Харлан Коубън
Под прикритие (3)

3.

Риджууд беше първокласно предградие, един от онези стари градове, които все още се наричат селца, където деветдесет и пет процента от учениците продължават в колеж и никой не позволява на децата си да се сприятеляват с останалите пет процента. Виждаха се няколко по-модерни къщи, образци на новото строителство от шейсетте години, но в по-голямата си част красивите къщи в Риджууд датираха от по-ранни, теоретически по-невинни времена.

Майрън откри къщата на Даунинг без проблеми. Викториански стил. Много голяма, но не мрачна. Три етажа с идеално избелели кедрови греди. От лявата страна имаше закръглена куличка с остър връх. Просторен двор с всичко необходимо в него — двойната люлка, където Атикъс и Скаут^[1] можеха да пият лимонада в горещите августовски нощи, преобърнато детско колело, пластмасова шейна, макар да не бе валяло поне от шест седмици. Баскетболният ринг, леко ръждясал, висеше на вратата на гаража. Лепенки от пожарната с надпис „Деца“ проблясваха в сребристо и червено на два от прозорците на горния етаж. Стари дъбове ограждаха пътеката като опитни стражи.

Уин още не беше пристигнал. Майрън паркира и свали прозореца си. Прекрасен ден в средата на март. Небето беше наситеносиньо. Птиците пееха. Той се опита да си представи Емили тук, но не успя. Много по-лесно му беше да я види в някой небостъргач в Ню Йорк, в един от апартаментите на новобогаташите, целият боядисан в бяло и украсен със скулптури, сребърни перли и прекалено много огледала. Но все пак той не беше говорил с Емили от десет години. Може и да се е променила. Или пък той не е имал реална представа за нея преди години. Нямаше да му е за първи път да сгреши.

Стори му се странно, че отново е в Риджууд. Джесика беше израснала на това място. Тя не обичаше да се връща тук, но сега и двете любими жени в живота му — Джесика и Емили — имаха още нещо общо — градчето Риджууд. Това можеше да се прибави към списъка с общи неща между двете — запознанството с Майрън, ухажването, влюбването, разбиването на сърцето на Майрън. Обичайните неща.

Емили му беше първата. Първата година в колежа изглеждаше малко позакъсняло време да загубиш девствеността си, ако се съдеше по хвалбите на приятелите. Но ако наистина е имало сексуална революция сред американските тийнейджъри в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, Майрън или я бе пропуснал, или някъде бе сбъркал. Жените винаги го бяха харесвали. Но докато приятелите му се отдаваха на многобройните си оргии, Майрън, изглежда, привличаше не тези момичета, които трябваше. Той привличаше добрите момичета, онези, които все още казваха „не“, или щяха да го кажат, ако Майрън беше набрал смелостта да опита.

Това се промени в колежа, когато се запозна с Емили.

Страст. Това е дума, с която често се прекалява, но Майрън смяташе, че тя чудесно може да се използва в този случай. Емили беше от типа жени, които мъжете наричат „съблазнителни“ вместо „красиви“. Виждаш истински красива жена и искаш да я нарисуваш или да напишеш поема за нея. Виждаш Емили и искаш веднага да разкъсаш дрехите й. Тя притежаваше невероятна сексуалност. Тежеше няколко килограма повече отколкото трябваше, но те бяха великолепно разпределени. Двамата с нея представляваха страхотна двойка. И двамата под двайсет години, и двамата вън от дома си за първи път, и двамата готови да експериментират.

С една дума — взрив.

Телефонът в колата му иззвъня. Майрън вдигна слушалката.

— Предполагам — каза Уин, — че планираш да влезем с взлом в дома на Даунинг.

— Да.

— Тогава не е разумно да паркираш колата си пред същата тази къща, нали?

Майрън се огледа.

— Къде си?

— Карай до края на улицата. Завий наляво, после по втората вдясно. Паркирал съм зад сградата с офиси.

Майрън затвори и запали двигателя. Последва указанията и спря на паркинга. Уин стоеше облегнат на ягуара си с кръстосани ръце. Изглеждаше както винаги — сякаш позираше за корицата на списание „WASP“^[2]. Русата му коса беше идеално подредена. Чертите му — порцеланови, изискани и малко прекалено идеални. Носеше панталон в цвят каки, син блейзър и крещяща вратовръзка „Лили Пулицър“. Уин изглеждаше точно така както бихте си представили, че изглежда човек, наречен Уиндзър Хорн Локуд III — елитен, погълнат от мисълта за себе си, разглезен.

