Джеймс Кан
Полтъргайст (4)

Глава IV

През следващите три часа Леш разпита Стив и Дайан за всички подробности около случая — какво се е движило, кога, кой е бил в стаята, когато това се е случило, кога е бил включен телевизорът, на кой канал, как е изчезнала Керъл Ан и така нататък. Те бяха толкова радостни, че могат да поговорят с някого за това — с когото и да е, че нямаше никаква нужда от увещания, за да разкажат историята си.

До този момент те не знаеха на кого да разкажат и какво да направят. Да извикат полицията и да попълнят декларация за безследно изчезване? Можеха да си представят реакцията, която това щеше да предизвика. Да наемат медиум, който контактува с духове? Нямаха представа как да влязат във връзка с подобен човек. Не можеха да кажат на приятелите си от страх да не бъдат осмени. На тях самите им бе трудно да повярват. Разбира се, не можеха да позволят съседите да разберат — щяха да ги подложат на безмилостни подигравки в квартала. Особено от Тийг, който имаше силно развито чувство за собственост и съседски отношения и който не приемаше добре странности в поведението на съседите си или на търговските агенти. Той вече веднъж се обади да разбере защо Стив не се явява на работа.

Също така естествено беше, че не можеха да напуснат къщата — не и докато Керъл Ан бе още там. Тя можеше да се появи отново всеки момент, можеше да има нужда от помощта им, тя беше… някъде тук.

Д-р Леш бе като изпратена от Бога. Симпатичен и вдъхващ доверие учен. Лекар. Тя можеше да им помогне. Тя бе запозната с паранормалните явления, нямаше да отхвърли с лека ръка тревогите им или да ги осмее. Щеше да им помогне.

Райън се върна от клиниката, точно когато Роби се прибираше вкъщи за обяд.

— Как беше в училище? — попита Дайан.

— О, днес нямахме часове — пошегува се Райън, който влезе веднага след Роби.

— Няма да обядваш, ако бягаш от час — влезе в тон Дайан.

Духът й се бе възродил отново — тя просто знаеше, че тези добри хора ще намерят детето й.

— Ама кучето ми изяде домашното — опита още веднъж обнадежденият Райън.

— Е, добре — умилостиви се Дайан, — и ти можеш да обядваш. — Тя тръгна към кухнята. — А вие, господине, се измийте — извика към Роби.

Стив се появи заедно с д-р Леш.

— Тъкмо се канех да ги заведа горе… в спалнята — каза той на жена си.

Дайан продължи към кухнята, като подхвърли през рамо:

— Вървете. Аз ще се опитам да запазя разума си, като приготвя обяд за всички — всеки си има своя малък номер.

Стив кимна и започна да се изкачва по стълбите, следван от д-р Леш, Райън и Роби, който вървеше няколко крачки по-назад. Райън носеше 35-милиметровата камера, окачена на врата му.

— Трябва да ви предупредя — каза Стив, докато се качваха, — че ще се наложи да изолираме стаята от останалата част от къщата. Роби сега спи при нас. Дейна, най-голямата, прекарва много време у приятелки.

— Колко пъти сте забелязвали нередности в тази стая? — запита Леш.

— Вече не влизаме там.

— Ние можем да се установим там — увери го Райън. Ще регистрираме всяка психотропна енергия или явление, имаме всякакви електронни уреди, които могат да доловят и най-незначителните промени, неща, които убягват на човешкото око.

Д-р Леш кимна утвърдително:

— Райън записа изключителен епизод при един случай в Редландс.

— Имаше такова нещо — каза Райън, чиято възбуда нарасна пред перспективата за нови положителни резултати за публикация. — Играчката на едно дете, малка количка, премина седем фута по линолеум. Времетраенето на явлението беше седем часа.

— Седем часа за какво? — запита Стив, малко объркан.

— За да измине количката разстоянието. Движението й никога не би се забелязало с невъоръжено око, но аз го заснех с камера със забавен кадър.

Стив кимна. Бяха стигнали до горната площадка. Коридорът бе тъмен. Той премина покрития с мокет коридор бавно, като се държеше за стената, докато стигна до затворената врата на детската стая. Леш и Райън вървяха плътно след него, а Роби като че ли се отказа. Щом стигна до горния край на стълбището, той направи пълен кръгом и побягна надолу към светлината и към майка си.

