Джеймс Кан
Полтъргайст (3)

Глава III

Танджина Барънс бе на петдесет и две години, по-скоро пълна, с очила, имаше склонност да се облича в дрехи на цветя и носеше тънката си коса вдигната нагоре на стегнат кок. През по-голямата част от живота си тя бе имала сънища. Особени сънища.

Когато бе дете, те приемаха формата на кошмари. Докторът ги наричаше pavor nocturnis — нощен страх. Всяка нощ тя се будеше с вик на ужас и стенеше, докато майка й и сестра й я разтърсеха, за да се събуди напълно. Когато я питаха какъв е бил сънят й, тя никога не можеше да си спомни — оставаше само черна амнезия, подобна на смърт, непроницаема.

Когато стана на седем години, тя спря да сънува. Това бе посрещнато с голямо облекчение от Танджина и семейството й. Изкара спокоен период от няколко години — щастливо време за нея. После, когато стана на дванайсет, родителите й загинаха при железопътна катастрофа и Танджина сънува катастрофата в самата нощ, когато това се случи. Оттогава тя разбра, че е ясновидка.

Сънуваше неща, преди те да се случат или пък как са се случили. Често сънищата й бяха за хора, които тя познаваше, макар че невинаги бе така. Сближи се изключително много със сестра си през следващите години, които бяха за тях преминаване от сиротство към осиновяване и голяма част от виденията на Танджина бяха свързани с любимата й сестра. Тези видения бяха едновременно и дар, и проклятие в началото — тези погледи към бъдещето или към настоящето в друг и места, — но Танджина постепенно се научи просто да ги приема като даденост. Някои хора могат да чуват по-висок регистър тонове от другите. Танджина приемаше виденията си такива, каквито бяха — тя просто можеше да вижда в по-висок регистър.

Едва през последните десетина години обаче тя започна да открива други светове. Всъщност не други места във Вселената, смяташе тя, макар че, доколкото разбираше, и това бе възможно, а по-скоро нещо като други измерения, други страни на съществуването, други равнища на духа, които по някакъв начин бяха откъснати от тази земна суета. И също като през ранното й детство, тези сънища я плашеха.

Невинаги, но често. В повечето случаи те бяха свързани с бягане. Или самата тя бягаше, или нейната сестра, или пък някой непознат нещастник. По-неясно обаче оставаше какво ги гони — обикновено неясни форми, носещи се във въздуха присъствия, смислови сенки.

Сънищата бяха смущаващи в най-добрия случай и изчезваха веднага, щом Танджина ги бе видяла. Но те не изчезваха напълно. В действителност те оставаха в ъгълчетата на нейното съзнание, понякога дори когато бе будна. Това бяха състояния на видимо осезание, не по-малко от това. Те й позволяваха освен всичко друго да „разчита“ хората по начин, който бе недостъпен за повечето от тях — да чете в техните души, в многообразието на съзнанието им.

След като това бе способност, която не можеше да контролира, Танджина реши най-накрая да я използва — да помага на хората, ако може. С не много голямо желание тя стана ясновидка.

С не много голямо желание, защото епизодите на ясновидство я оставяха изключително изтощена и защото, веднъж отворила някоя от специалните вратички, тя не можеше вече да я затвори по собствено желание. Щом веднъж се опиташе да види, трябваше да вижда, независимо дали го искаше или не. Не можеше да затвори очи, не можеше да си отиде, след като представлението бе започнало.

В резултат на това Танджина бе на края на силите си. Десет години откриване и наблюдаване на страховете и загубите на другите хора я бяха почти изчерпали. Тя бе наемана от обезумели родители, за да открива изчезнали деца, от стигнали до задънена улица полицейски отдели — за да намира нарязани трупове, от страдащи вдовици, за да осъществи контакт с изгубения любим. Но те не можеха да й платят достатъчно, за да я принудят да продължи — тя искаше да сложи край. Не можеше обаче да го спре.

Нещо повече — то ставаше все по-силно. Много седмици вече имаше сънища, които я лишаваха от почивка и тя на сутринта се събуждаше изморена и потна. Те бяха пророчески — в това, за нещастие, бе уверена — и се изплъзваха от съзнанието й, секунди преди да се събуди.

Това правеше нещата още по-тежки — фактът, че помнеше сънищата за кратки мигове и след това те й се изплъзваха като вода през сито за малкото време, необходимо да се събуди напълно, като я оставяха угнетена от спомена.

Но дори и това не бе най-лошото. Нещата, предметите в стаята й — но тя не бе сигурна в това, което го нравеше още по-лошо — се движеха. Не че се движеха със сигурност или пък видимо, но всяка сутрин Танджина забелязваше, или мислеше, че забелязва нещо някъде в стаята, което предишната вечер е било на друго място. Стол, леко изместен от стената, книга, преместена от масата на тоалетката.

Психокинезата бе нещо, с което тя не се бе сблъсквала досега. Не че не вярваше в нея — просто, ако това бе наистина психокинеза, за нея бе нещо ново. Но случаите бяха толкова неясни, толкова смътно неопределени — тя се чудеше дали не започва да си губи ума. Нищо, нито дори лудостта не бе невъзможно, тя го бе изпитала.

Дните й бяха изпълнени с предчувствия и страх. Чудеше се за смисъла на всяко явление. Беше ли песничката на пощальона предзнаменование? Късчето хартия, прилепнало към обувката й — знак? Нейният свят бе станал място, пълно с предчувствия и не й даваше отдих.

Тъй като бе решила да се откаже от ясновидството и прорицателството, доколкото може, тя се опитваше да потисне явленията със сънотворни хапчета. За известно време това подейства. Сънищата й станаха по-редки и не толкова мъчителни. Тъй като обаче лекарството се натрупваше в тялото й, тя започна да чувства хронична умора, постоянно виене на свят. Един ден едва не попадна случайно под колелата на един камион. Спря хапчетата.

Сънищата се върнаха още по-ярки отпреди. Те завладяха живота й, превърнаха се в мъгляв център на едно неспокойно съществуване.

Тя реши да атакува проблема фронтално — да търси нощните видения пряко и да се сблъска с тях лице в лице. Реши да погледне в кристалната топка.

