Джеймс Кан
Полтъргайст (6)

Глава VI

Ярко утринно слънце грееше през прозореца на кухнята. Светлината падаше на правоъгълни петна по линолеума на пода. Вече бе топло. Нощта си бе отишла. Роби влезе в кухнята с дълбока въздишка, облечен в нови дрехи от главата до петите, с току-що сресана и още влажна коса.

— Готов съм! — извика той.

— Кажи на баба си да се обади. Веднага, щом пристигнеш — нареждаше му Дайан, докато бършеше ръцете си с кърпата за чинии.

— Таксито дойде! — провикна се Стив от вестибюла.

Дайан приклекна и оправи якичката на Роби.

— Не бива да се плашиш от таксиметровия шофьор. Чичкото е приятел на мама и татко.

— Престани, аз съм вече на осем години! — Роби почваше да се дразни от цялата суетня. Призраците бяха друго нещо, но с едно пътуване до баба си можеше да се справи.

— Ето така ми харесваш! — избоботи Стив, влизайки в кухнята. — Хайде да потегляме! Предстои ти истинско приключение!

— Не ми трябват никакви приключения повече. Искам да се наспя.

Тръгнаха заедно към предната врата. Роби взе в едната си ръка малкия куфар — като за осемгодишно момче, а в другата стисна каишката, за която водеше Е. Бъз. Излезе навън. Стив понечи да го последва, за да му помогне, но момчето го отпъди с ръка.

— Мога да се оправя и сам. Довиждане!

— Довиждане, миличък! — извика Дайан от входа. — Обаждай се!

Тя преглътна сълзите си, докато детето и кучето се качваха в таксито. Е. Бъз излая. Колата потегли.

Стив влезе в дневната, за да поговори с Райън. Дайан се върна в кухнята. До масата седеше д-р Леш и сортираше колекцията си от бижута и дрънкулки, които се бяха материализирали във въздуха предишната вечер. Брошки, карфици, камеи, гребени, медни копчета, копчета за ръкавели, зъби, кости, монети и медальони с капачета. Като древни вкаменелости те разказваха за отдавна мъртъв живот. Материални сенки от миналото.

— Тази камея — д-р Леш я вдигна към светлината — сигурно е на сто години.

Дайан седна до нея и зарови пръсти в скъпоценностите.

— Бива си я плячката, а! — тя направи жест към горния етаж. — Може би ги е страх, че ще ги съдим и това е представата им за помирение извън съдебната зала?

Леш взе електронен часовник с гъвкава метална гривна.

— Ами това? Най-много да е на година-две. И не е на съпруга ви, така ли?

— Той казва, че не е.

— Чувала съм бижута или парфюми да изчезват от тоалетката на една стая в друга, но това… това тук не се побира в нито една схема, за която съм чувала или виждала.

— А нима напоследък изобщо нещо се побира в някаква схема?

— Не, мисля, че не! — Леш се усмихна. Страшно бе започнала да обича и уважава това семейство за краткото време, откакто споделяше изпитанието им. Особено Дайан й изглеждаше толкова силна — отказваше да изостави детето си пред лицето на това безумие, даваше пълна свобода на чувствата си, но не им позволяваше да я парализират напълно. Ето — минали са само няколко часа, а Дайан е свежа и бодра в чистата си жълта рокля, дори саркастична.

Стив влезе в кухнята.

— Добре, момичета, какво има за закуска?

Д-р Леш се изправи, свали очилата, приглади роклята си.

— Е, аз тръгвам — събра находките си в една чанта. — Ще ги занеса в лабораторията заедно със записите. Трябва да се отбия при Танджина, да видя как е. Освен това преди малко уредих по телефона спешно заседание на комисията за хуманни изследвания днес следобед. Ще им покажа доказателствата, може някой да има някакви разумни предложения.

Тя спря, после размисли и продължи малко по-предпазливо.

— Ще трябва да покажа и тези неща.

Стив мрачно се усмихна.

— Само да не е в телевизионните новини!

— Нито в „Тайни и загадки“ — добави Дайан.

— Няма да е дори в забавната програма, обещавам!

Тя се запъти към вратата.

— Оставам Райън тук с вас. Довечера ще се върна. Марти няма да идва повече, нали разбрахте?

— Да, каза ми, че след като снощи видял как лицето му се свлича на пластове като при киселинна обработка за разкриване на оригинала, решил да си намери работа през деня — Стив се изкиска.

— На мен ми каза, че това е било най-кошмарната ретроспекция, която е виждал — рече съчувствено Дайан. — Бедното момче.

— Е, във всеки случай обеща да си мълчи няколко седмици. След това ще трябва да се оправяме сами.

Точно тогава се звънна на вратата.

— Аз ще отворя — скочи Стив.

Този звънец го накара да изпита нещо като облекчение. Бе шефът му Тийг, който незабележимо се опитваше да надзърне зад Стив.

— Това там кабел ли е?

— Кабел ли? А, да, да, от няколко дни сме без телевизия.

— О, трябва да видим тая работа! Други къщи в квартала засегнати ли са? — гласът му преливаше от подозрение.

— Ъ, не, не… само ние.

