Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (25)

Глава 24

— Каква ирония, нали? — попита тя, когато настъпилата помежду им тишина стана прекалено напрегната. — Никога не съм мислила, че изразът „каквото за майката, такова и за дъщерята“ ще бъде валиден за мен. Но ето ме тук, в очакване на същата съдба, по същото време.

„Тая няма да я бъде, бебчо“ — помисли си Джейк, но не й го каза. Вместо това напомни:

— Не ми каза къде си израснала.

— Във Филаделфия, в имението „Кестенови хълмове“.

— Значи бях прав — от източните щати си. И как се озова в Мисури? Сестрите ти още ли живеят във Филаделфия?

Намръщена, Дайна му хвърли кос поглед.

— Какво е това? Вариантът на Евън Джейкъбс на Двадесет въпроса?

Той се изсмя.

— Извинявай. Изглежда, просто ми е приятно да те слушам.

Тя застане пред него и вдигна глава, за да вижда очите му.

— Защо?

„Защото мисля единствено колко искам да те любя и ако спреш да говориш, сигурно ще го сторя.“ Ха, сякаш щеше да й го каже! Пейджърът, закачен на колана му, неочаквано иззвъня и изненада и двамата, но му спести необходимостта да отговори на въпроса й. Взе малката черна кутийка и се намръщи при вида на номера.

— Кой е? — попита тя. — Ей Джей ли?

Той поклати глава, очевидно потънал в мисли.

— А? Ей Джей ли? Не, баща ми е. — Погледна я. — Защо не отидеш да ни стоплиш по една супа, докато свърша с това?

— Добре, но как ще му позвъниш? Клетъчният ми телефон вероятно вече се нуждае от презареждане.

— Полицията сигурно знае честотата ти, така че не бих могъл да го използвам — поясни той. Отиде в антрето и измъкна от сака си друг телефон. — Държах моя на зареждане от батерия.

— Е, сега вече се успокоих — изрече тя саркастично. — Поне съм отвлечена от професионалист, а не от аматьор.

Преди да успее да й отвърне, тя се отправи към кухнята.

„Е, по-добре да е ядосана, отколкото уплашена“ — прецени той и натисна бутоните. Баща му вдигна при първото иззвъняване.

През следващите пет минути Джейк слушаше, без да пророни думичка, като се изключат отделните му гневни възклицания, тихо произнасяни в слушалката. Стоеше пред прозореца, опрял ръка в рамката над главата му. Най-после приключи и се извърна — Дайна стоеше на няколко крачки зад него. Погледна я в очите, но само за миг и се извърна.

— Готова ли е супата?

— Случило се е нещо ужасно, нали? — промълви тя. Очите й се разшириха. — Нещо във връзка с Ей Джей, нали? Полицията го е заловила. Затова си толкова ядосан.

— Не, по дяволите! Почти ми се щеше да беше това. — Прокара ръка през гъстите си сребристи коси с красноречив, раздразнен и безпомощен жест. — Баща ми препредаде съобщение от Ей Джей.

— И баща ти ли е забъркан в тази история? — смая се тя.

Джейк поклати глава.

— Господи, мила лейди, единственото, с което се занимават родителите ми, е да се опитват да държат в безопасност Ей Джей и да попречат още някой да бъде убит.

— Аха. И затова ти препредават съобщенията му. За Бога, Джейк, в най-добрия случай те са съучастници.

— Разбери: той е техен син. Вярват в него и се стараят да помогнат.

— Но знаят къде се намира и укриват местонахождението му от полицията — настоя тя, понеже адвокатът в нея виждаше само връзката им със случая.

Джейк въздъхна, сякаш последната констатация го лиши от цялата му енергия да спори.

— Така е. Притежават имоти из целия град и той се крие в една от къщите им.

— И какво? — попита Дайна след кратка пауза. — Вероятно трябва да ми звучи успокоително, задето и родителите ти са намесени в този… ужасен погром?

Джейк не й отговори. Започна да крачи напред-назад из стаята. Най-накрая спря и се вторачи през прозореца, като хваната в кафез птица, която гледа свободата. Настъпилата между тях тишина продължи толкова дълго, че когато той най-после отново заговори, Дайна подскочи.

— Мисля, ще разбереш по-добре как стоят нещата, ако ти обясня как вярваме в…

— … горкичкия, оклеветен Ей Джей — довърши вместо него. — Да, разбирам. Той е твой брат и техен син, и всички вярвате в него. Но си остава фактът, че заплаши със смърт четири жени и една от тях вече е мъртва. Убита.

— Две — поправи я той с въздишка.

Само след миг осъзна какво всъщност е чула; усети страх все едно я полазиха хиляди малки паяци.

— О, Господи! — едва си пое въздух тя. — Кой? Кога?

— Съдийката Бианчи. Люси. — Джейк се извърна с лице към нея. — Не знам точно кога. По някое време снощи.

— Люси е мъртва? — Тя поклати глава, насилвайки се да възприеме невъзможното. — Изключено е! Преместиха я в хотел заедно със съпруга й Тони. Назначиха щатски полицаи да я пазят.

— Знам. Съпругът й отишъл до къщата на дъщеря им, за да поднесе коледните подаръци. Забавил се по-дълго, отколкото възнамерявал. Иначе, както ми каза татко, вероятно и той е щял да бъде мъртъв.

