Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (7)

Глава 6

Деловата среща на Питър приключи след полунощ и след полунощ той отново потърси заплашващия го фантом в непрогледната сива мъгла.

Ала безплътното зло бе изчезнало, сякаш то или тя никога не е съществувала. Докато Питър бродеше из дантелените сенки, попадаше единствено на нощното великолепие на гората.

Питър Кейн усещаше също така великолепието на Лорън, чийто прекрасни очи бяха замъглени от тъгата на мъртво цвете.

Независимо колко засегната или колко сериозно беше наранена Лорън, тя не бе в състояние да извърши убийство. Нито, прецени той, можеше да таи в себе си някакво скрито чудовище.

Дали пък влиянието на мъгливото вълшебство наоколо и неясната призрачност около лишения му от сън мозък не предизвикваха тези негови желания?

Питър не спа; дори не се опита. Разхожда се до зори като неспокоен пастир. На зазоряване се изкъпа, преоблече се и не удостои с внимание обилната закуска на градинарите — изобщо не закуси и отиде да чака в розовата градина.

Нуждаеше се от мечти, които да заместят храната му, а също и от нея. Или поне така му се струваше… докато тя не се появи. Тогава с известна отмъстителност съзнанието му се проясни и силното му тяло застана нащрек, наблюдателно и бдително. Знаеше, че го прави инстинктивно, като алпинист, трениран да реагира на зашеметяващите височини с бистър ум и логика.

Сега изострените му инстинкти заповядаха да я погледне, внимателно да се вгледа в нея… И щом се подчини, сивият ден се превърна в искрящо сребро, мечтите се сляха с логиката — сияеща сватба от преливаща радост.

— Добро утро — поздрави той нежно.

— Добро утро.

— Поспа ли?

— Сънувах — промълви Лорън. С отворени очи сънуваше. Единствено него. Дали и на него целувката му беше попречила да заспи? Дали го беше държала буден, неспокоен и желаещ? — А ти наспа ли се?

Питър се усмихна.

— Помечтах.

„За теб — допълниха зелените му очи. — Теб.“

Стояха при входа на розовата градина изцяло под прицела на остъклената веранда — неофициалната трапезария във вилата. Тази сутрин имаше доста гости; те се наслаждаваха на разнообразните цветове на розите, докато закусваха с прочутите медени кифлички на готвача.

— Смятай, че съм те целунал — прошепна Питър.

Тя наистина се почувства целуната — от очите, от усмивката, от гласа му. Една милувка, която, независимо от липсата на осезаемост провокира смелите и прекрасни нишки на щастието и топлината.

— И ти.

— Благодаря.

— Моля. — Тя се засмя тихо, за да освободи част от натрупващата се еуфория. Искаше да сподели радостния кипеж в душата й, но тук не беше подходящото място, а и щеше ли да намери думите? Вместо това изрече, ала не с тревога, а тържествено, сякаш всяка капчица мъгла беше целуваща братовчедка на мехурчетата на нейното опиянение: — Ръми. Сигурно е чудесно за цветята.

— Напълно. Те нямат нищо против да си намокрят краката.

— Е, нито пък аз.

— Но на теб не ти се налага. В бараката има гумени ботуши и дъждобрани; ще са ти нужни, защото тези ситни капки ще преминат в сериозен дъжд.

Подаде й тухленочервени ботуши и яркожълт дъждобран. Той имаше и качулка, но Лорън я пренебрегна, без да се вълнува в какъв хаос ще се превърнат косите й.

На Питър обаче му заприлича по-скоро на фризьорска магия. Лъскавите й тъмни коси блестяха като отрупани с диаманти, а ветрецът леко си играеше с къдриците й. Лицето й се обсипа с нежни капки — изглеждаха фантастично розови, влажни, свежи и прекрасни.

А после, точно както той предсказа, заваля силен и студен дъжд. Най-после Лорън покри мокрите си коси. Най-после, но беше прекалено късно.

Стана й студено.

— Време за горещ шоколад — обяви Питър.

Тя леко се усмихна; посинелите й устни потреперваха.

— Чудесно.

— Ще разпоредя да ти го донесат в стаята в секундата щом излезеш изпод горещия душ.

— Благодаря ти. Това е още по-примамливо.

Но не и най-прекрасното нещо, помисли си Питър. Най-прекрасното би било да се изкъпят заедно, а после цял следобед да се любят пред огъня в камината. Но когато отведеше своята Лорън в леглото, искаше да разполагат с цялото време на света, а в два часа го чакаха телефонни разговори.

