук д-р Леш отвори куфарчето си и раздаде някои от трофеите си.

— Тези предмети буквално се появиха във въздуха пред нас и паднаха на пода.

Публиката замърмори.

— После се случи следното — тя извади няколко увеличени снимки с размери 8 на 10 инча. Един от асистентите ми ти бе качил на горния етаж, за да проучи възможността в къщата да има замаскиран предавател, излъчващ гласа, който чувахме. В процеса на проучването асистентът изпитал остро болезнено усещане за ухапване в хълбока.

— Ухапване ли казахте?

— Ухапване по хълбока, като практически липсваше видима причина за подобно усещане. Но като го огледахме след няколко минути, открихме тези следи от зъби и ги фотографирахме… сега ще ги видите.

Д-р Леш раздаде снимките на хълбока на Марти.

— Както може те да се убедите, изглежда, са оставени от долна челюст с размери приблизително 12 инча, в най-широката й част. Взехме проби и за аеробни, и за анаеробни бактерии. До тази сутрин нищо не поникна в аеробните култури. В анаеробната среда се развиха две дребни непознати форми, които живяха само няколко часа. В момента продължават антигенните изследвания. За всеки случай имунизирахме пострадалия срещу тетанус. На този етап решихме да се въздържим от имунизацията срещу бяс, макар че трябва да подчертая, ухапването, изглежда, е от челюст на някакъв вид бозайник. Решихме да я отложим, поне временно, с надеждата, че ще успеем скоро да намерим животното и да разберем дали е заразено.

Хората около масата разглеждаха снимките с различна степен на объркване, недоверие или безразличие. Леш премина към същината на доклада си.

— След това видяхме — подчертавам, всички ние видяхме появата на… същества… неземни видения, чиято природа ми е трудно да опиша… Дори се колебая дали да ги споменавам, защото не успяхме да получим никакво документирано доказателство за съществуването им. Говоря за тях само защото наистина ги видях. Отначало се появиха три. Най-точно мога да ги сравня с пламък, сянка и дърво. Взаимодействаха предимно помежду си, по начин, недостъпен за моето разбиране. Останах с впечатлението, макар че сигурно съм склонна към антропоморфизъм, че участват в нещо като ритуален танц. Честно казано, имам много бегла представа колко е продължил този епизод трябва да призная, че бях изумена. И накрая, докато това ставаше в дневната, успяхме наистина да направим видеозапис на може би най-необикновените събития през тази необикновена нощ.

Леш намали осветлението, извади двете касети и ти постави във видеомагнетофоните под двата монитора. Някой от другия край на масата измърмори:

— Студио „X“ започва…

Леш включи видеомагнетофоните. Когато записите свършиха, си тръгнаха още петима. Всички мълчаха. Най-сетне д-р Льо Мей от катедрата по психиатрия заговори с меко южняшко произношение.

— Марта, какво точно се опитваш да кажеш?

Леш седна и свали очилата си.

— Само ако знаех! — усмихна се тя.

Льо Мей продължи:

— Виж, склонен съм да вярвам в много неща, но това… — той махна с ръка към телевизорите — това е прекалено, не ти ли се струва?

— Доста, бих казала — уморено кимна Марта.

— А не ти ли е минавало през ум, че е много вероятно да си станала жертва на измама — най-вероятно от твоя субект в съучастничество с онова семейство? С помощта на магнити, които придвижват предмети, радиопредаватели, които излъчват гласове, и холограми или просто скрити огледала? Това напълно би обяснило всичко, което току-що видяхме на твоите записи. Не мислиш ли, че най-вероятното и най-користното обяснение на всичко това е, че е чудесен, съвършен фокус на майстор-илюзионист?

Леш разтърка очи.

— И аз щях да мисля така, ако не бях го видяла сама.

Льо Мей се усмихна — усмивката му не бе лишена от симпатия, и стана.

— А сега наистина ме чака важна среща. Благодаря за демонстрацията! — И той си отиде, заедно с още неколцина.

— Е! — усмихна се Леш, оглеждайки оредялата публика. — Значи останахме само най-закоравелите!

Чуха се одобрителни смехове. Някой запали лампите.

— Не бива да намесваме полтъргайст в цялата работа! — заяви Рехт. — Може би детето има психокинетични способности. Може би се открила и самата тя предизвиква тези явления?

— Аз НЕ ВЯРВАМ в психокинезата! — възрази му Шафър от другата страна на масата.

— Е, аз пък НЕ ВЯРВАМ В ПРИЗРАЦИ! — отвърна раздразнен Рехт.

— Каква е тази история със светлината, за която споменава момичето? — попита един от абсолвентите.

— Не съм сигурна — повдигна рамене д-р Леш. Начинът, по който говореше за нея, ми напомни за светлината, за която разказват хората, които са напускали тялото си — такива, които са били на прага на смъртта или дори за кратко са били мъртви по нашите стандарти. Те описват как са видели „ярка, очакваща ги светлина“, която предизвиквала у тях облекчение, любопитство или „блажено спокойствие“. Именно въз основа на тези лични разкази настоях момичето, където и да бе то, да стои надалеч от светлината. Опасявах се, че по някакъв начин тя може да означава смърт за нея.

— Не се ли отклонихме твърде много? — запита д-р Уолъс. — Почнахме от електроенцефалограми на хипнотични състояния, минахме през психокинезата и стигнахме до фантазии на умрели за извънтелесните им преживявания… Искам да кажа, всъщност за какво точно сме се събрали да говорим?

— Е, не знам за теб, Уолъс, но аз огладнях! — заяви Рехт и се изправи. — Благодаря ти, Марта! Беше очарователно. Моля, дръж ни в течение!

Той си тръгна, като оживено спореше с още неколцина. След като се изнизаха, срещу Леш остана да седи само един. Д-р Антъни Фароу, 80-годишният й учител и наставник, почетен професор в катедрата по психиатрия, се усмихваше насреща й като древен мъдрец.

— Голямо изпитание беше! — сви устни той и поклати глава.

— А вие какво мислите? — попита Марта.

— С една дума?

— Може и с две.

— Прекалено живописно — той почука с показалеца си по масата.

— Описах епизода точно така, както стана! — упорито каза тя.

— Може би!

— О, Тони! И вие ли?

Духът й видимо посърна, защото я изоставяше и последното приятелско рамо.

