Даниел Стийл
Ранчото (13)

13.

Разходката следобедът беше също толкова приятна, колкото и сутринта. Групираха се по същия начин, придружаваше ги същият каубой и им дадоха същите коне, които щяха да яздят до края на престоя си, затова Лиз, шефката на корала, искаше да знае дали са доволни. Никой нямаше оплаквания.

Зоуи отново си говори с лекарите, а Таня се опита да не ги слуша, когато минаха на темата за трансплантации, която не беше по-добра от дискусията за отрязани крайници сутринта. И в желанието си да остави Мери Стюърт насаме с Хартли, с когото дискутираха една книга, която и двамата наскоро бяха чели, тя отново се придвижи напред с каубоя, и отново в пълно мълчание. Накрая Таня не можа да се сдържи и погледна към него, но той въобще не вдигна очи към нея. Като че ли нямаше представа коя е личността до него. Нито веднъж не даде да се разбере, че усеща присъствието й.

— Има ли нещо в мен, което те притеснява? — попита тя с леко раздразнение. Помисли, че ще изпадне отново в мълчание, и изпита желание да го ритне с каубойския си ботуш. Той беше най-необщителният човек, когото някога беше срещала, и не можеше да го понася. Обикновено хората поне говореха с нея или я гледаха, или нещо такова. Никога не беше се сблъсквала с подобна реакция. Но Гордън я изненада половин миля по-нататък, когато тя се чудеше дали си заслужава труда да опита още веднъж да го заговори.

— Вие сте много добра ездачка.

В първия миг Таня не можеше да повярва, че е проговорил, и този път той вдигна очи към нея и веднага извърна лицето си. Сякаш светлината, която излъчваше, беше ослепителна. Това бе, което го безпокоеше, но тя не го разбра.

— Благодаря ти. Аз не обичам конете. — Нито каубоите. Нито хората, които не ми говорят. Нито каквото и да е у теб.

— Прочетох това във формуляра ви, ме’м. Има ли специална причина? Да не сте падали лошо някога?

Подозираше, че това е най-многото, което е изрекъл за една година, но поне опита. Явно беше човек, скъпящ думите си. Ала Таня започваше да се пита дали Хартли не беше прав, твърдейки, че той е срамежлив и не е свикнал с хора от големите градове. Тогава е трябвало да стане обущар, а не да язди с гостите на ранчото, мислеше си тя и го наблюдаваше.

— Не, не съм падала. Просто смятам, че конете са скучни. Яздех много, когато бях дете, но никога не съм ги харесвала.

— Аз израснах с кон — рече той делово, — хвърлях ласо по млади бичета. Баща ми работеше в едно ранчо и аз наред с него. — Не й каза, че баща му беше умрял, когато той бе на десет години, и че беше издържал майка си и четирите си сестри, докато се омъжат, и още продължаваше да се грижи за майка си, а имаше и син, на когото от време на време също помагаше в Монтана. Въпреки онова, което Таня мислеше за него, Гордън Уошбоу беше добър човек и умен. — Повечето от хората, които идват тук, казват, че могат да яздят, но те са направо опасни. Нямат представа какво правят. И първия ден непременно се стоварват на земята в прахта. Няма много като вас, ме’м. — Това беше класическо, сдържано изявление. Гордън погледна към нея закачливо и тя бе изненадана да види, че той дори се усмихва. — Никога не съм яздил със знаменитост. Това ме прави малко нервен. — Беше толкова искрен, че Таня се изненада. И внезапно се засрами, задето се беше оплаквала от него пред приятелките си на обяд.

— Защо да те прави нервен? — Начинът, по който я възприемаше, й беше забавен. Толкова рядко можеше да види себе си от такъв ъгъл. И никога истински не разбираше защо хората бяха така очаровани или защо той да се бои от нея.

— Не искам да кажа нещо, което не трябва, ме’м. Може да ви разсърди.