Стив измъкна от джоба си ключ, наведе се и зашари около ключалката. Д-р Леш и Райън оглеждаха коридора, отбелязвайки местоположението на стаята. Стив завъртя бавно ключа и отвори вратата на спалнята. Райън и д-р Леш заоглеждаха стаята.

Навсякъде бяха пръснати изпочупени мебели и играчки. И всичко, навсякъде бе в движение. Изкривеното легло подскачаше наоколо в кръг, сякаш нещо разтърсваше диво пода. В широки дъги наоколо летяха грамофонни плочи. Една лампа се наклони, като почти удари Райън по главата. Животни-играчки плуваха във въздуха, обърнати с краката нагоре, а пълнежът им бе наполовина изваден. Най-високо размахваха страници детски книжки. Малко пластмасово конче прекоси наблизо, а върху него яздеше и го подпляскваше една кукла „Барби“. Прозорецът бе залостен с дебела греда, но в спалнята духаше вятър.

Леш и Райън стояха неподвижни на прага, парализирани от видяното.

— Това сигурно е фокус, нали? — прошепна Райън.

Лампата отново преплува край тях и докато минаваше, крушката светна, а след това експлодира. Няколко книги полетяха към вратата и започнаха да се блъскат в нея като побеснели прилепи. Книгите се върнаха обратно, но на тяхно място веднага полетя стремително един пергел, насочен право към Леш, а острието му сгърчеше, насочена точно в окото й. Тя отскочи назад.

Пергелът повися известно време със стърчащо острие, докато внезапно точно под него приплува една плоча. Острието на пергела се заби в нея и се завъртя, като издаваше фантастична, неестествена мелодия — вой на духове.

Изведнъж вратата се затръшна, като остави в коридора треперещите Леш и Райън.

За тях Стив поклати глава и промълви:

— Както ви казах, ние вече не влизаме много често тук.

 

 

След късния обяд Роби се отправи пак в училище, а другите останаха седнали около кухненската маса на кафе и кейк със силни подправки.

Ръцете на Марта Леш все още трепереха недоловимо, когато поднасяше чашката с кафе към устните си. Дайан, от друга страна, се бе успокоила напълно, опънатите й нерви се бяха поотпуснали. За първи път от два дни тя бе уверена, че не е полудяла, нещо повече — тук имаше специалисти.

— Никой от нас не изпитва голямо удоволствие, че е тук — каза тя спокойно. — Можете да се досетите, че не съм спала прекалено много. Стив не ходеше на работа и си стоя вкъщи, той наистина беше чудесен. Наистина.

Никой нищо не каза — Райън и Леш бяха все още потресени, така че Дайан продължи:

— Откога изследвате обитавани от духове къщи?

Д-р Леш бе малко затруднена.

— Вижте, мисис Фрийлинг…

— Дайан…

— Да се определи дали една къща е „обитавана“ всъщност не е много лесно.

В този миг каната с кафе се разклати, придвижи се сама около два фута до самия ръб на масата и там спря. С голямо усилие на волята д-р Леш си наложи да не обръща внимание на тази сцена и с колкото бе възможно по-обичаен тон продължи:

— Искам да кажа, че може да съществуват много и различни обяснения на нещата, които се случват тук.

— Например?

— Може да е полтъргайст — намеси се Райън, — вместо нашите класически духове.

— А има ли разлика?

Райън се чувстваше съвсем не на мястото си. Ето го, учен, човек, който вярва в естествените причини и следствия, а разисква най-сериозно понятия като призраци и привидения. На всеки няколко минути той успокояваше самия себе си: „Това, което видях, го видях наистина. Един учен трябва обективно да изложи това, което вижда. Това, което видях, то видях наистина.“

На няколко фута разстояние проблеснаха беззвучно две ярки светлини. Без никаква причини.

— Някой видя ли това? — Райън бързо местеше погледа си от лице на лице.

Възможно ли бе това да е групова халюцинация?

— След няколко секунди ще има още две — усмихна се Дайан. — Те се движат винаги по две.

Райън седеше, без да може да каже нещо, а на врата му висеше забравена камерата. Леш го подбутна и му я посочи:

— Райън — каза тя.

Райън видимо се стресна и започна да се суети с включването й точно в момента, когато две нови светлини проблеснаха в другия край на стаята.