— Напротив, толкова ми се иска да приема всичко това, което видях! — запротестира той. — Нали разбираш, самият аз съм само на няколко крачки от стария дървен мост. Да можех да повярвам, че на отвъдната страна нещо съществува — това би било все едно да съзреш сгряваща светлинка на прозорец в бурна нощ.

— А ако бях показала само пипала от ектоплазма?

— По-добре! — кимна той.

— Или замъглен образ, който се задържа само за миг? — тя прокара длан през лицето си като магьосник.

— Дори още по-добре! — заръкопляска той.

— И никакви записи, само отражения, почуквания, някоя и друга въздишка…

— Сега ще ти задават прекалено много въпроси. И ще искат да дойдат довечера с теб в къщата. Факт е, че им даде прекалено много, Марта. Прекалено много и прекалено бързо.

Д-р Фароу се намръщи, поглеждайки към телевизионните екрани.

— Не остави нищо на въображението. Това не бе наука, а шоу, а твоите трубадури дори не бяха гримирани!

— А тези неща? Какво мислите за тях?

Жестът на ръката й обхвана десетките бижута, пръснати върху масата. Фароу взе една красива брошка и я вдигна към светлината.

— Уникат! Това поне е сигурно. Ако са шарлатани, то пилеят страшно много пари за една глупава шега. Той закопча брошката на пуловера на Леш, после избра старинен пръстен и го надяна на ръката й.

— Скъпа Марта, нека един ден заедно да преминем по оня мост! Нека всичко, в което вярваме, бъде истина! Нека отидем на пикник в облаците!

Марта се разсмя весело.

— Ах вие, стар мошенико! Само да бяхте петдесет години по-млад!

— Позволи ми да ти дам един съвет! — Д-р Фароу доверително сниши глас. — Скрий някои от тези съкровища. Поне нещо да влезе в джоба ти от тази история. „Нешънъл инкуизитър“ плаща за една скалъпена клюкарска история повече, отколкото ние изкарваме с нашата наука, като се скъсваме от работа… и то за какво?

Той тупна с юмрук по масата.

— А те за какво скалъпват своите клюки? За какво се късаме от работа ние? Съответно за пари и за слава, бих отговорила аз, макар че и в двата случая гледаме да убедим себе си, че го правим заради Истината.

Сега бе ред на Фароу да се засмее.

Леш започна да загъва дрънкалките в кърпа, но една от тях привлече вниманието на Фароу и той посегна към нея, като прекъсна Марта.

— Това с интересно! — Той вдигна тънка телена скоба, която приличаше на намордник за миниатюрен пудел. Заедно с всичко останало ли се материализира?

— Да, сама го прибрах. Защо?

Той го обърна, като внимателно го оглеждаше.

— Това е шина, менгеме за челюсти.

— Не е нещо, което човек може да носи на бал с маски!

— Не, но може да го носи на погребението си. Това е стар трик на погребалните агенти. Не позволява на челюстта на покойника да зейне внезапно точно по време на бдението. Спестява доста уплаха и припадъци.

— Е, ефектът бе точно обратен, когато се появи снощи.

Фароу присви очи.

— И къде точно в къщата се телепортираха тези предмети?

— В дневната — и то цветно! Да бяха насочени камерите…

— Значи точно там, където е била струпана цялата ти техника — разните монитори, кинескопи и прочие джунджурии?

— Да, но накъде биеш?

— О, не знам. Просто това ми напомни дискусиите от едно време за връзката между подобни явления и разните видове електромагнитни вълни. Ето, ти ми казваш, че си попаднала на тези хора, защото Танджина приемала вълни от определен вид. Между другото, трябва да я посетиш, тази сутрин тя имаше неприятно преживяване. След това твърдиш, че изчезналото дете се е виждало и чувало на неизползван високочестотен канал. И накрая заявяваш, че си открила билокационна точка, в която са се появили тези неща, в стая, в която трябва да е гъмжало от всякакви електромагнитни излъчвания с най-разнообразни честоти. Кой знае, може би тези неща са се зародили точно от сливането на лъченията на цветните телевизори?

Д-р Фароу сърдечно се усмихна на Марта:

— Това е прощалният ми изстрел!

Те докоснаха ръце за миг.

Добре каза Марта и стана, — прав сте. Трябва да видя как е Танджина. Благодаря ви, че се грижихте за нея вместо мен. После мога да подремна два часа, защото твърдо обещах на Фрийлингови, че ще се върна, преди да се стъмни. Това е.

Тя го целуна по бузата и вдигна очи в престорена мелодраматична гримаса.

— И нека Силата бди над нас!

 

 

— Чух, че си имала малък инцидент тази сутрин — гласът на д-р Леш звучеше загрижено. — Проблеми с кръвообращението, според лекуващия лекар. Той твърди, че вероятно си се изправила прекалено бързо, след като си лежала толкова часове.

Танджина само погледна Марта в очите и не отговори.

— Е! — не отстъпваше Марта. Така ли беше?

— А вие как мислите? — проговори най-сетне Танджина. Същият въпрос, който Леш бе задала на Фароу преди час.

— Аз питам теб! — настояваше Марта.

Танджина затвори очи. От едното ъгълче се стече сълза.

— Няма ли лек за моята болест?

— Значи пак си имала контакт? С детето?

— Не можете да разберете. Вината не е ваша, просто не можете да разберете каква болка ми причинява да виждам неща, които бих предпочела никога да не са попадали пред очите ми. Да се боря в задушаваща прегръдка с чудовищата от сънищата на други хора. Знаете ли, аз не избирам виденията си — те ме избират. И никога не мога да ги забравя, след като веднъж съм ги видяла. Сякаш съм изгонена завинаги от рая. Господи, как завиждам на слепотата ви!

— Момиченцето… добре ли е?

Танджина въздъхна.

— Да. Засега да.

Леш виждаше напрежението по лицето на жената.

— Ние… и ние преживяхме страшна нощ в Куеста Верде — каза тя. — Видяхме съществата, за които говореше в… съня си. Сянката, човекът-огън, живото дърво…

Танджина обърна глава към нея:

— Вие сте ги видели? Фантабел и Сеаду? Къде?

— В дневната стая на къщата — Леш поклати глава. Едва вярваше на собствените си спомени. — Бяха толкова…

— О, колко нагли са станали — Танджина мислеше на глас, — щом се осмеляват да идват тъй дръзко в нашата плоскост. Толкова безочие трябва да е било подсторено. Всички са били докоснати от диханието на Звяра. Няма никакви съмнения.