В дъното на дневната роялът се плъзна на около метър разстояние и лекичко се блъсна в канапето, приглушено завибрира в дисонанс. Тийг не видя движението, но звукът го накара да се намръщи. Стив припряно излезе отвън и затвори вратата зад себе си. В същия миг светна лампата над входа, а после блясъкът й стана толкова силен, че дори на дневната светлина заслепяваше. Стив нервно се засмя. Тийг изгледа накриво крушката.

— Като че ли имате доста проблеми с електричеството в къщата. Каква крушка си завинтил горе, триставатова ли? Да не се страхуваш от крадци — тук, в този квартал? Или само искаш да събереш всички насекоми в Куеста Верде? — той се засмя. — Годен ли си за малка разходка с кола? Искам да ти покажа нещо.

 

 

Леш караше към университета. Стив бе излязъл с Тийг. Райън дремеше на канапето. Дайан се чувстваше изтощена. Известно време се опита да се занимава с нещо, вкопчвайки се отчаяно в своите дребни и понятни домакински задължения — сложи чиниите в машината за миене, помете парчетата счупена посуда — отломките на разбития й живот.

Качи се горе, оправи стаята на Дейна, намери някакъв брой на „Плейгърл“ сред безразборно разхвърляните списания, прелисти го, остави го обратно. Излезе в коридора и спря пред затворената врата на детската стая. Затворена завинаги, заключена завинаги. Защо това се случи с тях? Долепи ухо до вратата. Гробна тишина.

— Ало! — извика Дайан. — Има ли някой там! Керъл Ан!

Лекичко почука. Все така цареше мълчание.

Разкъсвана от противоречиви чувства, тя сложи ръка на дръжката със спокойната увереност, че е заключена, и все пак изплашена от мисълта за онова, което може би ставаше вътре. Сложи ръка на дръжката и тя се завъртя. Дайан изохка, отстъпи назад, втренчена във вратата. Една минута не помръдна. Сърцето й биеше оглушително, очите й плувнаха в сълзи. Поколеба се, а после започна бавно да отваря вратата. Инч. Два. Изведнъж отвътре се чу рев — отблъскващо ръмжене, което яростно затръшна вратата. Реакцията на Дайан бе мигновена — отскочи ужасена, обляна в сълзи, молеща задавено за прошка, разстроена. Без да се обръща, заотстъпва заднешком по коридора, докато стигна до собствената си спалия, влезе и затвори вратата след себе си.

Това обаче отне и последните й сили. И без това енергията й бе на изчерпване и това премеждие изсмука до дъно и остатъците от този крехък източник. Изведнъж усети натрупаното изтощение от часовете на безсъние и ужас. Умората я надви. Свлече се на леглото като упоена и само след минута потъна в тежък сън.

Прозорците на спалнята бяха затворени. Въпреки това завесите за миг потрепнаха, сякаш лек ветрец си играеше с тях, а после отново замряха неподвижно. Но спящата Дайан не забеляза това. Тя тихичко похъркваше, легнала по корем, без дори да съблича жълтата памучна рокля от сутринта. Имаше да наваксва много, много сън и безброй пропуснати сънища. Затова не чу как изскърца леглото.

Матракът хлътна и отчетливо пролича плитка вдлъбнатина. Ясно се очертаваше странната й форма — встрани и зад спящата жена. Гнусна солена миризма се разнесе над леглото. Роклята на Дайан започна да се повдига. Сантиметър по сантиметър, смачканият подгъв се плъзгаше нагоре. Платът се сгъна почти на две на гърба й и продължи да се вдига, докато полата покри главата й като весел жълт шал и я разголи от кръста надолу. Краката й бяха отпуснати безволно, разтворени. Невидими пръсти месеха плътта на бедрата й, стискаха я, мачкаха я. Два малки сърповидни белега от нокти се отпечатаха в гънката на лявото й бедро.

Тя простена, потръпна, леко се разбуди. Похъркването й спря. Извъртя се настрани, пое дълбоко дъх на няколко пъти, после отново потъна в сън. Около 15 минути нищо не се случи. После пръстите отново се задвижиха невидими, провиращи се, дирещи. Памучните й гащички бяха издърпани настрани, кожата й — опъната до скъсване. Гърлени звуци забълбукаха над леглото като в преливаща канализационна шахта, но не я събудиха. Сънят бе последното й убежище.

Целия следобед тя спа.

 

 

Стив стоеше до Тийг на върха на безводен хълм, откъдето целият град се виждаше като на длан. Зад тях бе колата на Тийг, а още по-назад нямаше нищо, освен километри пустош. Но пред тях се бе разпрострял Куеста Верде — потънал в зеленина.

— Толкова се гордея с този град! — възкликна с дълбоко чувство Тийг.

— Качвал съм се тук веднъж-дваж. Дайан нарича това място връх Суета.

Стив присви очи и се взря в спретнатите редици от къщи. Дим се виеше над няколко комина, дечица тичаха наоколо, преследвайки измислени разбойници. Стив чу откъслечно, безплътно изсвирване на клаксон, долетяло с вятъра до хълма. Или му се стори, че го чува. Гледката бе толкова човешка — тъй съвременна и все пак тъй древна. Караше Стив да се чувства част от нея. Това чувство му връщаше жизнените сили и го възраждаше.

Тийг напълни дробовете си с въздух.

— Да, наистина художникът понякога трябва да се отдалечава от статива, за да се полюбува на произведението си.

