Даниел Стийл
Ранчото (20)

20.

Когато преполовиха втората седмица, всяка от тях се беше вкопчила в последните дни, като в молитвена броеница, по различни причини. От трите Зоуи беше най-въодушевена от близкото завръщане у дома, час по час говореше със Сам, чувстваше се добре и беше нетърпелива да види детето си. Но въпреки всичко й беше много приятно в ранчото, където организмът й с всеки ден укрепваше. Сякаш се намираше в Лурд^[1], шегуваше се тя, можеше да вдигне поглед към околните възвишения и да се моли и знаеше, че ще се върне у дома пълноценен човек. И Джон Кроунър дори спомена, че наистина има нещо необикновено в тия планини.

Но за приятелките й всеки от тези последни дни беше своего рода агония и безценен дар, който знаеха, че никога вече няма да получат.

При лицето на раздялата Хартли бе започнал да се страхува, че са били прекалено внимателни, че е трябвало да изживеят своята любов, да си позволят нещо повече от това само да се целуват и прегръщат, да научат всичко за себе си. Той видя, че Таня и Гордън го бяха направили, и внезапно им завидя. Но когато говори с Мери Стюърт следобеда в четвъртък, тя му каза, че това е глупост. Напомни му колко много беше преживял всеки от двамата, колко загуба, колко болка и колко по-мъдро беше да пристъпят към бъдещето с внимание. Тя не искаше да започнат отношенията си с чувството, че е изневерила на Бил, или го е напуснала заради Хартли. Не желаеше вината да ги следва през остатъка от живота им и Хартли й се усмихна, доволен от казаното от нея. За миг се беше паникьосал.

— След като има „остатъка от живота ни“, не се безпокоя.

Никой от двамата не беше напълно сигурен, предстоеше й пътуването до Лондон, но изглеждаше, че щяха да се съберат. И всеки, който ги наблюдаваше отстрани, би се обзаложил за това, особено Таня и Зоуи.

— Мисля, че ще полудея, когато отидеш в Лондон — каза Хартли стеснително. Беше толкова добър човек и толкова привлекателен. Бе поканил Мери Стюърт да отиде с него в Сиатъл. Там щеше да разговаря в една библиотека, където искаха да построят крило в негова чест и после щеше да отлети за Бостън да обсъжда лекция, която предстоеше да изнесе в Харвард. Очакваше я интересен живот, ако се обвържеше с него. Беше нетърпелив също тя да чете ръкописите му, беше й дал части от последния, върху който работеше. Това за нея беше голяма чест и перспективата да си намери работа изведнъж й, се видя неважна. С Хартли нямаше да й липсват занимания.

Но Мери Стюърт отклони предложението му да пътува с него, когато тръгнат от Уайоминг. Щеше й се да отиде с Таня в Лос Анджелис, да прекара с нея ден-два и да замине за Лондон. Искаше да свърши с това, да проясни главата си. И щяха да се срещнат в Ню Йорк веднага щом приключеше. Щеше да бъде по-добре и за двамата. Тя щеше да е свободна тогава. Имаше голямото желание да прекара с него остатъка от лятото на Фишърс айлънд. Той искаше да даде вечеря в нейна чест, да я представи на приятелите си и да ги извести, че добрите времена са дошли отново след две години самота и мълчание. Хартли беше готов да излезе от своето скривалище.

— Ще ти се обадя веднага след като разговарям с него. — Мери Стюърт му се усмихваше нежно, докато двамата се разхождаха. Бяха яздили сутринта, но решиха следобеда да се разхождат и да бъдат сами.

— Може би да се уговорим за някакъв код.

— Какъв? — Тя се опита да си представи как би се чувствала на негово място и го разбираше, макар и да смяташе, че няма основание да е нервен. Пътуването й до Лондон не беше нищо друго, освен една учтивост, особено след последния разговор със съпруга й. — Какъв код имаш предвид? — усмихна се тя нежно.

— Едно, ако е по земя, две, ако е по море — засмя се той и после смръщи вежди, размисляйки. И накрая погледна към нея с тревожни очи. — Изпрати ми само един факс с някакво послание. И ме уведоми кога пристигаш. Ще те посрещна на летището.

— Престани да се безпокоиш — каза Мери Стюърт и го целуна и те бавно тръгнаха обратно към ранчото, хванати за ръце.

В същото време Гордън и Таня галопираха надолу по склоновете. Бяха отишли да погледат щетите от пожара, а те бяха огромни. Говореха за това по пътя на връщане, когато Таня забеляза човек, пешеходец, да се появява от една поляна. Приличаше на див горянин, дрехите му бяха окъсани, имаше дълги, нестригани коси, и въпреки чакъла и обгорените дървета наоколо ходеше бос. Известно време той ги наблюдава и после изчезна между дърветата.

— Кой беше този? — попита Таня, докато яздеха нататък. Изглеждаше странно и носеше пушка.

— Има такива хора, които живеят горе в планината. Пожарът, изглежда, го е прогонил и сега търси ново място за лагеруване. Те са безопасни. — Гордън явно не се безпокоеше и Таня се усмихна, мислейки за нещо. Попита го за един маршрут, по който искаше да яздят на другия ден. Той й каза, че е възможно, но трябва да тръгнат рано.

Върнаха се навреме в корала, в късния следобед. Тя го остави там и двамата знаеха, че по-късно вечерта щеше да отиде в неговата къща. Прекарваше всяка вечер там, след като се нахранеше с приятелките си, и се връщаше, преди те да са станали на следващата сутрин. Това беше най-щастливото й време от години и никой не й завиждаше.

Тази вечер всички без изключение бяха с повишен дух. Хартли и Мери Стюърт изглеждаха успокоени, а Зоуи бе прекарала следобеда в болницата на Джон Кроунър. Неговата компания й беше приятна, той пък й беше благодарен за нейния принос в лечението на пациентите му. Всички се смееха и разказваха вицове и Таня успя да ги остави по-късно от друг път и пое към къщата. Дори Хартли се досети къде отива, макар да не знаеше колко дълго остава там. Но Гордън беше мил човек и двамата изненадващо си подхождаха, така че не се шокира.

Тя вървеше надолу по познатия път, а небето бе цялото обсипано със звезди. Беше толкова красива нощ, почти не й се влизаше вътре, чу и конете леко да цвилят, когато мина край тях. Той я чакаше, както винаги. Беше пуснал музика и й беше направил кафе. Седнаха и поговориха известно време, любиха се и както лежаха двамата един до друг, на нея й се прииска да може да върне часовника назад. Времето минаваше твърде бързо. Разговаряха до късно през нощта, когато й се стори, че чува шум от падане на нещо, излая куче и конете изведнъж започнаха да цвилят тревожно. Гордън вдигна глава в тъмното и се вслуша в звуците, тогава кучето отново излая, а конете бяха сякаш полудели.

