Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (30)

Глава 29

Пролетта на 1998

Със затворени очи се наслади на замиращия ритъм на сърцето, което пулсираше под пръстите му с безупречен маникюр. Той отслабваше с всеки следващ удар и накрая замря. Въздъхна — знаеше, че писъците и съпротивата свършиха.

„Още една мъртва кучка“ — мина му през ума, докато грабваше горнището на анцуга си и го обличаше. Прекоси празната стая и събра захвърлените дрехи. С безкрайно внимание сгъна черната пола, разкъсаната алена блуза, копринения сутиен, скъсания чорапогащник. Вдигна огърлицата от перли и черните обувки и внимателно ги постави върху купчината дрехи, после огледа за последен път стаята. Сети се да напъха пейджъра в джоба си.

Поднови бягането си и мина покрай табелата ПРОДАВА СЕ, забита в центъра на безукорно поддържаната предна морава. Стъпи незабелязано на улицата и натисна бутона на спортния си часовник, за да спре хронометъра да отброява скъпоценните секунди. Разстоянието скоро заличи спомена и от къщата, и от мъртвата жена вътре.

С гордост видя, че бяха изминали точно двадесет и една минути — цели шест минути повече от всеки друг път. Бегла усмивка се появи на устните му, като си представи следващото изпитание. Млада, руса, енергична — истинско предизвикателство.

 

 

Бавно затваряйки очи, Ярдли Смит вдигна лице към слънцето, за да усети нежните му лъчи през първия пролетен ден. Лек ветрец придружаваше меката топлина и помагаше за успокояването на нервите, изопнали се от сутринта. Тя вървеше по тротоара към къщата за оглед в списъка си; протегна грациозно ръце към кристално синьото небе и си наложи да се успокои, да игнорира ужасяващата действителност и извършените наскоро убийства.

Нещо яркожълто привлече вниманието й. Повдигна леко полата на дънковата си рокля и приклекна да види отблизо съкровището. С щастлива усмивка разбута загниващите дъбови листа и разкри прекрасна туфа теменужки, успели някак да преживеят най-студената зима в Оклахома за последните петдесет години.

Наближаваше три следобед, а нито един човек не се отби покрай отворената от обяд къща. Стигна до спортния си джип и измъкна старата дървена кутия с четки и бои, после събра на кок дългите си руси коси, за да не й пречат. Седна близо до цветята и потъна в собствения си свят — място, където полусенките и нюансите улавяха живота.

Само след секунди върху белия лист бе нанесен светлосин фон, после подсушен с гъбичката. Последва смесване на цветовете на водните бои от лимоновожълто до резеда и Ярдли започна да рисува. Върхът на четката умело очертаваше деликатните тъмни стъбълца на всяка теменужка. Прибави и блестящи капчици роса. Както обикновено бе запленена и изцяло потопена в красотата на природата, а времето бе спряло.

Забеляза маратонки и спря. Дъхът й секна, когато плъзна поглед нагоре по високото стройно тяло на мъжа, застанал само на метри от нея. С окото на художник Ярдли безпогрешно определи, че и косите, и очите му са тъмнокафяви. Беше облечен в скъп анцуг — тъмносин с бели кантове — и на устните му играеше загадъчна усмивка, която мигом предизвика любопитството й.

— Извинявайте. Не исках да ви стресна — заговори той и сви рамене. — Чудех се дали мога да огледам къщата.

Тя се надигна бързо и отвърна:

— Разбира се. Аз съжалявам. — Затършува за визитка, избърса боята от едната си ръка и му я подаде с думите: — Аз съм Ярдли Смит, брокер от фирмата за недвижими имоти „Маккей Риалити“. Къщата е страхотна. Много ще ви допадне. — Проследи погледа му и осъзна, че се е загледал в старинната брошка, която винаги носеше — малка палитра с дискретни капчици цветове. Тънка златна четка с леко заострен връх лежеше напряко през палитрата. Спускайки капака на кутията с боите, обясни: — По душа май съм неосъществен художник. Трябваше да затворя къщата преди малко, а вместо това бях запленена от тези прекрасни теменужки.

— Радвам се, че не сте я затворили. — Мъжът внимателно вдигна картината и се вгледа в нея. Накрая се обади: — Наистина сте много талантлива. Професионалистка ли сте?