— Звяра? — На Леш й се стори, че вижда нещо с крайчеца на окото си. Бързо извърна глава, но нямаше нищо.

— Два пъти досега — поде Танджина, — в пътешествията си до страната на сънищата срещах Великото Зло близо до детето. Той не е владетелят на това измерение, но все едно, има голяма власт. Огромна сила. Тази сутрин го видях почти ясно. Преследваше момичето. Яви ми се в различни форми, та в слабостта си да изгубя пътя от страх. Този път се спасихме — и аз, и детето. Но Звяра запазва мощта си. Той има непреодолимо влияние над жалките създания в онази вселена. Той е творение на Ужаса.

Леш си спомни призрачната жена, спускаща се по стълбите, заобиколена от свитата си, спомни си как тя бе започнала да се преобразява и почти се бе превърнала в нещо гнусно. Нещо чудовищно.

— Два пъти досега почти го съзрях — продължаваше Танджина. — Третия път ще го победя.

— За какво говориш? — разтревожи се Леш.

— Трябва да опитам пак — гласът на Танджина заглъхваше, пресипнал от умора и съжаление.

— Танджина, моля те! — Леш се стараеше да й говори като приятелка. — Изглеждаш просто ужасно. Изтощена си до крайна стенен от транса и аз съм виновна за това не по-малко от теб. Не разбираш ли, ТРЯБВА да си починеш!

— А ти нима не разбираш? НЯМА почивка за мен, докато това положение не се… уреди.

Леш тъжно се вгледа в Танджина.

— Довечера се връщам там. Надявам се, че… Ако успеем да разберем това нещо, може би ще има решение и за твоя проблем, и за техния.

— То не може да се разбере! Танджина поклати глава. — То просто Е. Вече зная това. И нищо не може да ми помогне.

— Нищо не Е просто така, без да може да бъде разбрано… ако не защо Е, то поне как!

— Точно така, д-р Леш! Вие продължавайте да вярвате във вашата вяра, аз в моята!

Устата на Леш се изкриви горчиво.

— А сега говориш точно тъй скептично и непреклонно за убежденията ми, както жреците на моята наука говореха за теб днес след обед.

— Аха. Значи заседанието на комисията мина зле. Д-р Фароу ми каза, че отива, и предвиди резултата. Трябва да е ясновидец.

Леш протегна ръка и пое ръката на Танджина, отпусната на леглото.

— Моля те, опитай се да си починеш тази нощ! Правим всичко, което е по силите ни.

Стана да си върви. Танджина вдигна ръката си.

— Почакайте! — прошепна тя. — Звяра… той иска детето.

Леш неволно потрепери. Опита се да се усмихне, но се получи само измъчена гримаса.

— И аз отивам да поспя. Ще се видим утре сутрин.

Тя излезе от стаята.

— Звяра — промълви Танджина, — няма да отстъпи от волята си!

Танджина откачи системата от ръката си, залепи лейкопласт на прободеното от иглата място, облече се и се измъкна от стаята. Тръгна по коридора покрай сестринската стая към лекарската стая. Там завари д-р Берман — както знаеше, че ще стане — да разговаря с един студент.

Първо се обърна към стажанта.

— Ще ни извините ли, моля?

Младежът смутено забърза, Танджина затвори вратата след него.

— Къде, по дяволите, сте дянали системата? — ядосано поиска да знае д-р Берман, докато тя сядаше. — Дори не трябва да ставате от леглото, да не говорим да се обличате!

— Здравейте! Как сте? — приветливо поздрави тя.

— Любезностите не са извинение — смъмри я той. — Какво сте намислили?

— Само да кажа здравейте! — усмихна му се тя.

— Което ще рече…? — погледна я косо.

— О, колко сте недоверчив! — опита се гласът й да прозвучи обидено, но без успех. — Все едно, просто исках да ви благодаря, че ме повикахте обратно тази сутрин.

Д-р Берман се почеса по главата.

— Имам чувството, че отново говорите за смяна на състояния.

— Понякога е трудно да се каже кое точно е промененото състояние, и кое — първоначалното.

— Това ми напомня първата година в колежа — пълна мъгла!

— Добре, шегувайте се! И все пак има случаи — критични моменти в миграцията на духа в небитието, когато той може да поеме и в двете посоки — насам, към „сега“, или натам — към „никога“. В тези моменти пътепоказателите са от жизненоважно значение — спомен за едно докосване, познат мирис. В моето изпитание ти бе моята пътеводна звезда. Твоят дух ме повика обратно. Аз се върнах при теб. При свещта, която си ти. За всичко това ти благодаря!

Д-р Берман изглеждаше безкрайно смутен.

— Никой досега не ме е наричал свещ… — Понечи да обърне всичко на шега, но спря.

Танджина се приближи до стола му. Застанала права, а той седнал, двамата бяха на еднаква височина.

— А сега — каза тя, — искам да ме целунеш.

Той се отдръпна в дълбоко смущение. Никога негов пациент не бе изричал такова нещо при подобни обстоятелства. Изобщо при никакви обстоятелства. Нямаше готов абсолютно никакъв отговор.

— Аз… аз… ъ-ъ-ъ…

— Не ставай смешен! — тя почти клюмна от обида. — Нямам предвид нищо плътско. Само… топло човешко докосване. — Гласът й се смекчи. — Дъхът на обичта, за да го скътам в шепата си.

Той не знаеше какво да каже.

— Имам лош дъх…

Тя се наведе напред. И двамата затвориха очи. Устните им се срещнаха, докоснаха се и замряха. Замряха и се разделиха. Тя отстъпи крачка назад.

— Довиждане! — каза простичко.

— Звучи като сбогом — отвърна той.

Тя се обърна и излезе. В коридора се сблъска с Луиз Дрейър.

— Луиз, толкова се радвам, че сте тук. Тъкмо се канех да ви потърся!

— Мис Барънс!

— Моля, елате с мен.

Танджина поведе жената към стаята си, накара я да седне на един стол.

— Сега слушайте. Не ми остава много време, нито енергия за вас, но наистина не исках да ви отблъсна сутринта. Пък и не зная дали пак ще бъда същата, като се върна. Затова, моля ви…

— О, не, не…

— Моля ви, кажете от каква помощ имате нужда и може би ще мога да направя за вас нещо, макар и малко, още сега.