— Нещо не е наред ли? — попита Таня.

— Не зная. Понякога се плашат, може би койот се промъква в корала или някой ходи наоколо. Вероятно няма нищо. — Но изминаха десет минути, а шумът се засилваше, тя дочу звук на удари, като че ли конете изплашени се изправяха на задните си крака, и Гордън реши да се облече и да провери. — Сигурен съм, че няма нищо. — Но той беше отговорен и в случай на нужда трябваше да ги нагледа.

А Таня знаеше, че не може да отиде с него.

— Ще те чакам тук — рече, наблюдавайки го как пристъпва в мрака. Беше облечен в джинси и ботуши и надяна пуловер върху голите си гърди. Беше толкова красив, изправен там в нощта на лунна светлина, че тя едва не го спря. Целуна го дълго и силно и усети, че се възбужда, а той леко се изсмя в тъмното.

— Запази тази си мисъл, връщам се веднага.

Втурна се към корала тичешком и когато зави на ъгъла, Таня забеляза, че забави ход. Тя надзърташе от кухненския прозорец. Ала не можа да види нищо повече. Освен страшния шум откъм загражденията за конете всичко друго изглеждаше спокойно. Но Гордън не се върна дълго време и един час по-късно Таня беше вече обезпокоена. Дали някой от конете не беше болен и той трябваше да стои при него, или пък нещо се бе случило? Не можеше да повика никого на помощ или да помоли да проверят. Реши да се облече и самата тя да отиде. В най-лошия случай, ако срещнеше някого, можеше да каже, че не е могла да заспи и е излязла да се разходи.

Бавно си придвижи към корала и шумът внезапно като че ли утихна. Но като зави зад ъгъла, тя ги видя. Беше горянинът, с насочена пушка към Гордън, който съвсем тихо разговаряше с него и Таня забеляза, че няколко от конете са изцапани с кръв и един лежи на земята. Зърна и голям ловджийски нож, който човекът от планината размахваше към Гордън. Отне й миг, за да разбере какво става, и тогава бавно отстъпи назад и затича, но когато зави зад ъгъла, той я видя и се разнесе изстрел. Нямаше представа по кого е стрелял, ала продължи да тича. Знаеше, че трябва да потърси помощ, и то бързо, и се молеше да не е стрелял по Гордън. Дори не можеше да мисли за това сега. Не чу повече изстрели, докато стигна вратата на най-близката къща и заудря по нея. Беше на човек, когото познаваше, едно младо момче от Колорадо и той отвори, завил долната част на тялото си с одеяло. Бе помислил, че пак има пожар в планината. Понякога след подобна стихия някой тлеещ въглен се разпалваше и предизвикваше нов пожар, но по лицето й разбра, че се е случило нещо далеч по-лошо. Моментално я позна, а тя сграбчи ръката му и го задърпа навън.

— В корала има човек с нож и пушка, наранени са коне, а той е хванал Гордън. Идвай бързо!

Момчето нямаше представа откъде тя знае и не я попита. Таня само се обърна да не гледа, а той нахлузи дънките си и изтича да почука на съседната къща. Запали се лампа, човекът излезе и младежът му каза да се обади на шерифа и да събере останалите, а те с Таня се отправиха към корала, тичайки с все сила, и стигнаха в момента, когато горянинът скочи на един от конете и в галоп пое към планината. Все още размахваше пушката си и крещеше неприлични думи към тях, но не стреля по никого. Два коня лежаха мъртви, единият прободен, другият застрелян, а Гордън бе проснат на земята и от него силно струеше кръв. Всичко наоколо беше в кръв, избликваше като фонтан от ръката му. Таня моментално разбра какво се е случило. Беше разкъсана артерия и той за мигове можеше да издъхне. Тя грабна ръката му, опита се да притисне мястото, за да спре кръвта, и извика на другия каубой да изтича до тяхната къща да доведе Зоуи, и в един момент усети, че Гордън припадна върху нея. Но поне за секунда кръвоизливът бе намалял.

Таня беше вече цялата в кръв, също и земята наоколо, а и конете бяха побеснели.

— Хайде, мили… хайде… Гордън, говори ми… — Опитваше се да го държи в съзнание, докато притискаше артерията му, но виждаше, че той си отива. — Не! — изкрещя към него, ала нямаше свободна ръка да плесне лицето му или да направи каквото може да спре изтичащата кръв. — Гордън, събуди се. — Викаше и плачеше едновременно, когато другите започнаха да прииждат. Бяха като втрещени и им трябваше време да разберат какво става. Никой не беше чул нищо и опитвайки се да им обясни, държейки ръката му, тя видя Зоуи да тича надолу по хълма по нощница. Носеше лекарската си чанта и когато ги наближи, Таня забеляза, че е сложила и гумени ръкавици, за да запази Гордън от болестта си.

— Направете ми място — каза тя на мъжете, — така… благодаря. — Коленичи до него и погледна Таня.

— Някой го е ранил с ловджийски нож. Мисля, че е засегната артерия, пръска като фонтан. — Беше следвала курсове за оказване на първа помощ преди много години и поне това беше запомнила.

— Не позволявай да изтича — инструктира я Зоуи и се опита да провери, но само лекото преместване на ръката предизвика гейзер от кръв, който бликна върху тях и земята наоколо. Таня отново притисна артерията и Зоуи направи турникет точно над мястото, но той беше зле и в шок, и тя не беше сигурна дали ще оцелее. Таня виждаше това и продължи да изрича името му, стенейки, а другите наблюдаваха в ужас. Бяха извикали и Шарлот Колинс, а двама от каубоите скърбяха за изгубените си коне. Човекът е бил луд. Каубоят, когото тя бе събудила, им разказваше какво е видял и какво, изглежда, се беше случило.

— За колко време мислите, че ще дойде линейката? — Зоуи попита един от мъжете.

— Десет, петнадесет минути — отговориха те и тя изглеждаше разтревожена.

Гордън не беше добре, а тук, на място, не можеше да направи много. Той се нуждаеше от кръв, кислород и операционна на момента. И точно когато беше започнала да губи надежда, една сирена проряза нощта и каубоите насочиха линейката натам, където лежеше Гордън. Беше изпаднал в безсъзнание и пулсът му едва се долавяше. Бе изгубил много кръв и Таня хълцаше, продължавайки да притиска раната, докато Зоуи се опитваше да я окуражи. Освен турникет за момента тя не можеше да направи нищо друго, само следеше признаците на живот у него и се молеше да преодолее всичко.

