Харлан Коубън
Под прикритие (20)

20.

Голямата Синди седеше зад бюрото си. Вероятно „седеше“ не беше най-подходящата дума. Напомняше за камилата, която се опитва да се провре през ухото на игла. Четирите крака на бюрото бяха във въздуха, а плотът лежеше на коленете на Голямата Синди. Чашата с кафе беше изчезнала в месестите ръце, които приличаха на възглавници. Късите остри кичури бяха в по-розов нюанс днес. Гримът й напомняше за детска веселба, включваща разтопени пастели. Носеше бяло червило като някоя от героините от документалните филми за Елвис. На гигантската й фланелка пишеше „Пий сода, а не тюлени“. Майрън се вторачи озадачено в надписа. Бяха му нужни няколко секунди, за да схване посланието. Правилно политически, но не неприятно.

Обикновено Голямата Синди изръмжаваше, когато видеше Майрън. Днес му се усмихна сладко и му намигна. Гледката беше ужасяваща. Напомняше на Бет Дейвид в „Какво се случи на Бейби Джейн“, само че уголемена от стероиди. Голямата Синди вдигна средния си пръст и го раздвижи нагоре-надолу.

— Линия първа? — опита Майрън.

Тя поклати глава. Жестът стана по-забързан. Синди вдигна очи към тавана. Майрън проследи погледа й, но не видя нищо. Тя завъртя очи. Усмивката замръзна на лицето й като клоунска маска.

— Не загрявам — призна Майрън.

— Уин иска да те види — каза тя.

Майрън чу гласа й за първи път и той го стресна. Голямата Синди звучеше като някоя от говорителките от програмата за покупки по телевизията, където хората се обаждат и описват подробно как животът им се е подобрил поради покупката на зелена ваза с формата на планината Ръшмор.

— Къде е Есперанца? — попита Майрън.

— Уин е готин.

— Тя тук ли е?

— Уин мисли, че това е важно.

— Аз просто…

— Ти ще се видиш с Уин — прекъсна го Синди. — Няма нужда да проверяваш безценната си служителка.

Сладка усмивка.

— Не я проверявам. Просто искам да знам…

— Къде е кабинетът на Уин? Два етажа по-нагоре.

Синди отпи от кафето си, издавайки звук, който не можеше да се определи точно като сърбане. Лосовете из целия щат сигурно вече потегляха да си търсят партньорката.

— Кажи й, че ще се върна — каза Майрън.

— Разбира се — отвърна Синди и запърха с мигли, които приличаха на две зловещи тарантули. — Приятен ден — добави тя.

Ъгловият кабинет на Уин гледаше към Петдесет и пета улица и Парк авеню. Прекрасна гледка за златното момче на „Лок-Хорни Секюритис“. Майрън потъна в едно от виненочервените кожени кресла. На покритите с ламперия стени висяха няколко картини с ловни сцени. Дузини мъжествени мъже на коне, облечени в червени сака, черни шапки, бели панталони и черни ботуши, яздеха въоръжени с пушки и придружени от кучета, преследвайки малко космато същество, докато накрая го хващаха и убиваха. Страхотно спортсменство. Малко прекалено. Все едно да използваш огнехвъргачка, за да си запалиш цигарата.

Уин печаташе нещо на компютъра, който изглеждаше самотен върху огромното пространство, което той наричаше бюро.

— Открих нещо интересно на дискетата, която копирах в дома на Грег — съобщи той.

— Така ли?

— Изглежда нашият приятел господин Даунинг е имал адрес в Америка Онлайн — каза Уин. — Получил е тази електронна поща в събота.

Уин завъртя компютъра, за да може Майрън да види екрана.

Тема: Секс

Дата: 3–11 14:51:36

От: Сепбейб

До: Даунинг22

Ще се видим довечера в десет. Мястото, което обсъдихме. Ела. Обещавам ти най-великия екстаз, който можеш да си представиш.

Ф.

Майрън вдигна очи.

— Най-великия екстаз, който можеш да си представиш?

— Страхотна е в писането, нали? — ухили се Уин.

Майрън направи гримаса. Уин постави ръка на сърцето си.

— Дори ако не може да изпълни това обещание — продължи той, — човек трябва да се възхити на способността й да поема риск и на пълната й отдаденост на занаята й.

— Аха — промърмори Майрън. — Коя е тази Ф?

— Не открих Сепбейб на линията — отговори Уин. — Това не означава нищо, разбира се. Много потребители нямат профил. Не искат никой да знае истинското им име. Може да се приеме, че Ф е друг от псевдонимите на скъпата ни починала приятелка Карла.

— Вече знаем истинското име на Карла — съобщи Майрън.

— Така ли?

— Лиз Горман.

Уин повдигна вежди.

— Моля?

— Лиз Горман. От бригадата „Рейвън“.

