Харлан Коубън
Под прикритие (1)

1.

— Просто се дръж прилично.

— Аз? — запита Майрън. — Аз винаги съм идеален.

Майрън Болитар вървеше по коридора на затъмнения стадион „Медоуландс“, воден от Калвин Джонсън, новия генерален управител на „Драконите“ от Ню Джърси. Официалните им обувки тропаха по плочките и звукът отекваше в празните сергии за бърза закуска „Хари Стивънс“, количките за сладолед „Карвел“ и сувенирните будки. Миризмата на хотдог — онзи вид гумен, химически и все пак носталгично приятен аромат, просмукал се в стените — долиташе до тях. Тишината на мястото ги потискаше. Няма нищо по-мрачно и безжизнено от празна спортна зала.

Калвин Джонсън спря пред врата, водеща към луксозна ложа.

— Това може да ти се стори малко странно — каза той. — Но просто карай по течението, ясно ли е?

— Добре.

Калвин протегна ръка към дръжката на вратата и си пое дълбоко дъх.

— Клип Арнстайн, собственикът на „Драконите“, е тук и ни чака.

— А аз все още не съм разтреперан — отвърна Майрън.

Калвин Джонсън поклати глава.

— Не се дръж като задник.

Майрън посочи към гърдите си.

— Нося вратовръзка и всичко друго необходимо.

Калвин Джонсън отвори вратата. Луксозната ложа гледаше към средата на игрището. Няколко работници настилаха баскетболния под над хокейния лед. „Дяволите“ бяха играли снощи. Тази вечер бе ред на „Драконите“. Ложата беше доста уютна. Двайсет и четири меки седалки. Два телевизионни монитора. Вдясно стоеше облицован с дърво щанд за храна — обикновено пържени пилета, хотдог, картофени кнедли, сандвичи с наденици и чушки и други подобни. Вляво имаше месингова количка с елегантно подреден бар и минихладилник. Ложата си имаше и собствена тоалетна, така че да не се налага на тузарите да уринират заедно с немитите простосмъртни.

Клип Арнстайн ги чакаше, застанал с лице към тях. Носеше тъмносин костюм с червена вратовръзка. Беше плешив, само над ушите му стърчеше малко посивяла коса. Клип беше едър мъж, гръдният му кош приличаше на варел, макар да минаваше седемдесетте години. Огромните му ръце имаха кафяви петна и дебели сини вени като градински маркучи. Никой не проговори. Никой не помръдна. Клип се вторачи в Майрън за известно време, проучвайки го от глава до пети.

— Харесва ли ви вратовръзката? — запита Майрън.

Калвин Джонсън му отправи предупредителен поглед.

Старият човек не помръдна.

— На колко години си сега, Майрън?

Интересен начален въпрос.

— На тридесет и две.

— Играеш ли баскетбол понякога?

— От време на време — отговори Майрън.

— Поддържаш ли се в добра форма?

— Искате ли да ви покажа?

— Не, това не е необходимо.

Никой не предложи на Майрън да седне и никой друг не седна. Разбира се, единствените столове там бяха седалките за зрителите, но все пак изглеждаше странно да стърчиш прав на делова среща, където би трябвало да седнеш удобно. Стоенето внезапно стана трудно. Майрън усети, че се изнервя. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Извади писалката си и я задържа, но му се стори неподходящо. Прекалено много напомняше за Боб Доул. Пъхна ръце в джобовете си и застана отпуснато като обикновен човек, зяпащ стоките на „Сиърс“.

— Майрън, имаме интересно предложение за теб — каза Клип Арнстайн.

— Предложение?

Винаги използвай проучващи въпроси.

— Да. Аз съм човекът, който те избра, нали знаеш?

— Знам.

— Преди десет-единайсет години. Тогава бях със „Селтикс“.

— Знам.

— Още при първия подбор.

— Знам всичко това, господин Арнстайн.

— Ти имаше страхотни перспективи, Майрън. Беше умен. Имаше невероятен удар. Беше претъпкан с талант.

— Можех да стана състезател — каза Майрън.

