Харлан Коубън
Под прикритие (15)

15.

ТС живееше в палат от червени тухли, датиращ от началото на века, заобиколен от висока два метра тухлена ограда. Домът му се намираше на една от най-хубавите улици в Енгълуд, Ню Джърси. Еди Мърфи живееше малко по-надолу. Там живееха и трима от директорите на „Форбс 500“ и няколко японски банкери. До портата имаше кабинка с пазач. Майрън му съобщи името си. Пазачът провери списъка с поканените.

— Моля, паркирайте на пътя пред къщата. Купонът е отзад.

Мъжът повдигна жълто-черната бариера и му махна да мине. Майрън паркира до черно БМВ. Имаше около дузина други коли, всички блеснали от скорошното миене и полиране, или пък всичките бяха нови. Най-вече мерцедеси. Няколко БМВ-та. Бентли. Ролс-ройс. Сред тях фордът на Майрън стоеше като пъпка в козметична реклама.

Предната морава беше безукорна. Великолепно планирани храсти сякаш охраняваха тухлената фасада. В рязък контраст с величествената гледка беше силният рап, гърмящ от тонколоните. Ужасно. Храстите изглеждаха като попарени от шума. По принцип Майрън не мразеше рап. Знаеше, че има и по-лоша музика — Джон Теш и Яни го доказваха всеки ден. Майрън намираше някои от рап песните за хубави и дори интересни, но признаваше, че рап музиката не е създадена за него. Не я разбираше, но вероятно така и трябваше да бъде.

Купонът се провеждаше в добре осветения район около басейна. Тълпата от трийсетина човека се размотаваше наоколо сравнително кротко. Майрън носеше син блейзър, раирана риза, вратовръзка на цветя и мокасини „Дж. Мърфи“. Болитар — студентът от елитен университет. Уин щеше да се гордее с него. Но Майрън се чувстваше твърде лошо облечен в сравнение със съотборниците си. Макар и с риск да прозвучи расистки, черните момчета от отбора (в „Драконите“ имаше само двама други бели играчи) знаеха как да се обличат със стил. Не стила на Майрън, но определено със стил. Изглеждаха така, сякаш се подготвяха за ревю в Милано. Великолепно скроени костюми. Закопчани до врата копринени ризи. Без вратовръзки. Обувки, лъснати като огледала.

ТС се беше отпуснал в един шезлонг до плиткия край на басейна. Беше заобиколен от група бели момчета, които приличаха на колежани. Смееха се на всяка негова дума. Майрън забеляза Одри в присъщите й репортерски дрехи. За случая беше добавила перли. Страхотно докарване. Тъкмо реши да се присъедини към тях, когато една жена в края на трийсетте или началото на четиридесетте застана до него.

— Здрасти — каза жената.

— Здрасти.

— Ти трябва да си Майрън Болитар. Казвам се Маги Мейсън.

— Здрасти, Маги.

Ръкуваха се. Здраво ръкостискане, хубава усмивка.

Беше облечена консервативно в бяла блуза, тъмносив блейзер, червена пола и черни обувки. Косата й беше пусната и леко разрошена, сякаш току-що я беше освободила от кок. Беше слаба и привлекателна. Щеше да е идеална за роля на адвокат в „Законът на Ел Ей“.

Маги му се усмихна.

— Не знаеш коя съм, нали?

— Съжалявам, не знам.

— Наричат ме Тъмпър^[1].

Майрън зачака. Когато тя не добави нищо повече, той каза:

— Аха.

— ТС не ти ли разказа за това?

— Спомена нещо, че трябва да бъда изчу…

Майрън замълча по средата на думата. Тя му се усмихна и разпери ръце. След известно време той каза:

— Не разбирам.

— Няма нищо за разбиране — спокойно отвърна тя. — Правя секс с всички момчета от отбора. Ти си новият. Твой ред е.

Майрън отвори уста, затвори я и опита отново.

— Не приличаш на фенка.

— Фенка — повтори тя и поклати глава. — Господи, колко мразя тази дума.

Майрън затвори очи и докосна носа си.

— Чакай да видим дали съм схванал.

— Давай.

— Спала си с всеки от „Драконите“?

— Да.

— Дори с женените?

— Да — отговори Маги. — С всеки, който е бил в отбора от 1993. Тогава започнах с „Драконите“. Преди това, през 1991, бях с „Джайънтс“.