И тогава Таня прихна. Яздеха през една поляна. Хълмовете бяха окъпани в слънце и някъде в далечината се виждаше койот.

— Сутринта наистина ме подлуди с мълчанието си — призна тя широко усмихната, а той боязливо погледна към нея. Колебаеше се, да се отпусне ли, или не, дали беше реално това, което виждаше, можеше ли да й се довери. — Мислех, че ме мразиш, или нещо подобно.

— Защо да ви мразя? Цялото ранчо, дявол да го вземе, напира да се запознае с вас. Купуват вашите компактдискове, искат автографи. Един си е набавил видеокасета с филм, в който участвате. Казаха ни да не разговаряме с вас, да не задаваме въпроси, да не ви безпокоим. Аз мислех, че най-добре ще е да не говоря с вас въобще. Не желая да ви досаждам. Всички наоколо се правят на такива глупаци. Исках някой друг да бъде ваш придружител. Мен не ме бива много за разговор. — Беше толкова искрен с нея, че въпреки първоначалната й преценка за него, Таня взе да го харесва. И беше изненадващо чист, а и се изразяваше твърде добре за каубой. — Съжалявам, ако съм ви засегнал. — Изрече го така естествено и простичко, че тя започна да го уверява, че не е, макар всъщност поведението му да я бе жегнало. Тя се бе засегнала, че не й говори. Това беше ново за Таня. — Представях си, че ще си почивате по-добре, ако си държа устата затворена.

— Е, хубаво, вдигай от време на време, малко шум, за да зная, че дишаш поне — каза тя с изкривена усмивка и той се изсмя шумно.

— Човек като вас, целият свят говори за вас. Не можех да повярвам как всички полудяха, като разбраха, че идвате тук. Сигурно не ви е лесно — каза Гордън сериозно, докосвайки болното й място, и Таня кимна.

— Наистина не е — промълви тя, способна да бъде откровена с него, просто така изведнъж, както препускаха към планините през поляна, покрита с диви цветя. Като че ли търсеха истината, или намираха нирвана. Имаше нещо в това място, което дълбоко я вълнуваше. Поначало бе възнамерявала да дойде тук, за да развлича своите доведени деца, после приятелките си, но вместо това беше открила нещо от собствената си душа, загубено много отдавна, някакъв покой, който беше забравила. — Всички тези хора, които грабят от теб, отнемат ти нещо, като че ли смучат духа ти, без да знаят, но го правят… понякога мисля, че един ден това ще ме убие, или те ще го сторят. — Кошмарният спомен за това как Джон Ленън бе убит от свой почитател, беше жив у всички знаменити хора, които имаха тълпи от фенове, подобно на нея. Но съществуваха и други кошмари, също така фатални, макар и не очевидни като оръжието, което беше покосило него. — Светът, от който идвам, е ненормален — каза Таня замислено, — не беше така в началото. Но стана. И вече не вярвам, че ще се промени.

— Трябва да си купите едно място тук — рече той, загледан в планините, — много хора като вас идват, за да избягат, да се скрият за известно време, да си възвърнат духа. Или пък отиват в Монтана, Колорадо, със същата идея. Вие можете да се оттеглите в Тексас. — Гордън й се усмихна и тя измърмори.

— Мисля, че съм надживяла този период — сподели Таня и той се изсмя. Смехът му беше свеж, открит, смях, който съвършено му подхождаше и предизвика у нея усмивка в отговор.

— И аз смятам, че отдавна съм надраснал Тексас. Много горещо, много прашно, много празно. Затова дойдох тук. Това място повече ми допада — каза Гордън, а тя се огледа наоколо и кимна. Разбираемо беше защо. Кому не би допаднало?

— Тук ли живееш през цялата година? — попита Таня. Вече беше много по-добре от сутринта. Дори и никога повече да не го видеше, сега поне отношенията им бяха като на човешки същества. Знаеха нещо един за друг. Хрумна й, че би могла да напише песен за него. Мълчаливият каубой.