— Трябва да си по-бърз от това тук наоколо — внимателно отбеляза Дайан.

— Това е електричество — отбеляза Райън, душейки въздуха. — Усещате ли миризмата на разрядите?

— Има ли някакви големи генератори на енергия в този район? — запита д-р Леш.

— Не сме чували за такива.

— Просто не мога да си представя какъвто и да е познат източник на енергия, който да може да предизвика което и да било от нещата, които видяхме горе — настоя мрачно Райън.

— Какво говорите? — Дайан остави нотка на съмнение да се прокрадне в гласа й.

— Марта, може би трябва да върнем Танджина тук? — продължи Райън.

Леш поклати глава:

— По-късно може би, ако тя възстанови силите си, и в зависимост от това какво ще открием. Защото, съдейки по всичко, което засега знаем, това може да е в резултат на някакво неопределено електромагнитно поле, което…

— Разбира се, разбира се… Аз просто искам да кажа, че тя може би е по-подготвена най-малкото да очертае…

— Тя е преди всичко мой пациент, Райън. Примум нон нодере — първо, недей да вредиш. Това е основният закон на медицината. Когато тя преодолее травмата от този опит, може да я върнем обратно тук. Дотогава, струва ми се, трябва да съберем далеч повече данни от наблюдението тук, преди да пристъпим към какъвто и да е анализ с традиционни средства…

— За какво става дума? — намеси се Дайан.

— Ще повикам нашия лабораторен техник Марти веднага и ще то накарам да докара цялата апаратура. Камери, измерителни уреди и така нататък… ако вие нямате нищо против. Ще изследваме тези неща упорито и…

Дайан докосна ръкава на Марта:

— Говорехте за полтъргайсти…

Леш направи пауза и се усмихна многозначително — тя малко се поувлече пред тези нещастни и намиращи се в нужда хора.

— Говорех, струва ми се, а може би Райън казваше, че полтъргайстите по принцип се отъждествяват с индивид. Или поне така се твърди в литературата. Докато обитаването в общоприетия смисъл на думата, като че ли повече се свързва с място… обикновено с къща.

— Също така допълни Райън, — появите на полтъргайсти са обикновено с кратко времетраене. Например за няколко месеца. А за обитаването се смята, че може да продължи с години.

Дайан, която внимателно следеше какво говореха двамата, внезапно сграбчи ръката на Стив и я притекли към себе си. Над масата и в гласа й полъхна хлад.

— Искате да кажете, че това може да приключи всеки момент?

Марта се опита гласът й да прозвучи по лекарски равнодушно:

— Освен ако нямаме случай на обитаване. Но като правило — и пак трябва да подчертая, че това е нещо, което само съм чела в публикувани доклади — като правило, изглежда, че няма жив човек, около когото постоянно да се повтарят симптоми на обитаване.

— В такъв случай ние не разполагаме с много време, д-р Леш — прошепна Дайан. — Защото моята дъщеря е все още жива някъде в тази къща.

 

 

Дейна беше на обяд в училищната столова и пиеше мляко от картонения пакет. До нея седнаха Хедър и Трюди. Те изглеждаха много сериозни.

— Всички родители са психо, Дейна. Просто мозъкът ти започва да загнива, когато остаряваш. Преди да го разбереш обаче, получаваш удар.

— Но това наистина вече е върхът. Малката ми сестра се е затворила или се крие някъде вкъщи, сигурно е изплашена до смърт, а родителите ми… не… правят… нищо.

— Може би се опитват да й дадат урок или някаква подобна гадост. Моите родители винаги играят този номер. Един път ме накараха да изпуша толкова цигари наведнъж, че се издрайфах.

— Не, това е още по-странно — те искат тя да се върне. Но смятат, че тя е отвяна от смерча и сега те разговарят с нейния дух.

— Ама че работа!

— Родителите ти наистина ли мислят така?

— Дейна, твоите родители трябва да се прегледат.

— Вижте, моите родители абсолютно не вярват, че по-голямата ми сестра Кейти съществува — още откогато тя стана член на Харе Кришна. Това е нещо като… те наистина я смятат за мъртва. Наистина. Така че може и това да е същото.

— Може би — поклати тъжно глава Дейна. — Това, в което съм сигурна, е, че сега от тази къща ме побиват тръпки, особено като се мръкне.