Гледането в кристална топка бе изкуство, което Танджина, както и хиляди гадателки преди нея, беше усъвършенствала като средство, чрез което се постига друго състояние на духа. Не че кристалната топка бе единственото възможно средство за тази цел — каквато и да било друга отразяваща или пречупваща светлината повърхност би свършила работа. Кристалната топка бе просто визуален фокус, около който ясновидецът можеше да концентрира своето съзнание с цел да се дисоциира, да се откъсне от действителността, с други думи, да изпадне в транс.

Именно към това прибягна Танджина в опит да възстанови сънищата си. Тя изгаси осветлението в апартамента си — по това време живееше сама — седна на пода в спалнята, запали една-единствена свещ, постави кристалната топка пред себе си и се взря в танцуващата светлинна точка.

Дишането й стана плитко, светът около нея избледня и тя се сля със светлината в кристала. И както и много пъти преди това, се озова в друга плоскост, в друго измерение.

Тук бе мъгляво, в тази пукнатина на вселената. Неясно. Преследваха я безформени ужаси, плуващи в мъглата. Нищо не бе достатъчно определено, за да се изправиш лице в лице срещу него.

Танджина опита да се възнесе над мъглата, но не успяваше поради вцепенението, което я притискаше надолу при всеки опит. Тя се гмурна в нея, но мъглата ставаше все по-гъста и започна да затруднява движенията й.

Нещо изникна близо до нея, но тя не можеше да усети какво бе то. Тя тичаше, почти без да влага някаква воля — нито искаше да спре, нито пък имаше усещането, че ще може, ако поиска. Мястото, където се намираше, бе безгранично, но тя се задушаваше от теснота.

Подгони някаква смътна фигура, но тя й се изплъзна. Изпълваше я мъглата, мъглата бе студена и жива и внушаваше някаква неясна безнадеждност. Тя изсмукваше жизнените й сили и благодарение на тях ставаше все по-силна. Разумът й започна да отслабва под това отвратително дихание.

Танджина се върна в тялото си. Напълно изтощена и без никакъв резултат от всичките й опити, тя нямаше никаква представа какво да прави по-нататък. Бе опитала лекари целители, лекарства и свещеници. Нищо не можеше да я избави от неканените сънища. И като последна надежда тя се обърна към Психическото дружество.

Последна надежда, не защото се съмняваше в способностите на членовете му, макар че някои хора там без съмнение бяха фокусници и артисти, а защото се бе зарекла да стои настрана от други хора с нейните способности като начин да подсили решителността си да приключи с тази част от своя живот.

Появи се на месечното събрание на дружеството с единствената мисъл да поприказва с някои стари приятели, да види дали някой не може да й подскаже как да се справи с проблема си. За нейна изненада тази вечер имаше гостуващ лектор — д-р Марта Леш, учен от университета, която говори за изследванията си в областта на парапсихологията.

Учените като цяло не интересуваха Танджина. Тя не желаеше никому да доказва способностите си — по-скоро в този момент имаше обратното желание. Но тази Леш, изглежда, имаше добра душа — Танджина с лекота разчиташе излъчването — и след лекцията двете жени се сближиха много бързо.

Значението на подобно моментално сближаване не оставаше скрито за Танджина и я заинтригува още повече, заедно с възможностите, които предлагаше д-р Леш.

— Смятам — каза Танджина в самото начало, — че вие и аз сме вече свързани. Ще споделим един и същи път за известно време.

Д-р Леш се усмихна:

— Обща съдба?

— Аз избягвам думи като съдба — погледна я замислено Танджина. — Освен в „Моби Дик“. Да го наречем по-скоро предзнаменование.

— Звучи заплашително. Това ме плаши.

Други от членовете на дружеството обикаляха около двете жени, разговаряха и пиеха вино. Те се уединиха в един ъгъл.

— Не е задължително да е заплашително — каза Танджина. — Но аз имам сънища.

— Всички имаме.

— Не като моите. Моите са… пророчески.

— И какво пророкуват?

— Не зная. Това е част от проблема.

— А другата част?

— Не мога да ги спра. Те не ме оставят.

— Сблъсквали ли сте се с този проблем преди това?

Самата Леш започна да изпитва любопитство към това тайнствено джудже. Тя не знаеше какво може да очаква, когато бе поканена от дружеството да говори за изследванията си. Бе дошла, подготвена за всичко, така че появяването на Танджина в никакъв случай не я бе изненадало.

— През целия си живот съм имала предчувствия. Но вече не ги искам, докторе. Те вземат много от мен. Примирявах се с предзнаменованията. Можете ли да ми помогнете?

Не съм съвсем сигурна какво точно искате от мен.

— Става въпрос за сънищата ми.

— Повтарящи се сънища?

— Да… Най-малкото така ми се струва. Във всеки случай изглеждат като че ли са същите. Виждате ли, аз не мога да ги запомня, но съм сигурна, че те са пророчески. Или, най-малкото — телепатични. Както и да е, но искам да се отърва от тях. Телепатията е моята болест. Ако можете да ме излекувате, или поне да ми осигурите известно облекчение, можете да ги вземете за вас.

— Да ги взема? — първата реакция на Леш бе да се разсмее, но жената, с която говореше, не изглеждаше да се шегува.

— Да, ще ви направя предложение — това е разменната монета при учените, струва ми се. Вие можете да ме използвате да изследвате мозъка ми, да регистрирате възможностите ми, да измерите моето ясновидство, да вземете сънищата ми — само ми помогнете, ако можете, да спусна завесата над второто си зрение. Защото съм изтощена до смърт от знание.

Д-р Леш бе трогната от тази молба, но не можа да намери какво да отговори. Танджина се усмихна с разбиране и й помогна:

— Няма нужда да ми отговаряте сега. Вие, разбира се, не ме познавате, а и имате комисии и бюджети, с които трябва да се съобразявате. Вярвайте ми, не бих се обърнала към вас, ако не бях вече отчаяна.

Леш се почувства малко засегната от предположението, че трябва да докладва пред комисия, преди да вземе решение за някакво изследване.

— Не, не за това става дума — няма комисии, пред които да съм отговорна за тези неща. И аз определям бюджета на нашите лаборатории…

— Добре тогава — усмихна се Танджина, — както ви казах още когато се срещнахме, нашето сътрудничество бе предопределено. Само се надявам то да бъде полезно и за двете ни.

