Харлан Коубън
Под прикритие (4)

4.

Нямаше труп. Само кръв.

Използвайки найлонови пликове за сандвичи, които бе намерил в кухнята, Уин взе няколко образеца. Десет минути по-късно излязоха навън, вратата беше отново заключена. Син олдсмобил „Делта 88“ мина покрай тях. Двама мъже седяха на предната седалка. Майрън хвърли поглед към Уин, който леко кимна в отговор.

— Второ минаване — каза Майрън.

— Трето — поправи го Уин. — Видях ги още когато пристигнах тук.

— Не са експерти в това отношение — отбеляза Майрън.

— Не — съгласи се Уин. — Но, разбира се, не са знаели, че работата ще изисква експерти.

— Можеш ли да провериш регистрационните номера?

Уин кимна.

— Ще проверя също така и трансакциите по телефонната и кредитната карта на Грег — каза той.

Уин протегна ръка към ягуара и го отключи.

— Ще се свържа с теб, когато узная нещо. Надали ще са ми нужни повече от няколко часа.

— В офиса ли се връщаш?

— Първо ще мина през учителя Куон — отвърна Уин.

Учителят Куон беше инструкторът им по таекуондо. И двамата имаха черни колани — Майрън втора степен, а Уин — шеста, един от малкото бели спортисти в света с толкова висока степен. Уин беше най-добрият боец, когото Майрън някога бе виждал. Изучаваше няколко бойни изкуства, включително бразилско жиу-жицу, животинско кунгфу и джит-кун-до. Уин Противоречивия. Когато го погледнеш, си мислиш за разглезено богаташко синче, а всъщност беше унищожителна сила. Виждаш Уин и си мислиш за нормален, добре приспособен човек, а всъщност беше всичко друго, освен това.

— Какво ще правиш довечера? — запита Майрън.

Уин сви рамене.

— Не съм сигурен.

— Мога да ти осигуря билет за мача — предложи Майрън.

Уин не отговори.

— Искаш ли да дойдеш на мача?

— Не.

Без да каже и дума повече, Уин се плъзна зад волана на ягуара си, запали двигателя и потегли напред с изсвистяване на гумите. Майрън остана и го загледа как се отдалечава, изненадан от резкостта на приятеля си. Но пък защо днес трябваше да бъде ден, по-различен от всички останали?

Майрън погледна часовника си. Все още имаше няколко часа до пресконференцията. Достатъчно време да се върне до офиса и да разкаже на Есперанца за промяната в кариерата си. Включването му в „Драконите“ щеше да я засегне повече от всекиго другиго.

Той пое по шосе 4 към мост „Джордж Вашингтон“. Не му се наложи да чака пред будките за такси. Това си беше истинско доказателство, че Бог съществува. „Хенри Хъдсън“ обаче беше задръстен. Майрън зави покрай презвитерианския медицински център, за да стигне до Ривърсайд Драйв. Типовете с гъби в ръка — бездомници, които чистеха предните стъкла на колите с някаква смесица от мазнина, сос „Табаско“ и урина — не се виждаха никъде. Майрън предположи, че това бе дело на кмета Джилиани. Бездомниците бяха заменени от латиноамериканци, продаващи цветя и нещо, което приличаше на шарена хартия. Веднъж Майрън попита какво е това и получи отговор на испански. Доколкото успя да разбере, хартията миришеше приятно и освежаваше всеки дом. Може би Грег също бе дезодорирал дома си с нея.

Ривърсайд Драйв беше сравнително спокоен. Майрън пристигна на паркинга на Четиридесет и шеста улица и хвърли ключовете на Марио. Марио не паркира форда отпред заедно с ролсовете, мерцедесите и ягуара на Уин. Всъщност той обикновено успяваше да намери някое уютно кътче в дъното под местата, където гълъбите правеха гнездата си. Дискриминация по отношение на колите. Грозно нещо, но къде бяха групите за подкрепа?

Сградата на „Лок-Хорни Секюритис“ се намираше на Парк авеню и Четиридесет и шеста улица, перпендикулярно на сградата на Хелмсли. Район с доста високи наеми. Улицата кипеше от оживени финансисти. Няколко дълги лимузини бяха паркирани незаконно в две редици пред сградата. Грозната модерна скулптура, която приличаше на усукани черва, стоеше на обичайното си място. Мъже и жени в делови костюми седяха на стъпалата, ядяха сандвичите си прекалено забързано, всеки потънал в собствените си мисли. Някои си говореха сами, репетирайки за важно следобедно събрание или припомняйки си сутрешните грешки. Хората, които живееха в Манхатън, бързо се научаваха как да остават сами със себе си, макар и заобиколени от други хора.

