Харлан Коубън
Под прикритие (19)

19.

Майрън не изгледа записа, но сънува мача.

В съня си видя Бърт Уесън, който фучеше към него. Видя ликуващото, почти шеметно и жестоко изражение на лицето на Бърт, който все повече се приближаваше към него. В съня си Майрън имаше достатъчно време, за да отстъпи назад. Всъщност дори прекалено много време. Но както се случва обикновено в сънищата, той не можеше да помръдне. Краката му стояха неподвижно като потънали в подвижни пясъци, докато неизбежното се приближаваше.

В действителност Майрън въобще не видя приближаването на Бърт Уесън. Не получи никакво предупреждение. Тъкмо се завърташе на десния си крак, когато онзи се стовари върху него. По-скоро чу, отколкото усети някакво изпукване. Отначало нямаше болка, а само невероятна изненада. Изненадата сигурно бе продължила по-малко от секунда, а после дойде болката.

В съня Бърт Уесън беше почти върху него. Бърт беше едър мъж, баскетболният еквивалент на хокеен грубиян. Нямаше много талант, но притежаваше невероятна сила и знаеше как да я използва. Беше го докарала надалеч, но тук вече ставаше дума за професионализъм и Бърт щеше да отпадне от голямата игра преди започването на сезона. Поетична ирония беше, че нито той, нито Майрън щяха да участват в истински професионален мач. Поне допреди две вечери.

В съня Майрън гледаше приближаването на Бърт Уесън и чакаше. Някъде в подсъзнанието си знаеше, че ще се събуди преди сблъсъка. Винаги ставаше така. Сега се луташе между кошмара и будното състояние — онова малко прозорче, където все още спиш, но знаеш, че сънуваш, и макар да имаш кошмари, искаш сънят да продължи, за да видиш как ще завърши. Но реалността нямаше да задържи това прозорче отворено за дълго. Никога не го правеше. Когато Майрън изплува на повърхността, знаеше, че какъвто и да беше отговорът, нямаше да го открие в нощно пътуване към миналото.

— Търсят те по телефона — каза Джесика.

Майрън примигна и се търколи по гръб. Джесика вече беше облечена.

— Колко е часът? — попита той.

— Девет.

— Какво? Защо не ме събуди?

— Имаше нужда от сън — отговори тя и му подаде телефона. — Есперанца е — добави тя.

Майрън взе телефона.

— Ало?

— Господи, никога ли не спиш в собственото си легло? — запита Есперанца.

Майрън не беше в подходящо настроение за закачките й.

— Какво има?

— Фред Хигинс от Министерството на финансите те търси — съобщи тя. — Чака на другата линия. Мислех, че ще искаш да говориш с него.

— Свържи ме.

Чу се прещракване.

— Фред?

— Да. Как си, Майрън?

— Добре. Научи ли нещо за онези серийни номера?

Последва кратко колебание.

— Набутал си се в сериозна история, Майрън. Много сериозна история.

— Слушам.

— Хората не искат това да се разчува, разбираш ли? Трябваше да премина през сума ти препятствия, за да се добера до това.

— Ням съм.

— Добре тогава — каза Хигинс и си пое дълбоко дъх. — Банкнотите са от Тъксън, Аризона. А по-специално от Фърст Сити Нешънъл Банк. Били са откраднати при въоръжен банков обир.

Майрън скочи.

— Кога?

— Преди два месеца.

Майрън си припомни заглавията по вестниците и кръвта му се смрази.

— Майрън?

— Бригадата „Рейвън“^[1] — успя да изрече той. — Това беше един от техните удари, нали?

— Точно така. Работил ли си по техния случай с ФБР?

— Не, никога.

Но помнеше. Майрън и Уин бяха работили по случаи от особено естество: строго секретни и с нужда от работа под прикритие. Бяха идеални в подобни ситуации. Кой би заподозрял, че бивша баскетболна звезда и богат наследник са агенти под прикритие? Можеха да се движат из каквито кръгове си поискат и да не възбудят абсолютно никакво подозрение. Майрън и Уин не трябваше да си създават легенди — действителността беше най-добрата. Но Майрън никога не бе работил на щат във ФБР. Техният любимец беше Уин. Майрън беше повече помощник, когото Уин викаше, когато смяташе, че това е наложително.

Но, разбира се, Майрън знаеше за бригадата „Рейвън“. Много хора, които помнеха екстремизма през шейсетте, ги познаваха. Основани от обаятелен лидер на име Коул Уайтман, Гарваните бяха една от революционните групи по онова време. Напомняха на Освободителната армия, отвлякла Пати Хърст. Гарваните също опитаха да извършат сериозно отвличане, но жертвата загина. Групата мина в нелегалност. Бяха четирима. Въпреки усилията на ФБР четиримата бегълци, включително Коул Уайтман, който с русата си като на Уин коса и тузарски произход никак не приличаше на екстремист, останаха неоткрити вече почти четвърт век.

Странните въпроси на Димонти относно радикални политически възгледи и „перверзни типове“ вече не изглеждаха толкова странни.

— Жертвата една от Гарваните ли е била? — запита Майрън.

— Не мога да кажа.

— Няма нужда — отвърна Майрън. — Знам, че е била Лиз Горман.

Ново кратко колебание.

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Огромните гърди — отговори Майрън.

— Какво?

Лиз Горман, пламенна червенокоса хубавица, беше една от основателките на бригадата. По време на първата им мисия — провален опит да изгорят химическата лаборатория в университета — полицията беше дочула кодовото й име: МД. По-късно се разбра, че членовете на бригадата са я наричали МД, съкратено от „мечтата на дърводелеца“, защото била „плоска като дъска и лесна за връткане“. Радикалите през шейсетте, въпреки така наречените им прогресивни идеи, бяха някои от най-големите сексисти. Сега вече огромните изкуствени гърди можеха да бъдат обяснени. Всички, които Майрън бе разпитвал, си спомняха поне едно нещо за Карла — размера на бюста й. Лиз Горман беше прочута с плоската си гръд. Каква по-добра маска от огромни гърди?

