Харлан Коубън
Под прикритие (27)

27.

Майрън спря на светофара, който разделяше Ливингстън авеню и магистралата „Джон Кенеди“. Това кръстовище почти не се бе променило през последните трийсет години. Познатата тухлена фасада на ресторант „Нерон“ се издигаше вдясно. Преди двадесет и пет години това беше „Къщата за пържоли на Джими Джонсън“. Същата бензиностанция заемаше другия ъгъл, малката пожарна — третия, а необработена земя — последния.

Майрън зави по Хобарт роуд. Семейство Болитар се беше преместило в Ливингстън, когато Майрън беше на шест седмици. Тук малко се бе променило в сравнение с останалия свят. Познатите гледки сега бяха по-скоро досадни, отколкото успокояващи. Човек не забелязваше нищо. Гледаше, но не виждаше.

Когато зави по улицата, където баща му го беше учил да кара колело, той се опита да обърне внимание на къщите, които го бяха заобикаляли през целия му живот. Имаше промени, разбира се, но му се струваше, че все още е 1970 година. Той и родителите му все още говореха за съседските домове, назовавайки предишните им собственици, сякаш това бяха южняшки плантации. Например семейство Рейкин не живееха в дома Рейкин от повече от десет години. Майрън не познаваше хората, които сега обитаваха дома на Киршнер или Паркър. Също като семейство Болитар семействата Рейкин и Киршнер се бяха нанесли тук, когато все още кварталът беше нов и Ливингстън беше смятан за отдалечено от Ню Йорк място. Тези семейства бяха преживели по-голямата част от живота си тук. Бяха пристигнали с бебетата си, бяха ги отгледали, бяха ги учили да карат колела на същата улица, където и Майрън се бе учил да кара. После изпратиха децата си в началното училище „Бърнет“, после прогимназията „Херитадж“ и накрая гимназията „Ливингстън“. Хлапетата бяха отишли в колежа и си идваха само за ваканциите. Не дълго след това започна изпращането на сватбени покани. Няколко от семействата започнаха да показват снимки на внуци, като клатеха глави, изненадани от това колко бързо лети времето. Накрая семействата Рейкин и Киршнер се почувстваха тук не на мястото си. Този град, създаден, за да се отглеждат деца, вече не съдържаше нищо за тях. Семейните им къщи изведнъж станаха прекалено големи и празни. Те ги продадоха на млади семейства с бебета, които скоро щяха да тръгнат в началното училище „Бърнет“, после прогимназията „Херитадж“ и накрая гимназията „Ливингстън“.

Животът, заключи Майрън, не е много по-различен от онези потискащи реклами за застраховки.

Няколко от старите семейства в квартала все пак бяха останали тук. Обикновено можеше да се разбере кои къщи принадлежат на тях. Въпреки факта, че децата вече бяха пораснали, те бяха направили пристройки и тераси и поддържаха моравите си в безукорен вид. Семействата Браун и Голдстайн бяха направили точно това. И, разбира се, Ал и Елън Болитар.

Майрън отби форда си по алеята. Фаровете му осветиха предния двор като полицейски прожектори по време на бягство от затвора. Той паркира на асфалта недалеч от баскетболния кош. Загаси двигателя. За момент се загледа в коша. Пред очите му се появи образа на баща му, който го повдигаше, за да може да достигне обръча. Дали образът идваше от спомените, или въображението му. Не можеше да каже. Нито пък имаше значение.

Докато вървеше към къщата, външните лампи се запалиха чрез детектора за движение. Макар че детекторите бяха инсталирани преди три години, те все още възхищаваха родителите му, които смятаха тази технологическа новост за изобретение равно на откриването на огъня. Когато поставиха детекторите, майка му и баща му бяха прекарали благословени часове в изпробване на механизма, като опитваха дали могат да се наведат под фотоклетката му, или да вървят адски бавно, за да не ги усетят детекторите. Понякога в живота има и простички удоволствия.

Родителите му седяха в кухнята. Когато Майрън влезе, и двамата бързо се престориха, че вършат нещо.

— Здрасти — каза той.

Те го погледнаха със загрижени очи.

— Здравей, скъпи — каза майка му.

— Здрасти, Майрън — обади се и баща му.

— Раничко се върнахте от Европа — отбеляза Майрън.

И двете глави кимнаха, сякаш се признаваха за виновни в престъпление.

— Искахме да те видим как играеш — обясни майка му.

Каза го внимателно, сякаш ходеше по тънък лед с факел в ръка.

— Е, как мина пътуването? — попита Майрън.

— Чудесно — отговори баща му.

— Великолепно — добави майка му. — Храната, която сервираха, беше направо прекрасна.

— Само че порциите бяха малки — вметна баща му.

— Какво искаш да кажеш „малки“? — възнегодува майка му.

— Просто отбелязвам, Елън. Храната беше добра, но порциите бяха малки.

— Какво, да не би да си ги мерил? Какво искаш да кажеш с това „малки“?

— Мога да позная една малка порция, когато видя такава. Тези бяха малки.

— Малки. Сякаш се нуждаеш от по-големи. Този човек яде като кон. Няма да умреш, ако свалиш няколко килограма, Ал.

— Аз? Въобще не съм надебелял.

— Така ли? Панталоните ти са станали толкова тесни, че човек би те помислил за актьор от мюзикъл.

Баща му намигна на майка му.

— Не ми се стори да имаш проблеми, когато ги сваляше по време на пътешествието.

— Ал! — извика тя, но на лицето й се появи усмивка. — Пред собственото ти дете! Какво ти става?

Бащата погледна към Майрън и разпери ръце.

