Даниел Стийл
Ранчото (9)

9.

През следващата седмица Сам работи със Зоуи по няколко часа на ден, за да се запознае лично с настоящите й пациенти. Много от тях познаваше, тъй като понякога вечер я заместваше. Но когато прочете текущите досиета на най-тежко болните, беше изумен от големия им брой. Имаше, грубо пресметнато, около петдесет вече на границата на болестта и в кабинета й всеки ден пристигаха нови и нови, а нерядко и нощем.

Биваха довеждани от приятели, от роднини или просто от хора, които бяха чули за това, което тя прави. Всички те бяха много болни, някои бяха заразени с вируса на СПИН, други не. Зоуи полагаше грижи за всички и за Сам най-трогателна бе картината с децата. Имаше толкова много мънички създания, болни от СПИН. Това караше човек да бъде благодарен за всяко здраво дете, което среща. Сам знаеше защо Зоуи така трепереше над Джейд. Тя беше наистина забележително детенце и напълно здраво.

— Не мога да повярвам, че можеш да преглеждаш толкова голям брой пациенти всеки ден — отбеляза пред нея Сам един следобед, — това е нечовешко. Нищо чудно, че си толкова изморена.

Щеше да бъде така лесно точно в този момент да му каже, че има СПИН. Но това не беше негов проблем, нито негова работа. Тя вече бе решила, че няма да превръща състоянието си в товар за никого другиго, освен за нея самата, докато можеше да удържи. Планираше да спести пари, за да наеме медицинска сестра, ако някога се стигнеше дотам. Единственият истински проблем за Зоуи беше Джейд и какво щеше да стане с нея след смъртта й. Беше ужасно да се мисли така, но тя не биваше да бяга от реалността. Нещо в нея се противеше на такива мисли, ала дълбоко в себе си Зоуи бе вече приела съдбата си. Изглеждаше невероятен край за една бляскава кариера и ако се оставеше на подобни мисли, трябваше непрестанно да разсъждава за лошия си късмет и зла орис, а тя наистина не желаеше да го прави. Искаше да се порадва на живота, който й оставаше. Знаеше, че може да е години, дори десетилетие, макар и да не се случваше често, но с някои ставаше и така и Зоуи трябваше да стори всичко, за да бъде една от тях. Пътуването до Уайоминг беше чудесна възможност, почивката, природата, височината, въздухът, наред с утехата да се види със старата си приятелка Таня.

— Какво ще кажеш за този? — Сам прекъсна мислите й, показвайки й едно досие.

Беше на много болен млад човек. Бе вече навлязъл в последната фаза на деменция вследствие СПИН-а и Зоуи не вярваше, че ще издържи дълго. Той храбро се беше борил с месеци и сега тя нямаше какво повече да направи за него, освен да се грижи да облекчи сетните му мигове и да утешава любимата му. Посещаваше го всеки ден. Обясни всичко това на Сам и той поклати глава. Нейната практика беше най-неортодоксалната, на която се бе натъквал, но със сигурност и най-творческата по отношение на начина на лечение, и Сам беше дълбоко развълнуван от състраданието, което тя проявяваше. Зоуи не оставяше и един непреобърнат камък в издирването на нови антибиотици, медикаменти, начини за лекуване на инфекции и болки и даже нехарактерни цялостни системи на лечение. Правеше всичко, за да се пребори с болестта, до самия горчив край, и да успокоява пациентите.

— Някой ден ще имаме късмет — рече тя тъжно. Но не навреме за всички. Включително и за самата нея.

— Мисля, че за тях е щастие, че са те намерили — каза той, гледайки я с нарастващо възхищение. Винаги я беше харесвал толкова много, а сега още повече. Зоуи беше всичко, което трябваше да бъде един лекар, не само специалист, но и човек. Мислеше си дали това й поведение имаше нещо общо с нейния любим, починал от СПИН преди години. Чудеше се също дали тя след това е обиквала някого и смяташе, че не е. Със сигурност не и д-р Франклин. Сам много би искал да можеше да бъде по-близък с нея. Тя винаги е била открита спрямо него, приятелски настроена, но никога не бе почувствал от нейна страна порив за по-голяма близост извън дружбата и професионалното сътрудничество.

А особено напоследък Зоуи не можеше да си позволи да бъде близка с когото и да било. Внимаваше много да спазва безопасна дистанция между себе си и останалия свят и Сам, когото познаваше още от Медицинския факултет. Не желаеше да заблуждава никого, нито него, нито някой друг. Искаше на всеки да бъде ясно, че тя не е на разположение като жена, само като лекар. Струваше й се единственият честен начин да се справя с положението си. Дори мислеше да си купи някоя евтина венчална халка, но си налагаше да не мисли за самотния път, който поемаше.