— Кого няма да го побият?

— Като че ли… ами те почти ме накараха да повярвам, че чувам тези странни почуквания и тропоти… искам да кажа, че наполовина съм убедена, че те крият някъде Керъл Ан по някаква налудничава причина. Вече не знам какво става.

— Ей! Може би родителите ти искат да се побъркаш, като в „Газената лампа“. Помниш ли, когато Ингрид Бергман мислеше, че светлината намалява, а Джоузеф Котън…

— Защо някой ще иска да се побъркам, идиотко? Трюди се почеса по брадичката и си седна на стола:

— Може би заради застраховката?

 

 

Мръкваше. Марти бе прекарал по-голямата част от следобеда в монтиране на апаратурата в гостната на Фрийлингови и сега се чувстваше съвсем без сили. Две телевизионни камери — едната с широкоъгълен обектив — обхващаха различни части на стаята. Всяка от тях бе свързана с видеомагнетофон и всеки от тях имаше собствен монитор. Освен това на триножници бяха поставени автоматични фотоапарати, камери с инфрачервени и ултравиолетови лъчи, магнитофони и микрофони, които улавяха свръхвисоки и свръхниски честоти, термограф, сензор за йонизация, магнометър, барометър, сеизмограф и малък флуороскоп. Стаята изглеждаше като свърталище на побъркани учени.

Дайан и Стив седяха на дивана, хванати за ръце, докато край тях се разгръщаше цялата тази бурна дейност. Марта Леш, Райън и Марти извършваха последната настройка, проверяваха свързването на адапторите и бяха напрегнати до краен предел.

Влезе Дейна с голяма чанта, висяща през рамото й.

Дайан се усмихна вяло и тихо каза:

— Дейна, бих искала да поговориш с доктор…

— Става тъмно, мамо. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя от Трюди.

Тя говореше кратко и стегнато. За Леш бе трудно да схване дали момичето бе раздразнено, засрамено или просто уплашено.

— Тя не иска да остава вкъщи след мръкване — обясни Стив със слаб, почти извиняващ се глас. — Нашата отсъстваща принцеса.

— Тя се е побъркала — измърмори с отвращение Роби.

Той седеше на килима и си играеше с камионче.

Без да каже повече нито дума, Дейна излетя през вратата.

Дайан стана и включи големия телевизор. В новините тъкмо завършваха репортаж за щетите, нанесени от бурята преди два дни, но Дайан превключи на дециметров обхват — 81 канал.

— По този канал приема по-добре, но не ме питайте защо.

Объркана, д-р Леш се вгледа в екрана, както и всички останали. Характерната синкавобяла светлина изпълни стаята и ставаше все по-отчетлива, тъй като Стив обикаляше от лампа към лампа и ги изключваше. Накрая остана само светлината на телевизора, студена и концентрирана, и съскането на обсипания със снежинки екран.

Райън и Марти нахлузиха слушалките и насочиха една от камерите и всичките три микрофона към телевизора, а Дайан усили звука. Леш си сложи очилата. Стив запали цигара и всмукна дълбоко. Дайан го докосна за миг, за да го успокои и се обърна към останалите:

— Ще я повикам.

Това бе казано толкова просто и без преход, че д-р Леш, без да иска, затаи дъх. Дайан излезе в средата на стаята, скръсти ръце, събра мислите си, затвори очи, пое си дълбоко дъх… и заговори към тавана.

— Тук е мама, сладката ми. Искаме да говорим с теб. Отговори ми, мила. Моля те, кажи ми нещо, Керъл Ан.

Д-р Леш хвърли един поглед към сътрудниците си, за да провери как те реагират на това. Марти изглеждаше необезпокоен и заинтересуван главно от нивото и качеството на записите. Райън бе явно развълнуван, макар и очевидно още неуверен как трябва да реагира на всичко това. Самата Марта не бе уверена. Какво ли щеше да се случи?

Е. Бъз неочаквано влетя в стаята с вдигната нагоре глава, като че ли преследваше по петите някого, който представляваше опасност. Опашката му се размахваше и той явно не обръщаше внимание на никого в стаята.

— Виж кучето — прошепна почти беззвучно Леш на Райън.