Тя се засмя и тръгна към къщата:

— И да, и не. Завърших художествена академия, но работя във фирма за недвижими имоти, за да се издържам.

— Да. Както се казва: художник къща не храни — отбеляза той, остави внимателно листа на земята и я последва.

— Май да — отвърна тя.

Нещо в гласа му, в дълбоката му звучност я интригуваше и същевременно предизвикваше безпокойството й. Докато отваряше предната врата, той стоеше точно до нея — така близо, че когато тя се извърна, полата й се отърка в краката му.

Лицето на Ярдли се оказа само на сантиметри от гърдите му. Тя вдигна глава, за да заговори, а очите му не се откъсваха от нейните. Тясната веранда не й предоставяше много място за маневриране. Извръщайки се настрани, предложи:

— Аз ще… Можете да огледате къщата колкото искате, свободна е. Непременно надникнете в главната спалня. Наскоро е ремонтирана. В това време ще си събера нещата и с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.

Той се пресегна и внимателно прокара палец по скулата й.

— Съмнявам се, че това чудесно жълто петънце е част от естествения ви тен — пошегува се и смело избърса петното от лицето й.

Ярдли се напрегна. Допирът му предизвика тръпки през цялото й тяло; обзе я странно предчувствие. Никога не бе изпитвала подобен прилив на адреналин, нито подобна смес от тревога и желание. Бузите й поруменяха. Без да откъсва очи от неговите, срамежливо промълви:

— Съвсем се забравям, когато рисувам… Извинявам се, че се държа така… непрофесионално.

Той се засмя, отвори вратата и лукаво подметна:

— Бихте изкупили вината си, ако лично ме разведете из къщата.

„Успокой се — повтаряше си тя. — Просто си нервна. Скорошните убийства на жени изопнаха нервите на всички. Няма да пропуснеш да продадеш този обект просто защото те е страх и от собствената ти сянка!“

Макар да знаеше, че не постъпва разумно, Ярдли Смит кимна и влезе вътре.

 

 

Беше неделя следобед и Ким Грант, момичето, което приемаше телефонните обаждания в „Маккей Риалити“, работеше усилено. С въздишка прибра и последната папка, затвори голямата кантонерка и започна да събира нещата си. Когато телефонът иззвъня, очакваше, че е съквартирантката й Ярдли Смит, ала се оказа един от най-уважаваните клиенти на фирмата.

Ким изслуша внимателно какво й говорят и отвърна:

— Да, доктор Кроти. Моля, изчакайте секунда да проверя. — Бързо надникна в импозантния кабинет на собственика, прочисти гърлото си и заговори:

— Извинете, господин Маккей.

Той наближаваше петдесетте, но черните коси, сивите очи и целогодишният загар от постоянната игра на голф го правеха да изглежда значително по-млад. Вдигна поглед от купчината документи и й кимна да продължи.

— Ан трябваше да е на огледа на къщата на Стивънсън в три, но още не е пристигнала. Доктор Кроти я чака. Какво да кажа?

— Опита ли се да се свържеш с нея?

Тя кимна:

— Звъня й по пейджъра от часове, опитах и на клетъчния й телефон. Съпругът й казва, че е излязла от къщи рано сутринта…

Той погледна часовника си.

— Звънни на пейджъра на Ярдли. Ако още е в къщата на Мейпъл Ридж, ще успее да отиде при доктор Кроти за минути. И, Ким, когато се свържеш с Ан, й предай, че искам да говоря с нея утре рано сутринта.

— Да, сър.

Момичето знаеше какво търпение прояви през последните няколко месеца господин Маккей към ексцентричното поведение на Ан, но да не се яви на среща с клиент бе направо непростимо. С леко чувство за вина се помоли той да осъзнае, че тя лесно би заела мястото на Ан.

 

 

Докато оглеждаха стая след стая, Ярдли малко се поотпусна в присъствието на привлекателния мъж до себе си. Обикновено без затруднение разгадаваше мислите на хората по лицата им, но този човек беше различен. При всяко обръщане улавяше прямия му, напрегнат поглед, който за миг я объркваше. От друга страна, на няколко пъти я смая, като обърна внимание на определени архитектурни детайла в къщата — неща, които клиентите рядко забелязваха.