Каза на екипа онова, което знаеше, и те бързо го взеха на носилка. Зоуи се качи с него и някой й подаде дълъг шлифер, за да се наметне. Това бе всичко, което имаха, а Таня попита дали може да отиде с тях. Медицинският екип се бе заел с раната, а Гордън беше бял като платно.

— Какво ще кажете аз да ви закарам? — обади се един глас и Таня видя, че това е Шарлот Колинс. В очите й нямаше неодобрение, само благодарност, и Таня кимна. Тя пусна линейката напред, във всеки случай там нямаше да има място за нея, а Зоуи не искаше да е с тях, ако той умре, което според нея беше вероятно. За Таня беше по-добре да пътува с Шарлот Колинс. Таня й разказваше, че са видели мъжа през деня да носи пушка, но Гордън мислел, че тези хора са безопасни.

— Повечето от тях наистина са, ала някои са с нарушено психическо равновесие. Преди няколко години имаше ужасна история, един, наскоро излязъл от затвора в друг щат, уби цяло семейство в спалните им чували, но подобни неща не се случват често по тия места. Ние дори не заключваме вратите си нощем — каза тя, поглеждайки към Таня, изпаднала в истински ужас заради Гордън. Искаше да може да бъде в линейката. Не бе в състояние да повярва, че му се случи това. Беше невъобразимо и всичко стана така бързо.

Струваше й се, като че ли изминаха хиляда години, докато стигнат в болницата, и никоя от двете не проговори повече по пътя. Таня явно беше твърде разбита, за да води разговор. А Шарлот дълбоко й съчувстваше. Тя знаеше повече, отколкото Таня си представяше. Много малко от онова, което ставаше в ранчото, убягваше от нейното внимание. Подобни връзки не бяха нещо, което препоръчваше на своя персонал, напротив, бяха наложени дори няколко наказания. Но от време на време се случваха странни неща. Животът си е живот и понякога излизаше извън правилата. Тя само се надяваше той да не умре. Останалото можеше да се оправи по-късно.

Когато влязоха в болницата, беше вече събран лекарски екип, посрещнаха ги цяла дузина медицински работници с количка от операционната, а двама хирурзи ожесточено миеха ръцете си. Поканиха Зоуи, ако иска да влезе, но тя каза, че не мисли, че е необходима. Смяташе, че ще е по-полезна в чакалнята при Таня. Беше го поддържала жив по пътя, това бе почти всичко, което можеше да направи за него. Останалото беше в ръцете на екипа от спешното отделение и на хирурзите.

— Как е той? — попита Таня с прегракнал глас.

— Жив — беше всичко, което Зоуи можеше да каже в този момент, ала знаеше, че трябва да е искрена с нея, — но едва.

Шарлот поклати отчаяно глава при този й отговор и двете държаха ръцете на Таня, а тя плачеше неутешимо. Дори не се притесняваше, че Шарлот я гледа. Сега за нея нямаше значение тя какво знае. Всичко, което Таня знаеше, бе, че го обича.

След малко дойде полицията и я разпита. Каза им каквото бе видяла и къде е била и Зоуи се обезпокои за нея. Отново щеше да се появи на първите страници на таблоидите, а това нямаше да бъде добре. Таня Томас се чука в луксозно ранчо с каубоите. Шарлот си помисли същото и отиде да поговори с офицерите. Те кимнаха и излязоха. Не можеха да направят много, за да скрият свидетелски показания или признания, и никой не искаше това от тях, но просто не бе нужно да викат пресата. Проявиха съчувствие, пък и познаваха Шарлот. Също така обещаха да изпратят шерифа в планината да потърси нападателя на Гордън и да върне откраднатия кон.

И Джон Кроунър се появи след малко. Някой се беше обадил в дома му, тъй като беше лекар на ранчото, и той седна да разговаря тихо със Зоуи. Дори се качи в операционната да види какво би могъл да научи, но Гордън все още беше между живота и смъртта. Артерията беше зашита, ала явно имаше и други поражения и голяма загуба на кръв. Таня седеше със затворени очи, а Зоуи и Джон се разхождаха нагоре-надолу по коридора.

— Тя не изглежда никак добре — каза Джон, след като малко се отдалечиха. — Този човек и нея ли е нападнал? Какво е правила при корала посред нощ? — Зоуи го погледна и се усмихна, той беше наивен, млад и можеше да му се довери, както бе направила още при запознанството им.

— Тя е влюбена в него. — Това обясняваше всичко и Джон кимна.

Измина цял час до момента, в който главният хирург дойде при тях и изглеждаше така мрачен, че Таня едва не припадна. Зоуи здраво стискаше ръката й и тя вече плачеше, преди той да е казал дума. Погледна право към нея, като че ли точно беше преценил ситуацията. Нямаше и представа коя е и не го интересуваше. Виждаше какво преживява тя и към кого трябва да се обърне.

— Той ще се оправи — изрече на един дъх и Таня избухна в плач, хлипайки, здраво вкопчена в Зоуи.

— Всичко е окей, Тан… окей е… той ще се оправи… шшшт, бейби…

— О, господи, аз помислих, че е умрял — промълви тя, когато другите дискретно се обърнаха настрана и я оставиха да излее мъката си. Хирургът обясни на Шарлот, че са засегнати също сухожилия и нерви, но мислеше, че Гордън ще се възстанови. Той дори смяташе, че няма да се нуждае от по-нататъшна хирургическа намеса, а просто от лечение и една-две седмици почивка. Беше изгубил много кръв, но Таня и Зоуи и двете бяха действали бързо и го бяха спасили. Лекарят решил да не му прелива кръв и се надяваше, че ако всичко се развива добре, ако няма много силни болки и не вдигне температура, може дори да си отиде в ранчото на следващия ден. Шарлот кимна и му благодари и тогава хирургът се обърна отново към Таня.

— Искате ли да го видите? — усмихна й се той. — Вие и лекарката свършихте чудесна работа. Без вас, ако не сте притискали артерията, нямаше да оживее. Щеше да си отиде за минути. — Таня само кимна, неспособна да проговори.

— Той буден ли е? — попита тя, следвайки лекаря по коридора. Другите бяха решили да останат в чакалнята и оживено разговаряха за случилото се.

— Горе-долу — отвърна лекарят и помисли колко е красива. Даваше й някъде около тридесет години и нямаше представа, че това е Таня Томас. — Той е малко упоен, но попита за вас веднага щом се събуди. Вие сте Таня, нали? — Тя кимна.

Последва лекаря в реанимацията и й надянаха един халат, половин дузина сестри стояха наоколо и имаше два пъти повече апарати, ала той повдигна глава и й се усмихна, когато я зърна.

— Хай, бейби — каза, а тя се наведе и го целуна.

— Изплаши ме до смърт — прошепна му.