Майрън влезе във фоайето и натисна бутона за асансьора. Кимна на трите служителки от „Лок-Хорни Секюритис“, известни като „гейшите на Лок-Хорни“. Всичките бяха красавици с желание за кариера в киното или на модния подиум, наети, за да придружават тузарите до офиса на „Лок-Хорни Секюритис“ и да изглеждат привлекателни, докато го правят. Уин беше донесъл тази идея след едно пътуване до Далечния изток. Майрън предполагаше, че може и да съществува нещо по-сексистко, но не знаеше къде.

Есперанца Диас, безценната му помощничка, го поздрави на вратата.

— Къде, по дяволите, беше? — запита тя.

— Трябва да поговорим — отвърна Майрън.

— По-късно. Имаш милион съобщения.

Есперанца носеше бяла блуза. Изглеждаше страхотно на фона на черната й коса, тъмни очи и мургавата кожа, която блестеше като луната върху Средиземно море. Есперанца бе открита от фотограф на модели, когато беше на седемнадесет години, но кариерата й се разви по странен начина и в крайна сметка тя се озова начело на класацията в света на професионалния рестлинг^[1]. Да, професионален рестлинг. Беше позната като Малката Покахонтас, смелата индианска принцеса, бижуто на асоциацията „Прекрасните дами на рестлинга“ (ПДР). Костюмът й се състоеше от велурени бикини и тя винаги играеше ролята на доброто момиче във високоморалната пиеса, която представляваше професионалния рестлинг. Беше млада, дребна, със стегнато тяло, красива и макар от латиноамерикански произход, достатъчно мургава, за да мине за индианка. Всъщност расовият произход нямаше никакво значение в ПДР. Истинското име на госпожа Саддам Хюсеин, злата ханъма в черен воал, беше Шари Уайнберг.

Телефонът звънна. Есперанца вдигна слушалката.

— „Спортно представителство МБ“. Изчакайте един момент, той е тук — каза тя и хвърли поглед към Майрън. — Пери Маккинли. Това е третото му обаждане за днес.

— Какво иска?

Тя сви рамене.

— Някои хора не обичат да се разправят с подчинените.

— Ти не си подчинена.

Есперанца го погледна безизразно.

— Ще се обадиш ли, или не?

Да си спортен агент означаваше, ако използваме компютърната терминология, да си сложен апарат със способността да изпълнява солиден брой задачи само като натиснат бутона му. Работата беше нещо повече от просто преговаряне. От агентите се очакваше да изпълняват ролята на счетоводители, финансови плановици, агенти по недвижими имоти, утешители, лични икономи, пътнически агенти, семейни съветници, брачни съветници, шофьори, момчета за всичко, съюзници на родителите, лакеи, подмазвачи и какво ли не още. А ако ти не си съгласен да направиш всичко това за клиента си, да се превърнеш в „агенция за всички услуги“, следващият агент щеше да се съгласи.

Единственият начин да се справиш с конкуренцията беше да имаш способен екип. Майрън смяташе, че е събрал малък, но страхотен екип. Уин например ръководеше всички финансови въпроси на клиентите на Майрън. Беше изготвил специален файл за всеки играч, срещаше се с тях поне пет пъти годишно, за да се увери, че разбират какво се прави с парите им и защо. Помощта на Уин се оказа адски полезна за Майрън, за да подложи крак на конкуренцията. Уин беше почти легенда във финансовия свят. Репутацията му беше безупречна (поне във финансовия свят), а списъкът с успехите му — несравним. Това даваше на Майрън възможността да разчита на доверието на клиентите си в един бизнес, където доверието беше рядко и ценно нещо.

Майрън беше директор, Уин — администратор, а Есперанца — незаменим играч за всички постове, невъзмутим хамелеон, който можеше да се справи с всичко. Работата вървеше.

— Трябва да поговорим — отново каза той.

— Добре, ще поговорим — отвърна тя небрежно. — Първо обаче поеми това обаждане.

Майрън влезе в кабинета си, който гледаше към Парк авеню. Страхотна гледка. На едната стена висяха плакати от бродуейски мюзикли. На другата — кадри от някои от най-любимите филми на Майрън — братя Маркс, Уди Алън, Алфред Хичкок, също и от някои класики. На третата стена се виждаха снимките на Майрън с някои от клиентите им. Стената с клиентите обаче не бе така запълнена, както му се искаше. Майрън си я представи как би изглеждала със снимката на играч от първия кръг на подбора в средата.

Добре, реши той. Много добре.

Сложи си слушалките.

— Здрасти, Пери.

— Господи, Майрън, опитвам се да те открия цял ден.

— Добре, Пери, какво има?

— Ей, не искам да съм нетърпелив, но това е важно. Има ли нещо ново за лодката ми?

Пери Маккинли беше състезател по голф, от по-неизвестните. Беше професионалист и правеше малко пари, а името му можеше да бъде разпознато само от най-запалените почитатели на този спорт. Пери обичаше да плава и имаше нужда от нова лодка.

