Даниел Стийл
Ранчото (14)

14.

На следващата сутрин Зоуи и Мери Стюърт заедно издърпаха Таня от леглото.

— Стани и заблести! — изкомандва Зоуи, докато Мери Стюърт отметна със замах завивката.

— Вие двете сте садистки! — измърмори Таня, примижавайки от слънчевата светлина. — Господи, какво е това? Аз съм сляпа. — Тя се търкулна по корем и отказа да мръдне, а те я теглиха, точно както правеха в колежа.

— Нарича се слънчева светлина и от нея има в изобилие навън — каза Мери Стюърт, а Таня бавно седна на леглото в късата си розова пижама. — Ако не те познавах, щях да мисля, че пиеш, съдейки по това как се събуждаш сутрин.

— Това е просто от старост. Нуждая се от много сън — заоправдава се Таня, пристъпвайки с мъка към банята.

— Не забравяй, че Големият Макс те чака — прибави Зоуи.

— Кажи му да се върне да си доспи, ще се почувства много по-добре — рече тя, прозявайки се, но двадесет минути по-късно се беше облякла, бе взела душ и изглеждаше така прелестна, както обикновено. Носеше бледорозови джинси и бледорозова тениска, старите си жълти ботуши и розов ешарп. Косата й беше прибрана на дълга плитка, а игриви снопчета къдрици около лицето й придаваха сексапилен вид.

— С този тоалет не може да не привлечеш вниманието на твоя каубой — каза й Мери Стюърт. Изглеждаше по-добре от всякога. — Просто срамота е, че си толкова грозна — закачи я приятелката й и изведнъж й се прииска да види Хартли. Беше мислила за него цялата нощ и на сутринта се чувстваше като момиче, изгарящо от нетърпение. За момента бяха само приятели, но стаеното обещание за нещо повече я интригуваше.

Бяха на път към трапезарията, когато Бенджамин отново се появи и тръгна редом с тях, Мери Стюърт бе обзета от чувството, че вижда дух. Той все гледаше да се промъкне до нея и в това имаше нещо мистично.

— Къде е мама, Бенджамин? — попита Зоуи, усещайки реакцията на приятелката си. Лесно беше да се разбере на какво се дължи. Въпреки че тя никога не бе виждала Тод, детето всъщност приличаше на Мери Стюърт.

— Спи — отговори то делово. — Татко ме изпрати да закуся.

— Как става така, че тя може да спи, а аз не? — оплака се Таня.

— Майка му е бременна в осмия месец — обясни Зоуи.

— Аз ще заприличам на вещица, докато си тръгнем, ако вие хора, не ме оставите да си поспя. Не е добре за здравето ви да ставате толкова рано.

— Кой е казал това? — засмя се Зоуи.

— Аз. — Таня й хвърли гневен поглед, когато влизаха в централната сграда.

Мигове по-късно пристъпиха заедно с Бенджамин в трапезарията. Той се беше залепил за тях, а Мери Стюърт твърдо бе решила да го избягва. Когато обаче седнаха на същата маса, както предишния ден, детето се намести до тях. Таня се забавляваше с него, Зоуи също го харесваше, но не искаха да тревожат Мери Стюърт. Опитаха се да го убедят да отиде при приятелите си, ала той категорично отказа.

— Всичко е наред — каза им най-накрая Мери Стюърт. — Не се безпокойте.

— Добре ли се чувстваш? — взря се в нея Таня изпитателно и Мери Стюърт кимна.

— Добре съм. — Човек не може да се изолира до такава степен. Независимо че я болеше да го гледа, не можеше да живее в свят без деца.

— Хубав факс се получи от мъжа ти миналата вечер — изкоментира Таня, докато отпиваше от портокаловия сок. — Много сърдечен, емоционален, изпълнен с любов. Бива си го тоя човек — добави тя и Мери Стюърт се усмихна. — Извини ме, че го прочетох, но не можах да се стърпя. Ще му отговориш ли?

— Няма какво толкова да му отговарям. — И тогава се замисли за предната вечер, беше като сън и бе започнала да се учудва дали наистина се беше случило това, че седеше там с Хартли, обгърнал раменете й с ръка, притискайки я до себе си и говорейки й, че иска да я опознае. — Впрочем аз изясних нещата с Хартли снощи, за съпруга ми. Вие бяхте прави. Той беше разбрал погрешно казаното от мен. Но сега всичко е ясно.