— Да, ме’м — каза той.

— Е, как е? — Таня мислеше за песента.

— Студено. — Гордън се усмихна и извърна очи към нея. Беше толкова красива, че го плашеше. По-лесно беше да не я гледа. — Понякога снегът е дебел шест метра. През октомври изпращаме конете на юг. Не може да се ходи, освен със снегорин.

— Сигурно е доста усамотено — рече тя замислена, опитвайки се да си го представи. Беше на светлинни години далеч от Бел Еър, звукозаписните студиа, филмите, концертите. Шест метра сняг… един самотен човек… и снегорин.

— На мен ми харесва — каза той. — Занимавам се. Имам много време да чета и да мисля. Аз и пописвам — усмихна се предпазливо и погледна към нея, — слушам музика.

— Не ми казвай, че ме слушаш, седейки тук цяла зима на шест метра сняг. — Самата идея за това беше толкова чужда за нея, че я удиви и й хареса.

— Понякога — призна Гордън. — Слушам също и други неща. Кънтри енд уестърн. Обичах джаз, но вече не слушам Бетовен, Моцарт.

Този мъж беше интригуващ. Тя решително го бе оценила погрешно. Искаше да го попита дали е женен, има ли семейство, просто от любопитство, не от интерес към самия него, ала би прозвучало много лично и Таня усети, че може да го обиди. Той внимаваше да поставя бариери и да остава зад тях. И преди тя да се реши да го запита, те се присъединиха към другите. Хартли и Мери Стюърт разговаряха с лекота, а докторите все още се занимаваха с крайниците на пациентите си, очаровани от своята дискусия. Бяха група от сродни души и всички съжалиха, когато ездата приключи. Беше четири часа и можеха да отидат на плувния басейн, да походят в планината или да поиграят тенис. Но те всички бяха изморени и това особено личеше на Зоуи. Таня още предния ден беше забелязала, че тя е по-бледа, отколкото беше в колежа. И без това светлата й кожа бе станала направо прозрачна.

Лекарската двойка отиде на разходка, двамата искаха да се полюбуват на дивите цветя, а Хартли придружи жените до къщата им и те се изненадаха, като видяха там едно малко момче. То просто си седеше, но когато го зърна, Мери Стюърт доби израз на човек, комуто прилошава. Детето беше на около шест години и явно чакаше някого.

— Хай — поздрави го Таня приятелски. — Ти язди ли днес?

— Аха — каза то и килна назад червената каубойска шапка. Носеше черни каубойски ботуши с червени бикове на тях, дънки и дънково яке. — Моят кон се казва Ръждивко.

— А ти как се казваш? — попита Зоуи и седна до него на верандата, благодарна, че може за малко да си отпочине. Височината я караше да се задъхва.

— Бенджамин — представи се момчето официално. — Мама ще има бебе и затова не може да язди. — Той с готовност съобщи това и Зоуи и Таня си размениха усмивки.

Мери Стюърт разговаряше на известно разстояние от тях с Хартли, но без да усети, се беше намръщила. Таня бе забелязала реакцията й и знаеше много добре причината. Момчето поразително приличаше на сина й Тод като малък. Не искаше да каже на Зоуи от страх Мери Стюърт да не чуе. И странното беше, че детето продължи да се взира в Мери Стюърт, като че ли я познаваше. Беше някак мистериозно.

— Леля прилича много на теб — каза то най-накрая, захласнато по Мери Стюърт, въпреки че тя бе единствената от групата, която не му бе продумала. И нямаше желание. По-скоро беше усетила, отколкото видяла приликата. Хартли долови в очите й нещо, което го озадачи.

— Имаш ли деца? — попита той. Следобедът бе забелязал венчалната халка на пръста й, но след това, което тя каза, как решила къде да прекара лятото, бе добил впечатлението, че е сама.