— Съжалявам… опитвах се да го отстраня от конете и той ме хвана.

— Имаш късмет, че не те уби — рече Таня, все още разтърсена от случилото се.

— Лекарят ми каза, че ти си ме спасила. — Размениха погледи, които никой не можеше да разбере погрешно, и тя отново го целуна.

— Обичам те — пошепна.

— И аз те обичам — рече той и обърна към нея главата си и за миг затвори очи. Таня попита лекаря дали може да остане и той й разреши. И тя излезе да съобщи на Зоуи.

— Сигурна ли сте? — попита Шарлот Колинс. — Аз мога утре да ви доведа отново.

— Бих искала да остана — каза Таня спокойно и тогава погледна работодателката на Гордън извинително. — Съжалявам за това, което се случва с него… нямам намерение да му създавам трудности. — Но сега нямаше начин да се крие повече и Шарлот кимна, усмихната.

— Зная, не се безпокойте. Всичко е наред. Само бъдете предпазлива. — Подобно на приятелката й, и тя бе загрижена за нея.

Зоуи й каза нещо, преди да я остави, да внимава да не я нападне пресата. Таня й отвърна да не се безпокои, никой в болницата нямаше представа коя е.

Двете жени си тръгнаха, Джон Кроунър се прибра вкъщи, а тя се върна при Гордън. Той спеше. За нея поставиха в реанимацията едно малко походно легло, а в шест часа сутринта го отведоха в друга стая и Таня го придружи. Беше се събудил и твърдеше, че е добре, но изглеждаше още доста замаян.

— Чувствам се добре, нека да си отидем вкъщи — настояваше Гордън, ала дори само като се надигнеше, силно му се виеше свят от загубата на кръв и Таня размаха пръст.

— Да, изглеждаш славно, няма що. Лягай долу и стой мирно! — скара му се тя и той се разсмя. Това беше за нея златна възможност да го командва и на него му харесваше.

— Не значи, че цял живот трябва да ми казваш какво да правя само защото ми спаси живота — престори се на сърдит, но не можа да се сдържи и се ухили. — Изглеждаш ми уморена, Тан — каза Гордън загрижен, когато вдигна поглед към нея.

— Ти ми изкара ангелите. — Ала преди да се прибере да спи, имаше да изпълни още една задача. Беше разочарована, очакваше тази сутрин двамата заедно да яздят до едно място. Но сега щеше да дойде Том да го вземе и той спокойно можеше да си лежи в автобуса.

Докторът каза, че би могъл да си тръгне към обяд, защото не се бяха явили никакви усложнения и нямаше температура. И както беше поискала Таня, Том пристигна. Когато видя автобуса от болничния стол, на който го бяха извели, Гордън подсвирна.

— Изискани сме, а? — Широко се засмя. — А как ще обясня на Шарлот? Или вече са ни издухали?

— Трябва да ти кажа, че тя снощи усети нещичко, когато бях сграбчила ръката й отвън, очаквайки да чуя от доктора какво е станало с теб. Всъщност — добави Таня сериозно — беше много дискретна. Мисля, че разбра всичко.

— Не се съмнявам. Да ме нападнат и посекат посред нощ и ти да си наблизо съвсем не беше в плановете ми — рече той, все още напрегнат. Но вече изглеждаше по-добре, макар тя да усещаше колко го боли ръката. Гордън не признаваше, ала присвиваше очи, когато я движеше. Бяха му дали обезболяващи лекарства за вкъщи, но той каза, че му трябва само глътка уиски.

Таня го настани в задната част на автобуса на едно от леглата и удобно облегна ръката му на възглавници, а Гордън й се усмихна, когато му поднесе една кола, и те тръгнаха за ранчото, но след малко той надзърна през прозореца и беше озадачен.

— Не ми е приятно да ти го казвам, Тан, ала твоят шофьор ни прекарва май през Китай.

— Мислех, че ще ти хареса малък излет сред природата на връщане към дома. — Той не искаше да й каже, че му се иска по-скоро да стигне до леглото си, страхуваше се да не я обиди, затова само кимна и я целуна.

— Бих желал да знаеш, че няма да оставя това да повлияе на нашия сексуален живот — каза й и тя се засмя.

— Слушай какво ще ти река, около полунощ вчера сексуалният живот беше най-малкият ти проблем. — И двамата още не можеха да повярват на онова, което се случи.

Точно тогава Таня забеляза, че почти бяха стигнали до целта на своето пътуване. Бяха излезли от един завой и караха над една скала току под високите върхове. Беше място, където бе ходила с него преди седмица, и той го позна веднага щом надзърна от прозореца.

— Защо искаш да дойдем отново тук? — Това го забавляваше и се надигна малко да погледа. — Аз обичам това място — каза и се чудеше дали тя го прави от сантименталност, наведе се над нея и я целуна, но Таня се смееше.

— Надявам се, че го обичаш — прошепна му.

— Защо?

— Защото аз го притежавам.

— Ти какво? — Изглеждаше напълно объркан от думите й. — Ти не го притежаваш. Това е старото ранчо на Паркър. Зная го от години. Нали тук те доведох миналата неделя.

— Да. — Тя бе толкова доволна от себе си, когато го целуна. — И в понеделник го купих.

— Ти си луда. — Гордън недоумяваше и за миг Таня се изплаши, че е сърдит. — Защо направи това? — Той искаше да повярва, но просто не можеше. Беше я довел да види едно ранчо и на другия ден тя го купува. Ума му не можеше да го побере.

— Ти ми каза, че трябва да си купя ранчо тук.

— И ти го направи? — Гледаше я втренчено. — Просто ей така?

— Посредникът ме увери, че това е страхотно вложение и цената е доста добра, затова си помислих, че мога да опитам. Сметнах, че можем да направим каквото ти каза. Би могъл тук да развъждаш коне, аз — да идвам от време на време. Можеш да вършиш някаква работа за Шарлот Колинс. Също и да ми помагаш да управлявам малкото си ранчо. Но ще решим тези неща. И ще видим. Ако не ми хареса, ако ти избягаш с някоя друга рок звезда, ако речеш да се преместиш в Лос Анджелис и изоставиш твоите мустанги, мога винаги да го продам. Представях си, че можем да опитаме.

— О, бейби — възкликна той, сграбчвайки я със здравата си ръка. Сега разбра, че е истина. Не беше шега. — Ти си великолепна.

— Ще ми помогнеш ли да го направим?

— Разбира се, че ще ти помогна — каза задъхан, след това, което бе направила за него, нямаше нещо на света, което той да не можеше да направи за нея. Беше се доказала във всичко и Гордън знаеше, че никога няма да забрави това.

— Исках днес да яздим дотук и да ти го покажа.