Арнстайн се намръщи. Това беше прочутата му гримаса, тренирана повече от петдесет години в професионалния баскетбол. За първи път бе видяна, когато Клип играеше за вече несъществуващите „Роялс“ от Рочестър през четиридесетте години. Гримасата стана прочута, докато Клип тренираше бостънските „Селтикс“, които спечелиха няколко купи. После се превърна в легендарна запазена марка, когато Клип^[1] извърши страхотните си сделки (отрязвайки конкуренцията, от което получи и прякора си) като президент на отбора. Преди три години Клип стана главният собственик на „Драконите“ от Ню Джърси и сега гримасата му живееше в Ийст Ръдърфорд, малко след отбивка №16 на магистралата за Ню Джърси. Гласът му беше кисел.

— Това на Брандо ли трябваше да прилича?

— Зловещичко, нали? Все едно Марлон наистина е в стаята.

Лицето на Клип Арнстайн внезапно доби по-мек вид. Той кимна бавно, поглеждайки към Майрън с бащински очи.

— Шегуваш се, за да прикриеш болката — сериозно каза той. — Разбирам те.

Доктор Джойс Брадърс.

— Мога ли да направя нещо за вас, господин Арнстайн?

— Ти никога не игра дори в един професионален мач, нали, Майрън?

— Знаете много добре, че не играх.

Клип кимна.

— Първият ти мач преди сезона. Третата четвъртина. Вече имаше осемнайсет точки за този мач. Доста добре за начинаещ. И тогава съдбата се намеси.

Съдбата бе приела формата на огромния Бърт Уесън от вашингтонските „Бълетс“. Имаше сблъсък, разкъсваща болка и после нищо.

— Ужасно нещо — каза Клип.

— Аха.

— Винаги съм се чувствал зле заради това, което стана с теб. Такава загуба.

Майрън погледна към Калвин Джонсън. Той гледаше встрани, меките черти на черното му лице напомняха за неподвижен басейн.

— Аха — повтори Майрън.

— Заради това искам да ти дам още един шанс.

Майрън бе убеден, че е чул неправилно.

— Моля?

— Имаме свободно място в отбора. Бих искал да те взема.

Майрън зачака. Погледна към Клип. После към Калвин Джонсън. Никой от двамата не се смееше.

— Къде е? — попита Майрън.

— Кое?

— Камерата. Това е от онези номера със скритата камера, нали? Да не би да е шоуто на Ед Макмен? Аз съм сериозен почитател на работата му.

— Това не е шега, Майрън.

— Трябва да е, господин Арнстайн. Не съм се състезавал от десет години. Коляното ми беше смазано, не помните ли?

— Дори прекалено добре. Но както сам каза, това беше преди десет години. Знам, че си минал през рехабилитация, за да се възстановиш.

— Също така знаете, че опитах да се върна. Преди седем години. Но коляното не издържа.

— Беше прекалено рано — отвърна Клип. — Преди малко ми каза, че играеш отново.

— Да, любителски мачове през уикенда. Това е съвсем различно от НБА.

Клип отхвърли довода му с махване на ръка.

— Във форма си. Дори предложи да ми покажеш.

Очите на Майрън се присвиха и пробягаха от Клип към Калвин Джонсън, после обратно. Израженията им бяха неразгадаеми.

— Защо имам чувството — запита Майрън, — че изпускам нещо?

Най-после Клип се усмихна и погледна към Калвин Джонсън, който се насили да се усмихне в отговор.

— Вероятно трябва да съм по-малко — каза Клип и замълча за момент, търсейки подходящата дума — … загадъчен.

— Да, това може да свърши работа.

— Искам те в отбора. Не ми пука особено много дали ще играеш, или не.

Майрън отново зачака. Когато никой не продължи, той каза:

— Все още ми е малко мътно.

Клип въздъхна дълбоко. Отиде до бара, отвори малкия хладилник и извади кутия „Ю-Ху“. Хладилник, зареден с „Ю-Ху“. Хм. Клип се беше подготвил.

— Все още ли пиеш тая мътилка?

— Да — отговори Майрън.