— Да… — отговори Мери Стюърт неясно. — Имам дъщеря… аз… и син, който почина — додаде смутено, а той съзря болката в очите й и не продължи да разпитва. Тогава тя се извърна настрана и влезе в къщата заедно с Хартли. Не желаеше да гледа детето нито миг повече.

— Той беше ли… — Боуман се поколеба, искаше да й каже нещо, ала не знаеше как. — Много малък ли беше, когато почина — попита загрижено, смятайки, че може би не биваше въобще да повдига въпроса. Но му се щеше да знае повече за нея. Може би точно затова беше дошла тук. Може би беше починал при катастрофа, заедно с баща си… или пък тя все още беше омъжена. Имаше толкова въпроси, които искаше да й зададе. След като бе яздил с нея цял ден, вече я чувстваше близка. Бяха откъснати от света, който познаваха, в това забележително място, запратени тук заедно само за мигове. Ако им бе отредено, щяха да станат приятели, бързо трябваше да научат всичко един за друг.

— Тод беше на двадесет години, когато умря — отрони Мери Стюърт, като се опитваше да не гледа момченцето навън през прозореца. То продължаваше да разговаря със Зоуи и Таня. — Миналата година — добави, свеждайки очи към ръцете си в скута.

— Съжалявам — каза Хартли много меко и си позволи да докосне ръката й за миг. Добре познаваше болката от загуба на близък човек. Двамата с Маргарет бяха женени двадесет и шест години, когато я загуби, и никога не бяха имали деца. Тя не можеше да има. А той го беше приел. В известен смисъл винаги бе смятал, че това ги е сближило повече, но сега гледаше Мери Стюърт и можеше да види само бледи отблясъци от онова, което беше преживяла. — Трябва да е ужасно да загубиш дете. Не мога да си го представя. Достатъчно лошо беше, когато Маргарет почина. Наистина мислех, че скръбта ще ме убие. И се учудвах всяка сутрин, когато се събуждах. Очаквах да умра от мъка и не можех да повярвам, че не стана. Цяла зима писах за това.

— Сигурно помага, да може човек да пише за болката си — каза тя, когато двамата седнаха на дивана във всекидневната. Приятелките й продължаваха да говорят отвън с момчето, но оттук Мери Стюърт не го виждаше. — Бих искала да можех да пиша и аз. Но сега е по-добре. Най-накрая раздадох нещата му, съвсем наскоро, преди да дойда тук. Не намерих сили да го направя по-рано.

— На мен ми отне близо две години — рече той искрено. И оттогава беше излизал само с две жени и бе намразил и двете, защото не бяха Маргарет. Познаваше болката на приспособяването. Тя поне нямаше да се сблъска с това, въпреки че Хартли все още не знаеше нищо за съпруга й. — Сигурно е било много тежко и за съпруга ти — подметна той, хвърляйки въдица да узнае нещо, но Мери Стюърт не разбра това. Беше видял тънката халка, ала от начина, по който говореше, не изглеждаше да е омъжена.

— Наистина… — Тя реши да бъде откровена с него. — Беше му трудно. Бракът ни не можа да устои на изпитанието.

Хартли поклати глава. Знаеше за такива случаи, макар не от собствен опит, а от един братовчед, който беше преминал през същата трагедия. Не бе изненадващо.

— Къде е той сега?

— В Лондон — каза тя и Хартли кимна. Това бе, което искаше да знае. И той прие, че Бил живее там.

Мери Стюърт не разбра защо я пита, просто се зачуди колко приятелски се отнесе. Отдавна никой мъж не бе проявявал интерес към нея и тя бе отвикнала от подобно внимание. За момента мислеше, че си правят компания, докато яздят, макар че страшно го харесваше и се удивляваше колко леко им върви разговорът.

Той попита дали биха искали да вечерят заедно с него, а Мери Стюърт каза, че ще говори с приятелките си, и Хартли я остави, за да отиде и да прегледа пощата си. Както мнозина от летуващите, той успяваше да поддържа контакти със своя офис от разстояние, а и възнамеряваше да поработи тук. Обеща й да се видят вечерта и когато Таня и Зоуи влязоха, тя им каза за поканата. И както можеше да се предположи, те започнаха да я подкачат, особено Таня.