— Следобед ме чака доста канцеларска работа, но ще успея ли да те заинтересувам с вечеря в осем в Салона на орхидеите?

— Да. Ще бъде прекрасно. — „И изтънчено“ — помисли си Лорън. И изискваше нещо много по-елегантно от джинсите и пуловерите в куфара й.

За такива случаи обаче вила „Рододендрон“ разполагаше с бутик за официални тоалети — идеалното място, където да откриеш подходящо облекло за вечеря в петзвездния ресторант — скъпия петзвезден ресторант.

— Защо се намръщи, Лорън?

Защото се чудеше как да направи така, че тя да плати вечерята. Доктор Лорън Смит е високоплатен специалист, който разгадава сенки, а той е само един градинар. Щеше ли да го обезпокои този факт? Не, естествено, това не би смутило такъв силен и уверен мъж.

Но не е изключено малко да се подразни от измамата й.

— Лорън?

— Трябва да ти кажа някои неща за себе си.

„И аз имам някои неща за признаване.“

— Добре.

— Довечера ли? — попита тя и усети как я побиват леки тръпки.

— Довечера — съгласи се той.

После, защото не можеше да устои, защото му бе нужно да я увери, че не бива да се страхува да му признае всичко, Питър целуна появилите се по челото й бръчици.

Една интимна целувка зад арка от рози и дъждовна пелена, които ги скриваха от любопитни погледи; проучваща целувка: от челото, през клепачите до устните. Лорън имаше вкус на дъждовни капки, рози, страст и радост.

Тя потрепери от страст и дъждовни капки.

— Горещ шоколад — прошепна той между целувките.

— Горещ шоколад.

— И канцеларска работа.

— И канцеларска работа.

Питър се отдръпна, но очите му преливаха от желание, а същевременно бяха толкова сериозни.

— Довечера — увери я той.

Звучеше като обещание.

То си беше обещание.

Довечера.

 

 

Дребни перли украсяваха роклята от кремава коприна; с тоалета вървеше и мънистена чантичка. Никога не бе притежавала такава рокля, даде си сметка Лорън, докато се изучаваше в тристранното огледало в пробната.

— Той ще е поразен.

Тя отмести поглед.

— Моля?

Поразително красивата жена се усмихна загадъчно като котка.

— Питър ще бъде поразен от вида ви.

— Питър — повтори тихо Лорън.

— Държа се твърде нахално, нали? Не ми отговаряйте. Разбира се, че се държа така. И тъй като възнамерявам да нахалствам, предполагам, че е редно да се представя. Аз съм Мишел, а вие сте…

— Лорън.

— Е, Лорън. Наблюдавах ви заедно с Питър и проумях истината. — Жената въздъхна. — Как си позволих да изпусна този мъж? Защо ли го зарязах, сякаш привлекателните мултимилионери се намират под път и над път?

— Вероятно има някаква грешка. Питър не е мултимилионер. Той е…

— Чакайте да се опитам да отгатна. Градинар ли? Така може да се обясни времето, което двамата прекарвате в разходки из градините. Боже, Боже, колко непочтен е станал Питър. Но като споменах непочтен, вие нали знаете кой е той? Не е възможно да не знаете. Не четете ли вестници и списания?

„Не — помисли си тя. — Чета медицински списания… и сенки.“

— Не знам кой е.

— Което означава, че не го познавате от много отдавна. Трудно ще му бъде дълго да се преструва на скромен градинар. Искам да кажа, как обяснява Питър електронната си поща, факсовете си, разговорите с чужбина? Да не говорим за служебната вечеря снощи в луксозния му апартамент.

„Не ми е обяснявал — помисли си Лорън. — Просто ми казва, че има събиране на персонала или го чака малко канцеларска работа, свързана с градините.“

— Кой е той?

— Питър Кейн, градинар, бизнесмен, алпинист, хотелиер. Вила „Рододендрон“ е негова, разбира се, заедно с езерото и градините.

„И горите… нашепващите борове, въздишащата папрат.“

— Искам го обратно, Лорън. Съобщавам ви го заради честната игра. И пак в името на честността, трябва да ви предупредя, че шансовете ми са доста големи. До неотдавна бях истинската любов на Питър. Изплаших се. Искам да кажа — той е толкова секси, привлекателен, страстен; може да има всяка жена, която пожелае, и изведнъж да обяви, че иска мен. Избягах от любовта му, но сега се върнах.