Той разказа на Уин за обаждането на Фред Хигинс. Уин се облегна на стола си и сплете пръсти. Както обикновено, лицето му не издаваше нищо.

Когато Майрън свърши, Уин каза:

— Става все по-любопитно.

— Въпросът е следният — каза Майрън. — Каква връзка може да съществува между Грег Даунинг и Лиз Горман?

— Силна — отговори Уин, като кимна към екрана. — Възможността за най-великия екстаз, ако човек си пада по преувеличенията.

— С Лиз Горман?

— Защо не?

Уин звучеше почти отбранително.

— Не би трябвало да дискриминираш въз основа на възраст или изкуствени гърди. Не е редно.

Господин Равни права.

— Не е това — каза Майрън. — Да предположим, че Грег си е падал по Лиз Горман, макар че никой не я е описвал като голяма красавица…

— Толкова си плитък, Майрън — каза Уин с разочаровано поклащане на главата. — Не си ли помислял някога, че Грег може да е видял нещо под всичко това? Все пак тя е имала доста големи гърди.

— Както винаги, когато обсъждаме секса — отвърна Майрън, — пропускаш смисъла.

— Който е?

— Как въобще са се запознали?

Уин отново сплете пръсти и допря върховете им до носа си.

— Аха.

— Точно така, аха. Тук става дума за жена, която живее в нелегалност повече от двайсет години. Пътувала е из целия свят, вероятно никога не е оставала на едно място за дълго. Преди два месеца е била в Аризона и е обрала банка. Работи като келнерка в малък ресторант на улица „Дайкман“. Как тази жена се е свързала с Грег Даунинг?

— Трудно — призна Уин, — но не е невъзможно. Има много доказателства в подкрепа на това.

— Какви например?

Уин посочи към компютъра.

— Електронната поща говори за миналата събота. Същата вечер, когато Грег и Лиз Горман са се срещнали в нюйоркски бар.

— В крайно скапан бар — поправи го Майрън. — Защо там? Защо не са отишли в хотел или в апартамента й?

— Вероятно защото барът е на майната си. Както ти каза, Лиз Горман не би искала да се показва много по публични места. А подобен бар става за това.

Уин леко потропа с пръсти по бюрото.

— Но ти, приятелю, забравяш нещо друго.

— Какво?

— Женските дрехи в дома на Грег — отговори Уин. — Разследването ти ни накара да стигнем до извода, че Даунинг е имал любовница, която е пазил в тайна. Въпросът е защо? Защо трябва да пази в тайна любовните си връзки? Единственото възможно обяснение е, че любовницата е била прочутата Лиз Горман.

Майрън не беше сигурен какво да мисли. Одри беше срещнала Грег в ресторант с някаква жена, която не подхождаше на описанието на Лиз Горман. Но това пък какво означаваше? Може да е била съвсем друга жена. Може да е било нещо съвсем невинно. Или пък друга любовна връзка, кой знае? Така или иначе Майрън не можеше да повярва в романтичната връзка между Грег Даунинг и Лиз Горман. Нещо не се връзваше.

— Сигурно има начин да открием името от екрана и истинската самоличност на потребителя — каза той. — Да се убедим поне, че отговаря на Лиз Горман или някой от псевдонимите й.

— Ще видя какво мога да направя. Нямам никакви контакти с Америка Онлайн, но сигурно познавам някого, който има.

Уин се завъртя и отвори вратата на минибара. Подхвърли на Майрън кутия „Ю-Ху“, а на себе си сипа светла бира. Уин пиеше само светла бира.

— Трудно ми беше да открия парите на Грег — каза той. — Не съм сигурен, че са много.

— Това съвпада с казаното от Емили.

— Както и да е — продължи Уин. — Открих едно солидно теглене.

— Колко?

— Петдесет хиляди в брой. Отне ми доста време, защото парите са изтеглени от една сметка, която Мартин Фелдър поддържа за него.

— Кога ги е изтеглил?

— Четири дни преди да изчезне — отговори Уин.

— Дали е решил да си плати комарджийските дългове?

— Възможно е.

Телефонът на Уин иззвъня. Той го вдигна и каза:

— Говорете. Добре, свържи ме.

Две секунди по-късно подаде телефона на Майрън.

— За мен ли е? — запита той.

Уин го изгледа безизразно.

— Не — отговори той. — Давам ти телефона, защото е прекалено тежък за мен.

Всички са големи умници. Майрън взе слушалката.

— Ало? — каза той.

— Долу те чака полицейска кола — излая Димонти. — Веднага си заведи задника при нея.

— Какво става?

— Аз съм в шибания дом на Даунинг, това става. Само дето не направих свирка на съдията, за да получа разрешение за влизане там.

— Страхотен си, Роли.

— Не се ебавай с мен, Болитар. Каза ми, че в къщата имало кръв.

— В мазето — поправи го Майрън.

— Е, аз в момента съм в мазето — каза Димонти. — И то е чисто като бебешко дупе.