Марти намръщи чело и притисна по-плътно слушалките към ушите си. Кучето отиде до другия край на стаята, след това приседна на задни крака и вдигна просещо глава към… въздуха.

— При нас ли си сега, сладката ми? — запита Дайан стаята. — Можеш ли да кажеш здравей на татко? Кажи на татко здравей, малката ми.

Райън поклати бавно глава, дори започна да се усмихва, тъй като скептицизмът отново надделя над другите му емоции. Е, въпреки всичко това значи бе измама. Или ако не измама — то нещастна грешка. Жестока случайност с това нещастно семейство.

Той дочу нещо. Усмивката изчезна от устните му, докато притискаше здраво слушалките към ушите си. Пулсът му се ускори.

Марти също го чу. Той се засуети около апаратите си — потенциометри, филтри, честоти.

— Добри ми Боже… — прошепна той.

Всички гледаха към телевизора — напрегнати, наклонени към флуоресциращото сияние, присвиващи очи и сдържащи дъха си. Никакъв звук, никаква искра. А после, смекчен като далечен спомен, сладък и крехък — глас:

— Здравей татко.

— Здравей, сладката ми — прошепна Стив.

Гърлото му бе свито от вълнение, очите му бяха овлажнели. Д-р Леш, която седеше до него, бе толкова изумена от това, което чу, че направо скочи от дивана. Бавно, с дълбок трепет тя се доближи до телевизора, втренчена в сновящите снежинки. Това бе гласът, който тя чу миналата нощ от устата на Танджина. Това я накара да потрепери.

Всички се изправиха. Дайан отново заговори:

— Скъпа, тук е мама.

— Здравей, мамо — гласът като че ли идваше от телевизора.

Марти незабелязано поклати глава. Нещо не беше наред с всичко това. Глас в телевизора? Прекалено лесно е. Всеки би могъл да почовърка в него. Той погледна Райън, за да потърси подкрепа в съмненията си, но Райън бе напълно погълнат в суетене около магнитофоните, проверка на инфрачервените монитори и измерване на притока на йони.

С бърз жест Марти свали слушалките си, отвори на пода комплекта си с инструменти и измъкна автоматична отвертка „Филипс“ и прожектор. После отиде зад телевизора, отвъртя задния пластмасов капак и насочи лъча на прожектора вътре. Методично той огледа електрическите вериги.

Дайан заговори отново:

— Виждаш ли ме? Виждаш ли мама?

— Къде си, мамо? Къде си? Не те виждам.

— Ние сме вкъщи, малката ми. Ела си вкъщи при мама. Можеш ли да намериш пътя?

— Страх ме е, мамо. Страх ме е от светлината.

Д-р Леш приближи бързо до Дайан.

— Кажете й да се държи надалеч от светлината — тя говореше равно, но бързо.

— Но това може да е път навън! — възпротиви се Дайан.

— Така е. Това е път навън… това е пътят навън. Но не и за нея. Кажете й бързо.

— Керъл Ан, къде е тази светлина?

— Кажете й да стои настрана от светлината! Кажете й го сега! — Леш сграбчи ръката на Дайан.

— Кажи й, Дайан! — настоя и Стив, подтикнат от страха, който долови в гласа на Леш.

Дайан кимна неуверено.

— Сладката ми, светлината е опасна. Не я доближавай. Не гледай към светлината.

Марти се приближи зад д-р Леш.

— Не мисля, че вярвам в това — прошепна той. — Телевизорът изглежда наред, но гласът може да се излъчва от някоя друга част на къщата. Ще огледам.

Леш кимна с отсъстващ вид и каза, сдържайки дъха си:

— Това не е фокус.

Сега тя бе убедена. Не знаеше защо, но бе просто уверена.

— Ще видим — каза Марти.

Той излезе от бялото сияние и започна да се качва на пръсти по стълбите към втория етаж.

Е. Бъз излая пак, после скочи във въздуха и хвана нещо с уста. Това привлече вниманието на всички към него тъкмо навреме, за да видят как над главата му блеснаха няколко електрически искри. Почти ослепително ярки, за няколко мига те осветиха стаята, после изчезнаха, оставяйки след себе си дъх на озон.

— Какво беше това?