— Не мога да повярвам. — Той целият сияеше, когато колата тръгна обратно, и продължаваше да я гледа с възхищение. — Ти наистина искаш да направиш всичко това заедно с мен? — Чувстваше такъв прилив на вяра в нея, беше такъв дар и за двамата, че просто помрачаваше въображението му. Той едва не умря предната нощ и не се пресели на небето. — Как можеш да бъдеш толкова почтена и така да държиш на думата си? — попита Гордън.

— Просто съм глупава, струва ми се. — Тя се усмихна и сръбна от неговата кола. После внимателно го настани обратно на възглавниците. — Има ли причина да не бъда такава?

— Няма ме’м — рече той гордо, — вие ще притежавате най-доброто малко ранчо в Уайоминг. Кога бихме могли да започваме възстановяването му?

— Веднага щом можеш отново да летиш. — И Таня посочи счупеното му „крило“. — Ще бъде наше следващата седмица. — Беше нейно, разбира се, но тя щеше да го споделя с него. Планираше да му го поднесе като сватбен подарък, ако сключеха брак, ала това щеше да бъде по-късно. Тепърва й предстоеше да получи развод от Тони, а той нямаше да се уреди окончателно до Коледа. Но после… възможностите бяха безгранични. Небето беше тяхната граница.

 

 

След като пристигнаха в ранчото и хората видяха автобуса, целият персонал се струпа пред неговата къща и го посрещнаха с радостни възгласи, когато Таня му помогна да слезе по стъпалата и да влезе в дома си. Таня вървеше след тях. Тя се страхуваше да не му причини болка, ако не прикрепя правилно ръката му. Всеки искаше да разговаря с него, да му каже колко са доволни всички, че е добре. Бяха му надонесли книги, бонбони, храна и касети. Имаше всичко, от което би се нуждаел. А сега имаше и една жена, която го обича, и ранчото, за което беше мечтал винаги. В очите му избликнаха сълзи, когато остана насаме с нея в къщата.

— Още не мога да повярвам, че си реална. Нищо в живота ми досега не е било така хубаво.

— И в моя — рече тя. — На мен ми харесва тук и аз искам да бъда с теб.

— И аз ще дойда в Лос Анджелис, когато мога — увери я Гордън отново.

— Не трябва да го правиш, ако не искаш. — Таня беше научила вече този урок. Тя живееше в труден свят и ако той не желаеше да бъде част от него, нямаше да го кара насила.

— Аз искам. Ти видя моя свят и сега вече си част от него. И аз искам да видя твоя. Бихме могли да имаме и двата, винаги, докато се разбираме взаимно.

— Моят свят може да бъде жесток — каза тя тъжно, — може ужасно да те нарани, дори и когато си внимателен. Нищо свято няма за тях. Аз не искам да нараняват теб.

Но се оказа, че не е могла да ги спре. Цялата история се появи в печата на следващия ден, доставена по телефона, и беше на първа страница в жълтите вестници, за това как Таня Томас отишла на летуване преди петнадесетина дни, имала роман с каубой и му купила ранчо само седмица след това. Споменаваше се колко евентуално е платила, грубо пресметнато, около един милион долара. После следваше историята на всеки от съпрузите й. Повечето от написаното беше невярно и бе много гнусно. Заглавието гласеше: „Еднодневка или съпруг номер 4? Кое от двете, Таня?“. Изчисляваха приблизително колко пари печели той годишно и колко тя и се подиграваха с нея по всякакъв начин. Изкарваха всичко евтино и грозно, а нея — почти проститутка. Правеха я да изглежда пълна глупачка, загдето е пяла националния химн на родеото, и бяха поместили снимка от нападането на автобуса й пред мястото на състезанията. Историята с пробождането на Гордън се представяше като сборичкване между него и друг каубой заради Таня вътре в заграждението за конете. И авторът твърдеше, че едва не била убита, опитвайки се да ги разтърве. Тя седеше в стаята си в ранчото и й се повръщаше от онова, което четеше. Бедата беше там, че в цялото писание имаше достатъчно истина, та хората да решат, че може пък и така да е било. Таня беше разтревожена заради Гордън. Какво ще помисли той за нея, когато го прочете?

— Махни този боклук — процеди Зоуи, бясна от това, което й бяха сторили. И не можа да се въздържи да не попита: — Ти наистина ли му купи ранчо? Сигурно е измислица, но все пак се чудех.

— Не, аз купих ранчо за себе си. А той ще ми помага. Мисля, че съм достатъчно умна да не се опитвам да го въвлека в живота си. Гордън е щастлив тук. Не желая да развалям неговия свят, затуй искам да мога да прекарвам известно време по тия места.

— Това е справедливо — каза Зоуи. — Аз просто се чудех. И, Тан, наистина съжалявам.

— И аз — рече Таня нещастна. — И какво всъщност излиза? Всички дрънкат. Полицаите, пресата, медицинските сестри, шофьорите на линейки, фризьорките по цял свят, туристите, посредниците за продажбата на ранчото, даже приятелите понякога. Безнадеждно е. Всеки доставя малка частица информация и те я вкарват в нож, с който те пробождат точно в сърцето. — Чудеше се как ли се чувства Гордън. Навярно смазан. И как да не беше? Бяха успели да направят всичко добро да изглежда лигаво и гадно. Тя беше останала при него предишната нощ и му бе сготвила вечеря и стоя чак до другия ден. Сега нямаше защо да пазят в тайна, че са заедно. И когато се беше върнала в своята къща, бе видяла вестниците. Приятелките й бяха понечили да ги скрият, но знаеха, че няма смисъл. Таня все някога щеше да разбере, пък и по-добре беше да се изправи лице в лице с фактите.

— Не мога да повярвам, същински негодници — каза Мери Стюърт на Хартли, изпаднала в ярост. И той го бил изживявал, макар и никога до такава степен. А и неговият успех беше различен от този на Таня. Писателите обикновено не биваха изяждани от журналистите, освен отделни личности. Но Таня беше лесен дивеч за преследване и онези, които гонеха сензации, обичаха да го правят.

Тя взе вестника със себе си, когато по-късно сутринта се върна в къщата на Гордън. Останалите бяха отишли за последен път на езда и Джон Кроунър беше дошъл специално, за да язди с тях. Той се присъедини към Зоуи. Таня съжаляваше, че не може да отиде, но искаше да бъде с Гордън. А и трябваше да разговаря с него за вестниците. Ала в момента, в който влезе, разбра, че той вече ги е видял. В очите му имаше болка, някакво смущение и тя се чудеше дали всичко е свършило между тях. Впери настоятелен поглед в него. Той седеше на дивана, гледаше телевизия и пиеше кафе. Беше излъчено и по новините, с неговата снимка, историята за нападението с ножа, но Таня не знаеше това. Гордън се чудеше как може истината така да се изкриви. И наблюдавайки я, си мислеше какво ли чувства тя.