— Бърза работа, Стю! Харесва ми. — Тя се смееше, а Мери Стюърт я замери с една възглавничка.

— О, за бога, той покани и трите ни, не само мен, глупаче. Просто е самотен. Загубил е жена си и няма с кого да разговаря.

— Изглежда, добре се разбира с теб — продължи Таня безмилостно, а Мери Стюърт й заяви, че е глупава.

— Той е много мил, много интелигентен и много самотен.

— И много се интересува от теб. Аз не съм сляпа, боже мой. Мисля, че ти толкова дълго си била омъжена, та дори не забелязваш, когато някой мъж те гледа.

— А какво ще кажеш за себе си и каубоя? — отвърна й Мери Стюърт на закачката. Бяха като ученички. — Той май преодоля бариерата. Ти дори го накара да се засмее.

— Страхотен екземпляр. Живее тук сам през зимата при шест метра сняг. — Не им каза, че слуша нейната музика. Но със сигурност между тях нямаше нищо романтично. Само коне.

— А аз мисля, че и двете сте слепи — намеси се Зоуи. — Хартли Боуман е луд по Стю, а ако не съм изгубила напълно способността си за преценка, докато дойде време да си тръгваме оттук, нашият каубой ще бъде до гуша влюбен в Таня.

И двете се изсмяха, а Таня повдигна едната си вежда. Беше толкова нелепо, че не си струваше труда да го коментира.

— А с теб какво става, Зоуи? Ти ще разбиеш ли семейството, за да избягаш с лекаря от Чикаго? — Той беше нисък, дебел и плешив и само мисълта за подобна перспектива бе смешна.

— За нещастие жена му е по-интересна от него, което е реален проблем. Ще трябва да избягам с нея, а това не е по моя вкус, струва ми се. Така че ми е трудна задачата.

— Ето на, винаги Сам! — напомни й Таня и Зоуи измърмори. Не й се искаше да мисли за това.

— Гледай си работата. Малко го интересува него дали има съперник в Уайоминг. Виж какво, Тан, когато дойдеш в Сан Франциско, ще ви запозная и ако искаш, ходи с него. Ще ти хареса.

— Това вече е сделка. А сега да говорим за Мери Стюърт. — Тя насочи вниманието си към нея и Мери Стюърт изръмжа недоволно. — Кажи ни нещо за новия си приятел.

— Нямам какво да ви кажа. Той е просто самотен.

— Както и ти. Както и аз. Както и Зоуи. И какво друго? — настояваше Таня, излягайки се на дивана. Боляха я краката. Доста бяха яздили.

— Аз не съм самотна — поправи я Зоуи. — Аз съм много щастлива.

— Зная, ти си светица. Ти просто не знаеш, че си самотна. Повярвай ми — рече Таня и всички се разсмяха.

— Забравете тези мъже, аз ще излизам с Бенджамин — заяви Зоуи с усмивка. Той беше обично дете и двете много го бяха харесали.

— Страхотен избор — отбеляза Таня, а Мери Стюърт не каза нищо, но ги попита какво смятат за вечерята с Хартли. Да приемат ли поканата да седнат на неговата маса. — Защо не? Може би ще уредим нещата за Мери Стюърт.

— Успокой се — отговори приятелката й мрачно. — Аз все още съм омъжена.

— Той знае ли за това? — попита Зоуи с интерес. Мери Стюърт носеше венчална халка, ала Хартли вероятно се чудеше къде е съпругът й и защо бе дошла в ранчото с две жени.

— Всъщност не е питал — рече Мери Стюърт, като че ли потвърждавайки на самата себе си, че единственото, от което се интересуваше, бе приятелството помежду им. — Попита къде е съпругът ми в момента и аз му отговорих, че е в Лондон.

