Катрин Стоун, Ан Стюарт, Дона Джулиан, Джоди Ларсън
Сестри и тайни (17)

ГЛАВА 16

Беше същият глас. Гласът на Адам Джейкъбс.

Очите — също. Помнеше очите. Как да ги забрави? Дълбоки, зелени, проницателни и заплашителни — същинска счупена стъклена бутилка, която направо я разряза онзи ден в съда, когато той получи свободата си на невероятна цена.

Останалата част от него обаче — лицето, косата, дори стойката — се бяха променили. Бяха различни. Не бяха същите.

На устните му се появи крива усмивка и неразумна глупачка каквато беше, Дайна също му се усмихна.

— Отивам… Отивам до тоалетната. Ей сега ще се върна.

Отново се усмихна, извърна се и потисна желанието да побегне. „Не се паникьосвай, момиче. Върви. Бавно. По-бавно.“

Но щом се озова в тоалетната, тя изостави всякакви преструвки и се отдаде на страха си. Облегна се на един от умивалниците и се помъчи да нормализира дишането си. Трепереше, а сърцето й биеше лудо в гърдите.

Дайна ахна при вида на изражението си в огледалото. Черните й коси се виеха като копринени фитили. Очите й, обикновено перленосиви, сега бяха потъмнели, а лицето й, дори под безупречно положения грим, беше пребледняло и опънато.

— Червило — заповяда си тя и започна да се бори със закопчалката на чантата, която някой идиот дизайнер бе поставил, за да я влуди. — Нужно ми е само малко червило и пудра.

Бръкна в чантата за козметичния несесер, но ръката й напипа гладката, хладна дръжка на пистолета.

— Божичко! — простена тя.

Напълно бе забравила за пистолета, който Ардат настоя да носи със себе си.

Дайна разказа през смях, че недоволният бивш съпруг на нейна клиентка я е заплашил с убийство, но полицейският детектив настоя да си купи пистолет и да се научи да борави с него. Самата Ардат взе заплахата много насериозно и не спря да й чете лекции, докато тя не се закле да последва съвета на полицията, да си извади разрешение за оръжие — издаваше се при „специални екстремни и опасни обстоятелства“ и да носи пистолета неотлъчно със себе си. А после, за да е сигурна, че Дайна ще я послуша, Ардат накара Лорън да й се обади, защото изцяло съзнаваше властта на уважаваната им най-голяма сестра — получи ли подобно обещание, то на всяка цена ще бъде спазено. Само дето Дайна не бе съзнавала до каква степен ненавижда оръжията и колко трудно щеше да й бъде да изпълни обещанието си, докато не усети пистолета в ръката си.

Беше двадесет и два калибров „Смит и Уесън“ — дамски „Смит“. Много лек и дори изящен с късото си дуло и необикновената перлена дръжка. Приличаше повече на играчка, отколкото на смъртоносно оръжие. Тя буквално се изсмя на перспективата да го зареди с петте малки куршума.

Но когато го направи, вече не се смееше. Остави пистолета върху масата и се загледа в него, като се люлееше на стола, обгърнала коленете си с ръце. Пистолетът пробуди спомена за ужасната трагедия, за която никога не й стигна смелост да мисли. Няколко пъти се насили да го вземе и най-сетне успя да го вдигне, за да го постави в чантата си. А после я напъха под възглавниците на дивана, понеже не можеше да я гледа, без да се сети за зареденото оръжие вътре.

Нужни й бяха няколко дни да свикне да носи оръжието със себе си, дори успя да се убеди, че то не е нищо повече от успокоение за полицията и загрижените й сестри. До тази сутрин беше забравила за него. Но ето, сега го държи с пръст на спусъка, с цел да се защитава.

Не! Това са глупости. Никога няма да застреля друго човешко същество. Не е в състояние. Способна е да принуди мъж да коленичи в съдебната зала, дори фигуративно да го кастрира при нужда, но бракоразводният съд не е място, където се решават въпроси на живот и смърт.

Здравият разум се възвърна заедно с известно успокоение.

Изключено беше мъжът отвън да е Адам Джейкъбс. Абсурдно беше да се допусне, че ще влезе в съда, за да я убие. Може и да е луд, но не е глупав.

Тогава защо тя се крие в тоалетната и цялата трепери?

Защото полицията, сестрите й и всички останали я доведоха до нервна криза.

Защото нещастният привлекателен тип имаше такъв галещ глас.

Защото зелените му очи ужасно приличаха на очите на Адам Джейкъбс, а бяха и много секси.

Ами злобната усмивка, с която й отвори вратата? И най-лошото — не можеше да не отбележи как й обърна внимание, че е забравила куфарчето и палтото си. Господи, нищо чудно, че побягна да се скрие. Този човек очевидно е дявол!

Ръката й все още потреперваше, докато нанасяше червило на устните си, но сърцето й се бе поуспокоило и тя отново дишаше нормално.

Значи, ако побърза, не е изключено той да е наоколо и тя ще изглади нещата, демонстрирайки нормално поведение. Пооправи с ръка косите си.

Нагласи шалчето на врата си и с най-изкусителната си усмивка излезе от тоалетната.

Непознатият стоеше на няколко крачки, облегнат на стената. Куфарчето й бе на пода до краката му, а палтото й бе преметнато през ръката му.

— А, ето те и теб — изрече той, вдигна куфарчето и й го подаде. — Заповядай. Всички си тръгнаха и реших, че е по-добре да ги изнеса от залата, преди портиерът да заключи.

— Благодаря — промълви тя, прибра кичур коса зад ухото си и усети как стомахът й отново се свива. Огледа празното фоайе. — Всички ли си тръгнаха?

— Почти. Останаха само няколко пазача и чистачките — отговори той и се запъти да повика асансьора. — И как да ги вини човек? По това време на годината има много работа: да се донапазарува, да се отиде на празненство…

Асансьорът пристигна, вратите се отвориха. Дайна се поколеба. „А ти защо още се навърташ наоколо, искаше да го попита. И защо продължаваш да държиш палтото ми?“

С жест той я покани да влезе преди него и приятната му усмивка я поуспокои.

— Между другото, колегата ти хареса подаръка. Показа го на разсилния.

Дайна свъси вежди. Докато вратите се затваряха, а той натисна бутона за приземния етаж, тя поклати глава.

— Голям мухльо — отбеляза мъжът.

Да. Сигурна в невероятния си успех, му бе купила огромна близалка. Дайна се засмя, после го погледна и леко се намръщи.

— Не е хубаво да злорадствам така, нали?

— На мен ми се стори адски подходящо — увери я спътникът й. — А и той го прие нормално, независимо че разказа играта на клиента му. — Засмя се и поклати глава. — Но на твое място бих си пазил гърба.

— О, ще измисли нещо да си го върне, не се съмнявам — обади се тя, изпитвайки внезапно успокоение при отварянето на вратите. Излезе в студения гараж.

— Б-ррр… — потрепери и посегна за палтото си. — Е, весели празници и благодаря, че прибрахте нещата ми, господин…

— Джейкъбс — отвърна той, подаде й палтото и разкри пистолета, насочен право в гърдите й. — Няма защо, госпожице Смит.