Въведе го в наскоро ремонтираната баня, където ги заобикаляха стъклени стени, мрамор и кристални огледала — огледала, които умножаваха броя на нетрепващите очи, следящи я навсякъде. Тя пристъпи бързо назад в главната спалня и жизнерадостно попита:

— Изключителна е, нали?

Макар пръстите му да се плъзгаха по мраморния плот, отраженията на огледалата й показваха, че той всъщност гледаше гърдите й, когато отговори:

— Много елегантно…

Ярдли изпита чувството, че той има предвид старата брошка на баба й или гърдите й, или дявол знае какво, но не и проклетата баня.

Мъжът наклони глава и попита:

— Какво има? Изглеждате ми притеснена. — Преди тя да успее да отговори, бързо се извърна към нея и възкликна: — Колко глупаво от моя страна! Всичко е заради онези убийства из разни къщи за оглед, нали? Обзалагам се, че в цяла Тулса няма брокерка на недвижими имоти, която да не се ужасява да остане сама в празна къща с непознат мъж.

Ярдли кимна и въздъхна облекчено. Едва ли някой убиец би заговорил за това.

Той бръкна в джоба си и извади визитка.

— Извинявам се. Трябваше да се представя, още щом ви видях. Името ми е Кайл Бейкър. Купувам по-стари къщи, оправям ги и ги препродавам. Съжалявам, ако съм ви изнервил.

Поемайки визитката, Ярдли въздъхна и за пръв път се усмихна облекчено.

— Ако трябва да съм честна, наистина малко се поуплаших. Желаете ли да ви покажа нещо друго?

Като пристъпи към нея, той подхвърли:

— Само още малко от лъчезарната ви прекрасна усмивка.

Без мебели, които да придадат уют на стаите, къщата изглеждаше не по-малко заплашителна от мъжа, застанал отново прекалено близо до нея, за да се чувства тя удобно. Като отстъпи назад, Ярдли буквално подскочи при ненадейното избръмчаване на пейджъра. Едновременно бръкнаха в джобовете си и всеки извади кутийка.

— Не е моят — обяви той, поглеждайки малкия екран, след което прибра устройството обратно в джоба си.

— Моят е. Ще ме извините ли за момент?

Кайл кимна:

— Разбира се. Ще погледна задния двор, а после ще се срещнем отпред, при теменужките.

Макар ветрецът да подухваше все още приятно топъл, неволна тръпка пробяга по тялото й, докато пристъпваше на верандата и набираше номера в агенцията.

— Търсиш ли ме?

Ким съобщи:

— Господин Маккей иска бързо да отидеш при къщата на Стивънсън. Ан не се явила на огледа, а доктор Кроти я чака.

— Ще бъда там след пет минути. — Поколеба се за миг и добави: — Ким, той спомена ли някаква особена причина защо иска аз да присъствам на огледа?

Ким се засмя.

— Този път ти просто си на подходящото място в подходящия момент. Но не се притеснявай — рано или късно ще осъзнае какво пропуска и отново ще те покани да излезете.

Ярдли промърмори:

— Сигурно. Е, до скоро. — Изключи пейджъра. Забеляза как Кайл бавно се насочва към нея и се почувства глупаво. Навън, на светлината, не изглеждаше така заплашителен. Дори се засрами от чувството за неудобство, изпитано вътре.

— Съжалявам, господин Бейкър, но трябва да бягам. Ако имате въпроси, ми позвънете в агенцията или на пейджъра. Имам няколко обекта, които вероятно ще бъдат интересни за вас.

— Чуйте ме — знам, че ви изплаших и наистина искам да изкупя вината си. Какво ще кажете да вечеряме заедно?

Тя протегна ръка:

— Съжалявам, господин Бейкър, но не излизам с клиенти. Все пак благодаря за поканата.

Задържа ръката й твърде дълго.

Когато най-после я пусна, очите му блестяха, а той й се усмихваше.

— Сигурен съм, че ще ви видя отново, Ярдли Смит. Съвсем скоро.

— Вие вероятно сте доктор Кроти. Съжалявам, че се е наложило да изчакате. Ако все още желаете да огледате, с удоволствие ще ви разведа.

Ярдли с облекчение констатира, че доктор Кроти е жена — висока, с тъмни коси и ласкави очи.

Тя отвърна усмихнато:

— Искам, но да го сторим набързо. Имам среща в четири.