Ала както работеха по последните досиета, Сам хвърли поглед към нея и си помисли дали да не я покани да излязат на вечеря. Имаха да говорят още много, а той не бързаше да се прибира вкъщи.

— Ще ми се удаде ли да те склоня да хапнем, докато приключим? Бихме могли да отидем на спагети някъде наоколо или може да предпочиташ нещо друго — попита, почти изгубил дъх и усещайки се в глупаво положение. Тя го караше да се чувства като дете понякога, което не му бе неприятно. Допадаше му всичко у нея. И с годините бе започнал да й се възхищава и да я харесва още повече.

— Звучи добре — каза Зоуи, без да осъзнава, че той я намира още по-привлекателна. Беше имала желанието тя да го изведе някъде, да му благодари за това, че й дава възможност да замине и да прекара истинска ваканция. Чувстваше се малко виновна, че оставя Джейд, но той й беше обещал, че ще наглежда и нея и ще наминава да види как се справя Инге.

— Ти си наистина фул сървис доктор на повикване — закачи го Зоуи, като се вмъкваше в сепарето в един малък италиански ресторант в Ъпър Хейт.

Тя от години имаше навика да идва тук. Беше спокойно място, храната беше добра и това бе първият път от студентството им насам, когато двамата седяха един срещу друг, вечеряха и си говореха. Смяха се, като си спомниха колко отдавна беше. Въпреки че пътищата им през последните осемнадесет години редовно се пресичаха, те никога не бяха имали време само за себе си да са заедно, винаги работеха.

И двамата поръчаха равиоли, той й предложи вино, но тя отказа, и после отново заговориха за работа. Бяха към средата на вечерята, когато Сам погледна към нея с момчешката си усмивка, очите му излъчваха нещо много топло и приятелско и я накара да се почувства изненадващо леко, приятно й бе да бъде с него повече от друг път.

— Ти нищо друго ли не правиш, освен да работиш? — попита я той нежно. Възхищаваше й се, ала я и съжаляваше. Зоуи се раздаваше така щедро за толкова хора и Сам от първа ръка знаеше, колко изтощително е това. Но, изглежда, нямаше никой, който да прави нещо за самата нея. Той не можеше да си представи тя да получава някакво успокоение от връзката си с Дик Франклин или някой като него.

— Не и напоследък — отговори му, — като изключим Джейд. — И тогава Сам запита нещо друго.

— Била ли си някога омъжена? — Не допускаше и когато тя поклати отрицателно глава, разбра, че е бил прав.

— Никога. — Зоуи ни най-малко не изглеждаше обезпокоена от това. Чувстваше се удобно с живота си, какъвто бе, щастлива с дъщеря си. Животът й изглеждаше пълноценен.

Но Сам беше любопитен.

— А защо не? Ако нямаш нищо против, че те питам?

Тя се усмихна. Нямаше, естествено. Освен що се отнасяше до болестта й, нямаше тайни от него.

— Аз никога наистина не съм искала, когато бях млада. Единственият човек, за когото може би бих се омъжила, умря преди повече от десет години. Заразиха го със СПИН при преливане на кръв. Благодарение на него създадох тази клиника. Той правеше изследвания и беше великолепен. На четиридесет и две години го оперираха и му поставиха байпас и по-късно това го уби. Не живя и година след кръвопреливането. Мислех да мина и аз към изследователска работа заедно с него. Винаги са ме интригували неразрешените мистерии и неясните болести. И тогава на дневен ред дойде СПИН-ът и аз се захванах с лечението, а не с изследвания.

— Щеше да бъде голяма загуба за много хора, ако се бе заловила с нещо друго — каза той нежно, така и мислеше. Тя беше фантастичен лекар. Беше чул и за лекаря, който бе починал, но от други хора. Наблюдаваше я, докато му говореше. Изглеждаше тъжна, ала не съсипана, и Сам усети, че се е съвзела, макар да не бе намерила никой друг, който да означава толкова много за нея. — Преди СПИН-а бях твърде ангажирана с детския диабет. По свой начин той е също бич, въпреки че получава много по-малко внимание.

— Аз също винаги много съм се интересувал от това заболяване. Но, струва ми се, съм нещо като боклукчия, прескачам от кабинет на кабинет, събирам частици от информация и решения на проблеми, правя каквото мога и продължавам нататък. Това може би звучи безотговорно, ала никога не съм искал да имам своя собствена практика. Свързано е с ужасно много бумащина и ненужни правила и спънки, които нямат нищо общо с медицината и пациентите. Аз обичам да върша самата лекарска работа, да не губя време за договори, осигуровки, да се безпокоя за имуществото, както е при установената система. Може би още не съм дораснал. Очаквам това да стане, все си мисля, че някой ден ще поискам да се обвържа с група лекари и да се присъединя към техния кабинет, но не се решавам. Онова, което виждам у повечето от тях, напълно ме отблъсква, засега ме задоволява заместването, както го правя с теб. По този начин имам възможност да върша най-добрата работа.