Около мястото на проблясъка се материализираха няколко малки предмета и веднага паднаха върху килима. Леш и другите се събраха, за да ги огледат: бижута, камеи, брошки, монети, джобни часовници, електронни часовници, ключодържатели, няколко тънки кости. Кучето се надвеси и помириса купчинката подозрително.

Д-р Леш се огледа към Райън, който бе още надвесен над уредите си:

— Има ли нещо?

— Нищо не е регистрирано — промърмори той, проверявайки записите.

— Мамо… — гласът от телевизора стана по-силен, излъчващ страх. — Мамо… тук има някой.

Стив обхвана главата си с ръце, почти вън от себе си от безпокойство.

— О, Господи, това не може да бъде.

— Мамо… това ти ли си?

— Кой е там, малката ми? Кой е при теб?

— Някой идва, мамо — гласът беше напрегнат като струна, стигаше до най-горните регистри.

— Пази се, детето ми! — изхленчи Дайан. — Върни се…

Пронизителен вопъл се разнесе от телевизора — писък на дете, полудяло от ужас. — Не-е-е! Не, не, не, не…

— Бягай, Керъл Ан! Бягай оттам! — изкрещя Дайан към телевизора. — Бягай!

 

 

Марти се промъкваше безшумно по коридора на втория етаж, докато стигна до стаята на Дейна. Вратата бе полуотворена. Той я блъсна и влезе, притискайки гърба си към стената. С рамо натисна ключа на лампата.

Нищо особено нямаше вътре. Стая на младо момиче. Стереоуредба, купища плочи, списания, книги, намачкани дрехи, сешоар, афиш за „Рок-шоу на ужаса“, дантелени пердета и шведски дървени обувки. Той погледна бързо под леглото — там нямаше предавател. Отиде към дрешника.

Отвори вратата. Тъмнина до самото дъно, лампата не работеше. Пред него бяха редици от дрехи, които имаха фантастичен вид в полусенките. Мирис на розово масло изпълваше помещението като спомен от предишен живот. Марти вдъхна дълбоко и започна да рови сред блузите и роклите на закачалките, сред натрупаните на пода вещи.

В далечния ъгъл видя нещо. Смътна сянка, наподобяваща кутия, почти скрита зад купчина хартии и стари обувки. Възможно бе да е предавател. Дори може би просто магнитофон, чиито високоговорители са скрити някъде долу. Той си проправи път сред гората от дрехи, висящи ръкави закачаха лицето му. Накрая стигна до сянката.

Почука по външната опаковка. Беше кутия. Тържествуващо я отвори — пакет салфетки, половин капак от кутия калифорнийска пшеница, гъба за чистене, няколко кибритени кутийки. Марти се изсмя. Той бързо реши да не споменава за това — Леш щеше да му се смее, а освен това, тук в тази къща имаше прекалено много вредни излъчвания — той вероятно просто се поддава на параноята.

Следваща поред за проверка бе банята в дъното на стаята. Завесата пред душа беше дръпната — защо постоянно държат завесите затворени в моменти като този? Той я отвори с театрален жест, почти очаквайки да се сблъска тук с най-потайния ужас. Нищо особено. Отново по коридора към спалнята на родителите.

Тук имаше някаква странна миризма. Като от гнило, от плесен. Помисли си дали някое дребно животинче не е умряло, притиснато зад тоалетката или другаде. Погледна. Нищо. Нито под леглото, нито в килерите или чекмеджетата. Влезе в банята. Цялата в огледала и плочки, блестяща — Марти не би могъл да си представи, че тук има нещо злокобно или скрито. Внимателно огледа ваната, умивалника, опита се да отвори шкафчето под него. То не се отваряше.

Това бе странно. Нямаше ключалка. Но колкото и силно да дърпаше дръжките, вратичките не се поддаваха. Той приклекна, наведе се, за да заеме по-удобна позиция и тъкмо се канеше да дръпне… когато чу шума. Шумът идваше от шкафчето, което той се опитваше да отвори.

Неестествено ръмжене, скърцане на железни зъби — в действителност тихо, но криещо такава сдържана сила, такава едва сдържана жестокост, че сякаш бе издавано от същество, поне десет пъти по-голямо, отколкото би могло да се побере в такова тясно пространство.

Марти бързо се изправи, пребледнял и стреснат. Заднешком излезе от банята. Не знаеше какво целяха тези Фрийлингови, но не искаше да се среща с това, което се намираше под умивалника.

