Харлан Коубън
Под прикритие (13)

13.

По пътя към тренировката Майрън звънна по телефона от колата си.

— Хигинс — отговори някакъв глас.

— Фред? Обажда се Майрън Болитар.

— Хей, отдавна не съм те чувал. Как си, Майрън?

— Не мога да се оплача, а ти?

— Всяка минута имаме по някое приключение тук, в Министерството на финансите.

— Да, обзалагам се, че е така.

— Как е Уин? — запита Хигинс.

— Както винаги — отговори Майрън.

— Този тип направо ми изкарва акъла, ако разбираш какво имам предвид.

— Да — съгласи се Майрън. — Знам.

— На вас двамата липсва ли ви работата за ФБР?

— На мен не — отговори Майрън. — Не мисля, че и на Уин му липсва. Ограниченията бяха прекалено много за него.

— Ясно. Хей, прочетох във вестника, че отново играеш баскетбол.

— Да.

— На твоята възраст и с това коляно? Как стана така?

— Дълга история, Фред.

— Разбирам. Следващата седмица вашият отбор идва тук, за да играе с „Бълетс“. Можеш ли да ми намериш билети?

— Ще направя всичко възможно.

— Страхотно, благодаря. Е, от какво имаш нужда, Майрън?

— Всичко, което можеш да научиш за определени десет бона в стодоларови банкноти. Опаковани поотделно. Сериен номер Б028856011А.

— Колко бързо се нуждаеш от информацията?

— Веднага щом я получиш.

— Добре, ще се постарая. Грижи се за себе си, Майрън.

— Ти също, Фред.

 

 

Майрън даде всичко от себе си по време на тренировката. Чувстваше се прекрасно. Влезе в собствената си зона. Когато забиваше, сякаш невидима ръка пренасяше топката до коша. Когато дриблираше, топката ставаше част от ръката му. Възприятията му бяха засилени като на вълк в гората. Струваше му се, че е попаднал в някаква черна дупка и се е измъкнал от нея десет години по-късно. Дори коляното му беше добре.

Основната част на тренировката се състоеше от мелета между петима от активните играчи и петима от онези, които обикновено заемаха скамейките на резервите. Майрън игра чудесно. Отскокът му беше без грешка. Във всеки момент бе готов за стрелба. Два пъти дори влезе в схватка с най-добрите и излезе победител и двата пъти.

Имаше моменти, в които напълно забрави за Грег Даунинг и окървавения труп на Карла/Сали/Робърта, за кръвта в мазето, бандитите, които го нападнаха, и Джесика. Възбуждаща треска изпълваше вените му — треската на спортист във върховна форма. Хората говорят за опияненото състояние на бегачите, еуфория, получена от някакви хормони, когато тялото е напрегнато до крайност. Майрън не беше съвсем наясно с това, но разбираше невероятните висоти и зловещите бездни на това да си спортист. Ако играеш добре, цялото ти тяло трепти и очите ти се изпълват със сълзи от радост. Трептенето продължава и през нощта, когато лежиш в леглото, не можеш да заспиш и си преповтаряш най-прекрасните моменти, подобно на запален коментатор, който връща кадъра забавено. Когато играеш лошо, си тъжен и депресиран и оставаш така в продължение на дни. И двете крайности изглеждаха преувеличени в сравнение със значението на това да вкараш топката в металния кош или да удариш топката с бухалка, или да хвърлиш топката с невероятна сила. Когато играеш лошо, се опитваш да си напомниш колко е глупаво да се връзваш до такава степен на нещо толкова незначително. Когато играеш хубаво и достигнеш до онова опиянено състояние, вътрешният ти глас мълчи.

Докато Майрън хвърчеше напред-назад по игрището, една мисъл се промъкна през задната врата на съзнанието му. Той се опита да я прогони, но тя остана някъде там, появявайки се от време на време. Ти можеш да правиш това, дразнеше го мисълта. Можеш да играеш с тях.

Късметът на Майрън продължи. Трябваше да пази Леон Уайт, най-добрия приятел на Грег. Майрън и Леон се посближиха, докато тренираха, по начина, по който често това става между съотборници и дори противници. Прошепваха си бързи шеги на ухо, потупваха другия по гърба, когато направеше добър удар. Леон беше от изисканите типове на игрището. Не дрънкаше мръсотии и не псуваше. Дори когато Майрън го изпревари и отбеляза точка, Леон му каза само окуражаващи думи.