— Чакай малко. Значи си фенка и на „Джайънтс“, така ли? На футболния отбор?

— Казах ти вече. Не харесвам термина фенка.

— С коя дума би се чувствала по-удобно?

Маги наклони леко глава и запази усмивката си.

— Слушай, Майрън, аз съм инвестиционен банкер на „Уолстрийт“. Работя адски много. Посещавам курсове по готварство и съм луда по степ аеробиката. Като цяло съм сравнително нормална според стандартите на този откачен свят. Не наранявам никого. Не искам да се омъжвам или да имам сериозна връзка. Но си имам този малък фетиш.

— Да правиш секс с професионални спортисти?

Тя вдигна ръка.

— Само с момчета от „Джайънтс“ и „Драконите“.

— Хубаво е човек да види лоялност към отбора в тези времена — отбеляза Майрън.

Тъмпър се засмя.

— Това беше добре казано.

— И искаш да ми кажеш, че си спала с всеки от „Джайънтс“?

— С почти всеки. Имам билети за всеки мач. След мача правя секс с двама играчи — един от защитата и един от нападението.

— Все едно че си взимаш трофей, а?

— Нещо такова.

Майрън сви рамене.

— Сигурно е по-добре, отколкото да получиш топката.

— Да — бавно каза тя. — Определено е по-добре.

Майрън разтърка очи. После я загледа за момент. Тя също го изучаваше с поглед.

— Е, как получи името Тъмпър? — запита той.

— Не е каквото си мислиш.

— Какво не е каквото си мисля?

— Начинът, по който получих името. Всеки предполага, че е, защото се перкам като заек.

— А не е ли така?

— Не — отговори тя и се загледа настрани. — Как да ти обясня това деликатно?

— Ти се тревожиш за деликатност?

Тя го изгледа неодобрително.

— Не се дръж така.

— Как?

— Като някакъв крайнодесен, ограничен неандерталец. Имам чувства.

— Не съм казвал, че нямаш.

— Не, но се държиш по този начин. Не наранявам никого. Честна съм. Откровена. Директна. Контролирам това, което правя, и с кого го правя. И съм щастлива.

— Да не споменаваме и пълна с болести.

Майрън осъзна какво е казал и веднага съжали. Думите просто му се бяха изплъзнали. Това му се случваше понякога.

— Какво?

— Съжалявам — каза той. — Това не беше честно.

Беше успял да я нарани.

— Мъжете, с които правя секс, винаги носят презервативи — рязко каза тя. — Аз се изследвам редовно. Чиста съм.

— Съжалявам. Не трябваше да казвам нищо.

Маги не спря.

— Не спя с хора, за които мисля, че може да са болни от нещо. Внимавам.

Майрън прехапа езика си този път. Нямаше смисъл да спори.

— Грешката е моя — каза той. — Не исках да кажа подобно нещо. Моля те, приеми извиненията ми.

Гърдите й все още се надигаха развълнувано, но вече беше по-спокойна.

— Добре — каза тя, като си пое дъх. — Извиненията ти са приети.

Очите им отново се срещнаха. Усмихнаха се един на друг. Майрън се почувства като участник в телевизионна игра. Една мисъл за щастие прекъсна полутранса му.

— Спала ли си с Грег Даунинг? — запита той.

— През 1993 — отговори Маги. — Той беше един от първите „Дракони“.

Интересно дали това изпълваше гърдите на Грег с гордост.

— Виждаш ли се още с него?

— Разбира се. Ние сме добри приятели. Аз съм приятелка с повечето от момчетата, с които съм спала. Не с всички, но с повечето.

— Вие двамата говорите ли често?

— Понякога?

— Наскоро?

— Не и през последните месец-два.

— Знаеш ли дали има приятелка?

Тъмпър го погледна с любопитство.

— Защо искаш да знаеш това?

Майрън сви рамене.

— Просто си говоря.

Завръщането на господин Тъпака.

— Темата изглежда малко странна — каза Маги.

— Струва ми се, че напоследък доста си мисля за Грег. Всички тези разговори за включването ми в отбора му и нашата история заедно. Те ме накараха да мисля за него.

— И те те карат да мислиш за любовния живот на Грег?

Очевидно Маги не му вярваше.