— Бяхме във Венеция — обясни той. — В Рим.

— Не казвай нищо повече — отвърна Майрън. — Моля те.

Засмяха се. Когато замълчаха, майка му заговори с приглушен тон:

— Добре ли си, скъпи?

— Чудесно — отговори Майрън.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Мисля, че се справи доста добре там — каза баща му. — Подаде на ТС няколко много добри паса. Наистина хубави. Игра доста умно.

Разчитай на баща си да подслади горчилката.

— Провалих се — каза Майрън.

Баща му поклати глава и каза:

— Да не мислиш, че ти казах това само за да те накарам да се почувстваш по-добре?

— Знам, че го казваш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Няма значение — каза баща му. — Никога не е имало значение. Знаеш го.

Майрън кимна. Знаеше го. Беше гледал амбициозни бащи през целия си живот. Хора, които се опитваха да изживеят мечтите си чрез своите деца, като принуждаваха синовете си да носят бреме, каквото те самите никога не биха носили. Но не и баща му. Никога баща му. Ал Болитар никога не беше засипвал сина си с истории за великите си спортни постижения. Никога не беше го подбутвал напред. Ал притежаваше прекрасната способност да изглежда почти безразличен, като в същото време ясно показваше колко държи на сина си. Да, имаше противоречие, но баща му успяваше да се справи. За съжаление не беше присъщо на поколението на Майрън да признае подобно нещо. Поколението му бе останало неопределено — сбутано между хипитата от Удсток и „Поколение X“ по МТВ. Бяха прекалено млади, когато „Тридесетгодишните“ цареше по телевизионните екрани, а сега бяха прекалено стари за „Бевърли Хилс 90210“ или „Мелроуз Плейс“. Майрън смяташе, че той е най-вече част от „поколението на обвинението“, където животът представляваше серии от реакции и контрареакции. По същия начин, по който онези амбициозни бащи бяха вложили всичко в синовете си, сега синовете им се връщаха и обвиняваха бащите си за провалите си. Неговото поколение бе научено да се обръща назад и да посочва точните моменти, когато бащите са съсипали живота на децата си. Майрън никога не го беше правил. Ако погледнеше назад, то бе само за да узнае тайната на родителите си, за да я приложи след време към собствените си деца.

— Знам как изглеждаха нещата тази вечер — каза Майрън, — но всъщност не се чувствам толкова лошо.

Майка му подсмръкна.

— Знаем — каза тя.

Очите й бяха зачервени. Тя подсмръкна отново.

— Няма да плачеш заради…

Тя поклати глава.

— Ти си голям човек. Знам го. Но когато излезе на игрището за първи път от толкова време…

Гласът й заглъхна. Баща му отмести очи. Те тримата бяха еднакви. Носталгията ги привличаше, както папараците привличат начинаещите звезди.

Майрън изчака, докато се увери, че ще заговори с твърд глас.

— Джесика иска да се преместя при нея — съобщи им той.

Очакваше протести. Поне от майка си. Майка му не беше простила на Джесика това, че веднъж го бе изоставила. Майрън се съмняваше, че въобще някога ще й прости. Баща му, както беше обичайно за него, се държеше като добър репортер — неутрален, но човек се чудеше какво мнение си съставя след внимателно зададените въпроси.

Майка му погледна към баща му. Той отвърна на погледа й и сложи ръка на рамото й. После майка му каза:

— Винаги можеш да се върнеш.

Майрън едва не поиска пояснение, но се сдържа и кимна. Тримата седнаха около кухненската маса и заговориха. Майрън си направи сандвич с печено сирене. Майка му вярваше, че човек трябва да се грижи за кучетата, а не за хората. Вече не готвеше, което Майрън приемаше за нещо положително. Предаността й беше повече от очевидна и това напълно го задоволяваше.

Разказаха му за пътешествието си. Той им обясни набързо и без подробности защо отново играе професионален баскетбол. Час по-късно Майрън се отправи към стаята си в мазето. Живееше тук, откакто стана на шестнайсет години, годината, когато сестра му отиде в колежа. Мазето беше разделено на две стаи — всекидневна, която той почти никога не използваше, освен за гости, и следователно поддържаше чиста, и спалня, която приличаше на бърлога на тийнейджър. Той легна на леглото и се загледа в плакатите по стените. Повечето бяха окачени там още през пубертета. Цветовете им бяха избелели, а краищата — прегънати.

Майрън винаги беше харесвал „Селтикс“. Вероятно защото баща му беше израснал близо до Бостън. Двата му най-любими плаката бяха на Джон Хавличек — звездата на „Селтикс“ от шейсетте години, и Лари Бърд — звездата от осемдесетте. Майрън погледна от Хавличек към Бърд. Неговият плакат трябваше да е следващият на стената. Това беше момчешката му мечта. Когато „Селтикс“ го взеха в отбора, той почти не се изненада. Явно действаше някаква висша сила. Предопределено бе той да стане следващата легенда на „Селтикс“.

После Бърт Уесън се блъсна в него.

Майрън сложи ръце зад главата си. Очите му се приспособиха към светлината. Когато телефонът звънна, той разсеяно се протегна към него.

— Имаме това, което търсиш — каза електронно променен глас.

— Извинете?

— Същото, което и Даунинг искаше да купи. Ще ти струва петдесет хиляди долара. Събери парите. Ще ти се обадим с инструкции утре вечер.

Линията прекъсна. Майрън натисна звездичката, за да проследи обаждането, но то бе направено извън района. После положи глава на възглавницата. Вторачи се в двата плаката и зачака да заспи.