Стив кимна и остави духа си да се рее свободно още няколко блажени минути.

— Когато построиха нашата къща, там долу нямаше нищо. Само прясно разкопана земя, куп дървени колове и километри бодлива тел.

— Едно от децата ви се роди в този дом — спомни си Тийг.

Печалната усмивка на Стив се стопи.

— Керъл Ан.

— Научих, че напоследък доста е отсъствала от детската градина. Дъщерята на Тръск ходи в същата група. И тя ли има грип?

— Да, всички страдаме от едно и също нещо.

„От демони“, помисли си той. Действителността с трясък нахлу отново в съзнанието му.

— Съжалявам, че не я видях.

— О, тя скита насам-натам.

— А ти? — Въпросът бе зададен внезапно, остър като копие. Той накара Стив да се отърси от последните остатъци от унеса.

— Какво аз? — попита, все още на ръба на шеметната пропаст.

— Мислиш ли да напускаш Куеста Верде?

Въпросът върна мислите му обратно в долината, при домовете и хората, които бе почувствал толкова близки. И все пак усещаше и разстоянието, което ги делеше. Протегна ръка напред — струваше му се, че може да докосне градчето, сгушено под хълмовете, сякаш бе картина, отдалечена само на няколко крачки. Посегна да го докосне, но то не бе там. Бе на километри далеч. Дали изобщо бе истинско? Въздухът тук изглеждаше разреден. Стив попиваше слънчевите лъчи, праха, потрепващия вятър.

— Не мога да повярвам, че денят може да бъде толкова красив. — Той говореше на хълмовете. — Чудя се как изобщо някой може да има проблеми в такъв ден.

Тийг внимателно впи в него изучаващия си поглед, докато с тока на обувката си се опитваше да изрови туфа трева.

— Хубаво местенце за панорамен прозорец, не си ли съгласен?

— Да, би било великолепно, ако живееш тук. От долината няма да е толкова привлекателна гледка купчина къщи, заръфали хълмовете.

— Знаеш ли, вече не е нужно да живееш в долината.

— Накъде биеш? — погледна го косо Стив.

— Куеста Верде — Пета част ще се строи точно тук, където си стъпил, Стив. Тук би могла да бъде спалнята ви и това би могла да бъде гледката от вашия прозорец. Интересува ли те?

Стив бе смутен.

— Франк… г-н Тийг… това с много щедро предложение. Но аз не разбирам…

— На теб се дължат 42 процента от продажбите почти половината от всичко онова, което се вижда там долу. Къщи и имоти за близо 70 милиона долара. Може би сигурност за цяло поколение, на която никой не може да сложи цена. — Той спря, за да подсили ефекта. — Трябваше да те направим пълноправен съдружник още преди зри години. Не искам да те загубим сега.

Стив едва не залитна. Толкова много неща се случваха толкова бързо. Тийг — пълният с подозрения и язвителност Тийг, сега преливащ от щедрост. Домът, някогашната му крепост, сега негов ад. Внезапно се почувства ослепял, неспособен да стигне до най-простия извод, неумеещ да разпознае и най-ясния знак. Може би бе получил мозъчен инсулт. Може би в момента дори не бе в пълно съзнание.

Но това е смешно! Знаеше кой е и къде е. Знаеше, че шефът му Франк Тийг стои до него на върха на слънчев хълм, от който се вижда и миналото, и бъдещето му, и му предлага златна възможност, която само преди две седмици щеше да означава ваканция на Хаваите и щастие во веки веков. А сега какво означаваше? Изобщо нещо имаше ли значение?

Той се обърна и бавно закрачи надолу, като се опитваше да се ориентира във всичко това. Тийг го последва. Точно в подножието на следващото възвишение — едва ли имаше и десетина метра от мястото, където бяха стояли, се криеше малко тихо гробище. Три акра с износени от времето надгробни камъни, заобиколени с ниска, изпочупена дървена ограда, между тях растяха макове и иглики.

Стив се почеса по главата и посочи с ръка:

— Май няма много място за строителство.

— Ние сме собственици на земята — поклати глава Тийг. — Вече сме уредили преместването на гробището.

Стив леко се стресна.

— Можете ли да го направите? Искам да кажа, не е ли в известен смисъл… как да кажа… светотатство?

— Не се тревожи. Това не е някакво антично племенно светилище или нещо подобно… Това са просто… хора — Тийг омаловажи въпроса с такава лекота, сякаш издухваше прашинка пепел от ревера на сакото си. — Освен това — добави той, — вече сме го правили.

Стив замръзна на място.

— Кога?

— През 76-та. Точно там долу — отговори Тийг невъзмутимо.

— Куеста Верде? — Стийв бе поразен.

— Всичките 300 акра. Доста работа падна, мога да ти кажа.

Стив примигна. Нима това бе ключът за загадката, в която се бе превърнал животът му? Нима наистина имаше смисъл в цялото това безумие? Мислите му препускаха бясно. — Искаше му се да раздруса яко Тийг.

— Никога не съм чувал нещо за това.

— Е, за такова нещо няма да тръгнем да разлепяме реклами по автобусите — изкикоти се шумно Тийг.

Стив занемя. Местеше поглед напред-назад — ту към Куеста Верде, ту към гробището отзад. Между града на Живота и града на Смъртта.