Майрън отново сви рамене и промърмори нещо, което и самият той не разбра. От другата страна на басейна се чу силен смях. Група от новите му съотборници се кефеше на някаква шега. Леон Уайт беше един от тях. Той срещна погледа на Майрън и му кимна приятелски. Майрън кимна в отговор. Осъзна, че макар никой да не изглеждаше вторачен в тях, всички от отбора знаеха защо Тъмпър бе спряла при него. Почувства се, сякаш се бе върнал в колежа, но този път чувството не му донесе същата приятна носталгия.

Тъмпър отново го разучаваше с леко присвити очи. Майрън се опита да изглежда спокоен, но се чувстваше като пълен глупак. Винаги се чувстваше така, когато някой го разглеждаше така открито. Опита се да срещне погледа й.

Внезапно Тъмпър се усмихна широко и разпери ръце.

— Загрях — каза тя.

— Какво?

— Очевидно е.

— Кое е очевидно?

— Искаш отмъщение.

— Отмъщение за какво?

Усмивката стана още по-широка.

— Грег е откраднал Емили от теб. Сега ти искаш да откраднеш някого от него.

— Той не я открадна от мен — бързо каза Майрън. Усети отбранителния тон в гласа си и не го хареса. — Ние с Емили се разделихме, преди те да се запознаят.

— Щом казваш така.

— Така е.

Тъмпър се засмя и сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, Майрън, само се шегувам.

Тя отново се вторачи в него. Този контакт с очи започваше да му причинява главоболие, затова се загледа в носа й.

— Е, ще го направим ли? — запита тя.

— Не — отвърна Майрън.

— Ако е заради страха от болести…

— Не е. Имам приятелка.

— Е, и?

— Не искам да й изневерявам.

— Кой те кара да изневеряваш? Аз просто искам да правя секс с теб.

— И мислиш, че тези две неща взаимно се изключват?

— Разбира се — отговори Тъмпър. — Сексът между мен и теб не може да има абсолютно никакъв ефект върху връзката ти. Не искам да спреш да обичаш приятелката си. Не искам да стана част от живота ти. Дори не искам да сме интимни.

— Господи, правиш нещата да звучат толкова романтично — каза Майрън.

— Точно там е работата. Това не е романтично. То е просто физически акт. Също като ръкостискането.

— Ръкостискането — повтори Майрън. — Ти би трябвало да пишеш поздравителни картички.

— Просто ти обяснявам как стоят нещата. Отминалите цивилизации, които са били много по-напреднали в интелектуално отношение от нас, са разбирали, че плътските удоволствия не са грях. Свързването на секса с вината е модна, абсурдна идея. Цялата концепция за свързването на секса с притежанието е нещо, наследено от скованите пуритани, които са искали да имат контрол върху най-основното си притежание — съпругата.

Сигурно беше изкарала задълбочен курс по история в университета, помисли си Майрън. Чудесно.

— Къде е написано — продължи тя, — че двама души не могат да достигнат физически екстаз, без да са влюбени? Искам да кажа, помисли само колко абсурдно е това. Глупаво, нали?

— Възможно е — отвърна Майрън. — Но все пак не мога да приема поканата ти.

Тя сви рамене небрежно.

— ТС ще бъде много разочарован.

— Ще го преживее — отговори Майрън.

Мълчание.

— Е — каза Тъмпър, като плесна с ръце. — Мисля, че е време да се смеся с останалите гости. Беше ми приятно да си поговоря с теб.

— Страхотно преживяване — съгласи се Майрън.

Той също се раздвижи сред гостите. Поговори си известно време с Леон. Съотборникът му го представи на жена си — руса сексбомба на име Фиона. Приличаше на модел от „Плейбой“. Имаше леко дрезгав глас и беше една от онези жени, които правят дори най-обикновения разговор да прилича на флирт. Беше толкова свикнала да използва физическия си чар, че не знаеше кога трябва да спре. Майрън си поприказва с тях малко и се извини.

Барманът го уведоми, че нямат никакво „Ю-Ху“. Майрън си взе „Оранжина“. Не просто оранжада, а „Оранжина“. Европейско. Отпи. Напитката беше доста добра.

Някаква ръка го плесна по гърба. Беше ТС. За разлика от повечето си съотборници той беше пренебрегнал елегантния костюм и носеше бял кожен панталон и бяла кожена жилетка. Без риза. Надянал бе и тъмни очила.