— Това има ли значение за него?

Искаше да изглежда хладнокръвна, ала те не й повярваха.

— Защо да има?

— Защото аз не мисля, че желае да ти предложи място на секретарка — обясни й Таня, като че ли беше слабо развиваща се. — Човекът те харесва.

— Ще видим какво ще стане — каза спокойно Мери Стюърт и не можа да не забележи как Бенджамин се беше вторачил в нея.

— Ти приличаш на мама — каза той — и на леля Мери.

— И моето име е Мери — рече тя, за да стане разговор, — Мери Стюърт. Малко е странно, нали? Стюърт беше името на баща ми, той искал да съм момче, затова ме нарекли така.

— О — каза детето, кимайки. И после: — Ти имаш ли деца? — Интересуваше се много повече от нея, отколкото от другите, сякаш усещаше нещо различно у Мери Стюърт.

— Да, имам дъщеря, но тя е много голяма вече. На двадесет години.

— А момчета нямаш ли? — попита то, дъвчейки една бисквита, която Зоуи му беше дала.

— Не, нямам — отвърна Мери Стюърт, а детето беше много малко, за да разбере причината за сълзите, които се появиха в очите й.

— Аз харесвам повече момчетата — рече то делово. — Надявам се мама да не роди момиче. Не обичам момичетата. Те са тъпи.

— Някои не са — възрази Мери Стюърт в защита на пола си, но Бенджамин изгуби интерес към темата, започна да дъвче парче бекон и малко по-късно си тръгна, като видя баща си. Майка му също дойде в трапезарията и Мери Стюърт забеляза колко беше наедряла. Съпругът й бе обяснил на Зоуи, че се чувства доста зле от височината.

— Надявам се, че няма да ти се наложи да влезеш в ролята на акушер-гинеколог — каза Мери Стюърт тихо. — Тя изглежда, като че ли ще роди три бебета.

— Господи, само това не. Тук има болница. Не нося със себе си форцепс. И не съм го правила, откакто работя като интернист. Винаги ме е плашело. Да израждаш бебе, е далеч по-страшно от онова, което върша аз. Много грешни стъпки могат да се направят, прекалено много решения трябва да се вземат за части от секундата, много са нещата, които не можеш да контролираш, а и мразя да работя с пациенти, които изпитват такава страшна болка. Предпочитам да се занимавам с дерматология, отколкото с акушерство — заяви Зоуи.

Мери Стюърт вметна, че не е толкова страшно, след като в повечето случаи има щастлив край. Тогава Таня каза, че винаги се е чудела какво ли преживяване е това да родиш бебе. Когато беше млада, тя искаше да има много деца, но животът й се беше развил така, че никога не й се предостави подобна възможност. И в миг Мери Стюърт осъзна, че всъщност от трите тя единствена беше раждала.

— Може би това, което ни казваха в Бъркли, беше знаменателно — каза Зоуи усмихната. Тя беше щастлива, че е осиновила дете.

— Аз щях много да се радвам да имам деца — рече Таня. — Така бях свикнала с децата на Тони, те бяха чудесни. — Не знаеше дали някога ще ги види отново за повече от няколко минути. Беше толкова жестоко да изгуби тях, да изгуби него, когато всичко приключи, той просто си ги взе и си отиде. Трябваше да има свои деца, които никой не можеше да й отнеме, или може би не, изведнъж осъзна, като помисли за Мери Стюърт.

Приключиха със закуската точно навреме и бързо се отправиха към корала. Хартли беше вече там и се зарадва да види Мери Стюърт. Погледите им се срещнаха и той застана близо до нея, очаквайки да обяздят конете им. И лекарите от Чикаго бяха дошли и се оформиха същите групи, както предишния ден. Зоуи тръгна с тях, Хартли до Мери Стюърт, а Таня препусна с каубоя далеч напред и този път той бе доста по-разговорлив.