Тя протегна ръка. Със смесица от объркване и чувство за неизбежност Леш стисна ръката на Танджина:

— Бих се радвала да бъде полезно дори за едната от нас — засмя се по-възрастната жена. — И в този момент ми е все едно за коя точно. — Тя поклати глава. — Е, скъпа, мисля, че бих изпила още една чаша вино.

 

 

Танджина се надяваше, че ако може да се намери обяснение за нейното състояние, ще може да бъде намерено и подходящо лечение. Леш разчиташе, че ще бъде открито определено обяснение. Правеха експерименти с Танджина, записваха сънищата й, мозъчните й вълни, податливостта й на преки и телепатични внушения. През третата седмица д-р Леш почувства, че се забелязва определена закономерност — ПГО-активността, за която тя спомена на Райън.

През третата седмица Танджина започна да се отчайва, че някога ще намери отдих от кошмарните си сънища. Но тя бе сключила споразумение с д-р Леш и щеше да го спазва докрай, без да има значение това, че то няма да доведе до нищо.

Поради това тя сега седеше спокойно по нощница, докато Марти прикрепваше внимателно електроди към главата й, всеки от които бе свързан с тънък проводник през стената зад леглото с контролната стая. Стаята бе препълнена с всякаква апаратура за наблюдение — телевизионна камера, магнометър, електростатичен локатор, камера с инфрачервени лъчи, високо– и нискочестотни микрофони, елекарохигрометър — всички насочени към леглото.

— Един ден ще се събудя изпечена като на фурна — промърмори Танджина на Марти.

— Е, поне ще го заснемем на видео — отговори той шеговито.

Тя му хвърли един поглед, но преди да успее да му отвърне, д-р Леш влезе в стаята.

— Всичко ли е поставено? — попита д-р Леш.

— Последен електрод — Марти отстъпи назад и се залюбува на работата си. — Ще направя проверка на апаратурата — каза той и излезе от стаята.

— Добре — каза д-р Леш, сядайки на стола до леглото. — Как се чувстваш тази вечер?

— Напрегната — отвърна Танджина и легна в леглото. — Каква е програмата за тази нощ?

— Същата, както и миналата седмица, що се отнася до тебе. Ще те хипнотизирам, за да те заставя да влезеш в най-поддаващото се на внушения състояние. После ще направя същото с един от другите ни обекти — Рита, с която преди сме постигали известен успех и ще опитаме Рита да предаде мислите си в сънищата ти през нощта. По време на всичко това ще наблюдаваме вълните на мозъка ти, ще измерваме йонизацията в стаята и така нататък. Ще те будим след всеки сън и ще те караме да разкажеш всичко, което помниш и ще го запишем на този магнетофон. Имаш ли въпроси?

— Нещо получава ли се?

Леш се усмихна успокоително:

— Да, мисля че се получава. Наистина. Тази нощ ще наблюдаваме някои специфични функции, които, струва ми се, започват да разкриват известни корелации.

— Аха, корелации.

— Правим всичко, което е по силите ни — Леш се почувства малко засегната.

Танджина се чувстваше просто уморена:

— Боя се, че се отнасям към всичко това толкова скептично, колкото и Райън към мен.

— Трябва да си вярваме взаимно — това е единственият начин да направим нещо.

— О, аз ви вярвам — увери я Танджина. — Не вярвам на вашите машини.

Размениха си кратки, напрегнати, но все още не безнадеждни погледи и преминаха към работата, която им предстоеше.

— Добре — каза Марти, — защо да не започнем?

Танджина притвори очи. Леш снижи гласа си до монотонен, непрекъснат шепот:

— Сега ще броя от едно до десет и искам да се съсредоточиш върху звука на гласа ми. И колкото повече напредва броенето, толкова по-дълбоко ще заспиваш, ще се отпускаш и ще ставаш все по-възприемчива. Когато преброя до десет, ти ще си напълно заспала, напълно отпусната, изцяло потънала в най-дълбокия, най-плътния сън, който някога си имала, дълбок и тъмен сън. Ето, ти вече чуваш само гласа ми, само моя глас, който те отпуска и успокоява, кара те да потънеш в съня. Едно… сега започва да ти се доспива, чувстваш това да се разлива в теб, следваш само звука на гласа ми към все по-дълбок и тъмен сън. Две… колкото повече броя, толкова по-дълбоко усещаш, че отиваш, плуваш към все по-дълбоко и дълбоко. Три…

 

 

Леш, Марти и Райън седяха тихо в контролната стая и следяха уредите. Върху два монитора се виждаха Танджина и Рита, спящи дълбоко всяка в стаята си в различни крила на сградата. Марти се занимаваше с потенциометрите за баланс и усилване на електроенцефалографа, а дванайсет червени писеца драскаха мозъчните вълни на Танджина върху хартията, която бавно се развиваше от машината на купчина върху пода. Леш изучаваше записите. Райън провери нивото на звука и завъртя на нула всички потенциометри.

— Как върви?

Всичко е по план. Танджина, изглежда, е в състояние, сега като че ли е вторият етап на съня. Рита скоро ще има първия си Предаващ сън.

— Разчиташ, че ще е Предаващ.

— Затова сме тук — за да проверим това.

— Каква е темата тази нощ?

— Чакай да видим — каза д-р Леш. — Първо казах на Рита да сънува почетната обиколка на манежа в цирка, вторият й сън ще бъде, че кученцето и е избягало, а в третия ще има сбиване с полицай. На Танджина, разбира се, казах да сънува каквото й дойде на ум…

— Какъв ум обаче!

— Бих искала Нобеловият комитет да ни види сега.

— Ето как предрешаваш изхода от експериментите — не се сдържа Райън — това е емпирично изследване. Наблюдаваме и регистрираме. Ако е възможно, правим извод.

Леш разтърка очи:

— Струва ми се, че ме обхваща солипсизъм на стари години.

— Какво е това? — запита с подозрение Марти.

Той мразеше да се употребяват думи, които не разбираше.

— Това е теорията, че съществува само собственото аз или че само неговото съществуване може да бъде доказано — обясни тя. — Всичко останало, всичко това, цялата вселена е измислица на аз-а. Дори и вие, приятелю, сте само една от моите илюзии. Призрак на моето съзнание.

