Харлан Коубън
Под прикритие (34)

34.

Уин седеше на пейка близо до входа на университета на 116 улица. Носеше бежов панталон „Еди Бауър“, мокасини без чорапи, синя оксфордска риза и вратовръзка.

— Сливам се с околните — обясни Уин.

— Като евреин на коледна служба в църквата — съгласи се Майрън. — Бауман все още ли е в клас?

Уин кимна.

— След десет минути трябва да излезе.

— Знаеш ли как изглежда?

Уин му подаде ежегодния сборник на университета.

— Страница двеста и десет — каза той, после добави: — Е, разкажи ми за Емили.

Майрън го направи. Висока брюнетка, облечена в черен, плътно прилепнал гащеризон, мина покрай тях. Носеше учебниците си притиснати до гърдите. Джули Нюмар от „Батман“. Уин и Майрън се вгледаха внимателно в нея. Мяу.

Когато Майрън свърши, Уин не си направи труда да задава въпроси.

— Имам среща в офиса — каза той и се надигна. — Нямаш нищо против, нали?

Майрън поклати глава и седна. Уин си тръгна. Майрън прикова очи във вратата. Десет минути по-късно студентите започнаха да излизат. Две минути след това професор Сидни Бауман ги последва. Имаше същата рошава брада като на снимката. Беше почти плешив, но носеше остатъците си от коса доста дълги. Беше облечен в джинси, кубинки и червена фланела. Опитваше се да прилича на обикновен работник.

Бауман вдигна нагоре очилата си и тръгна напред. Майрън изчака малко, преди да го последва. Нямаше закъде да бърза. Добрият професор наистина отиваше в кабинета си. Той пресече тревната площ и изчезна зад друга тухлена сграда. Майрън намери пейка и седна.

Мина един час. Майрън наблюдаваше студентите и се почувства ужасно остарял. Трябваше да си донесе вестник. Да седиш в продължение на цял час, без да четеш, означаваше да мислиш. Мозъкът му непрестанно раждаше нови идеи и после ги отхвърляше. Знаеше, че изпуска нещо. Усещаше го. Но всеки път, когато се протегнеше към него, то изчезваше дълбоко под повърхността.

Внезапно си спомни, че днес не бе проверил телефонния секретар на Грег. Извади мобифона и набра номера. Когато чу гласа му, натисна 317, кода, програмиран от Грег. На лентата имаше само едно съобщение, но то беше доста странно.

— Не се ебавай с нас — каза електронно промененият глас. — Говорих с Болитар. Той е готов да плати. Това ли искаш?

Край на съобщението.

Майрън застина. Вторачи се в голата тухлена стена. Вслуша се в сигнала за няколко секунди, без да прави нищо друго. Какво, по дяволите…

— Той е готов да плати. Това ли искаш?

Майрън натисна звездичката, за да чуе съобщението отново. После го направи пак. Вероятно щеше да го изслуша и за четвърти път, ако професор Бауман внезапно не се бе появил на вратата.

Бауман спря да поговори с двама студенти. Разговорът беше оживен. И тримата демонстрираха пламенен академичен интерес. Колеж. Продължавайки задълбочения си разговор, те излязоха от университета и тръгнаха по Амстердам авеню. Майрън прибра мобифона в джоба си и тръгна след тях. На 112 улица групата се раздели. Двамата студенти продължиха на юг. Бауман пресече улицата и се отправи към църквата „Свети Джон Божествения“.

„Свети Джон Божествения“ беше масивна сграда и най-голямата катедрала в света в кубически метри („Свети Петър“ в Рим се смята за базилика, а не за катедрала). Сградата приличаше на града, в който се намираше. Възхитителна и овехтяла. Високите колони и великолепните изрисувани прозорци бяха оградени с надписи като „Носете каски“ (макар че датираше от 1892 година, катедралата все още не бе завършена), „Катедралата е патрулирана и се наблюдава електронно за вашата безопасност“. Дървени плоскости закриваха дупките в гранитната фасада. Вляво от това архитектурно чудо имаше две алуминиеви бараки. Вдясно се виждаше „Детската скулптурна градина“ с Фонтана на мира, огромна скулптура, навяваща различни мисли, никоя от които за мира. Образи на отрязани глави и крайници, ръце, издигащи се от праха, сякаш се опитваха да избягат от ада, мъж, извиващ врата на сърна, всичко това създаваше атмосфера по-подходяща за среща на Данте с Гоя, отколкото за състояние на лениво спокойствие.