Треньорът Дони Уолш свирна.

— Това е, момчета. Направете по двайсет коша и се прибирайте у дома.

Леон и Майрън вдигнаха ръце и ги удариха в онзи жест, присъщ само на децата и професионалните спортисти. Майрън винаги беше обичал тази част от играта — другарските отношения като при войници. Не беше изпитвал това от години. Стори му се много приятно. Играчите се разделиха на групи по двама — единият стреляше, а другият довкарваше. Майрън отново извади късмет — партньор му беше Леон Уайт. И двамата си взеха кърпите и по една бутилка с минерална вода и тръгнаха покрай пейките. Там стояха няколко репортери и наблюдаваха тренировката. Одри също беше там, разбира се. Тя изгледа Майрън с усмивка. Той едва устоя на изкушението да й се изплези. Калвин Джонсън също наблюдаваше тренировката. Носеше елегантен костюм и стоеше облегнат на стената, сякаш позираше за снимка. Майрън се опита да разчете мислите му, но изражението на Калвин остана непроницаемо.

Майрън стреля първи. Застана на линията с разтворени крака, приковал очи напред. Топката влезе в коша леко.

— Предполагам, че ще бъдем съквартиранти — каза Майрън.

— И аз така чух — потвърди Леон.

— Вероятно няма да е за много дълго — каза Майрън и отново вкара топката в коша. — Кога смяташ, че ще се върне Грег?

С бързо движение Леон грабна отскачащата топка и я подхвърли на Майрън.

— Не знам — отговори той.

— Как се чувства Грег? Добре ли е вече глезенът му?

— Не знам — отговори Леон отново.

Майрън стреля отново. Отново сполучлив удар. Фланелката му беше мокра от пот. Той грабна кърпата и попи лицето си.

— Говорил ли си въобще с него?

— Не.

— Странно.

Леон подаде топката на Майрън.

— Какво е странно? — запита той.

Майрън сви рамене и направи четири дрибъла.

— Чух, че вие двамата сте много близки — каза той.

Леон се усмихна леко.

— Къде чу това?

— Струва ми се, че го пишеше по вестниците.

— Не вярвай на всичко, което четеш — посъветва го Леон.

— Защо?

— Пресата обича да представя близко приятелство между бял и черен играч. Винаги търсят идилия като онази между Гейл Сейърс и Брайън Пиколо.

— А вие двамата не сте ли близки?

Леон го изгледа странно.

— Защо толкова се интересуваш?

— Просто си приказвам. Грег е единствената ми истинска връзка с този отбор.

— Връзка?

Майрън отново започна да дриблира.

— Ние с него бяхме съперници навремето.

— Е, и?

— Сега ще бъдем съотборници. Това е странно.

Леон погледна към Майрън, който спря да дриблира.

— Мислиш ли, че на Грег му пука за някакво старо колежанско съперничество? — запита той с глас, в който се долавяше липса на вяра.

Майрън осъзна колко тъпо звучеше.

— Това беше сериозно нещо — обясни той. — В онези години.

Още по-тъпо. Майрън не погледна към Леон, а се приготви да стреля.

— Надявам се, че няма да нараня чувствата ти — каза Леон, — но от осем години съм с Грег. Никога не съм го чувал да споменава името ти. Дори когато сме говорили за колежа и разни подобни неща.

Майрън спря точно преди да хвърли топката. Погледна към Леон, като се опитваше да запази лицето си безизразно. Колкото и да не му се искаше да го признае дори пред себе си, думите на Леон наистина нараниха чувствата му.

— Стреляй — каза Леон. — Искам да изчезвам оттук.

ТС пристъпи към тях. Във всяка ръка държеше по една топка с лекотата, с която повечето възрастни държат грейпфрути. Пусна една от топките и плесна ритуално ръката на Леон. После погледна към Майрън. На лицето му се изписа широка усмивка.

— Знам, знам — каза Майрън. — Изчукан, нали?

ТС кимна.

— Какво точно е това? — запита Майрън.

— Довечера — отговори ТС. — Купон у нас. Всичко ще се разкрие тогава.