— Днес сте много хубава — каза й, втренчил поглед точно пред себе си и звучейки като робот, но тя забеляза, че леко се изчерви. Беше истински смутен и Таня се опита да го накара да се отпусне. След известно време й зададе няколко въпроса за Холивуд, за хората, които е срещала. Попита я дали се познава с Том Круз, с Кевин Костнър, с Шер и й каза, че е видял Харисън Форд в Джаксън Хоул това лято. Тя му отвърна, че се е срещала с всички тях и че с Шер са участвали заедно в един филм.

— Сигурно е забавно — рече той, гледайки я с присвити очи. — Всъщност вие не приличате на такъв човек.

— Какво означава това? — Беше я озадачил.

— Искам да кажа, че сте съвсем реална, не като филмова звезда, голяма певица или нещо такова. Вие сте напълно нормална жена. Яздите, говорите непринудено, смеете се, имате чудесно чувство за хумор. — Извърна се към нея с лека усмивка и този път, без да се изчерви. — Трудно е човек да си представи, че сте тази от компактдисковете и от филмите.

— Ако това е комплимент, благодаря ти. Ако съм те разочаровала, пак е окей. Работата е там, че аз съм просто момиче от Тексас. — Таня му се усмихна широко, а той се възхищаваше на розовата й тениска.

— Не — поклати глава Гордън, гледайки я одобрително с умни очи. — У вас има много повече от това. И вие го знаете. Просто не сте фалшива като тях.

— Като кои тях?

— Като други звезди, които съм виждал. Те дори не яздят, когато идват тук. Имали сме всякакви. Политици, филмови знаменитости, също две певици. Само се показват и очакват да бъдат обект на изключително внимание.

— Аз поисках много пешкири и кана за кафе — призна си Таня и той се засмя. — Освен това не скрих, че мразя конете.

— Не ви вярвам — каза Гордън и изглеждаше, че се е отпуснал доста. Предишния ден едва беше посмял да й проговори. Сега беше много по-добре. Когато разговаряше, бе приятна компания за яздене. — Вие сте от Тексас — рече той одобрително. Това означаваше нещо, поне за него. Хората от Тексас не мразеха конете. — И сте просто една нормална жена. — Странно беше, че бе точно така, и Гордън го разбираше. Такава беше тя с Боби Джоу, но Холивуд бе променил живота й, беше се опитала да бъде същата и с Тони, ала той искаше филмовата звезда, само че без усложненията, които съпътстваха кариерата й. Искаше нещо, което и при най-добро желание не би могла да му даде.

— Аз съм нормална жена, но средата, в която се движа, не ми предоставя много шанс да бъда такава. Не мога да кажа, че живея истински. Мразя това, ала е така. Пресата никога няма да ми позволи да се наслаждавам истински на живота си. Нито пък хората, които срещам. Те държат да бъда онова, което на тях им се иска, и когато ги допусна по-близо, гледат да ме наранят. — Дори само да говори за това й се струваше ненормално.

— Изглежда ужасно — промълви той, наблюдавайки я с интерес. Беше изненадан от самия себе си, колко много я харесваше. Не бе го искал, но тя бе толкова различна от онова, което бе очаквал. Беше направил всичко възможно да не бъде неин придружител, а сега бе доволен, че Лиз не го послуша. Тази жена в действителност беше толкова приятна.

— То е ужасно — каза тя спокойно. — Понякога мисля, че ще ме убие. Може би ще стане някой ден, или пък мой почитател ще го направи. — Изрече го толкова тъжно, че Гордън поклати глава.

— Как можете да живеете така? Не ме интересува какво ви плащат, но не си струва — възкликна той и конете им се впуснаха в галоп.

— Не е заради парите. Не и единствено заради тях. За мен е важно онова, което правя. То е моят живот. Аз пея. Не можеш просто да зачеркнеш всичко, да се скриеш. Трябва да се примирявам заради призванието си.

— Не изглежда честно.

— Не е, но това е реалността. — Не й харесваше, ала знаеше, че не може да стори нищо да я промени. — Други хора държат козовете.

— Сигурно има начин да водите достоен живот. Някои филмови звезди бягат, купуват си ранчо и отиват да живеят там. И вие трябва да направите това, госпожице Таня. — Тя се засмя, а конете им отново забавиха ход. Гордън я наблюдаваше с възхищение. Беше добра ездачка.