Луиз събра цялата си решителност, пое си дълбоко дъх.

— Добре. Става дума за брат ми Андрю. Изчезна преди пет години, но аз зная, че е жив, и само ако ми позволите да ви дам нещо негово, за да го усетите, да го намерите и да ми кажете поне в коя част от страната живее, само една нишка поне, която би ни отвела при него, ще ви дам всичко, което имам…

Танджина я спря с вдигната ръка.

— Ш-шт! — тя положи длан на ръката на Луиз, затвори очи, изпадна в лек транс. Луиз не издаде нито звук. След минута Танджина отвори очи.

— Съжалявам! — каза тя.

— Съжалявате?

— Съжалявам, не мога да го усетя — просто не зная къде би могъл да бъде.

— О!

— Все пак ми оставете адреса си на регистратурата, Луиз. Ако случайно се натъкна на Андрю или науча нещо за него при моите… пътувания, обещавам ви да се свържа с вас!

— О, благодаря ви, мис Барънс! — Луиз преливаше от благодарност. — Да разбира се, ще оставя всички сведения, които ви трябват.

Тя почти избяга от стаята.

Танджина въздъхна. Андрю бе мъртъв, това поне бе ясно. Луиз също го знаеше, съзнателно или не. Танджина не би видяла някаква отчетлива картина за обстоятелствата на смъртта и не искаше да вижда. Желаеше доброто на Луиз. Вдиша дълбоко няколко пъти. Надяваше се да не срещне Андрю.

Пак излезе в коридора и пое нагоре по стълбището, което откри, към петия етаж. Отиде до сестринската стая.

— Тук ли е Джули?

Една от сестрите вдигна глава.

— Надолу по коридора, разнася лекарства.

Танджина стигна до средата на коридора и спря. Джули стоеше до медицинската количка с гръб към ясновидката и отброяваше хапчета в картонени чашки. Тънка като върба, руса, леко приведена. Танджина изучаваше аурата й. После се приближи до младата жена.

— Извинете!

Джули се обърна.

— Да, какво има? — изглеждаше леко изненадана.

— Извинете, рядко съм толкова пряма, но ми предстои далечно пътуване и… помислих, че трябва да ви кажа…

— Да? — Младата сестра доби израз на остро любопитство.

— Вие… имате прекрасна аура… аз… това е всичко. Бог да ви благослови, мила!

Танджина се обърна и бързо изтича към стълбите в дъното на коридора, оставяйки развеселената Джули да брои хапчетата втори път.

Стига сбогувания. Време бе за мрачния финал. Спусна се шест етажа по-надолу — в мазето. Не познаваше точно плана ма болницата и не бе напълно сигурна къде се намира, знаеше само, че именно мазето е мястото, където повечето болници крият онова, което търсеше. Моргата. Защото не детето диреше вече, — Звяра трябваше да примами сега.

Тръгна по един коридор, после по друг. Някъде бе тъмно, другаде светеше болезнено блед луминисцент. Минаваше покрай лаборатории, съблекални, аудитории, картотеки. Най-сетне стигна до вратата с надпис „Патология: — Влизането без разрешение забранено!“ Знаеше какво значи това. Полека отвори вратата и влезе.

Стаята, в която попадна, бе музеят по патология. Рафтове скриваха стените чак до тавана. Всеки бе пълен с буркани, всеки буркан — с течност. Във всеки плаваше нещо: разядена от рак длан, срезове от глава като резени хляб, зародиш-мутант, болен бъбрек. Музей на човешката патология. Ноздрите на Танджина се разшириха — ако не откриеше друго скривалище в моргата, това местенце щеше да свърши чудесна работа. Празно, тъмно, тихо, мъртво — най-подходящото място за целта й.

Стигна до друга врата — този път от бяло матово стъкло, върху което бе написано „Аутопсионна“. Зад ярко осветеното стъкло потракваха хирургически инструменти. Приближи се до вратата, открехна я няколко сантиметра и надникна. Четирима мъже в бели престилки стояха около трупа, проснат на стоманената маса. Те си разменяха шеги, говореха за футбол и секс. Двама ядяха сандвичи. Трети взе скалпел и започна да разпаря корема на мъртвеца.

Танджина остави автоматът на вратата да я захлопне. Там мястото бе добро, но прекалено оживено. Налагаше се сеансът й да се състои тук. Звяра трябваше да дойде тук. Огледа се наоколо, докато откри точно мястото, което й трябваше — ниша, скътана в полукръг от буркани, струпани в един ъгъл: там имаше и мозък, от който висяха очите, деформиран ембрион, обезобразено от подагра стъпало, сърце, в което се виждаха входното и изходното отверстие на огнестрелна рана, разядено от тумор лице. Списъкът бе безкраен. Танджина се сви в нишата. Втренчено се вгледа в светлото петно, отразяващо се в облата повърхност на една стъкленица. Задиша често. Очите й се изцъклиха.

— Ела при мен, Звяр! — това бе последната й съзнателна мисъл. — Ние двамата имаме за какво да си поговорим!

Отдели се от себе си. Заобиколиха я фантомите от моргата и музея — обезглавени призрачносиви духове. Грапави, обезобразени, измъчени и осакатени.

— Ела, Звяр! — зовеше го Танджина през ефира. — Виж от какво съм направена!

Един демон се опита да се впие в нея изневиделица — може би искаше да я опита на вкус или пък търсеше живеца й. Запука и я заболя. Но Танджина бе срещала и по-лоши демони и го остави да премине през нея.

— Виждаш ли, Звяр! — извика тя. — Аз не зная що е страх от смъртта. От други неща се боя, но не и да напусна този мой безсънен живот. И от теб не ме е страх. Аз те познавам, Звяр!

Танджина се издигна по-високо в черното пространство над останалите пространства. Тук обаче не можеше да лети — средата бе течна. Унизително място. Вече бе преминавала през същата плоскост. Знаеше, че оттук може да се отиде в сферата на сенките, а оттам — във владенията на Звяра, но не искаше да ходи там сега. Трябваше Звяра да дойде при нея.

Не мислеше, че ще е много трудно да го привлече. Това бе свят на духове точно по неговия вкус. До нея се надигна фантом без лице. Една ръка — трепереща, смазана и отсечена до китката, посегна да я сграбчи за шията, но тя лесно я отби. Гнили вътрешности потекоха зад нея, хванаха крака й, започнаха да се увиват, освободи се от тях, но по нея полепна воняща корица слуз.