Тя се усмихна на думите му. Напомняха й философията на лекарите от спешно отделение. Те искаха да работят с пациентите, а не с бумагите, или с ръководството, или с проблемите. Но в нейния случай щеше да й липсва трайният контакт с болните.

— Моите пациенти те обичат. Ти вършиш голямо дело. И аз не мога да те упрекна, че се опитваш да избегнеш целия боклук, който съпътства редовната практика. На мен наистина ми е трудно без партньори, работата е толкова много. Но и аз предпочитам да си спестя главоболията, разправиите, дребните зависти и всичко останало. Когато Адам почина, стана възможно създаването на клиника, каквато желаех. Ала все още е ужасно тежко без нужната подходяща помощ. — Тя му се усмихваше отново, а той се чудеше доколко ли е ангажирана с Дик Франклин, но не смееше да я попита.

— Ти смяташе ли да се омъжиш за Адам, преди да се разболее? — Беше любопитен да знае всичко за нея, за тях, за бебето, което беше осиновила, и защо се чувстваше така добре сама. Беше интригуваща жена.

— Не наистина… Мисля, че с времето може би щяхме да се оженим, но не говорехме за това. Той беше женен преди и имаше деца. А аз бях ангажирана със създаване на практика като интернист. Тогава работех заедно с двама други лекари, после ги напуснах, когато основах клиниката. Никога не съм се чувствала задължена да се омъжа или да бъда с някого завинаги. Ние се виждахме често и бяхме много близки, ала никога не сме живели наистина заедно, освен когато той умираше. Аз взех три месеца отпуска и се грижех за него. Беше много тъжно. — Но тя явно вече се беше примирила с това. Бе сериозна, ала не потънала в мъка. Беше минало много време от смъртта му и толкова неща се бяха случили междувременно. Зоуи все още се виждаше с децата му от време на време, но не беше близка с тях, едва след като Джейд се роди, разбра истински изключителната радост да имаш дете. Сам я попита и за това и тя му разказа как се е случило. Майката на Джейд била деветнадесетгодишна, неомъжена и нямала желание да задържи детето. И семейството й отказало да я прибере вкъщи, когато разбрали, че бебето е от азиатски произход.

— Тя е най-великото нещо, което някога се е случвало с мен — рече Зоуи простичко. И тогава пое инициативата. — А ти какво ще кажеш за себе си? — Знаеше, че е бил женен за кратко време в Чикаго. — Какво стана с твоя брак? — Бяха си изгубили следите по време на стажовете и докато Сам се върне в Сан Франциско, женитбата му беше останала далеч назад в живота му и той много малко говореше за нея. Рядкост беше в ежедневието на Сам и Зоуи да прекарат една такава вечер, не в работа, а просто говорейки си.

— Бракът ми продължи две нещастни години, докато трая стажът ми — обясни той замислен. — Бедното дете, аз никога не можех да бъда с нея. Ти знаеш как е. Тя мразеше такъв живот. Казваше, че никога вече няма да се обвърже с лекар. Но е генетично обречена. Баща й беше голям гръден хирург в Грос Пойнт, брат й е спортен лекар в Чикаго и след мен тя се ожени за специалист по пластична хирургия. Има три деца и живее в Милуоки и мисля, че е много щастлива. Не съм я виждал от години. Когато дойдох в Калифорния, няколко години живях с една жена, но нито един от двама ни не се интересуваше от женитба. И двамата бяхме имали вече опит в това и не бяхме още готови за нова крачка в тази посока. Ти всъщност ми приличаш на нея. Тя е малко нещо като светец, подобно на теб. Истински се нуждаеше да направи нещо различно и все ме убеждаваше да я подкрепя. Накрая направи каквото трябваше и ме остави. Сега е практикуваща медицинска сестра в една колония за прокажени в Ботсвана.

Зоуи смътно си спомни, че беше чувала нещо такова, но то бе, преди Сам да стане неин заместник и тя никога не беше се срещала с тази жена.

— Ау, това е сериозно! — Гледаше го замаяна от онова, което чуваше. — И не можа да те уговори да отидеш с нея? — За Зоуи имаше нещо привличащо в подобно начинание, но не и за Сам, който поклати глава с вид на ужасен.