Брокерката изкачи пъргаво стъпалата пред входа, отвори пощенската кутия, извади ключовете и отключи великолепните остъклени врати. После покани клиентката да я последва, а самата тя тръгна през просторната всекидневна, кухнята и кабинета. При подножието на стълбището Ярдли обясни:

— Горе са петте спални за гости, всяка със самостоятелна баня, има още един кабинет и стая за игри. — Кимна в противоположната посока и добави: — Крилото и спалнята на домакините е насам. Кое желаете да разгледате първо?

— Хайде да оставим гостните за някой друг път — отвърна докторката. — Сега нямам време.

Ярдли пак тръгна първа — насочи се безшумно към ярко осветения коридор, наслаждавайки се на дебелия плътен килим под краката си. Извърната леко към клиентката, разтвори със замах вратата на спалнята и с подкупваща усмивка попита:

— Изгледът е великолепен, нали?

Видът на шокираната доктор Кроти, която гледаше с широко разтворени очи, я накара рязко да се обърне, за да разбере причината за изненадата. В първия миг през френските прозорци видя точно каквото очакваше — свежи, зелени корони на дървета и храсти, осеяли склона на хълма. Но ахна смаяно, когато погледът й попадна върху вторачените право в тях невиждащи зелени очи.

Доктор Кроти бързо пристъпи напред и потърси пулса на жената. Ярдли мигом я последва, разпознала колежката си Ан Браун. Преглътна с усилие, забелязала изражението на лекарката. Изстена — разбра, че Ан е мъртва.

Доктор Кроти се надигна и извади клетъчния си телефон.

— Ще се обадя на полицията. Не пипайте нищо.

Ярдли едва кимна. Неволна тръпка потвърди, че инстинктите й са били безпогрешни — за пореден път.

Докато полицията разреши на Ярдли да си тръгне, небето над Оклахома се бе покрило със зловещи, буреносни облаци. Караше към дома си под леещия се като из ведро дъжд.

Изтощена, изчака на светофара; помъчи се да се сети как всъщност изглеждаше Ан преди. Вместо това си представи невиждащите очи, синините и следите от насилие. Представи си грижливо сгънатите — като в натюрморт — и подредени на купчинка дрехи на Ан. „Дали я е накарал да се съблече? Защо е сгънал дрехите й? Престани да мислиш за това! Само още няколко минути и ще си бъдеш у дома. Ким е приготвила охлюви с чили за вечеря. А после ще си вземеш гореща вана.“

Светна зелено и тя бавно пресече кръстовището, когато нещо привлече погледа й — някакъв мъж, застанал почти на пътя й, грубо стискаше безпомощно кутре и го протягаше към нея.

— Господи! — извика тя и удари спирачките.

Шофьорът на колата отзад натисна нервно клаксона и рязко изви, за да избегне сблъсъка. Приближи се към бордюра, изскочи от джипа и застана под дъжда.

Той стоеше на ъгъла — млад, изключително слаб, мокър до кости. До него имаше старо сандъче за животни, а от протегнатите му ръце висеше ужасеното мокро кутре.

За да надвие воя на вятъра, тя отчаяно извика:

— Луд ли си? Какво мислиш, че правиш?

Мъжът отпусна ръце и прегърна кученцето като футболна топка, когато нова светкавица раздра небето.

— Последното от котилото е. Искате ли го, млада дамо?

Тя вдигна безпомощно ръце:

— Всичко това не можеше ли да почака до утре?

Докато й поднасяше кутрето, изтрещя гръмотевица.

— Хайде, страхотно кутре е. Чува много добре, нищо, че едното му ухо липсва. Защо не го вземете?

Ярдли се колебаеше, но небрежността на мъжа към животинчето, съпроводена от ужасения поглед в огромните тъжни очи на кутрето, бързо я склониха. Гушна треперещото животинче, бързо се върна при колата, качи се и затръшна вратата. Подкара бавно към къщи, а погледът й се плъзна към кутрето на седалката — и двамата потрепериха едновременно.

— Ким ще ме убие — обяви тя, като придръпваше едноухото доберманче към себе си.

Осъзна смисъла на думите си и ужасната картина на Аниното тяло отново изплува в съзнанието й. Притиснала кученцето силно към студената си мокра дънкова рокля влезе в гаража и паркира. Сълзите, с които се бореше от часове, най-после започнаха да капят.

Само след секунди грапавият език на мъничето откри солените капки и ги облиза.

