Харлан Коубън
Под прикритие (10)

10.

— Беше вечерта, преди те да се оженят — започна Майрън.

Преди малко се беше върнал в офиса. Есперанца седеше срещу него. Гледаше го внимателно, но той не усещаше. Седеше вторачен в тавана, кръстосал ръце на гърдите си. Столът му беше леко наклонен назад.

— Искаш ли да чуеш подробностите?

— Само ако ти искаш да ми разкажеш — отвърна Есперанца.

Разказа й. Разказа й как Емили му се обади. Как дойде в стаята му. Как и двамата пиха прекалено много. Последното прозвуча като оправдание и бързият поглед към Есперанца му показа, че е било излишно да се оправдава. Тя го прекъсна с един въпрос.

— Колко време след подбора стана това?

Майрън се усмихна към тавана. Есперанца беше толкова дяволски проницателна. Нямаше смисъл да й отговаря.

— Предполагам — продължи Есперанца, — че този малък флирт се е състоял по време на периода между подбора и контузията ти?

— Правилно предполагаш.

— Аха — каза тя и кимна леко. — Да видим дали съм схванала правилно. Последната ти година в колежа. Отборът ти печели студентската купа — точка за теб. Ти губиш Емили, а тя се сгодява за Грег — точка за него. Идва подборът. Грег е седми, а ти — осми — точка за Грег.

Майрън затвори очи и кимна.

— Чудиш се дали съм се опитвал да изравня резултата.

— Не се чудя — поправи го Есперанца. — Отговорът е очевиден.

— Не ми помагаш.

— Ако искаш помощ — иди на психиатър. Ако искаш истината — говори с мен.

Беше права. Майрън свали ръце от гърдите си и ги постави зад главата си. После качи крака на бюрото.

— Тя изневерявала ли ти е с него? — запита Есперанца.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Запознаха се, след като ние скъсахме.

— Лошо — каза тя. — Това щеше да ти осигури добър изход.

— Да. Жалко.

— Значи затова се чувстваш задължен към Грег? Защото си спал с годеницата му?

— Това е сериозна причина, но има и повече.

— Какво?

— Ще ти прозвучи идиотски, но между нас винаги е имало някаква връзка.

— Връзка?

Очите на Майрън се загледаха в покритата с плакати стена. Уди Алън и Даян Кийтън се наслаждаваха на Манхатън в „Ани Хол“. Боги и Бергман стояха облегнати на пианото на Сам в дните, когато Париж е бил техен.

— Грег и аз навремето бяхме вечните съперници — каза Майрън. — А между съперниците винаги съществува особена връзка. Също като Меджик Джонсън и Лари Бърд. Сякаш зависите един от друг. Същото беше с Грег и мен. Никога не сме говорили по въпроса, но връзката си съществуваше.

Той млъкна. Есперанца зачака търпеливо.

— Когато си контузих коляното — продължи той, — Грег ме посети в болницата. Появи се още на следващия ден. Събудих се и той беше там. Седеше с Уин. Внезапно разбрах. Уин също трябва да е разбрал, защото иначе сигурно щеше да го изхвърли навън.

Есперанца кимна.

— Грег идваше редовно при мен. Помогна ми с рехабилитацията. Това наричам връзка. Беше съсипан, защото когато бях контузен, сякаш и част от него получи контузия. Опита се да ми обясни защо това означава толкова много за него, но не можа да намери подходящите думи. Нямаше значение. Аз знаех. Той просто трябваше да бъде там.

— Колко време, след като спа с булката му, си контузи коляното?

— Около месец.

— Това, че го виждаше непрестанно, помогна ли ти, или те нарани още повече?

— Да.

Есперанца го изгледа озадачено, но не каза нищо.

— Разбираш ли сега? — запита Майрън. — Схващаш ли защо не мога да не се захвана с това? Вероятно си права. Сигурно съм спал с Емили, за да си върна за това, че Грег бе избран преди мен. Още една глупава битка. Но това не беше най-подходящият начин за започване на брак. Длъжен съм на Грег Даунинг. Съвсем просто е.

— Не — възрази Есперанца. — Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото прекалено голяма част от миналото ти излиза на повърхността. Първо Джесика…

— Не започвай с това.

— Не започвам — спокойно отвърна тя.

Гласът й рядко оставаше спокоен, когато говореше за Джесика.

— Просто излагам фактите. Джесика те съсипа, когато си отиде. Никога не успя да се съвземеш.

— Но тя се върна.

— Да.

— И какво искаш да кажеш?

— Баскетболът също те съсипа, когато приключи с него. И това не успя да превъзмогнеш.

