Харлан Коубън
Под прикритие (26)

26.

Майрън седеше в далечния край на пейката. Знаеше, че няма да играе, но в гърдите му все още гореше предстартовата треска. В младите си години той се бе радвал на напрежението на важните състезания дори когато треската му достигаше почти до парализа. Това вълнение не продължаваше прекалено дълго. След като хванеше случайна топка или вкараше почти невъзможен кош, напрежението изчезваше, а виковете на тълпата му звучаха като далечна музика.

Тази треска не бе част от съществуването на Майрън от повече от десет години и сега той знаеше това, което винаги бе подозирал. Треската беше директно свързана с баскетбола. С нищо друго. Никога не беше изпитвал нещо подобно в бизнеса си или в личния живот. Мислеше, че това усещане ще изчезне с възрастта и зрелостта, когато щеше да проумее, че само един младеж може да вземе дребно нещо като баскетболен мач и да го превърне в събитие от библейска важност. Възрастният човек можеше да види това, което е почти безсмислено да обясняваш на децата — че една провалена училищна забава или един пропуснат кош не означава нищо в бъдещето. И все пак сега, вече в трийсетте си години, Майрън все още чувстваше същото напрежение като в младините си. Усещането не бе изчезнало с възрастта. То просто е спало дълбоко, точно както Калвин го бе предупредил, и е чакало възможността да се събуди. Възможност, която рядко се появяваше.

Бяха ли приятелите му прави? Това наистина ли беше прекалено много за него? Не беше ли оставил цялата история зад себе си? Той забеляза Джесика в публиката. Наблюдаваше играта със съсредоточен поглед. Само тя не изглеждаше притеснена от завръщането му на игрището. Но пък тя не беше част от живота му, когато беше на върха на славата си. Дали жената, която обичаше, не го разбираше или…

Той спря.

Когато си на пейката, стадионът изглежда малко място. Майрън забеляза Уин, който говореше с Тъмпър. Видя Джесика. Видя и жените и приятелките на другите играчи. А после, влизащи през вратата право срещу него, видя родителите си. Очите му бързо се върнаха на игрището. Той плесна с ръце и извика няколко окуражаващи думи към съотборниците си, като се преструваше на силно заинтересуван от мача. Майка му и баща му. Сигурно бяха провалили цялото си пътешествие.

Майрън рискува да хвърли бърз поглед. Родителите му вече седяха близо до Джесика, в сектора за роднини и близки приятели. Майка му гледаше право в него. Дори от това разстояние той успя да забележи объркания й поглед. Очите на баща му се стрелкаха наоколо, а челюстите му бяха здраво стиснати, сякаш събираше сили, за да погледне към игрището. Майрън ги разбра. Всичко това беше прекалено познато за тях. Той отново отмести поглед.

Леон Уайт излезе от играта и седна на празното място до Майрън. Момчето с кърпите го наметна с анцуга му и му подаде пластмасова бутилка. Леон отпи малко „Геторейд“. Тялото му лъщеше от пот.

— Снощи те видях да говориш с Тъмпър — каза Леон.

— Да.

— Спа ли с нея?

Майрън поклати глава.

— Не, останах си неизчукан.

Леон се засмя.

— Някой казвал ли ти е как е получила прякора си?

— Не.

— Когато прави секс и се въодушеви, има навика да си удря крака. Левият. Винаги левия. Та значи тя лежи на гърба си и ти се трудиш с всичка сила и изведнъж левият й крак започва да чука по леглото. А ти чуваш „тъмп-тъмп“. Загря ли?

Майрън кимна. Беше загрял.

— Та ако тя не направи това, ако не започне да удря с крак, значи не си свършил работата като хората. Не смееш да си покажеш физиономията пред останалите. Ходиш с наведена глава.

Леон се замисли за момент, после добави:

— Това си е сериозна традиция.

— Като паленето на свещи на Коледа — каза Майрън.

Леон се засмя.

— Е, не съвсем същото.

— Ти бил ли си с нея, Леон?

— Естествено. Веднъж — отговори той, после бързо добави: — Но това беше, преди да се оженя.

— Откога си женен?

— Ние с Фиона сме заедно малко повече от година.

Сърцето на Майрън прескочи. Фиона. Името на жената на Леон беше Фиона. Той погледна към публиката и към лъскавата, закръглена блондинка. Фиона започваше с Ф.

— Болитар!

Майрън вдигна поглед. Дони Уолш.

— Да?

