Харлан Коубън
Под прикритие (14)

14.

Димонти го чакаше на паркинга на „Медоуландс“. Той се наведе през прозореца на червената си корвета.

— Влизай — нареди детективът.

— Червена корвета — отбеляза Майрън. — Защо ли не съм изненадан?

— Просто влизай вътре.

Майрън отвори вратата и се плъзна на черната кожена седалка. Макар колата да беше паркирана и двигателят — угасен, Димонти стискаше волана с две ръце и гледаше право напред. Лицето му беше бяло като чаршаф. Клечката за зъби висеше от устата му. Непрестанно клатеше главата си. Отново фините му маниери.

— Нещо не е ли наред, Роли? — запита Майрън.

— Какъв човек е Грег Даунинг?

— Какво?

— Ти да не си глух бе? — извика Димонти. — Какъв човек е?

— Не знам. Не съм говорил с него от години.

— Но навремето си го познавал, нали? В училище. Какъв беше тогава? Дружеше ли с перверзни типове?

Майрън го изгледа озадачено.

— Перверзни типове?

— Просто ми отговори на въпроса.

— Какво, по дяволите, означава това? Перверзни типове?

Димонти стартира двигателя. Звукът беше доста силен. Натисна педала за газта и моторът изрева. Корветата беше форсирана като състезателна кола. Звукът беше оглушителен. Мъжкарски. Не можеше някоя жена в околността да чуе този мъжки зов и да не започне да се съблича. Димонти най-после подкара колата.

— Къде отиваме? — запита Майрън.

Димонти не му отговори. Потегли по пътя, който водеше от „Медоуландс“ към стадион „Джайънтс“ и хиподрума.

— Да не си ми приготвил някоя изненада? — запита Майрън. — Много си падам по изненадите.

— Престани да се ебаваш и ми отговори на въпроса.

— Какъв въпрос?

— Какъв човек е Даунинг? Трябва да знам всичко за него.

— Питаш не когото трябва, Роли. Не го познавам толкова добре.

— Добре, разкажи ми всичко, което знаеш.

Гласът на детектива подсказваше, че говори сериозно. Тонът му не беше така престорено мъжкарски както обикновено, а се долавяше и леко треперене. Майрън не хареса това.

— Грег израсна в Ню Джърси — започна Майрън. — Той е страхотен баскетболист. Разведен с две деца.

— Ходил си с жена му, нали?

— Преди много време.

— Би ли казал, че тя бие наляво?

— Роли, тази история става прекалено странна.

— Просто ми отговори на проклетия въпрос.

Тонът беше на ядосан и нетърпелив човек, но май страхът преобладаваше над всичко.

— Би ли я нарекъл политически радикална?

— Не.

— Тя дружеше ли с перверзни типове?

— Чудя се дали въобще тази дума съществува. Перверзни?

Димонти поклати глава.

— Нямаш ли чувството, че не съм в настроение за дивотиите ти, Болитар?

— Добре, добре.

Майрън вдигна ръце в знак, че се предава. Корветата мина покрай празния стадион.

— Не, Емили не дружеше с перверзни типове, каквито и да са те.

Минаха покрай хиподрума и поеха по обратния път към „Медоуландс“. Майрън реши, че просто ще обикалят около безкрайните паркинги на стадиона.

— Добре, тогава да се върнем на Даунинг.

— Току-що ти казах, че не съм говорил с него от години.

— Но знаеш някои неща за него, нали? Разследваш го. Вероятно си чел разни истории за него. Би ли казал, че е революционер?

Майрън не можа да повярва на ушите си.

— Не, господин председател.

— Знаеш ли с кого дружи?

— Всъщност не. Би трябвало да е близък със съотборниците си, но Леон Уайт — съквартирантът му, когато са на път — не изглежда особено влюбен в него. О, ето нещо, което може да те заинтересува: след мачовете Грег кара такси в града.

Димонти изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че качва клиенти?

— Да.

— Защо, мамка му, върши подобни неща?

— Грег е малко… — Майрън затърси подходящата дума. — Странен.

— Аха.

Димонти яростно разтърка лице, сякаш лъскаше калник. Продължи да го върши няколко секунди, без да поглежда към пътя. За щастие се намираха по средата на празен паркинг.

— Това да не го кара да се чувства обикновен човек или нещо такова? Възможно ли е? Сигурно иска да се приближи към масите, а?

— Предполагам, че е така — отговори Майрън.

— Продължавай. Какво ще кажеш за интересите му? Хобитата му?

— Обича природата. Пада си по лов, риболов, лодки и разни подобни.

— Човек на природата, а?

— Нещо такова.

— Като хипитата, дето живеели в комуни сред природата.

— Не. Обича природата, но е самотник.

— Имаш ли представа къде може да е?

— Абсолютно никаква.

Димонти даде газ и заобиколи стадиона. Спря пред форда на Майрън и паркира.

— Добре, благодаря ти за помощта. Ще говорим по-късно.

— О, чакай малко. Мислех, че работим заедно по тази история.

— Грешно си мислил.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

Гласът на детектива внезапно се смекчи.

— Не.

Мълчание. Останалите играчи вече си бяха тръгнали. Фордът стоеше самичък на празния паркинг.

— Толкова ли е лошо? — запита Майрън.

Димонти запази застрашителното си мълчание.

— Знаеш коя е тя, нали? — продължи Майрън. — Установил си самоличността й, нали?

Детективът се облегна назад и отново разтърка лицето си.

— Нищо не е потвърдено — промърмори той.

— Трябва да ми кажеш, Роли.

Димонти поклати глава.

— Не мога — отвърна той.

— Няма да кажа нищо на никого. Знаеш…

— Изчезвай от колата ми, Майрън — извика Димонти, като се наведе през Майрън и му отвори вратата. — Веднага.