— Аз ли съм един от вашите призраци? — разсмя се Марти. — Ама че смешно. — Той сгърчи пръсти пред лицето й. — А-у-у, а-у-у.

— Ето — отбеляза Райън с най-академичния си тон, — Марти е емпирик. Бас държа. Той вярва, че цялото знание идва от опита посредством Сетивата. Действителността се наблюдава сетивно.

— Ще пия за това — приятно се усмихна Марти, вдигайки към устните си пластмасовата чашка с кафе.

Той беше утвърден нехранимайко, велик шампион на сетивните реалности.

— А вие? — обърна се Леш към Райън.

— Аз? Аз съм натуралист. Смятам, че всички предмети и явления подлежат на научно обяснение. Вселената не е нито производна на аз-а, нито функция на разума. Вселената е… това, което е.

Това, което е и това, което не е, братче — Марти протегна ръка и Райън му върна ръкостискането.

— И това, което е — продължи Райън, — може да бъде обяснено. А това, което не е, се оправя само.

— А какво именно е това, което е, д-р Мичъл? — запита весело д-р Леш.

— Това са вълни, определено вълни — уверено заяви той, наполовина шегувайки се над самия себе си, наполовина сериозно. Електромагнитни вълни.

— Това е енергия, човече — каза Марти. — Всичко е енергия. Няма материя. Този стол тук с просто друг вид енергия. Атомите и те са просто енергия. Има сгъстена енергия и разредена енергия. Този стол е сгъстена енергия — той почука три пъти по крака на стола с кокалчетата на пръстите си, за да демонстрира. — Но тази падаща светлина е разредена енергия — той почука във въздуха под лъчите на висящата от тавана ярка лампа.

На третия път се разнесе едно силно „чук“. Всички подскочиха. Леш погледна монитора и се разсмя. Танджина току-що се бе обърнала насън и с обратната страна на дланта си бе ударила по таблата, точно под микрофона.

Останалите поклатиха глави. Райън потри веждите си:

— За миг се уплаших да не би всички ние да сме измислица на разума на Марти. Ама че зловеща мисъл!

— Е, внимавай, приятел, да не ми дойде някоя още по-зловеща мисъл и да те изям жив.

— Аха, сега имаме двама сражаващи се солипсисти…

— Чакайте, вижте! Нещо става.

Всички погледнаха към хартията на електроенцефалографа, течаща бавно под играещите писци.

— Четвърти стадий на съня, но наистина — това е странно — не би трябвало да има такава активност. Марти, провери ГСР-а.

Марти погледна един от волтметрите и повдигна рамене:

— Не, и тук съответства на стадий четвърти.

— Сигурен ли се, че главите бяха настроени?

— В какъв смисъл „сигурен ли съм“?

— Просто искам да кажа…

— Ей, вижте тук!

Те отново погледнаха електроенцефалограмата.

— ПГО върхове.

— ПГО-активността не е такава рядкост по време на четвърти стадий.

— Но обикновено са един или два сигнала — не би трябвало да има толкова много пикове, освен по време на РЕМ-сън — когато сънува.

— Може би тя сънува.

— В четвърти стадий?

— Сомнамбулите могат да имат силна ПГО-активност в четвърти стадий. Хората, които имат нощни кошмари също.

— Точно така. Изглежда, че тази неестествена електрическа активност възниква по време на бавен сън…

— Ето, тя тъкмо се обърна и ПГО изчезна. Вероятно…

— Дяволска работа, виж там!

Писците като че бяха побеснели. Изведнъж започна да се регистрира такава висока електрическа активност на мозъчните вълни, каквато те не бяха виждали никога и, колкото и да бе странно, в стадия на сън, който обикновено бе характерен е бавни, нискочестотни вълни. Писците направо изскачаха извън листа.

— Провери Предизвикания Потенциал.

Марти натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра — на екрана се появиха графики.

— Никога досега не съм виждал такова нещо — той разтърси глава.

— Вижте монитора.

Те погледнаха изображението на лежащата в леглото си Танджина. Изглеждаше, че тя се мъчи.

Тя се мяташе и се бореше в агонията на неописуем ужас. Лицето й се изкриви, юмруците й се свиваха и отпускаха. Пот бе прилепила косата към челото й. Бавно устата й се отвори, като че ли искаше да изкрещи. Но вместо това се чу детски глас, тънък и пронизителен:

— Мамо, не те виждам. Къде си, мамо?

Неволно д-р Леш потрепери.

— Какво е това? — прошепна Марти.

— Във всеки случай сигурно е, че не сънува никакъв цирк.

— Мамо, мамо-о… — хленчеше гласчето от устата на Танджина.

— Тръпки да те побият — каза Райън.

— Има невероятен приток на йони там.

— Вижте!

Внезапно Танджина се изправи и седна, после слезе от леглото и излезе от стаята си. Камерата я изгуби, ЕЕГ електродите увиснаха свободно.

Тримата се втурнаха навън от контролната стая и по коридора тъкмо навреме, за да видят как Танджина започва да слиза по стълбите. На средата на стълбището успяха да я настигнат, първа бе д-р Леш.

— Танджина! Спри!

Изпадналата в транс Танджина се спря, погледна странно към тримата — напрегнато, сякаш от голямо разстояние — и се отпусна в ръцете на д-р Леш.

 

 

Танджина премина от небитието на съня в забравения свят, който е преследваше от седмици. Тук още имаше мъгла — гъста и ледена. Тя се луташе сред сумрачните изпарения цяла вечност, търсейки нещо, без да знае какво е то. Силуети се сгъстяваха в мрака, кривяха й се и й се изплъзваха, спираха дъха й. Виеше й се свят. Видимостта бе ограничена. Всичко имаше някакъв друг смисъл.

Тя започна да се носи, подета от някакъв ефирен вятър, който я тласкаше и отклоняваше настрана, по някакъв ефирен коридор… и я остави на място, което тя не бе виждала никога преди това.

Сухо място. Светло, безводно и без хоризонт. В началото това бе облекчение — влагата от косите й се изпари и те изсъхнаха. Тя се отпусна за известно време тук. Протегна се. Видимостта бе неограничена, но тук нямаше какво да се види.