Той изтича обратно в мрачния коридор, като накрая стигна до затворената врата на детската стая. Трябва да бяха палавниците, нямаше друго разумно обяснение.

Всички светлини тук бяха изгасени, той не можеше да открие нито един ключ. Той обаче знаеше, че това е последната врата. Внимателно прилепи ухо до нея — далечно ехо, като вятър в подземие. Той се застави да събере цялата си смелост, леко опита дръжката — заключено.

Определено го обхващаше невроза. Отдолу се донасяха неясни звуците на някакво оживление, по едно време дори се дочу някаква приглушена експлозия, като звука на далечна гръмотевица. Той си пое дълбоко дъх и издиша — е, сега или никога.

Сега. Той издърпа тел от колана си с различни подръчни материали и с ловки пръсти започна да човърка ключалката. За няколко секунди откри езичето и го избута назад. Бавно започна да натиска дръжката.

Без никакво предупреждение нещо отвратително заби зъбите си в хълбока на Марти. Той изкрещя от болка, падна на пода и инстинктивно се замята, търкаляйки се по тъмния коридор към площадката на стълбището.

 

 

Райън се вглеждаше в уредите — внезапно всички започнаха да дават огромни отклонения. Зад него, в телевизора продължаваха безжалостно да се носят писъците.

Дайан не можеше повече да издържа. Тя затисна с ръце ушите си, по лицето й течаха сълзи, а очите й се взираха умоляващо в д-р Леш. Леш трябваше да сведе поглед. Тя се чувстваше съвършено безсилна.

Роби седеше свит в ъгъла, треперейки неудържимо, твърде уплашен, за да заплаче. Стив крачеше напред и назад, извивайки ръце в безпомощна ярост. Кучето виеше, свито под един стол.

— Керъл Ан! — провикна се отново Дайан. — О, Господи!

Стив започна да удря с юмруци стената.

— Ти, мръсно копеле такова, тя е само едно дете! — изстена с отслабващ глас Дайан.

— Мамо! Мамо!

— Помогнете й! — изкрещя сега Дайан на Леш. — Не чувате ли какво става! За бога, помогнете й!

Преди Леш да успее да каже и дума, мекото тупкане на малки крачета се разнесе по тавана и надолу по стената. Две лампи на масата до стената се преобърнаха и се разбиха на парчета по пода.

Отдалеч се дочу думкането на бавни тежки стъпки по същия маршрут — през тавана и надолу по стената. Масата се разцепи на две и се начупи на парчета. Грохотът от тези стъпки разтърси къщата.

Внезапно топъл порив на вятър облъхна Дайан, разбърквайки косата й и развявайки дрехите й. Очите й се разтвориха широко, долната й челюст увисна и тя издаде продължителен звук — чиста емоция, първично съчетание на радост и ужас. После тя прошепна:

— Тя току-що мина през мен. Боже мой, аз я почувствах. Усетих мириса й. Като че ли мина през душата ми!

Тя изтича до Стив и го привлече към себе си.

— Помириши дрехите ми! Тук. Това е тя! Тя е навсякъде по мен!

Той повдигна крайчето на блузата й до носа си и вдъхна. Сълзи изпълниха очите му.

— Това е Керъл Ан! Боже мой, не мога да повярвам!

Звукът на тежките преследващи стъпки сега стана по-силен, местеше се насам-натам из стаята, нагоре по стените, тропаше по столовете и събаряше картините, сякаш в безплодно търсене. Всички в стаята се обръщаха по посока на отвратителните звуци — тежки крачки, предизвикващо потръпване грухтене, когато изведнъж ужасна воня изпълни стаята. Мирис на гниене, на смърт. След миг избухна взрив, звук почти на гръмотевица, ужас почти като при задушаване. Ефектът бе невероятен. Всички отлетяха назад, тъй като през всеки от тях премина сила, подобна на смерч и излетя навън през цветния витраж. Витражът се напука на десетки места.

И изведнъж в стаята настъпи тишина.

— Керъл Ан? — изхриптя Дайан.

Ненарушавана от нищо тишина.

— Стив, тя не отговаря!

— Тя е в безопасност, струва ми се. Засега.

Дайан седна на пода, трепереща, сякаш самата тя бе изгубено дете.

— Колко още ще продължава това?