Арнстайн му подхвърли кутията и наля нещо от гарафата в две чаши. Подаде едната на Калвин Джонсън. После посочи към местата до прозореца. Точно средата на игрището. Много хубаво. Имаше и достатъчно място за краката. Дори Калвин, който беше над два и десет, успя да се протегне. Тримата мъже седнаха един до друг. Всички гледаха в една и съща посока, което беше доста странно за делова среща. Хората трябваше да седят един срещу друг, за предпочитане около маса или бюро. Вместо това седяха рамо до рамо и наблюдаваха как екипът от работници разполага пода.

— Наздраве — каза Клип.

Той отпи от уискито си. Калвин Джонсън просто държеше своето. Майрън, подчинявайки се на указанията върху кутията, разклати питието си.

— Ако не греша — продължи Клип, — сега си адвокат.

— Член съм на колегията — отговори Майрън, — но не се занимавам много с право.

— Спортен агент си.

— Да.

— Не се доверявам на агентите — отбеляза Клип.

— Нито пък аз.

— В по-голямата си част са просто смучещи кръв пиявици.

— Ние предпочитаме термина „паразити“ — каза Майрън. — По-изискан е.

Клип Арнстайн се наведе напред и прикова очи в него.

— Как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?

Майрън посочи към лицето си.

— Лицето ми — отвърна той. — То просто крещи, че можеш да ми имаш доверие.

Клип не се усмихна, само се наведе по-наблизо.

— Това, което ще ти кажа, трябва да остане поверително.

— Добре.

— Даваш ли ми думата си, че нищо няма да излезе от тази стая?

— Да.

Клип се поколеба, погледна към Калвин Джонсън и се намести по-удобно.

— Разбира се, познаваш Грег Даунинг.

Разбира се. Майрън беше израснал с Грег Даунинг. От времето, когато се бяха състезавали като шестокласници на по-малко от трийсет километра от мястото, където Майрън седеше сега, те бяха постоянни съперници. Когато влязоха в гимназията, семейството на Грег се премести в близкия град — Есекс Фелс — защото бащата на Грег не искаше синът му да дели баскетболната слава с Майрън. Тогава личното им съперничество започна да става наистина сериозно. В гимназията играха осем пъти един срещу друг, като всеки от тях спечели по четири мача. Майрън и Грег станаха най-желаните спортисти в Ню Джърси. И двамата завършиха известни баскетболни колежи, които също си съперничеха помежду си — Майрън в „Дюк“, а Грег — в Северна Каролина.

Личното съперничество се засили.

По време на годините в колежа и двамата се появиха на корицата на „Спортс илюстрейтид“. И двата отбора печелиха студентската купа по два пъти, но Майрън уцели националната титла. И двамата бяха избрани за националния отбор, и двамата на позиция гард. Докато завършат „Дюк“ и Северна Каролина, бяха играли един срещу друг дванайсет пъти. Воденият от Майрън „Дюк“ спечели осем от мачовете. Когато започна подборът в НБА, и двамата бяха приети от първия път.

Личното съперничество се разгоря с пълна сила.

Кариерата на Майрън приключи при сблъсъка с едрия Бърт Уесън. Грег Даунинг бе пощаден от съдбата и стана един от най-добрите гардове в НБА. По време на десетгодишната му кариера в „Драконите“ от Ню Джърси Даунинг бе избиран за отбора на звездите осем пъти. Четири пъти бе заемал водещо място в лигата. Появи се на три корици на „Спортс илюстрейтид“ и веднъж спечели шампионската титла на НБА.

— Познавам го — каза Майрън.

— Често ли говориш с него? — запита Клип Арнстайн.

— Не.

— Кога говорихте за последен път?

— Не помня.

— През последните няколко дни ли беше?

— Мисля, че не сме говорили от десет години — отговори Майрън.

— Аха.

Клип отново отпи от чашата си. Калвин все още не бе докоснал питието си.

— Е, сигурен съм, че си чул за контузията му.

— Нещо с глезена му — отвърна Майрън. — Не е сериозно. Той се е оттеглил, за да се възстанови.

Клип кимна.

— Това е историята, която разказахме на медиите. Но не отговаря напълно на истината.

— Така ли?

— Грег не е контузен — отговори Клип. — Изчезнал е.

— Изчезнал?

Отново проучващият въпрос.

— Да — кимна Клип и отпи отново.

