Харлан Коубън
Под прикритие (8)

8.

Майрън убеди Джо и Боун да не се обаждат на ченгетата. Не беше нужно да ги увещава прекалено дълго. Повечето хора не си падат по дейности, които включват намесата на представителите на закона. Двамата мъже помогнаха на Майрън да се качи в едно такси. Шофьорът носеше тюрбан и слушаше кънтри музика. Мултикултура. Майрън едва изрече адреса на Джесика в Сохо и се отпусна на вехтата седалка. Шофьорът не захвана разговор с него. Слава богу.

Майрън прегледа наум тялото си. Нищо счупено. Ребрата бяха само натъртени. Бързо щеше да се оправи. Главата беше друг въпрос. Тайленол с кодеин щеше да му помогне тази вечер, после на сутринта щеше да мине на адвил или нещо по-силно. Относно травмите по главата човек не можеше да направи много повече, освен да си даде време за оздравяване и да контролира болката.

Джесика го посрещна на вратата, облечена в халат. Майрън се почувства така, както често се чувстваше около нея — леко задъхан. Тя преглътна упреците си, напълни му ваната, помогна му да се съблече и се настани във ваната зад него. Усещането от водата по кожата му беше великолепно. Той се облегна на Джесика, докато тя обвиваше кърпи около главата му. Майрън въздъхна дълбоко и доволно.

— Кога си посещавала медицинското училище? — запита той.

Джесика го целуна по бузата.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, докторе. Много по-добре.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Той го направи. Джесика слушаше мълчаливо, пръстите й нежно масажираха слепоочията му. Докосването й го успокояваше. Майрън си помисли, че вероятно в живота има по-приятни неща от това да лежи във ваната, облегнат на жената, която обичаше, но в никакъв случай не можеше да си представи какви бяха те. Болката започна да изчезва.

— Кои мислиш, че са били тези типове? — запита Джесика.

— Нямам представа — отговори Майрън. — Смятам, че са наети бандити.

— И искаха да знаят къде е Грег, така ли?

— Така изглежда.

— Ако двама подобни бандити търсеха мен — каза тя, — аз също щях да изчезна.

Същата мисъл се бе появила и в главата на Майрън.

— Да — съгласи се той.

— Е, каква е следващата ти стъпка?

Той се усмихна и затвори очи.

— Какво? Няма ли да има лекции? Няма ли да ми кажеш, че това е прекалено опасно?

— Досадно клише — отвърна тя. — Освен това тук има и нещо друго.

— Какво имаш предвид?

— Нещо в цялата тази история, което не ми казваш.

— Аз…

Тя докосна устните му с пръст.

— Просто ми кажи какво възнамеряваш да правиш.

Той отново се отпусна назад. Ужасяващо беше с каква лекота Джесика прочете мислите му.

— Трябва да започна да говоря с хората.

— Например?

— Агентът му. Съквартирантът му — един тип на име Леон Уайт. Емили.

— Емили. Това е голямата ти любов от колежа, нали?

— Аха — отговори Майрън и побърза да смени темата, преди Джесика отново да разчете мислите му. — Как мина вечерта ти с Одри?

— Чудесно. Говорихме си най-вече за теб.

— Какво за мен?

Джесика започна да гали гърдите му. Докосването скоро отмина фазата на успокояващото. Върховете на пръстите й го докосваха като перца. Нежно. Прекалено нежно. Настройваше го както Перелман цигулката си.

— Джес…

Тя го прекъсна с мек глас.

— За задника ти — каза тя.

— Задникът ми?

— Да, за това си говорихме — отвърна Джесика и за да наблегне на думите си, го погали там. — Дори Одри трябваше да признае, че е адски съблазнителен, докато тичаш нагоре-надолу из игрището.

— Аз имам и душа — каза Майрън. — Мозък. Чувства.

Джесика приближи устата си към ухото му. Когато устните й го докоснаха, той потръпна.

— На кого му пука? — запита тя.

— Джес…

— Шшт — каза тя и плъзна и другата си ръка надолу по гърдите му. — Аз съм докторът тук, не помниш ли?