Роби припълзя до нея и я обви с ръце, за да я успокои.

— Не се тревожи, мамо. Ние ще намерим Керъл Ан. Тя е сигурно при баба. Може би трябва там да я потърсим.

Това, което се случи току-що, бе най-страшното за Роби — да види, че майка му вече не може да се справи.

Д-р Леш стана и отиде до купчината материализирали се предмети. Тя вдигна една стара брошка.

— Чували ли сте някога термина „телепортиране“? — запита тя останалите.

Никой не я слушаше, но тя продължи да говори почти като на себе си.

— Чела съм за това, разбира се. Миналия месец имаше съобщение за един случай в „Списание за парапсихология“ — как инструментите на един дърводелец започват да изчезват един по един от работилницата му, за да се появят много по-късно в градината под кухненския му прозорец. Литературата е пълна с подобни анекдоти. Но това е първият път, когато ставам свидетел на това явление.

Примигна с очи няколко пъти, после ги затвори и претегли предмета в ръката си.

— Аз съм изумена — прошепна тя.

Роби протегна врат като любопитна кукла:

— Това като изстрелването на капитан Кърк от мистър Спок в „Звездно пътешествие“ ли е?

Леш се усмихна с очи.

— Съвсем като него, Роби.

Изразът на лицето й застина за миг, докато тя правеше някои връзки и оформяше идеята си. Обърна се към Стив:

— Къде точно смятате, че Керъл Ан си е играла, преди да изчезне?

— В дрешника в нейната спалня. И не си е играла.

— Да отидем там — лицето й просветна в очакване.

Стив се стресна:

— Вратата на дрешника няма да ви пусне вътре, ако не поиска.

— Е, ще видим това.

Д-р Леш повдигна вежди и изправи глава пред това, както й прозвуча, предизвикателство. После тя тръгна първа към стълбите, а другите я последваха бавно и без ред.

Когато приближиха ъгъла на коридора, те чуха агонизиращ писък. Миг по-късно по стълбите се търкаляше Марти. Втурнаха се и го намериха на последното стъпало. Той дишаше дълбоко и се държеше за хълбока. Д-р Леш се надвеси над него:

— Какво стана?

— Тъкмо се канех да проверя заключената спалня, когато… не зная… нещо ме ухапа.

Разказът на Марти изключително подплаши Роби. Зъбите му загракаха.

— Ухапа те?

— Да, или това е най-убедителната физическа илюзия, която някога е регистрирана.

Д-р Леш незабавно влезе в ролята си на лекар и израз на професионално безпокойство смекчи чертите й.

— Вдигни си ризата. Нека да видим.

Дайан включи лампата в коридора, докато Марти измъкваше ризата си и я вдигаше на гърдите. Всички се скупчиха да видят.

Яркочервени, възпалени драскотини се проточваха звездообразно около следи от зъби, които обхващаха изцяло хълбока на Марти от гърба до корема, сякаш някакво странно и ужасно създание с 12-инчова челюст се бе опитало да отхапе голям къс от тялото му.

Роби протегна ръка и плахо докосна следата от звяра:

— А-у.

Д-р Леш прегледа ухапаното място, после погледна изпитателно полуосветеното стълбище. Тя размисли секунда, изправи се и потри ръце.

— Нека всички да прекараме нощта тук долу.

На Стив му дойде много.

— Скъпа, искам ти и Роби да дойдете с мен. Ще преспим в града и утре…

— Аз няма да оставя Керъл Ан — отговорът на Дайан бе бърз и твърд.

Роби гледаше уплашено ту баща си, ту майка си, ту доктора, ту ухапания.

— Аз не искам да стоя повече тук. Това място хапе — той си спомни и палячото в задния двор и се хвана за пръста.

— Ти вземи Роби със себе си в града — каза Дайан на Стив.

— Абсурд. Няма да те оставя сама в тази къща.

Това бе опасно съчетание на напрежение, любов и страх, което пораждаше взаимодействие, водещо до самия ръб. Д-р Леш деликатно се отстрани от неговия фокус и се върна в дневната. Тя имаше природна дарба да разсейва напрежения. Сега енергично се приведе и дръпна предната част на дивана. Със скърцане той се разтегна в широко легло.

— Одеяла, възглавници, чаршафи — извика тя. — Да обявим празник по пижами.