След известно време започнаха да се появяват пукнатини като в пресъхнала глина. Тя последва тези линии, разклоняващи се, криволичещи, безводни. Това бе сухо място.

После забеляза в далечината, че над една от пукнатините се издига пара. Като гейзер отворът бълваше парообразен газ. Тя се отклони към него, душейки. Приближи се прекалено — изглеждаше като че ли парата излиза под налягане. Танджина бе всмукана в отвора, сякаш там имаше вакуумна помпа.

Чернота.

Стана сивкаво. Място на сенки, движещи се сиви светлосенки, които се кръстосваха и наслагваха една върху друга, движейки се непрекъснато — тъмно тук, по-светло там, безформен, бездиханен, блуждаещ мрак. Но после отстрани се появи летяща сянка. Танджина се отдръпна от нея. Сянката я последва.

Тя се втурна назад, сянката се метна след нея. После почти се разсмя. Знаеше, че мракът не може да се смее, но така й се стори. Сянката си имаше и име — Сеаду. Танджина знаеше името й.

Сеаду затанцува с нея. Тя се завъртя. Сеаду се приближи, тя се дръпна, Сеаду подскочи, опита се да я обхване. В последния момент тя скочи в сянката и започна да пада.

Падна през нея и се озова на друго място. По-светло място, открито, с облаци отгоре и отдолу. Сеаду пак беше тук — продължаваше да танцува, само че сега бе още по-игрив, той самият като че ли бе вратата между тези два свята и характерът ме бе различен от едната и другата страна. Танджина трябваше да мине отново през него, за да се върне от другата страна, но този път той бе по-неуловим, не се оставяше така лесно. Тя пристъпи към него, той отстъпи със смях.

Появи се друго същество. Това бе оранжев пламък, смътно напомнящ човек. Той летеше, гласът му приличаше на звука на горски пожар. Името му бе Фантабел.

Фантабел затанцува със Сеаду. Те се докосваха, раздаваше се съскане, после се отдалечаваха. Фантабел се превърна в множество пламъци, червени, жълти и бели. Той бърбореше нещо на огнения си език. Сеаду го загаси. Той се появи на друго място, само че сега носеше със себе си момиченцето.

Момиченцето бе малко, сигурно около петгодишно, реши Танджина. Кариана? Каролина? Русо момиченце. То имаше вида на изгубено, с превъзбудени нерви. А сега и развеселено. То започна да се издига нагоре върху ръката на Фантабел. Сега бе отмаляло от умора и напрежение. Фантабел се извиси в облаците. Момиченцето падна.

Момиченцето продължаваше да пада. Всъщност изглеждаше, че то сякаш никога няма да достигне донякъде, а ще продължи да пада безкрайно и безгранично.

Нещо като дърво израсна от ниско лежащите облаци. Нещо като дърво, но което се движеше. Покрито с кора, старо, склерозирало, бавноподвижно. То нямаше име или пък Танджина не можеше да го разбере. Фантабел се спусна от горните облаци като метеор, като пламтяща комета, прелетя през клоните на това бавно, дървено нещо и то се подпали. Неговите клони-ръце тлееха, косата-корона пламтеше, то се гърчеше и ръмжеше на лаещия си език. Изчезна в мъглата.

Малкото момиченце продължаваше да пада.

Мъглата над земята се разсея. Танджина видя хора стотици хора. Те вървяха във всички посоки, бавно или бързо, без да се докосват и като че ли без да се забелязват един друг. Бяха облечени в дрехи от разни епохи, от различни векове и различни култури. Някои плачеха, мнозина плачеха. Някои се смееха, други вървяха без никакъв израз на лицето. Някои страдаха.

Отвъд това многолюдие Танджина почувства светлина, по-скоро я усети, отколкото я видя, но не можеше да определи къде е. Когато се опитваше да тръгне към светлината, да я види по-добре, тя потъваше по-дълбоко в облаците.

А под всичко това — нещо злокобно. Чувството за злокобност накара Танджина да отскочи, а душата й да настръхне. Тя заобиколи това зловонно присъствие, опитвайки се едновременно да го види и да не го вижда. Всяка нейна фибра крещеше да се пази от това нещо. Тя се движеше бавно, приближи се, духът й потръпна. Отстъпи.

Момиченцето падна на земята.

Невредимо, то се надигна и закрачи към безбройните други ходещи хора. Танджина плуваше над него, проникна в него, сля се с него и докосна сърцевината му.

Изгубено, изплашено, удивено, объркано — това усети Танджина в момиченцето. То отвори уста и Танджина се превърна в неговите думи:

— Мамо! Не те виждам! Къде си, мамо?

Фантабел кръжеше отгоре, изпускайки пламъци. Сеаду погълна един човек от блуждаещите хора и затанцува особен танц.

— Мамо, мамо… изхленчи момиченцето, а Танджина се отдели от устата й.

Злокобното нещо се сгъсти в облаците. Неговата гнусност почти надделяваше над всичко останало. То се приближи и Танджина остави момиченцето, приготви се за битка, но нещото се разсея и изчезна. Момиченцето се запъти нанякъде.

Сеаду се разсмя весело, но почти беззвучно. Като светкавица, без предупреждение, Танджина скочи в него, той пусна искри като рой фотони, преплитане на къси съединения — и тя се оказа от другата страна.

На другата страна всичко бе пак в сенки и Сеаду бе мрак, движещ се в друг мрак. Той започна да се промъква към Танджина — това бе тъмната му страна, която се стремеше да я обвие. Тя обаче вече познаваше мрака и знаеше пътищата в този свят. Самата тя сянка тук, Танджина се промъкваше между сенките.

В това място на безформени полутонове тя търсеше абсолютния мрак, за да я отведе вкъщи. Един проточил се и тъмен миг тя блуждаеше, докато накрая достигна до вакуумния брод, който бе връзката със сухия свят. Тя се гмурна в чернотата. Чернотата се разстла.

Тук нямаше време, нямаше пространство. Просто нищо. После, без да знае кога и как, Танджина почувства че е изхвърлена в гейзер от пара в изсъхналия безводен ефир, през който бе минала в началото.