Майрън също отпи от кутията, което не е лесна задача с „Ю-Ху“.

— Откога? — запита Майрън.

— Вече пет дни.

Майрън погледна към Калвин. Той остана спокоен, но пък неговото лице винаги беше непроницаемо. По времето, когато беше състезател, прякорът му беше „Фрости“^[2], защото никога не показваше никакви емоции. В момента изразът напълно отговаряше на прякора му.

Майрън опита отново.

— Когато казвате, че Грег е изчезнал…

— Липсва — рязко отвърна Клип. — Изпари се. Във въздуха. Без никаква следа. Както искаш, така го наречи.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не.

— Защо не?

Клип отново махна с ръка.

— Познаваш Грег. Той не е от обикновените хора.

Това беше най-солидното смекчаване на истината на века.

— Той никога не върши това, което се очаква от него — каза Клип. — Мрази славата. Обича да е сам. И преди е изчезвал, макар и никога по време на сезона.

— Е, и?

— Значи може просто отново да е откачил — продължи Клип. — Грег може да е истинска мечта като играч, но нека погледнем фактите: смахнат е колкото си иска. Знаеш ли какво прави след мачовете?

Майрън поклати глава.

— Кара такси в града. Точно така. Проклето жълто такси в Ню Йорк. Казва, че това му помага да се чувства по-близо до обикновените хора. Грег не се появява по телевизията и не участва в реклами. Не дава интервюта. Дори не се занимава с благотворителност. Облича се като някой от комедийните образи от седемдесетте години. Той просто е откачен.

— И всичко това го прави адски популярен сред почитателите му — отбеляза Майрън. — А това от своя страна продава билетите.

— Съгласен съм — каза Клип, — но това просто подчертава думите ми. Ако се обадим на ченгетата, това може да навреди и на него, и на отбора. Можеш ли да си представиш какъв цирк ще устроят медиите?

— Да, не би било добре — призна Майрън.

— Точно така. Да предположим, че Грег виси някъде във Френч Лик или в някое от другите забутани градчета, където ходи след сезона, и лови риба или нещо подобно. Господи, никога няма да можем да се отървем от подигравките. От друга страна, да предположим, че се е захванал с нещо.

— С нещо? — повтори Майрън.

— По дяволите, не знам. Само си приказвам. Но нямам никаква нужда от някой проклет скандал. Не и сега. Не и когато наближават най-важните мачове. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Всъщност не, но Майрън реши да не се обажда засега.

— Кой още знае за това?

— Само ние тримата.

Екипът от работници вкара баскетболните кошове. Два резервни стояха встрани, в случай че някой решеше да се прави на Дарил Доукинс и разбиеше таблото. После започнаха да подреждат допълнителни седалки. Както много други спортни зали „Медоуландс“ разполагаше повече седалки за баскетбол, отколкото за хокей — в този случай около хиляда повече. Майрън отпи нова глътка от „Ю-Ху“-то. Изчака течността да се плъзне надолу в гърлото му, преди да зададе очевидния въпрос:

— Е, и какво е моето участие тук?

Клип се поколеба. Дишаше дълбоко, почти затруднено.

— Знам за годините ти с ФБР — каза той накрая. — Без подробности, разбира се. Всъщност без нищо съществено, но достатъчно, за да съм наясно, че имаш опит в подобни истории. Искаме да намериш Грег. Тихичко.

Майрън не каза нищо. Изглежда, работата му под прикритие за ФБР беше най-лошо пазената тайна в Съединените щати. Клип отпи от чашата си. Погледна към пълната чаша на Калвин и после към самия него. Калвин най-после отпи. Клип се обърна към Майрън.

— Грег е разведен сега — продължи Клип. — По принцип си е самотник. Всичките му приятели, по дяволите, всичките му познати са от отбора. Можеш да ги наречеш групата му за подкрепа. Семейството му. Ако някой знае къде е той, ако някой му помага да се крие, трябва да е човек от „Драконите“. Ще бъда откровен с теб. Тези типове са ужасни. Разглезени, капризни примадони, които мислят, че единствената ни цел в живота е да им служим. Но всички те имат едно общо нещо — виждат управата като врага. Ние срещу света и други подобни дивотии. Няма да ни кажат истината. Няма да я кажат и на репортерите. А ако ги приближиш като някой от „паразитите“, няма да говорят и с теб. Трябва да си от играчите. Това е единственият начин да проникнеш сред тях.