Неочаквано слънцето се скри зад облак. Температурата стремително падаше от танцуващия вятър. Стив не можеше да откъсне погледа си нито от едното, нито от другото място. Тийг скри ръце в джобовете си от внезапния хлад. Видя напрегнатото лице на Стив и се постара да го успокои.

— От какво се тревожиш? Нали не си религиозен фанатик или нещо от този род? Голяма работа! Роднините и близките могат да навестяват скъпите си покойници и в Мемориалния парк „Брокстън“. Само на пет минути път е по-далеч, за бога!

Стив тихо отвърна, почти на себе си:

— Пет минути. Не е чак толкова голям проблем, предполагам. Сигурно всичко ще бъде наред.

— Какво да е наред? — Тийг изглеждаше озадачен.

— Ами ако някой се оплаче?

Тийг само се усмихна.

— Никой още не се е оплакал.

 

 

В ледената светлина на утрото Танджина се подготвяше за битката. Бе спала 24 часа след пътуването с Леш — през целия следващ ден и кошмарната нощ, която го последва. Бе спала дълбоко, за да се съвземе и да се подготви. И сега бе готова. Силата й още не бе достигнала връхната си точка и това бе една от причините да се опита да установи връзка с детето през деня — сега силите на мрака бяха най-слаби. По принцип сега смущенията щяха да са по-малко, защото много духове се отдаваха на почивка през светлата част на денонощието и нямаше да има толкова оживено астрално движение, което да попречи на срещата на Танджина.

Тя тихо стана от болничното легло и отиде до вратата. В коридора нямаше никой, само някакво незначително движение в стаята на сестрите. Тихо затвори вратата. На нея нямаше ключалка. Нищо не можеше да направи, освен да се надява, че никой няма да влезе, докато е в транс. Легна на леглото. Вратата широко се отвори и в стаята влезе млад мъж.

— Добро утро! Аз съм д-р Берман.

— Добро утро… — отговори Танджина с лека нотка на колебание в гласа.

— Безпокоя ли ви?

— Ами всъщност…

— Бих могъл да дойда пак след половин час.

По дяволите. Не, по-добре да се отърве от него още сега, вместо да позволи на това любопитно пале да нахълта в стаята по-късно и да прекъсне плана й по средата.

— Не, не, влезте, моля! Какво мога да направя за вас?

Берман седна на един стол до леглото и приготви писалка и болничен бележник.

— Аз съм лекуващ лекар в това отделение. Просто трябва да нахвърля набързо историята на заболяването и физическото състояние преди днешната визитация.

— Казвайте!

— Добре. Чудесно. Какво ви доведе в болницата?

— Аз… аз припаднах.

— А-ха. И при какви обстоятелства? Преди припадъка чувствахте ли се зле? — Той надраска нещо в бележника си.

— Зле? Не. Просто се бях преуморила.

— А! И какво бяхте правили?

— Давех женски призрак в лавандуловосиния прилив на дванадесетата астрална плоскост.

Берман спря да дращи и остави писалката.

— Разбирам.

— Трябва да ви кажа, че бе в края на една много дълга нощ. Най-напред трябваше да открия посоката, откъдето идват виковете на момиченцето, после самата аз се загубих в сивата зона…

— Мис Барънс, вземате ли някакви таблетки? Например торазин или халдол или…

Танджина весело се засмя.

— Това ли си помислихте? Че съм превъртяла, така ли? Господи, де да беше така! Щеше да е много по-лесно. Е, добре. Ще ви обясня — тя погледна лекаря с усещането за безсилие. — Само че се съмнявам, че ще разберете.

Д-р Берман отново вдигна писалката и се усмихна.

— Опитайте!

Танджина за първи път го огледа по-внимателно. Лицето му излъчваше невинност. Веднага изпита огромна завист: тя бе лишена от тази благодат от много, много отдавна. Но не можеше истински да го намрази заради неговата непоквареност просто изпитваше болка от съжаление. Погледна го право в очите.

— Всъщност сте много сладък.

Той се изчерви.

— Мис Барънс!

— Наричайте ме Танджина.

— Танджина, знам че съм сладък. И вие сте сладка. А пък има една сестра от пети етаж — тя е направо страшно сладка. Само че ако можехте просто да ми опишете конкретните физически събития, предшестващи непосредствено припадъка, бих могъл набързо да свърша с това и да се махна от пътя ви!

Тя слабо се усмихна. Много лошо — бе го уплашила. Лошо за нея — едно докосване на ръката на Невинността нямаше да й навреди. Щеше да й помогне в предстоящата битка, а и за самата нея щеше да бъде като глътка свеж въздух. Господ й бе свидетел, че нейните дяволи-мъчители не й оставяха много време за отдих напоследък. Една кратка пауза с този наивен лечител щеше да се отрази чудесно на духа й.

А ето че го бе подплашила. Личеше му, макар да си придаваше такъв безразличен вид — непоколебимия рицар в страната на щурите джуджета! Е, все едно, можеше поне да се позабавлява с него. Да поочука острите ръбове на самодоволното му изражение. Сигурно щеше да й подейства успокоително, ако си поиграеше с него. А определено имаше нужда да се поотпусне.

Тя затвори очи.

— Какво правите? — попита Берман скептично и се наведе към нея.