— Да, има нещо — отговори Майрън.

— Коя фирма?

— „Принс“.

Пери не звучеше особено развълнуван.

— Лодките им не са лоши — изхленчи той, — но не са и нищо особено.

— Ще ти позволят да размениш старата си лодка за нова. При това ще трябва да направиш само пет лични появи.

— Пет?

— Да.

— За осемнайсетфутова лодка на „Принс“? Това е прекалено много.

— В началото искаха десет. Но все пак решението си е твое.

Пери се замисли за момент.

— По дяволите, добре, уреди сделката. Но първо искам да се уверя, че лодката ми харесва. Значи наистина е осемнайсет фута, нали?

— Така казаха.

— Да, добре. Благодаря ти, Майрън, ти си най-добрият.

Затвориха. Бартерът беше важна част от работата на агента. Никой никога не плащаше за нищо в този бизнес. Разменяха се услуги. Търговия на продукти срещу някакъв вид реклама. Искаш ли безплатна риза? Добре, но ще я носиш публично. Искаш безплатна кола? Добре, но ще се ръкуваш с клиентите на няколко автоизложби. Големите звезди изискваха огромни суми срещу рекламираните от тях продукти, а по-малките с радост се възползваха от безплатните стоки.

Майрън се вторачи в купчината съобщения и поклати глава. Да играе за „Драконите“ и да поддържа агенцията в ред, как, по дяволите, щеше да се справи с всичко това?

Той звънна на Есперанца.

— Ела тук, моля те — каза той.

— В момента съм по средата…

— Веднага.

Мълчание.

— Господи — промълви Есперанца, — страхотен мъжкар си.

— Престани да ме тормозиш, а?

— Не, наистина съм изплашена. Май ще е по-разумно да изоставя всичко и веднага да се втурна към теб.

Телефонът й заглъхна. Тя се втурна в кабинета му, преструвайки се на уплашена и задъхана.

— Достатъчно бърза ли бях?

— Да.

— Е, какво има?

Майрън й разказа. Когато стигна до участието си в „Драконите“, се изненада, когато не видя никаква реакция. Това беше странно. Първо Уин, после Есперанца. Те двамата бяха най-близките му приятели. И двамата живееха само за да се ебават с него. И все пак никой не се бе възползвал от очевидния повод за майтап. Мълчанието им относно връщането му към баскетбола му действаше изнервящо.

— Клиентите ти няма да харесат това — каза Есперанца.

— Нашите клиенти — поправи я той.

Тя направи гримаса.

— По-добре ли се чувстваш, когато се държиш снизходително?

Майрън не обърна внимание на забележката й.

— Трябва да превърнем това в нещо положително.

— Как?

— Не съм сигурен — бавно каза той и се облегна на стола си. — Можем да ги убедим, че известността ми ще им помогне.

— Как?

— Мога да установя нови контакти — отговори Майрън и усети, че още докато говореше, започнаха да му идват нови идеи. — Мога да се сближа с някои спонсори, да науча повече за тях. А и повече хора ще чуят за мен и непряко и за клиентите ми.

Есперанца издаде презрителен звук.

— Мислиш ли, че ще се хванат?

— Защо не?

— Защото това са глупости. „Непряко и за клиентите ми.“ Звучи, сякаш по друг начин не можеш да уредиш работите на клиентите си.

Може би Есперанца имаше известно право.

— Какво толкова има всъщност? — запита той, като вдигна ръце към тавана. — Баскетболът ще ми отнема само два-три часа на ден. През останалото време ще си бъда тук. Мобифонът ще стои у мен през цялото време. Просто ще трябва да подчертаем, че няма да се задържа там прекалено дълго.

Есперанца го изгледа скептично.

— Какво? — запита той.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да знам. Какво има?

— Нищо — отговори тя.

После го погледна право в очите и скръсти ръце.

— Какво казва кучката по този въпрос? — сладко запита тя.

Така наричаше Джесика.

— Би ли престанала, моля те, да я наричаш така?

Есперанца направи гримаса, но за първи път не започна спор. Далеч в миналото имаше време, когато Джесика и Есперанца поне се понасяха една друга. Но после Джесика го напусна, а Есперанца видя какво причини това на Майрън. Някои хора са злопаметни, но Есперанца надминаваше всички. За нея нямаше никакво значение, че Джесика се върна.

— Е, какво мисли тя? — повтори въпроса си Есперанца.

— За кое?

— За възможностите за мир в Близкия изток — рязко отговори тя. — Какво мислиш, че имам предвид? За това да започнеш нова баскетболна кариера.

— Не знам. Нямахме възможност да говорим. Защо?

Есперанца отново поклати глава.

— Ще имаме нужда от помощ тук — каза тя, сменяйки темата. — Някой трябва да вдига телефоните, да пише на машина и разни други подобни.