— Влизаш на мястото на Ериксън — каза Уолш с груб тон, сякаш бързаше да изплюе думите си. — Поемаш Кайли.

Майрън погледна към треньора объркано, сякаш му говореше на суахили. Беше втората четвъртина. Резултатът беше сигурен.

— Какво, по дяволите, чакаш, Болитар? Влизай. Веднага. — Леон го плесна по гърба. — Върви, човече.

Майрън се изправи. Краката му бяха сковани. В главата му мисли за убийство и изчезване се въртяха като прилепи на светло. Опита се да преглътне, но устата му беше пресъхнала. Изтича към масата на говорителя. Без да мисли, смъкна анцуга си като змия, която сменя кожата си. Кимна към говорителя.

— На мястото на Ериксън — каза Майрън.

Десет секунди по-късно звънецът иззвъня и говорителят съобщи:

— На мястото на Трой Ериксън влиза Майрън Болитар.

Майрън влезе и махна на Ериксън. Съотборниците му изглеждаха изненадани, че го виждат. Ериксън каза:

— Заеми се с Уолъс.

Реджи Уолъс. Един от най-добрите стрелци в НБА. Майрън застана до него и се приготви. Уолъс го погледна с развеселена усмивка.

— Внимание ББМ — извика Реджи Уолъс подигравателно. — Всички нащрек за ББМ.

Майрън погледна към ТС.

— Какво е ББМ? — запита той.

— Бавно бяло момче — отговори ТС.

— Аха.

Всички други дишаха тежко и бяха покрити с пот. Майрън се почувства скован и неподготвен. Очите му се заковаха върху Уолъс. Някакво движение в публиката привлече погледа му и той вдигна очи. Уин стоеше до един от изходите с кръстосани ръце. Очите им се срещнаха за миг. Уин му кимна леко. Чу се свирката. Играта започна.

Реджи Уолъс веднага започна да се заяжда с него.

— Сигурно се шегуваш — каза той. — Старче, ще те направя моята женичка.

— Първо обаче вечеря и кино — отвърна Майрън.

Уолъс погледна към него.

— Кофти отговор, старче.

Нямаше смисъл да спори.

Уолъс се приведе и поклати глава.

— Мамка му. Със същия успех можеше да ме покрива и баба ми.

— Особено след като ти трябва нова жена — каза Майрън.

Уолъс го изгледа сериозно и кимна.

— Това беше по-добро — каза той.

„Пейсърс“ поеха топката. Уолъс се опита да блокира Майрън под коша. Това беше хубаво. Физически контакт. Нищо не разчупваше стоманените окови така, както борбата за позиция. Телата им се удариха едно в друго с глух шум. Уолъс се опита да се освободи, бутайки се назад, но Майрън се държеше здраво, притиснал коляно в гърба му.

— Леле — присмя се Уолъс, — колко си силен.

След това направи движение, което Майрън почти не видя. Завъртя се покрай коляното му толкова бързо, че Майрън едва успя да обърне главата си. Използвайки го за опора, Уолъс скочи високо. Приличаше на ракета „Аполо“, отправила се стремително към космоса. Майрън се загледа безнадеждно в протегнатите ръце на Уолъс, който сякаш спря във въздуха и после продължи да се издига, като че ли гравитацията не съществуваше. Когато Реджи най-после започна да се спуска, той дръпна топката зад главата си, преди да я наниже с невероятна сила в коша.

Забивка.

Уолъс се приземи с разперени ръце, готов да приеме аплодисментите. Думите му преследваха Майрън по игрището.

— Добре дошъл в НБА, бивш спортисте. Или никога не си бил спортист. Абе какъвто ще да си. Ей, човече, не беше ли това наистина красиво? Как изглеждах, докато се издигах нагоре? Бъди честен. Подметките на кецовете ми са страхотни, нали? Толкова съм хубав. Толкова ужасно хубав. Как се чувстваше, когато забих под носа ти? Хайде, старче, кажи ми.

Майрън се опита да не обръща внимание на думите му. „Драконите“ изпуснаха следващия кош. „Пейсърс“ грабнаха топката. Уолъс се престори, че се връща назад, и ловко заобиколи Майрън. Хвана топката и стреля светкавично. Топката влезе в коша със свистящ звук. Три точки.

— Уау, старче, чу ли този звук? — продължи Реджи. — Няма по-сладък звук на земята. Чуваш ли ме? Не съществува по-сладък звук. По-хубав е дори от вика на жена в оргазъм.

Майрън го погледна.

— Жените получават оргазъм? — запита той.

Уолъс се засмя.