— Охо — забеляза Таня мъдро. — Ти по-добре му изясни положението. Аз мисля, че именно затова те е питал, и може да е останал с погрешно впечатление. — А кое беше вярното?

— Аз му казах, че нашият брак не можа да устои на смъртта на сина ни — каза тя простичко.

— Ти му каза това? — погледна я Таня стреснато. Беше твърде много за пред непознат човек. Но те бяха яздили шест часа рамо до рамо. Повече време, отколкото някои съпрузи прекарваха заедно за една седмица, а той много се интересуваше от нея.

— Може би трябва да му кажа, че съм все още омъжена — макар самата тя да не знаеше колко още щеше да бъде. Но й се стори все пак, че би избързала с подобна информация. Ами ако за него нямаше значение дали наистина е още омъжена. — Ще видя. Не мисля, че това го интересува чак толкова много — каза Мери Стюърт колебливо, а приятелките й се надсмяха.

— И двете сте отвратителни — рече тя и влезе в банята да си вземе душ, докато Зоуи се обади на Сам. Искаше да знае какво става в кабинета, но той беше зает с пациент. А нали я успокои, че всичко върви гладко. След това Зоуи отиде да подремне преди вечеря. Учуди се колко добре се чувства, когато се събуди. Сънят наистина бе вълшебство.

Тази вечер трите вечеряха с Хартли. Той беше интелигентен, интересен и чудесен за компания. Беше пътувал къде ли не, знаеше невероятни неща, познаваше всякакъв тип интригуващи личности. Най-вече беше много мил човек и крайно любезен, нито за миг не пренебрегна никоя от тях и трите останаха с впечатлението, че му е било приятно. Но когато след това излязоха и той ги придружи, тръгна редом с Мери Стюърт. И разговаря с нея с нежен глас, който явно беше предназначен за нейните уши и за ничии други. Като стигнаха до къщата им, Таня и Зоуи влязоха вътре, а Мери Стюърт остана за малко отвън с Хартли. Не знаеше как да му го съобщи, ала наистина щеше да бъде добре той да знае, че е омъжена.

— Чувствам се малко глупаво, задето ти казвам това — поде тя, както стояха под спокойната светлина на пълната луна, която хвърляше синкави отблясъци по покритите със сняг върхове и глетчери. — Нямам и представа дали то означава нещо за теб, но просто не бих искала да те подведа. Аз съм омъжена — рече тя и се изненада от разочарованието, което съзря в очите му. — Мъжът ми работи в Лондон това лято. Осъзнах, че онова, което ти казах, може да е създало друго впечатление у теб. За да бъда искрена — а тя винаги беше, с всекиго, — възнамерявам да го напусна в края на лятото. Нуждаех се от известно време да реша какво да правя, но нашият брак умря със смъртта на сина ни и сега мисля, че е време да измъкна и двама ни от тази трагедия и да сложа край.

— Това ще изненада ли съпруга ти? — попита Хартли спокойно. Гледаше я напрегнато. Едва я познаваше и въпреки това тя истински му харесваше, допадаше му прямотата й. Помръкна, като чу, че все още е омъжена. Може би в по-далечна перспектива това нямаше да има значение. Тя бе категорична, че между нея и съпруга й всичко е приключило. — Мислиш ли, че съпругът ти е наясно какво чувстваш ти?

— Не виждам как би могъл да не е. Той почти не разговаря с мен вече цяла година. Ние вече нямаме съвместен живот, нямаме дружба. Той ме обвинява за смъртта на сина ни и аз мисля, че нищо не може да се промени. Не съм в състояние повече да живея така. Нямах намерение да те занимавам с проблемите си, но исках да знаеш, че съм все още омъжена в момента, макар че надали ще издържа още дълго.

— Благодаря ти, че си така искрена с мен — усмихна се той. Беше първата жена, която харесваше след смъртта на Маргарет, само за един ден пламна по нея. Но всичко беше като в три четвърти такт. Все едно да си на кораб.