Бауман тръгна по алеята вдясно от катедралата. Майрън знаеше, че по-надолу се намира приютът за бездомни. Той пресече улицата и се опита да спазва дистанцията. Бауман мина покрай група бездомници, облечени в мизерни синтетични сака и прекалено широки панталони. Някои му махнаха и го поздравиха. Бауман им махна в отговор. После изчезна зад една врата. Майрън се зачуди какво да направи. Всъщност нямаше избор. Дори ако се наложеше да унищожи прикритието си, трябваше да влезе.

Мина покрай мъжете, кимна и им се усмихна. Те кимнаха и също му се усмихнаха. Входът на приюта представляваше двойна черна врата с дантелени завеси. До нея имаше два надписа: „Внимание, деца. Забави“ и „Катедрално училище“. Приют за бездомни и училище — интересна комбинация. Само в Ню Йорк.

Майрън влезе. Помещението беше пълно с вехти матраци и мъже. Тежка миризма на застояло изпълваше въздуха. Майрън се опита да не направи гримаса. Видя Бауман, който говореше с няколко човека в ъгъла. Никой от тях не беше Коул Уайтман, наречен още Норман Лоуенстайн. Майрън заоглежда небръснатите лица и кухите очи. Погледът му се местеше от ляво на дясно.

Забелязаха се едновременно.

Очите им се приковаха един в друг за секунда, но това беше достатъчно. Коул Уайтман се обърна и побягна. Майрън го последва, като си проправяше път през бездомните. Професор Бауман забеляза вълнението. С пламнали очи той застана на пътя на Майрън, който сви рамене и го блъсна, без да спре спринта си. Също като Джим Браун. Само дето Джим Браун трябваше да го прави срещу типове като Дик Бъткъс и Рей Нички, а не някакъв петдесетгодишен професор, който вероятно не тежеше и сто килограма въпреки отпуснатия си корем.

Коул Уайтман изчезна през задната врата и я затръшна след себе си. Майрън мина през нея след секунди. Озоваха се навън, но само за миг. Уайтман изчезна нагоре по металната стълба към главния параклис. Майрън го последва. Вътрешността беше същата като външната част — великолепни образци на архитектура и изкуство, смесени с вехто и грозно. Скамейките например бяха евтини сгъваеми столове. По гранитните стени висяха луксозни драперии без никакъв ред. В дебелите колони бяха монтирани стълби.

Майрън забеляза как Коул излиза от близката врата. Спринтира след него. Подметките му отекваха под високия сводест таван. Отново бяха навън. Коул се отправи към подземието на катедралата през тежката противопожарна врата. Надписът на нея гласеше „Програма А. Т. С.“ Приличаше на детска градина. Двамата мъже се затичаха по коридора, от двете страни на който бяха разположени вехти метални шкафове. Коул зави надясно и изчезна зад дървена врата.

Когато Майрън отвори вратата, видя пред себе си тъмно стълбище. Чу стъпки под себе си. Тръгна надолу. Светлината, която идваше отгоре, намаляваше с всяка негова стъпка. Слизаше дълбоко в подземието на катедралата. Стените бяха бетонни и влажни. Майрън се зачуди дали влизаше в крипта или гробница, или нещо също така зловещо, ако въобще имаше толкова зловещо. Американските катедрали имаха ли крипти, или това беше само в Европа?

Докато стигне до най-долното стъпало, наоколо вече бе съвсем тъмно. Светлината отгоре почти не се виждаше. Страхотно. Майрън пристъпи в черната дупка на някаква стая. Наклони глава и се заслуша като ловно куче. Нищо. Опипа стената за ключ на лампа. Отново нищо. В стаята беше ужасно студено. Миризма на влага тегнеше в помещението. Майрън не хареса обстановката. Никак не я хареса.

Запристъпя бавно напред с протегнати ръце като чудовището на Франкенщайн.

— Коул — извика той. — Искам само да поговоря с теб.