— Звяр! — повика тя — Ела!

Но той не идваше.

Закръжи, като се опитваше да се приближи изненадващо към леговището му, за да го свари неподготвен. Така попадна във вселена от жълта паяжина — здрава, лепкава мрежа, която бързо я обви в задушаващ пашкул. Прогриза си изход или по-скоро мъничък отвор, през който да диша и да извади пръстите си навън — достатъчно, за да се изтегли нишка по нишка от жълтия калъп.

Накрая плетеницата се превърна в нещо като хлъзгава пяна, която вече не лепнеше, а после — в кипнала маса от сапунени мехури, сред които Танджина се давеше под воя на разпенена буря. Мина цяла вечност. Най-сетне бурята утихна. Танджина изплава от пяната в леден призрачен покой.

Опита се да се ориентира. Далеч напред рубинено слънце се въртеше около пурпурния си близнак. Течен огън извираше в най-тясното място помежду им. Ледени кристали като аметисти се разпукваха и разтваряха със звън. Духовете на дъгата, които обитаваха пречупените лъчи, се преплитаха в сложни орбити. На тези рожби на светлината Танджина можеше да се довери. Тя им изплака бедата си, те й отвърнаха в разноцветна мелодия и посочиха накъде да върви.

Премина отвъд близнаците-звезди в небесна сфера от концентрични газообразни пръстени. Като внимаваше да не се допре до някой от тях, се промуши в средата и се озова в блещукаща атмосфера, осеяна с мъгли. Там за първи път видя жената.

Достолепна жена-дух, излизаща от мъглите. Одеждите й бяха царствени, старинни, походката й — грациозна. Бледа красота имаше в лицето й, а очите й бяха най-дълбоките от всички кладенци, пронизващи пространството към друго измерение. Излъчваше очакване. Заобикаляха я двадесет духове, които сякаш я пазеха като стража. Зад тях хиляди души сновяха безцелно в мъглата — плачеха, смееха се, лутаха се. Керъл Ан бе там.

Жената-дух се движеше сред тях, съпроводена от свитата си. Неясно как, но личеше, че тя е господарката на това астрално равнище. Тя не управляваше и не владееше тези блуждаещи духове, но бе тяхната същност. Като цяло бе добра, но не доброто бе нейната квинтесенция. Нейното съдържание бе очакването.

Жената-дух чакаше. Тя не бе заблудена като другите наоколо, нито живееше в надежди, че ще бъде спасена от навременното пристигане на онзи, когото очакваше. Самото очакване бе нейната цел и нейната стихия. То не я правеше нито щастлива, нито тъжна. Тя чакаше. Тя бе очакване.

Танджина прелетя над безредното шествие, търсейки някакъв знак. В един момент зърна Керъл Ан, изгубена сред множеството, но остави момичето да блуждае. Тя временно бе в безопасност в своята анонимност. Сега Танджина търсеше Злото.

Ето го! Смътно го различи сред облаците. Разкри се за усещането — така се откриваше за опасността, но и самата бе опасна.

— Звяр виждам те! — тържествуваше тя.

Звяра бе в земната плоскост, надвесен над спяща жена в жълта рокля, опипващ, ровещ, слюнкоотделящ в сенилно безумие. Изведнъж вдигна глава от безсъзнателното си пиршество, разтревожен от присъствието на Танджина.

— Виждам те, Звяр! — извика отново тя. — Ела при тази, която те познава!

Звяра заскърца със зъби от бяс. Заподскача рачешката нагоре-надолу по леглото, като газеше по гърба на спящата жена, драскаше с хищните си нокти, кривеше се в гримаси и се лигавеше. Седна отгоре й, преобърна я и притисна гърдите й. Зъбите му пак заскърцаха.

— Аз съм тук, Звяр! — провъзгласи Танджина.

С безсилно съскане той хвърли последен поглед на спящата фигура, остави за друг път утоляването на страстта си и с един скок изчезна. В небитието. Там закръжиха двамата: Танджина и Звяра! Никой не виждаше другия, никой не можеше да се скрие. Тук всичко бе само усет и контраусет. Кръжаха, съсирваха се и пак се изпаряваха.

— Хайде, да видим зъбите ти! — изсмя се Танджина. — Покажи най-лошото, на което си способен! Кажи ми името си!

Още преди да свърши, той я нападна. Заби остриетата на зъбите си във врата й с ярост, надхвърляща разума. Почти й откъсна главата. Танджина се разтвори в мъглявина — струйки от нейния дим загъделичкаха ноздрите му — миризмата й го накара да закрещи пронизително. Миг преди бурно да издиша парите на материята й, тя пропълзя в носната му кухина. Песъчинки от нея пробиха синусите му и навлязоха в мозъка, преди той да успее да я изхвърли.

С ръмжаща кашлица той се освободи от нея, но твърде късно — Танджина бе спечелила първия рунд. Късче от нея сега го познаваше отблизо, отвътре. Никой никога не бе нахлувал в него така. Това го плашеше и вбесяваше.

Те отново закръжиха лице в лице. Танджина се чувстваше окрилена от първата победа, но и почти непоносимо отвратена от онова, което бе усетила в недрата на Звяра. Това познание за нея бе жизненоважно, но колко й струваше! Знаеше, че това бързо проникване в същността му й дава временно надмощие — той би могъл да се пречупи, ако го притиснеше. Но трябваше да внимава — отровата му все още бе смъртоносна и тя едва се бе докоснала до жилото му.

— Е какво, Звяр! — злорадстваше тя. — Сега мога да произнеса името ти, — г’Хала, г’Хала! Жалко име, дори не е гнусно. Нищо чудно, че не искаш да го кажеш. Трябва да е голям срам за теб, а г’Хала? Тя го произнасяше, сякаш прочистваше гърлото си — г’Хала! — Ах ти, нищожество без майка!

Звяра нададе вой и нападна. Танджина не му се изпречи, а отскочи настрана като матадор. Той се олюля, завъртя се, от него се отцеждаше гнилоч. Спря се задъхан и измери с поглед невзрачния си противник.

— Кх-х-х-х! — засъска тихичко.

— Значи така, г’Хала! Втурваш се да ме целуваш, а се спъваш като глупак! Марш от тази плоскост! Ти се опозори!