— Значи искаш да се присъединя към отбора, за да намеря Грег.

Майрън усети ехото от болката в гласа си. Не го направи нарочно, но видя, че и другите двама го бяха чули. Лицето му се зачерви от притеснение.

Клип постави ръка на рамото му.

— Наистина мислех това, което казах, Майрън. Ти можеше да станеш велик. Един от най-добрите.

Майрън отпи голяма глътка от „Ю-Ху“-то. Нямаше да пие повече.

— Съжалявам, господин Арнстайн. Не мога да ви помогна.

Намръщената гримаса се появи отново.

— Какво?

— Имам си свой собствен живот. Спортен агент съм. Имам клиенти, за които да се грижа. Не мога да изоставя всичко.

— Ще получаваш минималната за играчите заплата. Това са двеста хиляди долара. А до мачовете има само няколко седмици. Ще те задържим дотогава, каквото и да стане.

— Не. Дните ми като спортист свършиха. А не съм и частен детектив.

— Но ние трябва да го намерим. Може да е в опасност.

— Съжалявам. Отговорът е не.

Клип се усмихна.

— Да предположим, че подсладя предложението.

— Не.

— Петдесет хиляди долара само за да подпишеш.

— Съжалявам.

— Грег може да се появи още утре, а ти ще си запазиш парите. Петдесет бона. Плюс дял от парите от мачовете.

— Не.

Клип се отпусна назад. Вторачи се в питието си, натопи пръст в него и го разбърка. Гласът му беше спокоен.

— Казваш, че си агент, нали?

— Да.

— Аз съм в близки приятелски отношения с родителите на три момчета, които ще бъдат избрани в първия кръг. Знаеш ли това?

— Не.

— Да предположим — бавно каза Клип, — че ти гарантирам, че единият от тях ще подпише с теб.

Майрън настръхна. Подбор първи кръг. Опита се да запази хладнокръвие и да прилича на Фрости, но сърцето му заби лудо.

— Как можеш да го направиш?

— Не се тревожи за това.

— Не звучи етично.

Клип издаде презрителен звук.

— Майрън, не ми се прави на невинно хлапе от църковния хор. Ако ми направиш тази услуга, „Спортно представителство МБ“ ще получи един от най-желаните играчи. Гарантирам. Независимо как завърши историята с Грег.

„Спортно представителство МБ“. Компанията на Майрън. Майрън Болитар — оттам „МБ“. Представляване на хора от спортния свят и оттам „Спортно представителство“. Събирате ги и се получава „Спортно представителство МБ“. Майрън измисли името на агенцията си сам, но все още никоя от големите рекламни компании не му бе предложила оферта за услугите му.

— Направете премията за подписването сто хиляди — каза Майрън.

Клип се усмихна.

— Добре си се изучил, Майрън.

Той сви рамене.

— Седемдесет и пет хиляди — каза Клип. — Знам, че ще ги вземеш, затова не се опитвай да продаваш на краставичар краставици.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Имам още няколко въпроса относно изчезването — каза Майрън.

Използвайки и двете облегалки за ръце, Клип се надигна и застана до Майрън.

— Калвин ще отговори на въпросите ти — каза той, като кимна към генералния управител. — Аз вече трябва да тръгвам.

— Е, кога искаш да започна с тренировките?

Клип изглеждаше изненадан.

— С тренировките?

— Да. Кога искаш да започна?

— Довечера имаме мач.

— Довечера?

— Разбира се — отговори Клип.

— Искаш да изляза още довечера?

— Ще играем със стария ни отбор — „Селтикс“. Калвин ще се погрижи да получиш екип, докато стане време за мача. В шест часа на пресконференцията ще обявя присъединяването ти към отбора. Не закъснявай — каза Клип и се отправи към вратата. — И носи тази вратовръзка. Харесва ми.

— Довечера? — повтори Майрън, но Клип вече беше изчезнал.