— Добре ли прекарваш? — попита той.

— Интересно е — отговори Майрън.

— Ела. Ще ти покажа нещо.

Тръгнаха мълчаливо нагоре по хълма, отдалечавайки се от купона. Наклонът ставаше все по-стръмен, а музиката — по-тиха. Рапът беше заменен от алтернативна група, която се наричаше „Кранберис“. Майрън харесваше музиката им. В момента пееха „Зомби“. Долорес О’Райърдън пя „в главата ти, в главата ти“, докато се измори, и започна да повтаря думата „зомби, зомби“ около хиляда пъти. Добре, „Кранберис“ можеха да поработят върху текстовете си, но песента все пак беше приятна. Хубава музика.

Наоколо нямаше никакви лампи. Единственото осветление идваше от лампите около басейна. Стигнаха до малкото плато и ТС посочи напред.

— Там — каза той.

Майрън погледна напред и гледката почти го зашемети. Бяха достатъчно високо, за да видят без пречки великолепната панорама на нощното небе над Манхатън. Морето от светлини проблясваше като огърлица. Мостът „Джордж Вашингтон“ изглеждаше достатъчно близо да бъде докоснат. Двамата мъже застанаха мълчаливо за няколко секунди.

— Хубаво, нали? — запита ТС.

— Много.

ТС свали очилата си.

— Често идвам тук. Сам. Хубаво място за мислене.

— И аз така смятам.

Отново се загледаха напред.

— Тъмпър успя ли вече да говори с теб? — запита Майрън.

ТС кимна.

— Разочарован ли си?

— Не — отговори ТС. — Знаех, че ще откажеш.

— Откъде знаеше?

Той сви рамене.

— Просто имах такова чувство. Но не се оставяй да те заблуди. Тъмпър е готин човек. Тя май е най-близкото нещо до приятел, което имам.

— Ами всички онези типове, с които си обграден?

ТС се усмихна накриво.

— Имаш предвид белите момчета ли?

— Да.

— Не са приятели. Ако утре спра да играя, ще ме гледат така, сякаш пробивам дупка на канапето им.

— Поетично.

— Това си е истината, човече. Когато си в моето положение, нямаш приятели. Факт. Бял или черен — няма значение. Хората се мотаят около мен, защото съм суперзвезда. Знаят, че могат да получат нещо безплатно. Това е всичко.

— И ти нямаш нищо против?

— Няма никакво значение дали имам нещо против, или не. Просто си е така. Не се оплаквам.

— Не си ли самотен? — запита Майрън.

— Наоколо има прекалено много хора, за да се чувствам самотен.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам какво имаш предвид.

ТС завъртя главата си от едната на другата страна, сякаш се опитваше да раздвижи врата си преди мача.

— Хората винаги говорят за цената на славата, но искаш ли да знаеш каква е истинската цена? Забрави онези дивотии за уединението. Е, вече не ходя толкова често на кино. Голяма работа. Там, откъдето съм, бездруго не можеш да си позволиш да ходиш често на кино. Истинската цена е, че вече не си личност. Ти си просто нещо. Лъскаво нещо като онези мерцедеси там. Бедните братя мислят, че съм златна стълба с хубавини на всяко стъпало. Богатите бели момчета мислят, че съм скъпо животинче. Като О. Дж. Помниш ли онези типове, които висяха в съблекалнята му?

Майрън кимна.

— Виж сега, не се оплаквам. Не ме разбирай погрешно. Това е много по-добро, отколкото да наливаш бензин, или да работиш в мина, или нещо подобно. Но винаги помня истината — единственото нещо, което ме отделя от всеки негър из улиците, е играта. Това е. Ако с коляното ми стане нещо, както се случи на теб, връщам се там долу. Винаги ще помня това. Винаги.

ТС замълча за момент и изгледа Майрън със сериозен поглед.

— Знам, че когато някоя страхотна мацка се държи така, сякаш съм нещо специално, тя всъщност не се интересува от мен. Разбираш какво искам да кажа, нали? Тя просто е заслепена от мангизите и славата. Всички са така, независимо дали мъже, или жени.

— Значи ние с теб никога не можем да бъдем приятели, така ли? — запита Майрън.

— Щеше ли да ми зададеш същия въпрос, ако бях просто някой невеж глупак, наливащ бензин?

— Може би.