— Как е ръката? — попита Таня и той я раздвижи малко, за да й покаже, че може. Но сега тя не беше обезпокоена за ръката му. А за това какво мисли Гордън за нея след писаното във вестниците.

— Платила си твърде много за ранчото — каза той съвсем обикновено, тогава Таня го погледна и седна до него. Явно беше прочел гадостите.

— А на теб как ти се струва да влизаш в заглавията на първа страница? — попита тя, взряна в очите му. Все още не й беше подал ръка, нито й беше казал, че я обича. Смилаше случилото се.

— Мога да измисля по-добър начин, като например да застрелям някой репортер. Бих искал да го сторя.

— Свиквай с това — рече Таня с твърда нотка в гласа. Бяха й причинявали немалко болка и преди, но никога с толкова злоба и така жестоко. Бяха я унижили, нея бяха направили да изглежда евтина като мръсница. Типично за занаята им. Животът ти като мишена, и то в най-хубавите му моменти. — Това е, с което те се занимават, Гордън. През всичкото време. Грабят онова, което правиш, и го превръщат в мръсотия. Представят всичко неправилно и те цитират изопачено. Няма нищо свято за тях. Ти можеш ли да живееш така?

— Не — отвърна простичко той, гледайки я право в очите, и сърцето й спря. — И не желая и ти да го правиш. Ако по този начин те третират, тогава искам да останеш тук.

— Но аз не съм защитена и тук. Кой, мислиш им е подшушнал историята? Всеки един. Посредникът по сделката за ранчото, медицинските сестри, екипът на линейката, полицаите, церемониалмайсторът на родеото. Всеки иска да се почувства важен и продава задника ми.

— Не могат. Аз го притежавам — каза Гордън с някакво пламъче в очите и Таня погледна мрачно.

— Всъщност да — рече тя и така й се щеше да не беше ставало, да не бяха ги очерняли, — но аз искам ти да приемеш факта, че всичко, което направим, или аз докосна, ще свърши така. Ако родя бебе, ще претендират, че е на някоя друга, защото вече съм стара за дете, или ще измислят, че съм имала отношение с пощальона, ако наемем чистачка, ще кажат, че ти се таковаш с нея, защото аз съм в Лос Анджелис, ако някога ти купя подарък, ще пишат колко струва, преди въобще да съм ти го поднесла, и след това ще те направят на жиголо за това, че си го приел. Те ще удрят по нас всеки ден, с всички средства, и ако имаме деца, ще измъчват и тях. Няма значение дали аз живея тук, или там, или във Венецуела, такъв е моят живот и аз бих искала да проумееше това сега, за да не ме намразиш по-късно. И дори да смяташ, че няма да те притеснява, трябва да разбереш, че всеки зъболекар, при когото отидеш, или в химическото чистене, или при проститутка, да не си посмял, защото ще те убия! — прибави тя, а той се захили, — всеки човек, с когото имаш някаква работа, с незначителни изключения, ще те продаде и ще те направи да изглеждаш истински боклук. И може би, когато това се случи за деветдесет и трети път, ти ще започнеш да ме мразиш. Вече ми се е случвало. Аз зная какво става. И как се чувства човек. То разрушава живота ти като рак. Така изгубих двама съпрузи, а третият беше толкова корумпиран, че ме продаде на таблоидите много повече от всеки друг. — Всъщност вторият й съпруг, нейният мениджър, беше направил това.

— Славен живот си имала ти — възкликна Гордън, никога не му бе разказвала такива подробности, но той подозираше, че е бил болезнен. — И какво очакваш, Тани? — попита я той тъжно, ала сега можеше да види отговора в очите й. — Очакваш ли да те оставя? В такъв случай ще те разочаровам. Мен не могат да ме изплашат така лесно. Аз съм наясно какъв е животът ти. Чета жълтата преса и зная какви мръсотии хвърлят. Ти си права, различно е, когато писанията се отнасят до теб. Отворих вестника тази сутрин и имах желанието да убия някого. Но ти не си тази, която го е направила. Ти си жертвата, не гаднярът, който го е сторил.

— Хората забравят това — рече тя нещастна, — а и не могат да си го изкарат на онези негодници. Дори не си струва да ги съдиш, независимо колко лъжат, ти просто им продаваш вестника. Така че накрая ще ме намразиш, защото те унижават.

— Аз те обичам — изрече той ясно, изправи се и продължи да я гледа. — Аз те обичам и не желая това да ти се случва. Естествено, няма да ми е приятно да чета такива гадости, когато пишат за мен, а има много какво да се каже. Аз съм просто един тъп каубой от Тексас, всички ще мислят, че преследвам парите ти. Ще говорят откъде ли си ме изкопала. Е, и какво? Ти съществуваш. Аз съществувам. Имам предвид, че не мога постоянно да стоя на задника си в Уайоминг, както си мислех. Трябва да прекарвам повече време в Лос Анджелис, за да те закрилям, защото със сигурност няма да те оставя да поемаш тази мръсотия без мен. Може би и двамата ще трябва да прихождаме дотук от време на време, докато ти омръзне и решиш да отглеждаш коне заедно с мен.

— Аз не се отказвам от кариерата си — възрази Таня обезпокоена. — Даже с цялата тази мръсотия обичам това, което правя. — Тя обичаше да пее.

— Така мисля и аз. И никога няма да поискам от теб да се откажеш. И може би няма да стане това, да прекарваме тук част от времето. Но ми се ще да опиташ. Да видим какво ще се получи. Аз искам да бъда с теб, тук, там, където и да е. Обичам те, Тани, и не давам пет пари какво говорят другите за нас.

— Наистина ли мислиш така? Дори и след всичко това? — Тя размаха вестника пред очите му.

— Разбира се, че така мисля. — Гордън се засмя, приближи се към нея и я целуна. — Казват, че си ме примамила в леглото с обещание да ми купиш ранчото. Явно съм пропуснал нещо.

— Ти спеше — усмихна се тя, — аз ти го пошепнах.

— Ти си възхитителна жена и наистина не зная как се справяш с целия този боклук.

— И аз не зная — въздъхна Таня, облягайки глава на рамото му, когато той седна до нея и я обгърна с ръка. — Мразя ги.

— Не похабявай енергията си. Но ще ти кажа едно, трябва да си много по-внимателна. Никакво пеене вече по родеота, никакво тичане по болници, залъгвайки се, че никой не знае коя си, никакви смели стъпки за купуване на ранчота. Нека станем малко по-хитри и гъвкави в тези работи, окей? Можеш да се криеш зад мен, ако искаш. Няма значение какво ще кажат за мен. Все едно вероятно всичко е вярно. Нека аз да поема удара.