— Но как? Искам да кажа как успява търсен от полицията мъж да мине покрай въоръжената охрана?

— Бил е един — обясни Джейк. Видя обърканото изражение на лицето й и уточни: — Имало е един пазач. Намирал се е в апартамента заедно със съдийката.

— Добре и какво? Заспал ли е? Или се е измъкнал да пуши? Или е решил, че му трябва почивка? Защо не е спрял убиеца. — Докато задаваше въпросите, се приближи до него. Обзета от паника и гняв, непреодолимо се нуждаеше от отговор, дори да можеше да го получи единствено от съучастника на убиеца. Стисна здраво очи и обгърна раменете си с ръце. — По дяволите, Джейк. Поне ми кажи, че са заловили Ей Джей и се е обадил на родителите ви от затвора!

— И пазачът е бил убит, Дайна. Антони Бианчи открил труповете и доколкото знаем, никой в хотела не е чул или видял нещо подозрително.

— Милостиви Боже!

Тя се облегна на него, вкопчи се в ризата му и остана така, докато осъзнае смисъла на казаното. Люси Бианчи, жена, която Дайна познаваше и уважаваше, бе убита; убита от отмъстителен негодник, който щеше да се насочи и към нея.

Обзелият я гняв измести тъгата и страха — внезапно и дълбоко като приливна вълна. Започна да удря Джейк по гърдите и не преставаше да нарежда:

— Защо? Защо ти се обадиха? Господи, вие всичките сте болни, щом не можете да се въздържите да ми съобщите, че Ей Джей пак е успял? Значи искате толкова да се изплаша…

— По дяволите, Дайна. — Джейк я сграбчи за раменете и я разтърси. — Изслушай ме! Ей Джей не е убил съдийката. Не е убил и Рона. Няма причина да нарани нито едната, нито другата. И не възнамерява да убива нито теб, нито Тори — онази кучка, бившата му жена. Помисли само, Дайна. Предяви ли поне едно неоснователно искане към нея и не предложи ли необичайно щедро бракоразводно споразумение? А и на самия процес изглеждаше ли ти ядосан? Приличаше ли ти на отмъстителен? Много добре знаеш отговорите на тези въпроси — не. Той не се възпротиви. Нито веднъж. А можеше. Разполага с доказателства: Тори е платила десет хиляди долара на Рона Харкър, за да свидетелства и да даде лъжливи показания за любовна връзка между двамата, каквато всъщност никога не е съществувала. Но той си затвори очите, защото искаше на всяка цена да получи свободата си.

Дайна поклати глава; мъчеше се да се освободи от ръцете му.

— Не! Млъкни! Не те слушам и не ти вярвам.

Джейк я вдигна и я отнесе до дивана.

— Седни тук — нареди й.

Дайна притисна колене към гърдите си и зарови глава в тях. Трепереше цялата — сама не знаеше дали от шок, от страх или от гняв. Чувстваше се изтощена от борбата да се справи, да предизвика някакво чудо и да се измъкне от тази история.

Изненада се какво спокойствие изпита, щом реши да се откаже от битката. Бавно изпусна въздуха от гърдите си и си даде сметка, че вече не се страхува. Вдигна лице към неговото.

— Моля те, Джейк, приключвай с тази история — промълви тя. — Не ме карай да го чакам. Хайде. Направи го ти. Застреляй ме.

Джейк се загледа в красивата жена със сърцевидно личице и пленителни сиви очи — сега грееха тъмни и блестящи като водите на езеро в зимна нощ. Извърна поглед: горчиво чувство на срам стегна гърлото му.

— О, Господи, Дайна, нищо ли не чу от всичко, което току-що ти казах? — попита той. Прескочи масичката и коленичи пред нея. — Изслушай ме, моля те.

Тя кимна предпазливо.

Джейк й се усмихна благодарно и взе и двете й ръце в своите.

— Ужасно съжалявам. Никога не съм допускал, че ще се стигне толкова далеч. Надявах се съдийката Бианчи да е в безопасност. Трябва да ми повярваш. — Издържа на вторачения й нетрепващ поглед и се молеше да повярва на обещанието, което щеше да й даде. — Няма да те убивам, Дайна. Нито аз, нито Ей Джей. Кълна ти се.

— Господи! — извика тя и свали крака от дивана, за да обвие врата му с ръце. — Благодаря ти, Джейк.

Най-после го пусна и се усмихна от щастие и облекчение, но само след миг лицето й отново придоби сериозно изражение.

— Току-що ме дари с първата причина от двадесет години насам да празнувам Коледа. Това е един подарък, който никога няма да забравя.

Надигна се да стане, но Джейк я хвана за китката и я спря.

— Почакай, Дайна.

Тя се засмя и поклати глава.

— За Бога, Джейк, не мога. Искам да си опаковам багажа, да го натоваря на колата и да се върна в града. Звучи налудничаво, знам. Винаги съм идвала тук за празниците, за да съм сама, но за пръв път искам да участвам в тържествата с хора, на които държа. Искам да се обадя на сестрите си, да посетя приятелите си и на всички да пожелая весела Коледа.

— Съжалявам — промълви Джейк и отмести поглед към репродукция на Норман Рокуел, окачена на стената.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Не можеш да си тръгнеш, Дайна. Не ме разбра. Заклех ти се, че няма да те убия. Но не съм казал, че ще те пусна да си вървиш.