— Не ме наричай така — смъмри го тя сърдито. — Просто Таня е добре. — Вече бяха почти приятели, достатъчно, за да разговарят за нейния живот. Бе същото, което Мери Стюърт преживя с Хартли. Човек откриваше, че тук е в състояние да говори за най-тежките неща в живота си, за най-странните и съкровените. За мечтите, за надеждите, за разочарованията си. Като че ли планините действаха магически и правеха нещата по-лесни.

Хартли също разговаряше сериозно с Мери Стюърт и й се извини, да не би да бе прекрачил границата предишната вечер. Беше се обезпокоил, че може би е прибързал. Току-що се бяха срещнали, а той вече я чувстваше толкова близка, но и тя бе усетила същото и вместо да я изплаши, отношението му й бе донесло голяма утеха и радост. Никой не беше обгръщал раменете й вече цяла година и Мери Стюърт жадуваше за това. Не му го каза точно така, но Хартли ясно разбра, яздейки до нея, че съвсем не е била обидена от поведението му, точно обратното. Това за него беше голямо облекчение. Конете им спряха за миг да пият вода от едно поточе и той я гледаше как му се усмихва. И двамата имаха чувството, че сякаш са подвластни на някаква магия.

— Тази сутрин се събудих с мисълта, че ще те видя — каза с момчешка усмивка. — От години не съм изпитвал подобно желание. Дори не ми се работи. А за мен това е рядкост, повярвай ми. — Той пишеше всеки ден, независимо къде се намира и как се чувства, или какви бяха условията. Не беше писал само когато Маргарет умираше. Просто не бе могъл.

— Зная съвсем точно как се чувстваш. В мига, в който смяташ, че животът ти е свършил, той започва отново. Животът винаги ни поднася изненади, нали? Когато мислиш, че имаш всичко, изгубваш всичко, а когато чувстваш, че всичко е изгубено, намираш нещо безкрайно ценно — изрече Мери Стюърт замислено, загледана в планините.

— Господ явно има чувство за хумор — каза Хартли, когато конете им отново потеглиха, и тя се усмихна. — Ти какво обичаш да правиш в Ню Йорк? — Желаеше да научи всичко за нея. Въодушеви се, като разбра, че след като прекара една седмица с Таня в Лос Анджелис, ще се върне в Ню Йорк. Той трябваше да отиде по работа в Сиатъл, после да прескочи за няколко дни до Бостън и се прибираше в Ню Йорк. — Обичаш ли театър? — попита я и двамата дълго говореха за това. Познаваше доста драматурзи и държеше да им я представи, както и на всички свои приятели. Имаше толкова много неща, които искаше да й каже, да й покаже, да я пита.

Говореха буквално един през друг, смееха се, споделяха идеи и се изненадаха, когато по обяд се озоваха обратно при корала. Дори не бяха забелязали къде са ходили. Таня и Гордън бяха пристигнали преди тях, а докторите идеха съвсем бавно. Мери Стюърт слизаше от Големия Макс, когато един кон се стрелна покрай тях. Една малка фигура се бе вкопчила здраво в него и Гордън пръв я забеляза. Конят препускаше направо към плевнята и той на мига се спусна, за да се опита да го спре. Но преди да го стигне, малката фигура изхвърча във въздуха и падна тежко на каменистата лента край пътя. В първия момент не можаха да разберат какво става, но Мери Стюърт инстинктивно усети. Беше го почувствала, преди да го види. И тогава и другите видяха. Малката червена каубойска шапка лежеше до купчинката, каквато представляваше сега Бенджамин. Конят беше побягнал заедно с него. И без да мисли, Мери Стюърт скочи на земята и се втурна натам, а Хартли тичаше зад нея, но когато стигна до детето, то изглеждаше безжизнено. Беше в безсъзнание и като се наведе над устните му, установи, че едва дишаше. Тя погледна Хартли с ужас.

— Доведи Зоуи — изкрещя и се обърна към момчето, ала не го докосваше, да не би вратът или гръбнакът му да са счупени.

В този миг Зоуи приклекна до нея.