— Решително не. — Той се усмихна широко. — Независимо колко я обичах. Аз мразя змии, мразя буболечки, никога не съм бил бойскаут, за мен лагерите на палатки и в спални чували са истинско мъчение. Положително не съм създаден за живот в служба на обитателите на джунглата. Обичам хубавото си легло през нощта, добрата вечеря, топлия ресторант, чашата вино и най-дивата растителност, която бих искал да гледам, е в парка на Голдън гейт през уикенда. Рейчъл идва тук веднъж в годината и аз още съм луд по нея, но сега сме само приятели. Тя живее с шефа на колонията за прокажени и имат дете. Обича Африка и все ми повтаря, че не зная какво губя.

— Като нямаш деца, или като не живееш там? — Зоуи се смееше, ала беше голяма история.

— И двете. Казва, че никога няма да остави Африка. Но човек не знае. Ситуацията там в политическо отношение става твърде опасна. Със сигурност не е за мен. Тя е храбро момиче и направи точно каквото трябва. Замина преди пет години и не знам, времето просто отлетя. Аз съм на четиридесет и шест и струва ми се, просто съм забравил да се оженя.

— И аз — смееше се Зоуи, — родителите ми се побъркаха от това. Но през последните години умряха и двамата и вече няма кой да ми пуска подобна муха. — А сега вече знаеше, че със сигурност няма да се омъжи.

Ала говорейки за собствения си живот, Сам изведнъж се почувства по-храбър.

— А д-р Франклин? — Трепна нервно, но беше любопитен. Тя решително не излъчваше флуиди, които да подсказват, че е отворена за предложения. Той искаше да знае дали това е заради д-р Франклин, или имаше други причини, може би някой, за когото не подозираше. Трудно беше да се повярва, че жена като Зоуи държеше само на своята практика и детето си.

— За Дик ли? — попита Зоуи и погледна озадачена. — Ние сме добри приятели. Това е всичко. Той е интересен мъж — додаде мило, но Сам гледаше дълбоко в очите й, дирейки истината.

— Ти не си склонна много-много да споделяш, нали? — попита и Зоуи му се засмя.

— Какво точно искаш да знаеш, д-р Уорнър? Колко е сериозно ли? Не е. Всъщност аз вече няма да се виждам с него, не възнамерявам…

В гласа й прозвуча много твърда нотка, която го стресна. Той не можеше да разбере какво се крие зад думите й. Но в това имаше някакво послание за този, който искаше да слуша.

— Да не смяташ да постъпиш в манастир по някое време, скоро? — подразни я Сам. — Или ще бъдеш независима?

Тя изведнъж се засмя вътре в себе си. Това беше съвсем ново за нея и си помисли, че може да научи доста от своите пациенти. Как се справят те? Какво казват? Знаеше, че мнозина заявяват, че имат СПИН, преди да започнат връзка с някого, но Зоуи не желаеше и това да прави. Искаше просто да остане насаме със себе си, да се радва на живота с Джейд. Щеше да бъде различно, ако вече имаше някой в живота й, но след като нямаше, вратите бяха затворени оттук насетне.

— Нямам време за никаква връзка — каза тя съвсем простичко и той се изненада.

Начинът, по който го изрече, бе така категоричен и толкова не й подхождаше. Зоуи беше толкова сърдечен човек и бе истинско похабяване жена като нея да живее без мъж. Това наистина обезпокои Сам.

— Да не искаш да ми кажеш, че си взела съзнателно решение в този смисъл, на твоята възраст? — Беше ужасен от перспективата.

— Повече или по-малко. — Тя не искаше да навлиза по-дълбоко в подобен разговор, стигаха до опасни води, което тя не желаеше да допуска. Но той беше настоятелен. — Аз не мога да дам никому нищо, Сам, твърде съм заета с пациентите и с дъщеря си. — Това беше извинение, ала той усети, че тя наистина мисли така.

— Зоуи, това са глупости — каза твърдо, — не си права да смяташ, че не можеш да дадеш никому нищо. В живота има нещо повече от това да се отдадеш само на работата си и на детето. — Чудеше се защо е така решена да остане сама, дали още тъгуваше по някогашния си любим, в което той се съмняваше, след като знаеше, че е излизала с д-р Франклин. Но защо да не се обвързва с никого? Защо се криеше? Не можеше да бъде толкова обсебена от детето и работата или беше, наистина ли? — Твърде млада си, за да хлопнеш завинаги вратите за евентуална връзка в живота си, Зоуи — Сам беше непреклонен, — трябва да го премислиш. — Изпита чувство за лична загуба, докато я гледаше и осъзнаваше, че е решена да го направи.

Тя се усмихваше, но не бе развълнувана от думите му.

— Като че ли слушам баща си. Той ми разправяше, че прекалено образованите жени плашат мъжете и че правя голяма грешка, като постъпвам в Станфорд. Колеж, как да е, ама медицински факултет беше вече прекалено. Казваше ми, че ако искам да се посветя на медицината, трябва да отида в училище за милосърдни сестри и така да му спестя много пари. — Разказвайки това, тя се смееше, а Сам поклати глава.