Думите му отекнаха във влажната стая. Той продължи напред. Беше изминал около три метра, когато протегнатите му ръце напипаха нещо. Майрън опипа гладката, студена повърхност. Мрамор, помисли си той. Заопипва надолу. Беше някаква статуя. Усети рамото, ръката, мраморното крило. Зачуди се дали е надгробен паметник и бързо дръпна ръката си.

Остана неподвижен и отново се опита да чуе нещо. Единственият звук беше бученето в ушите му, сякаш към тях бяха притиснати раковини. Зачуди се дали да не се върне горе, но нямаше начин да го направи. Коул вече знаеше, че е в опасност. Щеше да се скрие отново и никога вече да не се появи на повърхността. Това беше единственият шанс на Майрън.

Той направи още една стъпка. Върхът на обувката му се удари в нещо твърдо. Пак мрамор, помисли си той. Заобиколи го. После някакъв звук, скърцащ звук, го накара да замръзне на място. Идваше от земята. Не беше мишка. Прекалено силен звук за мишка. Майрън наклони глава и зачака. Пулсът му се ускори. Очите му започваха да се приспособяват към тъмнината и успяха да различат няколко високи фигури. Статуи. Сведени глави. Майрън си представи израженията на религиозен екстаз по лицата им. Гледаха надолу към него с вид на хора, убедени, че отиват в по-добро място от това, което са обитавали доскоро.

Майрън пристъпи напред и ледени пръсти сграбчиха глезена му. Той изпищя.

Ръката го дръпна и той падна тежко на цимента. Зарита, освободи крака си и се отдръпна назад. Гърбът му се удари в поредния мрамор. Някакъв мъж се изкикоти дивашки. Майрън усети как космите по врата му настръхват. Друг мъж се засмя. После трети. Сякаш го заобикаляше група хиени.

Майрън се опита да се изправи, но внезапно мъжете се хвърлиха върху него. Не знаеше колко бяха. Ръце го дръпнаха обратно на пода. Той размаха юмруци и фрасна някого в лицето. Чу се хрущящ звук и един от мъжете падна. Но другите достигнаха до целта си. Майрън се озова проснат на влажния цимент, размахвайки диво ръце и раздавайки удари напосоки. Чу стонове. Смесената воня на човешки тела и алкохол беше непоносима, задушаваща. Ръцете вече бяха навсякъде. Едната свали часовника му. Друга измъкна портфейла. Майрън отново замахна. Удари ребра. Нов стон и човекът падна.

Някой светна фенер и насочи лъча към очите му. Стори му се, че към него се приближава влак.

— Добре — каза някакъв глас. — Дръпнете се от него.

Ръцете се плъзнаха като змии. Майрън се опита да седне.

— Преди да ти дойдат някакви идеи — каза гласът зад фенера, — виж това.

Пред лъча се появи пистолет. Друг глас каза:

— Шейсет кинта? Това ли е всичко, по дяволите? Мамка му.

Майрън усети как портфейлът пада върху гърдите му.

— Сложи си ръцете зад гърба.

Той изпълни нареждането. Някой го хвана за ръцете, дръпна ги една до друга грубо, опъвайки сухожилията му. На китките му изщракаха белезници.

— Оставете ни — каза гласът.

Майрън чу тътрене на крака. Въздухът се прочисти. Вратата се отвори, но насочената към очите му светлина му попречи да види нещо. Настъпи тишина. След известно време гласът каза:

— Извинявай за това, Майрън. Ще те пуснат след няколко часа.

— Докога ще бягаш и ще се криеш, Коул?

Коул Уайтман се засмя.

— Крия се от дълго време — отговори той. — Свикнал съм с това.

— Не съм тук, за да те спра.

— Представи си облекчението ми — отвърна той. — Е, как разбра кой съм?

— Не е важно — отговори Майрън.

— За мен е.

— Нямам интерес да те унищожавам — каза Майрън. — Искам само малко информация.

Отново мълчание. Майрън примигна.

— Как се замеси във всичко това? — запита Коул.

— Грег Даунинг изчезна. Бях нает, за да го намеря.

— Ти?

— Да.

Коул Уайтман се изсмя дълбоко и сърдечно. Звукът отекна по стените заплашително, преди милостиво да спре.

— Какво е толкова смешно? — запита Майрън.