— Всичко ще е наред — промълви тя.

Ярдли погледна към него и бе готова да се закълне, че късото израстъче — трябваше да бъде опашчица — се поклати.

 

 

— Как си? — попита на следното утро Чък Маккей, докато притегляше Ярдли в успокояваща прегръдка.

Тя колебливо кимна:

— Горе-долу добре.

В заседателната зала на „Маккей Риалити“ влязоха още брокери и заеха малкото свободни места. Тъжните им изражения подсказваха, че вече са научили лошата новина и днешната им среща няма да има нищо общо с обичайно оптимистичните съвещания за обсъждане на продажбите всеки понеделник.

— Изглеждаш изтощена — отбеляза Чък.

Като сви рамене, Ярдли измъчено отвърна:

— Вероятно, защото съм. Не само открих Ан, но вчера осинових и кученце. През по-голямата част от нощта не спах. Кутрето кашляше ужасно и се страхува от бури.

Чък леко поклати глава:

— Трябваше да се досетя, че би спасила болно животинче.

— Казваш го, сякаш е лоша постъпка — присви очи тя.

— Зависи. — Огледа пълната зала и добави: — В наши дни трябва да си суров. Ела в кабинета ми след съвещанието. Имам няколко предложения, които трябва да обсъдя с теб.

Ярдли кимна, макар най-голямото й желание бе да си отиде вкъщи, да се пъхне под завивките и да заспи. Отпи от димящата чаша кафе; стараеше се да изглежда заинтересувана и нащрек.

С властен и авторитетен глас Чък Маккей се обърна към подчинените си.

— В началото на днешното събиране искам да изкажа благодарност към всички за присъствието ви тук. Знам, че за по-близките на Ан е особено трудно. Поканих детектив Джоунс от полицейския участък на Тулса да каже няколко думи.

Ярдли разпозна офицера от вчерашния разпит в къщата на Стивънсън. Настани се удобно на стола и се загледа през прозореца, докато той говореше.

— Несъмнено повечето от вас знаят, че за пети път в необитавана къща в Тулса е била убита брокерка от агенция за недвижими имоти. Последните два са станали през този месец. Явно напоследък убиецът става по-активен, така че опасността за всяка от вас е реална. Правим всичко по силите си да заловим извършителя, но разследвания като сегашното отнемат време. Вашата помощ да открием убиеца на колежките ви е важна, но най-важна е безопасността ви. — Огледа лицата на всички жени в помещението, спря се върху Ярдли и продължи: — Извън агенцията е наложително да се срещате само с добре познати клиенти, но дори и тогава по възможност водете приятелка. Огледът на празните къщи да става, за предпочитане, с колега — мъж. Не развеждайте потенциални купувачи, дошли на обекта сами. Всеки четвъртък тук, на място, полицайка ще провежда основен курс по самоотбрана. Препоръчвам на всички брокерки да го посещават. Някакви въпроси?

Ким тихо се обади:

— Имате ли представа кой е убиецът?

Детективът внимателно претегли думите си:

— Утре ще информираме по въпроса пресата, затова, предполагам, мога да ви го съобщя сега. Според следователя издирваният вероятно е мъж с едри ръце. При някои от случаите съседи са забелязали, че около времето, когато са извършвани убийствата, в квартала се навърта непознат бегач, около тридесетгодишен; описват го като висок, с тъмни коси и очи.

Главата на Ярдли запулсира мигом, щом направи връзка с Кайл Бейкър. Вдигна ръка и като събра смелост, попита:

— По кое време Ан е била…

— Вчера следобед между пладне и два часа.

„А Кайл се появи в три, пеша, и само на няколко километра по-далеч.“

— Бихте ли казали как е бил облечен бегачът? — попита тя.

— Досега винаги с тъмносин или черен анцуг. Свидетели от вчера го определиха като тъмносин.

Внезапно Ярдли изпита чувството, че всички в помещението са се вторачили в нея. Замисли се за срещата си с Кайл Бейкър, но тъкмо се накани да си отвори устата и подвижната радиостанция на детектива се обади. Чу как той набързо се извини и тръгна, а тя се облегна на стола и мълчаливо се помоли усещането й за невинността на Кайл Бейкър да се окаже вярно.

 

 

Ким търпеливо изчака всички да излязат на обяд и чак тогава набра познатия номер.