— Разбира се, че го превъзмогнах.

Тя поклати глава.

— Първо прекара три години, опитвайки всичко възможно да оправиш коляното си.

— Просто исках да се чувствам добре — прекъсна я той. — В това няма нищо лошо, нали?

— Няма. Но беше ужасен. Просто отблъсна Джесика. Не й прощавам това, което ти причини. Не си искал да те напусне. Но и ти имаш вина за това.

— Защо заговори за всичко това?

Есперанца отново поклати глава.

— Ти си човекът, който връща миналото. Цялото ти минало. Джесика, а сега и баскетбола. Искаш да видим как отново ще преминеш през всичко това, но ние няма да го направим.

— Да премина през какво?

Есперанца не отговори, а вместо това запита:

— Искаш ли да научиш защо снощи не дойдох да те гледам как играеш?

Той кимна, все още без да я погледне. Чувстваше бузите си зачервени и сгорещени.

— Защото с Джесика поне има шанс да не бъдеш наранен отново. Има шанс, ако онази вещица е поумняла. Но с баскетбола няма шанс. Не можеш да се върнеш.

— Мога да се справя с това — каза той, чувайки същите думи за кой ли път.

Тя не каза нищо.

Майрън се вторачи в стената. Едва чу звъна на телефона. Нито един от двамата не помръдна, за да вдигне слушалката.

— Мислиш ли, че би трябвало да изоставя тази история?

— Да. Съгласна съм с Емили. Тя е онази, която го е предала. Ти просто си й бил подръка. Ако случилото се е навредило на връзката им по някакъв начин, то тя е виновна за това. Решението е било нейно. Ти не дължиш абсолютно нищо на Грег Даунинг.

— Дори ако това, което казваш, е вярно, връзката все още съществува.

— Глупости — каза Есперанца раздразнено. — Това са само тъпи мъжкарски дивотии. Вече няма никаква връзка, ако въобще някога е имало такава. Баскетболът не е част от живота ти от повече от десет години. Единствената причина да мислиш, че има връзка, е, защото отново играеш.

На вратата се почука силно. Рамката се разтресе и едва не се откърти. Майрън подскочи стреснато.

— Кой отговаря на обажданията? — запита той.

Есперанца се усмихна.

— О, не.

— Влез — каза Есперанца.

Вратата се отвори. Краката на Майрън се спуснаха на пода. Макар и да я беше виждал много пъти преди, челюстта му все още увисваше, когато застанеше пред очите му. Голямата Синди влезе в стаята. Тя беше истински мамут. Метър и деветдесет и над сто и петдесет килограма. Синди носеше бяла тениска с отпрани ръкави. Хълк Хоган можеше спокойно да завиди на бицепсите й. Гримът й беше по-крещящ отколкото на ринга. Косата й представляваше лилави остриета. Спиралата й също беше лилава, макар и в по-тъмен нюанс от косата. Червилото й беше яркочервено петно. Синди приличаше на нещо, извадено от филм на ужасите. Беше най-страшното нещо, което Майрън някога бе виждал.

— Здрасти, Синди — опита Майрън.

Тя изръмжа. Вдигна средния си пръст, обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

— Какво, по дя…

— Казва ти да вдигнеш линия едно — обясни Есперанца.

— Тя ли отговаря на телефона?

— Да.

— Но тя не говори!

— Лично. По телефона е много добра.

— Исусе Христе!

— Вдигни телефона и престани да хленчиш!

Майрън го направи. Беше Лиза, връзката им в телефонната компания. Повечето хора мислят, че само полицаите могат да се сдобият с телефонни записи. Не е вярно. Почти всеки частен детектив в страната има връзка в местната телефонна компания. Просто трябва да платиш на някого. Едномесечен запис може да ти струва между хиляда и пет хиляди долара. Майрън и Уин се бяха запознали с Лиза по времето, докато работеха за ФБР. Тя не взимаше пари, но винаги се грижеха за нея по един или друг начин.

— Имам това, което Уин искаше — съобщи тя.

— Давай.

— Обаждането в девет и осемнайсет вечерта е било от обществен телефон, намиращ се в един ресторант близо до улица „Дайкман“ и „Бродуей“.

— Това не е ли близо до улица 200?

— Така мисля. Искаш ли телефонния им номер?

Карла се беше обадила на Грег от ресторант на улица 200? Все по-странно.

— Ако го знаеш.

Лиза му го даде.

— Надявам се това да ти помогне — каза тя.

— Помага ми. Благодаря ти, Лиза.

Майрън протегна листа към Есперанца.

— Виж какво си имам — каза той. — Истинска следа.