— ФБР и ченгетата си сътрудничат по този случай — каза Хигинс. — Опитват се да задържат нещата в тайна за известно време.

— Защо?

— Поставили са квартирата й под наблюдение. Надяват се, че някой от другите членове на бригадата може да се отбие там.

Майрън напълно занемя. Беше искал да научи повече за загадъчната жена и сега го научи: тя беше Лиз Горман, прочутата радикалка, която никой не бе виждал от 1975 година. Маскировките, многобройните паспорти, изкуствените гърди — всичко вече беше получило обяснение. Тя не е била търговец на дрога, а просто бегълка от правосъдието.

Но ако Майрън се надяваше, че ако научи истината за Лиз Горман, това ще помогне за собственото му разследване, грешеше. Каква връзка можеше да съществува между Грег Даунинг и Лиз Горман? Как един професионален баскетболист се беше замесил с издирвана екстремистка, която беше минала в нелегалност, когато Грег беше още дете? Не можеше да се намери никакво обяснение.

— Колко са свили по време на обира? — запита Майрън.

— Трудно е да се каже — отговори Хигинс. — Около петнайсет хиляди в брой, но освен това са разбили и сейфовете на клиентите. С цел получаване на застраховки бяха декларирани над половин милион долара, но това са глупости. Някакъв тип бива обран и изведнъж се оказва, че е държал десет „Ролекса“ в сейфа си, а не един. Просто се опитват да вземат много мангизи от застрахователните компании. Знаеш как е.

— От друга страна — каза Майрън, — всеки, който държи там незаконни пари, не декларирал загубата. Просто му се е наложило да я преглътне.

Обратно към наркотиците и парите от продажбата им. Екстремисти, които се крият, се нуждаят от ресурси. Обират банки, изнудват бившите си последователи, търгуват с дрога и т.н.

— Значи парите може да са били дори повече?

— Да. Трудно е да се каже.

— Имаш ли още нещо по въпроса?

— Нищо — отговори Хигинс. — Всичко се пази в тайна, а аз не съм от посветените. Не мога дори да ти обясня колко трудно ми беше да се добера до това. Дължиш ми много, Майрън.

— Вече ти обещах билетите, Фред.

— Близо до игрището?

— Ще направя всичко възможно.

Джесика се върна в стаята. Когато видя лицето на Майрън, спря и го загледа въпросително. Той затвори телефона и й разказа историята. Тя го слушаше внимателно. Припомняйки си закачката на Есперанца, Майрън осъзна, че вече бе прекарал четири последователни нощи тук — живот след раздялата и олимпийски рекорд. Тревожеше се за това. Не че не обичаше да остава тук. Обичаше. Не че се страхуваше от задължения. Напротив — копнееше за тях. Но част от него все още се страхуваше. Старите рани не можеха да зараснат много бързо.

Майрън имаше навика прекалено много да се раздава. Знаеше го. С Уин и Есперанца нямаше проблеми. Доверяваше им се напълно. Обичаше Джесика с цялото си сърце, но тя го беше наранила. Искаше му се да е по-сдържан, да не се открива толкова много, но сърцето не разбира от сдържаност. Тук се бореха две първични вътрешни сили: естественият му инстинкт да се отдаде изцяло на любовта срещу инстинкта за избягване на болката.

— Цялата тази работа — каза Джесика, когато той свърши — е твърде странна.

— Да — съгласи се Майрън.

Снощи почти не бяха говорили. Майрън я беше уверил, че е добре, и бяха заспали.

— Май трябва да ти благодаря — каза той.

— За какво?

— Обадила си се на Уин.

Тя кимна.

— След като онези бандити те нападнаха.

— Струва ми се, каза, че няма да се намесваш.

— Грешиш. Казах, че няма да се опитвам да те спра. Има разлика.

— Вярно е.

Джесика задъвка долната си устна. Носеше джинси и фланела от „Дюк“ с няколко размера по-голяма. Косата й беше все още мокра от душа.

— Мисля, че трябва да се нанесеш тук — каза тя.

Думите й го праснаха право в челюстта.

— Какво?

— Не исках да го изтърся просто така — каза тя. — Но не съм много добра в заобиколните разговори.

— Това е моята специалност — каза Майрън.

Джесика поклати глава.

— Избираш най-особените моменти да се държиш грубо.

— Да, съжалявам.

— Виж, не съм добра в това отношение, Майрън. Знаеш го.

Майрън кимна. Знаеше го.

Джесика наклони глава настрани, потръпна и се усмихна нервно.

— Просто ми е приятно да си тук. Чувствам, че така трябва.

Сърцето му заби учестено.

— Това е голяма стъпка — каза той.

— Всъщност не е — отвърна Джесика. — Бездруго си тук през повечето време. А и аз те обичам.

— Аз също те обичам.

Паузата продължи по-дълго, отколкото трябваше. Джесика я прекъсна, преди нещата да станат непоправими.

— Не ми отговаряй сега — бързо каза тя. — Искам да си помислиш по въпроса. Моментът не беше особено подходящ за думите ми, като се има предвид с какво си се захванал. Или пък точно затова съм го избрала, не знам. Но не казвай нищо. Само си помисли. Не ми се обаждай днес. Нито довечера. Ще дойда на мача, но после ще изляза да пийна с Одри. Днес е рожденият й ден. Спи си довечера у дома. Може да поговорим утре. Става ли?

— Утре — съгласи се Майрън.