Той познаваше добре хората като нея. Цялото семейство бяха лекари, включително и майка му.

— Ами ти наистина е трябвало да постъпиш в училище за медицински сестри, ако фактът, че си станала лекарка, те е довел до такова тъпо решение. Зоуи, това е истинска глупост. — Мислеше си, че може би е имала лоши преживявания, например била е изнасилвана или Франклин е направил нещо, с което я е огорчил, и то беше за нея още прясна рана, или скришом бе свързана с някого, дали пък не с женен мъж. А може би много мило му казваше, че не се интересува от него, в което не му се щеше да вярва. Иначе просто не можеше да разбере.

Тогава тя смени темата и той се почувства още по-обезпокоен. Откри, че двамата имат много повече общи неща, отколкото беше мислил: хора, планове, възгледи за медицината и страст към нея. И още по-лошо, осъзна, че Зоуи го привлича по-силно, отколкото бе подозирал до момента. Притежаваше невероятно чувство за хумор и бърз ум. Беше пътувала много и у нея имаше нещо истинско и честно, казваше нещата каквито са, прецизно анализираше ситуациите и с голяма любов говореше за пациентите си. Беше първата жена от дълго време, която направо го подлудяваше, и Сам отчаяно искаше да излиза с нея. От години го привличаше, но той все се колебаеше да направи някаква стъпка, и сега, след като вечеря с нея и разговаряха по разни въпроси, напълно му замая главата. А и още повече го измъчваше с твърдата си решимост да няма връзка с никого и с отказа си да дискутира това с него. Той чувстваше, че има друга причина, може би отношения с човек, когото пазеше в тайна, и колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че може да е някой женен мъж. Ала на него тя би могла да каже. Всичко в живота й като че ли подсказваше подобно заключение: фактът, че посвещава толкова много време на работата, няма желание да се омъжва, явно е обвързана, но не иска да го признае. А Сам бе натъжен от онова, което долови.

Зоуи, наблюдавайки го, докато се хранеха, и после, като си говореха, пиейки капучино, също осъзна, че го харесва. Беше точно това, на което винаги бе приличал, едно пухкаво мече, интелигентно и мило, някой, на когото можеш да разчиташ. И обичаше нейната клиника колкото и тя самата. Намираше делото й невероятно, грандиозна стъпка и открито й се възхищаваше.

— Мисля, че от всичко, дето съм виждал, това, което ти правиш, ми допада най-много и най-високо го ценя. Наистина ми харесва начинът, по който работиш с пациентите си, особено грижите по домовете им.

— Това беше най-тежкото в началото, да намеря хората, на които мога да се доверя, без постоянно да ги проверявам. Аз ги държа непрекъснато под наблюдение, те все още има какво да научават. Пациентите също поемат голяма част от отговорността.

Много от любимите на нейните болни или семействата им се грижеха за тях почти без професионална помощ до самия край, когато получаваха подкрепа от групи, обхождащи домовете. Да умреш от СПИН, не беше лесно нещо.

Те поговориха още малко върху това, какво ще иска Зоуи от него да прави, докато я няма, и Сам, слушайки я, се усмихна. Знаеше, че й е трудно да ги остави, а искаше да я увери отново, че пациентите й са в сигурни ръце, и тя му вярваше.

— Сега кажи ми за Уайоминг — попита той весело при втората чаша капучино. Но долови, че Зоуи има вид на изтощена. Напоследък няколко пъти забелязваше колко уморена изглежда, ала не беше се замислял много върху това. Работата така я изцеждаше, та не беше за учудване, че е така бледа, тази вечер за първи път му направи впечатление, че е леко измършавяла. Очевидно се нуждаеше от почивка и той се радваше, че тя се съгласи да замине. — С кого отиваш в Уайоминг? Няма да си на палатка, нали? — попита, за момент обзет от лудото желание да тръгне с нея.

Зоуи се засмя на въпроса му.

— Не мисля. Ще бъда с една стара приятелка от колежа. Тя е невъобразима. Не съм я виждала от доста време, преди няколко дни ми позвъни и ме покани. В началото й отказах, но когато се почувствах така скапана, реших да приема. Повярвай ми, като познавам приятелката си, надали ще сме на палатка. По-разглезена е и от мен. — Зоуи също не беше привърженичка на подобен тип романтика. Както Сам, и тя не обичаше буболечките, змиите и разни други пълзящи. — Живее в Лос Анджелис и съм сигурна, че отиваме в някакво приказно холивудско ранчо, ако би могла да намери такова.