През тази тънка и суха жарава тя се завърна. Откри вятъра, който я бе донесъл тук и се хвърли със сила в него, потегляйки бавно под тежкия му напор, докато достигна накрая до мястото на влажната мъгла и сумрачните изпарения, откъдето бе започнало пътешествието й.

Внезапно отвъд този мрак един глас я прикова:

— Танджина! Спри!

През съзнанието й се просмука изтръпване — бодежи и болка в крайниците. Познаваше това усещане — бе се завърнала в тялото си.

Отвори очи.

Стоеше на полумрачното стълбище. Около нея бяха д-р Леш, Райън и Марти, които я подкрепяха и се вглеждаха в нея с израз на безпокойство, учудване и недоверие.

Тя изгледа странно тримата — напрегнато, като че ли от далечно разстояние — и се отпусна в ръцете на д-р Леш.

 

 

Когато Танджина се събуди, д-р Леш седеше до нея.

— Какво чувстваш? — запита Леш.

— Слабост — отвърна Танджина и няколко минути плака.

— Мисля, че е по-добре да се откажем от тези експерименти — каза спокойно Марти.

— Протегна ръка към Танджина и махна от челото й навлажнения кичур.

— Не — отговори Танджина, — не, трябва да й помогнем.

— На кого? На кого да помогнем?

Танджина присви очи:

— Ка… Карин? Кари? Кара…? — тя разтърси глава. — Тя не е далеч оттук, но не зная къде точно. Видях я в друга плоскост.

— Каква плоскост?

— Друго измерение. Не зная как се е озовала там, но голямо зло се таи край нея. Бедното дете!

— Какво… какво точно видя? — Леш бе толкова заинтригувана, колкото и обезпокоена.

— Не си спомням напълно, но някои неща сега имат образ — Танджина плачеше и се смееше едновременно. — Слава богу, започвам да виждам някои от тези демони.

— И как изглеждат те?

— О, за бога! Престани да говориш като психотерапевт! Тези демони са истински — те съществуват! Бих искала никога да не бях узнавала за тези места, но щом ще ме преследват, нека поне да ги видя и да им науча имената, така че да мога да ги отпратя и да се свърши — тя погледна в очите Леш. — Вие ми помогнахте този път, хвърлихте светлина върху тях. Благодаря ви.

Леш се усмихна като баба, която успокоява непослушно дете.

— Няма за какво. А сега може би ще бъдеш така добра да хвърлиш и за мен светлина върху тях.

Танджина затвори очи, за да се съсредоточи.

— Единият е сянка, сумрачно същество, което не мога да разгадая. Той самият е и проход към друга плоскост. Там е пълно с други — същество-пламък, същество-дърво… Те всички имат имена, но не ги помня. Хиляди изгубени души… и детето. И блажена, примамлива светлина. И още нещо, нещо мощно, сега не мога да си го спомня — тя потръпна. — Детето има отчаяна нужда от помощта ни.

— От каква помощ има нужда?

— То се е изгубило.

— Ако не знаеш къде, как ще я намерим?

Райън се обади от прага:

— Може би да опитаме да проследим ПГО-активността.

Двете жени го погледнаха неразбиращо за момент. После нещо проблесна в очите на Танджина:

— Какво е това?

— За какво говориш, Райън? — д-р Леш почувства лека досада.

Тя долавяше сарказъм в интонацията на студента си — и то в момент, когато самата тя бе разстроена от всички и от себе си включително. Опасяваше се, че са отишли твърде далеч с тази нещастна жена.

— Просто да бъдем емпирици, докторе — отговори Райън. — Всички тези ПГО-разряди, които се появяват на ЕЕГ-то, когато не би следвало да ги има. Но те се промениха, когато тя се обърна, а после отслабнаха. А после, когато тя отново се обърна, те наистина изчезнаха.

— Е, и какво?

— Можем да я свържем с телеметрично устройство — просто няколко електрода на главата и малък предавател — и тя може да ходи, да тича към това, което смята, че ще улови, а ние можем да я насочваме оттук с двустранна радиовръзка. Разбирате ли, ще наблюдаваме тук ЕЕГ-то и ако ПГО-активността започва да нараства, можем да предположим, че като цяло тя се движи в правилна посока. Когато ПГО-активността отслабва, можем да й кажем да тръгне в друга посока, докато можем отново да я регистрираме — Райън се усмихваше услужливо.

— Абсурдно — каза Марти.

— Не зная, струва ми се, че това е нещо, което си струва да опитаме.

— Може ли да успеем? — запита Танджина, като се надигна в леглото. — Какво е ПГО-активност?

— Това са вид мозъчни вълни, каквито наблюдавахме в голямо количество в електроенцефалограмата ти, когато… се появи… гласът. Но първо, ние не сме в състояние да продължим това изследване, и второ, никога ЕЕГ не се е предавала телеметрично — ние правим записите директно, чрез проводници, тук, в лабораторията. Никога не сме опитвали да ги предаваме и приемаме чрез радиовълни.

— Марти би могъл лесно да комбинира нещо — намеси се Райън. — Линейките предават постоянно електрокардиограми по радио. Просто можем да вземем назаем един преносим предавател от кардиологията в болницата и да сложим електродите на главата й, а не на гърдите. Никакъв проблем.

Д-р Леш видя какви възможности открива това, което предлагаше Райън, но научният й интерес към Танджина, към експеримента се бореше в нея със състраданието към пациента.

— Не — каза накрая тя, — не мога да разреша.

— Моля ви се — каза тихо Танджина. — Моля ви, ако има вероятност това да успее… аз… тези сънища ме изстискват. Те ме блъскат като лист в тайфун и аз искам да освободя живота си от тях. Щом така и така са започнали, те няма да ме оставят, докато не се стигне до едно или друго решение. Сън като този… може да продължава със седмици. Моля ви — тя отново заплака. — Моля ви, ако можете да сложите по-скоро край на това с вашите апарати… моля ви. Помогнете ми и от другата страна…

Леш поклати неуверено глава:

— Аз дори не съм сигурна дали идеята на Райън има някаква стойност…

— Разбира се, че има стойност! — запротестира Райън.