— Гордън, аз те обичам. Мислех, че след днешния ден няма никога да поискаш да ме видиш. — Тя толкова много се беше обезпокоила, като прочете статията.

— Нищо подобно — засмя се той. — Аз седях тук, кроейки как бих могъл да уговоря Шарлот да ме пусне една седмица в отпуска, за да дойда в Лос Анджелис и да те изненадам. Може би сега със „счупеното крило“ тя ще ме освободи за някой и друг ден, след като и без това няма да съм й много от полза.

— Би ли го направил, ако можеш? Невероятно.

— Ще се опитам. Ние двамата във всеки случай другата седмица ще седнем да си поговорим сериозно. Бих искал от края на лятото да започна тук да работя само частично.

— Не забравяй Европа и Азия през идущата зима. Това ще бъде един кошмар.

— В твоите уста звучи страхотно — усмихна се той. — Едва изчаквам да му дойде времето.

— И аз. — Тя го гледаше, мислейки колко различен ще бъде животът й занапред, когато Гордън ще се грижи за нея и ще я закриля. Никой досега не беше се отнасял с нея така.

— Между другото къде ще бъдем по Коледа?

— Забравих… Германия… Лондон… Париж… може би в Мюнхен. — Не можеше да си спомни точно.

— Какво ще кажеш да се оженим в Мюнхен? — попита той нежно, целувайки я.

— Мисля, че ми се иска да се омъжа в Уайоминг — отвърна тя, — и ще гледаме планините, където те намерих.

— Ще го решим по-късно — рече Гордън, изправяйки я на крака в обятията си, притиснал я със здравата си ръка, — преди това имаме да решим нещо друго — добави и я привлече към спалнята си. — Време е да си подремна. — Таня заподозря, че той иска да провери дали нещо не се бе променило между тях. Беше им болно да осъзнаят, че това е последният им ден заедно. Прекараха целия следобед в леглото, докато всички останали яздиха. Гордън заспа в ръцете й и тя дълго го държа, неспособна да повярва на щедрата си съдба. А само преди два дни едва не го загуби. Не можеше да понесе дори да мисли за това.

 

 

Този следобед Хартли беше много мълчалив, докато двамата яздеха сами, опитваше се да превъзмогне мисълта, че я губи, ако след Лондон не се върнеше при него.

— Не си създавай напразни тревоги — каза му Мери Стюърт нежно, когато той сподели с нея терзанията си.

— А какво ще стане, ако ти не се върнеш? Какво ще правя аз тогава? Току-що те намерих и не мога да си представя да те загубя отново така бързо. — Не й го каза, но тя знаеше, че ще напише книга за нея. Това нямаше да промени нищо, ала поне щеше да му позволи да излее чувствата си. — Ти не можеш да ми обещаеш, че ще се върнеш, Мери Стюърт. Още не знаеш.

— Вярно е. Но ние сме преживели толкова загуби в живота си. Защо да ги вкусваме, преди да са се случили?

— Защото са твърде горчиви, ако не ги предусетиш. Ти толкова много ще ми липсваш, ако те загубя — рече той с носталгия и тя се наведе и го целуна.

— Ще направя всичко възможно да се върна бързо.

И Мери Стюърт вярваше в това, но Хартли я изненада, когато изрече:

— Недей да се връщаш, ако можеш да спасиш брака си. — Маргарет и аз почти бяхме стигнали до развод веднъж. Аз имах една история някъде около десет години след нашата сватба. Беше глупаво от моя страна и никога след това не го повторих. Не зная какво се случи, някакви проблеми се явиха, занимавахме се с това, че тя не може да има деца, и за нея беше много трудно. За известно време просто като че ли се побърка и издигна бариера помежду ни. Мисля, че тя ме обвиняваше, както и себе си, за дето не може да забременее. Все едно, аз го направих и Маргарет разбра. Бяхме разделени около шест месеца, аз продължавах връзката си, което беше още по-глупаво. Дори помислих, че съм влюбен, и с това нещата станаха изключително сложни. Тя беше французойка и аз бях с нея в Париж. Отидох в Ню Йорк да кажа на Маргарет, че искам развод. Но когато стигнах там, разбрах, че всичко, което някога съм обичал у нея, все още го има, както и онова, което не харесвах. Беше невротична, липсваше й рационалност, което я правеше така трудна за съвместен живот, но притежаваше също и честност, лоялност, порив за творчество, чудесно чувство за хумор, блестящ ум, приличие, усет за справедливост. Имаше милион неща у нея, които обожавах. — Очите му се навлажниха, като изрече това, Мери Стюърт също се бе просълзила. — Когато отидох в Ню Йорк да се сбогувам с Маргарет, сякаш отново се влюбих в нея. — Хартли пое дъх и се загледа високо в планините. — Никога не се върнах при жената в Париж. Тя знаеше, че ще свърши така. Беше го предрекла. Бяхме си изработили код. Тя каза, че няма да може да понесе дълги обяснения, и не ги искаше. Две думи ще свършат работа. Ако аз реша да напусна Маргарет, да й телеграфирам „Bonjour, Arielle“. Това беше много отдавна — усмихна се той, — тогава нямаше факсове. А ако Маргарет и аз отново се съберяхме, достатъчно щеше да бъде само „Adieu, Arielle“. Беше много земен човек и всичко правеше с разума си. Заминах за Ню Йорк, уверявайки я, че няма защо да се безпокои, и срещнах моята Далила, тя отряза косите ми, спечели сърцето ми и аз вече никога не я напуснах… телеграмата ми гласеше „Сбогом, Arielle“. И повече не я видях. Така искаше тя. Но аз не я забравих, никога. — Беше тъжна история и трогна Мери Стюърт. — Ако това се случи с нас, Мери Стюърт — Хартли я гледаше в очите и приемаше насериозно всяка дума, която изричаше, — бих искал да знаеш, че няма нито за миг да те укорявам и ще те обичам завинаги. Ще продължа напред и след време ще се съвзема. Ариел се омъжи за министър, стана преуспяваща писателка, но аз съм сигурен, че не ме е забравила. И аз не я забравих. — Тогава той се засмя малко хитро. — И Маргарет никога не я забрави. Аз никога не се отърсих напълно от тази връзка, ала мисля, че тя ми прости. Но искам ти да знаеш, че няма да съжалявам за това, което изживяхме, бяха най-щастливите две седмици в живота ми, тези тук с теб. — Тя му беше помогнала най-после да преодолее загубата на Маргарет. Чувстваше се много по-добре.