Той се превърна в разяждащо желе и киселината се впи в лицето й. Тя се промени в стъкло и димящият гел-каустик се стече по гладката й повърхност. Той стана назъбен камък и се опита да я строши — тя бързо премина във водно състояние и го намокри, докато я пресичаше. Той се нагря, за да я изгори — тя се изпари с цвърчене. Той свръхохлади ефира, започна да лови ледените кристалчета, в които се бе втвърдила, и да ги мачка в юмрука си. Тя се трансформира в миниатюрни остри зъбци, които порязаха дланите му. Той изрева. От раните шурна гнусна кръв и я заля — мазно черна като втечнен порок. Изгаряше я, задавяше я. Пушеците разнасяха гнусна смрад.

И двамата възвърнаха формата си, раздалечиха се, останали без дъх от болка. Закръжиха отново. Той се престори, че атакува с диамантен огън. Тя парира. Той й върна удара, но тя се изпари, преди копието да я докосне. Материализира се малко зад мястото, където бе оставила Звяра, но той вече я причакваше и духът й се кондензира в обсега на ноктите му. Преди да успее да предприеме нова метаморфоза, те се забиха в очите й.

Тя изпищя и падна по гръб. Той се хвърли отгоре й, разкъса утробата й, изплю зловонната си слюнка в раната. Зашеметена от болка и отвращение тя се дематериализира, но той бе безмилостен. Преди димообразната й форма да се е разсеяла в пространството, той я вдиша с всички сили, засмука я изцяло в дробовете си. Задържа дъха си. Успял бе да я хване в капан. Направи недоволна гримаса. Не можеше да задържа дъха си дълго. Поне не достатъчно дълго, за да задуши тази измет, да погълне омекналия отслабнал дух и после да го изхвърли и да го размаже безжизнен върху някоя изгладняла сянка.

Танджина напразно блъскаше с юмруци в гробния мрак. Той изсмукваше духа й, надеждата й. Бе прикована като в гробница в гръдта на чудовището. Дъхът й бързо се изчерпваше, сърцевината й започна да се съсухря.

Не! Това бе невъзможно! Отхвърляйки всякакви съмнения, тя се разпадна на микрокосмически частици, по-ситни от порите на печата, с който г’Хала я бе заключил в дробовете си. Той усети опасността и още по-силно затегна хватката си, за да не пропусне и най-дребния електрон — но два микроскопични атома от Танджина го изпревариха. Те успяха да се просмучат през почти непроницаемата мембрана, отделяща дроба от кръвта и да се гмурнат в потока на кръвообращението на Звяра. Частичките от съществото на Танджина залъкатушиха заедно със зловонната течност през сърцето към мозъка. Настаниха се зад късче нежна мозъчна тъкан и започнаха силно да го стискат.

Звяра усети пулсиращата болка в главата си. Разбра причината. Не биваше да греши. Това бе само болка, нищо повече, нямаше да го убие. Тя щеше да спре, стига да можеше да не диша достатъчно дълго, за да задуши пленения дух. Трябваше да се съсредоточи. Трябваше да задържи дъха си въпреки всички болки. Изпълнените с пустота очни кухини хлътнаха още по-дълбоко. Пулсиращата болка в главата му се усили.

Танджина усещаше, че й се вие свят от липсата на кислород. Сведе всичките си усещания, всички енергийни нужди до минималното равнище, от което само един косъм я делеше от смъртта. Всичко, освен двете зрънца от съществото й, които стискаха мозъка на г’Хала. В тези две точки концентрира цялата си воля, последните остатъци от безсмъртната си сила и стискаше, стискаше…

Болката ставаше прекалено силна. Той не можеше да издържа повече. Главата му щеше да се пръсне. По-добре щеше да е, ако се пръсне. Мозъкът му се гърчеше, пулсираше, стискането бе немислимо, невъобразимо, непоносимо — дъхът му се сдържаше, сдържаше…

В последните мигове на изтичащото й съзнание Танджина събра малобройните капчица сила, които й оставаха, в двете последни частици от себе си и ожесточено стискаше взривяващия се мозък на Звяра.

 

 

— Е, какво казаха? — попита Дайан. — Какво ще предприемат?

Тя говореше за учените от университета, колегите на Леш. Дайан се чувстваше неспокойна след следобедния сън, сякаш бе сънувала кошмари, но не можеше да си спомни какви. Тя с нетърпение очакваше новини от Леш — за подкрепления, за оръжия, за надежда.

— Те… бяха притиснати до стената — отговори Марта колкото можеше по-безизразно. Сърцето й се сви, като видя как помръкна лицето на Дайан, затова побърза да се поправи. — Искат нещата тук внимателно да се следят и настояха да останем и да продължим изследванията.

Райън мълчаливо поклати глава и продължи да се рови из жиците зад усилвателя — ясно му бе какво значи това. Но Дайан не бе глупава и разбра. Брадичката й потрепери, но тя не искаше да плаче. Стив я прегърна през раменете.

— Тази нощ ще преживеем всичко това отново, нали? — попита Стив. — Нищо не може да се направи, нали?

Нощта дойде. Минаваше десет. Всички телевизори бяха включени. Електронните уреди работеха. Фрийлингови полудяваха.

Пакостите на полтъргайста бяха продължили през целия ден — счупени чинии, странни почуквания, малко телепортация. Нищо особено. Но преди час се появи сладникава миризма, която сякаш лепнеше по тях и напразно всички пощеха дрехите си, сякаш се опитваха да отскубнат паяжините на смъртта. После лепнещото усещане изчезна също тъй внезапно, както се бе появило.

След това се чу смях — безжалостен, безизразен. Стържещ като шкурка. Зловещо предчувствие обзе къщата. Предизвикваше у Марта физическа погнуса. Гадеше й се. В един момент Райън изпадна в паника и започна да се задъхва. Д-р Леш успокояващо му заговори, напомни му за задълженията му. Към десет и половина угасиха всички лампи в къщата — бяха установили, че тъмнината улеснява общуването с Керъл Ан. Когато всичко бе готово, заеха местата си. Дайан застана в средата на стаята и повика.

— Керъл Ан! Тук сме, детенцето ми! Чуваш ли ни?

Мълчание. Дайан се опитваше още пет минути, после въздъхна. Брадичката й леко затрепери и тя седна на пода. Всички стояха тихо известно време и се ослушваха.