— Дори и да има, не съм сигурна дали ще можем да включим телеметрична система, той предлага…

— Марти е гений в електрониката, гой може да направи всичко. Хващам се на бас, че той може да модифицира приемателя ни с филтър, който да блокира всички други излъчвания на ЕЕГ-то й с изключение на ПГО-разрядите. По този начин ще бъде съвсем ясно стрелката или се отклонява, или не мърда. Когато се отклонява, Танджина е на прав път, когато не мърда — тя трябва да завие, докато се отклони.

Очите на Танджина погледнаха умолително към д-р Леш.

— Добре, ще опитаме.

 

 

Тръгнаха на следващата нощ с микробуса „Фолксваген“ на Марти. Райън шофираше, д-р Леш седеше до него отпред, а Танджина се бе изтегнала отзад като дете при дълго пътуване. Марти бе прекарал целия ден в работа по модифициране на апаратурата според плана на Райън. Сега той седеше в задната част на микробуса зад Танджина, заобиколен от електронни уреди. Имаше осцилоскоп с вълнов заглушител и честотен филтър, който се захранваше от генератора на микробуса. Електродите бяха включени направо към осцилоскопа и проводниците висяха свободно на пода, свързани с електродите, които бяха прикрепени към главата на Танджина един зад дясното ухо, един над лявото око и един на лявото слепоочие. До нея стоеше малък, портативен телеметричен блок — предавател, лесен за носене, към който можеха да се включат електродите от главата на Танджина, така че при нужда тя би могла да се отдалечи на няколко мили от колата и осцилоскопът да приема сигналите от нея.

Марти носеше със себе си също така магнитофон, микрофон, камера с инфрачервени лъчи, фотоапарат „Никон“, три мощни светкавици, два радиотелефона и термос с кафе.

И така, те тръгнаха.

Танджина бе стояла будна през остатъка от предишната нощ и през целия ден на подготовка, за пътешествието. В резултат на това бе изтощена и д-р Леш нямаше проблеми с приспиването й.

— Ще броя от едно до десет… — започна тя отново хипнотизирането, но на пет Танджина вече отсъстваше.

Трийсет минути по-късно започнаха да забелязват ПГО-разряди на осцилоскопа.

— Да тръгваме — каза Марти и се отправиха на изток.

Пътуваха около двайсет минути все на изток, без да настъпи някаква съществена промяна в ПГО-активността. Не много често на екрана проблясваха ярки, вертикални зелени черти, понякога по две-три наведнъж, друг път — по една. В един момент появяването им малко се разреди.

Райън зави на север и след петнайсет минути сигналите съвсем изчезнаха. Той обърна сега на юг.

Отначало водеха разговор — за нужните им субсидии, за последното завоевание на Марти сред студентките, за академични клюки, филми, лекции. Но след известно време репликите се разредиха и накрая съвсем замряха. Само свистенето на гумите по асфалта се чуваше към него понякога се добавяха синкопите на звуковия сигнал от осцилоскопа.

Това бе мъчително търсене. Понякога сигналът се губеше напълно и те обикаляха в кръг, докато пак го хванат. Това продължи с часове. Започнаха да се изморяват.

Малко след шест часа сутринта обаче Танджина измърмори няколко срички и се обърна.

— Струва ми се, че тук хващам нещо — почти едновременно се обади Марти.

— Къде, по дяволите, се намираме? — запита Райън.

Леш взе картата си и включи осветлението в купето.

— Мисля, че се движим на изток-югоизток на… около трийсет мили от вкъщи.

Погледнаха през стъклата. Рядко населена провинция търкалящи се по полето тръни, тук-там ферми или малки градчета.

— Ето това е — каза задъхано Марти, — всички видове активност са налице. Където и да отивате, дръжте така.

— Мамо… — отново излезе от гърлото на Танджина тънкото гласче.

То като с нож проряза вътрешността на купето и накара всички да замълчат. Толкова измъчено, толкова тънко:

— Мамо… помогни ми… нещо идва…

В далечината сред ниските хълмове изникнаха разпръснати светлини.

— Това трябва да е мястото — тихо каза Райън, гърлото му бе пресъхнало.

След десет минути минаха покрай голям надпис:

РАЙОН КУЕСТА ВЕРДЕ

ПЛАНИРАН

ПОДХОДЯЩ

и

ГОРД

Няколко минути по-късно Райън шофираше сред обширни и просторни застроявани парцели, а Танджина мъчително стенеше:

— О-о-о… о-о-о, не…

Измъчените й вопли ставаха непоносими за останалите в колата. Райън се вкопчи с потни ръце във волана. Леш се въртеше почти като обезумяла върху седалката. Марти се стараеше да се съсредоточи върху регулирането на звуковото ниво на магнитофона, но не можеше. Танджина се извиваше в конвулсии, после изведнъж се изправи и сграбчи ръчката на вратата.

— Не я пускай още навън — нареди д-р Леш. — Марти, включи на телеметрия. Райън, спри колата.

Райън паркира колата до бордюра, а Марти издърпа проводниците от осцилоскопа и ги включи към преносимия предавател. Д-р Леш и Райън излязоха от колата и заедно помогнаха на Танджина да стъпи на земята. Очите на ясновидката бяха изцъклени и неподвижни, тя бе обезумяла.

Леш носеше предавателя, проводниците от който сега водеха към електродите на главата на Танджина. Райън носеше радиотелефон. Двамата хванаха Танджина под лактите и й помогнаха бавно да се запъти в нощта, докато останалият отзад Марти наблюдаваше осцилоскопа.

Намираха се в някакво предградие. Лампите на улицата и по верандите осветяваха тротоарите в прохладата на ранното утро, случайна лампа просветна в нечия дневна. Въздухът бе застинал в тишина с изключение на редките фалцетни възгласи на джуджето-ясновидка Танджина, която блуждаеше, подкрепяна от двама изплашени учени.

Радиотелефонът на Райън изписка.

— Става топло, сега има много ПГО. Целият екран е…

Преди Марти да довърши, Танджина нададе писък и се впусна в главоломен бяг по улицата. Райън бе така изненадан, че просто остана на място с отворена уста, а Леш направо падна на земята. Докато се съвземат, Танджина вече препускаше през моравата на една от къщите. Останалите я последваха.

И тримата стигнаха до входната врата почти едновременно, но Танджина вече удряше по нея, драскаше и стенеше, носът й течеше, а коленете й бяха одраскани. Тя падна в безсъзнание, точно когато вратата се отвори.