— И за мен това бяха най-щастливите дни в живота ми — отвърна Мери Стюърт. — И няма никога да те забравя. Но аз не мисля, че ще остана при Бил, Хартли, наистина.

— Човек никога не знае какво може да се случи между двама души. Ако тогава аз бях оставил Маргарет, щях да пропусна следващите шестнадесет години с нея, а те бяха славни. Бъди отворена за всичко. Това е най-справедливото, което бих ти казал.

— Аз винаги ще те обичам — рече тя нежно.

— И аз тебе. Тогава това ще бъде, което ще ми изпратиш по факса. — Той беше намерил кода, който търсеха. — „Сбогом, Ариел“ или „Добър ден, Ариел“, за да ме известиш какво се е случило.

— Ще бъде „Добър ден, Ариел“ — кимна Мери Стюърт, сигурна в решението си, и те яздиха обратно до конюшните с каубоя, който заместваше Гордън.

 

 

В това време Зоуи пиеше кафе с Джон Кроунър. Бяха станали добри приятели. Тя няколко пъти бе ходила до болницата да се види с него и той с удоволствие идваше в ранчото да си поприказват. Беше обещал да я посети и в Сан Франциско.

— Имам един пациент, за когото бих искал да се консултирам с теб в скоро време — каза й. — Току-що започнах да го лекувам с AZT, него и приятеля му. Той е серопозитивен, всъщност и двамата са, но все още не са се появили симптоми.

— В такъв случай правиш точно каквото трябва. Не се нуждаеш от моята помощ — усмихна се Зоуи. Беше сигурна, че Сам ще го хареса, беше нетърпелива да му го представи. Той й се обаждаше всеки ден, повече за да разговарят за тях двамата, отколкото за клиниката. И тя откри, че й е приятно. — Ти вършиш много добра работа за болните — окуражи отново Джон Кроунър и му благодари за помощта, която бе оказал на нея самата. — Знаеш ли — додаде философски, — аз сега мога много по-добре да разбирам своите пациенти. Мислех, че осъзнавам какво означава за тях да чуят смъртната си присъда и след това да чакат края. Изживявах го заедно с тях. Но все пак го усещах истински. — Зоуи гледаше напрегнато право в него. — Докато не го изпитах на себе си. — Тя докосна ръката му. — Ти не знаеш какво нещо е това, Джон. Не можеш да си представиш.

— Мога — рече той спокойно. — И аз съм серопозитивен. Аз съм пациентът, когото току-що споменах. Аз и моят приятел. И когато болестта започне да се проявява, искам да дойдем при вас за консултация. — Каза го като нещо обикновено, а Зоуи стоеше замаяна. И тя не знаеше защо се чувства така, но не го очакваше. Той имаше СПИН, както и любовникът му.

— Съжалявам.

— Всичко е наред — увери я Кроунър философски, — в една кола сме заедно. — Зоуи го прегърна и в очите й имаше сълзи.

Беше спокойна нощ за всички тях. Хартли и Мери Стюърт останаха да си приказват с часове, Зоуи в стаята си беше на телефона със Сам, а Таня — в къщата при Гордън. Всички разговаряха за своите замисли, мечти, за нещата, които се бяха случили в ранчото, и колко много им се иска да се върнат тук отново. Беше им подействало магически. Таня и Гордън крояха планове за ранчото, което тя бе купила. Почти бяха забравили таблоидите. Той бе разговарял с Шарлот следобед и щеше да отиде в Лос Анджелис при Таня следващия уикенд. Това щеше да бъде началото. И двамата бяха въодушевени за всичко, което им предстоеше. Толкова много неща копнееше тя да сподели с него, той искаше да се разходи по булевард Сънсет, да види Тихия океан, да се срещне с нейните приятели, да посети студиата, където репетира и записва, Таня нямаше търпение да прекара уикенда с него в Малибу, да се разхождат по плажа, да го заведе в Спаго. Те щяха да направят всичко това, а две седмици по-късно тя щеше да отлети пак за Уайоминг.

— Иска ми се да можех да замина с теб — призна Гордън с тъга. — Неприятно ми е да си мисля за това какво те чака сега там!

— И на мен ми се ще да можех да остана тук — каза Таня и беше искрена. Не искаше да остави нито него, нито това място, нито планините.

— Ти ще се върнеш. — Той я притегли към себе си и тя затвори очи, опитвайки се да запечата всичко в съзнанието си. Знаеше, че никога вече нямаше да бъде точно така, както сега. Толкова просто, в тази колиба, изолирана от външния свят. Те ще бъдат в своята собствена къща и ще са част от света. Той ще притежава късчета от тях и ще граби каквото може. Точно сега, тук, бяха в безопасност и тя беше щастлива. И се надяваше, че могат да пресъздадат частица от това в своето ранчо в подножието на планината.

— Искам го точно такова — каза Таня, а Гордън се засмя.

— Можем ли да го направим поне мъничко по-голямо, Тани? Аз си удрям палците всяка сутрин, като ставам от леглото. — Той беше едър, а колибата мъничка, но знаеше какво има предвид тя и точно какво да направи. От години беше събирал идеи за свое ранчо, за каквото мечтаеше.

Те разговаряха до късно през нощта, любиха се на разсъмване, точно когато слънцето се показа, и Гордън я уви в едно одеяло и отидоха навън да наблюдават светлика над планините. Беше вълшебно.

— Ще бъде чудесен ден — рече той, — бих искал да си тук с мен. — Тя едва понасяше мисълта за раздялата.

Никой не можеше лесно да се раздели с това място. Когато се сбогуваха пред автобуса, всички плачеха. Хартли много, много дълго държа Мери Стюърт в обятията си. Джон Кроунър и приятелят му бяха дошли да си вземат довиждане със Зоуи и двамата се прегърнаха с нея и останалите. И до един изръкопляскаха, когато Гордън целуна Таня навън, пред всички.

На тръгване всеки имаше за какво да благодари на Шарлот Колинс. И трите жени плачеха, като се качваха в автобуса. Мери Стюърт не откъсваше поглед от Хартли. Таня висеше от прозореца и поръчваше на Гордън да не се доближава до мустангите. Той размахваше шапката си за сбогом, докато се скриха от погледа му. Зоуи си мислеше с болка дали въобще някога ще може още веднъж да види това място. Мери Стюърт вътрешно се молеше да се срещне отново с Хартли в Ню Йорк, след посещението си в Лондон. Хиляди въпроси бяха изникнали през тези две седмици в ранчото, но не всички имаха още отговор.

Докато Том караше, те седяха в мълчание, потънали в мислите си за хората и мечтите, които бяха оставили там. Дълго време не проговориха, всяка вглъбена в себе си. Том беше изчислил, че до полунощ могат да стигнат в Сан Франциско.