— Успокой се, Мери Стюърт… аз съм тук. — Не можеше обаче да направи почти нищо и подобно на приятелката си внимаваше да не го мърда. Нежно го потупа по гърдите и леко повдигна клепачите му. Бенджамин не виждаше нищо, а на дънките му отпред се бе появило голямо мокро петно, което означаваше, че е в безсъзнание и бе загубил контрол над телесните си функции. — Имате ли „Бърза помощ“ тук? — извика Зоуи на каубоя и той кимна. — Обади се. Кажи им, че детето е в безсъзнание, с наранявания и вероятно счупвания. Още диша, но пулсът е неравномерен. В шок е. Да дойдат колкото е възможно по-бързо. — Тя го погледна да се увери, че е разбрал колко сериозно е състоянието му, а в това време дотичаха и другите двама лекари, току-що слезли от конете. Зоуи все още го докосваше и наблюдаваше внимателно. Мери Стюърт коленичи до детето и държеше ръчичките му, макар и да знаеше, че с това не би могла да помогне. Но не искаше да го изостави, в случай че то някак можеше да го почувства. Зоуи продължаваше да го следи и изглеждаше обезпокоена. Беше вече сигурна, че вратът му не е счупен, нито гръбначният стълб, и опипваше крайниците му, когато клепките му затрепериха, отвори очи и започна да плаче…

— Оууу! — Взе да пищи. — Искам си мама… — Хълцаше и поемаше на големи глътки въздух и Зоуи, гледайки го, се почувства по-спокойна.

— Това ми харесва — заключи тя — и другите двама лекари кимнаха, а когато докосна лявата му ръка, Бенджамин изпищя силно. Беше счупена. Но можеше да бъде и по-лошо. И както плачеше, детето вдигна поглед и видя Мери Стюърт, тя все още държеше ръчичката му и сълзи се стичаха по страните й.

— Защо плачеш? — попита то, хълцайки. — И ти ли падна от коня?

— Не, глупаво палавниче, ти падна — каза тя, надвесвайки се над него. — Как се чувстваш сега? — Опитваше се да отвлече вниманието му от това, което Зоуи правеше, а тя пробваше да обездвижи ръката му с пръчки, които Гордън й подаваше. Хартли също се навърташе наоколо тревожен, а Таня гледаше потресена. Всички бяха като смазани.

— Боли ме ръката — изстена Бенджамин, а Мери се приближи още повече до него, стараейки се да не пречи на Зоуи. Тя галеше косите му и притвореше ли очи, до нея на земята сякаш бе Тод, искаше й се да беше, щеше да бъде толкова хубаво да трябва да оправят само счупена ръка или някоя рана на главата. Беше жив, целият покрит с прах, плачеше… но Тод си беше отишъл.

— Добре ли си, миличко — пошепна Мери Стюърт нежно, както би говорила на сина си. — Ще те оправят съвсем, обзалагам се, че ще ти сложат гипс и приятелите ти ще се разпишат на него и ще нарисуват смешни картинки.

— И ти ли? — Той гледаше Мери Стюърт, пренебрегвайки всички други. Никой не знаеше защо, но може би това нямаше значение. Може би беше изпратен, за да я докосне, да й напомни за Тод, или че има и други деца като него. Ала каква утеха й носеше това… тя беше загубила своето момче… но ето, все пак това дете я беше докоснало. Беше като че синът й бе тук или поне неговият дух. — Ще дойдеш ли с мен в болницата? — попита той.

— Разбира се — рече Мери Стюърт с готовност, — но нека първо да намерим твоята майка. Обзалагам се, че тя би искала да отиде с теб.

— Тя мисли само за бебето — каза Бенджамин, отново облян в сълзи. Лежеше нацупен в прахта, хванал Мери Стюърт за ръката и чакаше да дойде екипът на „Бърза помощ“. Тя бе започнала да разбира нещата по-добре. Приличаше на майка му и това го привличаше, а на майка си се сърдеше заради бебето. Мери Стюърт не преставаше да се учудва дали пътищата им не са се пресекли, за да може тя да му помогне, или може би той беше дошъл при нея, за да й помогне. За тяхната среща явно имаше причина.

— Бенджамин — поде Мери Стюърт, легнала на земята, за да може да му говори, вече изцапана колкото него. — Обзалагам се, че мама те обича повече от всеки друг… бебетата не са чак толкова привлекателни. Тя, разбира се, ще бъде щастлива да има бебе и ти също. Но ти си нещо специално. Ти си първият. Аз имах едно малко момче, точно като теб, и той остана моето специално дете… завинаги. Твоята майка няма да обича никого повече от теб. Повярвай ми.