Трудно бе да се каже кой изглеждаше по-зле — хората от вътрешната страна на вратата или тези от външната.

Стив стоеше пред тях в развлечен, широк бял пуловер върху измачканата тениска. Очите му бяха като тъмни дупки, устните му бяха изсъхнали, косата стърчеше на всички посоки, а лицето му бе покрито с двудневна четина. Зад него в подножието на стълбището като сянка от кошмар се гърчеше Дайан.

Пред Стив на входа лежеше малко, странно човече, от чиято глава стърчаха проводници и водеха към кутията в ръцете на по-възрастна жена с раздърпани дрехи и кървящо коляно, а до тях стоеше мъж с див поглед и радиотелефон в ръка.

— Подозирам — каза Марта Леш на Стив Фрийлинг, — че и двамата имаме нужда от помощ. Бихте ли ни поканили да влезем?

 

 

В сивата утрин петимата седяха около ниската масичка в дневната — Стив, Дайан, Марта Леш, Райън, Марти. Танджина спеше, настанена удобно върху кушетката. Останалите пиеха кафе. Всички завеси в къщата бяха спуснати.

— Това е накратко историята — завърши д-р Леш. Не зная кои сте вие, нито какво точно е видяла Танджина, за да ни доведе дотук… Но познавам естеството на нейната работа, преди да започнем да я изследваме. Няколко отдела на полицията са впечатлени от нейните способности, така че… Предполагам, че сте загубили някой много близък. Бих искала да ви помогнем с каквото можем. Иначе… ако нашето присъствие тук е така озадачаващо за вас, както е, честно казано, за мен, всички ние веднага ще ви напуснем с много благодарности за кафето и търпението.

Дайан наполовина изхлипа, наполовина се усмихна на този лъч надежда, след това незабавно се стегна — щеше да има нужда от всички свои способности — знаеше го, за всичко, което би могло да се случи.

— Не… моля ви… Божията ръка ви е довела тук, знаем това. Бог или провидението. Моля ви останете. Помогнете ни!

— Прекрасно — продължи Леш. — В такъв случай ще накарам Райън и Марти да отведат обратно Танджина в клиниката. Принудихме я да понесе много неща. Страхувам се, че е изтощена. Имам в екипа си един сътрудник д-р Фароу. Ще му се обадя и той ще проследи да се погрижат за нея. Междувременно ние можем да продължим разговора си. На ваше разположение съм.

— Много сте любезна — Стив говореше с хриптящ шепот.

— Няма нищо. Аз се чувствам като натрапница в дома ви — д-р Леш се обърна към двамата си помощници. — Марти, след като отведеш Танджина в клиниката, иди в лабораторията и почакай там да ти се обадя. Райън, след като помогнеш на Марти, върни се обратно да ме вземеш. Ще решим какво трябва да се предприеме при това положение.

Двамата млади мъже станаха, сбогуваха се учтиво с Фрийлингови и помогнаха на Танджина да се изправи на крака. Клепачите на ясновидката потрепнаха, тя можеше дори да ходи повече или по-малко, между двамата мъже, но всъщност продължаваше да спи.

Когато те си тръгнаха, Дайан стана, избърса очите си и храбро се усмихна.

— Трябва да отида да приготвя Роби за училище. Извинете ме — и се качи с бодри стъпки по стълбите.

Стив остана сам, седнал на кушетката срещу д-р Леш. Ситуацията бе същата, като хиляди други, с които Леш се бе сблъсквала в качеството си на терапевт. Подготовката и естественото й състрадание влязоха в действие и тя постепенно започна да му помага да се отпусне.

— Мога ли да ви наричам Стив?

— Да. Да, разбира се — той облиза устни.

— Стив, аз говорих дълго. Чувствам се прегракнала като Марлен Дитрих. Сега е твой ред да говориш.

Той сведе поглед към празните си ръце.

— Аз… не знам откъде да започна.

— Почни откъдето и да е. Неприятностите нямат начало, само дълга и безкрайна среда.

Той се разсмя, като поклащаше глава.

— О, тези неприятности имаха начало — той направи пауза, за да събере сили и да продължи. — Всичко започна с безредието.

Той се напрегна в очакване на реакция на недоверие.

— Предмети… движещи се сами. Така започна всичко. После дойдоха проблясващите светлини, идващи от нищото. Смътна музика, която не можеш да доловиш съвсем ясно. Странни миризми. Понякога в къщата започваше да духа силен вятър. И, разбира се, мебелите продължаваха да се движат сами, когато си поискат…

— Разбира се — опита се да го насочи д-р Леш. — Всички от семейството ли бяха въвлечени в тези… събития?

— Да, да. Да. Дайан, жена ми, забеляза първа. После голямата ми дъщеря Дейна — тя е на петнайсет. Робърт, синът ми, той е на седем… не, на осем… — изреждаше Стив тези факти щастливо и бързо.

Тези неща бяха проверка на действителността, това бяха неща, които той знаеше. Направи пауза.

— И Керъл Ан, тя е най-малката. Тя е на пет — той погледна д-р Леш с мъка, молейки я мълчаливо тя да му задава правилните въпроси.

— Явления като тези, които току-що описахте, обикновено се появяват в новините по телевизията. Аз обаче не съм чувала нещо за тях.

В дъното на стаята телевизорът издаваше бял шум.

— Не, ние обикновено държим телевизора включен на 23 канал… — Стив се обърка, после бързо продължи, да не би д-р Леш да го сметне за безнадеждно луд. — Искам да кажа, че не сме правили никакви съобщения. Абсолютно никакви. Ами да.

Марта кимна:

— Можете ли да бъдете достатъчно сигурен, че няма и да допуснете да се появят?

— Това е последното нещо на света, което бихме искали. Никакви циркове. Моята работа, семейството ми…

— Ще приеме ли семейството ви сериозно изследванията на тези явления от някого, който при това да има възможност за лични наблюдения?

Стив бе готов да се разплаче. Той закърши ръце, опита се да спре треперенето на брадичката си.

— Д-р Леш, не ни безпокоят безредието… шумовете… мебелите, светлините, музиката — той погледна втренчено стаята, сякаш виждаше през стените. — Искаме само да намерим малкото си момиченце.