— Коя е тя? — попита Сам най-непринудено, когато келнерката донесе сметката и той извади портфейла си. — Лекарка ли е?

Преди да отговори, Зоуи се усмихна.

— Не съвсем. Тя е певица. Приятелки сме още от училище и така и не се промени, просто да не повярваш. Медиите й създават толкова неприятности, това наистина не е честно. Направо не ми се иска да казвам на хората коя е, веднага те заливат с милион неправилни заключения и определения за нея.

— Аз съм силно заинтригуван — каза той, гледайки Зоуи, докато келнерката прибираше парите. Беше омаян от дълбоките зелени очи и всичко, което съзираше там. — И така, коя е тя?

— Таня Томас — изрече Зоуи спокойно. За нея беше само едно име, за всеки друг беше живот, изтъкан от сензационна слава, милион лъжи, бе златен глас, хиляди доловени образи, легенда и Сам реагира като всички останали. Очите му се разшириха, устната му се отпусна, после се засмя, чувствайки се глуповато.

— Не мога да повярвам. Ти я познаваш?

— Тя беше най-добрата ми приятелка в колежа. Бяхме в една стая. Обичам я повече от всяка друга приятелка, която съм имала — каза Зоуи спокойно. — Не се виждаме много, но когато ни се удаде да сме заедно, всичко е както преди. Учудващо е, независимо какво се случва с всяка от нас, нищо помежду ни не се променя. Тя е забележителна жена.

— Наистина съм впечатлен. — Не можеше да не го каже и така беше. — Зная, че звучи тъпо, но винаги ме удивлява, че някой познава такива личности, че може да бъде край тях, да седне на пица, на кафе с тях, че като всички нас те си мият косите и обличат пижами. Трудно е да мислиш за тях като за действителни хора.

— Тя много е страдала от това. Разбирам, че отново се развежда. Мисля, че е невъзможно да има нормален живот при цялото напрежение, в което живее. Омъжи се за един наистина добър човек, когато свършихме колежа, нейния любим от гимназията, но само за година тя стигна до върха, получи златна плоча, направи кариера и навярно това разби брака й. Бедният Боби Джоу, за него беше като удар, както и за самата Таня. След това се омъжи за един истински боклук, неин импресарио. Той я запрати в още по-големи висини, което можеше да се предвиди, ала доста злоупотреби с нея. Смятам, че е типично за тези среди, но я направи нещастна. А преди три години сключи брак с един мъж в Лос Анджелис, който май се занимава с недвижимо имущество. Надявах се, че с него ще провърви, но не, разделят се и той не й позволява да заведе децата му в Уайоминг, както беше предвидено, и тя бе наела къща в това луксозно ранчо и сега ме кани да отида с нея. — В устата на Зоуи всичко това звучеше съвсем обикновено и на него му стана забавно.

— Щастливка! — възкликна. — Какво забавление!

— Да, срещата с Таня ще бъде най-голямото ми забавление. Никоя от нас не си пада много по конете — засмя се тя. — Всъщност всичко, което ми се иска да направя, е да спя цялата седмица.

— Може да ти се отрази добре — каза той, гледайки я загрижен. — Ти си добре, Зоуи, нали? Изглеждаш изморена и знам, че миналата седмица не беше съвсем във форма. Наистина мисля, че се преуморяваш. — Изрече го много нежно и тя се трогна. Толкова беше свикнала да се грижи за други хора и когато някой проявяваше грижа към нея, й се струваше изненадващо.

— Добре съм, честно! — Но се чудеше какво ли е забелязал той. И дали не изглеждаше болна. Беше уморена, ала не се виждаше променена, взирайки се в огледалото. Нямаше язвички, нито някакви други признаци, които да показват, че е заразена със СПИН, а Зоуи знаеше, че може да е така още дълго време, или пък изведнъж да се появят. Най-големият риск за нея беше евентуална инфекция. Беше наясно какво да прави, за да се предпази, и щеше да внимава. — Много мило е, че се интересуваш — промълви тя. И се изненада, когато той протегна ръката си и пое нейната. Не беше очаквала това от него.

— Ти значиш много за мен. Имам желание да ти помогна, но повечето време си доста упорита. — Начинът, по който й го каза, я накара да погледне в очите му. Те бяха тъмнокафяви и безкрайно ласкави.

— Благодаря ти, Сам… — Чувствайки да я залива вълна от емоции, отмести погледа си настрани и малко по-късно измъкна ръката си от неговата. Повече от всякога знаеше, че не бива да се поддава. Независимо колко мил и привличащ бе той, не трябваше да го прави.