— Туш, старче. Туш.

Майрън погледна часовника. Беше в игра от трийсет и четири секунди, а неговият човек вече бе направил пет точки. Ако вървеше така, Майрън можеше да задържи Уолъс под шестстотин точки за игра.

Неодобрителните викове започнаха малко след това. За разлика от младостта му сега крясъците на тълпата му правеха впечатление. Не бяха само неясен звук, окуражавания, върху които се възнасяш, както сърфистът се възнася върху вълните. Или обиди от страна на феновете на противника, които очакваш и дори им се радваш по някакъв перверзен начин. Но да чуеш собствените си фенове как те обиждат, да видиш как твоята агитка се обръща срещу теб, това бе нещо, което Майрън никога преди не бе изпитвал. Чуваше тълпата както никога преди. Долавяше ясно отделните крясъци.

— Вониш, Болитар!

— Изчезни оттам, по дяволите!

— Разбий си и другото коляно и сядай!

Той се опита да не им обръща внимание, но всеки вик го пронизваше като кинжал.

Гордостта взе превес. Нямаше да позволи на Уолъс да направи друга точка. Беше твърдо решен. Искаше го с цялото си сърце. Но коляното му не беше на същото мнение. Майрън просто беше прекалено бавен. Реджи Уолъс направи още шест точки и общият резултат стигна до единадесет. Майрън направи само две. Започна да играе това, което навремето наричаше презрително „баскетболен апандисит“, тоест някои играчи са като апандисита ти — или са безвредни, или те нараняват. Опита се да стои встрани от играта. Продължи да тича и да се движи далеч от топката. Когато хвана топката и се понесе към коша, огромният център на „Пейсърс“ отби удара и прати топката в тълпата. Виковете бяха оглушителни. Майрън погледна към публиката. Майка му и баща му седяха неподвижно като статуи. Един ред по-нагоре група добре облечени мъже сложиха ръце пред устата си и закрещяха:

— Болитар вони!

Майрън видя как Уин бързо се придвижи към тях и протегна ръка към водача им. Водачът пое ръката и падна.

Странното беше, че колкото и Майрън да се излагаше, колкото и да го побеждаваха и колкото и лошо да играеше, старата самоувереност оставаше. Той искаше да играе. Все още търсеше възможност за добър удар. Пренебрегваше доказателствата, които тълпата от 18 812 човека (според говорителя) виждаше ясно. Знаеше, че късметът му ще се промени. Просто не беше в най-добра форма, това бе всичко. Скоро щеше да се промени.

Осъзна, че това страхотно приличаше на описанието на господин Б за разсъжденията на комарджията.

Четвъртината завърши малко след това. Когато тръгна към пейката, Майрън отново погледна към родителите си. Те се изправиха и му се усмихнаха. Той също се усмихна и им кимна. После погледна към групата на добре облечените викачи. Не се виждаха никъде. Нито пък Уин.

Никой не заговори с него през почивката и Майрън не участва в остатъка от мача. Подозираше, че Клип стои зад включването му в игра. Защо? Какво се опитваше да докаже Клип? Мачът завърши с победа на „Драконите“. Докато стигнат до съблекалнята и започнат да се преобличат, изпълнението на Майрън бе забравено. Пресата заобиколи ТС, който беше играл великолепно. ТС плесна Майрън по гърба, когато той мина покрай него, но не каза нищо.

Майрън развърза кецовете си. Чудеше са дали родителите му ще го чакат. Вероятно не. Щяха да разберат, че иска да е сам. Въпреки вечните си намеси, те знаеха добре кога да изчезнат. Щяха да го чакат у дома. Да останат будни цяла нощ, ако се наложи. И до днес баща му седеше и гледаше телевизия, докато Майрън се прибере. След като чуеше ключа му в ключалката, баща му се преструваше на заспал. Тридесет и две годишен и баща му все още го чакаше. Господи, беше прекалено стар за това, нали?

Одри надникна предпазливо иззад ъгъла и зачака. Приближи се чак след като Майрън й махна. Пъхна бележника и химикалката си в чантата и сви рамене.

— Погледни към по-добрата страна — каза тя.

— И тя е?

— Все още имаш страхотен задник.

— Това е заради шортите — отвърна Майрън. — Прилепват и поддържат.

— Прилепват и поддържат?

Той сви рамене.

— Хей, честит рожден ден.

— Благодаря — отвърна Одри.

— „Пази се от Мартенските Иди“^[1] — драматично произнесе Майрън.