— Наша си шега — отговори Коул и се изправи. — Слушай, трябва да тръгвам. Съжалявам.

Пак тишина. Коул загаси фенера и хвърли Майрън в пълна тъмнина. Той чу отдалечаващите се стъпки.

— Не искаш ли да знаеш кой уби Лиз Горман? — извика Майрън.

Стъпките спокойно продължиха напред. Майрън чу щракване. Светна малка крушка. Може би четиридесет вата. Не освети помещението, но все пак си беше подобрение. Майрън примигна и огледа стаята. Беше претъпкана с мраморни статуи, разхвърляни навсякъде без никаква логика или ред. Все пак не беше гробница. Само идиотски склад.

Коул Уайтман се върна при него. Седна с кръстосани крака директно пред Майрън. Бялата брада си стоеше на мястото — някъде много гъста, другаде въобще липсваща. Косата му стърчеше във всички посоки. Уайтман отпусна пистолета.

— Искам да знам как умря Лиз — меко каза той.

— Пребита с бейзболна бухалка — отговори Майрън.

Очите на Коул се затвориха.

— Кой го направи?

— Точно това се опитвам да разбера. В момента главният заподозрян е Грег Даунинг.

Коул Уайтман поклати глава.

— Той не беше вътре достатъчно дълго.

Майрън усети как стомахът му се свива. Опита се да оближе устните си, но устата му беше пресъхнала.

— Ти беше ли там?

— На отсрещната страна на улицата, зад боклукчийска кофа. Като шибаното джудже Оскар.

Устните му се разтеглиха в усмивка, но зад нея нямаше нищо.

— Искаш никой да не те забележи? Направи се на бездомен — каза той и се изправи с леко движение като йога. — Бейзболна бухалка.

Коул стисна носа си, обърна се настрани и сведе глава към гърдите си. Майрън чу леки хлипове.

— Помогни ми да намеря убиеца й, Коул.

— Защо, по дяволите, трябва да ти имам доверие?

— На мен или на полицията — отвърна Майрън. — Зависи само от теб.

Това прикова вниманието му.

— Ченгетата няма да направят абсолютно нищо. Мислят, че тя е убиец.

— Тогава ми помогни — настоя Майрън.

Коул седна на пода и се приближи до него.

— Ние не сме убийци. Правителството ни лепна този етикет и сега всеки го вярва. Но не е вярно. Разбираш ли?

Майрън кимна.

— Разбирам — отговори той.

Коул го изгледа строго.

— Да не се опитваш да се държиш снизходително с мен?

— Не.

— Не се дръж снизходително — каза Коул. — Искаш да остана и да говоря, затова не се дръж снизходително. Бъди откровен и аз ще се държа така.

— Чудесно — отвърна Майрън. — Но тогава не ми пробутвай тия: „Ние не сме убийци, а борци за свобода“. Не съм в настроение за това.

— За това ли мислиш, че говоря?

— Вие не сте преследвани от корумпирано правителство — каза Майрън. — Отвлекли сте и сте убили един човек, Коул. Можеш да наречеш това с всички гръмки думи, които искаш, но то си остава убийство.

Коул почти се усмихна.

— Ти наистина вярваш в това.

— Чакай, не ми казвай. Позволи ми да отгатна — каза Майрън и се престори, че потъва в дълбоки мисли. — Правителството ми е промило мозъка, нали? Цялата история е била план на ЦРУ да се отърве от дузина студенти, които са заплашвали да съсипят правителството.

— Не — отвърна Коул. — Но ние не убихме Хънт.

— Кой го уби?

Коул се поколеба. Вдигна поглед и примигна, сякаш преглъщаше сълзите си.

— Хънт се самоуби.

Зачервените му очи погледнаха към Майрън, за да видят как ще реагира. Майрън не проговори.

— Отвличането беше измама — продължи Коул. — Цялата история беше идея на Хънт. Искаше да нарани баща си. Реши, че най-добрият начин е да вземе парите му, а после да го изложи. Но онези задници ни изненадаха и Хънт избра друго отмъщение.

Коул задиша тежко.

— Той изтича навън с пистолета — продължи Коул. — Извика: „Майната ти, татко!“. После си пръсна главата.

Майрън не каза нищо.