— Глупости — отвърна ТС с усмивка. — Хората вечно мрънкат заради поведението ми. Казват, че се държа така, сякаш всички са ми длъжни. Като че ли съм примадона. Но всъщност ми се ядосват, защото знаят, че са прозрачни за мен. Знам истината. Всички смятат, че съм някакъв невеж негър — собствениците, треньорите, кой ли не — така че защо пък аз трябва да ги уважавам? Единствената причина, поради която въобще говорят с мен, е, че мога да вкарам топката в коша. Аз съм просто една маймуна, която прави пари за тях. Спра ли — край. Ще бъда само поредното лайно от гетото, което не трябва да полага черния си задник на тоалетните им.

ТС спря изведнъж, сякаш бе останал без дъх. Погледна към хоризонта. Гледката като че ли го съживи.

— Срещал ли си се някога с Исая Томас? — запита той.

— От детройтските „Пистънс“? Да, веднъж.

— Веднъж слушах едно интервю с него. Трябва да е било по времето, когато спечелиха шампионската титла. Някакъв тип го попита какво щял да прави, ако не бил станал баскетболна звезда. Знаеш ли какво отговори Исая?

Майрън поклати глава отрицателно.

— Каза, че щял да бъде сенатор.

ТС се изсмя високо и грубо. Звукът отекна в тихата нощ.

— Искам да кажа, смахнат ли е тоя брат, или какво? Исая наистина вярва в тези дивотии. Сенатор! Кого, по дяволите, залъгва? — попита той и се изсмя отново, но този път смехът му звучеше насилено. — Аз си знам какъв щях да съм. Щях да работя в завода за стомана от полунощ до десет сутринта. Или пък щях да съм в затвора или мъртъв. Не знам — каза ТС и поклати глава. — Сенатор. Лайна.

— Ами играта? — запита Майрън.

— Какво за играта?

— Не обичаш ли да играеш баскетбол?

ТС изглеждаше развеселен.

— Ти я обичаш, нали? Вярваш на всички онези тъпотии: „заради любовта към играта“, нали?

— Ти не вярваш ли?

ТС поклати глава. Луната се отрази в бръснатата му глава и й придаде почти мистичен блясък.

— При мен никога не е ставало дума за това — каза той. — Баскетболът беше просто средство за правене на пари. За уреждане на живота.

— Някога обичал ли си играта?

— Разбира се, предполагам, че съм я обичал. Игрището беше хубаво за мен място. Не съм си падал по тичането и скачането и другите простотии. Просто единственото нещо, за което ставах, беше баскетболът. Навсякъде другаде бях само едно тъпо негърче, но на игрището бях страхотен. Герой. Невероятно удоволствие е, когато започнат да се отнасят с теб като с герой. Знаеш какво имам предвид, нали?

Майрън кимна. Знаеше.

— Мога ли да ти задам още един въпрос? — попита той.

— Давай.

— Каква е историята с татуировките и бижутата?

ТС се ухили.

— Притесняват ли те?

— Не. Просто съм любопитен.

— Приеми, че просто обичам да ги нося — каза ТС. — Това достатъчно ли е?

— Да — отговори Майрън.

— Но не ми вярваш, нали?

Майрън сви рамене.

— Май не.

— Истината е, че аз ги харесвам донякъде. А по-сериозната истина е, че това е бизнес.

— Бизнес?

— Баскетболен бизнес. Правене на пари. Много пари. Знаеш ли колко получавам от рекламите? Безумни суми. Защо? Защото скандалността се продава. Погледни Деон и Родман. Колкото повече безумия вършат, толкова повече им плащат.

— Значи всичко е само роля?

— Голяма част е. Обичам да шокирам. Но го правя най-вече заради пресата.

— Но пресата винаги те разкъсва на парчета — каза Майрън.

— Няма значение. Пишат за мен, а това ми носи повече пари. Съвсем просто е — усмихна се ТС. — Нека ти изясня нещо, Майрън. Пресата е най-тъпото животно на тая земя. Знаеш ли какво ще направя някой ден?

Майрън поклати глава.

— Един ден ще се отърва от обиците и другите неща и ще започна да се обличам хубаво. Ще започна да говоря учтиво, да казвам „да, госпожо“ и „да, господине“, да дрънкам глупостите за благото на отбора, които обичат да чуват. Знаеш ли какво ще стане тогава? Същите кретени, които казват, че съсипвам достойнството на играта, ще започнат да целуват черния ми задник и да говорят как съм преминал през чудотворна промяна. Как сега съм герой. А единственото нещо, което ще се промени, е поведението ми — широко се усмихна ТС.