— Къде отиде твоето момченце? — Това, което тя му разказа, го заинтригува. А той много ясно беше чул думите й.

Мери Стюърт се поколеба само за миг.

— Отиде на небето… и много ми липсва… беше много специален, точно като теб.

— Умря ли? — Тя не искаше да му го казва, но кимна. — Нашето куче умря — каза Бенджамин, споделяйки важна информация с нея, загледан дълбоко в очите й и в миг се хвърли върху й. Зоуи не беше изненадана и тихо предупреди Мери Стюърт, че има сътресение на мозъка.

— Ти си добре, Бенджамин, добре си, миличко. — Мери Стюърт избърса лицето му с пешкир, който някой й подаде, и остана с него, докато пристигна линейката. Той беше вече живнал и Зоуи не се безпокоеше толкова много за него. Беше целият изцапан, както и Мери Стюърт, но Зоуи беше уверена, че се е отървал с едно сътресение на мозъка, счупена ръка и няколко цицини. Наистина беше имал късмет. И точно когато линейката спря, майка му се зададе тромаво откъм тяхната къща, бързайки колкото може. Гордън беше изпратил някого да я доведе. Тя избухна в сълзи в момента, в който го видя, но Таня, Хартли и двамата доктори бързо я увериха, че няма опасност, а Зоуи й каза, че според нея нараняването е минимално, като се има предвид колко бързо препускаше конят и колко тежко бе падането и че детето беше без каска.

— О, Бенджи… — Тя седна на земята до него и го прегърна, плачейки. — Толкова много те обичам. — Изглеждаше напълно съсипана, оглеждайки всички, благодарейки им. Мери Стюърт му се усмихна, като да му напомни какво му беше казала, че мами никога няма да обича другиго повече от него. Тя самата никога не беше обичала някого повече от Тод. Силно обичаше и дъщеря си още от момента на раждането й, но никога повече от първото си дете.

Когато го вкараха в линейката, Мери Стюърт докосна ръката му, наведе се и го целуна по бузката. Сърцето й отново като че ли се разкъса от сладката миризма на детството. Въпреки че беше повърнал, изцапан от прахта и от коня, той й замириса на невръстно дете, на бебе.

— Обичам те, малко човече — прошепна му тя. Сякаш го казваше на Тод, чувстваше, че приликата като че ли я убива и едновременно я караше да се чувства добре. Това дете може би беше дошло да отвори вратите на нейните чувства. — Ще се видим скоро — добави, докато майка му плачеше и й благодареше. После другите тръгнаха, а Мери Стюърт стоеше там разплакана, не знаеше какво става, ала внезапно почувства две силни ръце да обгръщат раменете й. Знаеше кой е, обърна се и се притисна към него разплакана.

— Съжалявам… съжалявам… — Беше покрита с кал и повръщано от детето, но за него нямаше значение, той просто искаше да е до нея.

— О, бедното детенце… Така съжалявам… Щеше ми се да бъда до теб. — Тогава Мери Стюърт погледна към него и се усмихна, леко учудена, че изведнъж се е почувствала щастлива. Може би Господ е решил, че достатъчно е платила веднъж, или бе просто късмет, или може би сънуваше.

— Той така ми напомня за сина ми — опита се тя да му обясни, но не беше необходимо. Жената с огромния корем толкова много приличаше на Мери Стюърт, би могла да бъде нейна по-млада сестра, бе очевидно за всекиго.

— Колко си се измъчила — каза той, когато седнаха на един дънер за няколко минути, за да може тя да се съвземе. Но за нея беше достатъчно да бъде с него и се почувства по-добре. Може би, защото и той беше страдал не малко. Жена му беше издъхнала след дълга агония и той бе прекарал всеки миг с нея. Но най-накрая бе намерила мир за себе си и Хартли я бе оставил да си отиде. Докторът му беше казал, че трябва да го направи, да я освободи духовно, за да може тя да умре в мир. Бе угаснала в ръцете му сутринта на Коледа.

— Съжалявам, цялата съм изцапана. Бенджамин направи нещо с мен… детето посегна и докосна сърцето ми. Не зная защо това се случи.