— Чета в съзнанието ви. Струва ми се, че сте доста напрегнат, д-р Берман. Изглежда, вашият шеф… д-р Елис? Д-р Елиът?… ви е смъмрил вчера и сега се тревожите как ще се представите. В мислите ви има жена — Джули, да, именно Джули, мисля, че е медицинска сестра… онази от петия етаж, нали?… която предизвиква смесени емоции сред вашия пол — усмихна се, отваряйки очи, и си придаде дяволит вид. — Ох, извинете!

Берман не можа да сдържи смеха си.

— Знаете ли, аз не вярвам в подобни неща. Това са фокуси. Всеки може да научи тези имена и всички лекари в болницата си падат по Джули. Е, и какво от това?

Танджина повдигна вежди.

— Виждам ви много ясно. Целият сте увит в кожи, съвсем като огромен мечок, а мис Джули е в нещо бяло и късичко, с развяващи се златисти къдрици — може би Златокоска? Тя ви прегръща… искате ли да продължавам?

— Добре, добре, кой ви разказа всичко това? Трябва да е Джули. Не мога да повярвам, че ви го е разказала. Беше…

— Честна дума, тя нищо не ми е разказвала. Дори не съм я срещала. Но не се вълнувайте толкова, аз…

— Камера ли е имало в стаята? Защо? Не проумявам как тя…

Танджина вдигна ръка.

— Някой идва.

Д-р Берман изглеждаше объркан. Обърна се да погледне вратата. Нямаше никой. Пак се обърна към Танджина.

— Виждате ли, никой не идва. И бих искал да зная откъде…

Тя отново вдигна ръка.

— Чакайте!

Той замълча, погледна часовника си, въздъхна. Явно започваше един от онези проклети дни, когато всичко върви наопаки. Отвори уста да заговори, но тя отново го спря с ръка. Лицето й светеше. На вратата се почука. Берман подскочи.

— Влезте! — каза Танджина.

Влезе жена на средна възраст, облечена в униформата на доброволна сътрудничка в болницата.

— О, съжалявам, не исках да ви безпокоя…

— Но моля ви, съвсем не ни безпокоите — увери я Танджина. — Д-р Берман и аз тъкмо си разказвахме приказки.

Д-р Берман я изгледа. Жената на вратата направи още две колебливи крачки навътре. Очевидно се намираше в състояние на потискано вълнение.

— Чух, че… искам да кажа… една от сестрите ми каза, че сте медиум. Вярно ли е, наистина ли сте такъв голям медиум?

— Е, по-скоро съм мъничка!

Това само обърка жената, която явно не бе настроена за шеги. Танджина се смили над нея.

— Може да се каже, че съм един дребен медиум — съгласи се тя.

— Жената се усмихна. Д-р Берман призна поражението си, като се засмя.

— Всъщност бих ви нарекъл рядък медиум — каза той.

— О, благодаря ви, д-р Берман, колко мило! — Танджина склони признателно глава. — В крайна сметка не сте чак такъв мечок!

В отговор той сведе глава в изящен поклон.

Жената пристъпи още една крачка напред.

— Помислих си… извинете, казвам се Луиз Дрейър… Помислих си дали…

— Помислихте си дали ще се съглася да направя сеанс за вас, да… да открия някого? Изчезнал роднина, струва ми се. Албърт? Алфред? Отдавна изгубен брат?

Луиз Дрейър се задъха, притисна ръка към гърдите си.

— Това… това е невероятно! — изрече на пресекулки.

Берман изръкопляска.

— Браво, медиумче!

— Ужасно съжалявам, мисис Дрейър — извини се Танджина с напълно сериозен глас, — но сега съм заета с нещо, което изисква цялото ми внимание. Може би след няколко месеца, ако все още имате нужда от помощ…

— Да… да… разбира се! — заотстъпва Луиз. — Благодаря ви. Извинете, че ви обезпокоих сега. Моля, простете. Да, по-късно пак ще ви потърся.

Тя заднишком излезе от стаята и затвори вратата. Танджина въздъхна.

— Виждате ли, д-р Берман, освен всичко друго проницателността отчуждава. Хората не се държат с теб естествено. Държат се уплашено, или почтително, или… снизходително.

Берман изглеждаше натъжен.

— Улучихте! Напомня много за отношението на хората към лекарите.

— Аз поне никога не съм се отнасяла така към лекарите!

— Трябва да призная, че направихте впечатляваща демонстрация само преди няколко минути.

Тя повдигна рамене.

— Никой не си избира дарбите, с които се ражда. И никой не може да се научи да вижда онова, за което не са му дадени очи. Аз например не помня мелодии. Не мога да разчитам рентгенови снимки.

Д-р Берман заговорнически се наведе към нея:

— Откровено казано, аз също.

Танджина захихика. Той продължи:

— Поне така каза д-р Елджин вчера.

И двамата се засмяха.

— Добре — рече най-накрая тя. — След като вече не се преструвате на надменен, предполагам и аз бих могла да не се правя повече на загадъчна. Хайде просто да пишем, че съм била в състояние на силно психично вълнение и съм загубила съзнание.

— Чудесно, звучи направо съвършено! — призна той, като отново взе писалката и почна да пише.

— Била съм в хипнотичен транс в течение на… слушайте, а колко ще трае това? — тя се прекъсна сама.

— О, може би около петнадесет минути.