— Имаш ли някого предвид?

Тя кимна.

— Синди.

Майрън се втрещи.

— Голямата Синди?

— Тя може да вдига телефона, а и други неща. Добър работник е.

— Дори не знаех, че може да говори — каза Майрън.

Голямата Синди беше навремето партньорката на Есперанца в отбора. Бореше се под името „Голямата Мама — Индианския вожд“.

— Тя изпълнява заповеди. Готова е да върши всякаква работа. Не е амбициозна.

Майрън се опита да не се намръщи, когато се замисли за нея.

— Не работи ли вече като бияч в стриптийз клуб?

— Не е стриптийз клуб, а бар за хора, които се обличат в кожени дрехи.

— Моя грешка — каза Майрън.

— А и тя е барманка сега.

— Синди е получила повишение?

— Да.

— Е, не бих искал да провалям обещаващата й кариера, като я помоля да работи тук.

— Не се дръж като задник — каза Есперанца. — Тя работи там нощем.

— Какво? — престорено се учуди Майрън. — „Кожа и похот“ не събира ли много хора на обед?

— Познавам Синди. Ще бъде идеална.

— Тя плаши хората — каза Майрън. — И мен ме плаши.

— Тя ще стои в залата за конференции. Никой няма да я вижда.

— Не знам.

Есперанца се надигна грациозно.

— Добре, ти намери човек. Искам да кажа — ти си шефът. Знаеш най-добре. Аз съм просто една секретарка. Не бих и посмяла да се питам как ще се справиш с „нашите“ клиенти.

Майрън поклати глава.

— Долен удар — каза той, като се наведе напред и подпря лакти на бюрото. — Добре — съгласи се Майрън накрая и въздъхна дълбоко. — Ще я пробваме.

Майрън зачака. Есперанца се вторачи в него. Минаха няколко секунди и тя каза:

— Сега ли е моментът, когато трябва да заподскачам от радост и да се разсипя от благодарности?

— Не, сега е моментът, когато аз тръгвам — отвърна Майрън и погледна часовника си. — Трябва да поговоря с Клип за онези кървави петна преди пресконференцията.

— Приятно прекарване — каза Есперанца и се отправи към вратата.

— Почакай — извика Майрън.

Есперанца се обърна и го погледна въпросително.

— Имаш ли часове довечера? — запита той.

Есперанца учеше право вечерно в нюйоркския университет.

— Не.

— Искаш ли да дойдеш на мача? — предложи Майрън и се прокашля. — Можеш да доведеш и Луси, ако искаш.

Луси беше последната любов на Есперанца. Преди Луси тя ходеше с някакъв мъж на име Макс. Сексуалните й предпочитания не бяха строго определени.

— Ние се разделихме — съобщи му Есперанца.

— О, съжалявам — измърмори Майрън, който не знаеше какво друго да каже. — Кога?

— Миналата седмица.

— Не си ми казвала нищо по въпроса.

— Може би защото не е твоя работа.

Той кимна. Това си беше вярно.

— Добре, можеш да доведеш някой нов приятел, ако искаш. Или пък можеш да дойдеш сама. Ще играем със „Селтикс“.

— Ще откажа любезната покана — каза тя.

— Сигурна ли си?

Есперанца кимна отново и излезе от стаята. Майрън взе сакото си и се отправи към паркинга. Марио му хвърли ключовете, без да погледне към него. Майрън мина през тунел „Линкълн“ и се качи на шосе 3. Мина покрай огромния и прочут магазин за електроника, наречен „Топс“. На рекламното табло се виждаше гигантски нос, увиснал над шосе 3. Надписът гласеше: „Топс е точно под носа ви“. Носът изглеждаше прекалено реален. Липсваха единствено стърчащи от него гигантски косми.

Вече се намираше на около километър от стадиона, когато телефонът в колата му иззвъня.

— Имам известна информация — съобщи Уин.

— Давай.

— Никоя от сметките или кредитните карти на Грег Даунинг не е била използвана през последните пет дни.

— Нищичко?

— Нищичко.

— Да е теглил пари в брой от банката?

— Не и през последните пет дни.

— А по-рано? Може да е изтеглил доста пари, преди да изчезне.

— Работим по въпроса, но засега не знам нищо.

Майрън пое по отбивката към „Медоуландс“. Зачуди се какво ли означаваше всичко това. Засега не много, но всъщност новините не бяха добри. Кръв в мазето. Никаква следа от Грег. Никаква финансова дейност. Не изглеждаше обещаващо.

— Нещо друго? — запита Майрън.

Уин се поколеба.

— Вероятно скоро ще узная къде любимият ни Грег е изпил питието си в компанията на прекрасната Карла.

— Къде?

— След мача — отговори Уин. — Тогава ще знам повече.