— И сте го наблюдавали него… нас.

В отговора на Мишел нямаше нито капчица разкаяние, нито пък извинение, че е нарушила интимността им. Напротив, явно тя се смяташе за засегнатата страна.

— Беше истински кошмар. Кошмар, който напълно заслужавах. Помислих си да напусна така незабелязано, както и пристигнах. Питър беше отчаян, когато скъсах с него, а сега видях как ви гледа. И не мога да напусна, Лорън. Залозите са прекалено високи. Обичам Питър; някога той също ме обичаше отчаяно. Освен това, ако трябва да сме откровени, вашата връзка е съвсем повърхностна и в най-добрия случай се основава на измами и лъжи. Както й да е — заровете са хвърлени. Току-що му оставих съобщение; всеки момент той ще узнае, че съм се върнала… и защо. Е, и?

Мишел бе така красноречива, когато пренебрежително махна с ръка, сякаш не бе в нейна власт да предотврати предстоящите събития и просто предоставя на съдбата да реши бъдещето. А ако се съдеше по огромния диамантен пръстен на ръката й, за нея то щеше да е бляскаво.

— Годежен пръстен — поясни тя. — Подарък от Питър. Исках да му го върна, но той не го прие. Надявал се да ме види отново да го нося — така каза, — и то завинаги…

„Здравей, Питър. Аз съм Майк Грегори или още Мишел Грегори. Наистина не възнамерявах да крия пола си, но понеже комуникациите ни бяха единствено в полово неутралния етер на киберпространството, това не ми се стори съществено. Трябва да бъда Майк, разбира се, когато пиша статии за мъже, покорили най-високите върхове на планетата. Но сега се налага всичко да бъде разкрито, защото съм тук, в прекрасното ти имение. Разгледах го и не издържах на изкушението. Запазих маса в Салона на орхидеите за осем часа. Очаквам да се присъединиш към мен. Ако не дойдеш, ще бъда ужасно разочарована, но ще те разбера. Знам колко си зает. И макар искрено да се надявам това да не се случи, давам си сметка за възможността самонадеяното ми и невъзможно нахълтване в твоето уединение да те разсърди.“

Да се разсърди? Едва ли. Всъщност, докато Питър прослушваше записа — и страстния глас, който потреперваше несигурно дори когато прелъстяваше — изпита облекчение, екзалтация… и студените тръпки на страха.

Той не познаваше това чувство. Дори от шеметните височини изпитваше не страх, а екзалтация.

Но сега нямаше екзалтация, защото не Питър висеше на ръба на несигурната скала, а Лорън.

Той прогони страха; освободи се от всякакви емоции и се съсредоточи върху необходимите действия. Мъжът, покорил най-големите височини на планетата, съзнаваше нуждата от предпазливост. Всяка погрешна стъпка незабавно би довела до фатален край.

Първо се обади до рецепцията на Гертруда. Тя бе приятелка на майка му още от моминските им години, когато двете са прекарвали летата на плажа Копалис. Гертруда не просто работеше, но и ръководеше мястото в отсъствието на Питър, защото обичаше вилата.

Тя без притеснение му даваше майчински съвети, особено когато Питър се намираше в колибата при езерото. Надяваше се да има възможност да поговори с него за Лорън; вече сподели впечатлението си с майка му. „Случи се — обяви тя въодушевено на Елизабет Кейн. — Нашият Питър се влюби.“

Но жената долови, че сега не е моментът за майчински въпроси относно любовния живот на Питър. Гласът, който я помоли да приеме обаждането от личния си телефон в кабинета, звучеше прекалено сериозно. Изненада я и изискването — по-скоро нареждането, — което й постави, веднага щом тя затвори вратата и вдигна слушалката.

— Разкажи ми за Мишел Грегори.

— Какво те интересува за нея, Питър?

Ами Лорън?

— Как изглежда?

— Ами много е красива. Прекалено красива, ако питаш мен. Аз предпочитам интересните пред съвършените, а красотата е преходна…

— Какъв цвят са косите й?

— Руси.

— Руси. Сигурна ли си?

— Руса е, Питър. Много, много руса.

— Според теб това ли е естественият й цвят?

— Кой знае? Отива й и не забелязах издайнически коренчета. Но в днешно време е трудно да се прецени.

— Забеляза ли очите й? Цвета им?

— Зелени.

Значи е боядисала косите си — отново — и все още носи контактни лещи. Но беше тя. Беше сигурен в това.