— Иди е на петнадесети — поправи го Одри. — Днес е седемнадесети.

— Да, знам. Но никога не пропускам възможност да цитирам Шекспир. Това ме прави да изглеждам умен.

— Ум и хубав задник — каза Одри. — На кого му пука дали се движиш добре?

— Странно — отвърна Майрън. — Джес никога не се оплаква.

— Поне не в лицето ти — усмихна се Одри. — Радвам се да те видя в такова добро настроение.

Той отвърна на усмивката й и сви рамене.

Одри се огледа, за да се увери, че никой не ги чува.

— Имам малко информация за теб — съобщи тя.

— Върху?

— Частният детектив при развода.

— Грег е наел такъв?

— Или той, или Фелдър — отговори Одри. — Имам източник, който се занимава с електрониката на „Разследвания Протек“. Те вършат цялата работа на Фелдър. Моят източник не знае всички подробности, но е помогнал да поставят видеокамера в мотел „Гленпойнт“ преди два месеца. Знаеш ли мотела?

Майрън кимна.

— На шосе 80? На около седем километра оттук?

— Точно така. Източникът ми не знае какво е имало на касетата. Знае само, че е била свързана с развода на Даунинг. Той потвърди и очевидното: подобно нещо обикновено се прави, за да бъде заловен единият от съпрузите в изневяра.

Майрън се намръщи.

— Това е било преди два месеца?

— Да.

— Но Грег и Емили вече са били разделени тогава — каза Майрън. — Разводът е бил практически приключен. Какъв е смисълът?

— Разводът, да — съгласи се Одри. — Но битката за децата тъкмо е започвала.

— Е, и какво? Емили е била разведена жена, която е имала сексуална връзка. Това нещо не доказва, че не ставаш за родител. Особено в наше време.

Одри поклати глава.

— Толкова си наивен — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Запис на мама, която се чука с някакъв жребец в мотел? Все още живеем в сексистко общество. Няма начин подобно нещо да не повлияе на съдията.

Майрън се замисли, но не можеше напълно да го приеме.

— Първо, приемаш, че съдията е едновременно от мъжки пол и е неандерталец. Второ, това са деветдесетте години, за бога. Жена, разделена от мъжа си, прави секс с друг мъж? Едва ли е нещо необичайно.

— Не знам какво още да ти кажа, Майрън.

— Имаш ли нещо друго?

— Това е — отговори тя. — Но работя по въпроса.

— Познаваш ли Фиона Уайт?

— Жената на Леон? Достатъчно, за да си кажем „здрасти“. Защо?

— Била ли е някога модел?

— Модел? — захили се Одри. — Да, предполагам, че можеш да я наречеш така.

— Била ли е на корицата на „Плейбой“?

— Да.

— Знаеш ли в кой месец?

— Не. Защо?

Той й разказа за електронната поща. Сега беше почти сигурен, че г-ца Ф е Фиона Уайт, а „Сепбейб“ е съкратено от „Септемврийско маце“. Септември трябва да е бил месецът, когато се е появила на корицата. Одри го слушаше внимателно.

— Мога да проверя — каза тя, когато Майрън свърши. — Ще видя дали е било през септември.

— Това ще ни помогне.

— Да, и би обяснило доста неща — продължи Одри. — За напрежението между Даунинг и Леон.

Майрън кимна.

— Слушай, трябва да тръгвам — каза Одри. — Джес ме чака в колата. Дръж ме в течение.

— Добре. Забавлявайте се.

Майрън се избърса и започна да се облича. Замисли се за тайната приятелка на Грег, онази, която бе живяла в дома му. Възможно ли бе това да е Фиона Уайт? Ако е така, това би обяснило нуждата от дискретност. Възможно ли бе Леон Уайт да е научил за това? Изглеждаше логично, съдейки по отношението му към Грег. Добре, докъде води това? И каква беше връзката с комарджийството на Грег и с опита за изнудване от страна на Лиз Горман?

Я чакай малко!

Забравѝ комарджийството за момент. Да предположим, че Лиз Горман е имала нещо друго за Грег Даунинг. Разкритие еднакво, ако не и потенциално по-опасно от губенето на известна сума. Да предположим, че някак си е научила за връзката на Грег с жената на най-добрия му приятел. Да предположим, че е решила да изнудва Грег и Клип с тази информация. Колко би платил Грег, за да не научат феновете и съотборниците му за предателството? Колко би платил Клип, за да не взривят тази бомба по средата на шампионата?

Заслужаваше си да проучи по-внимателно това.