Е, поне две от трите не беше.

В сградата с офиси се помещаваха разнородни фирми. Гинеколог. Рехабилитатор. Служба за връчване на призовки. Диетолог. Женски фитнес център. Типично за него, Уин бе застанал до входа на женския клуб. Майрън се приближи към него.

— Откъде знаеш, че бях паркирал пред къщата?

Държейки входа под око, Уин посочи с глава.

— Онзи хълм горе. Можеш да видиш абсолютно всичко с помощта на бинокъл.

Двайсетинагодишна жена, облечена в черен екип за аеробика от ликра, излезе от входа. Носеше бебе. Не й бе отнело дълго време да си възвърне фигурата. Уин й се усмихна. Жената се усмихна в отговор.

— Обичам млади майки — каза Уин.

— Обичаш жени в ликра — поправи го Майрън.

Уин кимна.

— Така си е — потвърди той и сложи тъмните си очила. — Ще започваме ли?

— Мислиш ли, че проникването в къщата ще бъде проблем?

Уин направи физиономия „ще се престоря, че не си попитал“. Друга жена излезе от фитнес центъра. Странно, но тази не си спечели усмивка от страна на Уин.

— Разкажи ми историята — каза Уин. — И мръдни встрани. Искам да съм сигурен, че виждат ягуара.

Майрън му разказа всичко, което знаеше. Осем жени излязоха през петте минути, които му бяха нужни, за да предаде историята. Само две от тях бяха наградени с усмивки. Едната носеше тигрово трико. Тя получи най-широката му усмивка — онази, която почти докосваше крайчеца на очите му.

Лицето на Уин остана безизразно, сякаш не бе чул разказаното от Майрън. Дори когато му съобщи, че временно е заел мястото на Грег в „Драконите“, Уин продължи да гледа с надежда към вратата на фитнес центъра. Нормално за него поведение. Майрън завърши и запита:

— Някакви въпроси?

Уин докосна устната си с пръст.

— Мислиш ли, че мадамата с тигровото трико носеше бельо?

— Не знам — отговори Майрън, — но със сигурност носеше венчална халка.

Уин сви рамене. Това нямаше значение за него. Той не вярваше в любовта или в сериозните връзки с противоположния пол. Някои хора можеха да приемат това за прост сексизъм. Но щяха да сгрешат. Жените не представляваха предмети за Уин. Предметите понякога получаваха неговото уважение.

— Последвай ме — каза Уин.

Намираха се на по-малко от километър от къщата на Даунинг. Уин вече я беше разучил и бе открил пътеката, където имаше най-малка възможност да ги видят и да събудят подозрения. Вървяха, потънали в удобното мълчание на двама мъже, които се познават от дълго време, и то доста добре.

— Има нещо интересно, освен цялата тази история — каза Майрън.

Уин зачака.

— Помниш ли Емили Шафър? — запита Майрън.

— Името ми говори нещо.

— Ходих с нея в продължение на две години в „Дюк“.

Уин и Майрън се бяха запознали в „Дюк“. Освен това бяха съквартиранти през всичките четири години. Уин бе човекът, който запозна Майрън с бойните изкуства, а после и с работата под прикритие за ФБР. Сега Уин беше най-важната личност в „Лок-Хорни Секюритис“, компания за търговия с ценни книжа, намираща се на Парк авеню, която бе собственост на семейството му от откриването на борсата. Майрън бе наел офис за собствената си фирма в сградата на Уин. Освен това Уин се разправяше с всички парични проблеми на клиентите на „Спортно представителство МБ“.

Уин се замисли за момент.

— Да не е онази, която имаше навика да издава маймунски звуци?

— Не — отговори Майрън.

Уин изглеждаше изненадан.

— Тогава коя беше онази, която издаваше маймунските звуци?

— Нямам представа.

— Може да е някоя, с която аз съм бил.

— Възможно е.

Уин отново се замисли, после сви рамене.

— И какво за нея?

— Била е омъжена за Грег Даунинг.

— Разведени ли са?

— Да.

— Спомням си я — каза Уин. — Емили Шафър. Добра фигура.

Майрън кимна.

— Никога не съм я харесвал — продължи Уин. — Само маймунските й звуци ми харесваха. Бяха доста интересни.

— Тя никога не е издавала маймунски звуци.

Уин се усмихна леко.

— Стените бяха много тънки — каза той.

— Ти да не си имал навика да подслушваш?