Най-напред го забеляза Райън. Сенките в коридора като че ли се движеха. Той подскочи, когато за първи път улови движението с крайчеца на окото си. Погледна право към коридора — няколко секунди не се виждаше нищо необичайно. А после го видя: огромна аморфна сянка бавно се разшири, наклони се и замря отново. Райън се хвърли към ключа за лампата в коридора, достигна го е два скока и запали. Нямаше нищо. В яркия блясък на стоватовата крушка антрето бе чисто и празно. Нямаше дори мебели.

— Какво има, Райън?

— Нищо, аз… стори ми се, че видях нещо. Просто нерви, предполагам…

Всички слабо се усмихнаха. Той угаси светлината и пак седна. Пет минути по-късно движението се появи отново. Този път по-силно. Сенките се прескачаха, раздуваха, свиваха, гушеха се, гледаха.

— Д-р Леш! — прошепна Райън.

— Да?

— Виждате ли… нещо там вътре? — той посочи с глава към антрето. Преди тя да успее да отговори, се чу звук в телевизора. Всички се струпаха около него.

— Керъл Ан? — задъха се Дайан.

Неясни сенки плуваха сред електрическия сняг по екрана, събираха се, разпускаха се, пак се свиваха.

— Керъл Ан, чуваш ли ме? Аз съм мама, любима!

— Там ли сте? — чу се глас от телевизора. — Там ли сте?

Шокът порази всички, но най-силно Дайан. Тя изписка и се люшна назад, по-далеч от телевизора.

— Там ли сте? — повтори гласът, ефирен и далечен.

Образът се проясни — приличаше на жената-призрак, която предишната вечер се бе спускала по стълбата.

— Да! — произнесе високо д-р Леш. — Тук сме. Коя сте вие?

Настъпи пауза, сякаш жената-призрак обмисляше въпроса.

— Аз съм… тази, която чака.

Леш усети, че изтръпва до мозъка на костите.

— Какво чакате?

Снежинките напълно скриха образа, но ето че жената отново се върна:

— Очаквам… Него! Той ще се върне за мен. Зная, че ще се върне.

— Детето ми! — извика Дайан към телевизора. — Детето ми там при вас ли е?

Образът избледня. Леш заговори високо и ясно:

— Там при вас има едно дете. На пет години, казва се Керъл Ан. Познавате ли я?

Разпилените точици отново се скупчиха в различна форма.

— Аз съм повелителката на моя народ. Чакам заради всички тях. Говоря на техния копнеж. Аз съм майка на техните блянове, те са децата на моето търпение.

— Не! — проплака Дайан. — Не, Господи, не…

— Веднага я върнете! — изрева Стив. Толкова дълго се бе старал да запази поне привидно спокойствие, да бъде образец на мълчалива сила, че крехката опора, която го държеше, вече се срутваше. Заговори с треперещ глас:

— Нейното място е тук, при нас. Тя не е като вас. Тя не иска да чака.

Образът в кинескопа сякаш почти се усмихна, почти заспа.

— Аз съм тази, която чака!

Леш се премести по-близо до телевизора.

— Там при вас има… има едно зло нещо. Опасно ли е за вас? Може ли да ви навреди? Какво е то?

— Моите поданици уталожват болката на моя копнеж — отвърна неразгадаемо гласът. — Не търси, каквото чакаш, а чакай, каквото търсиш.

— Какво… — Толкова много въпроси напираха у Леш, че не можеше да ги подреди, не знаеше кой да зададе по-напред. — Какво искат вашите поданици? Какво търсят?

Гласът на жената-призрак заглъхна в електрическия пукот на екрана, докато на улицата някаква кола се опитваше да запали. Думите заглъхнаха. Звукът се проясни по средата на изречението, пак изчезна.

— … техните спомени. Те трябва да им бъдат върнати. Те им напомнят за… трябва да има… за спомен.

— Не ви чуваме! — примоли се Леш. — Не си отивайте! За какво говорите?

Образът потъмня.

— Бижутата. Можете да ги използвате… както… използва мен. Но трябва да ги върнете. Ние ще чакаме.

Леш се поколеба.

— Както ви използва кой?

Образът сякаш засвети по-ярко.

— Фхирд’Нахагул, когато пожелае. Все едно ми е. Аз чакам само моя възлюбен.

Лицето се извърна. Човек можеше да си представи как сълзи се стичат по мъртвешки бледата буза, но екранът трептеше прекалено силно, за да се различават такива подробности. Призрачният образ замълча, после продължи.

— Фхирд’Нахагул оставя на мира душите, щом може да обсеби моя дух… от време на време. Но аз само чакам. За мен това няма значение.

— А Керъл Ан? — прошепна Дайан. — Какво ще стане с детето ми?

— Аз само чакам… Оставам… той ще се върне за мен… Зная, че ще се върне.

Гласът й избледня и заедно с образа й потъна в електрическия сняг. Дайан зарови лице на гърдите на Стив и заплака. Леш се облегна назад и загледа торбата с бижутата.

— Да ги върнем? Но как?

Райън проверяваше дали нещо се е записало. Докато натискаше бутоните, нещо отново се мярна в периферното му зрение. Отново вдигна поглед към тъмния коридор, като си спомни, че преди там бе пълно със сенки. Сега нямаше неясни форми, само плътен мрак. Непроницаем. Разтърси глава и се върна към своите машинки. И пак същото загатнато движение. И пак черен мрак, щом се взря.

Но чакай! Движение наистина имаше! Леко потъмняване на стената в дъното срещу стълбището. Твърдо решил да приключи с това веднъж завинаги, Райън се изправи, прокрадна се в коридора и превъртя електрическия ключ. Лампата не светна. Сега Райън стоеше само на шест или осем фута от злокобния ъгъл. Наблюдаваше го втренчено. Пред очите му се появиха две огромни черни дупки в средата на стената, а помежду им хлътна носна кухина на череп. Костеливо чело изпъкна близо до тавана, на пода залъщя черна влага от потекла слюнка. През стената влизаше огромно лице. Лицето на ужаса, което бяха видели на екрана. Лицето на Звяра. Стената видимо започна да променя очертанията си и Райън отвори уста да закрещи, но от телевизора внезапно се чу глас, силен и настойчив.

— Мамо, мамо!

Райън се втурна обратно в стаята.