— А после след колко време ще се върнете за визитация?

Той погледна часовника си.

— Най-рано след няколко часа.

Тя изглеждаше успокоена.

— Добре, значи ще имам време.

— Време за какво?

— О, за каквото и да е! — тя му отправи игрива усмивка.

— Чуйте — каза той, като се изправяше, — нямам много време, а и смятам, че получих в общи линии представа за случая, така че защо да не ви прегледам набързо и да отложим подробния разговор за по-късно през деня?

Чудесно кимна тя.

— Окей, сега легнете по гръб, за да прислушам сърцето ви.

Тя легна, а той намести стетоскопа си, застана до леглото, разтвори болничната й нощница и положи ръка на гърдите й. Над сърцето, за да усети ритъма на биенето му.

— Ах! — въздъхна тя. — Най-сетне докосната от ръката на Невинността!

Той се изчерви за втори път.

 

 

Когато д-р Барман си тръгна десет минути по-късно, Танджина се чувстваше много по-добре. Бе извлякла сила от яснотата на неговия дух — сила, която след малко щеше да й потрябва, знаеше го добре. При това не го бе лишила от нищо, не бе накърнила духа му по никакъв начин, черпейки от него. Дори след взаимодействието той щеше също да се почувства ободрен. Творенията на духа живееха по други закони, различни от тези на термодинамиката увеличаването на единия фактор в дадено съотношение не водеше непременно до намаляване на другия. Не непременно.

Понякога, но непредсказуемо, наистина се случваше някой дух да погълне друг. Именно от това се страхуваше при предстоящата среща. Закачи табелката с надпис „Моля не безпокойте!“ на вратата отвън и се върна в леглото с въздишка на непримирима решителност.

Работата бе много сериозна. Прилошаваше й дори само при мисълта колко дълбоко бе замесена вече и до какви дълбини трябваше тепърва да се гмурне, преди да успее да се измъкне от тази история. Но опитът й подсказваше, че ще трябва да стигне до края, за да може да се отърве.

Този път бе отишла толкова далеч, и то толкова бързо — чудеше се дали ясновидството й не се изостря. Господи, надяваше се да не е така! Може би свръхчувствителността й просто се дължеше на транса, в който я бе въвела д-р Леш. Молеше се това да е причината.

Но това бяха празни мисли. Време бе да се посвети изцяло на сегашния момент, да се опита да достигне онова клето дете. Гадаенето с кристално кълбо от години бе стихията на Танджина. Разбира се, сега кълбото й не бе у нея, но кристалът не бе задължителен — всяка отразяваща повърхност щеше да свърши работа. Посегна към чантата си и извади стъклено топче за игра с перлен блясък. Намерила го бе между възглавниците на канапето у Фрийлингови предишната сутрин, когато лежеше там в полусъзнание. Перличка — така бе чувала да наричат децата такива топчета. Това принадлежеше на Керъл Ан.

Ясно осъзна името на момичето. Знаела го бе още от момента, когато влезе в къщата. Познаваше аурата й. Тя бе по цялото топче.

Като се стараеше да запази спокойствие, вдигна малката стъклена сфера към нощната лампа над леглото и се взря в рухващата му неподвижност. В очите й, в мозъка й светлината се засилваше. Ставаше все по-гъста, по-ярка, по-мрачна. Изпълваше я, обгръщаше я. Докато накрая тя се превърна в отражението си, в което се взираше.

На болничното легло Танджина задиша ускорено, на пресекулки си поемаше дъх. Тялото й се напрегна, изопна се и се вцепени, а после се разтресе от вълни на спазми.

— Когато конвулсиите секнаха, тялото остана неподвижно — нямаше мускулен тонус, никакво дишане, пулсът не се усещаше. Всеки, който влезеше в стаята в този момент, би я помислил за мъртва.

Всъщност съзнанието й бе в бурно движение. Освободила се от телесната си обвивка, тя летеше на воля из небитието в астралната си проекция. Летенето изискваше огромна концентрация — винаги бе толкова различно. Тук нямаше зрение, само усет.

— Керъл Ан! — съществото на Танджина изпращаше зов. — Керъл Ан! Яви се!

Безкрайно дълго време нямаше нищо. Появи се само режещият, безпътен вятър на ефира. После усети агонията на смъртта, свита в един ъгъл далеч под нея, но засега спеше и тя не й обърна внимание. Стрелна се над мътен кладенец на ужас — той се вкопчи в нея, защото прекалено бързо го бе подминала, но след кратка борба тя успя да се отскубне и продължи. Известно време я съпровождаше безгласно пеене като кристален звън — лек, весел. Протегна се пипало и препречи пътя й. Прекалено късно бе да го прескача, вместо това тя го прониза и затъна в лепкавата ектоплазма. То се опита да я разкъса, искаше да се слее с нея. Но тя се съпротивляваше на изгарящата му задушаваща прегръдка, напрегна всичките си сили, за да се изтръгне… и изплава.