— Надявам се не ме мислиш за луда, че ти разкривам всичко това, аз просто не исках да те заблуждавам. Сигурна съм, че за теб няма никакво значение… то е просто… — Тя изведнъж съжали за изреченото и взе да се препъва в думите си. Какво го засягаше фактът, че е омъжена? Изведнъж се ядоса на приятелките си, задето я накараха да му каже, и се почувства наистина глупачка. Ала той вдигна поглед и се усмихна.

— Аз нямам представа какво правя тук, Мери Стюърт. Дори не мислех да идвам това лято. От две години се самосъжалявам и не съм поглеждал друга жена. И сега изведнъж ето те теб, като светъл лъч над планините, и всичко, което мога да ти кажа, е, че никога от никого не съм бил така омайван. Нямам идея какво ще излезе от това или какво искаш ти, или дори какво аз правя, или дали въобще се интересуваш от мен, но искам само да знаеш, че едва те познавам, ала много държа на теб. Стана ми тежко, като разбрах, че си загубила сина си — каза той и нежно я обгърна с ръка, бавно привличайки я към рамото си. — Нещо сякаш ме прободе, когато видях мъката в очите ти при вида на момченцето днес следобед, и ми се прииска да отнема от теб цялата тази болка. И всъщност, въпреки че не мога да повярвам, че изричам това, мразя факта, че не си разведена, макар да не съм сигурен, че е чак толкова важно. Нямам представа дали ти ще пожелаеш да ме видиш отново след миговете, прекарани заедно, и може би изглеждам ужасен глупак, ако е така, моля те кажи ми, и аз няма да направя нищо повече, освен да докосвам шапката си при среща с теб до края на пребиваването ни тук. — Очите му търсеха нейните на лунната светлина, а те бяха пълни със сълзи. Това е, което би искала Бил да й каже, а той така и не го направи. Беше я напълно изоставил и изведнъж се беше появил този непознат мъж, отговаряйки на всички нейни молитви. — Аз искам само да бъда с теб, да разговарям с теб, да научавам нещо за теб… и тогава ще видим какво ще се случи. — Какво повече можеше да желае?

Тя седеше, загледана в него, неспособна да повярва на това, което чуваше.

— Сънувам ли? — попита с просълзени очи, отправени към Хартли, изпълнени с желание. Възможно ли беше да е намерила човек като него?

— Точно това чувствах днес следобед. Нека не търсим отговори толкова рано. Нека само да се радваме на това, което имаме — рече той, усещайки косите й да милват неговото лице, и затвори очи, вдъхвайки парфюма й. Не каза нито дума повече, просто седеше там, държейки я дълго в обятията си, докато почувства, че тя трепери не толкова от хладината, колкото от емоциите, които я изпълваха. Беше пристигнала едва предишния ден, а сякаш го познаваше отдавна, бяха разговаряли часове и разголили душите си под напора на едно мощно чувство, което покълваше и у двамата.

— Студено ти е, време е да се прибираш — каза Хартли, съжалявайки, че трябва да я остави.

Мери Стюърт вдигна очи и той отново я обгърна с ръка.

— Благодаря ти за всичко — прошепна тя, чувствайки го близо до себе си. Промъкна се вътре с надежда приятелките й да са си легнали и беше благодарна да открие, че навсякъде цари тишина. А когато се прибра в стаята си, на леглото намери факс от Бил. Беше болезнено обикновен:

„Надявам се, че всичко върви добре. Работата тук в Лондон е задоволителна. Поздрави на приятелката ти.“

Бил

Това беше всичко и под него със своя дантелен почерк Таня беше изписала напреки: „Ако бях на твое място, щях да се обадя на адвоката си“.

Беше наистина сухо писмо, а животът изведнъж й поднасяше съвсем нова възможност. Зад гърба й се затваряше една врата, но друга бе започнала да се открехва. И през нея тя можеше най-после да съзре слънчево сияние над планините.