— Погледни историята ни — каза Уайтман с умолителен глас. — Ние бяхме безвредна група хипита. Протестирахме по антивоенните демонстрации. Дрогирахме се. Никога не сме извършвали насилие. Никой от нас дори нямаше оръжие, с изключение на Хънт. Той беше мой съквартирант и най-добър приятел. Никога не бих могъл да го нараня.

Майрън не знаеше какво да вярва. А най-вече нямаше време да се тревожи за двайсетгодишно убийство. Изчака Коул да продължи. Реши да го остави да поговори за миналото, но Коул не каза нищо повече. Накрая Майрън реши да смени темата.

— Значи си видял Грег Даунинг да влиза в сградата на Лиз Горман? — запита той.

Коул кимна бавно.

— Тя изнудваше ли го?

— Не само тя — поправи го той. — Това беше моя идея.

— Какво имахте срещу Грег?

Уайтман поклати глава.

— Не е важно.

— Тя вероятно е била убита заради това.

— Вероятно — съгласи се Коул. — Но няма нужда да знаеш подробностите. Довери ми се.

Майрън не беше в положение да настоява.

— Разкажи ми за нощта на убийството.

Коул потърка наболата си брада.

— Както ти казах — започна той, — бях на отсрещната страна на улицата. Когато си в нелегалност, има определени правила, според които живееш. Правила, които ни помогнаха да останем живи и свободни през последните двайсет години. Едно от тях е, че след като извършим престъпление, никога не оставаме заедно. Ченгетата ни търсят като група, а не като отделни хора. Откак сме в града, ние с Лиз внимавахме никога да не сме заедно. Свързвахме се само чрез обществения телефон.

— А Глория Кац и Сюзън Милано? — запита Майрън. — Те къде са?

Коул се усмихна, без следа от веселие. Майрън видя липсващите зъби и се зачуди дали са част от маскировката или нещо по-зловещо.

— Ще ти разкажа за тях друг път — каза Коул.

Майрън кимна.

— Добре, продължавай — каза той.

Бръчките по лицето на Коул сякаш станаха по-дълбоки и тъмни на слабата светлина. Той мълча известно време, преди да продължи.

— Лиз беше готова да тръгне — накрая каза той. — Възнамерявахме да приберем мангизите и да изчезнем от града. Чаках на улицата да ми даде сигнал.

— Какъв сигнал?

— След като прибереше всички пари, трябваше да запали лампата три пъти. Това означаваше, че щеше да слезе след десет минути. Щяхме да се срещнем на Сто и шестнадесета улица и да хванем влака. Но сигналът не се появи. Лампата й въобще не угасна. Страхувах се да отида да проверя какво става по очевидни причини. За това също си имаме правила.

— От кого трябваше Лиз да прибере пари онази вечер?

— От трима души — отговори Коул и започна да изброява на пръсти. — Грег Даунинг, съпругата му — как й беше името…

— Емили.

— Точно така. Емили — потвърди той. — И стареца, който притежава „Драконите“.

Сърцето на Майрън се сви.

— Чакай малко — каза той. — Клип Арнстайн също ли трябваше да се появи?

— Не само трябваше — поправи го Коул. — Появи се.

Черен лед скова костите на Майрън.

— Клип беше там? — запита той.

— Да.

— А другите двама?

— И тримата се появиха. Но планът не беше такъв. Лиз трябваше да се срещне с Даунинг в един бар. Там щяха да уредят сделката.

— Бар на име „Швейцарска хижа“, нали?

— Точно така.

— Но Грег също се появи в апартамента й?

— Да, по-късно. Клип Арнстайн пристигна първи.

Майрън се сети за предупреждението на Уин относно Клип. „Харесваш го прекалено много. Не си обективен.“

— Колко трябваше да плати Клип?

— Тридесет хиляди долара.

— Полицаите намериха само десет в апартамента й — каза Майрън. — А и те бяха от банковия обир.

Коул сви рамене.

— Или дъртакът не й е платил, или убиецът е взел парите. — Той се замисли за момент, после добави: — Или Клип Арнстайн я е убил. Но той ми изглежда малко старичък, не мислиш ли?

Майрън не отговори.

— Колко време остана Клип при нея? — запита той.

— Десет-петнайсет минути.

— Кой дойде след това?