Парченца ектоплазма бяха полепнали по нея, но вихреният вятър скоро ги разпиля. За миг загуби равновесие, изпадна във въртеливо движение, а когато излезе от спиралата, вече бе в друга плоскост. Тук всичко бе черно. Черно и плътно, като в катран. Не, тя самата бе катран. Тя бе субстанцията на това измерение. Летенето бе мъчително бавно и безполезно. Всеки милиметър й отнемаше цяла вечност. Но благодарение на факта, че тя самата бе този свят, Танджина подробно познаваше контурите му, повърхността, дълбочината, плътността — възприемаше ги интуитивно. Усети границите си — бе в съседство с три различни вселени. Излъчи вълна към една от тях. В миг се намери в друга плоскост. Мястото й бе познато. Това бе царството на сенките. Владенията на Сеаду. Безброй пътища водеха дотук и безброй пътища водеха навън, но имаше и такива, по които никога нямаше да излезе. Танджина знаеше, че Сеаду ще я причаква тук, ще се опита да я примами в клопка. Той и братята му. Трябваше да го избегне.

Предпазливо тя лавираше между сенките. Някои бяха дълбоки, пронизващо студени, но празни. Някои бяха рехави, други — изненадващи. Към една тя се приближи със смътно предчувствие за опасност — очакваше, че всеки момент може да я погълне и да изсмуче жизнената й сила. Заобиколи я, изтръпнала от страх, но нищо не се случи.

Друга сянка отначало й се стори съвсем дребна, но докато я подминаваше, се разду много по-бързо, отколкото можеше да допусне и тя се втурна настрани с всички сили. Дори това не успя да я спаси от докосване. Празнота зейна в нея там, където се бе впила сянката. Побягна ужасена. Боеше се, че нищото ще започне да се разраства, докато я погълне отвътре. Огромни черни сенки надвиснаха заплашително от всички страни. Надигаше се бучене. Тя загуби равновесие и в този миг се нахвърли Сеаду.

Инстинктивно Танджина се претърколи назад и премина през него, преди той да успее да я обвие. Продължи да се търкаля от другата му страна и с трясък падна в плоскостта на мъглите и заблудените души. Керъл Ан трябваше да е тук.

Танджина продължаваше да се търкаля. Видя как Сеаду препуска нанякъде — в този свят бе станал неочаквано палав и изплъзващ се. Фантабел профуча край нея, като го преследваше в огнен устрем. Танджина пропадна през облачен слой и се закачи за клоните на съществото-дърво. Преди да успее да се откопчи, то я глътна.

Безпаметна тъмнина, безгранична болка. Тя бе вътре в тялото на дървото и същевременно бавно се превръщаше в него. Вече можеше да усети какво значи да бъдеш дърво. Долови достатъчно, за да й стане ясно, че не желае да узнае повече. Самотното отчаяние на беловласото създание бе мъчително. Клоните му бяха сгърчени в древна безутешна мъка, разядената от времето кора стенеше дълбоко от скръб, тъга, вечна болка.

Фантабел отново профуча, опърли един клон и подпали друг. Танджина (онази част от нея, която вече бе дърво) се сви в агония, защото загоряха пръстите й. Дървото размаха отчаяно клони и огънят угасна, но пръстите на Танджина продължаваха да пулсират от спомена за болката. Почернелите клони димяха. Сеаду подскачаше над тях, опиваше се от дима, а после отплува нанякъде — все така палав и неуловим.

Танджина не можеше да проумее смисъла — болката и нейното значение бяха неразбираеми. А само в смисъла бе спасителният изход. Обземаше я отчаяние.

Не, не трябваше да се поддава. Това не бе нейният ад, той принадлежеше на някой друг. Може би на много други. Но не и на Танджина. Не и на Керъл Ан.

Керъл Ан — това бе ключът. Керъл Ан бе причината Танджина да бъде тук и болката на дървото не можеше да засенчи тази цел. От дълбините на душата си Танджина нададе зов:

— Керъл Ан, яви се! Керъл Ан, освободи ме от дървото!

Почти веднага усети отговора:

— Мамо, мамо, къде си?

Гласът на дете, на Керъл Ан. Танджина го възприе по-скоро като цвят, отколкото като звук. Тонът му ставаше все по-силен и Танджина го проследи до източника, от който извираше. Тя се бореше, напъваше се, докато чу ликуващ звук, като че ли изскочи тапа, и тя отхвръкна далеч от дървото. Танджина погледна назад и видя как Фантабел отново се стрелна през клоните, а после се втурна към друга плоскост. Сеаду подскачаше из мъглите. Дървото беснееше.

Танджина потъна в раково образувание.

— Керъл Ан, аз съм тук!

— Мамо! — долетя викът й. — Мамо, къде си?

— Мама я няма, скъпа! Но аз съм тук, за да ти помогна. Не се бой!

— Къде си? — долетя като ехо гласът на Керъл Ан. — Искам да си отида у дома.

— Ще си отидеш, детето ми! Само прави каквото ти казвам!

Внезапно ефирът запращя.

— Нещо идва! — изхленчи Керъл Ан. Той се връща!

Пронизителният треперлив вибриращ звук се разширяваше и свиваше като пулсиращ страх. После се чу злобно ръмжене.

— Керъл Ан? Виждаш ли светлината? Върви към светлината! Към светлината!

— Мама каза да стоя настрана от светлината — проплака гласчето. Нерешителност, ужас, нарушена забрана.

— Керъл Ан! Върви към светлината, но не влизай в нея! Мама ти каза само да не влизаш в нея! Върви към светлината, дете! Нещото се страхува от светлината. Стой до нея, Керъл Ан, и нещото няма да се доближи до теб. Стой до светлината, но не гледай в нея! Чуваш ли ме, дете!