— Кога пристигна?

— Вчера следобед, докато двамата с Лорън се разхождахте из градините.

— Каза ли й къде съм?

Къде е Лорън?

Гертруда въздъхна.

— Наложи се да й кажа. Нали ни обясни, че трябва да съобщаваме на всекиго къде точно може да те открие.

„Да, защото не се боях за себе си… И никога не си представях, че ще се появи Лорън.“

— Питър, какво става? И не ми обяснявай, че няма нищо.

— Няма да ти кажа такова нещо, Гертруда, и по-късно обещавам да ти разкажа всичко. За момента искам да работиш тази вечер. Ще пристигне мъж на име Джак Шанън, придружен от няколко колеги.

— Вилата е препълнена, Питър.

— Няма значение. Те не искат стаи. Покани ги в частната ми трапезария и ми съобщи веднага щом пристигнат.

— Разбира се.

После той се обади на лейтенант Джак Шанън в Ел Ей. Детективът от отдел „Убийства“ би бил отличен партньор в алпинизма, прецени Питър. При напрегнати ситуации Джак Шанън, подобно на Питър Кейн, не се нуждаеше от подробни обяснения.

— Тя е тук — съобщи му Питър.

— Тръгвам — отвърна лейтенантът.

Полицейските офицери, включително и специалистът по отпечатъци, щяха да пристигнат до седем. Щяха да имат време да обсъдят подробностите преди срещата на Питър в осем часа с убийцата.

Той си пое дълбоко дъх и позвъни в апартамента на Мишел Грегори, за да приеме поканата й за вечеря на свещи в романтичния Салон на орхидеите. В гласа му нямаше и нотка недружелюбност — налагаше се, при положение че Лорън стоеше на опасния ръб.

„Черната вдовица“ обаче не беше в стаята си и това го изплаши до смърт.

Ами ако беше с Лорън и пиеха чай? Ако се е отбила в стаята й, за да сподели — и отрови — горещия шоколад, който той беше разпоредил да изпратят?

Мишел Грегори знаеше коя е стаята на Лорън. Питър не се съмняваше. Тя бе злият фантом, който го проследи в сребристата мъгла, а зловещото й присъствие почти отрови дантелената магия.

Искаше му се да изтича при Лорън, да я дръпне от коварния ръб, да застане като щит между нея и всички опасности. Но ако убийцата го наблюдаваше и преценеше, че Лорън представлява заплаха за нейните планове, подобна импулсивност щеше да причини повече вреда, отколкото полза.

Налагаше се да страни от Лорън… за да я предпази.

Отново го обзе страх, когато никой не вдигна телефона в малката стая на Лорън.

„Отговори, по дяволите, отговори! Моля те!“

— Ало?

Изпита облекчение.

— Спеше ли?

— Не.

„Просто си седях, взирах се в стената и чаках обаждането ти.“

Безизразният й глас отново пробуди страховете му.

— Лорън? Сама ли си?

— Какво? А, да. Съвсем сама съм.

Естествено е гласът й да звучи безизразно, объркано. Напрегнато й задава кратки и строги въпроси, а тя нямаше абсолютно никаква представа защо.

— Здравей — прошепна той нежно.

— Здравей — отвърна тя все така равно, някак смаяно. — Питър, всичко…

— Ще те помоля за една услуга. Всъщност за две.

— Да?

— Искам да те помоля да ми вярваш. Ще го направиш ли? Моля те.

— А другата услуга, Питър?

— Да напуснеш вилата още сега.

— Защо?

„Защото тук е опасно за теб.“ Не можеше да й го каже, разбира се. Неговата дама от гората не бягаше от опасностите. Тя се изправяше с лице към тях. Ами ако й споменеше, че той също е изложен на опасност? Съзнанието на Питър се изпълни с трогателни, но и ужасяващи представи как тя решава да го защити, да го спаси.

— Защото те моля да го направиш — настоя тихо. — Ще ти обясня всичко по-късно… Съвсем скоро. Обещавам.

„Как? Та ти дори не знаеш къде живея.“ Лорън потисна мълчаливия си протест. Питър, естествено, знаеше. Вила „Рододендрон“ е неговото петзвездно имение. Той разполагаше с пълен достъп до регистъра за гости.

Ако Питър Кейн искаше да я намери, можеше.

Но няма да го стори.

— Добре.

— Ще си тръгнеш ли?

— Да.

— И ще ми имаш доверие?

— Добре.