— Някои неща просто се случват — каза той мило. Искаше му се да знае как е починал синът й, но не желаеше да я пита. А тя като че ли долови мислите му.

— Моят син се самоуби — рече в отговор на безмълвния му въпрос. Никога преди не го беше казвала на никому, освен на Зоуи. Не й се беше налагало. Никой не бе я питал. — Той беше в Принстън. — Тогава Мери Стюърт му разказа как се беше чувствала, за шока, мъката, погребението, реакцията на мъжа й. Беше ужасно.

— Каква кошмарна история за всички вас. Чудо е, че сте го преживели — промълви Хартли с възхищение.

— Не можахме. Съпругът ми се срина, бракът ни умря преди една година. Мисля, че дъщеря ми ще е много щастлива, ако никога не се върне у дома, и няма да я обвинявам за това. Аз също искам да изляза от този омагьосан кръг.

— Сигурна ли си? — запита Хартли внимателно, след като бе чул цялата история. Те всички бяха в шок. Но какво щеше да стане, ако се отърсеха? Тя и мъжът й имаха зад себе си дълъг съвместен живот.

— Мисля, че да — каза Мери Стюърт честно. — Исках това лято да размисля — и тогава се усмихна, — никога не очаквах да ми се случи такова нещо. — И тя все още не знаеше какво ще излезе. Може би никога повече нямаше да го види след тези две седмици в ранчото. И това беше една възможност. Мери Стюърт не напускаше Бил заради него. Правеше го, защото трябваше. — Аз просто трябва да бъда внимателна. Искам да предприема правилната стъпка за всички нас и мисля, че сега зная коя е тя.

Хартли кимна и не каза нищо, само я държеше в обятията си и след малко я придружи до къщата им. Зоуи и Таня пиеха кафе. Боуман се присъедини към тях, докато Мери Стюърт влезе да вземе набързо душ. Току-що бяха чули звънеца за обяд и двете жени решиха да отидат да заемат тяхната маса. Оставиха Хартли да чака Мери Стюърт. Но всички бяха леко натъжени от случилото се сутринта. Когато излезе от спалнята си, Мери Стюърт беше изненадана да открие, че двете й приятелки бяха тръгнали, а Хартли още я чакаше. Благодари му, той я погледна нежно и тя внезапно се обезпокои за него. Беше преживял много, а беше така внимателен към нея. Нямаше право да го наранява.

— Не искам да извърша нещо, което да те нарани — прошепна тя, приближавайки се бавно към него. Толкова много я привличаше, но не искаше да постъпва егоистично. Не беше окончателно решила за себе си какво ще правят с Бил, макар и да мислеше, че е сигурна в онова, което възнамеряваше да стори. — Ти се държиш толкова добре с мен, макар че едва ме познаваш. По-мил си от всеки друг в живота ми, Хартли, от всеки друг, с изключение на Таня.

— Благодаря ти — каза той и седна на облегалката на дивана, наблюдавайки я. Беше облякла червена тениска и джинси и видът й караше сърцето му лудо да тупти. — Аз съм възрастен мъж, Мери Стюърт. Не се безпокой за мен. И двамата сме преживели много, не желая никой от нас да бъде наранен. Разбирам какви са рисковете. Искам тук да съм с теб. Позволи ми. — Не можеше да повярва на това, което чуваше. Той бе готов да рискува с нея, да види дали тя ще остави Бил, да изчака. И тогава, без да й каже и дума повече, направи две стъпки към нея, притегли я в обятията си и я целуна. Мери Стюърт ухаеше на парфюм и сапун, и на паста за зъби, на омайващо и чисто, и докато я държеше до себе си, прокара ръка през косите й. От толкова време не беше целувал жена, почти беше забравил какво е, а никой от двамата не беше толкова възрастен. Бяха като преплували Ламанша и най-после добрали се до брега, замръзнали, уморени, прегладнели, но толкова благодарни, че са оцелели и са заедно. Той се усмихна, гледайки я в очите, наведе се и отново целуна устните й, Мери Стюърт не си спомняше такова нежно докосване. Предполагаше, без да го иска, че Хартли ще бъде невероятен любовник. Нито тя, нито той знаеха докъде ще ги доведе този порив, но за момента те бяха тук, в Уайоминг, заедно, и това бе всичко.