С Дик беше толкова лесно, когато излизаха. Те бяха само приятели и ако понякога отиваха малко по-далеч в отношенията си, нямаше никаква вреда. Тя не си правеше илюзии за това как той я чувства. Просто се нуждаеше от време на време от една удобна приятелка, от някой, който да отиде с него на театър, на симфоничен концерт, на балет или на скъпа вечеря. Но не искаше от нея нищо повече от онова, което тя желаеше да даде. В действителност, ако му беше дала повече, щеше да го изплаши. Дик знаеше точно докъде иска да стигне с нея и винаги беше внимателен в спазването на дистанцията. И дори да би искала сериозна връзка, в действителност не бе имало от години никой, който да е подхождал към нея по този начин, и беше по-лесно да избягва евтините имитации. А сега, когато целият й живот се беше променил, бе такъв лош късмет да открие, че Сам Уорнър е може би толкова важен за нея. Така и не беше разбрала колко задълбочен е той, колко мил, колко състрадателен, колко в съзвучие с това, което тя прави. Беше го мислила само за добър лекар, добър приятел. Сега осъзна, че у нея има нещо повече спрямо него, а нямаше право да го прояви. Вратата към тази част от живота й беше вече затворена, завинаги. Какво би могла да даде на когото и да е занапред? Няколко месеца? Няколко години? Дори да бяха пет или десет, нямаше да е честно спрямо другия. И неизменно съществуваше потенциален риск да му предаде болестта. Тя беше изживяла всичко това с Адам. Не можеше да го стори другиму. Особено пък на Сам. За нищо на света не би му позволила да се приближи до нея. Те бяха колеги и приятели и нищо повече, на абсолютно никаква цена Зоуи нямаше да го допусне отвъд границите, които си бе поставила, и той го усети. Това го натъжи, когато напуснаха ресторанта. Чувстваше, че тя се отдръпва от него. Не знаеше защо, но това не му хареса, и правилно беше доловил, че не е в състояние да направи нищо.

Когато седнаха в колата му, Сам я изгледа продължително.

— Тази вечер беше великолепна за мен — каза той искрено и тя кимна с глава.

— И за мен, Сам.

— И искам да прекараш много добре в Уайоминг — продължи, загледан в очите й, а Зоуи почувства, че му чете мислите, и не желаеше да го прави. Тя не би допуснала той да разкрие сърцето си пред нея или да поиска това от нея, или още по-лошо, да настоява да му каже защо не би могла. Никой нямаше право да го знае.

— Благодаря ти, че ще ме заместиш — рече Зоуи. — Беше истинско облекчение да говорят за работата, а не за чувствата си. Тя усещаше, че със Сам е на опасна почва, и взряна в сакото му от туид и сивото поло, трябваше да се насили да не се почувства силно привлечена от него.

— Знаеш ли, аз ще те замествам по всяко време — отвърна той и още не запалваше колата. Имаше нещо, което желаеше да й каже, но не знаеше как да го направи. — Искам да разговарям с теб, когато се върнеш — додаде, а тя не се осмели да го попита защо. Внезапно се изплаши, че след всичкото това време той изведнъж ще започне да настоява. Не беше честно да се случи точно сега. Много лошо беше, че двамата не бяха открили по-рано взаимното привличане, съществуващо между тях. Тя беше напълно сляпа за това, което той чувстваше, до такава степен, че й бе убегнало колко привлекателен е Сам. — Струва ми се, че нещо, за което загатнахме тази вечер, заслужава по-задълбочен разговор — каза той съвсем решително и смело.

— Не мисля, че е много добра идея — заяви Зоуи спокойно, бавно вдигайки поглед към него. В очите й бе стаена мъката на цял един живот и му костваше невероятно усилие да се възпре да не обгърне раменете й с ръка, но знаеше, че поне засега това не беше нещо, което тя иска. — Има неща, които е по-добре да останат неизречени, Сам.

— Не съм съгласен с теб — възрази той и погледът му я пронизваше, умолявайки я да го изслуша. — Ти си храбра жена. Аз съм наблюдавал как гледаш смъртта в очите и й се противопоставяш. Ти не можеш да бъдеш страхлива по отношение на собствения си живот. — Странно беше, че Сам говори така за нея, и за миг Зоуи изпадна в паника. Но знаеше, че няма как да е открил тайната й. Резултатите от лабораторията не носеха име, само номер.

— Аз не мисля, че проявявам страх спрямо собствения си живот — отрони тя тъжно. — Направила съм някакъв избор, който смятам, че е правилен за мен, не от боязън, а от мъдрост.

— Това са глупости — отсече той, навеждайки се опасно близо до нея, и Зоуи се дръпна и обърна глава към прозореца.

— Сам, недей… не мога. — В очите й имаше сълзи, но той не ги видя.