— Само когато дръпнехте щорите и не можех да виждам нищо.

Майрън поклати глава.

— Ама че си прасе — каза той.

— По-добре е от маймуна.

Стигнаха до предната морава и продължиха напред към вратата. Тайната беше да изглеждаш така, сякаш точно тук ти е мястото. Ако човек се прокрадваше предпазливо, някой можеше да го забележи. Двама мъже, приближаващи се към вратата, обикновено не навеждаха хората на мисълта за крадци.

До вратата имаше метална клавиатура с малка червена лампичка. Светеше.

— Аларма — каза Майрън.

Уин поклати глава.

— Фалшива. Само лампичка. Сигурно е купена от някой евтин магазин.

Той погледна към ключалката и презрително млясна с устни.

— Такава скапана ключалка при заплата на професионален баскетболист — каза той очевидно отвратен. — Със същия успех можеше да затвори вратата с пластилин.

— Ами резето? — запита Майрън.

— Не е заключено.

Уин вече беше извадил парчето целулоид. Кредитните карти са прекалено корави. Целулоидът върши много по-добра работа. За не повече време, отколкото би било нужно с ключ, вратата се отвори и те влязоха в коридора. На вратата имаше процеп за пощата и навсякъде из коридора се валяха пликове. Майрън провери набързо някои от датите. Нито едно от писмата не бе лежало на пода повече от пет дни.

Домът беше обзаведен във фалшив селски стил ала Марта Стюарт. Мебелите бяха от така наречените „просто кънтри“, чийто вид наистина беше прост, но цените им — безумни. Много дървения, антики и сухи цветя. Миризмата на ароматизатор беше силна и натрапчива.

Разделиха се. Уин се качи в домашния кабинет. Включи компютъра и започна да сваля цялата информация върху дискети. Майрън откри телефонния секретар в стаята, която навремето се наричаше дневна, а сега кръщаваха с разни измислени имена като „калифорнийска стая“ или „главната стая“. Телефонният секретар регистрираше датата и часа на всяко обаждане. Много удобно. Майрън натисна бутона. Касетата се превъртя и заговори. Още на първото съобщение, което според дигиталния глас бе получено в 9:18 вечерта, когато Грег изчезна, Майрън уцели бинго.

Треперещ женски глас каза:

— Карла е. Ще бъда в задното сепаре до полунощ.

Майрън превъртя и се заслуша отново. На фона се чуваха много различни звуци — говор, музика, потракване на чаши. Обаждането вероятно беше направено от бар или ресторант, особено като се имаше предвид репликата за задното сепаре. Коя беше Карла? Приятелка? Вероятно. Кой друг щеше да се обади, за да си урежда среща за толкова късно вечерта? Разбира се, това не е било някаква обикновена вечер. Грег Даунинг беше изчезнал в интервала между обаждането и следващата сутрин.

Странно съвпадение.

Добре, къде са се срещнали, ако Грег въобще е отишъл на срещата? И защо Карла, която и да беше тя, звучеше толкова уплашена? Или това беше само във въображението на Майрън?

Той изслуша касетата до края. Нямаше други съобщения от Карла. Ако Грег не се беше появил в посоченото задно сепаре, нямаше ли Карла да се обади отново? Сигурно. Засега Майрън можеше да приеме, че Грег Даунинг се е видял с Карла, преди да изчезне.

Следа.

Имаше и четири обаждания от Мартин Фелдър, агента на Грег. Той звучеше все по-притеснен с всяко обаждане. Последното гласеше:

— За бога, Грег, не можеш ли да ми се обадиш? Сериозно ли е контузен кракът ти? Не се крий от мен сега, когато трябва да сключим сделката с „Форте“. Обади ми се, ясно ли е?

Имаше и три обаждания от някакъв мъж на име Крис Дарби, който очевидно работеше за „Форте Спортс Инкорпорейтид“. Той също звучеше паникьосан.

— Марти не иска да ми каже къде си. Мисля, че той си играе с нас, опитва се да вдигне цената или нещо подобно. Но вече се разбрахме, нали? Ето ти моя телефонен номер, Грег. Как е контузията ти все пак?

Майрън се усмихна. Клиентът на Мартин Фелдър бе изчезнал, но той правеше всичко възможно да обърне това в своя полза. Агенти. Той натисна бутона няколко пъти. Накрая екранът разкри кодовия номер, който Грег бе нагласил, за да проверява съобщенията си. 317. Сравнително нов трик в занаята. Сега Майрън можеше да се обади по всяко време и да чуе какви съобщения са били оставени на машината. Той натисна бутона за повторно набиране. Още един сравнително нов трик. Да видим на кого Грег се е обадил за последен път. Телефонът звънна два пъти и беше вдигнат от жена, която каза:

— Кимел Брадърс.