— Здравей, хубавецо — прошепна тя.

— Сама ли си?

— Почти. На работа съм, но господин Маккей е в кабинета си и вратата му е затворена. Разполагам с няколко минути да си побъбрим.

— Липсваше ми — увери я той.

Тя хвърли нервен поглед през рамо и прошепна:

— И ти на мен.

— Защо не се обади по-рано?

— Имахме съвещание по повод убийствата из къщите за оглед. Убитата жена вчера беше наша брокерка.

Гласът му прозвуча разсеяно, почти незаинтересовано:

— Съжалявам. Полицията има ли някаква следа?

Ким се заслуша дали не се приближават стъпки и напрегнато отвърна:

— Засега не ни съобщават.

— Твоята съквартирантка още ли не може да ме понася? — осведоми се той.

В тона й се появиха отбранителни нотки:

— Остин, Ярдли просто е загрижена за мене. Не можеш да я виниш за това.

— Ярдли никога не ме е харесвала, знам го. Нейна беше и идеята да се разделим. Направи ми една услуга — не й казвай, че отново сме започнали да се срещаме. Така, струва ми се, всички ще бъдем много по-щастливи.

Ким се питаше как Остин се е досетил за отношението на Ярдли към него. Като причина за раздялата им тя му изтъкна желанието си да излиза и с други хора и изобщо не намеси Ярдли. От друга страна, се радваше отново да излиза с него. Беше първият мъж, с когото се виждаше, и той й създаваше усещането, че наистина е обичана.

Кимна, преценявайки идеята да крият връзката си известно време, за добра. А и как би се обидила Ярдли от нещо, за което не подозираше…

— Днес следобед господин Маккей пита за теб — обяви Ким и излезе на балкона пред спалнята на съквартирантката си.

Ярдли наистина приличаше на недохранена художничка. Носеше изцапани с боя джинси и не по-малко наплескана риза. Небрежно събраните на тила руси коси подчертаваха тъмните кръгове под очите й.

— По дяволите! — изруга тя задавено през стиснатата между зъбите й четка. — Съвсем забравих, че искаше да ме види след съвещанието. Какво му каза?

— Не му споменах как се разтоварваш от напрежението с рисуване върху невинното платно, ако за това питаш. — Посрещна с усмивка погледа на Ярдли и продължи: — Казах му, че имаш два огледа, пък си и още доста разстроена от вчера.

Ярдли измъкна четката от устата си и отвърна:

— Благодаря. Длъжница съм ти.

Ким се загледа в тъмния, зловещ пейзаж с размазани жълти и зелени петна върху черен фон.

— Добре ли си?

— Доста е мрачен, нали? — отговори й с въпрос приятелката й.

— Хайде така да го формулираме: картината е хубава, но не бих си я окачила в спалнята. Тръпки ме побиват от нея.

— Като комплимент ли да го приема?

Ким се засмя:

— Зависи. Ако съзнателно си търсила да я направиш мрачна… — Погледът й се спря върху кутрето, заспало в кутията близо до краката на Ярдли. — Какво каза ветеринарят за малкия ни приятел?

— Нуждае се единствено от обич и грижи. Бил вече почти на шест месеца, така че няма да стане много едър. Явно става въпрос за миниатюрен пинчер. Обикновено ги наричат мин пин.

— Злобни ли са? — Ким недоверчиво наблюдаваше кутрето.

Проследявайки погледа й към сгушеното кълбо, Ярдли попита:

— Изглежда ли ти злобен? — И в отговор на собствения си въпрос добави: — Разбира се, не. Поне това малко приятелче сега се чувства по-добре. Не е кашляло от два часа.

Ким приклекна до кутията и нежно погали кутрето по главичката.

— Ами липсващото му уше?

— Според доктор Нида вероятно е откъснато при бой. Като се има предвид краткият му живот, не му е било леко. Вероятно затова се идентифицирам с него…

— Това пък какво значи?

Ярдли въздъхна и докато отговаряше, се загледа в картината.

— Току-що разбрах, че майка ми се е самоубила.

— О! — възкликна Ким несигурно. — Добре ли си?

Тя сви рамене и въздъхна.

— Предполагам. Но май предпочитах да не го знам. Кара ме да се чувствам… изоставена. Сякаш не ни е обичала достатъчно, за да остане при нас.

— О, Ярдли, съжалявам…

Като избърса една сълза, Ярдли кимна.