— Кажи ми само едно нещо — умоляваше я, загледан направо пред себе си. Всичко, което желаеше, беше да я грабне в ръцете си и да я нацелува, ала от уважение към нея и щурите й идеи не го направи. — Има ли някой друг? Честно, искам да зная.

Тя дълго се колеба. Това беше съвършеният изход. Просто трябваше да му каже, че е ангажирана с друг, но беше твърде честен човек, за да го стори. Дори не беше си купила венчалния пръстен, както възнамеряваше. Поклати глава и отново го погледна.

— Не, няма, ала това не променя нищо. Ти трябва да разбереш. Аз мога да бъда твоя приятелка, но повече от това не мога да дам на никого. Толкова е просто.

— Не разбирам — упорстваше той, опитвайки се да не прозвучи сърдит или обезсърчен. Ала беше много объркан от думите й. — Аз не искам от теб да се обвързваш с мен. Просто те моля да бъдеш отворена за живот, това е всичко. Ако аз не ти допадам, ако няма нищо друго, което би искала да откриеш в мен, е, разбирам те, но ти продължаваш да ми разправяш, че вратата към тази част от живота ти е затворена. Ето кое не разбирам. Това човекът, който умря ли е? Все още за него ли тъгуваш? — Единадесет години след смъртта му подобно нещо му изглеждаше нерезонно, но кой беше той да решава?

Тя отново поклати глава.

— Не, не е. Аз се примирих със смъртта на Адам много отдавна. Сам, повярвай ми, нека бъдем приятели. Освен това — Зоуи му се усмихна мило и докосна ръката му — не е лесно да се живее с мен.

— Наистина не е — възкликна той и запали колата. Тя напълно го беше измъчила с напразни надежди, а Сам не бе очаквал това. Привличаше го от години, но той сдържаше чувствата си и от дълго време поддържаха едно леко приятелство. Никога не беше очаквал да бъде напълно завладян от нея и в този миг да разбере, че вратата, зад която тя се крие, е заключена и запечатана завинаги. Самата мисъл за това го подлудяваше. И карайки към дома й, току поглеждаше към нея, Зоуи беше така спокойна и красива, изглеждаше дори лъчезарна, седнала до него. Беше като млада светица и той откриваше какъв забележителен дух притежава тя. Сам продължаваше да си напомня, че човек не може да има в живота всичко, което му се иска, но го намираше невероятно несправедливо по отношение на Зоуи. Когато стигнаха до дома й, той й отвори вратата на колата и тя му заприлича на изоставено дете, дори ръката й в неговата, докато й помагаше да слезе, беше сякаш на дете.

— Опитай се малко да напълнееш — каза той със загрижен поглед, — имаш нужда от това.

— Да, докторе — рече тя и вдигна към него очи, изпълнени с нежност. Почти й се искаше да можеха нещата да бъдат различни. — Прекарах чудесно. Каня те да вечеряш заедно с Джейд и мен, когато се върна. Правя знаменит хотдог.

— Може би аз бих могъл да изведа вас двете на вечеря — усмихна се Сам, обзет от желание да я измъкне от нейната крепост. Тя явно се криеше. Той не знаеше защо, но го виждаше в очите й, и колкото и да се опитваше, не можеше да стигне до нея. Ала разбираше, че беше изплашена.

— Прекарах много приятно, Сам. Благодаря ти.

— И аз, Зоуи… и прости ми, ако бях много настоятелен. — Страхуваше се, че може да я е тласнал да се спотаи още по-дълбоко.

— Няма нищо. Разбирам те. — Зоуи разбираше повече, отколкото искаше, беше поласкана и трогната, но не помръдна. Собственото й решение беше непоклатимо.

— Аз не съм сигурен, че разбираш. Не съм сигурен дали и аз разбирам — каза той тъжно. — Отдавна исках да направя това. Още в Медицинския факултет. Може би просто чаках твърде дълго. — Застанал до нея, изглеждаше нещастен.

— Не се безпокой за това, Сам. Всичко е наред — отвърна тя и потупа ръката му и той бавно я поведе към вратата. Там му се искаше да я целуне. На другия ден нямаше да ходи в клиниката, но Зоуи знаеше, че ще го види, преди да тръгне. Ако не друго, биха могли поне от време на време да работят заедно.

— Ще те видя след няколко дни — рече Сам и целуна върха на косата й. Докато тя отваряше вратата, той бързо изтича надолу по стъпалата и до колата спря, съпровождайки я с поглед. Зоуи се обърна и очите им се срещнаха за последен път, тя му махна с ръка и влезе вътре. Миг след това чу колата да потегля, а вътре в нея Сам беше като замаян от силата на чувството си. Вечерта съвсем не бе това, което той очакваше. Нито Зоуи. И въпреки всичко, което изпитваше към нея и старото им приятелство, повече от всякога тя беше за него една загадка.