— Тук съм, мила! — извика Дайан. — Няма да те изоставим! Мама и татко те обичат.

Марта направи знак с ръка на Райън да включи на запис и той се подчини. Насочи една от камерите в монитора и се залови да настройва разните циферблати.

Тогава именно чуха другия шум. Шумът отвън.

— Какво е това? — Райън спря да върти копчетата. Шепотът му прозвуча като вик.

— Приличаше на… тропот… зад къщата — Леш го каза заради магнетофона — никой в стаята нямаше нужда да му казват на какво прилича. Никой не помръдна. Отново се чу: хъу-хр-х-р!

Леш пое дълбоко дъх.

— Ще отида да видя, Райън, оставаш тук при уредите.

— Ще дойда с вас! — каза Стив.

— Не — отговори Леш с искрено съжаление. — Останете тук при жена си и детето. Имам чувство, че може да им потрябвате.

Взе тежкото и масивно електрическо фенерче, мина по коридора до кухнята и излезе през задната врата.

Задният двор бе тъмен под облачното небе. Вятърът шумолеше в листата на храстите, посадени покрай къщата, някъде притича да се скрие гризач. Можеше ли това да е звукът, който бяха чули? Не, хъу-хр-х-р? Ето го пак.

Леш остави ушите й и лъчът на фенерчето да я водят, зави зад ъгъла на къщата и продължи нататък. Петнадесет крачки, двадесет. Спря пред огромен квадратен изкоп, бъдещ плувен басейн без съмнение. Насочи лъча надолу в рова гъста кафява кал с цвета и плътността на съсирваща се кръв…

Нещо я сграбчи. Олюля се на един крак, замахна с фенерчето, готова да запищи, не искаше да умира… Тежкият ствол на фенерчето профуча на сантиметри от главата на Танджина.

Леш седна на студената пръст. Сърцето й се бе качило чак в гърлото. Минаха няколко минути, докато дъхът й се върна.

— Танджина! — изпъшка тя.

— Не исках да ви плаша, докторе! — прошепна медиумът. Лицата им бяха наравно и двете се гледаха в очите — Танджина права, Марта седнала.

— Този ров има огромна привлекателна сила. Тъкмо бях решила да се заема с малко самостоятелни разкопки, за да го проуча по-добре. Откровено казано, мястото е истинско съкровище за чувствителния нюх.

— Но… но… как дойде дотук?

— С такси, как иначе? Самата аз не карам кола, а автобуси по това време на денонощието със сигурност не вървят.

— Но как разбра къде…

— Нали казахте Куеста Верде! Семейство Фрийлинг от Куеста Верде. Не е нужно да си медиум, за да намериш…

— Но това е невъзможно! Трябва да си вървиш! — Д-р Леш се съвзе и си спомни за задълженията си. — Не си в състояние да останеш…

— Напротив, не съм в състояние да НЕ остана, докторе! Тук съм необходима, това е очевидно. Нещо повече, ако единственият начин да намеря покой е да сложа веднъж завинаги край на всичко това, мисля, че е по-добре да ми помогнете.

Леш гледаше Танджина в тъмнината на страшната нощ.

Дребничката жена с прилежно сресаните си коси и огладените дрехи изведнъж й се стори много силна, заприлича й на мистичен малък храбър оловен войник. Въпреки безрадостното положение д-р Леш се засмя.

— И какво ще правим?

Танджина дяволито се усмихна — в края на краищата това й бе занаятът.

— Най-напред ще ме заведете вътре. Трябва да се запозная с обитателите. Да усетя къщата. Вече ме обзема двойствено чувство — велико зло и велико добро витаят в нея.

— Добро, зло. За учения тези понятия са относителни. Нямат нищо общо с физическата действителност, с явленията във вселената. Въпреки това аз изчерпах възможностите си. Ще сторя каквото искаш.

— Сега навлизаме в сферата на духа, докторе — там доброто и злото са реалност. Там няма учени.

— Ех, Танджина, за учения винаги има електромагнитни вълни.

— Вашите невидими вълни, докторе, са само бурните вълни на повърхността на огромен океан — океан с такава дълбочина и мрак, през която нито вие, нито аз можем да мечтаем да проникнем някога. Можем само да се надяваме да плаваме по вълните.

Леш примирено се усмихна, а после забеляза нещо в лицето на Танджина. Вдигна светлината към него.

— Какво се е случило с очите ти? — прошепна. Очите на Танджина бяха кървясали, подпухнали, натъртени.

— Тази вечер се срещнах със Звяра — тя примигна. — Ще ви спестя звука на името му. Кръстосахме шпаги, този стар Звяр и аз. И двамата носим белега на другия. — Тя се усмихна лукаво. — Никой не победи завинаги в двубоя. Но той ще си помисли дали да застане втори път на пътя ми. Сплетохме се в смъртоносна прегръдка и не бях сигурна дали той няма да излезе победител. Но когато и двамата бяхме на края на силите си, Господарката на онази плоскост прелетя през бойното поле със свитата си и запърха наоколо. Тя смути и него, и мен. Пуснах го и той ме отхвърли надалеч. Тя спаси живота и духа ми, но дали съзнателно — кой знае!

Леш разтърка слепоочията си, опитвайки се да проумее съвпадението.

— Онази, която чака!

Танджина за секунда изглеждаше потресена, после чертите й се смекчиха в изражение на искрена възхита:

— Понякога ме изненадвате, д-р Леш! Наистина успяхте да ми направите впечатление. Да, това бе Жената в очакване — макар че нищо повече не можах да науча за нея.

Леш се усмихна:

— Беше истински кошмар, от начало до край — само дето краят му още не се вижда. Мисля, че ще ни трябва някой ученик на Юнг, за да разтълкува значението на всички тези видения… — тя провери дали очилата й са останали здрави — … и приведения.

— Никакъв Юнг не ви трябва, скъпа. Трябвам ви аз. И бога ми, аз съм с вас! — Танджина сложи ръка на рамото на Марта. Така че хайде! Да върнем клетото дете на родителите му! Едно нещо мога със сигурност да ви кажа Звяра едва ли ще бърза да ме срещне отново!

Тя примигна, после вдигна рамене и добави:

— Нито пък аз.

Помогна на д-р Леш да стане. Нощта застудяваше. Тръгнаха редом към къщата.

— И още нещо, преди да влезем вътре — Танджина се спря на входа. — Сега Звяра души подир жената.