Кои ли бяха те? Майрън затвори.

Той се присъедини към Уин в кабинета на горния етаж. Уин продължаваше да копира, а Майрън се захвана да преглежда чекмеджетата. Нищо особено полезно.

Преместиха се в спалнята. Огромното легло беше оправено. И двете нощни шкафчета бяха покрити с листа, химикалки и ключове.

И двете.

Странно за мъж, който живееше сам.

Очите на Майрън огледаха стаята и се спряха на един стол, който служеше за закачалка. Дрехите на Грег бяха проснати върху облегалката и едната облегалка за ръце. Съвсем нормално. Всъщност доста по-спретнато отколкото при Майрън, но това нищо не доказваше. Той погледна отново и забеляза нещо по-особено на другата облегалка за ръце. Две дрехи. Бяла блуза и сива пола.

Майрън погледна към Уин.

— Може да принадлежат на госпожица Маймунски звуци — каза Уин.

Майрън поклати глава.

— Емили не живее тук от месеци. Защо дрехите й ще стоят на стола?

Банята също се оказа интересна. Голяма вана с воден масаж вдясно, сауна, душ и две шкафчета. Първо провериха шкафчетата. Едното съдържаше пяна за бръснене, мъжки дезодорант, флакон афтършейв „Поло“ и самобръсначка „Жилет“. В другото шкафче имаше отворена кутия с гримове, парфюм „Калвин Клайн“, пудра и дамски дезодорант. На пода под шкафчето беше разпиляна малко пудра. В поставката за сапун до ваната лежаха две дамски самобръсначки — еднодневки.

— Има си гадже — каза Майрън.

— Професионален баскетболен играч, който си живее с някое готино маце — отбеляза Уин. — Ама че разкритие. Сигурно някой от нас трябва да изкрещи „Еврика“.

— Да, но това повдига интересен въпрос — каза Майрън. — Ако гаджето й внезапно е изчезнало, тъй наречената му любовница нямаше ли да съобщи за това?

— Не — отговори Уин, — не и ако е с него.

Майрън кимна. После разказа на Уин за загадъчното съобщение от Карла.

Уин поклати глава.

— Ако са планирали да избягат — каза той, — защо тя ще казва къде ще се срещнат?

— Тя не каза къде. Каза само задното сепаре в полунощ.

— Все пак — настоя Уин. — Това не е от нещата, които правиш точно преди да изчезнеш. Да речем, че по някаква причина Карла и Грег са решили да изчезнат за известно време. Грег нямаше ли да знае къде и кога да се срещне с нея?

Майрън сви рамене.

— Може пък тя да е променила мястото на срещата.

— Как? От предното сепаре на задното сепаре?

— Дяволите да ме вземат, ако знам.

Огледаха останалата част от горния етаж. Нищо интересно. Спалнята на сина на Грег имаше тапети на състезателни коли и голям плакат на татенцето, изпреварващ Пени Хардуей към коша. Стаята на дъщерята беше обзаведена в стил „Барни“^[3] — лилави динозаври. Никакви следи. Всъщност никъде нямаше никакви следи, докато не стигнаха до мазето.

Когато запалиха лампата, Майрън веднага забеляза всичко.

Мазето беше обзаведено добре и превърнато в ярко оцветена стая за игра на децата. Имаше много колички, конструктори „Лего“ и пластмасова къщичка. По стените се виждаха сцени от „Аладин“, „Цар Лъв“ и други филмчета на Дисни. Имаше телевизор и видео. Виждаха се и неща за времето, когато децата ще пораснат — флипер и джубокс. Около стените бяха подредени малки люлеещи се столове, матраци и канапета.

Освен това имаше кръв. Солидно количество капки кръв по пода. И малко кръв размазана по стената.

В гърлото на Майрън се надигна горчилка. Беше виждал кръв много пъти в живота си, но все още се отвращаваше от нея. Уин не реагираше по същия начин. Той се доближи до карминените петна с нещо като изненада на лицето си. Наведе се, за да ги огледа по-добре. После се изправи.

— Погледни откъм оптимистичната страна — каза Уин. — Временното ти място в „Драконите“ може да стане постоянно.