— Грег Даунинг. Помня, че имаше чанта. Реших, че парите са вътре. Влезе и излезе адски бързо. Не повече от минута. А и носеше чантата, когато излезе. Тогава започнах да се тревожа.

— Грег може да я е убил — каза Майрън. — Не е нужно дълго време, за да удариш някого с бейзболна бухалка.

— Но той не носеше бухалка — отвърна Коул. — Чантата не беше достатъчно голяма. А Лиз имаше бухалка в апартамента си. Мразеше пистолетите, но искаше да има някакво средство за защита.

Майрън знаеше, че в апартамента на Лиз Горман не бе намерена бухалка. Това означаваше, че убиецът е използвал нейната бухалка. Възможно ли беше Грег да се качи горе, да влезе в апартамента й, да намери бухалката, да я убие и да излезе навън за толкова кратко време?

Съмнително.

— А Емили? — запита Майрън.

— Тя дойде последна — отговори Коул.

— Колко дълго остана вътре?

— Пет минути. Нещо такова.

Достатъчно време, за да вземе уликите, които после бе оставила в дома на Грег.

— Видя ли някой друг да влиза или излиза от сградата?

— Естествено — отговори Коул. — Там живеят много студенти.

— Но можем да приемем, че Лиз Горман вече е била мъртва, когато Грег е пристигнал, нали?

— Да.

— Значи въпросът е следният: кого, освен Клип Арнстайн си спомняш да влиза в сградата в интервала между връщането на Лиз от „Швейцарска хижа“ и пристигането на Грег Даунинг?

Коул се замисли за момент и сви рамене.

— Най-вече студенти, предполагам. Имаше един много висок тип…

— Колко висок?

— Не знам. Много.

— Аз съм един и деветдесет и пет. По-висок ли беше от мен?

— Да, така мисля.

— Черен ли беше?

— Не знам. Бях на отсрещната страна на улицата, а и светлината не беше много добра. Не съм наблюдавал толкова внимателно. Може и да е бил черен. Но не мисля, че той е нашият човек.

— Защо смяташ така?

— Наблюдавах сградата до следващата сутрин. Той не излезе. Или живее там, или поне е останал при някого цялата нощ. Съмнявам се, че убиецът би се мотал там толкова време.

Не може да се спори, помисли си Майрън. Опита се да огледа наум всичко, което беше чул, хладнокръвно като компютър, но релетата му започваха да прегряват.

— Кого още видя? Някой, който да изпъква сред другите?

Коул се замисли отново с разсеян поглед.

— Имаше една жена, която влезе малко преди Грег да се появи. Сега се сещам и че си тръгна, преди той да дойде.

— Как изглеждаше?

— Не помня.

— Руса, брюнетка?

Коул поклати глава.

— Помня я само защото носеше дълго палто. Всички студенти носеха якета или анцузи или нещо такова. Помня, че тя приличаше на възрастен човек.

— Носеше ли нещо? Дали тя…

— Слушай, Майрън, съжалявам, но трябва да вървя — прекъсна го Коул, като се изправи и погледна към Майрън с тъжно изражение. — Пожелавам ти късмет в търсенето на това копеле — каза той. — Лиз беше добър човек. Никога не е наранявала никого. Никой от нас не го е правил.

Преди Коул да изчезне, Майрън попита:

— Защо ми се обади снощи? Какво щеше да ми продадеш?

Коул се усмихна тъжно и тръгна. Спря, преди да стигне до вратата, и се обърна.

— Сега съм сам — каза той. — Глория Кац беше простреляна, когато ни нападнаха. Почина три месеца по-късно. Сюзън Милано умря при катастрофа през 1982 година. Лиз и аз запазихме смъртта им в тайна. Искахме ченгетата да издирват четирима души, а не двама. Мислехме, че това ще ни помогне да се укрием. Та както виждаш, сега остана само един от нас.

Коул имаше изтощения вид на оцелял, който не е убеден дали мъртвите не са по̀ късметлии от него. Той се приближи до Майрън и отключи белезниците.

— Тръгвай — каза Коул.

Майрън се надигна и разтърка китките си.

— Благодаря ти — каза той.

Коул едва кимна.

— Няма да кажа на никого къде си.

— Да — отвърна Коул. — Знам.