Несигурност витаеше наоколо. Кънтеше като оглушителен шум.

— Чуваш ли ме, дете? — изкрещя Танджина, опитвайки се да наложи волята си на уплашеното дете.

Вятърът се усили, заблъска духа на Танджина. Тя не се възпротиви. Заляха я експлозии от светлина. Тя не се противопостави и на тази атака. Най-съкровеният й, утробен страх се надигна, добил физически образ — разкъса я, за да се пръкне на бял свят, оголил хищни зъби. Но тя пак се остави да я подмята, въргаляше се безсилно без всякаква съпротива. Самият страх бе почти непоносим. Изведнъж свърши. Всичко отново потъна в тишина. Бездна без светлина, безкрайност извън времето.

— Керъл Ан? — повика Танджина със слаб глас. Вече летеше из най-далечните места, до които някога бе стигала. Много време щеше да мине, докато се прибере у дома.

— Той си отиде — чу се гласът на Керъл Ан, треперещ от облекчение. — Пак съм самичка.

— Близо ли си до светлината, дете?

— Близо съм, но няма да влизам в нея, обещавам! — Тя заплака.

— Дори не я поглеждай, Керъл Ан. Не се бой, дете! Скоро ще те върнем у дома.

Момиченцето продължаваше да плаче. Силата обаче бе напуснала Танджина и тя не можеше да направи нищо повече. Носеше се отпусната, оставяйки се да я привлече топлият магнит на тялото й.

Отначало нямаше нищо. После бляскав водовъртеж я пое, завъртя я бавно, после все по-бързо и по-бързо, навътре към центъра, с пронизително стържене, приближаваше се съм скоростта на светлината. Накрая, когато оставаше само един последен фотон разстояние, отново я изплю в ефира. Известно време в нея се бореха две сили, които в борбата си разкъсаха част от нея, но най-сетне двете нематериални субстанции се сплетоха и оставиха Танджина свободно да отплава, докато те се мятаха опиянени във взаимната си агония.

Много пътища водеха към това място и много пътища водеха вън от него. Танджина знаеше, че могъщо Зло я бе докоснало, докато упътваше Керъл Ан към безопасно, макар и временно убежище. Злото се бе полепило по нея и затова пътищата навън приличаха на задръстен и полусрутен лабиринт. Но и ръката на Добродетелта я бе докоснала, и то съвсем неотдавна. Тя се довери на тази ръка. Тя уверено щеше да я отведе до телесната обвивка, която доскоро приютяваше духа й. Един дълъг и мъчителен миг тя се рееше безцелно из пространството. Най-сетне усети, че нещо я вика, нещо от друга плоскост. Гласове. Смесица от викове. Почувства гъдел, като от възстановяващо се кръвообращение в схванат крайник след сън — боцкането на възвръщащите се усещания. Много специфично чувство. То означаваше, че е отново в тялото си.

Отвори очи. Около нея цареше суматоха. Притичваха сестри, доктори крещяха различни нареждания, студенти-медици гледаха в ужас или захлас. Отново затвори очи.

— Жива е! — ревна някой. — Току-що я видях да отваря очи.

— Все едно, включете най-после тая система!

— Дойл, вземи й кръв!

— Тя отново има пулс! Едва се усеща, но го има!

— Проверете зениците й!

Някой разтвори клепачите й и завря ярка светлина в лицето й. Тя отблъсна фенерчето с ръка.

— Махнете това нещо от очите ми! — каза грубо. Прекалено уморена бе за подобни глупости.

— Хей, та тя е съвсем наред! — засмя се някой.

— Добре, хайде всички вън, представлението свърши. Да я занесем на леглото.

Четири чифта ръце я вдигнаха от пода, понесоха я неравномерно няколко стъпки, сложиха я да седне на леглото. Още веднъж отвори очи и видя, че около нея се суетят няколко души — един взимаше кръв от ръката й, друг й поставяше система, трети залепваше електроди на гърдите й за кардиограма.

Д-р Берман се появи в полезрението й.

— Добре ни уплашихте! — усмихна й се успокояващо той. — Дойдохме на визитация и за секунда ни се стори, че не дишате.

Искаше й се той да си отиде. Просто бе прекалено изтощена, да се занимава с надеждите и страховете на този сериозен младеж. Въпроси от огромно значение зависеха от пълното й внимание — сега имаше нужда от почивка, за да се подготви. И все пак съзнаваше, че чувството й е много несправедливо — най-вероятно именно благодарение на надеждите и страховете на сериозния младеж се бе върнала изобщо. Те я бяха насочвали, дори може да се каже съблазнявали, за да се върне в тялото си, за да събере отново силите си и още веднъж да се опита да спаси момиченцето. Е добре, щеше да му благодари по-късно.

Във всеки случай д-р Берман продължаваше да говори, като произнасяше всяка сричка високо и с пресилени лицеви движения, сякаш Танджина бе глуха или бавноразвиваща се.

— Вече всичко е наред. Имахте само временно забавяне на сърдечната дейност, не е опасно, вече всичко е нормално.

Тя затвори очи и с горчивина призова съня — защото нищо не бе нормално и опасността запъхтяна дебнеше на вратата.