— Голям чудак си, ТС — каза Майрън.

ТС застана с гръб към водата. Майрън го загледа мълчаливо. Не беше повярвал на всичките му думи. Тук имаше и още нещо. ТС не лъжеше, но и не казваше цялата истина. Или пък не искаше да признае истината дори пред себе си. Беше наранен. Вярваше, че никой не го обича, а независимо кой си, от това боли. Прави те неуверен. Кара те да се криеш и да издигаш огради. Тъжното беше, че отчасти ТС имаше право. Кой щеше да се интересува от него, ако не играеше професионален баскетбол? Ако не беше способността му да играе прекрасно една детска игра, къде щеше да се намира? ТС приличаше на красиво момиче, което иска да надникнеш дълбоко в душата му, но единствената причина, поради която го правиш, е, защото тя е красива. Махни физическата красота, стани грозотия и никой няма да иска да проникне под повърхността, за да търси вътрешната красота. Махни физическите възможности на ТС и ще стане същото.

В крайна сметка ТС не беше толкова смахнат, колкото изглеждаше пред публиката, но не беше и толкова разумен, колкото му се искаше Майрън да мисли. Майрън не беше психолог, но бе уверен, че в татуировките и обиците има повече от правенето на пари. Бяха прекалено болезнени за подобно обяснение. Тъй като самият той беше бивша баскетболна звезда, Майрън разбираше ТС отчасти, но понеже произхождаха от съвсем различен свят, имаше неща, които не можеше да схване.

ТС прекъсна мислите му.

— Сега аз имам въпрос към теб — каза той.

— Давай.

— Защо всъщност си тук? — запита ТС.

— Тук? В дома ти…

— В отбора. Виж, човече, гледах те как играеш, когато бях в гимназията. Беше страхотен. Но това беше преди много време. Знаеш, че вече не можеш да го правиш. Не може да не си го забелязал днес на тренировката.

Майрън се опита да прикрие изненадата си. Те с ТС в една и съща тренировка ли бяха участвали? Да, разбира се. И, разбира се, ТС беше прав. Не помнеше ли дните, когато той беше звездата на отбора? Не помнеше ли играта срещу петте резерви, които си скъсваха задниците от усилие, докато фаворитите се мотаеха и играеха без стимул? Не помнеше ли как резервите се самозаблуждаваха да вярват, че са добри като първите петима, които просто си почиваха, уморени от истински мачове? Тогава Майрън беше в колежа. Играеше около двайсет и пет мача на сезон, а тези момчета играеха почти сто, и то срещу страхотна конкуренция. Достатъчно добър, за да играе с тях? Кого заблуждаваше?

— Просто реших да опитам — меко каза Майрън.

— Не можеш да забравиш, а?

Майрън не отговори. Отново потънаха в мълчание.

— Хей, почти щях да забравя — каза ТС. — Чух, че си близък приятел с шефа на „Лок-Хорни Секюритис“. Вярно ли е?

— Да.

— Той ли беше оня бял, с когото говореше след мача?

Майрън кимна.

— Името му е Уин — каза той.

— Знаеш, че Тъмпър работи на „Уолстрийт“, нали?

— Да, тя ми каза — отговори Майрън.

— Тя иска да си смени работата. Мислиш ли, че приятелят ти ще се навие да поговори с нея?

Майрън сви рамене.

— Ще го попитам.

Уин определено щеше да оцени възгледите й върху секса в древните цивилизации.

— За кого работи в момента? — попита Майрън.

— Малка фирма. Нарича се „Кимел Брадърс“. Но има нужда от промяна, нали разбираш? Те не искат да я направят партньор, макар да си скъсва задника от бачкане заради тях.

ТС каза още нещо, но Майрън вече не го слушаше. „Кимел Брадърс“. Веднага си спомни името. Когато беше натиснал копчето за повторно набиране на телефона в дома на Грег, на обаждането му беше отговорил женски глас с думите: „Кимел Брадърс“. А Тъмпър преди малко му каза, че не е говорила с Грег от месец-два.

Съвпадение? Надали, помисли си Майрън.