— Знам. — Погледна към кученцето и добави: — Разбираш ли защо го обичам?

Ким нежно погали черната копринена къса козинка.

— Определено е симпатичен. Измисли ли му име?

Ярдли бързо се отърси от тъгата и отвърна с въпрос:

— Обещаваш ли да не се смееш?

— Защо? Да не си го кръстила „По дяволите“? — пошегува се приятелката й.

— Не. Нарекох го Винсент ван Гог. Вини за по-кратко.

— Трябваше да се досетя, че ще си избереш велик художник, когото да обезсмъртиш. — Ким докосна хубавия червен плат под кучето: — И на какво си поставила нашия едноух приятел да спи? Върху чиста коприна ли?

Нанасяйки червени петна по картината си, Ярдли отвърна:

— Това е шал, подарък от сестра ми. Разкошен е, нали?

Ким кимна сериозно и отбеляза:

— Прекалено хубав за кучешка постелка.

— Знам. Но не го бях прибрала и докато се усетя, той вече се беше настанил отгоре. Кутията му е съвсем по мярка, пък и изглеждаше така стоплен и в безопасност, че сърце не ми даде да го измъкна изпод него. А и колко може да е мръсен, след като е прекарал половината нощ под проливния дъжд?

— Сигурно имаш право. Винаги си твърдяла, че единствено ти проявяваш сантименталност в семейството ви. Коя от всичките ти сестри го изпрати? — поиска да узнае Ким.

Отново съсредоточена върху картината, тя й отговори разсеяно:

— Дайна. Иска да задържа шала и пистолета…

— Пистолета? — повтори съквартирантката й невярващо. — Изпратила ти е пистолет? По пощата? Не е ли незаконно? И за какво? Къде е?

Ярдли сви рамене:

— Беше увит в червения шал, така че е под Вини.

— Значи не е много голям — отбеляза Ким.

— Всъщност е доста малък. Дамски вариант на „Смит и Уесън“ с перлена дръжка. Ако не беше пистолет, бих го възприела като произведение на изкуството. Би ли сменила това, ако обичаш? — помоли тя Ким и й подаде буркана с мътна вода, в който топеше четките си.

Ким остави вратата на банята отворена и се провикна оттам:

— Какво ще правиш с него?

— Ако питаш за пистолета, ще го нося в чантата си, докато не хванат копелето, дето уби Ан.

Приятелката й се върна на балкона и й подаде буркана с чиста вода. Не се стърпя и подхвърли:

— Шегуваш ли се? Знаеш, че е незаконно.

Ярдли сви рамене и промърмори:

— Само от техническа гледна точка…

Като се взря внимателно в приятелката си, Ким попита:

— Свързано ли е с мъжа, за когото снощи ми спомена, че бил близо до местопрестъплението? Онзи, за когото вчера не си казала нищо на полицията при разпита, нито днес на съвещанието?

Ярдли поклати глава, преди да отговори.

— Просто бях нервна и очевидно не безпричинно.

— Но каза, че онзи тип имал пейджър. Не си ли се замисляла за това? Какви точно спешни работи имат професионални прекупвачи в неделя следобед?

Тя отново сви рамене:

— Откъде да знам?

— Бил е по анцуг. — Направи пауза и добави: — Ти би ли излязла да тичаш с пейджъра си? Аз не.

— Знам, знам. И беше без кола. Повечето хора, които идват на оглед на къщи, не идват пеша.

— Тогава защо не съобщи на полицията?

Посягайки към боите, Ярдли направи опит да се защити:

— Защото разполагам с визитката му. Кой убиец раздава визитки?

— Истинските психопати — сряза я със свъсени вежди Ким.

— А ако не е? Какво пречи Кайл Бейкър да е точно такъв, за какъвто се представя. И тогава има вероятност да се окаже отличен клиент.

Ким се зачете в картичката.

— Колко беше тичал според теб?

— Защо? — попита Ярдли нетърпеливо.

— Как мислиш: беше ли пробягал маратонско разстояние, или беше излязъл да потича из квартала?

— Не беше запъхтян или запотен, ако за това намекваш.

Като размаха визитката на Кайл Бейкър, Ким отбеляза назидателно:

— А е трябвало. Според посочения тук домашен адрес живее на тридесет километра от къщата, която сте оглеждали.